Патриша Корнуел
Червена мъгла (32)

31.

Полунощ е. Седим и чоплим вечерята, която Бентън е прегорил, но никой не се интересува особено от храната. В момента спокойно мога да си представя, че никога вече няма да ям, тъй като всичко, което погледна, се превръща в потенциален източник на зараза и смърт.

Сосът „Болонезе“, марулята, доматите, дори виното ми напомнят, че мирното и здравословно съвместно съществуване на тази планета е шокиращо крехко. Нужно е съвсем малко, за да се причини бедствие. Разместване на тектоничните пластове в земята, предизвикващо цунами, големи разлики в температурите и влажността, причиняващи ураган или торнадо, и най-лошото от всичко — онова, което човекът може да направи.

Преди около час Колин Дънгейт ми изпрати имейл с информация, която вероятно не би трябвало да ми съобщава, но той си е такъв. Селянин, както самият той се описва. Въоръжен и опасен, фучащ наоколо в древния си ландроувър в зверската жега, без да се страхува от нищо, включително бюрократите или „бюрократозаврите“, както нарича хората, които позволяват на политиката и фобиите да пречат на работата. Колин няма да ми попречи да участвам в някое разследване, особено когато усилията да бъда натопена са достатъчни да погребат разумното съмнение, че аз съм онази, която трови хората.

Колин ме уведомява, че Джейми е умряла в добро здраве, както и Катлийн Лоулър. Нищо не сочи причината за смъртта й, но съдържанието на стомаха й било несмляно; то включва и розови, червени и бели таблетки, които ние с него подозираме, че са ранитидин, судафед и бенадрил. Той ми обясни, че Сами Чанг предал нататък лабораторните резултати, които вероятно не означават нищо, освен ако е възможно Катлийн да е умряла от отравяне с тежки метали. Но Колин определено не мисли така, и е прав. Той ме попита дали наличието на следи от магнезий, желязо и натрий ми говори нещо.

— Разбирам.

Бентън се разхожда напред-назад покрай прозорците, които гледат към река Савана. На отсрещния бряг проблясват светлинки и на фона на тъмното небе се очертават високи кранове.

— Но това, което ти трябва да разбереш, е следното: те могат да са смъртоносно отровни — казва той на специален агент Дъглас Бърк от офиса в Бостън.

От дочутото схващам, че Дъглас Бърк, член на групата, която работи по убийствата „Менса“, не иска да отговори на въпросите на Бентън, а само потвърждава изявлението на болницата, дадено пред медиите.

Дон Кинкейд страда от ботулизъм. Мозъкът й вече не работи и диша с помощта на машини. Бентън попита направо дали в килията й в „Бътлър“ са намерили петнайсетцентови марки с плажен чадър.

— Отровата някак е стигнала до нея — продължава той. — С други думи, отровена е нарочно, освен ако не е заради храната в „Бътлър“, в което силно се съмнявам. Някой друг в „Бътлър“ да страда от ботулизъм?… Точно така. Лепилото по марките може да е източникът.

— Браво. Но макар че не искам да обиждам Бентън, хич не го бива в кухнята — казва Марино и избутва настрани купата си със сос без спагети, които не ставаха за ядене. — Диета „Ботокс“. Само да си помислиш за ботулизъм, и ще свалиш няколко кила. Дорис правеше консерви — добавя той, говорейки за бившата си съпруга. — Направо се шашвам, като си помисля за това. Може да се получи и от мед.

— Това е рисковано най-вече при бебета — отговарям разсеяно, докато слушам разговора на Бентън. — Те нямат здрава имунна система като възрастните. Мисля, че спокойно можеш да ядеш мед.

— Не. Избягвам захарта и категорично не желая мед или домашни консерви, и дори салати от ресторант.

— Можеш да се снабдиш с тази гадост срещу двайсет долара за шише от Китай — обажда се Луси, която е отворила лаптопа си на масата. — Фалшиво име, фалшив имейл. Не е нужно да си лекар или да работиш в лаборатория. Поръчваш си онова, което искаш, от собствения си дом. Мога да го направя оттук. Изненадана съм, че нещо подобно не се е случвало и преди.

— Слава богу, че не е — отговарям. Прибирам чиниите и се чудя дали да се обадя на генерал Бригс.

— Най-силната отрова на планетата. Не би трябвало да е толкова леснодостъпна — казва Луси.

— Не беше така преди — отвръщам. — Но ботулиновата отрова тип А е вездесъща, откакто се използва при лечението на различни заболявания. Не само за козметични процедури, но и при мигрена, лицеви тикове и други видове спазми, лигавене, кривогледство, неволни мускулни контракции и изпотяване на дланите.

— Колко отрова трябва да се използва, ако наистина може да си я поръчаш по интернет? — пита Марино и изхвърля празните бутилки в чувала в кухнята, където ме е последвал.

— Пристига на кристали — бял прах, изсушен във вакуум. Клостридиум ботулинум, който връщаш към първоначалното му състояние.

Пускам водата в мивката и чакам да се сгорещи.

— И тогава я инжектираш в пакет храна, например — казва Марино. — Или в кутия с храна от ресторант.

— Съвсем просто. И адски страшно.

— Значи, ако се добереш до достатъчно количество от нея, можеш да очистиш хиляди хора.

— Ако я сложиш в полуфабрикат или в напитки, които не се затоплят достатъчно, за да убият отровата — да — отговарям и изпитвам ужас.

— Е, мисля, че би трябвало да се обадиш на Бригс — съветва ме Марино, взема една мокра чиния от ръката ми и започва да я бърше.

— Знам, че мислиш така — отговарям, — но не е толкова просто.

— Разбира се, че е. Просто му звъниш и го предупреждаваш.

— Това ще задвижи нещата, преди да получим лабораторните резултати.

— Дон Кинкейд страда от ботулизъм. Това е един от лабораторните резултати — напомня ми той, отваря шкафа и започва да прибира чиниите. — Ако питаш мен, това е единственото потвърждение, което ти трябва, като се замислиш за всичко друго, което е открито, и започнеш да сглобяваш мозайката. Например онази гадост в мивката на Катлийн Лоулър, която съвпада със следите от изгаряния по крака й.

— Може би съвпада. Размишлявам по въпроса.

— Човекът, с когото трябва да размишляваш, е той.

Марино има предвид генерал Бригс, шефа на съдебните лекари на армията, мой началник и стар приятел от едно време, когато започнах кариерата си във военна болница „Уолтър Рийд“. Марино иска да уведомя Бригс, че съдържанието на стомаха на Катлийн Лоулър прилича на несмляно пиле, спагети и сирене, вероятно отровени с ботулин, както и че анализите с електронен микроскоп и рентген на странно миришещата утайка в мивката й показват наличие на магнезий, желязо и натрий. Отговорът на въпроса на Колин Дънгейт дали намирането на тези елементи в утайката означава нещо, е „да“. За съжаление, означава.

Когато се добави вода към желязо, магнезий и натрий или сол, резултатът е екзотермична реакция, която бързо произвежда топлина. Температурите могат да достигнат до сто градуса. Това е технологията на котлоните без пламък, използвани за готвене от войниците на бойното поле. ХГЯ (храна, готова за ядене) предлага десетки различни менюта, включително пиле със спагети, а много от здравите найлонови пликове, в които е опакована храната, съдържат и допълнителни провизии, например топено сирене. Всички тези ХГЯ съдържат котлон без пламък, активиран с вода — хитър уред, който позволява на войника просто да отреже връхчето, да добави вода и да постави плика под котлона, облегнат на някой камък, например.

Разбирам, че може да има и други обяснения защо пробите от утайката в мивката на Катлийн Лоулър съдържат желязо, магнезий и натрий, но комбинацията от доказателства предполага един вероятен кошмарен отговор, който не е лесен за обяснение. Неприятната миризма, която ми напомни за изгорял сешоар или прегорена изолация, изглежда, съответства на химичната реакция, произвеждаща топлина. А и Катлийн Лоулър имаше изгаряния по левия крак, които шефовете в затвора твърдяха, че не е имало как да получи в „Браво“. Смятам, че случайно е изляла гореща течност по кожата си, и е възможно това да е била вряща вода от котлон без пламък.

Изгарянията бяха скорошни. Не мога да прогоня от ума си манията й към храната и забележките, които тя направи пред мен. Чудя се дали липсващите дневници съдържат онова, което Катлийн е правила, мислила и яла, откакто са я настанили в „Браво“. Тара Грим се грижеше добре за нея, беше мила с нея и Катлийн бе повече от доволна да е в пробната кухня. Имаше в килията си сладкиши и пакети фиде и знаеше как да превърне бисквитите в торта. Смяташе се за Джулия Чайлд. Може би Тара Грим се е грижила Катлийн да получава по някаква награда в отплата за сътрудничеството си или други услуги, а рано тази сутрин наградата е била ХГЯ, инжектирана с отрова.

— Да не забравяме и за камерата — продължава да обяснява Марино. — Блокиране на инфрачервените лъчи с инфрачервени лъчи. Лентичка от миниатюрни лампички по каската й, ако предположим, че Луси е права. Каквото и да е направила тази жена, записът от камерата е бил съсипан с нещо, и това е факт. Напълно е заличила главата си, когато се е приближила достатъчно, за да бъде разпозната, а Луси твърди, че записът не може да бъде поправен или възстановен. Също както проклетите китайци заслепяват шпионските ни сателити с лазер. Трябва да му се обадиш.

— Това ще предизвика тревога, която може да стигне чак до Овалния кабинет. Генерал Бригс ще трябва да предаде информацията нагоре по веригата чак до Пентагона и Белия дом, ако съществува и минимална възможност по-голямата цел да са войниците ни и това, с което си имаме работа, да е началният етап на терористичен план.

— Тя няма да го каже направо — заявява Бентън и ми разказва за разговора си със специален агент Дъглас Бърк, който е жена. — Но като чета между редовете, разбирам, че отговорът е положителен. Петнайсетцентови марки, сходни с нашите, са били намерени в килията на Дон Кинкейд. Десет марки. Три от тях са залепени на писмо, което не е успяла да изпрати. Писмо до един от адвокатите й.

— Въпросът е откъде се е сдобила с марките — казвам.

— Дон получила писмо от Катлийн Лоулър вчера следобед — отговаря Бентън. — Дъглас не искаше да потвърди, че марките са били в него, но фактът, че въобще ме уведоми за писмото, говори достатъчно.

— На листове с декорация ли е било написано? — питам.

— Не ми каза.

— Споменава ли нещо за подкуп? Или за презрителни забележки, вероятно за мен?

— Дъглас не навлезе в такива подробности.

— Разчетох отпечатъци от писане по някои от листовете в килията на Катлийн. Стори ми се саркастично и е разбираемо, ако тя е смятала, че аз съм й изпратила листовете, които приличат на евтини остатъци — нещо, което не съм искала.

Спомням си презрителните забележки на Катлийн относно хората, които изпращат боклуците си на затворничките.

— Смятала е, че искам да я подкупя с подобен мизерен подарък — продължавам. — Само че подаръкът не е от мен. Фалшивото писмо, вероятно придружаващо листовете и марките, е било изпратено в Савана на двайсет и шести юни, а това означава, че Катлийн е имала предостатъчно време да изпрати марките на Дон.

— Изглежда, го е направила, но Дъглас не навлезе в подробности, а и не те спомена — отговаря Бентън. — Макар аз да бях съвсем ясен относно очевидно подправените документи и нечия кампания, с цел да те натопи.

— Случайност — отсъждам. — Майка й изпраща марки, за да могат да си пишат, без да има представа, че лепилото на гърба им е отровено. Но Катлийн е била прекалено голяма егоистка, за да изпрати хубавите марки на дъщеря си.

— Какви хубави марки? — намръщва се Марино.

— В килията си имаше съвременни марки от четирийсет и един цента. Но не е искала да ги подели с нея. Само онези, които наричаше „боклуци, които хората вече не желаят“. Онези, които е смятала, че са от мен.

— Ето докъде води скъперничеството. Дава дъщеря си на непознати хора и трийсет и две години по-късно я заразява с ботулизъм — казва Марино.

Бентън изхвърля преварените спагети в боклука и казва:

— Извинявай. — Наистина хич не го бива в кухнята. — Май не беше много добра идея да мия марулите с гореща вода.

— Трябва да вариш марулите поне десетина минути, за да унищожиш ботулина, който е устойчив на високи температури — уведомявам го.

— Значи си съсипал салатата напразно — щастливо му се ухилва Марино.

— Ако Дон не е била набелязаната жертва, това ни говори нещо — заявява Бентън.

— Не марките са отровили Катлийн. Изглежда, че изобщо не ги е докосвала, а това също ни говори нещо — обажда се Марино.

Връщаме се в трапезарията, където Луси работи на компютъра си и е извършила единственото действие, което счита за престъпление.

Хартия. Луси не вярва в разпечатки, но информацията е прекалено богата. Образи, данни от охранителната фирма, сложни търсения. Племенницата ми иска да ни улесни и изпраща файловете към принтера в съседната стая.

— Изглежда, храната е причинила смъртта й, нали? Пилето, спагетите и сиренето, а не марките — казва Марино и сяда. — Всъщност, може би е извадила късмет, че е умряла и не е научила, че дъщеря й е облизала три от марките, за да ги залепи на писмото до адвоката си. Колко ботулин може да се сложи на три марки?

— Около триста и петдесет грама са достатъчни да убият всички на планетата — отговарям.

— Сериозно ли?

— Следователно, ако се сложи съвсем малко върху марките, се създава мощна отрова, която причинява бърза поява на симптомите — добавям. — Предполагам, че в рамките на няколко часа Дон Кинкейд се е почувствала много зле. Ако Катлийн беше използвала марките, когато ги е получила, нямаше да мога да я разпитам, защото щеше да е мъртва.

— Може би това е била идеята — казва Бентън.

— Не знам — отговарям. — Но се чудя.

— Не марките са я убили, а това е странно — намесва се Луси и ни раздава разпечатки. — Някой й изпраща отровени марки, но не изчаква тя да ги използва. Защо? Все някога е щяла да ги използва и да умре.

— Това навежда на мисълта, че този, който ги е изпратил, не работи в затвора — отбелязва Бентън. — Ако не си имал достъп до Катлийн и нещата в килията й, можеш да предположиш, че марките не са били достатъчни, тъй като не знаеш, че тя не ги е използвала. Затова убиецът решава да опита отново.

— Марките определено са достатъчни — отбелязва Марино.

— А откъде да знае убиецът, че са достатъчни? — пита Бентън. — Върху кого изпробваш отровата, за да си сигурен, че действа? Определено не върху себе си.

Но пък може да изпробваш отровите върху затворнички — вероятност, върху която размишлявах доста време. Директорът на затвора може да е склонен да направи това в някои случаи, ако е подтикван от нуждата си да контролира и наказва, както очевидно е при Тара Грим. Припомням си ледения й поглед, който не бе успяла да прикрие с южняшкия си чар, и очевидното й недоволство от представата, че погрешно осъдена жена, очакваща екзекуция, може да бъде освободена, както и че Катлийн Лоулър може да бъде пусната по-рано. Несъмнено Тара Грим се възмущаваше, че Джейми Бъргър се бърка в живота на затворничките и пренебрегва желанията на почитаемата им директорка, дъщеря на друг прочут директор, проектирал затвора, който тя счита за свой.

Вече не ми се струваше възможно Тара Грим да не е знаела за бележката, която ми връчи Катлийн Лоулър. Вероятно е била наясно, и не само че не й е пукало, но е сметнала срещата ми с Джейми за дар, за идеална възможност да накара някого да ми връчи плик с отровена храна. Тара знаеше от две седмици, че се каня да посетя затвора, а жената с плика знаеше, че отивам в апартамента на Джейми. Както предположи Луси, жената ме е чакала в тъмното и вероятно е останала там до сутринта, наблюдавайки силуета на жертвата си зад прозорците, очаквайки смъртта й.

Хора, преследвани, наблюдавани, шпионирани и манипулирани като марионетки от коварен и педантичен човек, отровител, който е търпелив, прецизен и студен. Не мога да си представя по-уязвими жертви, заклещени като лабораторни плъхове, особено ако човекът, работещ в затвора, е в съдружие с мозъка на зловещото проучване. Да разбереш какво действа и какво не, докато планираш много по-сериозно нападение и усъвършенстваш методите си с години.

Бари Лу Ривърс умряла внезапно, докато очаквала екзекуцията си. Рия Абърнати била намерена мъртва в килията си, просната върху клозета. При Шаная Плеймс изглеждало, че се е самоубила чрез задушаване — уж се обесила със затворническия си панталон. После — Катлийн Лоулър и Дон Кинкейд, а сега и Джейми Бъргър. И всички смъртни случаи бяха обезпокоително сходни. При аутопсията не се открило нищо, диагнозата била поставена чрез изключване. Нямало причина, поне при ранните случаи, да се подозира, че става въпрос за убийства с отрова, която не се открива при рутинните токсикологични проби.

Почти два часа през нощта е. Не помня кога за последен път съм се обаждала на генерал Бригс по това време. Винаги, когато съм го правила, е имало основателна причина. Имала съм доказателства. Луси добавя още няколко листа към разпечатката ми и аз я вземам със себе си. Влизам в спалнята и затварям вратата. Представям си как генерал Бригс грабва мобилния си телефон. Може би е във военновъздушната база в Доувър, Делауеър, главната квартира на военните съдебни лекари, където докарват загиналите в битка. Може би е в Пакистан, Афганистан или Африка. Е, надали е в космическа станция „Мир“, но все пак може да се озове на всяко място, където смъртните случаи са в юрисдикцията на федералното правителство. Знам, че Бригс определено не се нуждае от още нещо, което да го тревожи. Не се нуждае от мен и интуицията ми.

— Джон Бригс — отговаря плътният му глас.

— Кей е — казвам и му съобщавам защо се обаждам.

— Въз основа на какво? — Бях сигурна, че ще попита.

— Кратък отговор ли искаш, или по-подробен?

Облягам се на възглавниците в леглото и продължавам да преглеждам информацията, която Луси разпечата.

— Трябва да се кача на самолета за Кабул, но разполагам с няколко минути. След това няма да можеш да ме хванеш в продължение на двайсет и четири часа. Кратките отговори са ми любимите, но давай.

Разказвам му историята, започвайки с подозрителните смъртни случаи в затвора в Джорджия, за които ми съобщи Колин. После минавам на случилото се през последните двайсет и четири часа. Посочвам му очевидната тревога, че единственото потвърдено отравяне с ботулин тип А, Дон Кинкейд, навежда на мисълта за сложна система за доставяне, каквато не сме виждали преди.

— Теоретично е възможно смърт или остър пристъп, дължащ се на ботулизъм, да се прояви за два до шест часа, но обикновено става дума за дванайсет или двайсет и четири. Може да е дори цяла седмица — обяснявам.

— Защото обикновено тези случаи са вследствие на храна — отбелязва Бригс.

Продължавам да преглеждам разпечатките и разучавам образа на жената, която достави плика със суши снощи. Садистка и отровителка.

— Не сме срещали случаи, при които да е поета чистата отрова — напомня ми Бригс. — Не мога да се сетя дори за един такъв.

Главата и шията на жената са напълно избелени от ярката светлина, но Луси е успяла да докара ясни и увеличени образи на всичко останало, включително сребристото колело, което тя бута през улицата и подпира на лампата. Облечена е с тъмен панталон, маратонки и светла блуза с къси ръкави, пъхната в панталона. Няма колан. Единствената й гола плът е на ръцете, а кадър в близък план показва халка, която може да е златна или платинена. Всички образи са инфрачервени, в нюанси на сивото и бялото.

— Храна, заразена със спори от клостридиум ботулинум, които произвеждат отровата — казва Бригс. — Трябва да премине през храносмилателната система и обикновено се абсорбира от тънките черва, преди да навлезе в кръвта и да започне да атакува нервно-мускулните протеини, поразявайки мозъка и предотвратявайки изливането на невротрансмитери.

Жената от записа има и часовник „Маратон“ с тъмен циферблат от фибростъкло, водоустойчив, изработен по договор с правителствата на Канада и САЩ за употреба от военния им персонал.

— Ами ако към лигавицата бъде приложена чиста, изключително силна отрова? — питам, като продължавам да се безпокоя, че убийцата има някаква връзка с армията.

Вероятно истинската й мишена е човек с достъп до военните.

— Както при хората, които вземат наркотици през устата, влагалището и ректума — добавям. — Например кокаин. Знаем какво става. А представи си, ако е силна отрова като ботулина.

— Наистина сериозен проблем — съгласява се Бригс. — Никога не съм чувал за подобни случаи. Няма прецедент, нищо, с което да ги сравним. Но може да е само нещо лошо.

— Чистата отрова в лигавицата на устата.

— Много по-бързо абсорбиране, отколкото при поглъщане на микроба и спорите му, които обикновено заразяват храната — замисля се Бригс. — Бактериите трябва да пораснат и да произведат отровата, което отнема часове, дори дни, преди парализата да започне от лицето и да се разпростре надолу.

— Нищо не е преминало през храносмилателната система, Джон. Изглежда, тези хора са поразени от нещо, което всъщност е парализирало храносмилателната система — отговарям и виждам какво е искала Луси да забележа в колелото.

Изглежда леко, с малки гуми. Тя е приложила статия, свалена от интернет. Сгъваемо колело. Човек с възможна връзка с военните и сгъваемо колело.

— Може да се подсили и от стрес — казва Бригс. — Синдромът „бий се или бягай“, и храносмилането спира. Но това може да стане само ако симптомите са се появили адски бързо. И отново не разполагаме със случаи, с които да направим сравнение. Пряк удар по кръвоносната система, и всички органи започват да отказват. Очи, уста, храносмилане, дробове.

Колело със седем скорости с алуминиева рамка, която има панти за бързо освобождаване. Цялото колело се сгъва в малък пакет. В серия увеличени снимки от охранителната камера Луси показва как жената сваля раницата си, отваря я и вади кесията от „Савана Суши“. Следващата страница е реклама от спортен магазин, където човек може да си поръча същата раница за двайсет и девет долара и деветдесет и девет цента. Не е раница с изолация, предназначена за доставка на храна, а раница за сгъваемо колело.

— Истината е, че не знаем какво могат да причинят големи дози ботулинова отрова, произведена в лаборатория — продължава Бригс.

Слушам го напрегнато и прелиствам страниците. Мислите ми хвърчат в различни посоки, които сочат към едно и също.

Кой? Какво? Защо?

— Просто не са ми известни убийства и смъртни случаи чрез тази отрова — добавя Бригс. — Нито един.

Сгъваемо колело, което е само маскировка и обяснение за каската, която заслепява охранителните камери. Луси е убедена в това. Би изглеждало подозрително да носиш каска със светнати лампи, ако нямаш колело. Също така би било странно да носиш осветена шапка или лента за глава. Затова жената буташе колелото през улицата, когато се появи пред кооперацията на Джейми почти едновременно с мен. Жената с каската и военния часовник изобщо не е карала колело, а вероятно е паркирала колата си някъде.

— Става въпрос за дозиране — продължава Бригс. — Почти всичко може да е отровно, ако поемеш прекалено много от него, включително и водата. Можеш да се отровиш от тапетите, ако в тях има достатъчно меден арсенид. Това се случило с Клеър Бут Люс^[1], докато била посланик в Италия — парченца боя, падащи от тавана на спалнята й.

— Чудя се дали има нещо ново в опитите да се създаде оръжие с ботулинова отрова — казвам. — Някакви нови технологии, до които би могъл да се добере някой жесток социопат. Например откачен военен. Като онзи, който работеше за подобряването на ваксината срещу антракс и уби поне петима души.

— Вечно се заяждаш с армията — казва Бригс. — Добре че онзи се самоуби, преди ФБР да го арестува.

— Други учени, на които е бил забранен достъпът до лаборатории, където се провеждат подобни проучвания? — питам. — Особено хора с връзка с армията?

— Ако се наложи да търсим такива, ще го направим — обещава Бригс.

— Според мен вече е наложително.

— Очевидно това е твоето мнение, затова си будна посред нощ и ми звъниш в Афганистан.

— Няма ли нови технологии, за които армията да знае? — питам отново. — Не е нужно да навлизаш в подробности относно нещо поверително. Просто се чудя дали трябва да обмисляме подобна възможност.

— Слава богу, не. Поне аз не знам за нищо такова. Един грам чиста отрова може да убие милион хора, ако бъде вдишан. А за да го превърнеш в оръжие, трябва да произведеш огромен аерозол. За щастие, все още няма ефикасен метод.

— Ами малък аерозол, разпространен сред много хора? С други думи, различен и по-бавен процес. Или раздаване на малки пакети с отрова, пакетирани като ХГЯ.

— Любопитен съм защо споменаваш точно ХГЯ.

Разказвам му за Катлийн Лоулър, за изгарянията по крака й и следите в мивката й, както и че съдържанието на стомаха й бе сходно с едно от менютата с ХГЯ — пиле, спагети и топено сирене.

— Как, по дяволите, може една затворничка да се добере до ХГЯ? — смайва се той.

— И аз се чудя — отговарям. — Всяка храна може да бъде отровена. Тогава защо ХГЯ? Освен ако някой не прави опити с тях, за да ги използва срещу по-голяма мишена.

— Това би било ужасно, а и трябва да е систематичен подход, отлично организиран. Човек, работещ във фабриката, където се произвеждат и пакетират храните. В противен случай става въпрос за безброй флакони с отрова, спринцовки и отвлечени камиони за доставка.

— Няма нужда от систематичен подход, ако целта е тероризъм — отвръщам.

— Е, предполагам, че е така — съгласява се Бригс. — Убиваш сто, триста или хиляда души в кино или военна база, и ударът ще е смазващ. Ще създаде психоза, ще подпомогне врага и ще скапе допълнително американската икономика.

— Значи не е нещо, върху което ние работим. — Искам да се уверя. — Не е проучване, в което участва нашето правителство, за да съсипе врага.

— Просто не е практично — отговаря Бригс. — Русия се отказа да произвежда оръжия от ботулинова отрова, а също и ние, за което съм благодарен. Ужасна идея. Надявам се, че никой никога няма да успее да я осъществи. При добре избрано място за пръскане на аерозола десет процента от хората в радиус от около половин километър ще умрат или ще пострадат тежко. Господ да не дава отровеният въздух да попадне над училище или мол. Но трябва да разберем защо някои хора са мъртви, а други не са били мишени.

— Не смятаме, че Дон Кинкейд е била мишена.

— Но мислиш, че майка й е била. А също и прокурорката.

— Да.

— А от думите ти разбирам, че престъпникът е искал прокурорката…

— Джейми Бъргър и Катлийн Лоулър. Да, вярвам, че престъпникът е желал смъртта им.

— Значи те не са опитни зайчета, за разлика от умрелите затворнички, ако подозренията ти са верни. Научен проект. Ужасен начин да умреш, мамка му.

— Имам чувството, че нещо се е променило — казвам. — Онази, която е виновна за всичко това, е педантична и има план. Но внезапно се е сблъскала с нещо, което не е очаквала. Вероятно заради Джейми. Не е харесвала онова, с което се занимаваше Джейми.

— Смяташ, че убиецът е жена?

— Жена достави сушито снощи.

— А потвърдено ли е това?

— Подозирам, че ще бъде. А после какво?

— Три убийства с ботулинова отрова и отравяне на военни храни? Ще се развихри страховита буря, Кей. А ти трябва да стоиш далеч от нея. На милиони километри от нея.