Патриша Корнуел
Червена мъгла (11)

10.

Тя оставя два големи сини плика на каменния плот в кухнята. Държи се впечатляващо спокойно и весело за нюйоркска прокурорка, макар и бивша, организирала тайна операция в Джорджия, изискваща охранителни камери и пистолет, който, подозирам, е скрит в кафявата кожена чанта на рамото й.

Тъмната й коса е фризирана елегантно, малко по-дълга, отколкото я помня. Чертите на лицето й са красиви и изящни, а фигурата й е като на два пъти по-млада жена. Облечена е с избелели джинси и бяла риза. Не носи бижута и почти никакъв грим. Може да заблуди повечето хора, но не и мен. Виждам сянката в очите й. Долавям нервността в усмивката й.

— Извинявам се, Кей — казва тя и закача тежката си чанта на облегалката на стола.

Чудя се дали Марино й е повлиял да носи пистолет, или пък това е навик, придобит от времето, когато беше с Луси. Сещам се, че ако Джейми носи скрито оръжие, то вероятно е нелегално. Не знам как би могла да получи разрешително в Джорджия, където може да има апартамент под наем, но не се счита за жител. Охранителни камери и незаконен пистолет. Вероятно става дума само за обичайни предпазни мерки, защото тя знае не по-зле от мен какви ужасни неща могат да се случат в живота. Или пък Джейми е станала страхлива и нервна.

— Аз бих побесняла, ако някой ми скрои подобен номер — казва тя, — но ще разбереш всичко, ако вече не си разбрала.

Чудя се дали да я прегърна, но тя вече отваря пликовете, което разтълкувам като желание да стои на безопасно разстояние от мен. Затова си оставам на канапето и се опитвам да не си припомням миналата Коледа в Ню Йорк и колко много пъти всички сме били заедно. Опитвам се и да не мисля какво би направила Луси, ако разбере къде съм, реакцията й, ако види красивото лице на Джейми с тъжни очи и скована усмивка и как тя изважда ресторантската храна в стария апартамент, който прилича на онзи на Луси в Гринич Вилидж.

Тормози ме страхотно недоверие, което нараства неудържимо. Джейми е жена, свикнала да получава всичко, което поиска, но се отказа от Луси без борба, а сега откривам, че също така лесно се е отказала и от кариерата си. Защото по някаква причина това отговаря на целите й, казвам си осъдително. Напомням си, че това е без значение. Само въпросът защо съм тук е важен, и ако подозираното от мен се окаже вярно — фактът, че съм мамена и използвана от бившата любовница на племенницата ми.

— Сигурна съм, че помниш „Ил Пастицио“, нали? — пита Джейми и изважда картонени кутии с пластмасови капаци и контейнери за супа, а апартаментът се изпълва с уханието на билки, лук и бекон. — Правят страхотен пай с лук. Печен заек. Супа от скариди с чушки и масло от зелени домати. Пържени миди и люти чушки, увити в бекон — съобщава тя, отваряйки кутиите. — Мислех просто да ви оставя да си сервирате, но май ще е по-лесно, ако го направя аз.

Тя се оглежда наоколо, сякаш очаква да се появи трапезария и не познава добре апартамента, който е наела.

— Надявам се да си ми поръчала барбекю от скариди — обажда се Марино.

— Да. И пържени картофи — отговаря Бъргър, като че ли с Марино са близки приятели. — Също и макарони със сирене с олио от трюфели.

— Ще мина и без това — намръщва се Марино.

— Хубаво е да опитваш нови неща.

— Забрави за трюфелите. Не искам да опитвам нещо, което вони на задник — изсумтява Марино и издърпва една кафява папка от купчината на пода.

На папката има етикет, надписан с черен флумастер — „БЛР“.

— Искаш ли да ти помогна? — питам Джейми, но не ставам.

Усещам, че не иска да се доближавам прекалено много до нея. Или пък просто аз се чувствам отдалечена и чужда.

— Моля те, стой си спокойно. Мога да отворя кутиите и да сложа храната в чиниите. Не съм готвачка като теб, но с това мога да се справя.

— Сушито ти е в хладилника — съобщава й Марино.

— Сушито ми? Добре, защо не — ухилва се тя, отваря хладилника и изважда кутиите, които Марино остави вътре. — Имат номера на кредитната ми карта, защото съм пристрастена към суши, признавам си. Поне три пъти седмично. Вероятно би трябвало да се позамисля за живака. Ти още ли не ядеш суши, Кей?

— Още не ям. Благодаря ти.

— Мисля да поднеса супата в големи чаши, ако нямате нищо против. Докъде стигна? — поглежда тя Марино. — Кажи ми.

— Достатъчно далеч, за да разбера какви проблеми сте имали с организирането на тази вечеря — отговарям вместо него.

— Наистина се извинявам — повтаря Джейми, но не звучи, като че ли съжалява.

Всъщност звучи, все едно е уверена в правотата си.

— Честно казано, длъжна съм да се уверя, че разбираш какво се случва. Просто трябваше да подходя към въпроса адски внимателно. — Тя ме поглежда от кухнята. — Чувствам се морално задължена да ти пазя гърба. Разбира се, винаги ще се стремя да бъда дискретна и смятам за неразумно да ти звъня, да ти пиша имейли или да се свържа с теб директно. Ако ме разпитват, мога честно да заявя, че не съм го правила. Ти ми се обади. Но кой ще знае за това, ако ти не решиш да му кажеш?

— Какво да кажа? Че някаква затворничка ми е връчила бележка и съм тръгнала да търся най-близкия обществен телефон, сякаш съм на летен лагер и задачата ми е да открия нещо по определени следи? — отвръщам.

— Вчера разпитвах Катлийн и ми бе напомнено, че тя очаква с нетърпение да те види днес.

— Беше ти напомнено? — Поглеждам Марино. — Сигурна съм, че и бездруго си знаела. Къртис Робъртс вероятно ти е съдружник. Знаеш за кого говоря, нали? Адвокатът от проект „Невинност“, който се обади на Ленард Бразо.

— Мога честно да заявя, че си ми се обадила, докато си била в района по своя собствена работа — повтаря Джейми.

— Работа, която ти ми уреди, за да ме привлечеш тук — отговарям. — В това няма нищо честно.

— Марино не е споделял с теб нищо, което не е трябвало — продължава да гради защитата си тя. — Не ти е връчвал покани, които може да са неразумни при тези обстоятелства. Никой не ти е предавал нищо, което може да има отрицателни последици.

— Някой определено го направи. Затова съм тук сега.

— В привилегирован разговор със свидетел по случай, по който работя, подхвърлих, че се надявам да се свържеш с мен — заявява Джейми и очевидно се чувства напълно оправдана.

— Според мен най-вероятно всичко в затвора се наблюдава и записва — напомням й.

— Написах бележка и помолих Катлийн да ти даде номера на мобилния ми и указания да ми звъннеш от обществен телефон — казва Джейми. — Тя прочете бележката по време на срещата. Нищо не бе изречено на глас. Нищо не е наблюдавано, а бележникът си е у мен. Катлийн с радост би ми помогнала, с каквото може.

— Защото е убедена, че ще получи намалена присъда, според директорката — отбелязвам.

— Най-добре изхвърли всички бележки, които си получила.

— Това звучи, все едно ти е било наредено да не говориш с мен и се тревожиш за комуникациите ми — отговарям прямо. — Служебният и домашният ми телефон, мобилният и имейлите ми.

— Не точно наредено — казва Джейми. — Федералните агенти винаги окуражават свидетелите да не общуват със следствения. Но не са ми заповядвали да не говоря с теб, и след като те не знаят, че съм го направила — а предпочитам да не научат — няма да има последици. Мисля, че успяхме да преодолеем това препятствие. Утре е нов ден, различна история. Ако в даден момент открият, че сме били заедно в кабинета на Колин Дънгейт, няма да имаме проблеми. Не могат да ни попречат да работим по дело заедно, докато ти случайно си в района.

— Да работим по дело — повтарям.

— Кретени — изсумтява Марино.

Явно харесва ФБР далеч по-малко, откакто напусна полицията и вече няма властта да арестува никого. Враждебността му е свързана и с Бентън.

— Ако човек може да го избегне, винаги е по-добре да не дразниш ФБР — добавя Бъргър и изважда от шкафа чаши и чинии. — Ако аз ги ядосам, няма да е добре и за теб. А част от това е свързана и с Фарбман, с проблемите, които създаде и които е способен да създаде.

Дан Фарбман е заместник-комисар по обществената информация в нюйоркската полиция. Наясно съм, че двамата с Джейми са кръстосвали шпаги и в миналото. Когато работех при нюйоркския главен съдебен лекар преди няколко години, аз също не се разбирах с него. Но оттогава мина доста време и не знам какво общо има Фарбман с потенциалните ми проблеми с Министерството на правосъдието. Обяснявам на Джейми, че не разбирам какво общо има Фарбман с мен.

— Случилото се в Масачузетс, арестът на Дон Кинкейд и обвиненията нямат нищо общо с нюйоркската полиция и Фарбман — добавям. Виждам как Марино вади от папката някакъв официален на вид документ — някои от редовете в него са подчертани с оранжево.

— Твоят случай е федерален — казва Джейми. — Нападение над съдебен лекар, свързан с Министерството на отбраната. Приема се, че нападението е било насочено към федерален служител. Следователно то е под федерална юрисдикция и делото ще се води във федерален съд. А това е хубаво. Но в същото време прави и теб и твоя случай интересни за ФБР.

— Знам.

— Говори се, че комисарят може да стане следващият директор на ФБР. А Фарбман смята, че ще отиде с него и ще отговаря за връзките с медиите. И това ли знаеш?

— Май съм чувала някакви слухове.

— Освен ако не успея да блокирам назначението на Фарбман, което определено смятам да направя. Само това липсва, някой да подправя националните криминални статистики и сигналите за терористични нападения. Фарбман определено не е мой почитател.

— Никога не е бил.

— Сега е още по-зле. Бих казала, че отношенията ни са в критично състояние. Но възнамерявам аз да съм тази, която ще оцелее. Той няма да ми прости за това, че го обвиних, че лъже за нюйоркските криминални статистики и променя данните. И както може би помниш, и ти имаше сблъсъци с него, пак по същите причини.

— Никога не съм го обвинявала, че фалшифицира данните.

— Е, аз пък го направих. И ми е трудно да си представя, че си изненадана от действията му.

— Той винаги е имал навика да представя статистиките и да променя историите по такъв начин, че да са политически полезни. Но не бях чувала, че са го обвинявали във фалшифициране на данните — отговарям.

— Наистина не си наясно.

— Да — отвръщам и оставам с впечатлението, че Джейми се чуди дали Луси може да е споделила нещо с мен.

Когато Джейми се нахвърли върху Фарбман, двете с Луси бяха още заедно.

Марино оставя документите на масичката за кафе до мен. Вземам фотокопие от документ с печат „Поверително“, издаден от женския затвор в Джорджия.

Препоръчителни процедури при екзекуция със смъртоносна инжекция

„Материали:

Натриев тиопентал 5 гр/2% в комплект със стерилна спринцовка 50 куб. см.

Инжекция с панкурониев бромид (20 мг), проста венозна система

Инжекция с калиев хлорид (40 мг), стерилна спринцовка 20 куб. см.“

Следват указания за подготовката на медикаментите, за разбъркване на разтвора и как да се закачи венозната система към иглата и системата с физиологичен разтвор. Впечатлена съм от неофициалния, почти небрежен тон на документа, който е ръководство стъпка по стъпка как да убиеш някого.

„Отстранете въздуха от системата, за да е готова за инжекцията…“

— Постъпих почтено и се оплаках на комисаря, вместо да се обърна към медиите. — Джейми продължава да разказва за конфликта си с Дан Фарбман и нюйоркската полиция.

„Не забравяйте да прегледате затворника точно преди вливането на медикаментите, за да се уверите, че системата е отворена и няма просмукване на венозния разтвор…“

— За съжаление, комисарят е приятел с кмета и нещата загрубяха — обяснява Джейми. — Всички се нахвърлиха срещу мен.

— Значи ФБР реши да проникне в имейлите ми и да подслушва телефоните ми заради разправията ти с Фарбман? Защото си го обвинила във фалшифициране на данните? И защото преди няколко години и аз имах конфликт с него? — питам невярващо.

Марино оставя поредната страница на масата. Аз я вземам и прочитам подчертания параграф.

„След инжекцията с натриев тиопентал, системата трябва да се промие с физиологичен разтвор.

ТАЗИ СТЪПКА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНА.

Ако тиопенталът остане в системата, а после се инжектира панкурониевият бромид, ще се образува утайка и вероятно ще запуши системата.“

— Стават големи бъркотии, когато имаш врагове. — Джейми не отговаря на въпроса ми. Изважда от плика пръчици за хранене. — За мен нещата в Ню Йорк толкова се объркаха, че се наложи да напусна прокуратурата. Апартаментът ми е обявен за продан. Обмислям алтернативни места за живеене.

— Напуснала си живота си в Ню Йорк заради разправията с Фарбман? Трудно ми е да си го представя — отговарям и продължавам да преглеждам документи, свързани с най-прочутата отровителка в Джорджия, Дявола от закусвалнята.

Между 1989 и 1996 година Бари Лу Ривърс отравя седемнайсет души, девет от тях смъртоносно, с арсеник, който взела от компания за пестициди. Всичките й жертви били редовни клиенти на закусвалнята, която тя управлявала в един небостъргач в Атланта, обитаван от множество фирми. Ден след ден нищо неподозиращи невинни хора идвали в закусвалнята за специалитета й: сандвич с риба тон, чипс, кисела краставичка и напитка за 2,99. Когато садистичните й престъпления най-после били открити, тя споделила с полицията, че й писнало от „хора, които хленчат за храната си“, затова решила да им даде „нещо, което наистина да си заслужава хленченето“. Писнало й от „задници, които ме командват, сякаш съм старата им леля“.

— Има и други подробности — продължава Джейми Бъргър. — За съжаление, от лично естество. Някои от въпросите на агентите от ФБР, които пристигнаха в дома ми, бяха крайно неуместни. Очевидно, първо са говорили с Фарбман, който им намекнал, че ние с теб сме почти от едно семейство.

Преглеждам хронологичната документация, придружаваща медикаментите за екзекуцията на Бари Лу Ривърс — документ номер 121195. Рецептата била изпълнена в три и двайсет следобед на 1 март 2009 г. Катлийн Лоулър спомена, че Бари Лу Ривърс се задавила със сандвич с риба тон в килията си. Ако това е вярно, явно се е задавила след три и двайсет в деня на екзекуцията. Рецептата за смъртоносния коктейл била изпълнена, но той така и не бил използван, защото Бари Лу умряла, преди надзирателите да я завържат на носилката. Сещам се, че последната й храна може би е била същата, която е сервирала на жертвите си.

— Ходила си няколко пъти в затвора и си разпитвала Лола Дагет, чийто обжалвания се изчерпиха — казвам на Джейми. — Предполагам, че говориш с нея за нещо важно, иначе нямаше да се преместиш в Савана. Не проблемите ти в Ню Йорк са причината да си тук. Не вярвам.

— Лола не ми помага много — отговаря Джейми. — Човек би си помислил, че ще е по-услужлива, но не е така. Не се страхува от иглата толкова, колкото от Възмездие — човека, който според нея е убил семейство Джордан.

— А тя знае ли кой е Възмездие? — питам.

— Дяволът — отговаря Джейми. — Зъл дух, който подхвърлил окървавените дрехи в стаята на Лола.

— Екзекуцията й е насрочена за тази есен, а тя все още дрънка тези дивотии?

— Трийсет и първи октомври. Хелоуин. Подозирам, че съдията, който забави екзекуцията й, а после я насрочи отново, иска да покаже на всички точно какво мисли за Лола Дагет. Този случай все още е твърде емоционален. Много хора очакват с нетърпение тя да получи онова, което според тях заслужава. Искат Лола да умре колкото може по-болезнено. Нали разбираш — да изчакат известно време, преди да й инжектират натриевия пентотал. Да забравят да отстранят въздуха от системата и тя да се запуши.

Марино оставя купчина цветни разпечатки на масата. Снимки от аутопсии.

— Натриевият пентотал е бързодействащ и може да се изпари също така бързо — сигурна съм, че знаеш това — продължава Джейми. — Времето за инжектиране на останалите медикаменти може да се обърка, а това, за което говорим, е невромускулният блокиращ агент панкурониев бромид. Ако изчакаш прекалено дълго? Натриевият пентотал, анестезията, започва да се изпарява. Системата се запушва и надзирателите трябва да сложат нова, а ефикасността на натриевия пентотал вече я няма. Изглеждаш заспал, но мозъкът ти работи. Не можеш да отвориш очи и да проговориш, а лежиш завързан на носилката. В съзнание си и си наясно, че не можеш да дишаш. Дълго действащият панкурониев бромид е парализирал мускулите в гърдите ти и се задушаваш. Една минута, две минути, три минути, може би и повече, и умираш в зловеща агония.

Аутопсията на Бари Лу Ривърс била извършена от Колин Дънгейт. Представям си как е възприемал човек, който е отровил невинни жертви, посипвайки сандвичите им с арсеник.

— Само дето директорът знае — продължава Джейми и изважда от хладилника бутилка вино и диетична кола. — Палачът знае. Анонимният лекар с качулката и очилата знае и може да види паниката ти, докато наблюдава диво препускащото ти сърце, преди да умреш. Някои от хората, които контролират делата за убийства, искат осъденият да страда. Тайната им мисия е да причинят колкото може повече болка и мъка, без адвокатите, съдиите и обществеността да научат. Подобни неща се случват от векове. Брадвата на палача е тъпа, или не уцелва и са нужни още няколко удара. Обесването не минава добре, защото примката се изплъзва, а осъденият умира бавно и се гърчи на въжето пред освирепялата тълпа.

Докато слушам това, което звучи като една от класическите речи на Джейми при откриване на дело, знам, че повечето важни хора в тази част на света, включително определени съдии и политици, и най-вече Колин Дънгейт, няма да се трогнат от думите й. Имам представа как гледа Колин на случилото се със семейство Джордан, както и на онова, което би трябвало да се случи с Лола Дагет. Да, емоциите са силни, особено тези на енергичния ми ирландски колега, който оглавява криминологичната лаборатория на ФБР в Савана, Джорджия. Идването на Джейми Бъргър в Джорджия няма да го впечатли, дори може да му се стори, че е натрапване. Подозирам, че той не е склонен да й обърне никакво внимание.

— Както знаеш, Кей, не смятам, че един вид евтаназия, започнала в нацистка Германия, трябва да бъде изпълняван в Съединените щати. И не бива да бъде законна — добавя тя, докато подрежда суши и салата с водорасли в една чиния. — На лекарите е забранено да играят роля в екзекуциите, дори да констатират смъртта, а и става все по-трудно да се сдобиеш с медикаментите за смъртоносните инжекции. Не достигат, защото американските производители се срамуват да ги изработват. Някои щати са принудени да внасят медикаментите, следователно източниците и качествата им са съмнителни. Медикаментите не би трябвало да са законно на разположение за затворническите власти, но никой от тези доводи не действа. Лекарите участват, а аптекарите изпълняват рецептите и затворите си получават медикаментите. Независимо от моралните убеждения, Лола не е убила семейство Джордан. Не е убила Кларънс, Глория, Джош и Бренда. Всъщност, изобщо не ги е виждала. Никога не е влизала в дома им.

Хвърлям поглед на Марино, докато преглеждам снимките. Доколкото си спомням, той винаги е защитавал смъртната присъда. Зъб за зъб.

— Мисля, че Лола Дагет е била объркана личност, наркоманка с лош характер, но не е убила никого, нито пък е била съучастник в убийствата — казва ми той. — По-вероятно е да е натопена от човека, когото нарича Възмездие. Сигурно е смятала, че е много забавно.

— Кой е смятал така?

— Онази, която в действителност е извършила убийствата. Избрала си е хлапе от център за наркомани, което е почти умствено изостанало — казва Марино и поглежда Джейми. — Какъв е коефициентът на интелигентност на Лола? Седемдесет? Мисля, че това е законното ниво за умствена изостаналост — добавя той.

— Така ли? — питам.

— Лола не е виновна за престъпленията, в които е обвинена и за които е осъдена — казва Джейми. — Не съм съвсем наясно какво точно е станало в ранната утрин на шести януари 2002 година, но разполагам с нови улики, доказващи, че не Лола е била в дома на семейство Джордан. Това, което не знам, е какво е станало от криминологична гледна точка, защото не съм експерт. Например раните. Всичките ли са нанесени с едно и също оръжие? И ако е така, какво е било оръжието? Какво означава моделът на петната от кръв? От колко дълго са били мъртви семейство Джордан, когато съседът им излязъл с кучето си и случайно забелязал, че прозорецът на задната врата е разбит, а после никой не отговорил на обажданията му и на звъненето на вратата?

— Колин е страхотен експерт — отбелязвам.

— Имам чудесно вино от Орегон — обявява Джейми. — Ако харесваш вина от Орегон.

Тя отваря бутилката, а аз разглеждам снимките на Бари Лу Ривърс на стоманената маса за аутопсии. Раменете й са повдигнати върху полипропиленов блок, главата й виси назад, дългата й прошарена коса е окървавена и мръсна. Кожата на гърдите й е повдигната до ларинкса и гласните струни и във въздухопровода й няма нищо. Кадрите в близък план показват малкия триъгълен отвор на гласните струни, който е чист.

Независимо дали предметът е малък, например фъстък или зърно грозде, или голям, като хапка месо, нищо не може да слезе под нивото на гласните струни, когато някой се задави. Колин е проверил внимателно за храна преди всичко друго. Освен това е смятал случая за достатъчно важен, за да остане до късно или да се върне в лабораторията си след работно време, за да извърши аутопсията незабавно. Часът и датата са отбелязани в протокола — девет и седемнайсет вечерта, първи март.

Преглеждам още снимки и търся нещо, което да потвърди разказа на Катлийн Лоулър за смъртта на Бари Лу Ривърс. Питам Марино за доклади от спасителния екип и за доклада от аутопсията и той ми подава документите. Получавам потвърждение, че Бари Лу Ривърс вероятно е яла сандвич с риба тон и кисели краставички, малко преди да умре. Съдържанието на стомаха й отговаря на тези данни: двеста милилитра несмляна храна, която прилича на частици от риба, краставички, хляб и кимион.

Но нищо не подкрепя идеята на Катлийн Лоулър, че причина за смъртта на Бари Лу е задавяне. Очевидно никой не е приложил метода на Хаймлих^[1] и изглежда невъзможно да е било изхвърлено парче храна, което обяснява защо не е било намерено такова по време на аутопсията. Няма официален документ, който да потвърждава задушаването, но знам, че Колин е преглеждал внимателно за това. Разбирам от снимките от аутопсията.

После прочитам листа с бележките, които си е водил в осем часа и седем минути вечерта. Идеята, че смъртта се дължи на задушаване, била дадена от Тара Грим. Бари Лу изглеждала така, сякаш се задушавала, казала директорката на Колин по телефона, докато откарвали трупа в моргата. Тя не била свидетел на това, но й докладвали, че Бари Лу се мъчела да си поеме дъх и изглеждала притеснена. Пазачите смятали, че просто била изплашена. Оставало малко време, преди да я отведат в кабината за екзекуции, а тя била склонна към емоционални пристъпи и тревога. Тара Грим добавила, че се чуди дали е възможно Бари Лу да се е задавила с последната си вечеря.

Колин вписал всичко това в бележките си и проверил внимателно за вдишана храна, когато отворил трупа на Бари Лу Ривърс по-малко от час след като говорил по телефона с директорката, която не присъствала на аутопсията. Официалните свидетели, отбелязани в протокола, включваха помощник от моргата, следовател и представител на затвора — М. П. Мейкън. Същият надзирател, който ме придружаваше днес.