Сара Десен
Заедно на път (6)

5

— Од, какво става?

Беше брат ми. Викаше оживено на мобилния, дочуваше се и боботеща музика. Холис не висеше само в барове, но кой знае защо не ми се обаждаше от други места.

— Нищо не става. Приготвям се за работа.

Беше осем и половина вечерта.

— Работа ли? — беше толкова изненадан, сякаш не знаеше значението на думата. — Нали щеше да се излежаваш цяло лято?

Все едно чух майка ни. Той умееше да я подвежда с думите си, но и тя имаше същото влияние върху него. Връзката им беше повече от странна и силно осезаема като подводно течение. Майка го обясняваше с дългите нощи, които прекарвали заедно, когато бил бебе. Аз обаче смятах, че Холис умееше да се справя с жените и майка беше първият му обект.

— Стана случайно — отговорих аз.

— Кофти… Хванеш ли се на хорото, няма край.

Брат ми беше прав. Ето че се бях хванала, и то по собствено желание.

— Не мога да повярвам — слиса се Хайди на сутринта след скандала. Трите бяхме в кухнята. Тизба спеше в слинга^[1]. — Как откри проблема? Чудо на чудесата!

— Миналото лято работих за един счетоводител — отвърнах аз и извадих кафето от хладилника. Ставах късно, когато бяха изпили вече всичкото кафе, и затова правех кафе само за себе си. — Научих се на някои неща.

— Снощи се мъчих два часа. Прегледах всички чекове и нищо не открих.

Заредих машината с надеждата да пийна малко кафе, преди да се включа в разговора, ала това беше невъзможно.

— Станала е грешка през миналия май. Прегледах данъчните сведения и забелязах, че грешката се повтаря, и…

— Видях как си подредила всичко. А беше такава каша. Отнело ти е часове.

Цели четири часа.

— Е, не чак толкова — успокоих я аз.

— Отдавна искам да намеря някой, който да ми помага със счетоводството, но това е деликатна работа и не бих искала да я възложа на някой непознат.

„О, не, не, не!“ — ужасих се аз и отпих от кафето.

— Ако се съгласиш да ми помогнеш, ще ти се отблагодаря, както подобава.

— Не смятах да работя това лято, а и не мога да ставам рано сутрин.

— Няма нужда да ставаш рано. Момичетата се справят сутринта, а ти ще преглеждаш касата и сметките по-късно. По-късно дори е по-добре.

И така — отново се оказа, че никое добро дело не остава ненаказано. Но кое разбуди самарянството^[2] в мен? Защо постъпвах така? Не ми ли беше ясно, че тръгнеш ли да помагаш с едно, несъмнено ще се появи и второ, трето?

— Благодаря за предложението, но…

Дочуха се стъпки. Появи се татко с праз на чиния в ръце и кутийка от диетична кола. С Хайди си размениха ледени погледи и аз веднага разбрах, че снощният скандал не беше приключил.

— Най-сетне се събуди, а? Кога си лягаш? — попита той, като остави чинията в мивката.

— Късно нощем, или с други думи, рано сутрин.

Той изплакна чинията и я пъхна в миялната.

— Младостта си е младост — будни по нощите, без проблеми… Завиждам ти.

Не знаеше, че няма за какво.

— Одън е оправяла цяла нощ сметките ми — обади се Хайди. — Открила е грешката в салдото^[3].

— Браво на нея.

— Искам да я убедя да работи за мен по няколко часа в ден.

— Хайди, Одън не е тук, за да работи.

— Разбира се. Само ако иска…

— Дошла е да си почине и да бъде с нас Одън — усмихна ми се той, — искаш ли двамата да вечеряме заедно?

Добре го беше измислил. Може би само за да си го върне на жена си за снощи, но мен какво ме интересуваше, нали исках точно това — да бъдем на вечеря само двамата аз и татко.

— Чудесна идея — рече Хайди. — И не се притеснявай за работата. Баща ти е прав. Почини си това лято.

Мислех, че съм забравила какво чувствах, когато майка и татко се караха, но ето че долових същото напрежение и неприязън, същото доволно изражение на баща ми, защото беше победил.

— Всъщност нямам против да спечеля малко пари за университета. Стига да не е по цял ден… — заявих аз.

Хайди погледна татко, който се беше намръщил, и каза:

— О, не. Най-много петнайсет часа седмично.

— Одън, не се чувствай задължена. Ти си наша гостенка — не се предаваше баща ми.

Ако не ги бях чула снощи, разговорът ни щеше да е друг. Но и да исках, не можех да върна нещата назад.

Вечерта с татко отидохме в едно заведение на кея и си поръчахме задушени скариди. Отначало разговорът не потръгна. Може би защото не преставах да мисля за онова, което го чух да казва, а може би и защото се беше ядосал, че се съгласих да помогна на Хайди — вероятно смяташе, че съм на нейна страна. След като пийна бира и поговорихме за едно — друго, той ме попита за университета и за плановете ми. Аз пък се поинтересувах за книгата му („задълбочено проучване на живота на един мъж, който се опитва да избяга от миналото“) и дали е доволен от написаното. Той сподели, че е променил средната част, но сега писането вървяло много добре. След втората поръчка скариди и разяснението на вътрешния конфликт на героя аз си припомних защо обичам татко: заради любовта към работата му и за начина, по който говореше за нея — сякаш нямаше нищо по-важно в целия свят.

— Нямам търпение да я прочета — казах аз, когато сервитьорката донесе сметката. — Сигурно е много интересна.

— Радвам се, че оценяваш труда ми. Нали помниш как успехът на „Рога на нарвала“ промени живота ни? Тази книга може да промени живота ни и с Хайди. Иска ми се тя да го разбере.

— Може би е преуморена, нали не си доспива и…

— Може би. — Той отпи глътка бира. — Само че нейното мислене е друго. Интересува я само бизнеса. Преподавателите и писателите за нея са различни. Ти го знаеш.

Знаех го, ала знаех и друго — майка ми, която беше и двете, се дразнеше по същия начин на писанията му. Въпреки всичко ми беше приятно, че баща ми споделя с мен.

След вечеря отидох в „Клементайн“, за да се запозна с обстановката, преди да започна работа на другия ден. Никак не ми се ходеше и затова се зарадвах на обаждането на брат ми.

— Тара ми хареса — рекох аз.

— Кой?

— Тара. Гаджето ти.

— А, да. Хареса ли ти подаръкът?

Снимката с рамка, на която е изписано Най-прекрасните спомени…

— Да. Много.

— Не ме лъжи — засмя се Холис.

— Не те лъжа.

— Хайде, хайде, на нищо не прилича.

— Е, не съвсем…

— Ужасно грозна рамка, евтина и кичозна. Най-тъпият подарък за завършването ти, но инак как ще го запомниш. — Той прихна и — както винаги — смехът му разсмя и мен. — Не бих могъл да се състезавам с парите, спестовните книжки и колите, които ще получиш, но съм сигурен, че ще запомниш моя подарък.

— О, да.

— Имаше и още по-хубави. „Здрасти, приятелче!“ в яркожълто. „Кралицата на бала“ в розово. И една в зелено — „Откачалка“. Кой не би искал да си сложи снимка в такава рамка?

— Прав си.

— Писне ли ти от последните прекрасни спомени, сменяш снимката, за да стават все по-прекрасни, нали?

— Да. — Ето че в този миг, най-неочаквано брат ми отново докосна неподозирана струна в мен. Това беше негова специална, запазена марка. Действаше като истинска магия. — Липсваш ми — спонтанно рекох аз.

— И ти на мен. Ще ти изпратя рамката „Откачалка“. Премести снимката ми в нея и сложи твоята в тази за прекрасните спомени. Ще бъдем заедно, един до друг.

— Речено-сторено — усмихнах се аз.

Чух, че някой говори до него и той каза:

— Од, трябва да тръгвам. С Рамона отиваме на купон. Ще ти се обадя пак.

— Добре. А…

Брат ми затвори телефона, преди да го попитам коя с Рамона и какво става в Амстердам. Но такъв си беше той — вечно в движение, вечно с продължение. Като книгата на татко — в очакване на следващата глава.

Холис ме развесели, но настроението ми веднага се помрачи, когато влязох в „Клементайн“. Маги, Лиа и Естер стояха до касата. Ужасно е да се изправиш срещу момичета, които вече са си създали мнение за теб — все едно вървиш към пропаст без връщане назад.

— Здрасти — каза червенокосата Лиа. Тя беше висока, със заоблени форми, млечнобяла кожа и с голямо деколте на лятната рокля. — С какво можем да ти помогнем? — Говореше с равен тон — нито любезно, нито нелюбезно.

— Тя ще оправя сметките — обади се Маги. Изгледах я и тя се изчерви. — Нали знаеш, че Хайди търсеше някой да й помага?

— А, да — рече Лиа, седна на тезгяха и кръстоса дългите си крака. — Да се надяваме, че повече няма да има проблеми със заплатите ни.

— Дано — кимна Естер и наметна джинсово яке върху черната си рокля с презрамки. Беше разплела плитчиците и нахлупила шапка с козирка. — Аз обичам Хайди, но да тегля пари от банкомат вместо заплата…

— Нали си взе парите, какво толкова — каза Маги. — Хайди е сбъркала, без да иска, знаеш колко е съвестна. — Тя отбягваше погледа ми и приглаждаше пачка смачкани банкноти до касата. — Сега някой трябва да я разведе…

— Кого да развеждаме? — попита Лиа.

— Казвам се Одън — обадих се аз в настъпилата тишина.

Лиа скочи от тезгяха.

— Хайде, офисът е насам.

Последвах я. Усещах очите на момичетата, вперени в гърба ми.

— Ето тук е тоалетната — кимна наляво Лиа, — но не е за клиентите. А това е офисът. Вратата малко заяжда.

Лиа я блъсна с рамо и тя се отвори. Розови стени — любимият нюанс на Маги. Цвят на дъвка. Тук-там имаше и оранжево. Отгоре на всичко имаше розови кошчета, чаша „Хелоу, Кити“ с моливи и химикалки, купа с червила и гланц за устни. Дори шкафовете бяха с розови и оранжеви табелки, а върху тях се изтягаше рошав розов шал-боа.

— О! — ахнах аз.

— Тук все едно си в кутия с бонбонки „Старбърст“. Шарения отвсякъде. Сейфът е под бюрото, чековата книжка е във второто чекмедже вляво — стига да е там, разбира се, а фактурите са под мечката.

— Моля?

Лиа посочи розовото плюшено мече с оранжева шапка на бюрото, вдигна рамене и въздъхна.

— Заварено положение. Аз също недоумявам. Имаш ли въпроси?

Имах, но тя не би могла да им отговори и затова отвърнах:

— Не, нямам. Благодаря.

— Няма защо. Питай за всичко, което не ти е ясно. И не се притеснявай за Маги. Тя си е такава — емоционална. Ще й мине.

Не знаех какво да кажа, тъй като не е редно да коментираш момиче пред приятелката и, и само промълвих:

— Добре.

Лиа се върна в магазина, където Естер и Маги лепяха етикети с цени на слънчевите очила, и веднага се залови да им помага.

Този розов кабинет щеше да е голям проблем за майка ми. Представих си как присвива очи с отвращение и изсумтява: „Сякаш се намирам в нечия утроба. Що за натрапчиво женско стереотипизиране^[4]?! Нелепо като създателите му.“

 

 

Ако офисът на Хайди изглеждаше нелепо, то сметките й бяха в доста добър вид. Докато помагах на счетоводителя на майка миналото лято, натъкнах се на какви ли не нередности: липсваха чекове, имаше квитанции, надраскани на салфетки и кибритени кутийки… При Хайди всичко беше подредено и ясно с малки неточности през последните десетина месеци. Татко ненапразно беше изтъкнал добрите й бизнес качества.

Все пак тази стая не приличаше на офис. Седях и усетих, че ми се повдига, за което допринесе и оранжевата почти радиоактивна светлина на настолната лампа. Започнах да смятам с калкулатора и постепенно се успокоих. Бях забравила колко добре ми действат цифрите, събирането и деленето — никакви вълнения, никакви усложнения. Цифри на екран, които се подреждат така, както трябва.

Дочух музиката в магазина чак когато някой усили звука и аз вдигнах очи от сметките. Беше 9,01. Станах и излязох в коридора. Музиката беше оглушителна — ритмична диско песен за лятна любов. Момичетата припявах! Естер размахваше ръце и подскачаше в ритъм до рафта с джинсите. След нея се носеше Лиа и въртеше ханш. Маги ги следваше, олюлявайки се на пръсти. Играеха танц конга^[5].

Клиенти нямаше, макар отвън да минаваха хора. Преди да се върна в стаята, видях Естер да прави стъпки встрани с леко приплъзване, а после хвана ръката на Лиа и я завъртя. Двете се засмяха, Маги застана между тях и двете затанцуваха в кръг около нея.

Естер се обърна и ме видя.

— Хайде, идвай! Това е танцът „Девет часа“.

— Не, благодаря — поклатих аз глава.

— Не може да откажеш! — извика Лиа. — Участието на всички служители е задължително!

„Дано не е така — помислих си аз, — че ще се наложи да напусна“. Момичетата пак се наредиха за конга. Маги водеше, а Естер щракаше с пръсти зад нея. Лиа ме погледна подканващо, но аз не помръднах. Тя сви рамене и последва приятелките си.

Седнах на бюрото убедена, че ме смятат за пълна досада, но това не ме интересуваше. Танцът ми напомни за всичките онези забавления в обедната почивка в училище, в които никога не участвах — борби ала сумо, състезания по ядене на пай, групови игри на „Туистър“. Ако си участвал в тях като дете, може би като възрастен изпитваш някаква носталгия. Не и аз.

Започнах да смятам, музиката спря и така измина един час. По едно време на вратата се почука.

— Затваряме — каза Естер, държейки в ръка торбичката с парите от касата. — Може ли да я оставя в сейфа?

Направих й място, тя клекна, пъхна торбичката и завъртя ключето.

— Тръгваме си след десет минути. Ти ще останеш ли?

За мен десет вечерта беше още рано, но тя не беше дошла да си приказваме, затова казах:

— Почти свърших.

— Добре. Ще си тръгнем заедно и ще заключим.

Кимнах. Тя остави вратата отворена. Чух я да говори с Лиа и Маги до касата.

— Откъде дойдоха бонбонките „Скитълс“? — попита Естер.

— Ти откъде мислиш? — попита Лиа.

— Маг! — засмя се Естер. — Адам пак ли те ухажва?

— Казах ви, че няма нищо — въздъхна Маги. — Той е просто клиент като всички останали.

— Който ти носи бонбони всеки път, когато дойде в магазина — рече Лиа.

— Не всеки път.

— Не, ама да. Всичко е от ясно по-ясно — заяви Естер.

— Това са само най-обикновени бонбони — възрази Маги. — Преувеличавате.

Бяха непрекъснато заедно и въпреки това намираха за какво да си говорят — пък било то за бонбони и за момчета.

Когато се приближи, Лиа обясняваше на Маги:

— Разбирам, че не те интересува. Та той е още ученик.

— Не е. Завърши като нас — намеси се Естер.

— Да, ама още не е студент. Разликата е голяма.

— Откъде знаеш? Та ти излизаш само със студенти.

— Е, и? Като станем студентки, ще излизаме само със студенти. Защо да не започнем от по-рано, а?

— Питам се дали не пропускаш нещо, като не излизаш с момчета на твоята възраст? — замисли се Естер.

— Какво например?

— Не зная, но е някак приятно да си на една възраст с гаджето си…

— Каза човекът, който не е имал гадже повече от една година — усмихна се Лиа.

— Взискателна съм — заяви Естер.

— Май никой не е достоен за теб — обади се Маги.

— Имам високи изисквания и не искам да си губя времето, с когото и да е.

Маги, която беше извадила ключовете за външната врата, застина. Естер се сепна и каза:

— О, Маг, нямах предвид Джейк.

— Добре, добре — махна Маги с ръка. — Не искам да говорим за него.

Това едва ли щеше да е толкова лесно, тъй като пред магазина за велосипеди имаше група момчета и Джейк беше сред тях. Погледът му се спря на мен. Естер и Лиа обсъждаха къде да отидат.

— „Пристана“? — предложи Естер. — Щяло да има бира.

— Писна ми от този плаж и изветрялата бира. Да отидем в някой клуб — предложи Лиа.

— Да, ама само ти можеш да влезеш с личната си карта.

— Ще ви вкарам.

— Все така казваш и никога не успяваш. Маг, на теб къде ти се ходи?

Маги сви рамене.

— Не зная. Може и да се прибера.

Лиа погледна Джейк, после мен и отсече:

— А, не! Нека поне…

Къдрокосото момче от групата се засили към нас с колелото, спря рязко и изрече:

— Дами, хайде! Отиваме в джъмп парка.

— Стига вече с тези велосипеди! Да не сме на дванайсет години?! — сряза го Лиа.

— Аз ще дойда — рече Маги и седна на колелото пред Адам с чантата в скута си. — По-добре там, отколкото в някакъв загубен клуб.

— Не мисля така — не се предаваше Лиа.

— Напрееед! — извика Адам и натисна педалите.

Момчетата се метнаха на велосипедите, а Естер и Лиа ги последваха пеша. Аз останах насаме с Джейк. Понечих да тръгна, но той ме спря.

— Какво стана онази вечер?

Беше твърде самонадеян и стоеше много близо до мен.

— Нищо не е станало.

— Искаш ли да се поразходим?

Аз съжалявах за онова, което се случи между нас, и то преди да разбера, че е бил гадже на Маги и че е брат на Или.

— Беше грешка — заявих аз.

— В мен ли беше грешката?

— Трябва да се прибирам.

— И защо?

Тръгнах бързо. Отдъхнах си чак когато зърнах Или се задава срещу мен. Вървеше зад група жени, издокарани вечерта в ярки тоалети. Опитах да кривна встрани, за да не ме забележи, но Или не беше като брат си. Видя ме, но не продума, погледна ме и подмина.