Патриша Корнуел
Прах (29)

29.

В преддверието грабвам защитни дрехи от рафтовете. Минава дванайсет и половина.

Слагам терлици, ръкавици и предпазен екран за лицето. Луси и Бентън правят същото, но знам, че той не възнамерява да остане дълго. Ще научи каквото може от трупа на Гейл Шиптън, а после ще отиде да се дуелира с колегите си от Бюрото. Винаги усещам кога изпада в мрачно настроение. Също като раздвижването на въздуха преди буря. Мисля си за ДНК-то и онова, което ми каза доктор Вентър.

— Има ли нещо в новините? — питам Луси.

— Само онова, което той спомена — отговаря тя, като поглежда Бентън, за да види дали ще добави нещо. — Преди около час и половина се обадили на 911 за стрелец в Конкорд. Полицията се явила веднага на мястото и съобщила, че няма стрелец. Никакви други подробности.

— Къде в Конкорд?

— Парк „Минитмен“, където имало група деца.

— И медицинският хеликоптер пристигнал там?

— Това май е всичко — обажда се Бентън. — Забелязали подозрителен тип в тъмни дрехи да тича през парка. И шумът от кола на улица „Либърти“ бил объркан с изстрели. Хлапетата се разпищели, учителките се паникьосали, защото си помислили, че положението е същото като в Нютаун.

— Хванали ли са човека? — питам.

— Не са.

— И това е цялата история? — поглеждам го.

— Съмнявам се. Радиовръзките между различните полицейски отдели ми казват, че СИМПС е реагирал на нещо, но ФБР не е било повикано. Не знам какво става. Може и те да не са съвсем наясно на този етап. А Гранби настоява за среща с теб.

— Защо го прави чрез теб? — питам и чувствам как инатът ми се надига. — Трябва да звънне в службата ми.

— Решил е, че не трябва и аз да присъствам — отговаря Бентън. — Това е най-новото.

— Уреждаш среща, но не си поканен — казвам. — Страхотен номер.

— Гранби дори не си дава труда да се прави на деликатен — намесва се Луси. — Ама че кретен.

Натискам бутона с лакът и стоманените врати се отварят безшумно. Чувам звуците от течаща вода и тракащи инструменти. Триони разрязват кости, гласове на лекари и техници се смесват в тихо мърморене. Усещам миризма на разлагаща се кръв и изгоряла плът.

През еднопосочните прозорци нахлува естествена светлина, а ярките редици лампи на десетметровите тавани блестят, докато персоналът ми се труди около мивките от неръждаема стомана и портативните маси до стената. Люк Зенър приключва аутопсия на маса номер 2, която се намира точно до моята, където трупът на Гейл Шиптън лежи скован и все още увит в найлоновите чаршафи. Торбата от главата й е свалена, вероятно от доктор Адамс, когато е преглеждал зъбите й.

Тя вече не изглежда толкова чиста и девствена, след като е била на затоплено място и е била преглеждана от зъболекаря, който е отворил устата й насила. Устните й са засъхнали и започват да се отдръпват назад, сякаш се зъби на насилието върху себе си.

— Радвам се да видя, че все още си в света на живите — казва Люк, а сините му очи ме поглеждат изпод огромните защитни очила.

— Тук не е точно светът на живите — обажда се Луси. — Ама че работа — вторачва се тя в обгорения труп на масата на Люк, чиято гръдна кухина е празна и яркочервена, а през нея стърчат бели извити ребра.

— Какво е нивото на въглероден окис? — питам.

— Шейсет процента, meine Freundin^[1] — отговаря Люк, чийто матерен език е немският. — Все още е дишал, когато е подпалил къщата си. Пушел и пиел. Съдържанието на алкохол в кръвта му е високо.

— Да, това обяснява нещата.

— Идеята е, че е заспал, а цигарата му е подпалила канапето — казва Люк, като избърсва окървавените си ръкавици в кърпа и извиква Ръсти от другия край на залата. — Много пияници си имаме днес. Точно каквото може да се очаква по празниците — добавя той, като хвърля окървавената си престилка в коша за биологично опасни отпадъци. — Доктор Шонберг е следващият. Какво мислиш за тази ирония? Психиатър, който не може да се справи със собствените си проблеми.

Правя знак на Харълд, че се нуждая от помощ.

— Не съм убедена дали няма причина и следствие — казвам, като взимам ножица от количката и започвам да режа лепенките. — Миналата седмица си се погрижил за една от пациентките му, Сакура Ямагата, жената, която скочила от покрива на кооперацията си.

— Мили боже — ококорва се Люк. — Двайсет и две годишната така наречена дизайнерка, благодарение на татенцето си милионер, което й купило кариера? Наскоро той платил половин милион долара на някаква звезда от риалити шоу, за да се появи на модно ревю и да подкрепи творенията на дъщеря му, които са истински ужас. Или по думите на Брайс: „технологична драма без история, или семейство Джетсън^[2] се среща със Снуки^[3]“.

— Откъде знаем всичко това? — питам.

— Порових се в Гугъл — отговаря Люк. — Невероятно е какво можеш да прочетеш там за пациентите ни.

— Помолих токсиколозите да проверят за халюциногени като мефедрон, метилон и МДПВ в нейния случай.

— Добра идея. Трябва да поговорим, когато ти остане свободна минута. Боя се, че доктор Шонберг ще иска доста работа.

— Стъкловидни телца, кръв, урина, дробове, абсолютно всичко — казвам, като сгъвам листата и ги подавам на Харълд. — И най-важно — стомахът. Ял ли е наскоро? Поръчал ли си е храна в кръчмата? Може да не е отишъл там, за да се напие, а само да хапне сам и да се успокои, преди да се прибере да се сдобри с жена си. Може да се е опитвал да се убеди, че не е виновен, задето пациентката му се е самоубила пред очите му.

Свалям белия плат от трупа на Гейл Шиптън, гола, с изключение на прасковените бикини, скъпи и произведени в Швейцария. Раната в горната лява част на гърдите й е толкова неясна, че лесно може да бъде пропусната.

Кръглото обезцветяване на кожата е съвсем бледорозово и не по-голямо от стотинка. Под лупата виждам дупка в средата, направена от острие с шипове, пробило десния й бял дроб.

— Виждал ли си това преди? — питам Бентън, сякаш въпросът ми е хипотетичен.

Не мога да спомена вашингтонските убийства. Не искам никой от персонала ми да разбере, че Гейл Шиптън вероятно е жертва на сериен убиец, който тероризира столицата през последните осем месеца. Бентън ще трябва да отвори тази врата някой ден.

— Прилича на ухапване от насекомо — решава той, разглеждайки раната.

Кафявите му очи надничат към мен над маската и виждам какво има в тях. Не е виждал това преди. Раната е нова за него.

— Не знам какво е — казва той. — Очевидно насекомо не може да проникне в дроба й. Смяташ ли, че може да е следа от инжекция? — пита той, но не мисля така.

Може да сме открили как убиецът контролира жертвите си. Възможно е търсещият внимание психопат неволно да е оставил шпионка, през която да надникнем в метода му на действие. Виждам какво е направило копелето. Имам по-добра представа какъв страхлив мръсник е.

— Не е от инжекция — казвам, като задържам погледа на Бентън, за да му внуша, че няма да му кажа какво е причинило раната, поне не пред публика.

Гейл Шиптън е била обездвижена с електрошокова палка, но не от онези, които обикновеният човек може да си купи по интернет, за да се защитава. Може да е била уцелена повече от веднъж, но раната на гърдите й е там, където едно от жилата е попаднало върху голата й кожа, а стреличката е проникнала в гръдната стена и дроба. Ако другите стрелички са уцелили облечени части от тялото й, може би няма да видя никакво нараняване. А тъй като не разполагаме с дрехите, с които е била облечена в бара снощи, не мога да търся съдрани парчета.

Електрошоковите палки са безмълвни. Жертвата е напълно обездвижена, когато стреличките я поразят с 50 000 волта. Все едно да изпаднеш в ригор мортис, докато си още жив. Не можеш да говориш и да се изправиш. Най-опасното нараняване може да е в резултат на падането ти и удрянето на главата ти в нещо.

— Имаш ли нещо против да използвам кабинета ти? — поглежда ме Бентън. — Трябва да звънна няколко телефона, а после може би Брайс ще ме метне вкъщи, за да си взема колата.

— Харълд? — викам и вдигам маската си. — Би ли довел Ан тук, моля те? Ще се върна след минута и започваме.

— Разбира се, шефе.