Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
とはずがたり, –1308 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция, Форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Ниджо

Заглавие: Нечакана повест

Преводач: Цветана Кръстева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: старояпонски

Издание: първо

Издател: Христо Г. Данов

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1981

Тип: мемоари

Националност: японска

Печатница: „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25. XII. 1981г.

Редактор: Дора Барова

Редактор на издателството: Недялка Христова

Художествен редактор: Никола Марков

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Таня Кръстева; Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4683

История

  1. — Добавяне

Втори свитък
(1275–1277)

Времето препуска стремително като бърз кон, потокът на нашия живот се носи като поройна река и няма връщане назад. Така неусетно се натрупаха и моите години и навърших осемнадесет. Наблюдавах безгрижната пролет, изпълнена със слънчева светлина и безброй птичи гласове, но на сърцето ми тежаха тъжни мисли и не ми даваха нито миг покой. Всред веселата глъч аз бях печална.

Тази година виночерпец на празника на лечебствата в нашия дворец щеше да бъде главният министър Мичимаса — управител на дворцовата служба на ексимператора Камеяма. Изборът едва ли бе приятен на Негово Величество Гофукакуса, но явно той имаше особени причини да покани Мичимаса. Миналата година за наследник на престола бе определен синът на Негово Величество, което го накара да забрави обидата и огорчението си и да търси пътища да се сдобри с брат си Камеяма. С това можеше да бъде обяснено и сегашното му решение.

Всички дами, дори прислугата, бяха вложили цялото си умение и сърце в избора на облеклото си и широките ръкави на кимоната разкриваха приказни съчетания от цветове. Споменът за баща ми, който преди няколко години бе изпълнявал ролята на виночерпеца на същия празник, разчовърка старата рана в този новогодишен час и ръкавите на кимоното ми се напоиха със сълзи.

Престолонаследникът искаше да започнем колкото се може по-скоро Каюдзуе[1] и в продължение на петнадесет дни навред цареше голямо оживление. По правилата ние бяхме разделени на две групи — мъже и жени, предвождани от самия ексимператор и от престолонаследника. После се хвърли жребий кой с кого да бъде. Престолонаследникът и Левият министър Ниджо Моротада водеха мъжете, а в групата на Негово Величество всички бяха дами, освен него самия. Мой партньор бе Левият министър Ниджо Моротада.

На петнадесетия ден бе издадена заповед: „Всички дами да бъдат поотделно наложени с пръчките, без да се щадят сили.“ Това беше непоносимо за нас. На всичко отгоре ексимператорът накара и приближените си васали да ни налагат, след като той самият привърши. „Ще си отмъстя!“ — реших аз и потърсих Госпожата от източните покои, за да се наговорим как да му върнем за обидата. Рано сутринта на осемнадесети, докато Негово Величество закусваше, ние повикахме придворните дами в кухнята и се разпределихме коя къде да пази. Две дами застанаха на вратата към дворцовата баня, две — пред външната врата, една се запъти към покоите на ексимператора и една застана в коридора[2]. Ние двете с Госпожата от източните покои отидохме в един отдалечен ъгъл и започнахме да си приказваме, като си придадохме най-невинен и безгрижен вид. По едно време тя попита нервно: „Негово Величество ще се появи тук, нали?“ и в този момент, сякаш за да оправдае очакванията ни, се зададе ексимператорът, облечен в широки домашни дрехи. Той влезе в стаята с думите: „Какво става? Оттатък няма жива душа! Има ли някой тук?“ — сигурно и през ум не му минаваше какво го очаква. Тутакси Госпожата от източните покои го сграбчи за ръкава. „Ох! Помощ! Помощ!“ — развика се той, ала нямаше кой да му се притече на помощ. После разбрах, че не щеш ли, за беда, отнякъде веднага дотърчал старши придворният съветник Морочика, но госпожа Машимидзу, която пазеше в коридора, застанала пред него и му рекла: „Това си е наша работа. Няма да ви пусна!“ Като видял, че тя размахва пръчка, той на бърза ръка избягал. А в това време аз успях да натупам хубаво Негово Величество. Той се разкая и обеща: „Отсега нататък никога вече няма да заповядвам на мъжете да ви бият!“

Точно когато се радвах, че всичко е минало така благополучно, пристигнаха велможите, за да прислужват на Негово Величество по време на вечерята. Той се обърна към тях и с горчиви думи им разказа за нанесеното му оскърбление: „Това е тридесет и третата година от моя живот, но кой знае, може би именно тя, въпреки всички гадания, ще се окаже нещастна за мен[3]! Аз, който се въздигнах до десетте големи добрини в предишния си живот, за да се родя в този като господар и владетел, аз — да получа удари с пръчка! Това е нещо невиждано досега! Защо никой от вас не дойде да ме избави?! Или може би и вие имате пръст в заговора?“

Велможите — Моротада, Мичийори, Такааки, Санекане, Морочика — един през друг започнаха смутено да се оправдават: „Ваше Величество, голямо е престъплението на оногова, който се е осмелил да Ви удари с пръчка, дори да е придворна дама! В старите времена даже враговете не са се осмелявали да извършат подобно нагло деяние! Като си помисли човек — ние се страхуваме, да не би да настъпим Вашата сянка! А да посегне някой да Ви удари с пръчка! Та това е нечувана наглост и жестоко престъпление!“

Както винаги, в стремежа си да се отличи, Такааки сам взе думата: „Кажете ни името на тая придворна дама. Всички ние заедно ще решим какво наказание трябва да понесе.“ Негово Величество му отвърна: „Мисля, че не бива да съдим само нея! Нека и роднините й да споделят нейното наказание!“ „О, разбира се! Всички роднини трябва да бъдат наказани!“ — съгласиха се велможите. Тогава Негово Величество им съобщи: „Дамата, която ме удари, е дъщерята на покойния Масатада, внучка на старши придворния съветник Такачика, племенница на старши придворния съветник Такааки, който по силата на дълга изпълнява и бащински задължения към нея. Тъй че Вие, Такааки, може да бъдете наречен неин баща. И тъй като това е дело на госпожа Ниджо, не трябва ли Вие да бъдете наказан най-строго от всички?“ При тези думи останалите велможи прихнаха да се смеят.

„Не е много приятно да наказваш придворна дама точно в началото на годината. А ако се стигне чак до роднините й — то това е вече досадно! Знаем, че в миналото е имало подобни случаи, когато извършеният грях се е откупвал с дарове. Хайде да приключим по-бързо по този начин!“ — разприказваха се велможите.

Тогава в разговора им се намесих и аз: „Това се случи неочаквано и за мен самата. На петнадесети Негово Величество така силно ни удря с пръчката, а на туй отгоре заповяда и на другите велможи да последват примера му, така че цялото ми същество се възпротиви срещу това. Ала въпреки всичко аз и не мислех да правя нещо, но дойде Госпожата от източните покои и ми рече: «Трябва да си отмъстим за унижението! Хайде, присъедини се и ти!» «Добре тогава» — съгласих се аз. «Ето защо, въпреки че аз ударих Негово Величество, не бива да се смята, че вината е само моя!» Велможите ме прекъснаха: «Било каквото било. Най-виновен си остава оня, който е вдигнал ръка срещу Негово Величество!» — и постановиха, че трябва да поднеса дарове за опрощение.“

Такааки веднага отиде при баща си Такачика, за да му съобщи за случилото се. „Какво недостойно деяние! Да си отмъсти! Трябва колкото може по-бързо да поднесем даровете! — казал той и заповядал на сина си: — Неприлично ще е, ако се забавим няколко дни. Побързай!“

На двадесети Такачика поднесе на Негово Величество богати дарове — церемониално облекло, десет леки долни кимона в тревистозелен цвят и един меч. Шестима велможи, сред тях и Ниджо Моротада, също получиха мечове, а на придворните дами бяха поднесени по сто листа фина хартия за писма.

На следния ден пристигна Такааки с по-обикновени дарове. Той поднесе изящни миниатюрни кото и бива, изработени от релефно изтъкан лилав плат, и чашка за саке от лазурит в сребърна кутия. За велможите беше приготвил коне и волове, а за дамите — десет шарени торбички, напълнени с топки от копринени конци, които напомняха кратунки.

Тъкмо когато пиршеството беше в разгара си, пристигна свещеникът Рюхен. Негово Величество веднага го покани да се присъедини към нас. Поднесоха шаран и той се обърна към свещеника с думите: „Нарежи този шаран! Знае се, че и игуменът от Уджи е правил това, а ти, потомък на рода Шиджо, известен с готварските си способности, без ни най-малко колебание трябва веднага да нарежеш рибата. Хайде, режи!“ Но Рюхен решително се възпротиви. Негово Величество продължи да настоява, а Такааки набързо постави пред свещеника дъска, нож за рязане и дълги клечки за готвене на риба. „Имаш всичко. Започвай!“ — заповяда Негово величество. Поднесоха и саке. Рюхен нямаше друг избор и започна да реже рибата, както беше в свещеническите си дрехи. Това беше наистина изключително странна гледка. След малко той спря и каза: „Не мога да отрежа главата!“, но Негово Величество го прекъсна: „Хайде, хайде! Какви ги говориш! Не се бави!“ При тези думи свещеникът ловко отряза главата на рибата и побърза да излезе навън. Негово Величество бе така очарован от постъпката на Рюхен, че поръча да му поднесат чашката от лазурит, както си беше в сребърната кутия.

Мина известно време и Такааки отново се обърна към Негово Величество с думите: „Баща ми и аз понесохме своето наказание заради Ниджо като нейни дядо и вуйчо по майчина линия. Чувал съм обаче, че тя има роднини и по бащина линия — баба, а също така и леля. Защо не заповядате и те да бъдат наказани?“ Негово Величество отвърна: „Е, да, това е така, но те не са й кръвни роднини. Мисля, че не е редно да наказваме и тях и няма да направим добро впечатление.“ „Не сте нрав, Ваше Величество! — отвърна Такааки. — Аз самият съм съгласен да им съобщя наказанието. Освен това бихме могли да търсим сметка от Нейно Високоблагородие госпожа Китаяма и по други причини — тя е отглеждала не само Ниджо, но и майка й, госпожа Сукедай!“

Тогава Негово Величество се обърна към Санекане[4] и рече: „А не си ли ти дори по-виновен от госпожа Китаяма?“, на което Санекане веднага отвърна: „Ваше Величество, боя се, че нямате основания да твърдите това!“ Ала ексимператорът възрази: „Нямаш причини да се отказваш!“ — и решението беше взето: госпожа Китаяма и Санекане също трябваше да поднесат дарове. Те приготвиха обикновени неща, подобаващи за случая. На негово Величество — красиви одежди и малка лодчица от вечнозелено дърво с лодкар в нея, на Моротада — вол и меч, а на останалите велможи — също така мечове. Придворните дами получиха изящна хартия за писане — със златисти и сребристи украшения, напръскана със златен и сребърен прах и изрисувана със сливови клонки.

Такааки, изглежда, си беше наумил, че не бива така просто да остави на мира баба ми — монахинята от Кога и изпрати следното послание: „Извършено бе неблагоприлично деяние и ние се опитахме да загладим впечатлението, всеки според силите си. А какво бихме могли да очакваме от Вас?“ В отговор тя писа: „Ето какво ще Ви кажа. Ниджо бе едва двегодишна, когато остана без майка и баща й пое грижите за нея. Беше още в пеленки, когато Негово Величество пожела да я вземе в своя дворец и ние се съгласихме, тъй като вярвахме, че там тя ще получи по-добро възпитание, отколкото бихме могли да й дадем ние. Ето защо нейното поведение е съвсем необяснимо за мен. Може би се дължи на недостатъчната строгост от страна на Негово Величество. Мисля, че тя е съгрешила, или защото не прави разлика между ранговете, или защото Негово Величество прекалено много я е разглезил със своите грижи и внимание. Трудно бих могла да разбера точната причина. Но щом смятате, че и аз нося някаква вина, ще Ви бъда безкрайно благодарна, ако Негово Величество благоволи да ми пише лично. Все пак ми се струва, че тази работа едва ли ме засяга. Ако беше жив баща й — Масатада, той сигурно щеше да се съжали над Ниджо и да изпрати дарове за опрощение, но на мен самата не ми е мъчно за нея. Ако Негово Величество ми заповяда да се откажа от нея, покорно ще се подчиня на волята му.“

Такааки занесе писмото на Негово Величество и му го прочете. „Монахинята от Кога има известно право! — обадиха се другите велможи. — Вярно е, че поведението на Ниджо може да бъде разбрано само ако се вземе предвид, че тя е израсла в двореца. Нали казват, че първата любов дава сили на жената да прекоси даже водите на река Миндзугава от подземното царство!“ Като чу това, Негово Величество побърза да възрази: „Какво означават вашите думи? Не забравяйте, че аз съм потърпевшият и трябва да бъда молен за прошка. Да не искате да кажете, че аз самият трябва да си приготвям и дарове за опрощение!“ Ето какво му отвърнаха велможите: „Щом като високопоставените имат правото да съдят тез, що стоят под тях, защо и нископоставените да не могат да съдят онез, що са над тях?“ След дълги препирни бе решено, че и Негово Величество трябва да приготви някакви подаръци. Беше възложено на Цунето̀ да се погрижи за това. Велможите получиха по един меч, а на придворните дами — по едно кимоно. Сега, щом си спомня за това, всичко ми изглежда доста забавно и смешно.

Настъпи третият месец, когато по обичай се четеше Лотосовата сутра в чест на покойния император Гоширакава[5]. Обикновено това се правеше в голямата зала в двореца Рокуджо, построена от самия император, но тъй като тя бе изгоряла, тази година службите се проведоха в голямата зала на двореца Огимачи. На тринадесетия ден от месеца, когато церемонията беше вече към края си и Негово Величество се молеше в двореца, пристигна някакъв човек. „Ще почакам, докато се завърне Негово Величество“ — каза той и се настани в страничната стая. „Трябва вече скоро да дойде“ — отвърнах аз и понечих да си тръгна, но гостенинът ме помоли: „Останете тук за малко!“ Нямах работа, а и гостенинът не изглеждаше човек, от когото е по-добре да бягаш надалече, тъй че аз изпълних желанието му.

Изведнъж той започна да говори за миналото и каза, че добре си спомнял думите на покойния ми баща. Стана ми тъжно и тревожно. Постепенно се отпуснах и се разприказвахме. Неочаквано той смени темата на разговора и ми рече: „Будите навярно знаят с какво нечестиво сърце извършвам богослуженията.“ Смутих се и тъй като нямах представа какво означават странните му думи, реших да си вървя, ала той ме хвана за ръкава и промълви: „Искам да Ви видя отново! Когато и да е!“ Забелязах в очите му искрени сълзи и още повече се обърках. В този момент се вдигна шум — пристигаше Негово Величество — и аз успях да се отскубна. Всичко беше толкова неочаквано, че ми изглеждаше като непонятен сън.

Негово Величество прие гостенина и те пожелаха да пият саке. Поднесох им го самата аз, ала едва ли някой можеше и да подозре какви странни и объркани чувства бушуваха в сърцето ми в този момент.

Междувременно стана ясно, че правителството Бакуфу в Камакура проявява недоволство от препирните между двамата братя — ексимператорите Камеяма и Гофукакуса, и счита, че по-младият брат трябва да посети по-стария, за да им се сложи край. Гофукакуса искаше да покаже на Камеяма новото поле за игра и затова бе решено да се организира кемари. „А как ще го забавляваме през това време?“ — обърна се Негово Величество към регента Канехира. „Мисля, че още в началото, без да се бавим, трябва да му поднесем саке. След това през почивката добре ще е да се поднесе отново саке със сушени фурми. Трябва да изберем някоя от придворните дами, която да се погрижи за всичко“ — посъветва го Канехира. Тогава Негово Величество попита: „Кажете, на коя да се спрем?“ Канехира отвърна: „Ниджо е тъкмо на подходяща възраст. Никак не би било зле да изберете нея.“ И така тази роля беше възложена на мен. Одеждите ми бяха в цветове, подходящи за сезона — горната ми роба бе в седем преливащи се червени цвята, имах две други кимона — жълто със зелена подплата и яркочервено, зелен елек и панталони от сурова коприна. Освен това отдолу носех три леки кимона в лилаво с бродерия и две кимона от релефно изтъкана коприна.

Пристигна ексимператорът Камеяма и пожела да му покажат как са подредени местата за сядане. Щом видя, че са сложени едно до друго като за равни, той възрази: „Нашите места са определени отдавна — още когато баща ни, император Госага, беше жив. Ето защо ми се струва, че такова подреждане не е съвсем редно“ — и заповяда неговото място да бъде преместено малко по-назад. В този момент влезе стопанинът — Гофукакуса, и като видя промяната, рече: „Знае се, че когато ексимператорът Судзаку посетил принц Генджи, принцът заповядал местата да бъдат наредени като за равни[6]. Ето защо желанието Ви да седнете по-назад от мен ми изглежда доста странно и необикновено.“ Всички по достойнство оцениха изисканата забележка на Гофукакуса.

След като свърши официалната гощавка и Техни Величества изпиха церемониалното саке, дойде младият престолонаследник Тогу и започна играта с топка.

Към средата на играта Камеяма се оттегли в източните вътрешни покои, за да си почине. Аз сложих една керамична чашка в кутийка от върба, налях саке от фурми в златен съд и поръчах на госпожа Бетто да ги внесе вътре, за да мога аз пък, от своя страна, да поднеса след това сакето. Госпожа Бетто бе облечена в петкатово кимоно в зелено и алено, върху което носеше бяла роба с резедава подплата и жълт елек с пурпурна подплата. Когато поднесоха сакето, Камеяма се обърна към мен с думите: „Ти пий първа!“…

Играта продължи до късно и ексимператорът Камеяма си тръгна при запалени свещи. На следващия ден Накайори ми донесе писмо от Камеяма:

Какво да сторя?

Този спомен —

истина не е.

Тогава може би е сън?

Но щом е сън,

защо не се събуждам?

Това стихотворение беше написано на фина червена хартия и бе прикрепено към върбова клонка. Тъй като не би било достойно от моя страна да оставя писмото без отговор, аз написах следното стихотворение на лист светлосиня хартия и го закачих на вишнева клонка:

Истина ли е или сънувам?

Все едно е

в този свят недълговечен.

Вишневият цвят​

цъфти и се оронва.

Започнах да получавам и други писма, които свидетелствуваха за благоразположението му, докато най-подир не реших, че ще е по-добре да поръчам колесница и да се оттегля за известно време в дома на моя роднина — старши придворния съветник Морочика.

 

 

Скоро ремонтът на залата Чокодо в двореца Рокуджо привърши и през четвъртия месец Негово Величество се премести там. В залата бяха окачени мандали[7] и тя бе осветена от епископ Кого и от още двадесетина високопоставени будистки монаси, които повтаряха след него молитвите. Залата Джочо пък беше осветена от свещеника Кенджичи, след като всички се пренесохме в двореца.

Пътувахме с колесници, впрегнати с волове, и аз седях на най-почетното място — вляво от първата колесница, с която се возеше Негово Величество. Вдясно от мен бе седнала госпожа Кьогоку. Аз бях облечена в седемкатово лилаво кимоно със зелена подплата, а наметалото ми бе зелено с червена подплата. Госпожа Кьогоку носеше бледолилава дреха със зелена подплата. В продължение на три дни след преместването ходех в бяла дреха, с яркочервено наметало и панталони[8].

Негово Величество предложи да проведем състезание по подреждане на градини и определи дялове земя за високопоставените придворни — велможи и висши дворцови чиновници… Аз получих дял от източната страна, точно пред залата Джочо. Направих малко спретнато мостче, извито като арка над бистрото поточе. През нощта обаче някой се промъкнал и откраднал мостчето ми, сигурно за да го използува в своя дял. Колко смешно и недостойно наистина!

Някъде към осмия месец Негово Величество без видими причини се почувствува зле, загуби апетит и започна силно да се изпотява. Така минаха няколко дни, без да настъпи подобрение, и всички изпаднаха в голяма тревога. Веднага бе повикан лекар. Той започна да го цери чрез изгаряне с мокса, ала въпреки че му приложи лечението на десетина места, състоянието му си оставаше все същото. От осмия ден на деветия месец ние започнахме да се молим за живота му на Бодисатвата на дълголетието Фуген. Мина още една седмица, ала подобрение нямаше и тревогата ни нарасна. „Каква ли е тази болест в края на краищата?“ — безпокояха се всички. Някъде по това време пристигна свещеникът, който миналата пролет ми бе говорил със сълзи на очи. Оттогава на няколко пъти му бях предавала писмата, които му изпращаше Негово Величество, и всеки път той не пропускаше случай да разкрие пред мен чувствата си, което ме караше да си тръгвам, силно смутена. От ден на ден любовните му излияния ставаха все по-настойчиви и той упорито ме караше да му дам отговор. Не знаех какво да правя и при едно от посещенията си откъснах края на книжната панделка, с която бе вързана косата ми, написах един-единствен йероглиф — „сън“, и вместо да му го подам както следва, просто го оставих на земята и излязох. Когато отидох при него следващия път, той мълчаливо ми подаде клонка от вечнозеленото дърво шикими. На едно от листата пишеше:

На съмване

събирам клончета шикими

и сълзи по ръкавите блестят.

Ах, как ли ще завърши тоя сън,

непреживян докрай?

Това стихотворение ме трогна и сърцето ми взе да омеква. Ставаше ми даже приятно, когато ме изпращаха при него с послание и дори започнах приветливо да отговарям на въпросите му… Ето такива бяха връзките ни до неговото пристигане в двореца за болестта на Гофукакуса. Щом видя Негово Величество, той се завайка: „Лоша работа. Не бива да продължава така!“ — и после препоръча: „Довечера, преди да започне службата, дайте на някого да занесе в салона за молитви вещ, която сте докоснали[9]!“

Привечер, преди да дойде часът за молитвите, Негово Величество ме повика и ми заръча да занеса в молилнята една негова дреха. Когато отидох, вътре нямаше никой — свещениците, изглежда, се бяха оттеглили в стаите си, за да се приготвят за службата. Той беше сам.

— Кажете къде да оставя дрехата — попитах аз, а той ми отвърна: „Остави я в задната стая!“

За моя изненада стаята беше силно осветена. Той се промъкна зад мен, както си беше във всекидневно одеяние. Какво означава това? — чудех се. „Буда е винаги с нас. Даже по пътеките на тъмните ни помисли“ — промълви той с плачлив глас и ме прегърна. Бях силно смутена, ала не съм от хората, които в такъв случай ще се провикнат: „Ей! Какво правите! Как смеете!“, и за да не го обидя, търпях. „Има неща, що и сърцето на Буда не приема!“ — опитах се да го отблъсна, но думите ми не помогнаха. Имах чувството, че сънувам. Всичко това не можеше да бъде наистина!… Но дойде ред за вечерните молитви и монасите заприиждаха един след друг. Това го накара да се измъкне набързо през страничната врата. „След полунощ, щом свърши службата, ела отново! Чу ли?!“ — каза той на тръгване.

Службата скоро започна и той се молеше заедно с всички — сякаш нищо не бе се случило. Но аз знаех, че сърцето му не бе отворено за божиите слова и ме обхванаха страх и мрачни предчувствия. В дълбоката нощ, в светлината на свещите, аз се промъкнах при него, като се криех от хорските очи. Отидох, макар сърцето ми да не изгаряше от обич, измъчвана от мисълта за мрака в следващия ми живот. Молитвите бяха вече свършили и ние имахме малко време да бъдем заедно. Когато в тишината на нощта се врязаха гласовете на утрото, той посърна, гласът му затрепери и отекна с болка в моето сърце. Дръпна кимоното ми и ми подаде своето, като рече:​ „Да ги сменим за спомен!“

Раздялата остави в нас нещо недоизживяно, един копнеж. Тъгата има скрита прелест. Стана ми мило за него и разбрах, че не ще го забравя тъй лесно.

После, когато вече лежах в стаята си, забелязах в една от гънките на кимоното някакво листче. Това беше малко измачкан лист фина хартия, на който пишеше:

Нима бе истина?

Или сънувах?

Но как да разбера?

Тъга в душата ми остана.

Печална есенна луна.

Кога бе успял да го напише? Тогава разбрах, че чувствата му са дълбоки.

После все намирахме начин да се видим и бяхме заедно почти всяка нощ. Знаех, че през цялото това време той не възнася молитвите си с чисто сърце и изпитвах дълбок срам пред Буда.

Към края на втората седмица ексимператорът Гофукакуса почна да оздравява и през третата седмица богослуженията бяха прекратени. Свещеникът трябваше да си замине.

Последната нощ прекарахме заедно. „Ще се срещнем ли някога отново?… Подът на молитвената ми килия е покрит с пластове прах. Свещите, запалени за богослужение, са угаснали… Ако споделяше моите чувства и в черно монашеско одеяние ме последваше далеч в уединението на планините, бихме заживели заедно, без да мислим за недълговечността на нашия живот“. Тези негови думи всяха смътен страх в душата ми.

Ударите на камбаните възвестиха настъпването на утрото и аз заплаках тихо, скрита в техния звън. Това бе мигът на раздялата. Свещеникът стана и ме обсипа с думи хубави и тъжни. Зачудих се отде ги бе научил. „Ръкавите на кимоното попиват пролетите сълзи и ги крият, ала понякога това не помага и сълзите преминават дори тази преграда. А в тях плуват свидни имена“… Сърцето ми се сви тревожно. Той си тръгна и остави в душата ми безброй тъжни мисли.

През деветия месец в новите салони на двореца Рокуджо бе устроена пищна церемония за поднасянето на цветята. Даже ексимператорът Камеяма пристигна за празника. Всяка придворна дама трябваше да участвува в подреждането на цветята, което предизвика силни емоции и вълнения. Само аз, потопена в тъжни мисли за нашия преходен свят, не можех да се присъединя към общото настроение.

Щом церемонията свърши, двамата ексимператори се отправиха към двореца Фушими, за да събират борови клонки. С тях трябваше да отиде и регентът Канехира, но по някакви причини той не можа да стори това, като в замяна изпрати следното писмо:

Дано до века да пребъде

Фушими планина небесна!

Дордето младите дръвчета,

които корен хващат днес,

не скрият склоновете в сянка!

Ето какво му отговори Негово Величество:

Да бъде императорската слава

всевечна в планините на Фушими!

И нека векове да благоденства

и да пребъде с младите дръвчета

за хиляди и хиляди години!

Техни величества останаха в двореца Фушими два дни, като посетиха и малкия павилион до реката, където се устройваха различни весели пиршества.

 

 

Някъде към седмия месец по-миналата година, преди да се върна от провинцията в двореца, изпратих на един майстор хартия и дръжка от камфорово дърво, за да ги залепи и ми направи ветрило. Хартията беше светлосиня от двете страни и напръскана със златни и сребърни капчици; нямаше особени украшения — само по средата бях нарисувала с бели бои поточе, върху което бях написала: „Димът на съжалението[10]…“ Този майстор имаше дъщеря, която също, разбрах, добре владееше четката. Като видяла хартията за моето ветрило, тя решила да я смени — взела нова, нарисувала на нея есенно поле, а отгоре написала: „Макар да виждам ясната луна над залива[11]…“

Ветрилото веднага направи впечатление на Негово Величество. „Четката, която е изрисувала ветрилото ти, не прилича на досегашните ти работи. Кой го е рисувал?“ — настойчиво ме заразпитва той и аз му разказах всичко, както си беше. Заинтригуван от красиво изрисуваното ветрило, той пламна от силна страст към момичето. Наложи се да им служа като посредник и да пренасям писмата им. Негово Величество пожела да види девойката. Бе решено тя да пристигне в двореца към средата на десетия месец. В очакване на гостенката той не можеше да си намери място от вълнение и особено старателно се грижеше за тоалета си. Но ето че най-сетне пристигна придворният съветник Сукиюки и докладва: „Ваше Величество, искам да Ви съобщя, че доведох дамата“, а Негово Величество, отговори: „Закарай колесницата пред Рибарския павилион в южния край на улица «Кьогоку». Нека дамата почака малко в колесницата.“

Около осем часа вечерта, когато камбаните възвестиха приближаването на нощта, девойката, която вече три години бе обект на въжделенията на Негово Величество, влезе в двореца му. Аз бях облечена с двукатова везана зелена дреха, на която бяха избродирани с розови конци клонки от бръшлян, отгоре имах тъмночервена роба от лека коприна, върху която носех червен елек. Негово Величество, както обикновено, ми бе поръчал да придружа девойката до неговите покои и аз отидох до колесницата да я взема. Когато слизаше, дрехите й шумоляха прекалено силно и неприятно. Заведох я в малката вътрешна стая, където Негово Величество обикновено приемаше такива гости. Стаята беше изящно подредена и украсена, а въздухът в нея — наситен с благоуханни аромати. Девойката бе облечена в дреха, цялата извезана с ветрила, отдолу имаше двукатова зелена роба и черен панталон. Стори ми се малко вдървена, като че ли не бе свикнала с това одеяние и се чувствуваше неловко в него. Отзад изглеждаше доста по-едра и яката на дрехата й бе вдигната високо като на свещеник. Иначе момичето имаше мило лице, приятни очи и нос, изобщо беше хубаво и свежо, но явно си личеше, че не бе от аристократичен род. Беше висока и закръглена, бяла-червена и ако бе от благородно потекло, чудесно би се справила със задачата да носи меча на императора по време на тържествената церемония в главния дворец.[12]

Съобщих на Негово Величество, че девойката е вече в стаята и той скоро дойде. Беше облечен в бледолилава дреха с втъкани в плата хризантеми и в широки панталони. Дрехите му бяха силно напоени с благоухания и както се казва, „ароматът се разнасяше на сто крачки[13]“, така че даже аз — от другата страна на паравана, можех да го усетя. Негово Величество захвана разговор и девойката бързо се включи, дори беше доста бъбрива. Не без удоволствие си помислих, че това едва ли ще му се хареса. После си легнаха и аз се оттеглих в стаичката близо до спалните покои, а старши придворният съветник Санекане пазеше отвън.

А вътре, в спалните покои, всичко свърши прекалено бързо, за да е имало време да се случи каквото да било. Беше доста неочаквано. Далеч преди разсъмване Негово Величество излезе набързо от стаята и ме повика. „Бе тъжно, като «цветята на тъгата в селото при Тамагава[14]»“ — оплака ми се той и на мен ми домъчня за горкото момиче.

Чух, че и девойката напусна стаята още преди да ударят последните среднощни камбани. Негово Величество бе доста потиснат, не пожела да се храни, преоблече се и заспа, докато го масажирах. Валеше пороен дъжд. Мислех си за момичето — сигурно капките дъжд се сливаха със сълзите на обида и огорчение, проливани на път към къщи.

Постепенно започна да се развиделява и аз се обърнах към Негово Величество: „Интересно какво ли стана с девойката, която доведе господин Сукиюки?“ „Ах, да! Аз наистина съвсем бях забравил за нея! — възкликна той. — Иди да провериш!“ Когато излязох навън, вече проблясваха първите слънчеви лъчи. Някъде към долния край на Рибарския павилион отпред видях колесницата. Значи през цялата нощ тя бе стояла там и бе прогизнала от дъжда. Сърцето ми се сви от съжаление при мисълта за бедното момиче и веднага повиках слугите и им заповядах да докарат колесницата. Те изскочиха изпод навеса и довлякоха колесницата. Надникнах вътре и що да видя — девойката се беше свила в ъгъла и трепереше. За миг ми се стори, че бе изрисувала с едри фигури горната си бяла дреха, ала после забелязах, че цялата е мокра и затова прозират шарките на долното й двукатово кимоно. Тя бе осъмнала в дъжда със сълзи на очи и косите й изглеждаха окъпани — от дъжда ли, от сълзите ли, не зная. Девойката не пожела да слезе и само ме помоли: „Разрешете ми да си вървя!“ Стана ми много мъчно за нея и затова предложих: „В стаята ми има дрехи. Елате да се преоблечете и да се обадите на Негово Величество! Колко жалко, че през нощта той изведнъж трябваше да Ви напусне, тъй като му се появи спешна работа!“, ала момичето продължаваше да се залива от сълзи, после сключи ръце и проплака: „О, нека да си вървя!“

Нощта си бе вече отишла и идваше денят. Нямаше смисъл да задържам девойката повече, затова я пуснах да си върви.

Съобщих всичко това на Негово Величество, а той рече: „Ех, че неприятна история наистина!“ и веднага й написа писмо. Вместо отговор тя изпрати кутийка за туш, на която пишеше: „И паякът се заблуди в блатистите треви…“, а вътре имаше нещо, увито в синя хартия. На нея бе написано: „Загубих се по пътя към теб[15]…“, а вътре беше увит кичур коса[16] и следното стихотворение:

За мене — неизвестна и злочеста,

навред се шири зла мълва.

И крея аз опечалена.

Ала, повярвайте ми, по̀ боли

за моята мечта несподелена.

„Дали пък наистина не е приела подстригване? — заинтригува се Негово Величество. — Как преходно е всичко в този свят!“ На няколко пъти той заръчва да проверят какво е станало с девойката с ветрилото, ала всички отговаряха, че не знаят къде е отишла. Чак по-късно, след много години, разбрахме, че тя действително станала монахиня в храма Сараджи в провинцията Кавачи и съблюдава свято петстотинте заръки на монашеския живот.

Така тя бе намерила Истинския път — пътя към Буда, което трябва да е помогнало нейната печал да се превърне в радост.

За мое най-голямо учудване започнах да получавам писма от Ариаке-но Цуки[17]. Предаваше ми ги един роднина на слугата му. Изглеждаше наистина много сериозен в своите чувства и това силно ме смущаваше. От време на време му изпращах отговори, но трябва да си призная, все пак изпитах облекчение, че до края на годината не можахме да се видим.

През пролетта двамата ексимператори организираха състезание за подреждане на цветя и трябваше да ходим в някакви съвсем непознати планини да събираме цветя и клонки. Изобщо бях много заета и не ми оставаше време за никакви тайни връзки. Можех само да пиша за тъжните си чувства, когато ме измъчваше самотата. По цели дни прекарвах в двореца и така дойде есента. Към края на деветия месец получих писмо от старши придворния съветник Такааки, в което пишеше: „Имам да ти кажа нещо. Ела в имението Идзумиджи! И дамите желаят да те видят. Непременно да дойдеш! Избери удобно за теб време! На мен ми е все едно кога.“

Чувствувах духовна близост с вуйчо си Такааки и затова тръгнах. Оказа се обаче, че всичко се прави заради Ариаке. Той отдавна бил близък с Такааки и знаел добре за роднинските ми връзки с него. Ето защо решил да използува посредничеството му, за да ми разкрие чувствата си.

Този път бях твърда — беше ми досадно и неловко, обземаше ме даже страх от неговите думи, на които не отговарях нищо. Като си спомня как се мъчех да се скрия от любовта „по средата на леглото[18]“ — както се казва в стихотворението, сега ми се струва доста забавно. Ариаке със сълзи на очи се кълнеше в чувствата си, а аз го гледах като чужд и в сърцето си твърдо реших това да бъде последната ни среща. Когато пропяха първите петли и дойде часът на раздялата, лицето на Ариаке посърна, а аз дълбоко в себе си изпитах радост. Влезе Такааки да ни предупреди, че Ариаке трябва да си върви. Той стана и си тръгна, но после се върна и рече: „Би могла поне да ме изпратиш!“, ала аз отговорих, че не се чувствувам добре и не станах. Наблюдавах го как си тръгва, облян в сълзи, и ми се стори, че чрез сълзите му по ръкавите ми се е изляла и неговата душа и чак тогава усетих цялата дълбочина на нашия грях.

Знаех, че и Такааки е смутен от всичко случило се, затова казах, че имам работа и побързах да си тръгна още преди да е съмнало. Лежах в стаята си в двореца и пред очите си виждах образа на Ариаке — такъв, какъвто го запомних през нощта. По обед донесоха писмо от него, в което нямаше и следа от притворство:

Тъгата си

и болката стаена

на думи как да доверя?

Сърцето ми лелее свиден спомен

за таз, що зърнах в кратък час.

Не бях изменила на решението си от предишната нощ, ала ми се стори прекалено жестоко и безсърдечно да не му изпратя отговор, затова написах следното:

Дали сърцето ще е верно,

или пък друга ще залюби?

Безучастно гледам —

вехнат и се ронят

бели хризантеми.

Това бе единственото, което му изпратих, без да описвам подробно състоянието си. След това от Ариаке продължиха да пристигат различни писма, но аз не му изпращах никакъв отговор. Измислях си най-различни причини, за да отбягвам среща с него, и така наближи краят на годината. Тогава пристигна писмо. Съдържаше послание от Такааки и послание от Ариаке. В първото пишеше:

„Изпращам писмо от Ариаке. Не бива да го намразваш заради неговата настойчивост. Трябва да му е писано от предишния живот да се привърже тъй силно към теб. Сърцето ми се свива от мъка, когато гледам какви страдания му причинява твоето коравосърдечие. Чувствувам, че Ариаке започва да се изпълва с неприязън към мен и всичко това не ми е никак приятно.“

Погледнах и посланието от Ариаке — написано бе старателно и залепено по всички правила: горния край с долния. Вътре имаше хартия-талисман от храма в Кумано, на гърба, на която бяха изброени имената на богове и Буди начело с покровителите на будизма Бонтен’о и Тейшаку, а после следваха и думите на самия Ариаке, произнесени като клетва пред боговете и будите:

„От седемгодишна възраст — откакто приех монашески сан и поех пътя на Буда, аз вярно палех молитвените свещи и чинно спазвах аскетичния живот. Молих се за благоденствието на императорското семейство и за всеобщото спасение на човеческия род след прераждането. В сърцето си бях решил да съблюдавам свято будистките закони и да следвам смирено наставленията на боговете. Ала уви… Греховната ми връзка с теб — злощастна карма — не ми вещае нищо добро. Ето вече две години всяка нощ роня сълзи при мисълта за теб, реша ли да отворя свещените сутри, устата ми мълвят слова за теб, върху олтара са твоите писма, които чета в светлината на свещите, запалени за моление.

Когато вече не можех да възпирам чувствата в себе си, помолих Такааки за съвет и помощ. Струваше ми се, че любовта ми не ще остане безответна, ала напразно… Исках да си пишем, да си разменяме слова, още в този живот, но уви! Това са само безплодни надежди! Ала навярно мисълта за теб ще ме преследва при по-следващите ми прераждания, тъй че аз съм обречен на някой от «трите пътя на злото[19]». И няма да настъпи час, когато ще се отърся от тези терзания и угризения. От деня, в който дадох монашески обет, смирено и с прилежание съм следвал будистките закони, четял съм свещените сутри, съблюдавал съм аскетическото въздържание. А сега, в един само миг, изпращам всичките си праведни деяния в пределите на «трите пътя на злото»! Коварната сила на моето прегрешение може би ще ме остави да влача дълго, но напразно съществование в този живот, а след прераждането ми вещае само пътищата на злото.

Не зная за помислите си от пелени до ранна детска възраст, ала откакто приех подстригване и облякох монашеското одеяние като седемгодишен, нито за миг не съм се осмелявал даже да възжелая да разделя леглото си с жена, струва ми се, че не ще го пожелая и за в бъдеще…

А може би мислиш, че отправям такива думи към всяка жена?! О, колко тягостно би било това за Такааки!“

В края на писмото си той изреждаше имената на много богове, като започваше даже от Аматерасу и Хачиман. Това ме накара да си помисля със смътен ужас за бъдещето и сърцето ми занемя от страх. Ала нищо не можех да сторя.

Събрах отново всички неща, които ми бе изпратил в писмото, и ги приготвих да му ги върна заедно със следното стихотворение:

„От днес нататък

ще се разделим!“

Защо ли гледам бледите следи

на четката в писмото?

Ръкавите са мокри.

Затворих плика така, както го бях получила, и му го върнах.

Отговор не получих. Аз също нямах какво да му пиша и така безмълвно се изниза годината.

Напролет, в началото на новата година, Ариаке започна често да посещава Негово Величество. Двамата сядаха заедно и в спокойна и задушевна обстановка пиеха саке. Нямаше други хора, а и обикновено аз прислужвах тук, в покоите на Негово Величество, тъй че нямаше как да се измъкна. Веднъж, когато Негово Величество ми поръча да занеса саке и аз тръгнах към стаята с подноса, внезапно от носа ми потече кръв, пред очите ми всичко притъмня и паднах в несвяст. Как са ме изнесли оттам — не зная, но после лежах цели десет дни и болестта ми бе доста сериозна. За какви ли прегрешения ми бе изпратена тази болест? — с ужас си мислех.

 

 

И така, някъде през втория месец в двореца на Негово Величество пристигна ексимператорът Камеяма и за да си разнообразят времето, двамата решиха да се състезават по стрелба с малки лъкове. Камеяма предложи: „Нека този от нас, който падне, да покаже на другия придворните си дами!“ Така и решиха. Негово Величество загуби състезанието. Той предложи на Камеяма да го повика, като приключи с подготовката, а междувременно изпрати хора да доведат монаха Сукесуе за съвет. „Как да направим така, че представянето на дамите да бъде интересно и оригинално?“ — обърна се към придворните Негово Величество. „Бихме могли да наредим всички дами в стаите за поднасяне на саке — така както правим за Нова година, но едва ли ще е интересно. Да ги накараме една по една да се явят пред ексимператора Камеяма, все едно че ще им гадае — също не би го учудило“ — започнаха да обсъждат придворните, а Негово Величество предложи: „Хайде да направим лодка, като на носа й изработим глава на дракон с шия на птица, да качим вътре дамите, като им дадем да държат една водна костенурка, и така да направим нещо като пролетното тържество в «Генджи-моногатари»?“, ала и от тази идея се отказахме, тъй като бе доста трудно да се направи лодката.

Тогава Сукесуе предложи следното: „Нека изберем по осем придворни дами от трите най-високи ранга и ги облечем като играчи на кемари. В мандариновата градина ще отбележим игрището с четири дървета и дамите ще изиграят една игра. Мисля, че ще бъде доста оригинално.“

Господата с радост приеха предложението. Дамите от първия ранг бяха обслужвани от благородниците, тези от втория — от придворните, а за дамите от третия ранг се грижеха гвардейците на Негово Величество. Показаха ни как да носим дрехите, къде да държим мечовете, дадоха ни и мъжки обувки и чорапи и ни заповядаха в такъв вид да излезем на игрището. Всички бяхме много недоволни: „Поне да беше тъмно! А то — посред бял ден!“ Но не можехме да направим нищо друго, освен да се примирим и да започнем подготовката.

На мен ми помагаше старши придворният съветник Сайонджи Санекане. Моето одеяние трябваше да бъде в тон със стихотворението „Водопадът зов за сълзи е[20]…“ Дрехата ми беше със светлосиня подплата, а отдолу носех червена риза учики. Към левия ръкав бях прикрепила парченца кора от алое и бях избродирала с бели копринени конци течащ водопад. Към десния си ръкав прикрепих вишнева клонка и разпръснах цветовете по целия ръкав. На панталоните ми бяха избродирани скали с врязали се в тях речни проломи. Бях разпръснала цъфнали цветове и по тях.

Старшата придворна дама Гондайнагон се обслужваше от монаха Сукесуе. Подплатата на дрехата й бе тревистозелена. Беше прикрепила клонка сейро към левия си ръкав, а към десния — вишнево клонче. На панталоните си отляво бе закачила бамбукова клонка, а отдясно — подставка за свещи. Носеше и еднокатова червена роба.

Всяка от дамите беше облечена по подобен начин. Беше изключително интересно, когато всички ние — двадесет и четири — се събрахме в централните покои, разделени чрез подвижни врати, за да се подготвим за началото на играта.

Специално бе направена изящна топка и бе решено тя да бъде поставена пред Камеяма, ала после бе приет следният ред — някой да хвърля топката на игрището и всички ние, боси, да се опитваме да я хванем в ръкавите си и която успее да стори това, да я сложи пред Камеяма. Никоя от дамите не желаеше да хвърля топката и всички със сълзи на очи се молехме да не бъдем определени за тази роля. Тя се падна на госпожа Шин’емон-но Ками от свитата на ексимператрицата Хигаши Ниджоин, тъй като се говореше, че е много сръчна. Все пак тази роля се считаше за голяма чест, но аз не й завиждах особено. Останах в групата на дамите, които трябваше да ловят топката в ръкава си и да я поставят пред Камеяма.

Щорите откъм южния двор бяха вдигнати и се виждаха двамата ексимператори заедно с престолонаследника. От двете им страни се бяха наредили благородниците, а отзад стояха придворните. Ние влязохме в южния двор през вратата в оградата, придружавани от нашите помощници, които бяха облечени в разноцветни дрехи. Камеяма пожела да му бъде съобщавано името на всяка от дамите. Той бе пристигнал по обед, но явно бе започнал да пие от сутринта, тъй че беше доста нетърпелив. „Хайде! Започвайте!“ — подканваше ни Таметака, който отговаряше за провеждането на играта, но ние все викахме: „Ей сега! Ей сега!“, докато не дойде време да се запалят свещите. Едва тогава започнахме. Помощниците ни държаха в ръцете си свещи, а ние излизахме една по една, казвахме името си: „Еди-коя си от еди-каква си свита“ — и се обръщахме с лице към Камеяма, като оправяхме специално ръкавите си. Беше унизително и неприятно. Ние, дамите от третия ранг, излязохме на игрището първи и застанахме една по една до дърветата — гледката беше доста необичайна. Мъжете естествено много се забавляваха. Когато дойде моят ред, оставих топката пред Камеяма и побързах да се отдалеча, ала той ме повика и ме накара да му поднеса саке, както бях с дрехите за игра. Чувствувах се унизена и не можех да си намеря място от срам.

Няколко дни преди това всички се бяхме събрали, за да свикнем с облеклото, обувките, прическите. А придворните, които бяха определени да ни ръководят, дойдоха уж за да ни помагат, но всеки гледаше на дамата, за която трябваше да се грижи, като на своя собственост и можете да си представите какви неща се случиха.

 

 

При следващото състезание победи Гофукакуса и Камеяма го покани в двореца Сага. Тринадесетгодишната дъщеря на Камеяма, която бе отгледана от госпожа Адзечи, изпълни традиционните танци на празника Госечи[21] заедно с придворните от своята свита. Всичко бе направено досущ като на истинския празник — дрехите на благородниците бяха обточени с коприна, придворните от шести ранг носеха горните си роби спуснати под раменете. А това, че се появиха през северните врата и после изпълниха танците на открита сцена, беше пълно повторение на празника Госечи. Наистина беше много интересно. Никак не ни се искаше тържеството да свърши, затова двамата ексимператори още веднъж премериха сили. Този път победеният бе Гофукакуса, който покани всички в двореца Фушими. Решихме да подготвим един епизод от „Генджи-моногатари“.

За главната роля на Мурасаки-но Уе бе определена Госпожата от източните покои — госпожа Генки. За ролята на Онна Санномия обаче бе определена дъщерята на Такачика, която съвсем неотдавна бе дошла в двореца. На туй отгоре тя замени седемструнното кото с тринадесетструнно, на което е по-лесно да се свири. Когато разбрах, че всичко е станало по желание на Такачика, загубих настроение и никак не исках да участвувам в тържеството. Ала Негово Величество ми заповяда да играя съвсем маловажната роля на Акаши-но Уе и да свиря на бива понеже все пак Камеяма лично бе говорил с мен по време на играта с топка и знаеше лицето ми.

Започнала бях да се упражнявам на бива от седемгодишна възраст, когато чичо ми Масамицу ме научи да изпълнявам няколко песни. После, като станах на девет години, Негово Величество продължи да се занимава с мен, но аз не го правех от сърце. Ето защо може би и не бях достойна да изпълнявам „трите тайни мелодии“ за бива, но с дворцовата музика се справях достатъчно добре. Бях едва на десет години, когато свирих в двореца Ширакава по случай петдесетгодишнината на императора Госага. Тогава за доброто си изпълнение получих от императора подарък — бива от рядко китайско дърво и с ключове от сандалово дърво, увити в червена коприна. Общо взето, от време на време свирех на бива, но без особено влечение и сега, когато ми беше заповядано: „Свири!“, загубих всякакво настроение и се подчиних съвсем неохотно. Бях облечена в светлозелена копринена дреха, с яркочервена роба отдолу, още една — жълта и жълто-зелено наметало. Да, но защо именно аз трябваше да играя незначителната роля на Акаши-но Уе?!… Госпожата от източните покои усилено се занимаваше с шестструнното японско кото, за да бъде всичко, както е в романа, а тази — новодошлата, бе заменила седемструнното кото с тринадесетструнно!

Мястото зад Мурасаки-но Уе трябваше да се заеме от дъщерята на главния министър Мичимаса, която изпълняваше ролята на Нього-но Кими, а за мен определиха място вдясно от централното, пред новодошлата, за да бъде всичко, както беше при играта с топка. В същност по правило Онна Санномия, която се изпълняваше от новодошлата, трябваше да седи пред мен, но такава беше волята на Негово Величество.

Отидох в двореца Фушими по-рано, за да придружа Негово Величество, а новодошлата пристигна в самия ден на тържеството с паланкин и с многочислена свита. Тази гледка ми навея тъжни спомени за времето, когато баща ми беше още жив.

Камеяма пристигна и гощавката започна. През това време ние, дамите, една по една влязохме в стаята, където щеше да се играе представлението, и започнахме да заемаме места на сцената и да приготвяме инструментите си. Ролята на принц Генджи щеше да се изпълнява от Негово Величество, а Камеяма щеше да играе Югири — синът на Генджи. Канетада — синът на регента, и придворният съветник от трети ранг Тоин трябваше да седят на стъпалата и да свирят на флейта и хичирики.

Двамата ексимператори пиеха отсреща във вътрешната стая, като по някое време трябваше да дойдат при нас, за да започне представлението. Ние се бяхме наредили на сцената и ги очаквахме. Точно в този момент влезе Такачика, за да провери как са подредени дамите. След като ни разгледа внимателно, той заяви: „Така не може! Дамата в ролята на Онна Санномия трябва да е отпред! Така е в романа! Освен това тя се пада и леля на дамата, която играе Акаши-но Уе, тъй че и в единия, и в другия случай трябва да е отпред! Освен това моят сан е по-висок от този на покойния Масатада! Не може моята дъщеря да седи отзад! Веднага разменете местата им!“ Докато Такачика шумно се разпореждаше, дойдоха Такааки и Санекане и се опитаха да обяснят, че такава била волята на Негово Величество. Такачика обаче не щеше и да чуе: „Какво е това? Така не може да бъде!“ Нямаше кой да му се противопостави, а и Негово Величество още пиеше в съседната стая, тъй че никой не се осмели да го обезпокои. Преместиха ме отзад. Изведнъж в съзнанието ми изплува споменът за отиването в двореца „Рокуджо“, когато моята колесница бе на най-видно място[22]. Стана ми много тъжно. Племенница, леля… — защо трябва да се спазва всичко това? Трябва ли да се оказват особени почести на дами, родени на това отгоре от недостойни майки, само защото са лели или баби?! Защо? Беше ми ужасно неприятно. Нищо не можех да променя и за да изляза с чест от унизителното положение, станах и напуснах залата.

Реших да отида в храма Сокуджоин в Кобаяши, където живееше майката на бавачката ми — госпожа Ийо, откакто бе приела монашески сан след смъртта на господарката си — принцеса Сен’йомон’ин. Преди да тръгна, се отбих в стаичката си и оставих на прислугата писмо за Негово Величество, като поръчах да му го дадат, щом попита за мен. Писмото написах на бяла релефна хартия и го завързах със струна, която откъснах от моята бива. В него беше стихотворението:

Злочестия и напасти безчет —

това е скръбната ми участ.

Щом истината проста аз прозрях,

реших да не докосвам вече

четириструнната си бива.

Казах да предадат на Негово Величество, че уж съм тръгнала за столицата и напуснах двореца Фушими.

Когато двамата ексимператори преполовили пиенето и влезли в стаята за представлението, видели, че мито Акаши-но Уе, нито нейната бива са там. Негово Величество се заинтересувал какво е станало с мен и Госпожата от източните покои му разказала всичко така, както си беше. Като чул това, той казал: „Да… Това, което е сторила, не е лишено от основание!“ — и изпратил да попитат прислугата ми къде съм отишла. Те му отвърнали: „Госпожата тръгна за столицата и поръча, когато попитате за нея, да ви предадем това писмо.“

„Странно наистина“ — започнали да си говорят всички и общото настроение спаднало. Камеяма също прочел стихотворението ми и казал: „Колко изящно е написано! Мисля, че представлението тази вечер няма да е интересно без нея. Тъй че аз ще си вървя, като взема и това стихотворение с мен.“ С тези думи той потеглил и новодошлата така и не могла да посвири на кото. Цялата история завършила с това, че присъствуващите започнали да одумват Такачика: „Такачика май попрекали. Той нещо не е наред — дали пък не е от възрастта? А Ниджо се справи с положението много изящно.“

Рано на следващия ден Негово Величество изпратил слуги да ме търсят в дома на бавачката ми, в дома на баба ми… Но навсякъде получавали един и същ отговор: „Не знаем къде е.“

Негово Величество продължил да ме търси на различни места, ала никъде естествено не могли да му кажат къде съм. Помислих си, че моментът е подходящ да скъсам с житейската суета, но някъде през дванадесетия месец разбрах, че не съм съвсем наред. Даже това не бе в състояние да ме разколебае, но все пак реших да изчакам срока и чак след това да приема монашески сан. Бях се зарекла да не докосвам повече струните на бива и поднесох инструмента, който ми бе подарен от императора Госага, на бог Хачиман в храма в Ивашимидзу. Прибавих и писмото от баща ми, като на гърба му преписах части от Лотосовата сутра, а върху хартията, в която го увих, написах стихотворението:

Отказвам се завинаги

от тези звънки струни

в света на суета!

Слова от сутрата покриват

следи от бащина ръка.

Отдадох се на спомени. Преди две години на тринадесетия ден от третия месец за първи път чух признанието на Ариаке: „Не мога да отмина, без да откъсна клонка хаги…“, а след това през дванадесетия месец на миналата година получих писмото със страстните му клетви. Колко време измина оттогава… Сега отново е тринадесетият ден от третия месец, ала аз съм далеч от двореца, в който бях свикнала да прекарвам дните си, захвърлила съм и своята бива… Такачика, за когото се надявах, че ще ми бъде като баща, се отнася с неприязън към мен и чух даже, че заявил: „Тя се осмели да се възпротиви на думите ми и да не последва съвета ми! Докато съм жив, не желая да я виждам!“ Струваше ми се, че всички пътища са затворени за мен и сърцето ми тревожно питаше: „Защо?“

А през това време Негово Величество продължавал да ме търси. Акебоно също обходил всички храмове дълбоко в планинските дебри с надеждата да ме намери. Ала тези вести вече не можеха да ме развълнуват и аз продължавах да се крия. Исках да се отдам на молитви и послушание, за да се погрижа за следващия си живот. И така, един ден тайно се измъкнах от укритието си и тръгнах към манастира Шокутейин, където обитаваше монахинята Шингамбо.

За празника в храма Камо през четвъртия месец пристигнали и двамата ексимператори, а за местата за гледане отговарял Такачика. Вдигнал се бил голям шум… Тези вести минаваха покрай ушите ми, но не им обръщах никакво внимание.

Пак някъде през четвъртия месец се провела и церемонията по пълнолетието на престолонаследника. В нея се полагаше да участвува някой възрастен старши придворен съветник, ала не биваше да бъде човек, вече приел монашески сан. Ето защо Такааки, може би, за да прояви верноподаническите си чувства към двореца, решил да отстъпи за един ден титлата на баща си Такачика. Това негово благородно деяние предизвикало възторг у всички. Уговорката била следната — Такачика да приеме за един ден титлата, за да участвува в церемонията, а сетне отново да я върне на Такааки. Случило се обаче нещо съвсем друго. Такачика изменил на обещанието си и вместо на Такааки, предал титлата „старши придворен съветник“ на Цунето. Така, в резултат на подлите и измамни действия на баща си, Такааки съвсем неочаквано и безпричинно бил лишен от титлата си. Това дълбоко го потресло. Говореха, че Такачика искал да направи по-малкия си син от сегашната си жена придворен съветник и затова се стараел да получи благоразположението на Цунето. Такааки не могъл да понесе случилото се и да продължи да живее заедно с баща си, тъй че отишъл при един свой роднина — придворния съветник Куджо.

Щом научих тази мрачна и печална новина, първото ми желание бе да посетя Такааки и да му изкажа своето съчувствие, ала ме възпря мисълта за хорските слухове, тъй че реших да му изпратя писмо, в което му обясних къде се намирам и го помолих: „Ела да ме видиш.“ Скоро донесоха и отговора му: „Не можеш да си представиш как се тревожех за теб, откакто научих, че си изчезнала без вест. Съобщението, че всичко е наред, ме изпълни с радост. Щом се свечери, веднага ще те посетя, за да си поговорим за тези печални дни.“ И той наистина дойде.

Бе привечер в края на четвъртия месец. Белите цветове на вишните се редуваха с млади напъпили клонки, а през тях надничаше ярката луна. В дълбоките сенки на дърветата се гушеха елени. Да бих могла да нарисувам всичко това!

Камбаните на храмовете възвестиха началото на вечерната служба. Ние бяхме в коридора точно до параклиса и до нас ясно достигаха гласовете на монахините, които шепнеха името на Буда. Когато след молитвата те се отправиха по коридора към килиите си, облечени в простите си груби дрехи, ме побиха тръпки от вълнение. Даже Такааки, човек горд и въздържан, се трогна от дълбочината на гледката и ръкавите на наметалото му се навлажниха от сълзи. Той се обърна към мен и рече: „Бих искал да напусна този свят на чувства и на страсти и да поема Истинския път. Възпира ме само една мисъл — покойният Масатада ми заръча да се грижа за теб, а сега — на кого ще те оставя?“ Разбирах добре, че той е прав. Какво друго му оставаше? Обхвана ме безмълвна мъка, а по ръкавите на тънкото ми кимоно не остана сухо местенце от сълзи. „Когато ми мине срокът, и аз като вас ще търся уединение дълбоко в планините и ще бъда в черно расо — като вас.“ После ние дълго говорихме за тъжните си преживявания, за това, което навява печал в нашия живот… „Знаеш ли, аз видях онова страшно писмо — писмото на Ариаке — изведнъж рече той, — не ми е дадено да съдя за тези неща, но косата ми се изправи от ужас при мисълта какво ли ни вещае то. Мисля, че това, което се случи с теб, а и моите собствени злощастия — всичко е възмездие за любовното му признание…“ Спомням си как той посети Негово Величество точно когато ти изчезна и те търсиха навсякъде. На тръгване от двореца той попита: „Истина ли е всичко, което говорят?“ „Да, и до днес не знаем накъде е поела и къде се намира сега“ — отвърнах му. За какво ли си помисли в този миг, не зная, ала безмълвно застина до средната врата, като прикриваше сълзите си с кипарисово ветрило. „Да живееш в този свят на заблуждения и страсти е като да изгаряш в огън[23]“ — продума той… — Когато гледаш как обикновен човек люби и страда, сърцето ти се изпълва със състрадание, но когато това е Ариаке — всичко е несравнимо по-тягостно. Каква ли гледка представлява той, когато възнася молитвите си!

Такааки говореше, а в главата ми нахлуха спомени, думи… „Тъга в душата ми остана…“ Защо се отнесох безчувствено към думите му и нищо не му отвърнах? — помислих си с угризение и капчици роса заблестяха по ръкавите на кимоното ми.

Развиделяваше се. „Ако се забавя, ще плъзне хорската мълва — каза Такааки и се приготви да си върви. — Изглежда така, като че ли нещо е имало между нас — пошегува се той, а после промълви: — За мъката ни, споделена тази нощ, за тъжната раздяла в ранна утрин — недей забравя ти, макар и да поемеш Истинския път!“

Законите на тоя свят

недълговечен

и да забравиш ти,

на мъката ще издържиш ли?

Върху ръкавите блестят сълзи…

„Всичко е печално в този живот. Зная добре — отвърнах аз, — ала защо, когато страдаш, всеки път отново и отново сърцето тъй боли?“

Добре, така да бъде —

с тъга на тоя свят

е всичко увенчано.

Ала скръбта в сърцата ни

по-силна е, нали?

Акебоно тъгувал, че не знае къде се намирам и решил да се уедини за две седмици в храма Касуга. На единадесетия ден аз съм му се явила в съня такава, каквато бях по-рано, и той веднага прекъснал религиозните си занимания и се отправил към столицата. По пътя, някъде около мястото Фуджи-но мори, срещнал слугата на Такааки с кутия за писма. Изведнъж бил обхванат от някакво предчувствие и без да разпитва вестоносеца, рекъл: „Връщате се от храма Шокутейин, нали? Кога се очаква госпожа Ниджо да даде монашески обет? Бях чувал нещо, но…“ „Снощи Негово Височество Такааки отиде да я посети, а сутринта ме изпрати да занеса писмо. Сега се връщам оттам. Кога госпожата ще приеме монашески сан точно не зная. Но струва ми се, че вече е взела подобно решение“ — отвърнал слугата, а Акебоно се зарадвал, че предположението му се оказало вярно. Яхнал коня, който бил поръчал на слугата си да върне в храма, и потеглил. Решил обаче да не ме безпокои през деня, за да не плъзне хорската мълва, и първо посетил някакъв познат свещеник в храма Дайго.

Аз самата бях в пълно неведение за случилото се. Наблюдавах летните дървета и слушах наставленията на игуменката за Истинския път на доброто. Някъде привечер усетих, че на верандата има човек, но тъй като не продума нищо, помислих, че е някоя от монахините. После обаче чух шумолене на коприна и се обърнах. Хартиеният параван отстрани беше леко разтворен. „Въпреки твърдото ти решение да се скриеш, боговете ми посочиха пътя и ето — аз съм при теб!“ — чух аз и го видях: беше Акебоно. Сърцето ми подскочи от почуда, но нямаше какво да направя. „Напуснах двореца, затаила в сърцето си тъга и обида към всички и всичко на този свят. И можех ли да отделя само някого?“ — успях да издумам. Както винаги, Акебоно започна да ме обсипва с нежни и пламенни слова, които странно откъде му идваха, и те ме трогнаха. Но вече бях избрала своя път и не изпитвах желание да се завърна отново в двореца. А и в това състояние — кой би се съжалил над мен сега?! „Негово Величество е все така привързан към теб — продължи да ме уговаря Акебоно, — всички смятат, че за случилото се е виновен само Такачика, който май е попрестарял. Само още веднъж, поне и този път последвай желанието на Негово Величество!“

На следващия ден Акебоно остана при мен и изпрати писмо на Такааки, за да изрази съчувствието си за сполетялото го нещастие: „Намирам се при госпожа Ниджо. Случайно я посетих и бих желал да Ви видя тук — пишеше в него между другото. — Елате, обезателно!“ Помолен така горещо, Такааки пристигна още същата вечер. Те прекараха цялата нощ в разговори за своите злочестия и пиеха саке, за да поразсеят мъката. На разсъмване Такааки се приготви да си върви и двамата захванаха да говорят за мен: „Май ще е добре поне този път да съобщим на Негово Величество къде се намира“ — решиха те най-накрая… Акебоно също трябваше да си тръгне сутринта. Изведнъж почувствувах, че не мога да се разделя с тях и реших да изляза поне да ги изпратя. Такааки бе облечен в роба от везана коприна, на която върху ограда от кипарис бяха избродирани „лунни цветя“. Той се страхуваше да не бъде забелязан по пътя и тръгна още по тъмно. На верандата, осветен от лунната светлина, остана да стои само Акебоно в бледо портокаловото си одеяние. Докато чакаше каретата си, той се обърна към игуменката: „Щастлив съм, че случайността ме срещна с Вас“, а тя му отговори: „Тук, в своя скромен приют, ние възнасяме десеткратните си молитви «Наму Амида Буцу» и живеем в очакване на Трите божествени сили[24]. Това, че такива достойни хора като Ваше благородие ни удостояват с присъствието си благодарение на госпожа Ниджо, за нас е като лъч светлина в планинското усамотение.“ „Надзърнах във всяко планинско кътче, за да търся Ниджо, и след като не можах да я открия, тръгнах към храма Касуга, за да потърся помощта на боговете. И тогава тя се яви в съня ми…“ — продължи да обяснява Акебоно. В този момент той силно ми напомни историята на Сумийоши[25].

Камбанният звън възвести настъпването на утрото и донесе сълзите на раздялата. Акебоно прошепна прощални слова, ала тъй тихо, че не можах да го чуя и го помолих да повтори още веднъж.

Всичко е преходно

в нашия свят —

екне гласа на камбана.

Бледа, топи се луната —

чува ли моите жалби?

— промълви той на раздяла и ме остави с тъгата ми:

Тътенът камбанен

призовава

и мъка, и печал.

Остава само спомен тъжен.

А небесата все мълчат…

Опасявах се, да не би да ми попречи да поема избрания път и се посъветвах с игуменката. „Да-а, навярно Такааки и Акебоно ще уведомят Негово Величество къде са те видели. Досега можех с лекота да обяснявам на слугите му, че не си тук, но едва ли ще ми се удаде отново. Най-разумно ще е да се върнеш в Кобаяши при госпожа Ийо“ — отговори игуменката и аз почувствувах, че е съвсем права. Помолих Такааки да ми предостави колесницата си и се отправих към местността Кобаяши, недалеч от двореца Фушими.

Нищо особено не се случи нито същата вечер, нито на следващия ден. Слушах думите на госпожа Ийо — майката на бавачката ми: „Да знаеш колко пъти идваха да те търсят тук слугите на Негово Величество! Дори и Кийонага се отбиваше от време на време!“ Изведнъж пред очите ми ясно изплува образът на Ариаке, който бе казал: „Да живееш в този свят на заблуждения и страсти е като да изгаряш в огън.“ Многобройни спомени нахлуха в главата ми и ме обзе неизразима тъга. Течеше четвъртият месец и макар че небето бе мрачно и дъждовно, чух първите гласове на кукувичките, сгушени в зеленината на дърветата на планината Отова[26].

Сълзите по ръкавите

отгде са? — попитай,

кукувичке-дружке!

Навяват спомени и мисли

предутринните небеса.

Някъде след полунощ монахините станаха за богослужението, а и камбаните в храма Сокуджоин биеха много силно, тъй че аз също се събудих и отидох заедно с всички да чета сутри. На следващия ден, когато слънцето беше вече високо в небето, един слуга донесе писмо от Акебоно. Той пишеше за мъката си от раздялата, а след това ме осведомяваше за дъщеря ми — същество далечно за мен като сън. Не я бях виждала и не знаех даже как изглежда, а и не питах. Ето какво пишеше Акебоно: „От тази пролет тя е тежко болна и тъй като все не оздравява, повикахме гадател и той каза, че причината за нейната болест се крие в твоето потискано безпокойство за нея. Може и да е така, тъй като роднинските връзки наистина са нещо вечно. Когато идваш в столицата, отбий се да я видиш!“

Странно, никога не бях мислила за нея — било с обич или със съжаление, ала, изглежда, е като в стихотворението: „Неочаквано дори по билото планинско[27]…“ И колчем се сещах за нея, не можех да си спомня как изглеждаше, когато се роди и за миг я зърнах.

„Дали наистина причините на бедата й не се крият в раздалечените краища на нашата връзка?“ — помислих си аз и веднага изпратих отговор на Акебоно: „Тази вест ме изненадва. Ще търся подходящ случай, за да ви посетя.“

От днес нататък тревожни мисли за нея щяха да легнат на сърцето ми! Страхувах се да не получа лоши вести.

 

 

Привечер, когато започна богослужението, се отправих към един малък параклис. Там вече седеше стара монахиня и четеше сутри. До мен достигнаха думите й: „Ще ни поведат Бодисатвите…“ и сърцето ми се изпълни с надежда. В този миг чух да се отваря вратата към двора и някой влезе. Кой ли може да бъде, почудих се и без много да се замислям, открехнах подвижната врата зад изображението на Буда. Беше Негово Величество. Пристигнал бе в паланкин, придружен от неколцина слуги и гвардейци. Останах поразена и не можех да промълвя ни дума, но Негово Величество вече ме бе забелязал и поръча да приближат паланкина му. Слезе и се обърна към мен с думите: „Ето че те намерих най-сетне!“ Продължавах да мълча, затова той поръча на слугите да отнесат обратно паланкина в двореца и да докарат колесница. Докато чакахме, Негово Величество ми каза: „Дойдох да те видя, тъй като дочух, че възнамеряваш да напуснеш този свят на суета… Не разбирам само защо гневът ти срещу Такачика трябва да се прехвърля и върху мен?“ Опитах се да му обясня, че искам да използувам този случай и да се отрека от преходния свят, но той ме прекъсна: „Бях в двореца Сага, когато разбрах къде се намираш. Реших да не изпращам хора с послание, а за по-сигурно сам да мина да те видя на път за двореца Фушими. Разкажи ми за себе си, какви мисли те вълнуват напоследък?“

По характер съм нерешителна и податлива, тъй че в крайна сметка тръгнах заедно с него.

Цялата нощ говорихме в колесницата. „Повярвай, не знаех за случилото се между вас с Такачика! Отсега нататък няма никога вече да се отнасям към теб по-лошо, отколкото към другите! — кълнеше се Негово Величество и пред свещеното огледало на Богинята на Слънцето Аматерасу, и пред бог Хачиман и ме молеше: — Върни се пак при мен!“ Отстъпих пред молбите му, като дълбоко в сърцето си съжалявах, че денят, в който ще намеря спокойствие и уединение, отново се отдалечава от мен.

Вече се развиделяваше и Негово Величество каза: „Хайде, бързо да потегляме!“ Нищо не ми оставаше, освен да го последвам. Тъй като всичките ми вещи бяха изпратени в дома ми, аз се настаних при госпожа Кьогоку. Сега ми беше по-тежко от всякога да следвам законите на светския живот, а когато през четвъртия месец получих „пояса на майчинството[28]“, в главата ми нахлуха безброй спомени.

 

 

Болестта на дъщеря ми — видение от съня, все още не минаваше, тъй че ме повикаха да я видя, но за да се избегне мълвата, срещата трябваше да се състои не в дома на Акебоно, а някъде другаде. Предложих това да стане на петия ден от петия месец, когато щях да ходя на гроба на майка си и можех да намеря оправдание за отсъствието си, но Акебоно възрази, че през петия месец било опасно, а и не било добра поличба да посещавам детето веднага след гробищата. Сторих както искаше и в края на четвъртия месец отидох на мястото, което той сам определи.

Детето беше в яркочервено леко кимоно с извезани сливови цветове и с буйна коса, която бе успяла вече доста да порасне. Бе също така мило, както в онази вечер, когато го зърнах за един-единствен път. То се роди в един ден с детето на Госпожата от северните покои, което умря, и тогава Акебоно взе моето дете и го замени с умрялото, без никой да разбере. Ето защо всички мислеха, че то е истинското дете на Госпожата от северните покои. Чувала бях, че полагат за дъщеря ми специални грижи с надеждата някой ден да отиде в двореца и да стане императрица и сърцето ми се свиваше от болка при мисълта, че моето съкровище сега се пази от други хора.

Негово Величество не подозираше нищо за душевните ми страдания и бе убеден, че съм му вярна. При тези мисли ме обхващаше ужас.

Някъде през осмия месец в двореца пристигна регентът Канехира. Преди смъртта си ексимператорът Госага бе му заръчал: „Моля Ви, грижете се за Гофукакуса“ и оттогава той често идваше да го навестява. И този път, както винаги, Негово Величество посрещна гостенина много любезно. Те се настаниха във вътрешните покои, където им бе приготвена гощавка. По едно време регентът ме забеляза и рече:

— А, госпожа Ниджо! Бях чул, че ви няма и никой не знае къде сте. В коя ли планина прекарвахте времето си в уединение?

Негово Величество му отвърна:

— Не бихме могли да я намерим без помощта на гадателите. Беше чак в планината Хорай.

— Да-а, Такачика наистина нещо не е наред от възрастта. А и Такааки прие монашески сан. Какво става с този свят?!… Кажете, Ниджо, вярно ли е, че сте се отказали завинаги да свирите на бива?

Продължавах да мълча и Негово Величество отговори вместо мен:

— Да, и не само тя. Ниджо се е заклела пред бог Хачиман даже нейните наследници никога да не докосват бива.

— Наистина жалко, че е дала такъв обет — захвана да говори Канехира. — Та тя е толкова млада! Освен това Ниджо принадлежи към благороден и достоен род. Та нали именно Кога са наследници на императора Мураками! Чувал съм например да разказват следното: Веднъж брат ми — бившият регент Канецуне — прибягнал до услугите на Накацуна — един от васалите на семейството Кога. Харесал го и му предложил да му служи, а Накацуна отвърнал: „Как бих могъл да служа на двама господари?!“ Тогава Канецуне му отговорил писмено: „Родът Кога не е като другите родове, тъй че нищо не бива да те смущава, ако служиш и на двата дома[29].“ Да-а, ето какви неща съм чувал… Затова никак не беше прав Такачика, когато каза, че дъщеря му трябва да седи пред Ниджо, понеже й се пада леля. Наскоро синът ми — бившият регент Моротада — имал разговор с ексимператора Камеяма, който между другото му казал: „Достойнството на една благородна и красива дама се състои в умението й да пише стихове. Ето Ниджо например. Какво хубаво стихотворение написа тогава, въпреки обидата и огорчението си! Тя е потомка на стар и достоен род, който води началото си още от принц Томохира, и макар да е толкова млада, притежава големи дарби… Чух от един мой слуга — Накайори, чието семейство прислужва на рода Кога, че Ниджо изчезнала и никой не знае къде би могла да бъде. Безпокоя се — какво ли се е случило с нея?“ Ето така бил казал Камеяма — завърши Негово благородие Канехира, а после подхвана друга тема:

— Знаете ли, Ваше Величество, синът ми Канетада проявява склонност към съвременните песни имайо. Ще бъдете ли така любезен да се позанимавате малко с него!

— Да, разбира се — съгласи се Негово Величество, — но може би ще бъде по-добре да се срещнем не тук, в столицата, а в двореца Фушими.

Реши се да тръгнат за двореца Фушими след два дни. И за да не се вдига много шум, Негово Величество беше придружаван само от неколцина придворни и слуги. Даже готвачът беше само един, тъй като гощавките нямаше да бъдат официални. Когато Негово Величество съобщи, че и аз ще го придружавам, това много ме притесни, тъй като поради постоянните ми местения насам-натам нямах какво да облека. Не можех да помоля и Такачика след всичко, което се случи, и просто не знаех какво да правя. Точно в този момент Акебоно ми изпрати вързоп с дрехи, което ме зарадва повече от всякога. Вътре имаше леко кимоно в синьо-жълта окраска, червено наметало, на чиито ръкави бяха избродирани оросени есенни поля, кимоно с къси ръкави от сурова коприна, панталони и какво ли още не.

Канехира доведе двамата си сина — Моротада и Канетада, а с Негово Величество дойдоха велможите Санекане, Мичийори и Морочика. По някое време Негово Величество заповяда: „Тук някъде наблизо се намира домът на Такааки. Повикайте го да се присъедини към нас. Няма нищо осъдително в това, въпреки монашеското му одеяние, тъй като тържеството не е официално!“ На няколко пъти ходиха слуги да викат Такааки, ала той все отказваше, тъй като не желаеше да наруши своето уединение. Накрая отиде и самият Кийонага, и този път Такааки дойде. Оказа се, че той довел със себе си и две танцьорки ширабьоши, но отначало никой не знаеше за това. Докато ние се забавлявахме в долната част на двореца, те чакали в колесницата в горния двор. По едно време, след като занятията по имайо завършиха и всички преминаха към пиенето, Такааки съобщи за танцьорките. Това заинтригува Негово Величество и той поръча да ги повикат. Бяха сестри. По-голямата, около двадесетгодишна, бе облечена в розово-червено леко кимоно и панталони, а по-малката носеше синьо-жълта мъжка роба и широки панталони с избродирани върху тях клонки от есенните храсти хаги. Първата се казваше Харугику („пролетна хризантема“), а втората — Вакагику („млада хризантема“).

Отначало те попяха малко, сетне Негово Величество пожела да погледа как танцуват, но те обясниха, че няма нито барабан, нито човек, който да свири на него. Веднага донесоха отнякъде барабан и Такааки се зае с тази работа. Отначало започна Вакагику. След това Негово Величество пожела да види и Харугику, но тя свенливо отговори, че отдавна вече не танцувала. Негово Величество обаче продължаваше да настоява, тъй че тя облече върху панталоните си робата, която носеше сестра й, и започна да танцува. Стилът й бе изящен и достави удоволствие на всички. Тъй като изпълнението й не трябваше да бъде прекалено късо, тя изтанцува церемониален празничен танц. Негово Величество междувременно съвсем се напи и заспа, тъй че късно през нощта момичетата бяха изпратени вкъщи, без да го уведомят. Беше решено да прекараме нощта в двореца и да потеглим за столицата на следващия ден.

През нощта, докато Негово Величество спеше, аз отскочих до павилиона Цуцуи в долната част на двореца, тъй като имах работа там[30]. Когато се връщах обратно към главните покои, планинският вятър играеше в клоните на дърветата, а гласовете на цикадите звучаха като плач. Късната луна самотно и тъжно светеше високо в небесата. Беше толкова тихо, че всички наоколо ми се струваха отдавна заспали. Бях облечена само с лека дреха, тъй като не допусках, че някой би могъл да ме види. В този момент, тъкмо когато минавах пред павилиона Цуцуи, се отвори една подвижна врата и някой ме хвана за ръкава. Помислих, че е дух и се дръпнах силно, за да се откопча. „А-а, страх ме е!“ — извиках и чух глас: „По-тихо! Знаеш, че ако викаш през нощта, ще събудиш духовете на дърветата и те ще се явят пред нас!“ Стори ми се, че познах кой е[31], ме ужас и отново се опитах да се отскубна и да избягам, ала той ме държеше здраво и не ме пускаше. Наоколо нямаше никой и среднощният прелъстител успя да ме издърпа в стаята си. Вътре също нямаше никой друг. „Какво правите? Пуснете ме!“ — развиках се аз, но това не помогна. Той започна да ми обяснява, че отдавна ме обича и продължи да ме залива с любовни излияния, каквито вече ми бе омръзнало да слушам, и да се кълне в чувствата си. Думите му минаваха покрай ушите ми и мечтаех само по-бързо да се измъкна. Накрая си измислих причина. „Нощта е дълга и Негово Величество може да се събуди и да ме потърси“ — казах аз и понечих да си тръгна, но той все още не ме пускаше и за да не избягам съвсем, ме накара да се закълна, че ще намеря начин да отида отново при него. Заклех се пред боговете от всичките четири страни и си тръгнах с тягостни предчувствия и гузна съвест.

През това време Негово Величество се бе събудил и бе пожелал отново да пие и всички се суетяха около него. Той беше вече доста пиян и роптаеше, че сме изпратили Вакагику да си върви толкова рано. Решиха да останем още един ден, за да може да я види отново. Чак тогава той се успокои, продължи да пие още малко и после отново заспа. Аз останах будна до сутринта и ми се щеше да вярвам, че това, което ми се случи през нощта, не бе истина, а сън.

На следващия ден отново имаше пиршество, организирано от името на Негово Величество. Подготовката извърши Сукетака. Имаше богата гощавка — и ядене, и пиене. Пристигнаха и двете сестри. Негово Величество беше в прекрасно настроение и се шегуваше с всички. Беше доста весело и забавно. Харугику получи златна чашка и три торбички с благоухания върху поднос от сандалово дърво, а по-малката, Вакагику — чашка от лазурит и торбичка с благоухания върху златен поднос. Пиршеството продължи до късно през нощта, когато удариха камбаните за среднощното богослужение. За пореден път пя Вакагику. Тя изпълни песента на монаха Соо, който накарал с молитвите си образът на бога Фудо да се разцепи на две. Когато стигна до думите: „Навярно монахът Какиномото не бе скъсал напълно с въжделенията на греховната плът[32]…“, ние с Такааки се спогледахме стреснато и аз дълго след това продължих да седя неподвижно, скована от ужас и смътни предчувствия. Най-накрая, след бурни песни и танци, пиршеството завърши.

Негово Величество се оттегли в покоите си и се приготви за сън. Аз седях до него и масажирах гърба му, когато изведнъж се появи снощният мъж. „Искам да ви помоля нещо“ — каза той, но нямах желание да отивам при него, тъй че продължих да седя неподвижно. „Елате поне докато Негово Величество спи“ — продължи да настоява той и в този миг с ужас чух тихия глас на Негово Величество: „Върви при него! Не се притеснявай!“ Идеше ми да умра от мъка и срам! На всичкото отгоре той ме хвана за ръката и ме бутна да вървя. Станах от мястото си със свито сърце. Мъжът от другата страна на подвижната врата рече: „Оттук ще можеш веднага да отидеш да обслужиш Негово Величество, когато се събуди.“ А Негово Величество продължаваше да си дава вид, че спи, и да подслушва. Колко кошмарно беше всичко това! Съпротивлявах се със сълзи на очи, но мъжът, изглежда, беше доста пиян и не ме пусна да си вървя до сутринта. Вината не беше моя, но въпреки това, когато в зори се явих пред Негово Величество, се чувствувах смутена и гузна. Той обаче ме посрещна така, като че ли нищо не се бе случило, което беше направо непоносимо.

Този ден вече трябваше да се връщаме в столицата, но Канехира каза: „Нека останем още един ден! Танцьорките са още тук и искат да бъдат с нас…“ и предложи той самият да устрои още едно пиршество. В двореца нямаше специални покои за дамите, тъй че аз се оттеглих в обикновена стая да си почина и с тревога мислех какво ли ме чака идната нощ. В този момент ми донесоха писмо:

Нима насън съм те видял?

Тъй къса бе нощта.

Не искам никога да се събудя!

Сърцето помни нежния ти аромат

и пази тоя спомен чуден.

Освен това стихотворение в него пишеше и следното: „Безпокоя се дали от другата страна на вратата не са ни чули. Какво да направим?!“

В отговор изпратих:

Нима било е сън?

Сама не зная вече.

Очите си, в сълзи облени крия.

Да би видял ръкавите ми мокри

и черни от попитата тъга!

През това време Негово Величество изпраща на няколко пъти слуги да ме викат. Сигурно се беше досетил колко ужасно се чувствувам, защото когато най-сетне отидох при него, той ме обсипа с толкова внимание и нежност, че това ме накара да се почувствувам дори още по-отвратително.

Вечерта пиршеството започна и преди още да се е стъмнило съвсем, ние се качихме в лодки, за да прекосим реката Уджигава и да стигнем до павилиона Фушими. Повикаха и трима рибари, които отглеждаха пеликани. Те се качиха в лодките си и ни придружаваха по пътя, като караха пеликаните да ловят риба. След това Негово Величество им поднесе в дар одежди и ние се върнахме на брега. Отново започна гощавка и Негово Величество пи толкова много, че стана дори по-пиян от предишните вечери.

Късно през нощта същият мъж се промъкна отново в покоите на Негово Величество. „Да спиш няколко нощи подред на чуждо място, на път — това никак не е приятно. Още повече тук, във Фушими! — каза той и продължи: — Ела при мен и запали книжния фенер. Нападнали са ме някакви досадни буболечки!“ Беше ми неприятно дори да го слушам, но в този момент отново, както и миналата вечер, Негово Величество ми прошепна: „Какво има? Върви!“ О, колко нещастна се почувствувах!

„Не се сърди на капризите на стария човек — продължи да говори прелъстителят ми, — в моето желание няма нищо странно. Такива връзки като нашата са известни и отпреди.“ Думите му идваха като че ли направо от възглавницата на Негово Величество и аз не можех дори да се помръдна от ужас. На туй отгоре по едно време Негово Величество подхвърли закачливо:

„Ей, не отивайте надалече! Легнете тук, наблизо, защото и аз не обичам да спя сам!“ Тази нощ прекарахме на същото място, където и предишната.

На следващата сутрин тръгнахме към столицата още преди да се е съвсем развиделило. Когато се разделях с прелъстителя си, усетих в себе си някаква странна празнота и имах чувството, че от мен е останала само външна обвивка. Качих се отзад в колесницата на Негово Величество и с ужас открих, че до мен седеше Санекане.

Всички колесници пътуваха заедно, докато не минахме моста Кийомидзу. После се разделихме. Колесницата на Негово Величество, в която бях и аз, тръгна на север, а колесницата на моя прелъстител пое на запад. Изведнъж усетих, че погледът ми неволно следи отдалечаващата се колесница и потръпнах при мисълта за своето непостоянство и греховност. Кога ли бях успяла да се привържа и към него?

Бележки

[1] Празник в двореца на петнадесетия ден от първия месец. Придворните се разделят на две групи — лява и дясна — и провеждат различни състезания. Вари се специална каша каю, като после с пръчките, с които са разбърквали кашата, налагат поред всички придворни дами. Съществувало е поверие, че така те ще раждат само мъжки чеда.

[2] В превода сме изпуснали имената на придворните дами, тъй като те не се появяват никъде другаде в повествованието и това само би попречило за възприемането на епизода.

[3] Съществувало е поверие, че нещастни за мъжа са двадесет и петата и четиридесет и втората години от живота му, а за жената — деветнадесетата и тридесет и третата.

[4] Санекане е от рода Сайонджи, към който принадлежи и госпожа Китаяма. Но в думите на Негово Величество се съдържа намек за тайните връзки между Ниджо и Санекане (Акебоно).

[5] Гоширакава — седемдесет и седмият император на Япония, управлявал страната от 1156 до 1158 година.

[6] Обиграва известен епизод от „Генджи-моногатари“.

[7] Мандала (санскр.) — картина с изображение на Буда.

[8] Прието е било три дни след преместването на ново място да не се сменят дрехите.

[9] Съществувало е поверие, че ако допреш до болния някоя негова вещ, болестта ще се пренесе върху нея. След това свещениците и гадателите трябвало с молитви да пропъдят болестта.

[10] Откъс от стихотворение от „Генджи-моногатари“, по-късно получил клиширана употреба в литературата.

[11] Стихотворение 400 от антологията „Шинкокиншу“.

[12] Церемонията за встъпване на императорския престол, когато някоя от придворните дами поднася на новия император свещения меч — един от символите на императорската власт.

[13] Известен израз от „Генджи-моногатари“.

[14] В установената литературна традиция село Тамагава е било свързано с „цветята на тъгата“ и с печални мрачни настроения.

[15] „и паякът се заблуди в блатистите треви…“, „загубих се по пътя към теб…“ — известни стихове от „Генджи-моногатари“.

[16] Това означава, че тя е приела монашески обет. При будизма и монасите, и монахините ходят с остригани до голо глави.

[17] Ариаке-но Цуки („предутринен месец“) е същият свещеник, за когото става дума в предишните епизоди. Поетичното му име се обиграва в много от стихотворенията в „Нечакана повест“. Предутринният месец — луната, която изгрява малко преди да се зазори, е любим образ в японската поезия.

[18] Стихотворение 1023 от антологията „Кокиншу“:​ „Любовта напира от всички страни — и от възглавницата, и откъм краката… Къде да се скрия от нея? Може би по средата на леглото?…“

[19] Трите пътя на злото (яп. — «саммакудо») — да отидеш в ада, да се превърнеш в гладен дух или в животно.

[20] Намек за стихотворение от „Генджи-моногатари“.

[21] Празнува се в средата на осемнадесетия месец от „деня на бика“ до „деня на дракона“, като се изпълняват специални ритуални танци.

[22] Става дума за преместването в двореца Рокуджо, описано по-горе, когато Ниджо седи на най-почетното място — вляво от колесницата на Негово Величество.

[23] Цитираните думи са от Лотосовата сутра.

[24] Трите божествени сили — Буда Амида и двете му превъплъщения — богините Каннон и Сейши. В Петия свитък е разказана интересна легенда за тях.

[25] Алюзия за „Сумийоши-моногатари“, където с помощта на сънищата главният герой открива своята възлюбена при монахините в един закътан манастир.

[26] Намек за стихотворение на Ки-но Томонори, включено в антологията „Кокиншу“, в което зелените дървета в планината Отова се свързват с гласовете на кукувичките.

[27] Стихотворение на известната поетеса Идзуми-шикибу, включено в шестата императорска антология „Шикашу“ (1154 год.); „Неочаквано дори по билото планинско далеч от хорските злини порастват бурените на човешката печал.“

[28] По-нататък в дневника не се споменава никъде какво става с това дете.

[29] Съществували са формални забрани, според които никой не е можел да служи едновременно на два дома, още повече, в случай че социалното им положение се е различавало. В дадения епизод Ниджо специално акцентира върху думите на регента, за да подчертае благородството на своя род.

[30] Предполага се, че е отишла при любовника си Акебоно, който е споменат в списъка на присъствуващите с официалното си име — Санекане.

[31] Ниджо така и не назовава името на тайнствения среднощен прелъстител. По-нататък обаче тя все пак дава известни данни за него, за възрастта му и т.н. Като се има пред вид ограниченият кръг на присъствуващите в двореца Фушими, японските литературоведи изказват предположението, че става дума за регента Канехира. През 1277 година, описваната година, Канехира е бил на петдесет години, а Ниджо — на двадесет и една.

[32] Легендата за греховната привързаност на монаха Какиномото към принцеса Сомедоно се споменава и по-нататък, в Трети свитък. След смъртта си той се превърнал в син дух и продължил да я преследва, а от неистовите молитви на монаха Соо за нейното спасение образът на бога Фудо се разцепил на две.