Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (15)

14.

След няколкочасово обикаляне из свърталищата на гмуркачите — баровете, кафетата и стриптийз клуба, Кейт най-после си призна, че напразно си губи времето. Колкото повече преваляше следобедът, толкова повече уморени от работа мъже прииждаха на групи и започваха здраво да се наливат. Последното заведение беше претъпкано с пияници, които с гордост предлагаха да й демонстрират определени части на тялото си, за които тя не искаше и да чуе, камо ли да види. Сприятели се с бармани и самохвалковци, но не постигна успех…

Никой не беше виждал Минго напоследък.

Никой не искаше да се гмурка за „Златна клонка“.

Кейт се взря в кръга, който беше очертала върху картата. По-голямата част от него беше обходен. Огледа района, който сигурно изглеждаше много по-добре през нощта, и реши, че трябва да пробва на още едно място, преди да се върне в квартирата и да измие косата си, воняща на тютюнев дим. Най-дълбоко пазената тайна на гмуркачите беше колко от тях пушеха.

Отново надникна в картата, за да избере къде да отиде. Имаше още доста барове, които можеше да провери, но ако сама жена се появеше на подобно място след залез-слънце, мъжете щяха да решат, че търси нещо много повече от едното питие. В крайна сметка се спря на някакво заведение, което беше на противоположната страна, от съмнителните и долнопробните, но пък се намираше съвсем наблизо, а светлината на деня бързо гаснеше.

Табелата отгоре гласеше, че беше попаднала в таверна „МакНамара“. До надписа се мъдреше избеляла от времето рисунка на червенокос моряк с гъста брада и похотливо изражение, наклонил глава на една страна в изблик на смях. Вятърът дотолкова се беше усилил, че караше табелата да се клати и скърца на металните вериги, обещавайки истински гуляй на място, което иначе беше занемарено и избягвано от туристите.

Обзалагам се, че дядо често е пиянствал в подобна дупка. Вероятно го прави и сега, когато е на брега. Както и Лари.

Не че някой от двамата й беше помогнал да изготви списъка със свърталищата на гмуркачите. Беше го направила по трудния начин, докато разпитваше бармани и сервитьорки за Минго, за търсещи работа мъже и за имената на други долнопробни кръчми.

Мъж, който сякаш в младостта си беше позирал за фирмената табела и оттогава се беше пристрастил към къната, стоеше до касата в очакване нещо да се случи.

Трябва да е похотливият МакНамара, реши Кейт.

Тъй като предполагаемият собственик изглеждаше не по-приветлив от зъл пес, тя погледна към бара. Обслужваше го доста по-млад и по-подходящ за мисията й мъж. Резултатът от смесения му произход беше канелена кожа и черна, ситно къдрава коса. Усмихваше се, разговаряше с редовните клиенти и доливаше чашите, а в момента отказваше нещо на човека, който се клатушкаше върху една от високите табуретки до плота.

— Успокой топката, Хавиер — говореше нехайно, като сипваше тоник и сок от зелен лимон в остатъка от джина. — Ако довечера любовницата ти дойде при теб, няма да има с какво да я зарадваш. Последва намигване и съчувствена усмивка. — А мъжът трябва да е винаги готов за любовницата си, нали?

Хавиер изпи питието си на няколко глътки и се намръщи, но не възропта, когато барманът му доля в чашата още от горчивото безалкохолно.

Кейт дискретно огледа присъстващите. Както беше очаквала, сприятелени и сплотени от чашката, мъжете пренебрегваха расовите и политическите си различия и споделяха подводните си преживявания. Постепенно осъзна, че в този бар настроението беше различно. Не лошо, а просто различно. Миришеше на джин и пулсираше като Лейди Гага.

И повечето от посетителите бяха удивени да я видят.

Това е свърталище на гейове. Слава богу, не се налага да се притеснявам, че някой пияница ще ми налети, каза си тя.

Проправи си път към продълговатия барплот с надеждата, че рошавият младеж не би имал нищо против да отговори на два, три въпроса, особено ако му пъхнеше няколко банкноти в ръката по време на разговора.

Барманът изпълни две поръчки и й отправи ленива усмивка, която я накара да се усъмни в заключенията си за собствениците на таверната. Или поне за този човек.

— Изгуби ли се, хубавице? — подметна той.

Наблюдаваше я с оценяващ поглед и мълчаливо обещание за въздържание, което я накара да се почувства като екзотична пеперуда, случайно кацнала в лапата на тигър.

— Още не — отвърна тя. — Търся гмуркач на име Минго. Да се е навъртал насам наскоро?

Момчето поклати глава и повдигна рамене.

— Очаквахме го, но… Жестът му подсказа, че въпросният човек не се беше появил.

— А какво ще ми кажеш за тези мъже? Гмуркачи ли са?

Усмивката му стана още по-широка.

— Всички до един. Таверна „МакНамара“ е най-добрият бар на целия проклет остров. Ала туристите обикновено хвърлят един поглед и си тръгват.

— Аз не съм туристка — увери го също така ведро Кейт. — Някой да си търси работа като търсач на исторически ценности?

Барманът се обърна към насядалите около масите мъже:

— Някой да си търси работа като ловец на съкровища?

— На кой кораб? — извика един от посетителите, настанил се в ъгъла.

— „Златна клонка“ — обърна се към него Кейт.

Из помещението се разнесе шепот, после всички се върнаха към питиетата и клюките. Безмълвният им отговор беше съвсем ясен.

— Съжалявам, мис — каза младият мъж.

— Аз също. Дори не мога да разбера откъде са тръгнали проклетите слухове.

Фактът, че момчето не я попита за какви точно слухове става въпрос, й подсказа, че положението беше по-лошо, отколкото се беше опасявала.

— Морето говори на хората си — каза барманът. — И умните се вслушват.

— Все пак ти благодаря — кимна тя и плъзна няколко банкноти към него.

— Нещо за пиене?

Кейт едва сега осъзна, че беше много жадна.

— Имаш ли студен чай?

Той бръкна под бара, извади кана, по която се стичаха ледени капки вода, и й наля една чаша.

— Благодаря. — Кейт измъкна още пари от джоба на късите си панталони.

Барманът поклати глава в любезен отказ от допълнително заплащане. И тръгна към един от постоянните клиенти, който се опитваше да привлече вниманието му, като нетърпеливо почукваше с кокалчетата на пръстите си върху масата.

Тя отпи глътка от ледената напитка, доволна, че бе успяла поне за малко да се откъсне от горещината на деня.

Чу как зад нея входната врата се отвори и затвори. Фактът, че никой не се развика приветствено, й подсказа, че който и да бе новодошлият, не беше от редовните посетители. Допи последната глътка, обърна се и едва не стъпи върху крака на Холдън Камерън.

— Здрасти! — каза тя приветливо. — Точно смятах да се върна в квартирата и по пътя да купя нещо за вечеря.

Той се поколеба, очевидно внимателно подбирайки думите си, мъчейки да се овладее.

— Какво, по дяволите, правиш, като се опитваш да наемеш гмуркачи в погрешната част на града?

Кейт премигна невинно.

— Още не се е стъмнило. Разпитвах за Минго и други мъже, които си търсят работа.

— Още не се е стъмнило — повтори той с изражението на човек, който опитва нещо на вкус и го намира за особено неприятно. — А наясно ли си, че на мъжете не им е нужна непрогледна тъмнина, ако поискат да изчукат някоя хубавица като теб и да я завлекат нанякъде, преди да успее да гъкне…

Тя си даде сметка, че зад спокойната му външност кипеше истинска ярост.

— Хайде да поговорим навън — предложи сковано.

— Дяволски добра идея.

Тя помаха с ръка към бармана и подхвърли:

— Още веднъж благодаря.

Барманът отправи ослепителна усмивка към двамата.

— Ако някога си потърсите трети, аз съм вашият човек. Попитайте когото искате. Всеки ще ви каже, че съм страхотен.

— Ами благодаря… — повтори тя. Откровената похотливост на местните мъже беше нещо, с което така и не можеше да свикне, още повече пък с нестандартните им интерпретации за секса.

Холдън безцеремонно я поведе към изхода. Кейт сведе глава, давайки си сметка, че се е изчервила.

— Ти наясно ли си на каква опасност се излагаш? — ядосано изсъска той.

— Мислех, че е гей бар — оправда се Кейт. — И в този смисъл, съвсем безопасен.

— Някои мъже са активни и в двете посоки.

— Направо съм шокирана — иронично подхвърли тя. — Кажи ми, че не си един от тях.

Той я изгледа строго.

— Не си ли прекалено самонадеяна?

— Самонадеяността е твой патент, така че ти я отстъпвам изцяло.

Холдън се разсмя въпреки първоначалния си страх за нея, който бе преминал в гняв, щом я беше видял сама в това свърталище на негодници.

— Е, добре. В такъв случай дръзка?

— И други са ми го казвали. — После тя продължи по-сериозно: — Ако това ще те успокои, през цялото време имах готовност да избягам. В случай че не успеех, мъжете от моето семейство са ме научили на някои мръсни трикове още по времето, когато започнаха да ми растат гърдите.

— Очите, носа, гърлото и топките?

— Наред с всичко останало.

— А използвала ли си някога тези прийоми? — полюбопитства Холдън.

— Само на няколко срещи, на които момчетата бяха решили, че вечерята в заведение включва орален секс, а след това и останалите екстри, докато ме изпращат до вкъщи.

Той я изгледа смръщено, ала и с известен респект.

— На колко години беше?

— На осемнайсет. Някак много бързо се научих да преценявам дали един мъж ме кани да изляза с него с надеждата да правим секс, или иска да спи с мен заради един хамбургер и порция пържени картофки.

— Трябва да ми покажеш, каквото знаеш.

— Защо? Да не се опасяваш, че мога да го приложа и към теб…

Холдън отново се разсмя и си даде сметка, че тя го развеселяваше по-често от всеки друг, с изключение на хлапетата, които се катереха по него, когато посещаваше семейството си. Кейт съвсем не беше дете, но му действаше също толкова отпускащо. А и го възбуждаше. Чудесен страничен ефект.

В мълчаливо съгласие двамата се отправиха към най-близкия открит пазар. Не разговаряха за проблемите, спъващи гмуркането, нито за Минго или нещо, свързано с работата. Не коментираха и последните й опити да намери гмуркачи, желаещи да работят за семейството й. Вместо това просто крачеха покрай все още отворените сергии и спореха приятелски дали да купят цяло пиле или няколко бутчета. Или да се спрат на пресни яйца и зеленчуци, които най-добре вървяха с пикантен ориз.

Докато той се пазареше за цената на пилето и искаше да се увери, че скаридите наистина са свалени от лодката същия следобед, тя избра плодовете и ги натрупа на тезгяха пред продавача. След това забеляза последната франзела хляб в местната френска пекарна, спусна се към нея и победоносно я отнесе като трофей на касата.

Когато слънцето се плъзна към океана, те вече вървяха към яхтеното пристанище, където ги очакваше пикапът. Вътре беше като фурна, включена на подгряване. Минути по-късно пътуваха по вдлъбнатите коловози към квартирата. Кейт остана разочарована, щом забеляза малкия спортен катер на Фарнсуърт, завързан на кея. Той подреждаше нещо на борда и в първия момент не ги забеляза.

— Е, поне дотук беше чудесно — примирено въздъхна тя.

— Може пък вече да е вечерял.

Младата жена се усмихна, доволна от факта, че не беше единствената, очаквала с нетърпение интимната вечеря. И поклати глава сломено:

— Е, поне да се надяваме, че носи някакви новини.

Холдън внесе продуктите в къщата.

Когато Фарнсуърт се появи откъм носа на скутера, остана не по-малко изненадан, че ги вижда.

— Не мислех, че тук има някой — обърна се към Кейт той. — Къде е работната лодка?

— Завързана е на пристанището.

Мъжът изглеждаше озадачен.

— Ще ти разкажа иначе дългата история с няколко думи — обади се Холдън, излизайки на верандата. — Кейт откара част от екипажа на брега. Лари ме хвърли малко по-късно на дока за зареждане и аз й помогнах да потърси Минго.

— Но не успяхме да го намерим — добави тя.

Фарнсуърт погледна часовника си и се намръщи.

— Пробвахте ли в бар „Бъди“? Чух Луис и Минго да го споменават няколко пъти, докато ги слушах да си приказват на спирките за декомпресия.

Холдън изгледа Кейт. Тя измъкна от джоба на късите панталони измачкана карта и я приглади върху бедрото си.

— В списъка ми е, но така и не стигнах до него — каза предпазливо, като избягваше погледа му.

— Толкова по-добре — заяви Фарнсуърт. — Не е място, където бих искал сестра ми да отскочи, за да изпие питието си. Взе няколко пресни плодове и продължи: — Тръгвам обратно към склада веднага щом оставя прането си у една приятелка. Освен ако нямате нужда от мен тук?

— Не — едновременно отговориха Холдън и Кейт.

После тя додаде припряно:

— Ще отскоча да проверя до този бар „Бъди“, преди да са настъпили най-лошите му часове.

— Ти ще я придружиш ли? — Фарнсуърт погледна към Холдън.

— Можеш да разчиташ на това.

— Ще имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря — отвърна Холдън. — Но много мило от твоя страна, че ми предлагаш.

Фарнсуърт кимна.

— В такъв случай тръгвам. Освен ако в склада не се случи нещо необичайно, ще се видим утре сутринта на палубата на „Златна клонка“.

Кейт забърза към спалнята, за да се преоблече в дънки и светла риза с дълги ръкави. Упорито усилващият се бриз ставаше все по-студен. После завари Холдън да дояжда нещо, което приличаше на набързо направен сандвич с потъмняло пилешко месо.

— Само колкото да ме засити до вечерята — поясни той. — Готова ли си?

Тя грабна няколко малки сладки банана, които бяха купили по-рано.

— Готова съм.

Холдън я наблюдаваше как отхапва от плодовете, докато шофираше по познатия път към града. Когато дърветата отстъпиха мястото си на сградите и уличните лампи, Кейт отново си даде сметка колко различно изглеждаше всичко след падането на вечерта. В туристическите центрове по брега се изсипваха разноцветни тълпи, дошли да се забавляват в добре организирания нощен живот, достъпен за хората с много пари. Отвъд тази брегова ивица малките магазини и пазари бяха затворени. Бедняшките жилища бяха потънали в тъмнина, а когато се появяваха светлини, те обикновено се оказваха неонови реклами на алкохол, проблясващи през прозорците на поредния долнопробен бар.

Въпреки че барът „Бъди“ се намираше само на четири пресечки от индустриалната брегова зона и само на една от „МакНамара“, заведението изглеждаше западнало и мръсно. Приличаше на място, където уморените мъже идваха да се бият толкова често, колкото и да се напиват. Кейт би се поколебала да мине покрай него дори през деня. Не изгаряше от желание да влезе дори и с придружителя си.

— Е, добре. Радвам се, че сме двамата — тихо въздъхна тя.

— Защо не изчакаш в пикапа?

— Ако Минго е там, пред мен ще развърже езика си по-бързо, отколкото пред теб.

— Права си. Добре поне, че си навлече дънки, вместо да цъфнеш тук с късите си панталонки — отбеляза Холдън. — Стой зад мен. Ако мястото е прекалено опасно, никой от нас няма да прекрачи прага му.

Тя не възрази.

Цигарен дим и музика от тонколоните ги заляха в мига, в който Холдън отвори вратата. Той огледа набързо терена и прецени атмосферата, беше просташка, но не беше опасно. Като бивш военен беше виждал далеч по-неприлични барове. Ала този не беше от тях.

— Стой близо до мен — прошепна й той.

— В ъгъла вляво — каза Кейт в ухото му, като се надигна на пръсти. — Това не е ли Луис?

— Да. И Раул.

Двамата мъже играеха домино на маса, тъмна като лицата им. Щом Холдън забеляза какво пият, направи знак на бармана да повтори поръчката. Опитът го беше научил, че платежоспособният клиент е далеч по-предпочитан от непознатия, стискащ парите в джоба си.

Отнесе двете бири и сложи по една пред всеки, докато Кейт се настаняваше на едното от свободните места.

— Благодаря — каза Луис.

Не се усмихна, но никой не прие това лично. Той и Раул имаха вид на хора, дошли по-скоро да се събудят, отколкото да се забавляват. Когато Луис се размърда, за да провери плочките на доминото, дръжката на ножа му издрънча в облегалката на стола.

Кейт остана изненадана, ала Холдън не се впечатли особено.

Луис сложи плочка с петица в едната половина и празна от другата и зачака хода на опонента си.

По бузата на Раул се плъзна сълза.

Нито един от мъжете не й обърна внимание.

Когато Кейт понечи да подхване разговор, Холдън стисна бедрото й в безмълвно предупреждение да мълчи.

— Какво казаха в болницата за раната ти? — попита той, загледан във вече замърсената превръзка на лявата ръка на гмуркача.

— Ще зарасне… — повдигна рамене той. — Няколко дни няма да се гмуркам. Поне дотогава времето ще се оправи и дъното ще се избистри.

А междувременно гмурканията ще бъдат преустановени, мрачно си помисли Кейт.

Раул гледаше плочките на доминото, сякаш бяха квадратни уравнения. Да, беше пиян, но причината не беше само това. Имаше шокирания вид, който Холдън беше виждал по време на тайни мисии, когато един от войниците беше убит, а оцелелите се опитваха да приемат факта.

— Можеш да преглеждаш изтегленото от сифона — предложи той. — Така няма да ти се налага да се гмуркаш.

Луис просто чакаше поредния ход на Раул.

Холдън отмести ръката си от бедрото на Кейт.

— Добре ли си, Раул? — попита тя. — Всички на кораба се притесняват за теб.

Някакъв мъж, пиещ на съседната маса, се наведе назад и й намигна.

— Не се притеснявай за него. Приятелят му го заряза. Ела при Евгени — каза той и посочи с пръст към себе си.

— Много мило, но аз вече си имам мъж. И то единствения, когото желая — отвърна тя и сложи ръка върху бедрото на Холдън. Все едно беше погалила стоманени въжета. — Търсиш ли си работа като гмуркач?

Евгени погледна към Холдън и очевидно реши, че красивата червенокоса жена не си струваше задаващото се сбиване. Вдигна към него чашата си, пълна с нещо, приличащо на тъмен ром, и потъна отново в самотното си пиянство.

— Раул — меко подхвана Кейт. — Какво се е случило?

Сълзите рукнаха от големите кафяви очи на мъжа, устните му се изкривиха в печална гримаса.

— Минго — успя да промълви с отпаднал глас. — Отиде си. Обърна плочките на доминото нагоре, слагайки по този начин край на играта и повтори: — Отиде си.

— Отдавна ли сте любовници? — съвсем спокойно попита Холдън.

— От години — отговори вместо него Луис. — Минго обичаше жените, но винаги се връщаше при Раул. Айде бе, изяж супата, дето ти я поръчах. Докато говореше, Луис побутна купа с бульон от калалу^[1], при което зелените листа се раздвижиха хаотично на повърхността.

Раул вдигна мръсна лъжица и започна да разбърква залоясалата течност с пълно безразличие.

— Къде мислиш, че може да е брат ти? — попита Холдън.

— Сигурно си търси собствен кораб… — присви очи Луис. — Той обича да се изхвърля. Мечтаеше за свой бизнес. Казваше, че Раул ще бъде готвач, защото страшно го бива в кухнята, а пък аз ще съм главен гмуркач.

— Трябва да е спестявал доста дълго — отбеляза Кейт.

Господ е свидетел, че не би могъл да си купи даже и лодка със заплатата, която му плащахме.

Раул се усмихна тъжно.

— Минго е любовник, не банкер. Не разбира от пари. Но ми казваше, че скоро всичко ще се промени. Очаквал голяма сума. Щял да купи лодка и после… — Гласът му заглъхна.

— Брат ти споменавал ли ти е за това? — Холдън се взря в Луис с особен поглед.

— Той постоянно дрънка нещо, но никога за пари. Само веднъж каза, че ще стане богат преди следващата буря.

— Да не би да се е занимавал с контрабандна търговия? — делово попита Холдън.

Двамата мъже се спогледаха. След това Раул се зае да разбърква супата, която вече беше топла като сълзите му.

Кейт стисна юмруци в скута си, но когато заговори, гласът й беше съвсем спокоен:

— Няма да изтичам до полицията. Просто искам да знам.

— И представа нямам — отговори Луис. — Но той винаги се изхвърля в приказките.

— След няколко бири или нещо друго? — продължи да настоява тя. — Знаеш, че има разлика между пиянските мечти и истинското богатство.

— Достатъчно много, за да го използва като извинение да се измъкне, след като ние… Мъжът повдигна рамене. — Каза, че отива да се гмурка.

Изумена, Кейт възкликна:

— Сам ли?

— Във всеки случай, не с мен — отвърна Раул.

Холдън погледна към Луис, който само поклати глава.

— И без мен.

— Значи е бил единственият, който се е гмуркал през нощта, така ли? — извика Кейт.

Луис събра плочките на доминото от лепкавата маса.

— Аз се гмуркам. Пия. Спя. Събуждам се. Няма никакъв проблем. Така вървят нещата на „Златна клонка“. Умните правят като мен. А Минго понякога не е много умен.

Много бавно Раул кимна в знак на съгласие.

Изражението на Кейт подсказваше, че не беше удовлетворена от обяснението му, ала пръстите на Холдън отново стискаха бедрото й.

— Ако Минго е свил малко злато — подметна той, — местната полиция ще е най-малкият му проблем. Хората, с които ще се свърже, ще се превърнат в най-големите му врагове. Още повече с наградата, която се дава и за най-нищожната информация за всеки, незаконно продаващ намерени скъпоценности, собственост на Короната.

Сълзите на Раул закапаха по-бързо.

Луис пребледня.

— Кой го е прикривал? — попита Холдън.

Настана мълчание.

— Никъде ли не успяхте да го намерите? — продължи той, като гласът му беше едновременно настойчив и съчувствен.

Единственият отговор бяха сълзите на Раул.

Без да каже и дума, Луис започна да обръща плочките на доминото на обратно, подготвяйки играта.

Холдън разбра, че разговорът беше отишъл в задънена улица.

— Ако чуете нещо — каза, като се изправи и повлече Кейт със себе си, — съобщете на кораба. — Сложи ръка върху рамото на Раул, стисна го и прошепна тихо: — Съжалявам…

Кейт изчака да се качат в колата, преди да изрече думите, които не й даваха мира:

— Вярваш, че Лари е замесен, нали?