Патриша Корнуел
Прах (27)

27.

Зад бюрото на охраната седи Рон, заобиколен от монитори с плоски екрани. Офисът му е зад бронирано стъкло. Той отваря прозореца си, а аз взимам големия черен дневник да впиша новодошлата. Преписвам етикета, закачен върху чувала за трупове.

Хедър Удуърт, жена, трийсет и две годишна, Ситюейт, Масачузетс. Без реакция, в леглото. Възможно самоубийство със свръхдоза.

Старо фамилно име от Саут Шор, надраскано с химикалка. Млада жена, решила да сложи край на живота си в красивото крайбрежно градче. Проверявам какво още е пристигнало. Още пет случая в скенера и по стоманените маси в различни етапи на разсъбличане и дисекция. Злоупотреба с различни видове наркотици, инцидент при стрелба, скок от моста „Заким“, старица, починала сама в къщата си, и жертвата на катастрофата, за която чух. Поглеждам името и застивам.

Франц Шонберг, мъж, шейсет и три годишен, Кеймбридж, Масачузетс. Катастрофа.

Психиатърът, когото видях на снимките рано тази сутрин. Пациентката му се самоубива преди дни, скачайки от високо пред очите му. Може би заради това е шофирал в пияно състояние. Още една безсмислена трагедия. Още хора, загинали по начина, по който са живели.

— Ами лекарствата й? — питам погребалните агенти.

— В плик вътре в чувала — отговаря единият. — Празните шишета от нощното шкафче. Децата й били на гости с преспиване у майка й, слава богу. Малки хлапета. Най-голямото е на пет. Бащата бил убит на мотора си точно преди година. Намерила я съседка, на която трябвало да даде урок по музика. Не реагирала, когато съседката позвънила, а вратата била отворена. Станало точно в десет сутринта.

— Значи го е планирала грижливо — казвам, като плъзвам дневника през прозореца, за да дам възможност на Рон да вкара информацията в компютъра си и да програмира идентификационната гривна, която ще закачим на китката на мъртвата.

— Не е искала никой да си е у дома, когато се самоубива. Не е искала да нарани никого.

— Помисли пак — казвам. — Сега децата си нямат родители и вероятно ще мразят Коледа до края на живота си.

— Очевидно е била депресирана.

— Сигурна съм, че е била. Но сега още много други хора ще бъдат депресирани. Рон, би ли заключил това? — подавам му чантичката си.

— Да, госпожо. Шефе.

Той се навежда да вкара комбинацията и ми съобщава как стоят нещата в службата.

— Всичко е тихо. Новинарски ван мина бавно няколко пъти покрай фасадата.

— Поставете я на кантара на пода — моля погребалните агенти. — Рон, би ли уведомил Ръсти и Харълд, че е пристигнал нов случай? Тя трябва да бъде премерена и вкарана в хладилника, докато Ан се освободи, за да я сканира. Не съм сигурна кой лекар ще извърши аутопсията. Който е най-малко зает.

— Да, госпожо началник — кимва Рон, като прибира чантичката ми в сейфа и затръшва тежката метална врата. — Онази говорителка, която не харесваш, беше тук.

— Барбара Феърбанкс — обажда се Луси. — Тя снимаше пред сградата, когато пристигнах. Сигурно е хванала и джипа ми, докато чаках вратата да се отвори.

— Мотаеше се и отзад — добавя Рон. — Вероятно се е надявала да се пъхне вътре, преди вратата да се затвори. Направи го преди няколко седмици, а аз я заплаших, че ще помоля да я арестуват за незаконно проникване в чужд имот.

Бивше военно ченге, Рон е солиден като гранитна стена, има тъмни очи, които вечно се движат. Той излиза от офиса си и изчаква погребалните агенти да си тръгнат.

— Ще имаме нужда от носилката… — казва единият.

— Да, господине. Когато дойдете да приберете жената.

— По-късно днес — обещавам им.

 

 

През друга врата и надолу по рампата е залата за улики, открито пространство без прозорци, където учените са покрити от глава до пети в бели предпазни дрехи.

Те нагласят екипировката за цианоакрилатно опушване около зелен ягуар под синя палатка. Колата е изкривена и размазана, покривът е отлепен, дългият капак прилича на хармоника, прозорецът на шофьора е разбит и омазан със засъхнала кръв. Багажникът и смачканите врати са широко отворени. Ърни Копел е наведен към шофьорското място.

Той вдига глава към мен. Очите му са скрити зад оранжеви очила, алтернативен източник на светлина е поставен на близката количка. Ърни държи лампата в облечената си в ръкавица ръка и обработва колата, сякаш е свързана с убийство.

— Добро утро, радвам се да те видя обратно тук. Кофти вирус. И жена ми го пипна.

Бузите му са червени и кръгли, рамкирани от белия полиетилен, същия материал, използван за увиването на сгради, лодки и коли.

— Не го хващай и ти.

— Засега съм добре, слава богу. Видях какво е паркирано в халето. Страхотно возило си имаш — казва той на Луси. — Започнах да се оглеждам за купола с оръдието.

— Трябва да направиш специална поръчка за него — отвръща Луси.

— Ще ми отделиш ли една минута? — питам, като грабвам хартиени престилки и терлици от количката. — Очевидно това не е обикновена катастрофа. Доста си се потрудил.

— Ще мина шофьорското място още веднъж и после можете да я проверите за отпечатъци — извиква той на останалите учени, като намалява осветлението.

— Той носил ли е предпазния колан? — питам.

— Страничен удар. Коланът не е можел да му помогне. Погледни лявата задна гума — отговаря ми Ърни.

Нахлузвам терлиците и се приближавам до колата. Гумата е спукана. Това поне е ясно.

— Била е пробита с остър инструмент — обяснява ми Ърни.

— Сигурни ли сме, че не е станало по време на катастрофата? Например ако е минал през остро парче метал? При тежките катастрофи гумите често са спукани.

— Дупката е прекалено чиста, а и е на стената на гумата — обяснява ми Ърни. — Мисля си за нещо като шило за лед, причинило бавно изпускане на въздух, в резултат на което шофьорът е изгубил контрол над колата. Има и чужда боя на задната броня, което също намирам за интересно. Освен ако петното вече е било там. Но ме съмнява, като се има предвид колко безукорно е била поддържана колата.

Виждам онова, за което Ърни говори, малка вдлъбнатина с петно от нещо като червена отразителна боя.

— Може да е спукал гума и някой само да го е забърсал — предполагам.

— Не мисля така. Не и при толкова ниска кола — намесва се Луси. — Ако е бил ударен, трябва да е било от нещо друго ниско или от по-голямо возило с предпазител на бронята. Някои от тях са светлоотразяващи. Особено гангстерите, които украсяват колите си с какво ли не и карат най-вече джипове.

— Дай ми една секунда — казва Ърни, като се пъхва в колата, размахвайки лампата.

Аз се връщам към разговора, който водех с Луси за Гейл Шиптън. Още не съм приключила с тази тема.

— В чантата й бе намерен бележник — започвам.

— А тя къде беше?

— Убиецът я оставил близо до местопрестъплението. Очевидно е искал да я намерим. В портфейла й нямаше пари, но е трудно да се разбере дали още нещо липсва. Той явно не се е интересувал от бележника й.

Отварям снимката, която направих на строителната площадка, и й показвам страницата със странния шифър: „61:ВХ 12/18 1733 (<18м) ПОЛ 20-8-18-5-1-20“.

— Последното вписано от нея — обяснявам. — Май веднага след като е приключила разговора с теб, може би секунди преди да я отвлекат. Малък черен бележник със страници на квадратчета. Имаше и лепенки, червени, с „Х“ в средата. Имаш ли някакви идеи?

— Разбира се.

Луси пъхва ръце в ръкавите на хартиената престилка, която изшумолява нежно.

— Бележка в нейния елементарен шифър, който и първокласник може да дешифрира.

— Шейсет и едно — започвам от началото, застанала плътно до Луси, чийто поглед също е вторачен в снимката на телефона ми.

— Това е шифърът за мен — казва племенницата ми, сякаш е напълно нормално да използват шифър за името й. — Буквите в името ми отговарят на числа. Л-У-С-И е дванайсет, двайсет и едно, три и двайсет и пет. Ако ги събереш, получаваш шейсет и едно.

— Тя уведоми ли те, че си има код за теб?

— Не.

— Предполагам, че ВХ е входящо обаждане, а дванайсет-осемнайсет е датата — вчера, а после идва и часът — седемнайсет и трийсет и три.

— Точно така — отговаря Луси. — Говорихме по-малко от осемнайсет минути, а ПОЛ означава „получено“. В този случай останалите числа са шифър за „заплаха“. Същото нещо — числата отговарят на букви. Накратко казано: получила е обаждане от мен и го е вписала като заплаха. Аз съм я заплашила. Това е посланието, което, разбира се, е лъжа.

— Кой е трябвало да получи това съобщение?

— Предназначено е за онзи, когото е смятала да насъска срещу мен. Шифърът й нарочно е толкова елементарен — казва Луси небрежно, сякаш Гейл Шиптън е била пълен тъпак. — Искала е някой да го намери и дешифрира. Искала е да бъде доказателство в даден момент. Тя режеше страници от бележника, в случай че някога попадне в ръцете ми. Предполагала е, че няма да намеря инкриминиращите писания. И няма да разбера, че е вписвала фалшиви неща за мен.

— Бележките са били предназначени за доказателства в делото й или в друго дело? — питам объркано.

— Вероятно е искала да ме уплаши, а аз просто си седях и гледах. Щеше да си получи парите от „Дабъл Ес“ и да посегне към следващото. Щеше да претендира, че тя е изобретила всяко приложение на телефона с дистанционно управление. Нямаше да й се наложи да плати и стотинка, а просто щеше да стане собственик — казва Луси спокойно. — И да си присвои заслугите за работа, която никога не би могла да свърши сама. А това щеше да е почти толкова ценно, колкото парите. Щеше да й повдигне самочувствието, което определено й липсваше. Жалка история.

— Ако тя е изрязвала лошите неща, които е писала за теб, с какви доказателства тогава се е надявала да те сплаши?

— Преди всичко цялата тази дивотия е смешна.

— Не виждам нищо смешно в нея.

— Не е чудно, че са се възползвали от нея — казва Луси. — Причината, поради която страниците приличат на милиметрова хартия, е, защото са от специална тетрадка. Гейл снимаше всяка страница, вкарваше всичките си писания в компютъра, включително фалшивите, така че да могат да бъдат търсени с ключови думи или етикети като онези с „Х“. После изрязваше страниците, които вече бе снимала, така че единствените записи да останат електронните.

— А ти си била наясно с това.

Знам какво означава това. Точно както подозирах. Каквото и да е планирала Гейл, за колкото и умна да се е смятала, Луси е знаела за игричките й. Племенницата ми не би се поколебала да претърси чантата, колата или апартамента на Гейл. За нея е нещо обичайно да проникне във всеки файл, в който поиска. Спомням си думите на Марино, че на телефона на Гейл нямало и една снимка. Луси ги бе изтрила, включително и онези на лъжите от бележника на Гейл.

— От месеци тя градеше дело срещу мен. Скоро щеше да получи онова, което иска, а аз не трябваше да стоя на пътя й. Или поне тя вярваше в това — казва Луси с пресилено безразличие, за да скрие болката си. — Знаеш какво е казал Ницше. „Внимавай кого избираш за враг, защото заприличваш на него.“

— Съжалявам, че тя е станала твой враг.

— Не говоря за себе си. Имах предвид Гейл и „Дабъл Ес“. Тя се превръщаше в същия лош човек като тях.

Наблюдавам как експертът по взимане на отпечатъци наглася разпределителната си кутия, свързана с дебел червен кабел. Овлажнителите с цианоакрилат, изпарителите и вентилаторите започват да се въртят. Ърни тръгва към нас, като сваля ръкавиците си и ги мята в боклука. Подавам му опакованите улики и химикалка.

— Виждам, че си адски зает днес — казвам, докато той подписва плика с нещата, които предавам в лабораторията му. — Извини ме, че ти струпвам още работа.

— Поредната злощастна история, която може да се окаже още по-лоша — казва Ърни, като махва към смачкания ягуар. — Психиатър се скарал с жена си и отишъл в кръчмата, която ще бъде съдена, задето му е сервирала алкохол, когато вече е бил пиян, както твърдят. Но Люк твърди, че съдържанието на алкохол в кръвта му е под границата. Това, което го е убило, е, че някой е пробил гумата му и той е изгубил контрол над колата и се е ударил в мантинелата. Но аутопсията няма да ти каже това. Следите от гумите го казват. Както и дупката в гумата. Въпросът е дали щетата е била нанесена, докато той е бил в кръчмата, или когато колата му е била паркирана у дома. Кой е имал достъп до нея? Или някой е намушкал гумата му и го е последвал, за да го побутне, което обяснява чуждата боя.

— Младежи, по принцип гангстери — казва Луси. — Напоследък в Кеймбридж имаше доста срязани гуми. Хлапетата намушкват гумите на половин дузина коли на паркинга и се скриват да наблюдават веселбата. После тръгват след една от жертвите си, за да си доставят допълнителното удоволствие да видят как гумата се сплесква, и накрая обират човека, когато спира да я смени. Кола като тази струва повече от сто хиляди, ако е в добро състояние.

— Е, сега малката им шегичка може да е убила някого — изсумтява Ърни и избърсва челото си с ръкав.

— Защо мислиш, че имам специални гуми? — ухилва се Луси, като обикаля около смачканата кола, наднича вътре и оглежда кожената тапицерия и волана, омазани с кръв и посивели коси. — Въпросът е дали и други коли, паркирани пред кръчмата снощи, са били повредени по същия начин.

— Ще предам въпроса ти нататък, защото е адски логичен — казва Ърни. — Какво друго мога да направя за теб? — обръща се той към мен.

Разказвам му за влакната, флуоресцентната утайка и ментоловия мехлем.

— Моля те, провери утайката в сканиращия микроскоп, защото имам подозрение за състава й. Може да е нещо, появило се при по-ранен случай в Мериленд. Има и един стълб от ограда, който може да е бил повреден от инструмент — добавям.

— Кой с какво ще се захване? — пита Ърни, който държи да знае реда на пробите.

— Ти си първата спирка за всичко, с изключение на ДНК-то. Надявам се да извадя късмет с ментоловия мехлем и после ще е твой ред — отговарям. — Вероятно по химичния състав ще можем да определим какво точно е.

— Може би не и марката — казва той със съмнение. — Но със сигурност ментола. Алкохол, който се намира в ментовите масла, евкалипт, кедрови листа, камфор, терпентин и още няколко. Бабешки лек, откак светът съществува. Хората са адски изобретателни при употребата му.

— Срещал ли си го в друг случай? — питам.

— Чакай да помисля. Имах положителни анални проби при сексуално престъпление, но това беше преди години. Оказа се, че жертвата използвала ментолов мехлем за лечение на хемороиди. Намерихме го и в нечий скалп. Ченгетата мислеха, че може да е част от извратен ритуал или че мъртвият е бил откачен. Открихме, че се е лекувал от пърхот. Веднъж имахме случай с домашна лампа за изпаряване с открит пламък. За съжаление тя избухна и едно бебе бе убито. Има и хора, които си слагат мехлема на отворени рани и напукани устни, а камфорът може да е отровен.

Обяснявам, че мехлемът бе намерен в тревата на бейзболно игрище и може да е просто предназначен за разтриване на мускули и да не е свързан със смъртта на Гейл Шиптън.

— Да, съставът определено може да е подобен — кимва Ерик. — Но пък мехлемите за облекчаване на болка имат по-високо съдържание на някои масла. Не съм сигурен дали ще успеем да определим точно.

— Може и да няма значение. Може пък да извадим късмет с ДНК-то — отговарям. — Но ми е трудно да си представя защо някой би бъркал в буркан с ментолов мехлем навън в дъжда.

— Зависи за какво го е използвал — казва Ерик. — Може да не го е мазал по себе си.

— Върху какво тогава? — питам.

— Някои хора напояват лепенки за нос с „Викс“, за да облекчат дишането и хъркането си.

— Странно би било да го правиш навън посред нощ — отбелязва Луси, а аз си припомням мрачните размишления на Бентън за откачения убиец Албърт Фиш.

Вдишването на силна миризма, за да блокираш разсейването и да се съсредоточиш. Удоволствие, примесено с болка. Миризма на метилов салицилат. И тревогите на Бентън за влиянието, под което е бил убиецът. Страхува се, че Столичния убиец може да е чел статии, в които се споменава за „Цветя на злото“. Това, което си спомням за поезията на Бодлер от колежанските си години, е жестоката му чувственост и идеята му, че човешките същества са роби, мъчещи се някак си да преживеят. Намирах го не по-малко потискащ от Едгар Алън По по време, когато все още вярвах, че хората като цяло са добри.

Свалям си ръкавиците и моля Ърни да ми се обади, когато научи нещо. Телефонът ми звънва.

— Не можеш да направиш нищо в момента — заявява Брайс, докато аз и Луси излизаме от халето. — Просто те предупреждавам. Марино чул разговор по онзи канал, който обича да слуша по радиото си. Нали знаеш, когато преглежда за други честоти. Онова, което наричам шпиониране?

— Какъв разговор? — питам.

— Очевидно диспечер от полицията в Конкорд е споменал СИМПС. Звучи адски потайно, каквото и да е, но по новините все още няма нищо. Проверявам на всеки две секунди. Марино ме попита дали знам някой да е мъртъв. Отговорих му, че всички тук са мъртви. Но той отказа да ми даде каквато и да било информация. Предполагам обаче, че става дума за нещо голямо, след като са повикали местната войска.

— Той реагирал ли е?

— Е, знаеш, че ще го направи сега, когато пак е Шерлок. Може те да имат нужда от куче. Някое, което се вози в кола по цял ден.

Марино сигурно е станал доброволец на Североизточния масачузетски полицейски съвет, състоящ се от повече от петдесет полицейски отдела, които си споделят екипировка и експерти като екип за бързо реагиране, сапьори и криминолози. Ако СИМПС се мобилизира, положението е сериозно.

— Уреди някой от вановете ни за местопрестъпления да е пълен с бензин и готов да потегли веднага. Просто за всеки случай — нареждам на Брайс.

— Не се обиждай, ама кой какво би трябвало да прави? Харълд и Ръсти са заети с аутопсии, не мога да помоля учените или лекарите, а не бих си и помислил да моля Луси. Тя до теб ли е? Надявам се, че ме чува. Докато назначим заместник на Марино, а дори и тогава няма гаранция… Чакай. Искаш аз да се правя на бензинджия?

— Не се тревожи. Ще се погрижа лично.

Не се нуждая от ново напомняне, че напускането на Марино е променило всичко.

— Отивам да намеря Ана. Виж дали Глория може да се отбие в рентгена, за да й предам уликите за ДНК.