Джесика Хол
Стоманена ласка (17)

16.

— Израснала си тук, така ли?

— Родена съм в Япония и съм живяла там до смъртта на майка ми — отвърна Меко, въвеждайки Тара в „Къщата на деветте дракона“. — А останалата част от детството ми действително премина под този покрив.

— Яко е, но и малко страшничко — промърмори тийнейджърката и зиморничаво потърка ръце. — Бас държа, че ще се радваш да се отървеш от това място.

Меко беше обявила имота за продан в момента, в който научи, че го получава в наследство от баща си.

— Така е — кимна тя.

После очите й се спряха на масата в предната стая и в главата й изплува споменът за страстната целувка на Шон.

Надявам се да постигнеш душевен покой, Шон Дилейни, който и да си ти. Защото аз не успях.

Разведе Тара из къщата, оставяйки за накрая „Стената на драконите“. Наведе се да отскубне тревата, поникнала около малкия син дракон, проследи с поглед очертанията на перлата и вдигна глава към младата си приятелка.

— Малко е наивничък, нали?

— Напротив, според мен е най-хубавият — отвърна Тара, махна с ръка към плочките с лъскава глазура и гривната й с делфинчетата тихо издрънча. — Каква е тази голяма баскетболна топка?

— Не е топка, а магическа перла.

— Шегуваш се — усмихна се момичето. — Представяш ли си да носиш на врата си цяла огърлица от такива?

— Това е друг вид перла — поклати глава Меко. — По-скоро нещо като кристална сфера с огромна магическа сила. — Спомни си какво си беше въобразявала за своя дракон като дете и на лицето й се появи усмивка. — Най-малкият от тези дракони получил перлата със задачата да я пази вечно. Но той бил твърде дребен, за да се бие с другите дракони, а перлата — прекалено голяма, за да се побере в джоба му.

— Може би е повикал на помощ Националната драконова гвардия, а? — закачливо подхвърли Тара.

— Не. Просто се увил около нея и потънал в дълбок сън, продължил хиляда години. А когато се събудил станало ясно, че е станал три пъти по-голям, а другите дракони били много стари и слаби. — Меко изтупа ръцете си. — Оттогава насам той нямал проблеми да се бие с тях и да пази перлата…

— Това ми звучи като срещата на Спящата красавица с Полегналия тигър — изкиска се тийнейджърката. — А какво е станало с него, след като е сритал задниците на дъртите дракони?

— Не знам — изправи се Меко. — Може би е прибрал техните перли.

— Не го е направил — важно отвърна Тара. — По-скоро им е върнал свободата и за награда се е превърнал в принц.

— Дракон да се превърне в принц? — вдигна вежди Меко. — Харесва ми като край на приказката. — Отвъд стената се разнесе някакво драскане и тя разтревожено хвана Тара за ръката. — Я по-добре да се махаме оттук. И без това не сме си купили хляб за пикника.

Докато Тара оживено чуруликаше за плановете им относно останалата част от деня, Меко почувства, че някой ги наблюдава откъм градината.

— По дяволите, забравих да проверя страничната врата — подхвърли тя. — Иди да ме почакаш в колата. Веднага се връщам.

Заобиколи къщата и започна да си пробива път през високата трева към малкия лабиринт, който баща й беше построил преди време, за да има къде да играят децата му. Той със сигурност плачеше за почистване, както и останалата част от двора. Но се оказа, че някой старателно беше подстригал ниските храсти.

— Ало? — подвикна тя, надявайки се, че това е Шон. — Има ли някой там?

Не получи отговор, а шумът спря.

Озъртайки се във всички посоки, тя бавно се насочи към колата. Край лабиринта внезапно се появи неясна фигура, която обаче нямаше нищо общо с Шон Дилейни. Принадлежеше на прегърбен старец с бяла коса, облечен в дълга черна роба с голяма звезда на гърба. Ръцете му се подпираха на бастун.

В следващия миг фигурата изчезна.

Меко понечи да се върне при лабиринта, но после реши, че това вероятно е Ксун, някогашният градинар на баща й. Това обясняваше кой е подрязал само храстите, оставил без внимание останалата част от градината. Човекът беше твърде стар, за да се справи с всичко.

Но тези разсъждения не даваха отговор на въпроса защо фигурата беше облечена с любимата роба на баща й.

— Доста е страшничко, нали? — подхвърли Тара, когато Меко се качи в колата.

— Защо мислиш така?

— Приличаш на човек, който току-що е видял призрак — отбеляза момичето.

Тя запали мотора и изкара колата от алеята. Изминаха няколкостотин метра в мълчание, преди Меко да промълви:

— А може би наистина съм видяла призрак.

 

 

Той я изчака да заключи къщата, а след това я проследи до близката фурна. Двете с младото момиче представляваха странна двойка — тя дребна, фина и грациозна, а тийнейджърката висока и с дълги крайници. Но от начина, по който се смееха и закачаха, личеше, че се забавляват много добре.

Би трябвало да се държи далеч от нея, но искаше да я зърне още веднъж. Само този път, докато все още е тук. За да се уверя, че е добре. Тя никога няма да разбере, просто защото нямаше да го види повече.

Изчака ги да слязат от колата си и стори същото, а след това ги проследи от мястото на пикника им до магазините по протежение на Фишърмен Уорф. Наблюдаваше ги как хвърлят хляб на видрите и зяпат витрините, обзет от мъчителното желание да ги настигне, да каже здрасти и да види реакцията й.

Може би този път няма да се опита да ми строши черепа, помисли си той, неволно опипвайки цицината на тила си.

Момичето влезе в някакъв магазин за бански костюми, а Меко седна да я почака на пейката отпред. Той си позволи да мине покрай нея, но доста отдалеч. Тя беше затворила очи и извърнала лице към слънцето, абсолютно откъснала се от света.

И докато Шон Дилейни се държеше далеч от нея, завинаги щеше да си остане така.

 

 

Преди да благодари на Брук и Конър за помощта им, Калън изчака да излязат от сградата на съда и да се отдалечат на достатъчно разстояние от нея.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — отвърна асистентът му, наведе се и лепна една целувка по бузата на Рейвън. — Мисля, че Конър е доста подходящо име за едно бебе. — След тези думи се обърна и започна да се отдалечава, подсвирквайки си весело.

— Майоре. — Брук направи крачка към нея и отривисто козирува. — За мен беше чест да служа с вас.

— Но това не ти попречи да лъжеш като дърта циганка — изгледа я Рейвън. — Защо го направи?

— Защото ти бях задължена — отвърна с лека усмивка Брук, кимна на Калън и последва Конър.

Рейвън дълго време гледа след тях.

— Не ми каза, че се готвите да лъжесвидетелствате — подхвърли тя.

— Само поизкривихме истината.

— Ти току-що превърна един абсолютно ясен случай във вятър и мъгла, Кал — бавно поклати глава тя. — Ако някой разбере какво си направил, или ако съдията реши да те провери, като нищо и тримата ще се озовете в затвора, заедно с мен.

— Той няма да ме провери — поклати глава Калън. — А ако случайно го стори, ще открие пълна документация в подкрепа на всичко, което казах. — След тези думи хвана ръката й и я поведе към чакащото наблизо кабрио.

— Но какво си направил? Нима успя да фалшифицираш всички документи в ОКР?

— Не. Просто заплаших да откажа предстоящото назначение, а Съветът на началник-щабовете реши, че съм по-важен за тях от повдигането на обвинения срещу някакъв майор от разузнаването, който си е подал оставката — отвърна той, отваряйки вратата пред нея.

— Аз ли съм си подала оставката? — Тя седна и го проследи с очи докато обикаляше колата, за да заеме шофьорското място.

— От медицинска гледна точка ти си бременна, а това ти дава законни основания да го сториш — стрелна я с поглед той. — Или може би ще предпочетеш да се върнеш на служба?

— Не — поклати глава тя. — Твърде дълго бях далеч от армията, за да го сторя. А и Оноре ще ме убие! — Облегна се назад и разтърка слепоочията си. — Значи това е всичко? Края на премеждията?

— Трябва да свършим още една работа — почти щастливо отвърна той. — Какво ще кажеш да се повозим?

— Разбира се. — Тя нямаше какво да прави през следващите няколко часа, освен да седне пред огледалото и да се погрижи за наистина добрия си външен вид. — Къде отиваме?

— Ще видиш.

Калън напусна Ленгли и пое по второстепенните пътища към онези градчета и местности, където бяха прекарвали дълги и спокойни уикенди в началото на връзката си. Много от дърветата вече бяха напъпили, а полето от двете страни на пътя започваше да придобива наситенозеления цвят на пролетта.

— Бях забравила колко е красиво тук — промълви тя, оглеждайки хубавите къщи, покрай които минаваха. — Отиваме на някакво специално място, така ли?

— Почти пристигнахме — отвърна той и зави по тесен черен път, който се виеше сред най-разкошните брястови и букови дървета, които Рейвън беше виждала през живота си. Птиците пееха, а между клоните се гонеха палави катерички.

Но когато в дъното на частната алея се появи къщата, тя направо ахна. Беше точно като онази, за която беше мечтала цял живот — голяма и солидна, изградена от тухли и дърво, с огромни панорамни прозорци и обещаваща отлична гледка веранда на втория етаж.

— Боже, каква красота! — възкликна тя, докато той заобикаляше колата, за да й отвори вратата.

— Моя е.

— Готова съм веднага да разменя парижкия си апартамент за нея! — усмихнато подхвърли тя, следвайки го към входната врата. — Кога я купи?

— Преди седем години — отвърна той и с жест я покани да влезе.

Отвън къщата изглеждаше идеална, а отвътре така, сякаш беше проектирана специално за нея. Мебели от естествено дърво с възглавници в ярки цветове, подредени в полукръг около огромна камина, килими с бронзови статуетки и вази с цветя, разпръснати с много вкус из огромната дневна. Неспособна дори да примигне, тя се насочи към кухнята, оборудвана с бяла техника, представляваща последен писък на модата. Тук всичко беше изработено от лакирано до блясък черешово дърво, а зад остъклените витрини на шкафовете блестяха скъпи сервизи от ослепително бял порцелан.

— Фантастично! — прошепна тя и забърза по стълбите за горния етаж, който Калън беше превърнал в просторна спалня. През елегантно извитите прозорци се разкриваше спираща дъха гледка към безкрайно пасбище, сред което се издигаха самотни стари дъбове. Леглото беше застлано със стара, шита на ръка кувертюра с преплетени сини кръгове. Тя се излегна върху нея, докосвайки с пръсти избелялата от годините материя. — Запазил си покривката на баба ми!

— Тя е красива вещ, а красивите вещи носят наслада.

— Знаеш ли колко много означава това за мен? — рязко вдигна глава тя. — Сигурно ти е било приятно да живееш в тази прекрасна къща!

— Никога не съм живял в нея — поклати глава той.

— Какво?! — не повярва на ушите си тя.

— Купих я за теб. Бях намислил да ти я подаря, след като се завърнеш от Китай. — Пристъпи към бюрото до стената и издърпа едно чекмедже. — В комплект с това. — В ръцете му се появи малка квадратна кутийка от фино кадифе.

Рейвън издуха прахта от капачето и я отвори. Вътре имаше пръстен с два сини топаза.

— Нашите рождени камъни! — ахна тя.

— Дай на мен — промълви той, извади пръстена от кутийката и го надяна на пръста й. — Малко ти е големичък.

— Преди седем години бях по-пълничка, забрави ли? — замаяно прошепна тя. — Защо си направил всичко това, Калън?

— А ти помниш ли какво ми каза, преди да заминеш за Китай?

Искам къща, искам пръстен, искам теб — гол върху кувертюрата на баба ми. Лежиш и ме чакаш да се прибера.

— Да — кимна тя. — Но тогава просто се пошегувах, както обикновено.

— Но аз го приех на сериозно — взе ръцете й той. — Защото вече бях решил да те помоля да се омъжиш за мен в момента, в който приключи мисията ти в Китай. По тази причина никога не съм живял тук. През уикендите се отбивах, с твърдото намерение да поработя в имението, но всъщност го правех, за да мога да си мисля за теб. И да си представям, че сме тук, само двамата.

— А какво стана след като научи, че все още съм жива?

— Продължавах да идвам тук. Особено когато ми липсваше. Така имах чувството, че съм близо до теб. — Очите му бавно обходиха стаята. — Опитах се да запомня всичко, което искаше. Отзад има голям двор, почти с размерите на футболно игрище. Има и конюшня. Наблизо минава малка рекичка, където децата ни ще ходят да ловят риба.

— Направил си всичко това за мен? — все още не можеше да повярва тя. — И си ме чакал през цялото време? Без да споделиш дори дума?

— Е, сега вече знаеш — промърмори той. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ти ме обичаш. Ще кажа, че винаги си ме обичал, но си мълчал. Ще кажа, че бих ти стоварила един юмрук в носа, но според мен вече имаш достатъчно синини. — Тя се хвърли в прегръдките му. — Защо не ми каза, Кал?

— Защото вярвах, че разполагам с всичкото време на света.

— Сега вече разполагаш — усмихна се тя и го мушна с пръст в гърдите. — Хайде, започвай!

— Добре — прошепна той, извърнал поглед към пасището. — Обичам те. Ще напусна армията, за да бъда с теб. Ще те придружа, ако искаш да се върнеш в Париж. Единственото ми желание е да живеем под един покрив и заедно да отглеждаме децата си. А ако си промениш мнението за брака ни, ще вдигнем и сватба.

— Не знам — промълви тя, освободи се от прегръдката му и пристъпи към леглото. — Много неща се промениха, а и аз заедно с тях. Не съм убедена, че ще приема по-малко от това, което искам.

— В такъв случай ми кажи какво искаш.

— Цивилна длъжност в ОКР.

— Имаш я.

— Тази къща.

— Твоя е, но само и ако аз живея в нея. Още утре отиваме да я запишем на твое име.

— Няма нужда. Достатъчно ми е да живея тук. Но това не е всичко. — Излегна се на леглото и започна да разкопчава жакета си. — Мисля, че е време да се откажа от работата си като модел.

— Не споря.

— Така и очаквах — закачливо го погледна тя. — Но ще ми позволиш специални появи за Оноре, веднъж — два пъти в годината. Дължа й го.

— Няма проблем. Друго?

— О, списъкът е дълъг. Искам теб, в това легло, веднага! — Тя захвърли жакета си на пода и започна да издърпва блузката от полата си. — Доколкото си спомням, в спецификацията беше записано — гол, върху кувертюрата на баба.

Той се отпусна до нея, внимателно наблюдавайки движенията й.

— И?

— Трябва да бъдеш баща на детето ми.

— Вече съм.

— Не само биологически, а и на практика. Това означава хранене в четири сутринта, разходки напред-назад, когато има колики, ей такива неща. Освен това ще трябва да му купиш бейзболни ръкавици, първата кола, която пожелае, а и да водиш с него онези мъжки разговори, в които се споменава за птичките, пчеличките и всичко останало.

— А за секс?

— Не. Ако имаме момиче, това ще бъде моя работа. А и това… — Вдигна ръка да разгледа пръстена с блестящите камъни. — Не е достатъчно. Искам още един, за да станат комплект.

— Имаш ли предпочитания? — усмихна се той.

— Не. Една златна халка ще бъде достатъчна.

— Ще отидем да я изберем заедно — прошепна той и плавно я положи да легне.

— Само ако обещаеш да я носиш — отвърна тя и пое въздух с пълни гърди. — И винаги да миришеш по този начин!

— Ще се постарая.

— Има и други неща, но за тях ще поговорим по-късно. С изключение на едно, последно…

Той се извърна така, че устните му се оказаха на милиметри от нейните.

— Какво още? — прошепна.

— Трябва да се ожениш за мен по най-бързия начин. В църква, със смокинг. А аз ще облека специалния тоалет на Вера Уанг.

— Дадено. — Той я целуна, бавно и страстно. Ръцете му се увиха около тялото й. — Добре дошла у дома, Сара.

Да, у дома съм, бавно проумя Рейвън. Завинаги у дома. По простата причина, че лежеше в прегръдките на Калън — истинския дом, от който щеше да се нуждае до края на дните си.