Джесика Хол
Стоманена ласка (4)

3.

— Не разбирате ли английски? Искам нещо просто, но класическо. Изтънчено и безценно. Боже мой, очаквах човек като вас да предложи далеч по-високо качество!

Камеко Саюра издърпа една от долните витрини и извади златна огърлица със сапфирен медальон, която би трябвало да не подчертава дебелия врат на клиентката.

Жената от Бевърли Хилс сбърчи късото си носле.

— Не, тази е прекалено малка. Никой няма да забележи, че съм се окичила с нея.

— Къде възнамерявате да носите огърлицата, госпожо?

— На тазгодишната церемония по раздаване на Оскарите ние с Джейкъб ще седим редом със семейство Спилбърг — изсумтя клиентката. — А Кейт винаги носи своята „Уинстън“.

Очевидно тази жена се интересуваше единствено от размерите и цената, помисли си Меко, кимна с глава и посегна към лавицата със специалното си портфолио.

— В такъв случай мога да ви предложа нещо с наистина изключителен дизайн.

Снимките на огърлиците бяха разположени на отделни страници. Всички бяха правени по поръчка за известни личности.

— О, боже! — възкликна клиентката и ченето й увисна. После заби пръст във фотографията на Деми Мур. — Много бих искала нещо такова.

Това „нещо“ несъмнено ще покрие последната вноска по ипотеката ми, усмихна се Меко.

— Разбира се, тези бижута са в различна ценова категория — любезно каза тя.

— Парите нямат значение, скъпа.

Не и когато съпругът ти е главен продуцент на една от най-големите филмови студия в света, добави мислено Меко.

— Разбира се — побърза да се съгласи тя. — Позволете да ви подготвя няколко скици, госпожо. Ще ви изработя уникално бижу, което никой досега не е притежавал. Ще бъде специално за вас.

Клиентката остана толкова доволна, че без колебание остави внушителен депозит и си уреди индивидуална проба за следващата седмица.

След като я изпрати, Меко прибра чека, забеляза дискретната усмивка на асистентката си и попита:

— Какво е толкова смешно?

— Начинът, по който я изигра — разсмя се открито Тара Джоунс. — Тя влезе тук с намерението да мрази всичко, което й се предлага, но само пет минути по-късно ти не само я накара да яде от ръката ти, но й измъкна и чек! С всички го правиш.

— И ти беше същата, когато се появи тук за пръв път — отвърна на младата си асистентка Меко. — Но на теб не успях да продам нищо.

— Дори не се опита, защото беше заета да ме разубеждаваш да не си слагам пиърсинг на пъпа — уточни Тара. — Но лятото наближава и аз все още мога да го направя.

Високата червенокоса тийнейджърка се изсмя на изражението й и побърза да добави:

— Знаеш, че се шегувам, нали?

— Знам — топло се усмихна Меко. — Хайде да затваряме, а после ще те откарам.

Тара влезе в задното помещение да си вземе чантата, после забързано се върна обратно с някакъв кафяв плик в ръце.

— Забравих да ти кажа — подаде й го тя. — Донесе го пощальонът, докато ти беше на обяд.

Зърнала почерка, Меко замръзна за миг, но после се овладя и тикна плика в ръчната си чанта.

— Благодаря, Тара.

Закара асистентката си до дома й — голяма и скъпа резиденция, разположена в центъра на Бевърли Хилс.

— Тук ли са родителите ти тази седмица?

— Няма ги — поклати глава Тара. — Татко е на лов в Тайланд, а мама провежда някакво благотворително мероприятие в Палм Спрингс. — Свикнало да остава на грижата на прислугата, момичето направи всичко възможно да вложи равнодушие в думите си.

Но Меко не се хвана. Сърцето й се сви от мъка, защото беше запозната с истинското състояние на нещата.

— Ако нямаш други планове за петък вечер, можем да отидем на кино — подхвърли тя. — После ще вечеряме някъде, за да отпразнуваме рождения ти ден. Ставаш на двайсет, нали?

— На шестнайсет — погледна я с благодарност момичето и я дари с кратка прегръдка. — Благодаря ти.

Меко подкара към дома си. Извади плика от чантичката си едва когато вратата се захлопна след нея. Марката се оказа китайска и тя за момент се изкуши да я отлепи на водна пара.

Защо сега, по дяволите? След толкова години мълчание? Той вече не може да ме нарани.

Гневна на себе си заради страха да отвори едно обикновено писмо, тя разкъса плика и измъкна съдържанието му. Стара черно-бяла снимка на меч, плюс бележка, написана от баща й.

Който беше починал преди шест седмици.

След ужасния пътен инцидент с Такеши Саюра в Хонконг тя получи само едно телефонно обаждане. Братята й, с които не се беше чувала повече от десет години, настояваха да зареже всичко и незабавно да отлети за Япония.

Нашият баща е мъртъв, обяви вироглавецът Хиро, по-малкият й брат. Поне веднъж трябва да изразиш почитта си към него, Меоке.

Преди да му обясни какво мисли за него и за баща им, в слушалката се появи гласът на по-големия й брат Ичиро. Защо се дърпаш, Меко? Трябва да си тук, защото татко е мъртъв.

Трудно можеше да откаже на Ичиро — единственият член на семейството, който не я упрекна за вземането на американско гражданство. Той винаги беше заставал на нейна страна при споровете с баща им, включително и когато Меоке напусна съпруга си и дръзна да поиска развод. Въпреки това тя намери сили в себе си да каже не.

А сега държеше в ръце писмо от баща си.

 

 

— Съжалявам, господа, но опелото е закрито за външни лица — обяви Хари Фонг, управител на будисткия храм Шан Лан. — Ако желаете, можете да оставите картичка за семейството на господин Дай.

Специалните агенти на ФБР Робърт Дженингс и Дейвид Хеслър прилежно му показаха значките си.

— Трябва да поговорим със семейството, сър — любезно поясни Дженингс. — Отдръпнете се, моля.

Усмивката на Фонг помръкна. Той леко се поклони и отвори пред тях вратата на помещението за молитви.

— Никога не съм влизал в жълтурска църква — прошепна Хеслър, докато прибираше значката си. Очите му се плъзнаха по сводестия таван, каменните стени и блестящо лакираните орнаментирани колони. Имаше чувството, че е попаднал на друго място, в друго време. — А ти твърдиш, че това чудо продължава четиридесет и девет дни?

— Нямах предвид погребението — отвърна партньорът му, оглеждайки с възхищение голямото пано на стената, изобразяващо танцуващи сред цветя дракони. — Близките се молят в продължение на четиридесет и девет дни. Само първата церемония е важна и на нея задължително присъства главата на семейството. А също така и на кремацията…

— Надявам се, че не им трябват четиридесет и девет дни, за да изпържат дребното копеленце — изсумтя Хеслър, хвърли предизвикателен поглед към две възрастни китайки, които явно чуха думите му и нарочно повиши глас: — Да виждаш някъде шибаното старче?

— Там отпред, край олтара — отвърна партньорът му и кимна към групичка мъже с костюми, събрали се пред голям рамкиран портрет на усмихнат млад мъж, възседнал лъскав мотоциклет. Изправен до бронзовия мангал, един възрастен човек отброяваше от дебела пачка банкноти. — Онзи с бялата коса.

— Но какво прави той? — облещи се Хеслър, наблюдавайки как старецът хвърля банкнотите в пламтящия мангал. — Защо гори парите?

Дженингс, който за разлика от партньора си, беше работил по китайски афери и преди, с мъка потисна една прозявка.

— Това не са истински пари — поясни той. — Върху банкнотите печатат наименованията на всичко, от което покойникът ще се нуждае на оня свят — дрехи, обувки, бижута, ей такива неща. А изгарянето им означава, че му ги изпращат.

— Значи горят фалшиви мангизи за покойниците, така ли? — изсумтя Хеслър. — Е, най-после разбрах…

Очевидно предупредени за присъствието им, в храма се появиха неколцина млади китайци с черни кожени якета, които образуваха плътен кръг около Дай.

— Вие сбъркали място — подвикна с тежък акцент един от тях. Върху лицето му червенееше наскоро зараснала рана, вероятно причинена от нож. — Сега трябва отивате си!

Дженингс въздъхна и отново бръкна за значката.

— Ако си тръгнем, ще се върнем със солидни подкрепления — изръмжа той. — Например от Градската полиция на Ню Йорк или Имигрантската служба.

— Пок гай — обади се друг глас и кордонът от гангстери се раздели, за да пропусне по-младата версия на Дай Руибан. Човекът беше с една глава по-нисък от агентите, а изражението на обсипаното му с белези лице беше мрачно. — Какво искате?

— ФБР — отвърна Дженингс и махна с ръка към олтара. — Трябва да разменим няколко думи с мистър Дай.

— В момента Дай се моли — присви черните си очи новодошлият.

— Ще се моли по-късно — отсече Хеслър и махна с ръка. — Прибирай си бандитите и изчезвай, младежо.

— Името ми е Дай Жихан — отвърна онзи, после сграбчи реверите на Хеслър и го залепи за стената. — Ако още веднъж обидиш баща ми, ще ти отрежа дебелия език!

— Ей, я задръж малко! — дръпна го Дженингс. — Предполагам, че няма да ти е приятно, ако се изправиш пред съдията, обвинен в нападение над длъжностно лице и възпрепятстване на правозащитните органи!

— Жихан! — извърна се леко прегърбената фигура на Дай Руибан. Синът му побърза да пусне Хеслър. Очите на стареца бавно опипаха лицата на младите мъже, които побързаха да се оттеглят и да се смесят с опечалените. — С какво мога да ви помогна, господа?

Дженингс повтори искането си.

— Разбира се — кимна възрастният мъж. — Моля да извините сина ми, но днес е много тъжен ден за нашето семейство. — Подхвърли няколко думи на Жихан и махна към другата част на помещението. — Последвайте ме, моля.

Тръгнаха към съседната стая. Хеслър на няколко пъти се обърна към Жихан, който ги наблюдаваше като гладна акула.

— Нещата не вървят на добре, Дейв — подхвърли Дженингс. — Може би трябва да си бием камшика.

— Забрави! — изръмжа Хеслър, обърна се с гръб към стената и огледа стаята, която беше пълна с малки статуетки, много цветя и едва доловим мирис на ароматизирани пръчици. — Опитат ли нещо, тук много бързо ще се напълни с федерални ченгета. И те прекрасно го знаят.

Руибан седна на един стол, изработен като малък позлатен трон.

— Какво е толкова важно, че си позволявате да прекъснете погребението на сина ми? — попита той.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса, свързани с клановете Хип Синг и Он Леонг — запази почтителния си тон Дженингс.

— Не знам нищо за тях — изненадано отвърна Руибан. — Роднините и приятелите ми също. Ние сме трудови хора, господа. Работим много и нямаме нищо общо с подобни престъпници.

— Тогава кой уби сина ти и приятелката му? — безцеремонно попита Хеслър.

Очите на стареца леко се разшириха.

— Не зная — отвърна той. — Не е ли ваша работа да разкриете извършителите на престъплението?

Дженингс навреме вдигна ръка, за да предотврати поредния изблик на колегата си.

— Наша е, мистър Дай — кротко отвърна той. — Но за да я свършим, трябва да разпитаме вас и вашите близки с надеждата да ни кажете кои са приятелите и враговете на Ганжи.

— Разбирам — кимна Дай и преплете пръсти. — Но синът ми е мъртъв от близо седмица, а вие избирате точно това време, за да започнете своето разследване.

Дженингс беше достатъчно добър артист, за да демонстрира умерено смущение.

— Присъствието на погребение е една от стандартните процедури за нашите агенти, сър — учтиво рече той. — Винаги е добре да знаем кой присъства на него и кой не.

Руибан се замисли върху думите му, после извади една картичка от джоба на сакото си и я подаде на Хеслър.

— За какво ми е това? — попита агентът и започна да я разглежда.

— Там ще откриете името и телефона на адвоката ми. Можете да му се обадите и да поискате среща. — След тези думи се надигна и сухо добави: — А сега си вървете!

Хеслър смачка картичката в огромната си шепа.

— Вече ви предупредих, човече — мрачно изръмжа той. — Ако се наложи да идваме пак, много хора ще свършат в затвора!

— Направете каквото трябва — отвърна Руибан и извърна глава към сина си. — Изпрати тези господа до колата им, Жихан.

— Разбира се, татко — поклони се от мястото си до вратата младежът.

По пътя към паркинга Хеслър даде воля на гнева си, но по-кроткият и разсъдлив Дженингс предпочете да наблюдава изражението на Жихан. В блясъка на очите му имаше нещо плашещо.

— Съжалявам, че разстроихме теб и баща ти — счете за нужно да промълви агентът, докато се качваше в колата.

Синът на Дай го дари с мрачна усмивка, а след това се завъртя на токове и изчезна обратно в храма.

— Трябва да повикаме имиграционните, местната полиция и ДЕА — промърмори Хеслър, щом потеглиха по обратния път към града. — Нека пораздрусат муцуните на Дай и да видят какво ще изпадне от кожените им якета.

— Може и да си прав — промърмори Дженингс и вдигна глава към плетеницата от дебели кабели на Бруклинския мост. — Не ти ли направи впечатление как се подсмихваше оня тип?

— Това мръсно копеленце трябва да… — Хеслър изведнъж млъкна и започна да се бори с кормилото, скочил с цялата си тежест върху спирачния педал. — Мамка му!

Миг преди колата им да се завърти и да се блъсне в някакво ремарке, Дженингс разбра какво означаваше мрачната усмивка на Жихан.

Мръсникът бе прерязал спирачните маркучи и кабелите!

От силния удар колата литна във въздуха и се блъсна в плетеницата от дебели стоманени въжета. Те й попречиха да прелети през парапета и да падне във водите на Ийст Ривър. За един кратък миг Дженингс зърна водата под тях, после извърна глава и изкрещя от ужас.

Задницата на изгубилото сцепление ремарке се плъзна странично по асфалта и смаза колата заедно с пътниците в нея. Частица от секундата по-късно резервоарът експлодира.

 

 

Докато слушаше рапорта на офицера за свръзка на ФБР, Калън не сваляше очи от лицето на Рейвън. Тя се събуди в момента, в който влязоха в подземния гараж на хотел „Фиц-Уилям“, протегна се като лениво коте и дари Конър Пери със сладка и леко замаяна усмивка. Конър, който харесваше приятелски настроените жени не по-малко от красивите, светна като екрана на радар, сканиращ зона за бойни действия в Близкия Изток.

Ако Калън не беше положил усилия да контролира егото си, като нищо щеше да го изстреля още на другия ден на някаква мисия в Афганистан.

— Тук ли ще отседнем? — попита тя, оглеждайки пустия паркинг.

Хаят и Брук вече бяха навън и разтоварваха някакви кашони.

Преди да успее да отговори, Калън беше прехвърлен на някакъв заместник-директор, който много държеше да получи ясен отговор на въпроса за разпределението на отговорността за операцията между различните отдели на ведомството.

— На петия етаж — отговори на въпроса Конър и галантно й подаде ръка, за да слезе от вана. — Позволете да ви нося куфара, майоре.

— Рейвън — напомни му тя, без да изпуска багажа си. — Ще се справя и сама. — Свободната й ръка описа широк кръг. — И това място ли е напълно откупено от генерала?

— Не, но… — Конър колебливо се закашля, после добави: — Мисля, че по-голямата част от хотела е затворена за ремонт.

— Май вече започва да плюе и хотела, а? — промърмори Брук, достатъчно високо, за да бъде чута.

Но вместо да се обиди, Рейвън се усмихна.

— Нищо подобно — подвикна тя. — Докато съм тук, с удоволствие бих посещавала „Руската чайна“!

Калън прехвърли директора в режим на изчакване и хвана ръката й.

— Качваме се горе!

Екипът остана да разтовари останалата част от оборудването, а той я придружи до президентския апартамент, който беше резервирал. Пред асансьорите дежуреха двама мъже с цивилни дрехи. Докато крачеха натам, той приключи разговора с директора на ФБР, подхвърли им няколко думи и махна към отворената врата в дъното на застлания с дебел килим коридор.

Рейвън докосна с ръка излъсканата до блясък масичка от розово дърво в антрето и надникна към вътрешността на апартамента.

— Този ли е моят?

— Докато сме тук, ще го споделяш с капитан Оливър — поясни той, докато я следваше.

— Това би било неразумно — поклати глава тя, остави куфара върху грапавата повърхност на масичката за кафе и скръсти ръце пред гърдите си. — Също като въоръжената охрана отвън.

Той пристъпи към бара и напълни една чаша с ледена вода.

— Защо? За да провалиш операцията?

— Не, благодаря. Предпочитам да стоя далеч от Ливънуърт. — Пристъпи към него и грабна чашата от ръката му. — Но когато поканя Жихан на гости, той вероятно ще се зачуди защо са ми двама въоръжени пазачи и една бавачка с проблеми в общуването.

Калън си представи как ще я използва, за да измъкне информация от сина на главатаря и пред очите му се спусна червена пелена.

— Няма да спиш с Дай! — отсече той.

— Отлично — кимна тя. — Значи услугите ми не включват секс при поискване. — Направи кратка пауза и добави: — С никого!

— Вестниците пишат друго.

— Не вярвай на всичко, което четеш — посъветва го тя, отпи една глътка и въздъхна. — Виж какво, Калън. Или ще ме оставиш да си свърша работата както трябва и ние ще заковем лошите, или отлитам за Париж веднага след погребението. — Тикна чашата обратно в ръката му и добави: — Решавай!

Той я остави на плота и поклати глава.

— Днес следобед на Бруклинския мост е станала автомобилна катастрофа, при която са загинали двама агенти на ФБР. Десет минути преди това въпросните агенти са напуснали погребението на Ганжи.

— Това е ужасно — отбеляза тя, заковала очи в неговите. — По същия начин изгубих целия си екип в Китай.

— Грешката не беше твоя, не беше и моя.

— А чия? — подхвърли тя, заобиколи го и пристъпи към прозорците, зад които се разкриваше внушителна панорама към града. — Прекрасно знаеш, че ставаше въпрос за сериозно изтичане на информация, а може би и за къртица в отдела, който ръководиш.

— Така е — кимна той, проследявайки с поглед квадратчетата, които пръстите й чертаеха по стъклото.

— Нямам намерение отново да излагам живота си на опасност заради ОКР — отсече с променен глас тя и изпъна рамене. — Остави ме сама да свърша работата.

— Не.

— Ще докладвам директно на теб — обърна се Рейвън. — Давам ти думата си.

— Залогът е твърде голям, за да ти позволя това — поклати глава той. — Лично съм подбирал екипа. Те са най-добрите, на които…

— … вярваш повече, отколкото на мен — допълни с равен глас тя, но той веднага усети, че е успял да я уязви по някакъв начин.

— Ще махна охраната, а Оливър може да спи в командния център — отстъпи той. — Но екипът остава, също както и ти. — Усетил, че й дава твърде много, Калън побърза да добави: — Трябва да тръгвам, защото имам и друга работа. Ще уредя да ти донесат вечерята в апартамента, а в осем нула-нула бъди готова за доклад.

Тя кимна и отново извърна глава към панорамата зад стъклото.

 

 

Залости вратата след оттеглянето на Калън, извади малка черна кутийка от подплатата на куфара си и побърза да я включи. Заглушителят на сигнали й беше струвал доста сериозна сума, но в замяна на това предлагаше стопроцентова гаранция, че ще блокира всяко устройство за контрол на аудио и видео сигнали. За всеки случай пренесе куфара си в банята и завъртя крановете на душа.

Какво ли не трябва да върша за родината си.

Измъкна джиесема и трансмитера за прехвърляне на данни от двойното дъно на куфара, облицовано с оловно фолио, а след това набра домашния номер на Оноре Етиен.

— Bonjour?

— Аз съм, Рей… — Веднага след тези думи беше принудена да отстрани апарата от ухото си, изчаквайки да отмине бурята от ругатни, която я връхлетя от другия край на линията. После, възползвайки се от факта, че французойката все пак трябваше да си поеме дъх, побърза да добави: — И аз се радвам да те чуя. Ефирната рокля е у дома. Утре ще изпратя някой да ти е донесе.

— Пфу! — долетя отговорът. Децибелите все пак се понижиха с една степен — от бяс към обида. — Нима мислиш, че ми пука за някаква рокля, когато ти беше отвлечена, а ние вече бяхме сигурни, че са те убили?! — След нова серия ругатни в мембраната се долови тих плисък. Вероятно причинен от най-добрия коняк на приятелката й, прехвърлен в чаша. — Къде си? Уби ли го?

— В Ню Йорк. А той все още диша.

— Защо? Тоя побъркан те фрасна по главата, за да те отмъкне от моя подиум, нали? — Замълча за миг, после добави: — Но това няма значение. Идвам да те прибера, cherie. Ще взема със себе си Бруно и Пиер, които ще му счупят краката, ама бавно, много бавно.

— Чакай, чакай! — спря я тя и напълни дробовете си с въздух. — Аз съм добре. Придружих го дотук по своя воля. А сега слушай внимателно какво ще те помоля да направиш. — Изреди един списък с имена, а след това продиктува на Оноре и адресът на хотела. — Предай им, че ще бъде отворено цяла нощ.

— Това ще им хареса, разбира се, но ти не си нормална, скъпа. Защо ще бягаш?

Усмивката й се стопи.

— Помниш ли старите снимки, които ти показах преди време? Онези от Женева?

— Qui, но…

— Затова бягам! — отсече Рейвън и пръстите й побеляха около телефона.

Оноре мълча в продължение на цяла минута. После възкликна:

— Mon Dieu, ами le generale?

— Именно той ме отвлече. След няколко дни ще ти звънна пак, а засега чао. — Прекъсна връзката преди поредната серия проклятия, а след това набра друг номер.

В слушалката прозвуча мелодичен хор, рязко прекъснат от груб мъжки глас:

— Какво?

Главата я заболя и тя притисна чело към хладните плочки на стената.

— Още ли си в Париж, Ирландецо?

Тонът на Шон Дилейни моментално се промени.

— Не, скъпа. Намирам се на около шест преки от хотела ти. Някакви проблеми?

Тя изобщо не го попита как е разбрал къде се намира — възможностите на Ирландеца отдавна се бяха превърнали в легенда. Но беше любопитна да разбере какви бяха тази ангелски гласове в слушалката.

— Имам нужда от известни подкрепления. На линия ли си?

— Можеш ли да ми опишеш статута си? — отвърна с въпрос Дилейни.

Тя натисна копчето на трансмитера и го свърза със съответния порт на джиесема.

— Дай ми личния си код.

Той го продиктува и посланията с базова информация за мисията светкавично бяха прехвърлени. Към тях тя прибави и една молба: Искам да ме покриваш по време на погребението. Ще бъдеш ли там в девет сутринта?

Естествено, набра отговора Шон. Какво не е наред?

Тя колебливо прехапа устни. Бивш агент на ОКР, Ирландеца беше работил за Калън в продължение на години. Но, от друга страна, тя му се доверяваше далеч повече, отколкото на генерала. В ОКР има пробив и шефът ти не ми разрешава солова акция. Тоя тип Жихан не се радва на особено добра репутация. Искам зад гърба си човек, на когото вярвам.

Имаш го, набра отговорът Шон. Но не казвай на Грейди, че съм в играта.

Рейвън прекъсна прехвърлянето на информация и отново залепи телефона за ухото си. Пеенето беше станало по-силно и по-ясно. „Аве Мария“, разпозна мелодията тя.

— Какво правиш в църква, Ирландецо?

— Чета си молитвата, скъпа — отвърна с въздишка Шон. — Чета си молитвата.

 

 

— Жиан.

Шепотът на съпругата му извади Жиан-Шан от дълбокия и спокоен сън. Отвори очи и срещна нейните на сантиметри от себе си. Червеникавата й коса покриваше възглавницата, а устните й на паднал ангел все още бяха подпухнали от последната му целувка.

— Валанс — усмихна се той и посегна да я прегърне. — Още ли искаш?

— Винаги — отвърнаха почти беззвучно устните й, после вдигна ръка, в която държеше безжичен телефон. — Но преди това генерал Грейди иска да говори с теб.

Той погледна дигиталния будилник на нощната масичка, надигна се до седнало положение и пое слушалката. Вал се притисна в него и потърка буза в твърдите му гърди.

— Минава полунощ, генерал Грейди.

— Извинявай, че те събудих, но трябва да поговорим.

Няколко минути по-късно Жиан-Шан влезе в кабинета си и издърпа от машината току-що пристигналия факс. Притиснал слушалката към рамото си, той се зае да проучва сканирания меч, който му беше изпратил Калън. После извади една снимка от папката, която държеше в най-горното чекмедже. Двата меча изглеждаха напълно еднакви.

— Може би става въпрос за онзи от Нагатоки, но трябва да изследвам самото острие — промърмори в слушалката той. — Казваш, че с него е бил убит синът на главатаря на клана?

— И приятелката му.

Докато Калън го запознаваше с хода на разследването, Вал влезе в кабинета с две чаши горещ ментов чай „Шикоро“. Жиан-Шан й се усмихна в знак на благодарност, след което й подаде факса и снимката.

Приключил с детайлите на текущата операция, генералът смени темата:

— Докъде стигнахте в издирването на колекцията?

— Вал осъществи контакт с всички известни колекционери от азиатски произход — отвърна Жиан. — Аз поех по-малко известните. Но засега чуваме само неясни слухове от двете страни на пазара, нищо повече.

Докато мъжете разговаряха, Вал внимателно изследваше детайлите на всяка снимка с помощта на мощна лупа. След известно време направи гримаса и издърпа един референтен справочник от лавицата до себе си.

Това, което откри, я накара да погледне Жиан-Шан с разширени от изненада очи.

— Мога ли да говоря с него, cher?

— Момент, генерале — рече в слушалката Жиан. — Съпругата ми иска да размените две думи. — Прехвърли обаждането на стационарния телефон и включи репродуктора.

— Какво има, Вал? — попита генералът.

— Мечът, с който разполагаш, е част от „Белия тигър“, Калън. Маркиран е по уникалния начин на Нагатоки. Разполагаш ли с ножницата?

— Не, имам само острието.

— Може би ще се окаже, че това е един от ключовите мечове, но има и нещо друго. — Ръката й прелисти една страница на справочника. — Пет от маркировките, които различавам на снимката, не са на японски, а на мандарински.

— Каква е разликата? Нагатоки е изработил много мечове, предназначени за китайци.

— Писменият китайски, или по-скоро хилядолетните йероглифи, отразяващи говоримия език, не са били променяни чак до XX век, когато китайските власти решават да опростят голяма част от най-традиционните. Но тези маркировки са модерни. Няма как да са били изработени от Нагатоки. По-скоро са дело на Танг По…

— Какво означават?

— Едната е бао, което означава „съкровище“. Другата е си, или „смърт“. Но това не е всичко. — Вал прелисти още няколко страници. — Ако прибавим два от символите върху острието на „Феникс“ към онези, които открихме върху „Нощния дракон“ в музея, ще получим словосъчетанието „Съкровището на властта и смъртта над…“

— Над какво?

— Ще разбера само ако получа и третия меч. Следващият символ е повреден и непълен. Няма как да разбера за какво става въпрос, докато не сложа трите остриета едно до друго. Това е единственият начин. — Помълча за момент, после добави: — Но това ми звучи по-скоро като предупреждение, а не като указания за скрито съкровище.

— Със сигурност знаем, че Танг По е откраднал милиони от клана си и ги е скрил някъде — скептично промърмори Калън. — Напълно достатъчни, за да позволят на всеки, който ги притежава, да властва над живота и смъртта.

— Възможно е — призна Вал. — Но също така е възможно По да притежава нещо далеч по-смъртоносно от това, което може да се купи с пари. Нещо, което е в състояние да отнеме живота на много, много хора.