Сара Десен
Заедно на път (12)

11

След една седмица чаках брат си и Лора към пет следобед. В четири и половина се обади майка ми.

— Одън, искам да те предупредя.

Не бяхме говорили от срещата ни в Колби и обаждането й беше знак, че неприятният спомен от разговора ни е вече забравен.

— За какво?

— За въпросната Лора.

Чух я, че отпива глътка — най-вероятно беше подранила с виното.

— Не я ли харесваш?

— Тя е ужасна, отвратителна… Брат ти се е побъркал. Това момиче е… — Майка рядко търсеше думите са — Тя е… учен. От ония студените, методичните, дето говорят за хипотези и научни съвети. Убедена е, че всички се интересуват от тези тъпотии. Докато вечеряхме снощи, ни разказва за процеса на миелинизация^[1].

— За какво?

— Ами за нещо такова. В нея няма ни сърце, ни душа. По голяма е само с няколко години от брат ти, но се държи като строга даскалка. Сигурна съм, че ще изцеди до капка оригиналността на Холис и това ме побърква.

Погледнах към коридора и видях Хайди да излиза от кабинета на баща ми, който беше превърнат във втора стая за гости. В онази ужасна нощ госпожа Сток остана у дома и се погрижи за Изби. Отиде си на другия ден по обяд, когато се събудих, Хайди беше в кухнята с повитото бебе и изглеждаше отпочинала.

— Тази жена е истинска вълшебница. Показа ми няколко неща и сега се чувствам много по-уверена. Ти знаеше ли, че „пашкулчето“ успокоява бебетата?

— Не, но има ефект.

— Повдигнахме дюшечето, за да й по-удобно и да не й се надува коремчето. Ще трябва да купя люлка — помагало за съня. Посъветва ме и какво да правя за разранените си зърна.

— Хайди, моля те…

— Добре, добре, извинявай. Много ти благодаря, че я доведе. Тя дори предложи да мине пак, ако имам нужда. Не зная защо се скапах така… Много съжалявам.

— Няма нищо. Просто си преуморена. Радвам се, че сега си добре.

— И аз.

В следващите дни Хайди имаше настроение, а Изби спеше по-спокойно. Госпожа Сток се отби няколко пъти и след всяко нейно посещение Хайди се чувстваше още по-добре.

Майка продължи да се оплаква от влиянието на Лора, която пресушавала живеца на брат ми.

— Но той си я харесва — прекъснах я аз.

— Брат ти харесва всички и там му е грешката. Това момиче е…

Погледнах през прозореца и видях, че пред нас спира сребриста хонда.

— Дойдоха. Затварям.

— Господ да ти е на помощ. Обади ми се по-късно.

Баща ми извика, че Холис е пристигнал. С Хайди и Изби застанахме на площадката на стълбите и през отворената външна врата видях брат си да слиза от колата. Не го бях виждала почти две години, но не се беше променил. Косата му беше малко по-чорлава и беше отслабнал. Лора излезе от колата и ми се стори много позната. Хайди ахна:

— Боже мой! Тя е копие на майка ти…

Същата дълга черна коса, същите черни дрехи и много бледа кожа. Лора беше малко по-ниска и по-закръглена, но приликата беше поразяваща, дори ме плашеше. Татко прегърна Холис на прага и се засмя:

— Световният пътешественик пристигна.

— Ето го и щастливия татко… Къде е бебето? — усмихнато попита брат ми.

— Идваме — обади се Хайди и тръгна с Изби към гостите. Лора свали черните си очила. Очите й също бяха черни. — Запознайте се с Тизба.

Холис я вдигна над главата си и възкликна:

— Една бъдеща хубавица.

Гледах Лора, която наблюдаваше сцената напълно безпристрастно. След около минута, в която брат ми се плезеше на бебето, тя се покашля.

— О, извинявай — сепна се той, прегърна я през раменете и обяви:

— Годеницата ми Лора.

— Сгодени ли сте? — учуди се татко. — По телефона не ми каза, че…

— Не сме сгодени, Холис така си приказва — усмихна се сдържано Лора.

— И може би предлага, защото е готов. Дори ти да не си — рече брат ми.

— Бракът е сериозно нещо — заяви Лора с ясен и отчетлив глас, насочен към вниманието на аудиторията. — Не е като да се престрашиш и да скочиш с парашут.

Мълчахме и не знаехме какво да кажем.

— С такива думи ще убиеш спонтанността — засмя се Холис.

— О, моля те, недей! — обърна се татко към Лора и пак прегърна брат ми. — Това е най-хубавото му качество.

— Спонтанността има своя чар, но разсъдливостта също може да е привлекателна — отсъди тя.

Баща ми повдигна вежди и подхвана:

— Според мен…

Хайди обаче го прекъсна.

— Сигурно сте уморени. Елате да пийнем нещо студено. Имаме лимонада, бира, вино.

Холис и татко я последваха към кухнята и аз останах с Лора. Тя изтри очилата си с крайчеца на черната си блуза и ме погледна.

— Радвам се, че дойдохте. Холис е толкова щастлив — любезно казах аз.

— Да, той е много щастлив човек — отвърна Лора, но по тона й не можах да преценя дали това е комплимент, или не.

— Бейби, ела да видиш каква прекрасна гледка! — извика брат ми.

Лора ме дари с една от сдържаните си усмивки и отиде при него в хола. Аз влязох в кухнята, където Хайди и татко наливаха лимонада.

— Вижда ни за пръв път и сигурно се притеснява — говореше Хайди.

— Аз не забелязах да се притеснява — възрази татко.

Обърнах се и погледнах към брат си и Лора. Стояха пред отворените стъклени врати, а океанът синееше зад тях. Холис я беше прегърнал и обясняваше нещо за хоризонта, но килнатата й настрани глава и отпуснатата и поза ми подсказаха, че тя не беше особено развълнуваш. Чувствах я чужда, но не ми беше за пръв път.

 

 

— Значи не я харесваш — каза Или.

— Не съм казала такова нещо.

— Не се налага да я харесваш.

Беше един и половина сутринта и бяхме в „Паркмарт“. Тъй като беше понеделник, нямаше много хора и ми беше приятно да пазаруваме след двучасовата семейна вечеря, която завърши със спор между татко и Лора за смъртното наказание. Преди това дискутираха университетското финансиране — дали да има повече пари за изкуствата, или за науката — и какво се прави за опазване на околната среда. Все едно присъствах на вечеря на родителите ми с Лора в ролята на майка ми.

— Тя е доста различна от предишните приятелки на Холис — казах аз, когато приключихме с хранителните продукти и се отправихме към спортните стоки.

— А те какви бяха?

— Готини, засмени като брат ми.

— Но той не е искал да се жени за тях?

— Минаваше му тази мисъл, но само за няколко минути.

— Сега обаче казва, че иска и че тя е избраницата му. Мнението на майка ти и баща ти е без значение. Много връзки изглеждат странни — особено отстрани.

— Холис никога не е вземал такива големи решения.

Или спря пред изложените велосипеди, избра един и бавно го подкара между рафтовете.

— Хората се променят. Вероятно брат ти е намерил подходящото момиче.

Може би, макар майка ми да твърдеше, че хората не се променят.

— Или, всички казват, че ти вече не се качваш на колело.

— Така е.

— А защо караш сега?

— Ти как мислиш?

Нямах представа, но исках да вярвам, че хората могат да се променят. Или беше доказателство — той правеше кръгче след кръгче около мен и аз долавях лекия полъх на движението и промяната.

 

 

Бях в офиса повече от час и смятах с калкулатора, когато усетих, че някой ме наблюдава. Маги стоеше на прага на полуотворената врата с машинката за лепене на етикети в ръка. Беше с бяла рокля, оранжеви джапанки и вързана на тила коса.

— Здрасти! Може ли за минутка?

Кимнах, тя влезе и седна на стола до мен. От магазина долиташе песен за въртележка в увеселителен парк и дълги, омайни целувки.

— Искам да поговорим за теб и Или — рече Маги. — Зная, че сте заедно по цели нощи и не е моя работа, но…

— Откъде знаеш?

— Просто така. Зная.

— Всичко виждам, всичко зная. Като Биг Брадър ли?

— Одън, градът е много малък. Хората приказват. Това, което искам да ти кажа, е, че познавам Или от памтивека и че не искам той да страда.

Не разбирах какво има предвид, но попитах:

— Смяташ, че те го накарам да страда ли?

— Не зная, но след онова, което стана с Джейк…

— Това беше друго.

— Ядосах се за Джейк, защото ревнувах, но така или иначе той си е такъв. Или е различен.

— Ние сме само приятели.

— Може би, но той дойде заради теб на купона. Чух, те, когато му се обади.

— Ама ти наистина си Биг Брадър.

— Бях в тоалетната. Стените са много тънки — всичко се чува. Пък и ми прави впечатление, че Или започна пак да кара колело. Да не говорим за това, че ти го замери с боб, а той не избухна.

— Всичко беше на шега.

— Одън, разбери, че след смъртта на Ейб, Или не участваше в нищо — никакви купони, никакви разходки, дори не разговаряше. Камо ли бой на шега. Ето че ти си появи и той се промени — за добро.

— Но… Винаги има „но“, нали?

— Но ако само се занасяш с него, Или няма да махне с ръка като Джейк. Нещата тук са по-сериозни. Казвам ти го, защото приятелите са за това.

— Или има късмет, че си негова приятелка.

— Не говорех за Или.

— А за кого?

— За теб и мен. Приятелите трябва да си казват истината — дори да боли.

— Не се безпокой. Ние само излизаме заедно и няма нищо повече.

— Добре. Това е всичко, което исках да зная.

Камбанката на вратата на магазина звънна. Маги подаде глава и извика:

— Ей сега идвам.

Чух гласа на Холис да й отговаря:

— Спокойно. Търся Одън.

— Това е брат ми.

— Имаш брат?

— Да. Ела да те запозная.

Холис разглеждаше намалените лилави прашки в кутията с бански костюми.

— Не са твоя размер, нито пък цвят — пошегувах се аз.

— Жалко. Щяха да ми отиват.

— По-добре се придържай към шортите.

— В Европа мъжете носят бански тип бикини. Всяко лято идва поне една група немци с бикини — каза Маги.

— В Европа ходим на нудистки плаж. Без бански — засмя се Холис.

— Маги, запознай се с брат ми.

— Ходил ли си на нудистки плаж? — попита тя.

— Разбира се. Нали знаеш — когато си в Рим, дръж се като римлянин. Од, готова ли си за късен обяд или много ранна вечеря? Татко каза, че трябвало да опитам известните лучени кръгчета.

— В „Последен шанс“ — вляво, на края на крайбрежната алея — упъти го Маги. — Пастетът от риба тон е великолепен.

— Много го обичам — въздъхна Холис — В Испания няма такъв. Дори да си нудист.

Аз погледнах към офиса и казах:

— Имам много работа и едва ли ще мога да дойда.

— Не си ме виждала две години. Ето такава е сестра ми — изтъкани от амбиции.

— Отивай, отивай — насърчи ме Маги.

— Слушай какво ти казват. Хайде, тръгвай, че имаме много да си разказваме.

Времето беше приятно — малко преди здрач, когато вече не е горещо, а не е и хладно.

— Къде е Лора? Тя не обича ли лучени кръгчета?

— Обича ги, но има да пише есе за стипендията, за която кандидатства.

— Май тя е изтъкана от амбиции, а не аз.

— Така е. Не се спира.

Двамата се загледахме в ято пеликани, полетяло към океана, и аз реших, че ще бъде добре да кажа:

— Лора е много мило момиче.

— Нали? Няма сравнение с бившите ми гаджета.

— Съгласна съм — рекох аз, макар да не бях напълно искрена.

— Да беше видяла майка… След всичките празноглави и безполезни по нейните думи момичета се появявам с умната и прекрасна Лора… Направо превъртя и запелтечи от ревност.

Боже мой, какви ги говореше брат ми!

— Майка да е ревнива? Едва ли.

— Од, много добре знаеш, че мама е свикнала да е най-умната жена в компанията. Няколко пъти ме вика да си говорим насаме, за да ми каже, че правя голяма грешка и че прибързвам, сякаш бих послушал точно нея… С този неин аспирант, дето седи денем и нощем в колата си пред къщи.

— Какъв аспирант?

— Тя спеше с него, но той се влюбил, и се вкопчил в нея. Майка му теглила чертата и сега момчето се върти наоколо и си ближе раните.

Ставаше дума за Очиларко. Дори не му знаех името.

— Жал ми е за него, макар че е трябвало да го очаква. На нея не й е за първи път — добави Холис.

Бях напълно смаяна. Наближихме магазина за велосипеди. Адам и Уолъс седяха на пейката и ядяха чипс.

— Значи не й е за първи път?

— О, да. Бяха няколко след развода. Да не би да не знаеш? — погледна ме учудено Холис.

— А, не, зная, зная — побързах да отвърна.

— Не че имам право да я укорявам, за каквото и да е. Аз бях съшият като нея.

Замълчах. Ето че чух онова, което винаги бях допускала. Не се наложи да отговоря, защото Адам извика:

— Одън, ела да разрешиш един спор.

Холис го погледна учудено.

— Приятел ли ти е?

— Да.

Запознах ги и Адам заяви:

— Най-сетне измислихме име на магазина.

— По-точно имаме списък от десет имена — добави Уолъс.

— Само пет си заслужават и затова правим обществено допитване — поясни Адам.

— А сега как се казва? — заинтересува се Холис, който нямаше проблеми със сприятеляването.

— „Магазин за велосипеди“. Но това е временно — само от три години насам. Ето имената: „Шеметни колела“, „Банда на колела“, „Велосипеди Колби“…

Спрях да слушам, защото Или излезе от магазина. Буташе малък розов велосипед със странични колелца и държеше каска. След него вървете малко момиченце с майка си и баща си.

— … „Самоходи“ и „Газ до дупка“ — свърши списъка Адам. — Е, какво ще кажеш?

— „Банда на колела“ или „Самоходи“ — заяви Холис, — „Шеметни колела“ е банално, „Велосипеди Колби“ звучи скучно и официално, а „Газ до дупка“ е несериозно.

— И аз така смятам — рече Уолъс.

— Одън, ти какво мислиш? — въздъхна Адам.

Гледах Или, който нагласяше педалите на розовото велосипедче. Момиченцето стискаше ръката на майка си и го гледаше внимателно.

— Този модел е много подходящ за първи урок — каза Или.

— Тя иска да се научи, но малко се страхува — усмихна се майката и погали дъщеря си по главата.

— Няма защо да се страхува. Колелцата ще я крепят, докато свикне.

— Бързо ли се свиква? — попита бащата и намести бейзболната си шапка.

— Различно.

— Хайде, миличко, опитай — рече майката.

Или настани момиченцето и закопча каската и.

— Давай, натисни педалите като на триколката — насърчи я бащата.

Детето завъртя педалите и само след метър спря и се обърна. Майката и бащата се усмихнаха, а Или лекичко побутна колелото. Момиченцето отново завъртя педалите и подкара с усмивка на лицето.

— Одън?

Адам още чакаше отговор.

— На мел никое не ми харесва — заявих аз.

— Дори „Самоходи“?

Поклатих глава.

— Казах ти, че всички имена са тъпи — обади се Уолъс.

— Но Холис хареса две.

— Не чак толкова много — уточни брат ми.

Адам въздъхна и седна на пейката, а аз и Холис тръгнахме към „Последен шанс“. Обърнах се и видях момиченцето да кара покрай магазините, следвано от майка си.

Имаше свободни места и седнахме до прозореца. Холис прегледа менюто и ми се усмихна.

— Много се радвам за теб.

— Защо?

— Защото дойде тук, намери си приятели и изобщо прекарваш едно хубаво лято.

— За разлика от другите.

— Ами да. Така е по-добре, вместо да висиш у дома с майка и да наливаш вино на превзетите й сбирки. Или пък да учиш преди началото на учебната година.

— Аз не съм наливала вино на никого.

— Разбираш какво искам да кажа — усмихна се Холис, без да му идва наум, че може да ме е засегнал. — Тук животът е друг и ти си станала друга.

— Само за един месец?

— Много неща могат да се случат за един месец. Само за две седмици срещнах бъдещата си жена, смених траекторията на живота си и си купих първата вратовръзка.

— Не мога да повярвам за вратовръзката.

— Но е истина. Од, много се радвам, че ти е добре тук с приятелите ти.

— Холис, престани — смутено промълвих аз, тъй като проявата на сантименталност не беше присъща на близките ми.

— Зная, че разводът беше тежко преживяване за теб. А и на кое дете му е лесно да живее с човек като майка ни…

— Аз не бях дете. Бях на шестнайсет.

— Човек винаги остава дете за родителите си, освен ако те не се държат като деца. Тогава нямаш избор.

Изведнъж проумях защо брат ми замина и живя толкова дълго време надалеч. Помежду ни имаше цял океан и единствената връзка беше телефонът. Обратно на логиката, за да остане дете, той беше напуснал дома ни. Завръщането му беляза края на неговото детство. Завинаги.

Адам и Уолъс минаха по крайбрежната алея на велосипеди, като бавно криволичеха между минувачите.

— Да знаеш, че още не е късно — подметна Холис.

— За кое?

— Да се научиш да караш колело.

— Аз зная да карам колело.

— Кога се научи?

— Когато бях на шест, пред къщи.

Той се замисли.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Аз помня как падна от колелото и повече не се качи. Стоя в гаража няколко години и накрая татко го даде на някого.

— Не е вярно. Научих се и карах по пътеката към гаража.

— Не помня — премигна Холис. — През последните години загинаха част от мозъчните ми клетки.

За това кой от нас помнеше по-добре нямаше спор. Все пак не спирах да мисля за онзи ден с колелото — качих се, завъртях педалите и тръгнах. Не може да не е било така, нали?