Ниджо
Нечакана повест (2)

Първи свитък
(1271–1274)

В ранната утрин на новата година^[1], когато нежната пролетна омара бе обгърнала небето като воал, придворните дами излязоха навън, за да посрещнат утрото. В приказната си премяна те изглеждаха една от друга по-красиви. И аз бях с тях. Спомням си, че одеждите ми напомняха напъпило сливово дърво — върху аленочервена роба бях облякла жълто-зеленикава дреха, а отгоре — червено наметало; на двете ми леки кимона с релефно изтъкани сливови дървета и лози бе избродиран сливов цвят на фона на бамбукова ограда. В този ден за поднасянето на новогодишното саке в двореца пристигна баща ми — старши придворният съветник Масатада. Празникът на лечебствата^[2] започнахме навън, а после всички се преместихме в двореца, където Негово Величество ексимператорът Гофукакуса отново пожела да поднесат саке. Преди това баща ми — виночерпецът на пиршеството — бе предложил на всички по девет чашки — по три от три подноса, ето защо сега той отново се намеси и каза: „Нека спазим ритуала на деветте чашки и по време на пиршеството вътре в двореца“, но Негово Величество възрази: „Не, предлагам сега да пием по двадесет и седем чашки — девет пъти по три.“ Когато всички бяха вече доста пияни, Негово Величество подаде една чашка на баща ми и каза: „Нека от тази пролет «дивият жерав от твоите поля»^[3] да прелети при мен!“ Баща ми прие новината с благодарност и смирение, пи отново по установения ритуал, сетне си тръгна.

За какво ли си бяха говорили? Какво имаха пред вид? Бях ги видяла да си шепнат тайно, ала нищо не разбрах.

Когато след молитвата се прибрах в стаята си, намерих писмо^[4], в което пишеше: „До вчера се боях да не оставя следи върху белия сняг, ала сега — дошла е вече пролет, и няма край…“ Заедно с писмото получих и осемкатова дреха, чиито цветове се преливаха от алено до бяло, лилаво лятно кимоно, жълто-зеленикаво наметало, елек, панталони и трикатово и двукатово кимоно с къси ръкави. Тези подаръци бяха тъй неочаквани, че силно се смутих и не знаех какво да правя. Реших да не се докосвам до тях. В този миг съзрях лист фина хартия, прикрепен към ръкава на една от одеждите. На него бе написано следното стихотворение:

Едва ли някога

ръкавите ни ще се съберат

като криле на птица.

Дарявам ти пера на жерав.

За мене все да ти мълвят.

Стори ми се, че ще бъде невъзпитано и непочтително да върна одеждите, подготвени специално за мен, затова изпратих следния отговор: „Мигар в тези дрехи е скрита Вашата любов? Това не зная. И щом реша да ги облека, ще дойдат тъжни дни и от сълзите ми ръкавите ще овехтеят… Но ако Вашата любов е безгранична, ще ги нося с радост.“ Така написах и изпратих писмото.

През нощта бдях над спокойния сън на Негово Величество^[5], когато изведнъж някой почука на задната врата. Излезе да отвори малко момиче от прислугата, но скоро се върна и ми донесе някакъв пакет. „Слугата, който предаде това, веднага си отиде“ — обясни то. Разтворих пакета и що да видя — вътре отново имаше красиви одежди и още едно стихотворение:

Сърцата, дали клетва

за вярност и любов,

не ще й нивга изменят!

В одеждите, изпратени от мен,

нощта прекарай!

Нямаше посочен адрес, тъй че нито можех да върна одеждите, нито да изпратя някакъв отговор.

На третия ден от месеца в двореца се очакваше да пристигне ексимператорът Госага, бащата на Негово Величество. Аз облякох тъй странно подарените ми дрехи, а когато баща ми ме видя в тях, каза: „И цветът, и ароматът на тези дрехи не са обикновени. Дали не са дар от Негово Величество?“ Сърцето ми трепна от страх, ала се опитах да си придам колкото може по-равнодушен вид и отвърнах: „Не, подари ми ги Нейно Високоблагородие госпожа Китаяма.“

Привечер на петнадесетия ден дойде вест от имението на баща ми в Кавасаки. Викаше ме веднага да отида при него. „Защо ли чак толкова бърза?“ — помислих си с неохота, но не бих могла да кажа, че ми е неприятно и затова изпълних волята му. Стигнах до имението и що да видя — вътре беше някак необикновено празнично. И параваните, и рогозките, и завесите, и подвижните прегради между стаите — всичко бе подредено с особено внимание и грижа. „Сигурно заради новата година!“ — помислих си. Така се изниза денят. На следващия ден от сутринта настъпи голяма бъркотия — суетяха се какво щели да поднесат за гощавка, къде щели да спрат конете и колесниците на велможите. Дойдоха и гости, а сред тях и баба ми, монахинята от Кога, и всички тайно започнаха да си шушукат нещо. Накрая не издържах и попитах: „Кажете ми какво се е случило?“, а баща ми се усмихна и отвърна: „Негово Величество изпрати вестоносци да ни съобщят, че довечера на път за двореца, за да избегне запретената посока^[6], ще благоволи да посети нашето имение. Тъкмо навреме наистина, защото всичко вкъщи е стегнато и красиво украсено за началото на годината! А теб повиках, за да му прислужваш.“ „Странно — помислих си, — обикновено Негово Величество се мести от един дворец в друг само когато се сменят годишните времена!“ Споделих с баща ми съмнението си, но всички някак странно се засмяха на думите ми и казаха: „Дете е още.“ Аз продължавах да се учудвам от това, което ставаше вкъщи — кой знае защо дори и в моята стая бяха поставени необичайно красиви паравани и завеси. Ала когато попитах: „Защо е необходимо и моята стая да бъде така празнично украсена?“, всички отново заговорнически се засмяха и не ми отговориха нищо.

Вечерта ме накараха да облека трикатово бяло кимоно и тъмночервени панталони. Всичко беше много странно — навсякъде из къщата димяха благовония, и то така, че да се виждат. Щом запалиха фенерите, при мен дойде мащехата ми, донесе едно ослепително красиво кимоно и ме накара да го облека. Подир малко в стаята влезе и баща ми, закачи на различни места изящни и изискани одеяния и ми заръча: „Не си лягай, докато не дойде Негово Величество! Старай се да го обслужваш добре. Придворната дама никога не бива да бъде упорита! Тя трябва да изпълнява волята на своя господар!“ Изобщо не разбирах какво имаше пред вид и накъде клонеше с тези свои съвети! Настаних се да чакам до печката в ъгъла и така неусетно съм заспала.

Какво е ставало след това — не зная, но ето че по някое време Негово Величество пристигнал. Отначало всички се суетели около посрещането и чак когато дошъл ред за гощавката, забелязали, че съм заспала. Настанала голяма суматоха и всички се развикали: „Трябва да събудим Ниджо! Събудете я веднага!“, ала Негово Величество ги възпрял: „Нищо, нищо! Оставете я да спи!“ Така никой не дошъл да ме буди.

Бях заспала до печката, както си бях с дрехите, и за да не ме дразни светлината на свещите, бях закрила лицето си с единия край на кимоното. Събудих се през нощта и онемях от учудване — свещите бяха изгасени, вътрешните завеси спуснати, а точно до мен спеше съвсем спокойно и свойски някакъв мъж. „Какво е това?“ — проплаках и се помъчих да избягам, ала точно в този миг мъжът до мен се събуди. Беше Негово Величество. Той започна да ми говори, че ме обичал още от времето, когато съм била съвсем малка, че с нетърпение очаквал да стана най-сетне на четиринадесет години и куп други неща, които дори не бих посмяла да напиша тук. Смисълът на думите му не достигаше до мен и аз само плачех ли, плачех, така че дори по ръкавите на неговото кимоно не остана сухо местенце от сълзите ми. Негово Величество не се опита да ме утеши, ала не прояви и никаква грубост към мен. Той само говореше: „Толкова дълго беше равнодушна към мен и аз се надявах, че може би сега най-сетне… Защо продължаваш да се държиш така хладно, при все че всички вече знаят къде съм!“

„Ето, значи, каква била работата!“ — изведнъж до мен достигна целият смисъл на случилото се. Това не беше тайна. Нито пък сън. Хората знаеха. Една само нощ, а след това щяха да започнат моите мъки. Съзнанието, че можех да разсъждавам в този миг ме успокояваше, че все още не съм загубила разсъдъка си, ала от това не ми ставаше никак по-леко.

„Ако ми е била отредена такава участ, защо поне не ме предупредихте по-рано? Защо никой, дори баща ми, не дойде да ми каже какво ме очаква? Как ще погледна сега хората?“ — простенах през сълзи, а Негово Величество продължаваше да ме наблюдава мълчаливо, но дори самото му присъствие ми причиняваше непоносима болка.

После потънах в безмълвие и не отвърнах ни дума на неговите въпроси и увещания. Така си отиде нощта.

На сутринта чух нечий глас: „Негово Величество сигурно ще пожелае да се върне отново тук тази нощ!“ При тези думи той стана, приготви се да си върви и промърмори: „А сега трябва да си давам вид, че нещо се е случило.“ Сетне се обърна към мен и рече: „Неочакваното ти равнодушие ме кара да си мисля, че надеждите, които възлагах на теб още по времето, когато носеше косата си разделена на път^[7], са били напразни. Би могла поне да се постараеш да не предизвикваш подозрението на околните! Какво ще си кажат, ако се затвориш в стаята си!“ Той ту ми се караше, ту ме успокояваше, ала аз продължавах да мълча. После изведнъж махна с ръка: „Безсмислено е да ти говоря повече!“, облече мантията си и поръча да му приготвят колесницата.

„Ваше Величество, ще желаете ли нещо за закуска?“ — достигна до ушите ми гласът на баща ми и в този миг почувствувах, че вече не бих могла да го погледна в очите. О, как мечтаех да се върне вчерашният ден!

След като Негово Величество си отиде, аз продължих да лежа в стаята си и си давах вид, че още спя. Скоро донесоха от него писмо, което ме накара да се почувствувам още по-нещастна. На всичкото отгоре мащехата и баба ми влязоха в стаята и започнаха да ми досаждат с въпроси: „Какво ти е? Защо не ставаш?“ Едва намерих в себе си сили да им отговоря: „Не се чувствувам добре след тази нощ.“ Ала за най-голям мой ужас те, изглежда, помислиха, че съм изморена, защото за първи път съм споделила леглото си с мъж.

Междувременно отвън вдигнаха голям шум около писмото и някой нахълта да ми го покаже. Нямах никакво желание да го прочета, а през това време слугите на Негово Величество чакаха за отговор и всички много се притесниха. Тогава някой предложи: „Кажете на баща й!“ Беше направо непоносимо. Баща ми влезе и попита: „Не се ли чувствуваш добре?“, а когато му обясниха, че не желая да отговоря на писмото, той рече: „Що за детинщини? Да не искаш да кажеш, че няма да изпратиш отговор?“ Сетне сам отвори писмото. Върху лист фина лилава хартия бе написано следното стихотворение:

Години дълги бе за мене

дете любимо, ала днес

едничък спомен ми остана —

ръкавите, които твойте не покриха,

ухаят с нежния ти аромат.

Като чуха стихотворението, всички започнаха да си шушукат колко съм се различавала от останалите млади момичета, а аз просто не можех да си намеря място от срам и притеснение и за нищо на света не исках да стана. Това силно смути хората вкъщи и те се чудеха какво да правят, защото щеше да бъде много неприлично, ако някой друг отговори на писмото на Негово Величество вместо мен. След като дълго мислиха какво да направят, баща ми излезе при слугите на Негово Величество и каза да му предадат следното: „Тя е още съвсем дете и дори не се е събудила, за да може да прочете писмото.“

По обяд донесоха още едно писмо^[8]. Отворих го и прочетох следното стихотворение:

От днес нататък

любовта към теб

сърцето ще изпепели.

А другиго залюбиш ли —

ще спре да бие!

А отдолу беше добавено: „Любовта към теб ми даваше да живея в този свят на суетата. А сега — какво ли ми остава?“ Писмото бе написано върху лист фина бледосиня хартия, а за фон бе използувано старото стихотворение:

„… не ще покриват облаците вече

планините тайни, приютили

моята любов^[9]…“

Откъснах от хартията на писмото едно парченце и точно върху „планините тайни“ написах следното стихотворение:

Едва ли ще узнаеш някога

как страда моята душа

и в тъмни дебри как блуждае.

Под порива на вятъра студен

в небето тъжен дим витае.

Изпратих в отговор това стихотворение, ала после започнах да се измъчвам от угризения на съвестта. Защо постъпих така?!

Не ядох нищо през целия ден, не пожелах да ми донесат дори чай и това даде повод на хората вкъщи да говорят, че имам някаква „странна болест“. Когато започна да се свечерява, изведнъж съобщиха, че пристига Негово Величество. Нямах време дори да си помисля как да се държа с него, защото той влезе направо в моята стая и се настани вътре съвсем по свойски. „Чух, че не си била добре. Какво ти е?“ — попита ме той, ала аз нямах ни най-малко желание да му отговарям и затова продължавах да лежа неподвижно. Той легна до мен и започна да излива душата си, но аз почти не го слушах, скована от страх какво щеше да се случи след това. Изгаряше ме желанието да му кажа, както в старото стихотворение: „Ако в света ни нямаше лъжа^[10]…“, ала не посмях, защото си помислих, че човекът, който ми бе написал: „… А другиго залюбиш ли…“, ще ме осъди за такива думи.

Тази нощ, след като не можа̀ да изтръгне и дума от мен, Негово Величество се отнесе с мен тъй жестоко и безсърдечно, че целите ми дрехи бяха разкъсани. Сега, когато нямаше вече какво да губя, аз се презирах и страдах. С ужас си мислех за идването на зората.

Сърцето, без да пита —

безжалостно

той дрехите разкъса.

Какво ли ще разнася

хорската мълва?…

Ето какво си мислех в този момент и дори се учудих, че имам още сили да се безпокоя за доброто си име.

А през това време Негово Величество ме обсипваше с тържествени клетви и любовни излияния: „В преражданията си^[11] ние ще приемаме различен облик, ала нашият съюз ще бъде вечен. Понякога разстоянията ще ни разделят, ала сърцата ни не ще се разделят.“ Късата нощ се изниза бързо, без да остави време за сън, и ударите на камбаните възвестиха идването на зората. „Съмна се и няма да е благоприлично да се бавя дълго при теб“ — каза Негово Величество, а после се обърна към мен с думите: „Дори и да не ти е мъчно, че се разделяме, би могла поне да дойдеш да ме изпратиш!“ Нямаше как да му откажа и затова наметнах върху дрехите си, мокри от сълзи, леко кимоно и излязох навън да го изпратя. Луната бавно чезнеше нейде на запад, а на изток розовееше тънка ивица облаци. Погледнах отново Негово Величество — той бе облечен в бледолилава роба, върху която имаше зелено наметало с тъмнолилава подплата, а по панталоните му бяха избродирани най-различни фигури. Изведнъж почувствувах някаква странна привързаност към него и със свито сърце се питах на какво ли се дължеше тя.

Колесницата бе изпратена от Такааки, а Таметака бе единственият придворен, който придружаваше Негово Величество. Скоро слугите докараха колесницата. Слушах гласовете на птичките и ми се струваше, че пеят за мен и се тревожат как съм. Камбанният звън, който се носеше от храма Каннондо, тъжно отекваше в душата ми и сякаш казваше: „Плачи! Плачи!“ Спомних си стихотворението: „… и отляво, и отдясно ръкавите са в сълзи потопени^[12]“ и си помислих, че то сигурно е било написано точно в такъв момент.

Ала Негово Величество все още продължаваше да стои така и по едно време ми каза: „Пътят ми към двореца ще бъде тъжен и самотен. Ела с мен!“ Не смеех да му откажа и затова стоях объркана на верандата, без да промълвя нито дума. Предутринната луна все повече избледняваше, за да отстъпи ред на зората. „Какво те измъчва?“ — попита ме Негово Величество и ме качи в колесницата. Така потеглих към двореца, без дори да съобщя вкъщи, че тръгвам. Почти като в старите романи^[13]! Какво ли ме очаква? — с тревога си мислех аз.

Камбанен звън зората възвестява.

Нима бе само сън кошмарен?

Ала не съм дори и спала.

В небето бавно избледнява

печална утринна луна.

Нашето пътуване до столицата навярно би изглеждало доста забавно отстрани, защото през цялото време Негово Величество се кълнеше в искрените си чувства — точно както в старите романи, където изкусният прелъстител отвлича младата девойка. Ала тогава всичко ми изглеждаше ужасно, пътят ми се струваше непоносимо дълъг и през цялото време само плачех.

Колесницата спря до Ъгловия павилион, Негово Величество слезе и се обърна към Такааки: „Доведох я със себе си, защото е още съвсем дете и не се знае какво може да направи, ако я оставя сама. Мисля, че ще е по-добре известно време никой да не знае за нейното пристигане. А ти се погрижи за нея.“ С тези думи той ме остави в ръцете на Такааки и се оттегли в покоите си.

Гледах двореца и като че ли не можех да го позная. Не ми приличаше на мястото, където бях живяла толкова години. Сковаваше ме смътен ужас, тягостни предчувствия свиваха сърцето ми и се презирах, че бях дошла. „Какво ли ме очаква?“ — отекваше с болка в мен. През сълзи чух гласа на баща ми — той се осведомяваше как се чувствувам. Такааки му обясни какво бе наредил Негово Величество и баща ми каза: „Страхувам се, че подобни специални грижи биха могли само да й навредят. Всичко трябва да изглежда така, както е било досега! Ако седи тук скрита, кой знае какви слухове ще плъзнат!“ Чух, че после той си тръгна, а мен с нова сила ме обзеха мрачни мисли за бъдещето — какво ли вещаеше то? В този момент в стаята влезе Негово Величество и прекъсна тъжните ми размисли, като с поток от нежни и ласкави думи успя дори малко да ме успокои. Съзнанието, че случилото се ми бе предопределено още от предишния живот, ме накара лека-полека да започна да се примирявам със своята участ.

Прекарах в двореца десет дни и всяка нощ Негово Величество идваше при мен. Ала кой знае защо, аз не преставах да си мисля за онзи човек, който ми бе изпратил писмото: „… А другиго залюбиш ли…“ През цялото време баща ми се опитваше да обясни на Негово Величество, че не бива да ме държи така в двореца и най-сетне успя да го склони да ме прибере за малко вкъщи. Беше ми досадно и неприятно да виждам, когото и да било и затова казах, че съм болна и се затворих в стаята си.

Негово Величество ми изпрати следното писмо: „Толкова свикнах с теб, че сега, когато си далече, се чувствувам тъжен. Хайде, ела при мен по-скоро!“ Вътре имаше и стихотворение:

Помисли ли за мен?

А може би напразно се надявам.

И сълзите, пролети скришом,

да ти покажа не посмях.

Предишните му писма предизвикваха у мен само чувство на досада и отегчение, а това дори ме зарадва и аз бързо го прочетох. Отговорът, който му изпратих обаче, бе като че ли малко изкуствен и нагласен:

Сълзите по ръкавите

за мен били пролени!

Не смея да повярвам аз!

Но щом писмото ти получих,

сълзите ми потекоха завчас!

Подир няколко дни се завърнах в двореца — този път съвсем открито, според правилата. Ала кой знае защо, все не можех да дойда на себе си. На всичкото отгоре съвсем скоро плъзнаха слуховете: „А, сигурно има защо старши придворният съветник Масатада толкова да се грижи за нея! Вижте само как пристигна в двореца — като официална процесия!“

Не след дълго тези слухове стигнаха и до ушите на госпожа Хигаши Ниджоин^[14] и тя започна да се държи към мен с неприязън. Така се нижеха ден след ден и аз се чувствувах все по-потисната и по-смутена. Не че ме беше пренебрегнал съвсем, нито пък роптаех, когато оставах сама, както правеха другите наложници! Ала всеки път, когато някоя друга отиваше при него, аз отново и отново си мислех колко тъжно е устроен нашият преходен свят! Започнах често да си спомням стихотворението: „… дали ще доживея някога за спомените тъжни да разкажа…“^[15]. Свечеряваше се, после отново се съмваше… Така дойде есента.

 

 

През осмия месец наближи времето ексимператрицата Хигаши Ниджоин да ражда и тя се оттегли в Ъгловия павилион. Годините й не бяха вече малко, а и предишните й раждания не бяха минали съвсем леко, тъй че в двореца настъпи голяма тревога. Бяха повикани многобройни свещеници, които изпълниха всички възможни будистки ритуали. Те възнесоха молитви към Седемте Бодисатви — Лечители, към Петте Велики Пазители, към Бодисатвата Фуген — закрилник на човешкия живот, към Конго Доджи и Айдзен’о^[16]. В провинцията Овари, където управляваше моето семейство, се почиташе единият от Петте Велики Пазители — Гундари, ала този път баща ми поръча да бъде организирана служба и за Конго Доджи, като за целта бе избран свещеникът от храма Джоджуин.

Скоро след двадесетия ден от месеца съобщиха, че са започнали родилните й болки. Вдигна се голям шум. Мина обаче ден, два, три и тъй като тя все още не раждаше, всички много се притеснихме и съобщихме на Негово Величество. Той дойде веднага и като видя колко отпаднала изглеждаше тя, заръча на свещениците да възнасят молитвите си съвсем близо до нейните покои, така че ги делеше само един параван. След това повика високопоставения свещеник от храма Ниннаджи, който възнасяше молитви към Айдзен’о, за да се посъветва с него как би могло да се помогне на ексимператрицата в това наглед безнадеждно положение. Ето какво каза той: „Будите и Бодисатвите ни учат, че човек не може да избегне предопределението от предишния си живот, ала понякога светата вяра и смиреното разкаяние могат да изменят неговата карма. Затова не бива да тревожите душите си. Всичко ще бъде наред.“ При тези думи той неистово започна да се моли, а друг свещеник закачи в покоите на ексимператрицата, точно пред нея, изображението на бог Фудо^[17] — казват, че било същото, пред което на времето се молил Шоку. Сетне захвана и той: „Този, който служи вярно на Фудо, е подобен на всемогъщия Буда, този, който макар и само един ден възнася смирено молитви към него, ще бъде благословен завинаги!“ Подир него свещеникът от Ниннаджи започна на свой ред: „От ранна детска възраст прекарвам нощите си в молитви и послушание, веднъж достигнал зряла възраст, аз свято съблюдавам законите на въздържанието и аскетизма! О, богове и Буди! Не съм ли достоен да ме дарите поне за миг с безкрайната си милост?!“

Така се молеха свещениците, а когато съобщиха, че наближава да се роди детето, молитвите им станаха още по-неистови. Придворните дами приготвиха многокатови тънки кимона и платна от сурова коприна и ги подадоха през щорите на придворните, а те, от своя страна, ги предадоха на гвардейците на Негово Величество, които пък ги връчиха за „пречистване“ на свещениците, които четяха сутрите. Аристократите бяха насядали по стълбите, застинали в очакване детето да бъде момче. А през това време върху специални маси в градината светите мъже извършваха обреда на „пречистването“ на дрехите и копринените платна, като повтаряха молитвените заклинания хиляда пъти. След това велможите предаваха „пречистените“ вещи на придворните дами, които ги прибираха в широките ръкави на дрехите си. Негово Величество пък преглеждаше „свещените коне“, докарани от придворните и гвардейците, преди да ги поднесат на двадесетте и един шинтоистки храма.^[18]

Беше величествено и ми се струваше, че никоя жена по света не би могла дори да мечтае за такива почести.

Един от високопоставените свещеници започна да чете сутрата на Седемте Буди-Лечители, а трима други, избрани заради хубавите си гласове, повтаряха след него. Когато стигна до мястото: „Блажени лицезрящите…“ обявиха, че детето се е родило. Всички бяха озарени от радост и щастие и в този миг по северната страна на покрива бе търкулнато котле за варене на ориз, което означаваше, че детето е момиче^[19]. Негово Величество изглеждаше малко разочарован, ала въпреки това заръча свещениците да бъдат възнаградени както подобаваше.

Ексимператорът Госага се зарадва много на новата си внучка и пиршествата на петия и на седмия ден след раждането й бяха особено пищни. След гощавката на седмата вечер Негово Величество се оттегли в покоите си, където продължи кротко да разговаря с баща си — ексимператора Госага. Изведнъж, някъде около два часа през нощта, в „часа на бика“, от вътрешния двор се разнесе вледеняващ крясък. Сякаш огромни вълни се разбиваха с грохот о крайбрежните скали, подгонени от стихиен ураган! „Какво бе това? Иди да видиш!“ — стресна се Негово Величество.

Погледнах в градината и що да видя! В нея се носеха десетина зловещи бледосинкави същества. Телата им бяха големи колкото чинии, главите им приличаха на миди и имаха тънки и дълги опашки. Те разпръсваха около себе си снопове ярка светлина, която режеше очите, и прелитаха ту нагоре, ту надолу^[20]. „А-а! Страх ме е!“ — развиках се аз и се втурнах обратно в стаята. Цялата се тресях от ужас, а в този миг някой каза: „Какво пък толкова! Това са душите на мъртвите.“ „Ей, гледайте! Гледайте! Там под голямата върба на двора са разхвърляни някакви неща, които приличат на варени водорасли!“ — намесиха се и другите.

Веднага бяха повикани гадатели, които съобщиха, че душата на ексимператора Госага е излязла от тялото му. После дойдоха заклинателите, които се обърнаха с молби към Бога на планината Тай^[21] да върне душата на ексимператора.

Скоро след това, някъде през деветия месец, разбрах, че ексимператорът Госага се е разболял и въпреки лечението — чрез изгаряне с мокса^[22], — положението му все повече и повече се влошавало. Така дойде и новата година, ала веселите тържества бяха помрачени от неговата болест.

Някъде към края на първия месец, когато съобщиха, че положението му е безнадеждно, той бе закаран с паланкин в двореца Сага. Негово Величество веднага се запъти натам, като ме взе да го придружавам. Нейно Величество госпожа Омия и ексимператрицата Хигаши Ниджоин ни следваха в отделна колесница, с тях беше и дворцовата шивачка. Специалното лекарство, което трябваше да бъде дадено на ексимператора Госага по пътя, било сложено от лекарите Таненари и Моронари в две кани. След това по заповед на Цунето̀ те били връчени на съхранение на дворцовия гвардеец Нобутомо. Можете да си представите колко се учудили всички, когато, като спрели край Учино, видели, че и двете кани са абсолютно празни. Негово Величество съвсем посърна, щом разбра, а и аз не се чувствувах по-добре.

Негово Величество бе настанен в павилиона срещу реката Оигава. Той искаше през цялото време да знае как се чувствува баща му и постоянно изпращаше най-различни хора от свитата, без значение на сана им, да питат за състоянието на болния. Тъй че през цялата нощ насам-натам сновяха придворни и слуги. Когато дойде и моят ред да отида да се осведомя за състоянието на ексимператора, ясно чух ударите на вълните в реката Оигава и сърцето ми потръпна от болка.

В началото на втория месец стана вече ясно, че краят на ексимператора е неизбежен и може да настъпи всеки миг. Някъде около деветия ден дойдоха и двамата наместници на правителството Бакуфу в столицата^[23], за да изразят своето прискърбие и съчувствие, а старши придворният съветник Санекане действуваше като техен посланик. На единадесетия ден настъпи кратко оживление, тъй като пристигна и самият император Камеяма, но дори и това не можа да разсее напълно мрачното ни настроение. А когато двамата братя — Негово Величество и императорът — се събраха и вместо обичайните забавления, започнаха да проливат горчиви сълзи, никой не можеше да остане равнодушен — било то близък или далечен човек.

На петнадесетия ден от месеца около шест часа вечерта, в „часа на петела“, видях, че някъде над столицата се издигат гъсти облаци дим. Попитах какво се е случило и ми обясниха, че гори домът на наместника на правителството Бакуфу — Токисуке, а самият той бил нападнат и убит. Колко е преходен нашият живот! — успях само да си помисля. Човекът, който преди няколко дни посети умиращия Госага, умря преди него! Планината Тай не отбира ни млади, ни стари, ала тази неочаквана смърт наистина много ни натъжи. Старият ексимператор не бе казал нито дума от нощта на тринадесети и не можеше да знае това доказателство за недълговечността на нашия свят.

Сутринта на седемнадесетия ден съобщиха, че състоянието на стария ексимператор съвсем се е влошило. Повикаха високопоставения свещеник Кейкай и игумена от Оджоин и те започнаха да се молят за неговото оздравяване: „Ти свято си съблюдавал десетте добродетели в предишния си живот, благодарение на което си се въздигнал до императорския престол в сегашния и си почитан и уважаван в цялата страна. Ти ще достигнеш рая след прераждането си! Издигни се на високо, до последното стъпало на най-горния кръг, и се спусни тук, в блудния свят на суетата, за да поведеш след себе си към Истинския път целия человечески род!“ Те се опитаха да помогнат на ексимператора в последните му минути да се извиси, ала греховната му привързаност към земните дела го възпря. Той си отиде в шест часа вечерта на седемнадесетия ден от втория месец през деветата година Бун’ей^[24], без да успее да се отдели в сърцето си от житейската суета. Поданиците му потънаха в скръб, разноцветните дрехи бяха сменени с черни и всичко наоколо сякаш потъмня.

На следващия ден тялото бе преместено в павилиона Якусоин, където се извърши погребалната церемония. Дойдоха свещениците на храмовете Ниннаджи, Емманджи, Шогоин, Бодайин, Шоренин. Всички те бяха негови чеда. Не стигат думите да опиша каква дълбока скръб ни бе обхванала в този миг.

Цунето̀ бе много приближен на покойния ексимператор. Затова всички предполагаха, че ще приеме монашески обет. Ала за наше най-голямо учудване той носеше урната с праха на Госага облечен не в черно расо, а в дворцови дрехи.

Негово Величество плачеше ден и нощ и дълбоката му скръб се предаде и на нас — хората от неговата свита, и ние често проливахме сълзи заедно с него. Покойният Госага бе баща на Негово Величество и затова бе наложен траур — часовете не се обявяваха на висок глас, слугите не тичаха пред колесниците да съобщават гръмогласно за минаването на някоя важна особа. Струваше ми се, че дори и вишните в планината ще разцъфнат с черни цветове^[25].

Баща ми получи разрешение да облече тъмни траурни одежди^[26], ала когато бе предложено да го последвам и аз, Негово Величество се възпротиви: „Тя е още съвсем дете. Няма нужда да носи траурни дрехи. И така е добре.“ Баща ми на няколко пъти се обърна към Госпожа Омия и към Негово Величество за разрешение да се оттегли от светския живот, ала те му отказаха. Той страдаше може би повече от другите и всеки ден ходеше на гроба на Госага. Един ден помоли старши придворния съветник Сададзане да предаде на Негово Величество молбата му:

„От деня, когато на деветгодишна възраст постъпих на служба при Негово Величество Госага, аз предано и вярно съм му служил и винаги съм бил облагодетелствуван от височайшата му милост и благоразположение. Дори след като баща ми напусна този свят и аз си навлякох омразата на мащехата ми^[27], той продължаваше да бъде все така великодушен към мен, а аз му се отплащах с безпрекословна вярност. Дворцовите церемонии винаги са ми носели удовлетворение и аз нито за миг не съм завиждал на другите. В дните, когато обявяваха повишаването на чиновете, никога не съм страдал, защото напредвах в дворцовата йерархия дори по-бързо, отколкото се надявах. Получавал съм и безброй други почести. Животът в двореца ми носеше радост — бях щастлив и в нощите на празника Тойоноакари, когато всички пиехме и танцувахме, събрали ръкавите на дрехите си, и по време на свещените танци в шинтоистките храмове. Сърцето ми се стопляше, когато се оглеждах в церемониалните си одежди във водите на реката Митараши. Имам първи дворцов ранг и чин старши придворен съветник, глава съм и на рода си. Нещо повече — бях удостоен дори с предложението да стана министър, ала бях на път да се откажа, тъй като десният гвардейски капитан поиска този ранг да бъде даван само на хора, които са били гвардейски капитани; и точно тогава моят господар напусна този свят. И макар още да живея, кичестото дърво, в чиято сянка намирах опора и утеха, увехна и умря и аз се чувствувам безполезен въпреки положението ми в двореца. Вече съм на петдесет години. Колко ми остават още? Единственото, към което се стремя сега, е да приема монашески обет и така да въздам необходимото на своя господар. Ако получа Вашата благословия, ще се оттегля от този свят и ще се моля за спасението на неговата душа!“

Такава бе искрената и гореща молба на моя баща, ала той отново не получи разрешение. Негово Величество дълго му говори и го увещава да се откаже от решението си и баща ми трябваше да се подчини на височайшата воля. Но въпреки това той не позволи тревата на забравата да порасне в неговото сърце.

На четиридесет и деветия ден след смъртта на ексимператора Госага бяха организирани будистки служби и церемонии, а сетне всички се завърнахме в столицата^[28]. Бяха изпратени вестоносци в Камакура да съобщят на правителството Бакуфу за положението в двореца^[29] и така, в грижи и тъга, дойде петият месец.

 

 

Дали защото проливните дъждове през петия месец не оставиха сухо местенце дори по ръкавите ни, баща ми изглеждаше по-тъжен и по-потиснат от мрачен есенен ден? Или пък бе така отпаднал и унил, защото се бе отказал от навика си да не прекарва нито нощ сам и бе престанал да ходи на различни пиршества? В нощта на четиринадесети, когато се връщал от будистките служби в храма Отани, придружаващите го слуги изведнъж забелязали, че изглежда много блед и разбрали, че нещо не е наред. Повикали лекар и той казал, че от изтощение и притеснение баща ми се е разболял от жълтеница и започнал да го лекува чрез изгаряне с мокса. Състоянието му продължаваше да се влошава и на мен ми се струваше, че ще загубя разсъдъка си от мъка. През шестия месец, когато направо не можех да си намеря място от безпокойство, изведнъж забелязах, че и самата аз не съм съвсем наред. Ала можех ли да говоря за това в такъв момент!

Баща ми не пожела да бъдат възнасяни молитви за оздравяването му. „Моето положение изглежда безнадеждно и аз бих искал час по-скоро да отида при своя господар!“ — съобщи ми той. Известно време остана в дома си на ъгъла на улиците „Роккаку“ и „Кушиге“, а вечерта на четиринадесетия ден от седмия месец го преместиха в имението в Кавасаки. Не взе със себе си по-малките си деца^[30], за да може спокойно да се приготви да посрещне края си. Само аз го последвах и бях горда, че ми се доверяваше вече като на голяма. На баща ми направило впечатление, че не изглеждам добре и не се храня редовно, ала отначало помислил, че това се дължи само на моята загриженост за здравето му. Опита се да ме утешава, но тогава, изглежда, разбра, че работата не е само в мъката ми. „Не, не бива да те напускам сега!“ — каза той и изведнъж желанието му за живот сякаш се възвърна. Поръча да бъдат изпълнени и будистки служби — седемдневни молитви на бога на планината Тай в централната зала на храма Енрякуджи, седем изпълнения на свещените танци денгаку отвън пред седемте храма на Хие. По негово желание в продължение на цял ден в храма на бог Хачиман в Ивашимидзу^[31], бе четена Сутрата на Великата мъдрост, а на брега на реката Камогава бе издигната каменна колона. Всички тези религиозни ритуали бяха предизвикани не от безпокойство за собствения му живот, а от дълбоката му загриженост за моето бъдеще. Така аз неволно станах причина да се заздрави връзката му с този свят и го отдалечих от извисяването му в бъдещия.

Някъде към двадесетия ден баща ми се почувствува доста добре и тъй като вече нямаше опасност за живота му, аз се завърнах в двореца. Като разбра за особеното ми състояние, Негово Величество започна да полага за мен големи грижи, ала аз с горчивина си мислех, че няма нищо вечно в този свят, дори и „тревата на вечността“, и се молех само да не ме постигне участта на госпожа Микушигедоно, която умря през шестия месец по време на раждане. Наближаваше вече краят на седмия месец, ала състоянието на баща ми така и не се подобряваше и аз със свито сърце си мислех за своето бъдеще. В нощта на двадесет и седми, когато в покоите му имаше по-малко хора, отколкото обикновено, Негово Величество ме повика да отида при него. Бе тихо и спокойно и той започна да говори за изминалите дни, за сегашните ни връзки… „В нашия преходен свят всичко е белязано с печата на недълговечността и това е толкова печално — каза той и продължи: — Състоянието на баща ти изглежда безнадеждно и ако се случи най-лошото, ти ще останеш сама, без никаква опора в този свят. Кой тогава, освен мен, ще се съжали над теб и ще се погрижи за твоето бъдеще?“ При тези думи очите ми се напълниха със сълзи. Странно, но дори словата за утешение носят тъга. Нощта бе безлунна и ние дълго говорихме така в полутъмната стая, в която потрепваше бледата светлина на свещите. Изведнъж чух някой да ме вика. Какво има? — учудих се. Беше слуга от имението в Кавасаки, който съобщи: „Краят е неизбежен!“

Тръгнах веднага и една-едничка мисъл не ми даваше покой през целия път — дали ще го заваря жив? Колесницата се носеше бързо, но на мен ми се струваше, че едва-едва се влачи. Когато най-сетне пристигнахме, с голямо облекчение разбрах, че баща ми е още жив. Той започна да ми говори през сълзи: „Капчицата роса, която още не се е разтопила, ще бъде отвяна от бурния вятър. Нашият живот е низ от безкрайни мъки и страдания, ала аз не искам да го напусна, защото мисълта за теб не ми дава покой.“

През нощта, когато удариха камбаните, слугите известиха, че пристига Негово Величество. Това бе толкова неочаквано, че дори и баща ми се развълнува, въпреки че бе много болен и отпаднал. Изскочих навън и видях, че той бе дошъл тайно, придружен само от един придворен и двамина гвардейци. В този миг зад планинските върхове бавно изплува бледата луна и в светлината й съвсем ясно видях Негово Величество, облечен в бледолилава дреха, на която бяха изтъкани „цветя на дълголетието“. Каква чест бе за нас да ни посети!

Баща ми помоли да предадат на Негово Величество: „Нямам сили дори да наметна някаква дреха върху немощните си рамене, тъй че не бих могъл да Ви посрещна. Ала честта, която ми оказвате с Вашето посещение, ще бъде един от най-скъпите ми спомени от този живот!“ Негово Величество постоя така малко, а сетне се запъти направо към стаята на баща ми и влезе вътре. Баща ми се опита да се надигне, ала той го спря: „Не, не! Останете си така, както сте!“ Той сложи една възглавница до постелята на баща ми и седна на нея. От очите му бликнаха сълзи: „Ти си ми служил вярно още от времето, когато бях дете, ето защо вестта за твоята болест силно ме натъжи и аз пожелах да дойда да те видя поне още веднъж!“ Баща ми отвърна следното: „Вашето посещение ме изпълва с огромна радост. То е дори повече, отколкото заслужавам. Ала на сърцето ми е легнала голяма грижа — бъдещето на дъщеря ми. Тя бе едва на две години, когато загуби майка си, аз останах да я възпитавам сам и бях единствената й опора. Безкрайна е мъката ми при мисълта, че трябва да я напусна сега, когато тя е в по-особено състояние!“ Баща ми също плачеше. Тогава Негово Величество се обърна към него с много топлота в гласа: „Представям си колко мъчително е това за Вас. Не се безпокойте за нея! Ще направя всичко, което е по силите ми. Не позволявайте такива земни грижи да мъчат душата Ви в последните часове и да Ви попречат да поемете Истинския път и да се възнесете в рая!“ Подир малко Негово Величество каза: „Вие трябва да си почивате!“ — и се приготви да си върви.

Слънцето бе вече изгряло и Негово Величество бързаше да се прибере в двореца, за да не бъде забелязан, ала точно в този миг излязоха слугите и му предадоха дарове от баща ми — бива, принадлежала някога на дядо ми, Първия министър Мичимицу, и сабя, която е била собственост на ексимператора Готоба^[32]. Той я подарил на дядо ми, когато тръгвал на заточение. На върха на острието на сабята бе закачено листче бледосиня хартия, на което бе написано стихотворението:

Смъртта ми ще ни раздели.

Но има клетви трайни,

в трите живота те горят.

Аз бъдещето Ви оставям —

това е моята молба.

Негово Величество бе дълбоко развълнуван от този жест и все повтаряше, че няма за какво да се притеснявам.

Скоро след това той изпрати следното стихотворение:

До нови срещи! —

ала някъде далече

от този свят на суетата.

Тогава нека да се видим

в Зората в Чистата земя^[33]!

Грижите и вниманието на Негово Величество бяха единственият лъч светлина в мрака на нашата самота и мъка.

Той ми изпрати „пояс на майчинството^[34]“ по-рано от определеното време, за да може и баща ми да го види. По негово поръчение поясът ми бе връчен на втория ден от осмия месец от старши придворния съветник Такааки. Такааки бе оставил за момента траурното си облекло и носеше церемониални дворцови дрехи. Придружаваха го неколцина слуги — някои от тях тичаха напред да съобщят за пристигането му, други съпровождаха колесницата му. Баща ми много се зарадва и поръча да бъде поднесено саке. С тъга си мислех, че може би това ще е за последен път в живота му. Той даде в дар на Такааки специални волове „шиогама“, които бе получил от свещеника в храма Ниннаджи.

Този ден баща ми изглеждаше малко по-добре и за миг в мен проблесна надеждата, че може би все пак ще оздравее. Привечер се облегнах до постелята му да си почина и така неусетно съм заспала. Изведнъж той рязко ме събуди. „Бедно мое дете! — започна да реди той нежни думи, — може би ако не днес, то утре аз ще поема незнайни пътища, ала не това ме плаши. Мисълта за теб не ми дава покой. Като те гледах как невинно спиш до мен, сърцето ми се сви от болка. На кого ще те оставя, дете мое? С теб са ми свързани много грижи и радости, защото аз сам те възпитавах, след като умря майка ти и те остави в ръцете ми на две годинки. Ето защо, макар и да имам други деца, ти си ми най-мила и обичта ми към теб е «три хиляди пъти по-голяма». Когато ти се усмихваше, струваше ми се, че усмивката ти е изпълнена със «сто очарования», а когато бе тъжна, страдах заедно с теб.^[35] Петнадесет пъти посрещахме двама пролетта и есента и ето че трябва да се разделим. Чуй бащиния ми съвет — ако служиш предано на Негово Величество и не предизвикваш недоволството му, винаги ще бъдеш честита и почитана. Ала уви! В нашия свят невинаги става така, както желаем! Ако се случи да разгневиш своя господар и не намериш в себе си сили да продължаваш да живееш в този свят на суетата, трябва веднага да поемеш Истинския път, за да се погрижиш за следващия си живот, да въздадеш синовна почит към своите родители и да се молиш да се съберем отново край лотосите в Чистата земя. Но ако, самотна и изоставена, подириш нов господар и влезеш в дома на друг човек, който да е той, то знай — тогава вече няма да си ми дъщеря, макар и след смъртта ми! Помни, че връзките между мъжа и жената не свършват само в света, в който сега живеем, и ние сме безсилни да сторим каквото и да било! О, какъв срам ще бъде, ако не приемеш монашески обет и опетниш доброто име на нашия род! Да си подстрижеш косите и се оттеглиш от света на суетата ще бъде единственият достоен изход за теб!“ Баща ми говори така дълго-дълго и аз почувствувах, че може би това са последните му напътствия към мен.

Рано в зори, когато камбаните възвестиха идването на утрото, дойде Накамицу и донесе варени листа. Тях ги поставят под болния. „Разрешете ми да сменя листата!“ — обърна се към баща ми, ала той го възпря с думите: „Остави! Вече няма никакъв смисъл! Краят ми не е далеч! По-добре се погрижи Ниджо да хапне нещо!“ Не можех да преглътна нито залък в този миг, но баща ми настоя: „Хайде, хапни си! Искам да те погледам!“ С тъга си помислих какво ще се случи с мен после, когато него вече няма да го има. Подир малко Накамицу се върна и ми донесе в керамичен съд имомаки. „Това едва ли е най-подходящото ястие за жена в моето състояние!“ — помислих си и само си давах вид, че ям.

На сутринта решихме да повикаме някой свещеник. Миналия месец бе идвал високопоставеният свещеник от храма Ясака, който острига главата на баща ми и изслуша неговата изповед за съблюдаването на петте заповеди^[36]. Той бе дал на баща ми и религиозното име Реншо. Изглеждаше естествено и сега, в последните мигове от живота му, да повикаме пак същия свещеник. Кой знае защо баба ми, монахинята от Кога, настоя да повикаме Шокобо — свещеника от храма Кавараин. Съобщиха му, че баща ми е на смъртно легло, но той сякаш не бързаше да дойде.

Краят бе вече близко. Баща ми се обърна към Накамицу: „Помогни ми да седна в леглото!“ Накамицу бе най-големият син на Накацуна^[37] и от ранна детска възраст бе възпитаван от баща ми, а после му служеше вярно и навсякъде го следваше. Той помогна на баща ми, после сам седна зад него. Освен нас в стаята беше още само една дама, която се настани отпред, а аз — до баща си. „Хвани ме за ръката! — каза той, а после попита: — Къде е онова расо, което ми донесе свещеникът?“ Аз му наметнах расото върху копринената роба, единствената дреха на гърба му. Сетне баща ми се обърна към Накамицу: „А сега ти ще се молиш заедно с мен!“ Те продължиха да се молят около час, а когато слънчевите лъчи осветиха стаята, баща ми се унесе в дрямка, като се облегна наляво. Реших да го събудя, за да може да продължи молитвите си, и разтърсих коляното му. Той се стресна, отвори широко очи, загледа се втренчено в мен и промълви: „Какво ли ще се случи с теб?“ Но преди да успее да довърши, умря. Беше седем часът сутринта на третия ден от осмия месец през деветата година Бун’ей^[38]. Баща ми бе на петдесет години.

Ако баща ми бе умрял с молитвени слова на уста, бих могла да бъда спокойна за следващия му живот, ала мисълта, че напразно го събудих и той прошепна други думи, свързани със света на суетата, ме измъчваше непоносимо. Така дълбока бе моята скръб и ми се струваше, че и слънцето, и луната са паднали от небето и всичко наоколо е потънало в мрак, а когато плачех, просната по очи на земята, мислех, че от сълзите ми ще потече поройна река.

Загубих майка си, когато бях на две години, ала бях прекалено малка, за да почувствувам каква беда ме е сполетяла. От мига, в който за първи път баща ми ме е взел в скута си на четиридесет и първия ден от моя живот, до днес ние посрещахме заедно петнадесет пролети и петнадесет есени. Сутринта, когато се оглеждах в огледалото, с радост откривах, че приличам на него. Вечер, когато се приготвях да си лягам, с благодарност си мислех, че никога няма да мога да се отплатя за грижите му. Дългът ми към него бе по-голям от планината Сомейро, а моята признателност — по-дълбока от Четирите велики морета^[39]! Но колкото и да се стараех, можех ли някога да му се отплатя за огромните грижи?! В главата ми нахлуха спомени, в ушите ми зазвучаха неговите думи. Не, нищо на света не би могло да ме накара да забравя мъката си от тази загуба!

Не исках да се разделя дори с безжизненото му тяло, ала нямаше какво да се прави. В нощта на четвърти го отнесоха в планината Кагераока и той в миг се превърна в шепа ненужна пепел, а димът се изви високо в небесата. Да можех и аз да се слея с него! Ала скръбните сълзи ми останаха едничък спомен за него. Когато видях празната му стая, болката ме прониза с нова сила и аз осезаемо почувствувах, че отсега нататък ще го срещам само в сънищата си. А вчера той бе още жив! Спомних си какво ми говореше, как грижовно ме караше да се нахраня и ме обзе неизразима скръб!

Сълзи горчиви! Слейте се

с реката Миндзугава!

Тя в царството на мъртвите тече!

Когато видите баща ми,

лика му скръбен отразете!

Вечерта на пети при мен дойде Накацуна. Когато го погледнах в печалното му черно одеяние, изведнъж разбрах, че ако баща ми бе още жив и бе станал министър, Накацуна щеше да получи четвърти ранг. Ала вместо това сега той носеше монашеско расо. Колко тъжно наистина! Накацуна ми съобщи, че отива на гроба на баща ми и ме попита дали не искам да прибави нещо специално в молитвите си. Ръкавите му бяха почернели от сълзи и тази гледка едва ли можеше да остави някого равнодушен.

Седем дни след смъртта на баща ми сегашната му съпруга, две от наложниците и двама от приближените му помощници приеха монашески сан. Тази новина силно ме развълнува и аз не без завист гледах как свещеникът от Ясака ги кара да повтарят след него: „Потънали в трите кръга на злото^[40]…“ Как бих искала да се присъединя към тях! Ала това бе невъзможно в сегашното ми положение и аз само гледах отстрани и плачех.

Негово Величество специално се погрижи за помена на третата седмица. През ден, през два изпращаше слуги да ни навестяват. „О, ако можеше да види всичко това баща ми!“ — тъжно си мислех аз.

Някъде по същото време дойде вест, че императрица Кьогоку отново е болна. Тя бе дъщеря на министъра Санео, любима съпруга на императора Камеяма, майка на престолонаследника Тогу, тъй че макар и още съвсем млада, се бе издигнала до най-високо положение. С това си бе навлякла завистта и омразата на нечестивите хора и постоянно я преследваха някакви зли духове и уроки. Ето защо и сегашната й болест вероятно се дължеше на това, ала преди още да разберем какво става, съобщиха страшната вест: „Нейно Величество напусна този свят!“ Вече добре знаех как боли, когато загубиш близък човек, и затова най-искрено съчувствувах на баща й и на императора.

На петата седмица след смъртта на баща ми Негово Величество изпрати кристална броеница, изкуствена клонка от злато и сребро и молитва за упокой на душата му. Към клонката бе закачил и следното стихотворение:

Дъждовна есен

скръб навява

и кара ни да плачем.

А спомените за баща ти

усилват нашите сълзи.

Писмото му ме зарадва, ала не бях сигурна какво подобава да отговоря, затова написах само: „И от могилата баща ми Ви е благодарен!“ и прибавих следното стихотворение:

Бъдете милостив към мен!

Ръкавите от есента са влажни,

но нови сълзи днес блестят

тъга от тежката раздяла.

Прозрачни капчици роса.

В дългите есенни нощи лежах насаме с тъгата си и не можех да заспя, а ударите на перачките с бухалки по коприната ме караха да се чувствувам още по-самотна и по ръкавите на кимоното ми, върху които лежах сама, се стичаха скръбните ми сълзи. Пред очите си виждах образа на любимия си баща, който се бе превърнал в шепа ненужна пепел.

 

 

Човекът^[41], който след смъртта на баща ми се интересуваше всеки ден от моето състояние: „Как се чувствуваш сега?“, дойде да ме посети някъде след десетия ден на деветия месец. Дворецът бе още в траур заради смъртта на ексимператора Госага и посетителят ми бе в тъмни одежди, което съответствуваше и на моите собствени траурни дрехи, и на мрачното ми настроение. Нямаше нужда от обичайните любезности, затова направо го поканих в стаята си в южната част на дома. Той започна да говори с тъга за миналото, за сегашния живот: „Тази година е по-скръбна от всяка друга. Няма време дори да изсъхнат сълзите ни… Спомням си как в една мразовита зимна вечер, когато двамата с баща ти пиехме, той изведнъж ми каза: «Грижи се за нея!» и аз се почувствувах поласкан от голямото му доверие.“ Така ние прекарахме цялата нощ в спомени за миналото и ту се смеехме, ту плачехме… Бяхме толкова сродни души! Когато камбанният звън възвести зората, бяха останали много недоизказани неща, макар и есенните нощи да са дълги. На прощаване той рече: „Отстрани може би изглежда, че нещо се е случило между нас! Какво ли ще разнася хорската мълва?“ Не исках да го изпращам, затова написах следното стихотворение и го изпратих до колесницата му по един слуга:

В сърцето

мъка се набира —

баща ми, а сега и ти…

Росата на скръбта отново

върху ръкавите ще заискри.

В отговор той изпрати:

Сълзите ти

не са пролети

за нашата раздяла!

Плачеш навярно

за своя баща^[42].

Странно! Какви дълбоки спомени оставят понякога дори срещите, в които нищо особено не се е случило! — продължавах да мисля аз за изминалата нощ, когато пристигна един слуга в тъмночервено одеяние и донесе кутийка за писма. Беше от него. Стихотворението, което ми изпращаше, бе пълно с нежност и любов:

Тихи разговори

в сладка полудрямка.

Скришом двама през нощта.

Кой, кажи ми, ще осъди

тези капчици роса?

Бе тъжно време, когато всеки за нещо страдаше, и аз му отговорих в този дух:

Навред — по тревата,

по всяко дърво —

блеснали капки роса.

Кой би упрекнал

нашите сълзи?

Поменът за баща ми на четиридесет и деветия ден бе ръководен от Масааки — син от втората му жена. Дойде и Шокобо — свещеникът от храма Кавараин, който прочете будистките молитви и сравни нашата мъка със „самотното пляскане на крилете на мандариновата патица, загубила своя другар^[43]“. Прието е да се говори така, ала, кой знае защо, сега тези думи ми се сториха малко изтъркани и остарели. Бе поканен и монахът Кенджичи, за да поднесе на храмовете писмата на баща ми, върху които той бе изписал откъси от Лотосовата сутра. След като всичко свърши, към мен се приближиха Такааки и двамата братовчеди на баща ми — Мичийори и Морочика, поднесоха ми съболезнования и си отидоха. Стана ми тъжно при мисълта, че днес свършваха седемседмичните траурни служби за смъртта на баща ми и отсега нататък всеки щеше да поеме пътя си. Отидох в дома на бавачката ми на ъгъла на улиците „Шиджо“ и „Омия“ и там избухнах в ридания. Предишните дни поне всички страдахме заедно, ала от днес оставах насаме със своята мъка.

Дори през тези тъжни и тягостни дни Негово Величество не бе ме забравил и често ме посещаваше. Той ми бе заръчал: „Като мине и поменът на четиридесет и деветия ден, върни се в двореца! Тук също всички носят траурни дрехи, тъй че твоите одежди няма да правят впечатление!“ Днес, двадесет и третия ден от деветия месец, траурната служба вече свърши, ала на мен ми беше толкова тъжно, че не исках да виждам никого. Реших да остана още малко в дома на бавачката. Негово Величество започна да ми изпраща писма, в които ме подканяше: „Хайде! Защо не идваш? Да не си решила да останеш там завинаги?“ Ала аз оставах безучастна към молбите му и така дойде десетият месец.

Някъде към средата на месеца получих писмо: „Бих искал да ти пиша всеки ден, ала се боях моите слуги да не налетят на слугите на Негово Величество и той да се усъмни в твоята вярност! Така минаха много дни — повече, отколкото сърцето ми би могло да понесе^[44]!“

Когато слугите минавали покрай оградата, забелязали, че на едно място — откъм улица „Шиджо“, недалеч от ъгъла — в нея има дупка, прикрита с жив плет, който не бил много гъсто израснал. Слугата попитал има ли пазач от тази страна, а когато му отговорили, че никой не охранява там, извадил сабята си, разсякъл живия плет и си отишъл, като по този начин приготвил проход за своя господар.

Стана ми интересно, като чух тази случка, ала не се надявах на нищо. Някъде през нощта обаче, когато луната бе вече изгряла, някой тайно почука на задната врата. Прислужницата, която бе с мен в стаята, каза смутено: „Какъв странен шум! Как мислите, дали не е яребица?“ Сетне тя отиде да погледне на вратата и веднага се върна. „Там има някакъв господин! Казва, че иска да ви види за малко“ — запъхтяно съобщи тя. Тъкмо се чудех как по-учтиво да го отпратя, когато той се появи на вратата на стаята ми — явно беше се ориентирал по гласа на прислужничката.

Облечен бе в тънка бледолилава роба, с релефно изтъкани кленови листа, а подплатата бе резедава. Освен това носеше широки панталони, пристегнати в глезените. Веднага разбрах, че бе дошъл съвсем тайно, ала в сегашното си положение не можех да го приема и затова го помолих: „Ако сърцето ти не е равнодушно към мен, моля те, върви си! Нека се срещнем после, в Планината на късните срещи!“ Как ли не го увещавах да си отиде, но той каза: „Зная какво ти е и нищо няма да ти сторя! Но ние толкова дълго не сме се виждали! Бих искал само да си поговорим и да излея пред теб изстрадалата си душа! Ако спим поотделно, дори Богинята от Исе не би могла да ни осъди!“ Поначало съм мекушава и нерешителна, а и той така горещо ме молеше, че най-сетне склоних и го пуснах в стаята.

Думите му — нежни и ласкави — биха развълнували дори жестокия тигър от китайската земя! Аз не съм направена от камък, тъй че в крайна сметка му се отдадох, без да искам да сторя това. С ужас си помислих какво би казал Негово Величество, ако би ни видял в ​съня си!

Събудихме се от гласовете на първите петли и той си отиде още по тъмно, за да не го види никой. Стана ми някак тъжно и не можах повече да заспя. Лежах така в постелята си, когато рано сутринта донесоха следното писмо:

Тежеше ми

от тебе да си тръгна!

Дори на бледата луна

в предутринните небеса

с досада гледах.

Отдолу пишеше: „Колко ли дълго са се насъбирали, тези чувства в нас! Не зная как ще дочакам нощта, за да те видя отново! И колко тъжно е, че трябва да се крием!“

Ето какво изпратих в отговор:

Дали наистина

от мъка си изгарял?

Кой знае? Може би.

А образът ти свиден

в сълзите ми блести…

Струваше ми се, че случилото се между нас бе неизбежно. Не можех да виня никого, всичко сякаш се бе обърнало наопаки. Обхвана ме смътен страх за бъдещето на моите отношения с Негово Величество и от очите ми потекоха нечакани сълзи, за които не можех никому да разкажа. По обед получих писмо и от него: „Какво те кара да стоиш толкова дълго в този отдалечен дом? Тук, в двореца, сега няма много хора и е някак скучно и тъжно.“ По-нататък той подробно описваше своето печално настроение и това ме накара да се чувствувам още по-потисната и притеснена.

Когато рано вечерта посетителят ми от предишната нощ пристигна отново, завари ме смутена и разтревожена. Не можех да промълвя нито дума, като че ли се срещахме за първи път.

 

 

Обикновено в дома на бавачката ми нямаше мъже, тъй като Накацуна — нейният мъж — бе приел монашески обет след смъртта на баща ми и се бе уединил в храма Сембон. Ала за зла беда тази вечер той дойде да ме види, защото, както ми обясни, рядко съм ходела в техния дом. На всичко отгоре пристигнаха и децата им, които вдигнаха много шум и настъпи голяма бъркотия. Честно казано, бавачката ми бе доста груба и неизискана и се суетеше за щяло и нещяло — приличаше на мащехата на Имахиме от „Сагоромо-моногатари^[45]“. Човек никога не би казал, че е израсла в благородно семейство!

Не исках да разберат, че при мен има някой, затова скрих посетителя си в спалнята, загасих свещите, като казах, че ще гледам луната, и се настаних до подвижната врата към верандата. В този миг за мой най-голям ужас към стаята се приближи бавачката. „Стана каквото стана!“ — помислих си аз, а тя започна да ме вика: „Есенните нощи са дълги и Накацуна предложи да поиграем на нещо. Хайде, ела и ти!“ Ядоса ме тонът й — сякаш ми заповядваше! А тя продължи да ми обяснява, че още не били решили на какво точно ще играят, но вече бил дошъл еди-кой си, а пък щял да дойде и не знам още кой. Като захвана да изрежда имената на децата си — своите и доведените, и да дърдори за предстоящото семейно тържество, ми се стори, че изприказва повече неща, отколкото са прътовете по мостовете при горещите извори в Ийо^[46].

Отказах й под предлог, че не се чувствувам добре. Чак тогава тя ме остави на мира, но ми каза сърдито: „Ти както винаги изобщо не благоволяваш да слушаш какво ти говоря!“

Спалнята ми гледаше към градината и ясно се чуваше всичко, което си говореха. Те се изказваха за мен доста нелюбезно: „Каква е прикрита и важна! Как мислите, ще стане ли скоро императрица?“ Спомних си, че и в дома на Югао до ушите на принц Генджи достигат гласовете на селяните, които лющят ориз^[47].

Колкото и да ми бе неприятно, трябваше да се съобразявам с бавачката си и тази вечер явно не можехме да се отдадем на онова, което и двамата тъй силно желаехме. Решихме да поспим малко с надеждата, че оттатък всичко скоро ще свърши. Бях се унесла, когато изведнъж някой затропа силно по пътната врата. Кой може да бъде? — учудих се. Дойде Накайори — най-малкият син на Накацуна.

„Днес в двореца вечерята бе поднесена по-късно от обикновено — чух го да се оправдава той, а после продължи: — Знаете ли, долу на ъгъла на улица «Омия» е спряла някаква доста представителна колесница. Надникнах и видях, че слугите са заспали, а воловете бяха разпрегнати. Интересно къде е отишъл знатният господин?“ Изтръпнах от ужас при тези негови думи, а на всичко отгоре бавачката ми — досадна както винаги — започна да настоява да проверят чия е колесницата. В този миг се намеси и Накацуна: „Няма смисъл да проверяваме. Това не ни засяга. По-добре ще е да не се намесваме. Ако някой е решил да използува и посети Ниджо, докато тя е тук, той сигурно се е промъкнал през оная дупка в оградата, а пазачът е дремел и не го е видял… Не можеш да вярваш на никоя жена, каквото и положение да заема!“ Но бавачката ми не мирясваше и продължаваше да говори: „Ами че това е ужасно! Кой може да бъде? Да е Негово Величество? Защо пък ще идва тайно? Представете си, че е някой нископоставен придворен от шести ранг^[48]! Ами че цялата вина ще падне върху мен!“ Чувах думите й съвсем ясно и те ме караха да се чувствувам отвратително.

Скоро пристигнаха и другите синове и стана толкова шумно, че за сън вече и дума не можеше да става. Изглежда, семейното им тържество, за което бе споменала, бе вече започнало. По едно време някой каза: „Повикайте я да дойде при нас!“ Бавачката ми отново се приближи към стаята, но прислужницата, която пазеше пред вратата, й обясни, че не се чувствувам добре. Тогава тя с все сила започна да блъска по вратата. Опитах се да си придам равнодушен вид, но сърцето ми биеше така силно, че се страхувах да не изхвръкне от гърдите ми. „Ей, какво ти става? Ела да видиш какво сме приготвили! Хайде де!“ — развика се тя, а на мен ми се струваше, че блъска по стената точно над главата ми. Трябваше да отговоря нещо, затова казах: „Нещо не съм добре!“ Тя обаче продължи: „Дойдох да те повикам, защото има от онова бялото, което ти толкова обичаш! Когато няма, искаш от него, а сега, когато сме приготвили, не идваш! Що за възпитание?! Е, щом не искаш…“ И тя си тръгна, като продължаваше да мърмори. Друг път сигурно щях да измисля какво да й отговоря, но сега ми идеше направо да потъна в земята от срам. Моят посетител, който бе чул всичко, попита: „Какво е онова «бялото», за което говореше тя?“ В първия момент исках да му отвърна нещо изискано — скреж, сняг или слана например, но после реших, че едва ли има смисъл и затова казах истината: „Може да изглежда странно, ала понякога, съвсем рядко, аз пия по мъничко саке.“ А после побързах да добавя: „Тя преувеличи, разбира се!“ Той прихна да се смее и рече: „Все пак, добре че дойдох днес. Отсега нататък, когато идваш при мен, ще се грижа винаги да има от любимото ти бяло нещо, дори да се наложи да го доставям чак от Китай!“

И дотогава, а и сетне съм имала много неприятни моменти в живота си, ала едва ли е имало по-унизителен от този!

След това ние прекарахме заедно още много нощи, аз се привързах към него и никак не ми се искаше да се връщам в двореца. Някъде към края на десетия месец научих, че баба ми по майчина линия — Гондайнагон — е болна и преди да успея дори да се разтревожа за състоянието й, съобщиха за нейната смърт. През последните няколко години тя се бе уединила в някакво кътче, наречено Аято, недалеч от храма Дзенринджи в Хигашияма, и аз не я бях виждала. Освен това бе вече и възрастна, но мисълта, че се късат една след друга последните нишки, които ме свързваха с майка ми — неясен спомен от моето детство, — ме изпълваше с тъга.

Есенна роса, след нея

зимни дъждове.

И сълзи напират.

Попива по ръкавите

неутешима скръб.

Напоследък нямаше никаква вест от Негово Величество и бях започнала да се безпокоя, че той се е научил за моето провинение, ала точно тогава дойде писмо: „Не съм те виждал отдавна. Как си?“ Писмото бе доста дълго, а накрая той пишеше, че още същата вечер ще изпрати колесница да ме закара в двореца. Ето какво му отговорих: „Неотдавна разбрах, че баба ми е напуснала този свят. Ще се върна при Вас, щом свърши траурът.“ И стихотворението:

Смилете се!

Ръкавите са влажни

от есенна роса.

Но ето че отново

сланата ги попари.

В отговор той ми изпрати следното стихотворение:

След росата —

зимен дъжд!

Прости ми, че не знаех!

Ръкавите блестят

от твоята тъга.

Завърнах се в двореца в първия ден от единадесетия месец, ала там вече всичко ми изглеждаше някак по-друго. Споменът за баща ми не ми даваше покой, безпокоеше ме и моето положение в двореца. Потискаше ме, че госпожа Хигаши Ниджоин се отнася към мен с неприязън. Негово Величество бе заръчал на Такааки и Такачика: „Грижете се за нея и нека всичко бъде така, както по времето на баща й. А дрехи ще й отделям от тези, които самият аз получавам в дар.“ Неговите грижи ме радваха, ала единственото, което желаех сега, бе да си възвърна по-скоро нормалното състояние и да се уединя в някой самотен кът, където да се моля за следващия живот на баща ми и майка ми и да търся пътищата към Буда. Към края на месеца отново напуснах двореца.

Исках да послушам малко будисткото учение и затова отидох при игуменката на манастира Шокутейин. През зимата манастирът представляваше тъжна самотна обител, над която се издигаше тънка ивица дим, а водата в бамбуковите тръби бе замръзнала.

Точно когато подготовката за новогодишните тържества — тъй различна от тази в двореца — бе в разгара си, Негово Величество тайно ме посети. Той пристигна с една съвсем скромна карета, придружаван само от Такааки. „Сега съм в двореца Фушими — обясни ми — и изведнъж ми стана много мъчно за теб.“ Стана ми приятно, че ме бе намерил тук.

Тази нощ той бе изключително мил и нежен и си тръгна чак в зори, подканян от ударите на камбаните. На запад луната бавно гаснеше, а на изток първите слънчеви лъчи вече разкъсваха облаците, обгърнали върховете на планините. Върху снежния килим се спускаха все нови и нови снежни цветя. Негово Величество бе облечен с проста тъмна роба без гербове и подходящи копринени панталони, които се сливаха с моето траурно облекло и тъжното ми настроение.

Покрай нас една след друга минаваха за сутрешната служба монахините, небрежно и набързо облечени, като се подканяха: „Хайде, сигурно вече минава шест! Трябва да побързаме!“ Наблюдавах ги отстрани и дълбоко в душата си им завиждах. Отначало те не бяха забелязали Негово Величество, нито пък знаеха кой е той, ала когато слугите докараха колесницата, монахините се стреснаха и смутиха.

„Скоро ще се видим отново“ — каза ми Негово Величество на прощаване. Останаха ми сълзите в очите и ароматът на парфюма му по ръкавите ми.

Сетне отидох да слушам службата и чух монахините да повтарят: „Понякога се случва и благородният владетел да познае трите пътя на злото.“ Но дори тези слова не намалиха мъката от раздялата. Сутринта донесоха писмо: „Тъжна е раздялата на разсъмване, ала тази утрин бе белязана с още по-силна скръб.“ Аз изпратих следния отговор:

Дори за Вас

била е тъжна

тази утрин.

Блести върху ръкавите

прощалният Ви лик!

Веднъж привечер, когато се нижеха последните дни на старата година, седяхме и си говорехме с игуменката Шингамбо. На душата ми бе много тъжно и мрачно и аз изразих на глас съкровеното си желание: „Ще мога ли някога да добия спокойствие като вас?“ Тя обаче реши, че съм се отегчила и повика няколко по-възрастни монахини, които започнаха да ми разказват миналото си. Наоколо бе пълна тишина, дори водата в бамбуковите тръби бе замръзнала, и само някъде отдалеч, от планините се носеха самотните удари на дърварска брадва. Бе наистина като в приказка, като в някаква старинна легенда. Една след друга гаснеха свещите и дойде време за среднощната служба. В този миг някой плахо почука на вратата. Кой може да бъде? — почудих се и що да видя — беше моят среднощен посетител. „Но това е вече прекалено! — казах му доста рязко аз. — Какво ще стане с мен, ако някой разбере за това посещение? Та нали ако не спазвам въздържание по време на службите, молитвите ми ще заглъхнат безответно! Когато Негово Величество идва тук, не мога нищо да сторя. Но да прегрешавам заради самото удоволствие е непростимо! Моля те, върви си!“ Навън валеше силен сняг и бушуваше свиреп вятър. „Колко си жестока! — промълви той. — Позволи ми да остана тук поне докато спре снегът.“

Изглежда, че игуменката и останалите монахини бяха чули нашия разговор, защото по едно време до мен достигнаха гласовете им: „Колко нелюбезно от нейна страна! Та това е жестоко! Какъвто и да е, все пак е дошъл специално заради нея. А и планинските бури са тъй опасни. Защо го гони?“ През това време, като използува, че вратата на стаята ми е открехната, той се промъкна вътре. А снегът, наговорил се сякаш с него, продължаваше да вали и да се трупа по планинските върхове и по покрива на храма. И вятърът бушува цяла нощ. Дойде утрото, ала моят посетител сякаш изобщо нямаше намерение да си тръгва и се бе разположил в стаята ми съвсем свойски. Какво можех да сторя, освен да се измъчвам от страх и притеснение! А когато слънцето бе вече високо в небето, дойдоха двама негови слуги и донесоха различни дарове за монахините. „Колко неподходящо наистина!“ — с неудоволствие си помислих аз. Монахините приеха подаръците и започнаха да благодарят: „Това ще ни помогне да забравим мразовитите зимни дни! Вашата любезност ни кара да чувствуваме, сякаш и в нашия самотен планински приют най-подир е грейнала светлина!“ Те направо се надпреварваха в любезностите си.

След мисълта за рая в Чистата земя би следвало най-много да ги радва посещение на височайша особа от императорското семейство! Но когато няколко дни преди това ни посети Негово Величество, нито една от тях не прояви към него своите почитания. А сега всички преливаха от радост само заради подаръците, които моят посетител им връчи тъй недостойно. Как бе възможно да се случи такова нещо? Защо?

На мен той подари новогодишни одежди в нежен бледосин цвят, многокатова роба и бяло трикатово кимоно с къси ръкави. Прекарахме деня заедно, ала през цялото време изпитвах страх, че някой може да разкрие тайната ни. Рано в зори на следващия ден той се приготви да си върви и каза: „Ела поне да ме изпратиш!“ Станах и излязох заедно с него навън. Небето бавно светлееше, а потъналите в сняг планински върхове блестяха в лъчите на изгряващото слънце. Стоях, захласната от тази красота. Той си тръгна, придружен само от неколцина слуги. Гледах след него и на сърцето ми ставаше все по-тъжно и по-тъжно, макар да знаех, че не бива да се отдавам на такива чувства.

В последния ден на старата година донесоха от бавачката ми следната вест: „В твоето състояние не бива да оставаш повече сред планините!“ Последвах с неохота слугата. Така дойде новата година.

Новогодишните пиршества минаха някак вяло дори в двореца, тъй като изминалата година бе донесла много нещастия. Това отново ми напомни за моите собствени мъки и ме обхвана такова отчаяние, че не смеех дори да възлагам надежди на бъдещето си.

В началото на всяка година извършвах поклонение до храма на бог Хачиман в Ивашимидзу, ала тази година не можех да вляза вътре заради траура и се спрях до външната врата, откъдето възнесох молитвите си. За човека, който ми се яви тогава, съм записала другаде.

Вечерта на десетия ден от втория месец почувствувах, че започват родилните ми болки. Бе тревожно време. Негово Величество бе погълнат от интригите в двореца^[49], а и самата аз не се чувствувах много добре въпреки грижите на Такааки. По заповед на Негово Величество свещеникът от храма Ниннаджи бе започнал вече да възнася молитви към Бога на любовта Айдзен’о в главната зала на храма, освен това в Нарутаки бе отслужена служба за Бодисатвата Фуген, а свещеникът от храма Бисамондо бе определен да се моли на Будата-Лечител. Това бяха официалните служби, определени за подобни случаи. В същото време в собствените ми покои високопоставеният свещеник Шинген възнасяше молитви към Богинята на милосърдието Каннон. Посети ме и свещеникът Дошо, прекарал дълги отшелнически дни дълбоко в планинските дебри. Той ми поднесе почитанията си и каза: „Няма да забравя как трепереше над Вас покойният Ви баща — старши придворният съветник Масатада.“

След полунощ болките ми се усилиха. Дойде и леля ми — госпожа Кьогоку, като пратеник на Негово Величество, ала нейното посещение, вместо да ме успокои, дори повече ме притесни. Пристигна и Такачика… Очите ми се напълниха със сълзи, като си представих колко по-различно щеше да бъде, ако бе жив баща ми. Както се бях облегнала на някого^[50], постепенно се отпуснах и ме унесе в дрямка. Представих си, че зад мен стои баща ми и ме гледа със загрижено лице. Скоро след това бе обявено, че се е родил принц. Радвах се, че всичко мина така благополучно, ала изведнъж ме обзеха угризения за досегашните ми прегрешения и може би за първи път усетих с пълна сила цялата си вина. Без да вдига много шум, Негово Величество изпрати сабя за новородения си син^[51], а Такааки поднесе дарове на свещениците и заклинателите.

Да можеше да се върне миналото и аз да се пренеса при баща си в имението в Кавасаки! — си мислех с тъга в сърцето и гледах безучастно как Такааки бърза да дари дойката. Някой опъваше тетивата на лъка, за да прогони злите духове, ала и това минаваше покрай ушите ми. Сетне се заредиха безкрайни церемонии и пиршества, но аз се чувствувах като насън. На душата ми тежаха тягостни тревоги за недостойното ми поведение и изтръпвах от смътни предчувствия, че рано или късно боговете ще ме накажат. Така се изниза годината.

 

 

През дванадесетия месец Негово Величество бе така зает с обичайните религиозни служби в края на годината, че нямаше нито минутка спокойствие. И аз възнамерявах да възнеса молитви, когато съвсем неочаквано в скучна и безлунна нощ ме посети Акебоно. Прекарахме нощта в разговори, а когато утрото дойде, на нас все още ни се струваше, че чуваме гласовете на бухалите. Бе вече късно да си тръгва, затова той остана през деня при мен и това създаде голямо напрежение. Докато бяхме още двамата заедно, донесоха писмо от Негово Величество. То бе изпълнено с любов и нежност, а накрая имаше стихотворение:

Какво видях?

Неясен, странен сън:

бръшлян преплетен.

Лежаха върху твоите ръкави

ръкавите на непознат.

Вярно, не ме питаше как да разбира този сън, ала не можех да си намеря място от безпокойство: „Какво точно е видял в съня си?“ Не знаех какво да мисля, но се опитах да скалъпя някакъв отговор:

С тъга ръкавите прегъвам

и все така самотна

лягам върху тях.

И нощ след нощ при мен

е само тъжната луна.

Лъжех го в стихотворението си, а това ме караше да се чувствувам още по-виновна пред него.

Прекарахме деня тихо и спокойно, но хората наоколо знаеха, че Акебоно е при мен и аз се измъчвах, че не мога да им дам някакво обяснение. През нощта видях странен сън. Той ми подари сребърна табакерка с благовония за косата, която ми подаде върху ветрило от лаково дърво с изрисувани елхови клонки по него. Аз скрих подаръка в пазвата си и точно в този момент се събудих. Биеха утринните камбани. Мислех си за моя сън, когато Акебоно се събуди и ми разказа какво бе сънувал той. Беше същото. Колко странно наистина! Какво ни предвещава?

В началото на новата година Негово Величество се премести в двореца Рокуджо. Той възложи на дванадесет души да започнат преписването на свещените сутри. Предишната година бе изминала като сън и не му бе донесла много радости, затова той се чувствуваше потиснат и за да не безпокои никого, устрои гощавките от собствените си запаси. Още от първия ден на новата година той започна да изцежда кръв от пръстите си, за да може да препише с нея Лотосовата сутра. Така прекара в уединение и послушание до седемнадесетия ден на втория месец и през цялото време нито веднъж не повика при себе си някоя дама.

Към края на втория месец се почувствувах зле и нямах желание да се храня. Отначало помислих, че съм настинала, ала после започнах да подозирам, че се сбъдва странният ми сън. Сега вече не можех да излъжа никого. Това бе възмездие за тежките ми прегрешения. Душата ми стенеше от болка, но не смеех никому да разкажа за нея. Стараех се да не излизам много от стаята си, като казвах, че се моля, ала Акебоно ме посещаваше често и скоро, изглежда, се досети за моето състояние. „Значи ето каква била работата!“ — каза и започна да ме обсипва с много грижи и внимание. Решихме, че трябва да намерим някакъв начин да запазим всичко в тайна от Негово Величество.

В отчаяние възнасях молитва след молитва, макар добре да разбирах, че сама бях виновна за всичко. Проклинах тъжната си участ, когато от края на втория месец отново започнах да обслужвам Негово Величество. Ето защо, когато през петия месец забеляза, че съм бременна, той повярва, че съм в четвъртия месец, макар да бях влязла вече в шестия. Изтръпвах от ужас при мисълта, че истината може да излезе наяве.

На седмия ден от шестия месец Акебоно ме накара да напусна за малко двореца. „Какво може да означава това?“ — почудих се и що да видя — бе приготвил „пояс на майчинството“ и искаше сам да ми го даде.

„Много исках да получиш този пояс — започна той и продължи: — В същност трябваше да ти го дам още преди два месеца, но се уплаших да не би някой да се досети нещо. Това ме накара да чакам чак до днес. А когато разбрах, че Негово Величество се гласи да ти поднесе «пояс на майчинството» на дванадесети, реших да го изпреваря.“ Ала дори нежното му и грижовно отношение не можеше да разсее тъжните ми мисли за бъдещето.

Той остана при мен няколко дни, а после, на десети, аз неочаквано се разболях и това ми попречи да се върна в двореца. Вечерта на дванадесети дойде Такааки и ми донесе „пояс на майчинството“ от Негово Величество. Спомних си как ми бе донесъл пояс първия път, цял месец преди определеното време, за да зарадва баща ми. Милият, колко се притесняваше той тогава и как не можеше да си намери място от щастие! Стана ми много тъжно и съвсем ясно почувствувах, че „роса в ръкавите блести не само в есенните дни^[52]…“.

Ако бях излъгала за бременността си само с един месец, може би нямаше да се притеснявам чак толкова, ала сега направо не можех да мисля за нищо друго.

Бях потънала в дълбоко отчаяние, макар и да не се реших да се удавя. Така дойде деветият месец. Боях се да не плъзне хорската мълва и не исках да остана в двореца нито ден повече. Ето защо си измислих някаква благовидна причина и на втория ден от месеца успях да се измъкна.

Още същата вечер ме посети Акебоно. Той ме научи какво да правя: „Първо съобщи, че си се разболяла, а сетне обясни какво са казали гадателите — че има опасност болестта да се разпространи и върху други хора.“ Последвах съвета му. По цял ден лежах в постелята си и бях заръчала на двете си верни прислужници да не допускат никого и да обясняват, че съм толкова болна, та не пия дори гореща вода. Никой обаче не идваше да ме види — било далечни или пък близки хора — и аз с тъга си мислех колко различно щеше да бъде, ако бе жив баща ми. Само от време на време идваха слугите на Негово Величество и аз все им заръчвах да му предадат да не се безпокои за мен. Измъчваше ме страх да не би някой да разбере тайната ми, ала за сега всичко бе спокойно.

Понякога идваше и Такааки и питаше: „Как е тя? Добре ли е? Какво казват лекарите?“ Не се опитваше да влиза при мен, тъй като се страхуваше от болестта ми. В същност един ден успя да се промъкне в стаята ми, но като ме видя застинала под завивките в полутъмната стая, се убеди, че наистина съм сериозно болна. Повече никой не дойде.

Акебоно беше при мен през цялото време. Той бе обявил, че ще се оттегли за известно време в храма Касуга и дори си бе намерил заместник, на когото бе поръчал да отговаря, доколкото може на получените писма. Прекалените му грижи дори ме притесняваха.

Сутринта на дванадесетия ден почувствувах, че моментът наближава и предупредих хората около мен. Те започнаха трескаво да се приготвят, а аз ги наблюдавах мълчаливо и мислех само за едно — какви ли слухове ще плъзнат за мен, ако умра по време на раждането?! Идването на Акебоно малко разсея тъжните ми мисли. Денят си отиде, без да се случи нищо.

Когато запалиха свещите, усетих, че болките ми стават вече непоносими. Чувствувах се съвсем самотна под копринените завивки, а когато удариха среднощните камбани, се опитах да се надигна от постелята, защото вече не издържах. „Не съм много сигурен, но не трябва ли в подобни случаи някой да те държи през кръста? — смутено попита Акебоно. — А може би се измъчваш толкова, защото не съм го сторил? Покажи ми къде да те хвана.“ Аз се вкопчих за него, докато ме вдигаше, и в този миг се роди детето. „Чудесно!“ — възкликна Акебоно, а сетне заповяда: „Донесете й веднага оризова вода!“ Жените около мен се учудиха, че е така добре осведомен.

Той запали една свещ и освети бебето. Успях да го зърна за миг — имаше хубава черна косица и очичките му бяха вече отворени. Навярно всички майки мислят, че техните деца са най-мили! Акебоно сложи бебето върху едно бяло платно, отряза пъпната му връв с късия меч до възглавницата ми, сетне пови бебето и без да каже нито дума, излезе. Не можах да погледна детето си поне още веднъж.

„Защо? Защо не ми го покажеш поне още веднъж?“ — исках да извикам, ала не посмях и само от очите ми се лееха тъжни сълзи. Може би Акебоно забеляза, не знам, но той се обърна към мен и рече: „Не се безпокой! Всичко ще бъде наред! Ако му е писано да живее, ще го видиш пак!“

Не можех да забравя личицето му, което бях зърнала само за миг, и макар да бе момиче, аз се измъчвах при мисълта, че не зная в какви ръце ще попадне. Добре разбирах, че не можех да не го дам, ала от това на душата не ми ставаше по-леко. Свих се, закрих лицето си с ръкавите и тихо заплаках — скришом от хорските очи.

Рано следващата сутрин изпратихме съобщение на Негово Величество: „В резултат на заболяването през нощта тя изхвърли детето. Бе вече достатъчно голямо, за да се разбере, че е момиче.“

Негово Величество веднага ми изпрати лекарства и писмо: „Дворцовите лекари казаха, че е нормално да се случи подобно нещо при висока температура. Пази се и гледай да оздравееш по-бързо!“ Изпитах смътен ужас.

Занизаха се еднообразни дни, в които не се случваше нищо, и така дойде време Акебоно, който дотогава бе при мен, да си върви. Аз трябваше да остана още, докато не минат определените сто дни. Той продължи да ме посещава от време на време, ала и двамата бяхме притеснени и се бояхме да не би някой да научи за тайните ни срещи и да плъзнат слухове.

Някъде по това време разбрах, че синът ми, роден през миналата година и предаден на Такааки за възпитание, се е разболял. Преди да успея да помисля, че това е възмездие за прегрешенията ми, той умря. Разтопи се като дъждовна капка, отиде си като росата. Тази толкова неочаквана вест ме завари съвсем неподготвена. Не бих могла да опиша своята скръб. Нещастията ме преследваха и се стоварваха върху мен едно след друго — раздяла с новородената ми дъщеря, а сега — и смъртта на сина ми. Съвсем малка загубих майка си, после и баща ми напусна този свят и ето че отново… Скръбта ми бе безгранична. Кой би могъл да ме утеши.

Продължавах да се срещам с Акебоно. В зори го изпращах с тъга и после дълго проливах сълзи в постелята си. Едва дочаквах да се стъмни и ударите на камбаните се сливаха с въздишките ми. А когато той най-сетне идваше, примирах от страх да не плъзнат слухове.

И все пак тук, в своя провинциален дом, аз често си мислех с любов и за Негово Величество и си спомнях колко неприятно ми бе, когато той прекарваше нощта с някоя друга, и колко се страхувах в такива моменти да не би той да охладнее към мен.

Страданието е най-дълбоката същност на човешкия живот. Ала защо хилядите, милиардите беди и нещастия от един само ден в нашия свят са се струпали всички на мен? Да можех да се оттегля от преходния свят на суетата и да се отдам на учението на Буда!

Когато бях на девет години, за първи път видях рисуван свитък със записки за странствуванията на Сайгьо^[53]. В него имаше следната картина — на хоризонта се извисяваха тайнствени планински дебри, отпред се извиваше бистра река, а Сайгьо стоеше под едно вишнево дърво и върху него се ронеха белите цветове. Казват, че тогава написал стихотворението:

Разнася вятърът

вълни от вишнев цвят,

минават хълмове,

а в планините спират.

Поема ги реката…

Оттогава винаги съм завиждала на Сайгьо. Знаех, че едва ли бих понесла аскетическия живот, но ми се искаше да скъсам с житейската суета и да тръгна, накъдето ме понесат краката — да се радвам, когато капчици роса заблестят по белите цветове на вишните, да страдам, когато есента отвява алените листа на клена, и някога да опиша своите странствувания, за да остане спомен за мен, когато вече няма да ме има.

Ала над мен тегнеха трите задължения на жената^[54] — бях покорна на баща си, следвах волята на своя господар. Така живеех на този тленен свят и ден след ден все повече се отдръпвах от житейската суета и дълбоко в душата си копнеех за нещо друго.

Тази есен донесе неприятности и за Негово Величество. Бе съобщено, че Камеяма ще бъде обявен за ексимператор и Гофукакуса взе решение да се оттегли от светския живот^[55]. Той събра телохранителите си и като ги възнагради богато, съобщи, че отсега нататък само Хисанори ще остане при него. Те си тръгнаха със сълзи на очи. Госпожата от източните покои и аз бяхме определени сред придворните дами да последваме господаря и да приемем монашески обет. Ето как понякога нещастието ни носи радост! — мислех си, но тъкмо тогава съобщиха за решението на правителството в Камакура: бе определен за престолонаследник синът на Гофукакуса и Госпожата от източните покои. Тази новина толкова много зарадва Негово Величество, че той се отказа от решението си да приеме монашески сан. Решено бе младият принц да живее в Ъгловия павилион и там бе изпратена придворната дама госпожа Кьогоку. Не бяхме много близки, ала ни свързваха роднински връзки и аз се натъжих, че тя ще ни напусне. А сърцето ми все се стремеше към онези далечни планини и проклинах предопределението си, което отново ми бе попречило да намеря убежище и уединение всред тях. Така наближи краят на годината. Негово Величество настойчиво ме викаше и аз разбрах, че сега не мога да скъсам с житейската суета и се върнах в двореца.

Когато пристигнах в двореца, Такачика ми приготви дворцови одежди и други необходими неща, ала той вършеше това не от привързаност към мен, а по задължение. Би трябвало да бъда доволна, но след смъртта на сина ми постоянно ме преследваше тягостното съзнание за дълбочината на моя грях. Той бе мило и очарователно бебе и много приличаше на баща си. Спомнях си как веднъж, като го видя, Негово Величество възкликна: „Все едно че се виждам в огледало!“ Ставаше ми все по-тъжно и нямаше кой да ме утеши. На това отгоре ми съобщиха, че без каквито и да било видими причини, тъй като не можеше да знае за прегрешенията ми, госпожа Хигаши Ниджоин е забранила да се появявам пред нея и ме е изключила от свитата си. „Не се безпокой! Нали не съм те изоставил!“ — опитваше се да ме утеши Негово Величество, но аз се чувствувах така потисната от сполетелите ме нещастия, че си мислех само как по-скоро да се оттегля от този свят. Но вместо да сторя това, все повече се обвързвах със земните дела, треперех за любовта на Негово Величество и така и не напуснах двореца.

По това време се завърна от Исе една от дъщерите на покойния ексимператор Госага, прекарала там три години в уединение след смъртта на баща си, и се настани в имението в Кинугаса, недалеч от храма Ниннаджи. С нея ме свързваха приятни спомени от времето, когато баща ми бе още жив и служеше в двореца, а после, когато тя тръгна за Исе, той предано й помагаше. Сегашният й дом бе толкова тъжен и самотен, че Негово Величество ме караше да я посещавам от време на време, за да я разведря. На десетия ден от единадесетия месец тя бе поканена от госпожа Омия да я посети в двореца Сага. Госпожа Омия покани и Негово Величество: „Ще ми бъде скучно сама да я забавлявам. Защо не дойдете и Вие?“

По това време в двореца се водеше борба за престола и Негово Величество не бе в много добри отношения с госпожа Омия^[56]. Отскоро обаче тя бе започнала да му изпраща различни послания, за да се сдобрят, и сега той не можеше да откаже на поканата й. Придружавах го аз. Бях облечена в трикатова жълта дреха с резедава подплата, а отгоре — яркочервена роба с лилава подплата. Върху тях носех червен официален елек, какъвто всички ние — придворните дами от свитата на Гофукакуса — бяхме задължени да носим, след като синът му бе избран за престолонаследник. С Негово Величество не тръгнаха никакви други дами, нито дори прислужници.

Като пристигнахме, веднага отидохме във вътрешните покои на госпожа Омия, където двамата започнаха да си приказват. Негово Величество се възползува от случая и започна да говори за мен: „Отгледал съм «моето дете^[57]» от малка и толкова много съм се привързал към нея, че често я карам да ме придружава. Това предизвика недоволството на госпожа Хигаши Ниджоин и тя я изключи от списъците на придворните си дами. Аз самият не виждам защо трябва да я изоставя, тъй като и майка й — госпожа Сукедай, и баща й — Масатада, са ми служили вярно и последното им желание бе да се погрижа за нея.“

Ето какво му отвърна госпожа Омия: „Не мисли, че трябва да се отказваш от нея. Когато човек свикне с някого, дори и кратката раздяла му тежи.“ Сетне тя се обърна към мене и ми каза ласкаво: „Идвай винаги при мен, когато нещо те притеснява и те тревожи!“ Слушах я и си мислех: „Докога ли ще трае нейното благоразположение?“

Те прекараха цялата вечер в разговори, дори вечерята им бе поднесена в покоите на госпожа Омия. Бе вече доста късно, когато Негово Величество се прибра в определените му покои. Прозорците гледаха към едно игрище, на което някога се е играела играта кемари. Придружаваха го неколцина придворни — Санекане, Такааки, Нагасуке, Таметака, Канеюки и Сукеюки.

На следващия ден, когато наближи време гостенката да пристигне, той изпрати слуги и гвардейци да я посрещнат. Негово Величество отдели много време за тоалета си. Облече лека копринена жълта роба със светлозелена подплата, друга — бледолилава с избродирани червени цветя по нея, а панталоните му бяха лилави със зелена подплата. Освен това целият се напарфюмира.

Вечерта съобщиха, че гостенката пристига. Отвориха главната врата откъм юг, закачиха големи сиви завеси и други — по-малки. Малко след като пристигна, дойде една придворна дама и ни съобщи: „Госпожата пристигна, но изглежда малко тъжна и не знаем как да я забавляваме. Ще се присъедините ли и вие към нас, за да се включите в разговора?“ Негово Величество не чака да го канят дълго и веднага тръгна, а тъй като аз го придружавах и му носех меча, трябваше да го последвам. Госпожа Омия бе облечена в сива дреха — в същия цвят като завеските, а отгоре носеше по-светлосива роба от тънка коприна. Гостенката носеше трикатова роба, цветовете се преливаха от розово към червено, а отдолу — лека зелена роба, но одеянието й не бе подходящо подбрано и дразнеше. Придворната дама, която я обслужваше, бе в петкатова лилава дреха, но нямаше нито шлейф, нито дори елек. Гостенката бе около двадесетгодишна и толкова хубава, че дори боговете навярно не биха искали да се разделят с нея. Тя бе разцъфнала като вишнев цвят и човек с трепет очакваше да свали ръкавите, с които закриваше лицето си, за да се наслади на хубостта й. Изпитах тревога, защото си представих как ще се запали по нея Негово Величество.

Гостенката започна да разказва подробно за годините, прекарани в храма в Исе, но по някое време Негово Величество каза: „Вече стана доста късно. Не бихте ли искали да си починете? Ще продължим утре. А може би ще пожелаете да видите и голите дървета в планината Араши, преди да си тръгнете?“

Още щом се прибра в покоите си, той се обърна към мен и започна развълнувано да ме пита: „Какво да правя? Какво да правя?“ Бях очаквала да се случи нещо подобно, но следващите му думи ме накараха да изтръпна: „Ти си била край мен от най-ранна детска възраст. Хайде, помогни ми и разкрий пред нея чувствата ми, за да докажеш верността си.“

И той ме изпрати да й предам посланието му. Трябваше да отида в покоите й и след обичайните любезности от рода на: „Колко се радвам да Ви видя!“, „Малко е неудобно, когато човек спи на чуждо място“, да й предам тайно писмото, написано на фина хартия. Вътре беше стихотворението:

О, знаеш ли,

че още виждам

твоето лице.

Сърцето ми

плени.

Бе вече доста късно и дамите, които обслужваха Госпожата от Исе, вече спяха. Дръпнах леко завеската около постелята й и съобщих за какво съм дошла. Тя силно се смути и без дори да погледне писмото, го сложи настрани. „Какво да отговоря на Негово Величество?“ — попитах я, а тя ми отвърна. „Това е толкова неочаквано, че не зная как да отговоря!“ Сетне отново си легна. Стана ми неприятно, ала нямаше какво да сторя, затова се върнах при Негово Величество и му разказах какво се бе случило. Той ме изслуша внимателно, а после рече: „Заведи ме до спалните й покои!“ Не беше кой знае колко сложно да сторя това, но никак не ми беше приятно. Все пак трябваше да се подчиня.

Тръгнах към стаята й, а Негово Величество ме следваше в спалните си дрехи, тъй като бе решил, че ще възбуди подозрение, ако се движи в церемониалните си одежди. Плъзнах леко вратата и влязох вътре. Госпожата спеше така, както я бях оставила. Дамите от прислугата, изглежда, също спяха, защото никой дори не помръдна, когато Негово Величество се промъкна зад завесите на постелята й. Не знаех какво може да се случи, затова реших, че ще е по-добре да остана в стаята. Легнах до една дама от свитата и в този миг тя се събуди и стреснато попита: „Кой е тук?“ „Стори ми се, че свитата на Госпожата не е многобройна, затова реших да дойда да ви правя компания“ — отвърнах аз. Тя ми повярва и изведнъж се разприказва. Беше ми досадно да я слушам и затова я прекъснах: „Боя се, че вече е късно и много ми се спи!“ — и се престорих на заспала.

Лежах близо до завеските, които закриваха постелята на Госпожата, и всичко чувах. Стана ми неприятно, че тя толкова бързо се отдаде на Негово Величество. Колко по-интересно би било, ако го бе държала в напрежение до зори! — помислих си.

Негово Величество се прибра в покоите си, преди да се развидели. „Цветовете на вишната излъчват чуден аромат, ала клоните й тъй лесно се чупят!“ — каза той и аз не можех да не се съглася с него. Сетне той си легна и заспа. Събуди се чак по обед, когато слънцето бе вече високо. „Колко късно е станало вече! — възкликна той. — Спал съм цялата сутрин.“ Чак тогава изпрати писмо на Госпожата^[58], а нейният отговор бе доста обикновен: ​"Не ще забравя съня, видян през тази нощ!"

Негово Величество изпрати писмо на госпожа Омия, за да я попита как възнамерява да забавлява гостенката си през деня. „Нямам пред вид нищо“ — бе нейният отговор. Тогава той възложи на Такааки да устрои някаква гощавка. Поканихме и госпожа Омия. Бях определена да поднасям сакето, тъй като бях близка с всички тях. След като изпиха мълчаливо по три чашки, госпожа Омия каза: „Не, така не е интересно!“, взе чашката на гостенката, напълни я със саке и я подаде на Негово Величество.

На гощавката бяха поканени и велможите Санекане и Такааки, които седяха на верандата зад перденцата. След като получих чашата от Негово Величество, аз я предложих на Санекане, но той се опита да я отстъпи на Такааки — майстора на тазвечерната гощавка. Такааки обаче не прие поканата: „Тя избра вас. Не можете да й откажете!“ Тъй че Санекане пи пръв, а Такааки подир него.

По едно време госпожа Омия рече: „В същност ние не сме се забавлявали истински, откакто ни напусна ексимператорът Госага! Хайде да се повеселим тази нощ!“ По нейно желание дамите от свитата започнаха да свирят на кото, Негово Величество и Санекане — на бива, а Канеюки — на хичирики. Беше доста забавно и приятно. Двама велможи изпълниха няколко религиозни песни, а Такааки изпя добре известната песен за селото Серю.

Госпожата от Исе отказваше да пие и затова Негово величество взе каничката, за да й налее саке сам. Това накара госпожа Омия да възкликне: „Щом като поднасяте саке, би трябвало да предложите и нещо към него! Ако не са водорасли от брега при Коюриги, то поне някаква песен^[59]!“ Тогава Негово Величество изпя песента за продавача на въглища^[60]:

Въглища продава той.

Кой ли ще го съжали?

Дрешката му е протрита

вкъщи няма и дръвца.

Но очаква зимата.

Колко е злочест!

Имаше хубав глас.

„А сега дайте чашата на мен!“ — каза госпожа Омия. Тя пи три пъти и предаде чашата на гостенката. После я взе Негово Величество и си седна на мястото.

„Казват, че императорите нямат нито майка, нито баща, но не мислиш ли, че все пак аз ти помогнах да се възкачиш на престола“ — обърна се госпожа Омия към Негово Величество, като искаше да го накара да изпее още една песен. Той отвърна следното: „Зная, че съм ви длъжен за всичко — от деня, когато съм се родил, до времето, когато се възкачих на престола. Чувство на дълг изпитвам към вас и днес, когато съм само ексимператор. Вашето желание за мен е заповед!“ Сетне той изпя песента:

В езерото има

островче на костенурки.

Жеравите диви

там поспират да отдъхнат.

Те вещаят здраве

и дълбоки старини.

Носят всекиму покой^[61].

Той изпя песента три пъти, като предложи три чашки саке на госпожа Омия. Сетне пи самият той и като подаваше чашата на Такааки, каза: „Санекане бе зачетен от една хубава жена. Не му ли завиждаш?“ После чашата бе предадена на другите придворни и скоро гощавката свърши.

Бях сигурна, че и тази нощ Негово Величество ще отиде при Госпожата от Исе, но съвсем неочаквано той ми каза: „Пих доста и се чувствувам зле. Би ли поразтъркала гърба ми!“ Сетне заспа и не се събуди до сутринта.

На следващия ден госпожата от Исе си отиде, а Негово Величество се отправи към имението в Имабаяши, за да посети нейно високоблагородие госпожа Китаяма. Беше се простудила. Той прекара там нощта, а на другия ден се върна в двореца.

Вечерта една от дамите на госпожа Хигаши Ниджоин му предаде писмо от своята господарка. То гласеше:

„Аз изключих Ниджо от свитата на моите придворни дами, но въпреки това Вие сте особено благоразположен към нея. Когато тя се вози в колесницата Ви в трикатовото си одеяние, всички мислят, че ексимператрицата е тя, а не аз! С това Вие ми нанасяте дълбоко оскърбление и с Ваше разрешение аз ще се оттегля от този свят и ще приема монашески обет.“

Негово Величество й отговори следното:

„Прочетох писмото Ви, но не виждам защо моето отношение към Ниджо Ви оскърбява. Нейната майка — госпожа Сукедай — бе знатна дама и аз бях привързан към нея. Когато бе на възрастта на Ниджо, тя ме обслужваше вярно и нощ, и ден, и аз исках да й се отблагодаря, но за съжаление тя ни напусна много рано. Последното й желание бе да се погрижа за дъщеря й и аз обещах, че ще изпълня волята й. Бащата на Ниджо — покойният Масатада — ме помоли за същото в последните мигове на живота си. Казват, че господарят е господар тогава, когато поданиците му служат вярно, а поданиците са поданици тогава, когато господарят ги възнаграждава с благоразположението си. Ето защо не можех да не изпълня последната воля на Масатада. Така премахнах пречките за неговото извисяване в следващия живот. Един господар не бива да променя така бързо решенията си! Сигурен съм, че и баща й сега ме наблюдава от своя дом под тревата! Как бих могъл да я изгоня, когато не е сторила никому зло, а и няма къде да иде.

Не разбирам недоволството Ви, че Ниджо носи трикатово одеяние. Когато дойде за първи път в двореца на четиригодишна възраст, баща й се обърна към мен с думите: «Моят сан не е много висок, но искам да я приемете в двореца като внучка на нейния дядо — Главния министър Мичимицу!» Ето защо тя се вози на колесница с пет панделки, закачени на щорите, и носи дрехи с двойна бродерия^[62]. Освен това Ниджо наследи и всички права на майка си, която бе осиновена от Главния министър Санеуджи и от Нейно Високоблагородие госпожа Китаяма. На церемонията, когато Ниджо за първи път обу панталони, госпожа Китаяма бе тази, която завърза колана й^[63]. Ето защо, като се има пред вид благородното й потекло и по майчина, и по бащина линия, Ниджо получи разрешение да носи копринени дрехи и бели панталони по всяко време. Позволено й е дори да се качва на колесницата пред вратата. Всичко това е определено отдавна и не виждам причини за Вашето недоволство. Ако тя не бе от такъв знатен род, а дъщеря на някакъв гвардеец, щях смирено да последвам желанието Ви и да Ви се подчиня. Но дори и тогава аз не бих изгонил от двореца придворна дама, която няма къде другаде да отиде. Бих й дал само по-нисък сан.

На всички ни е добре известно, че когато Ниджо получи това име, баща й бе силно смутен и дори възрази. Той смяташе, че макар и да е свързана с Главния министър Мичимицу, все пак тя е негова дъщеря, а положението му не е достатъчно високо за такова име. Аз му казах, че ще я наричам «мое дете», а когато той стане министър, което се очакваше, тя ще може да получи подходящо име.

Без съмнение, като потомка на Главния министър, тя може да носи копринени дрехи. Но има нещо повече. Всеки род се хвали с праотците си, а Кога са наистина благороден и достоен род. Знае се, че води началото си от принц Томохира — седмия син на императора Мураками и по-малък брат на императорите Рейдзей и Енъю. Вярно е, че сега жените от този род по право не служат в двореца, но аз взех при себе си Ниджо от съвсем малка, защото майка й ми служеше вярно и ме помоли да се грижа за нея. Бях убеден, че Вие добре разбирате това, и Вашето писмо ме учуди.

Що се отнася до желанието Ви да приемете монашески обет, бих казал следното. Човек достига до подобно решение в резултат на натрупаните през предишния си живот добродетели и всеки сам за себе си трябва да определи как да постъпи!“

След тези писма положението ми в двореца се влоши още повече и само благоразположението на Негово Величество ми даваше сили.

След онази нощ в двореца Сага Негово Величество не пожела повече да види госпожата от Исе. Като техен посредник в любовта, аз се чувствувах смутена и ми беше жал за нея. Затова предложих на Негово Величество да стори нещо, преди да е изминала годината. Той й написа следното писмо: „Ще намерите ли време да ме посетите? Моля ви!“ Трябваше да й го предам аз.

Посрещна ме възрастна монахиня, която се грижеше за нея. Щом разбра защо съм дошла, тя се разплака и каза през сълзи: „Горката! Тя искаше да изпитва привързаност само към боговете, а колко много нови грижи има сега! И всичко е започнало от онази нощ, преминала като сън!“ Тя продължи да говори още дълго и аз едва успях да я прекъсна: „Негово Величество ме изпраща да я попитам дали ще намери време да го посети.“ Тогава тя ми отговори: „Нищо не й пречи да го посети, когато пожелае.“

Като съобщих на Негово Величество за разговора, той рече: „Когато любовта среща на пътя си високи планини, любящото сърце се възпламенява още повече. Ала тези планини са тъй леснопроходими!“ Въпреки това през дванадесетия месец той изпрати колесница да я докара. Бе доста далече, тъй че тя пристигна чак през нощта. В Ъгловия павилион се намираха покоите на престолонаследника, затова колесницата спря пред тесния коридор, водещ към Голямата зала на върбите. Сетне госпожата бе поканена в малка стая до залата за угощения. Аз стоях от другата страна на подвижната врата и всичко чувах. Госпожата се оплака, че е била изоставена след онази нощ, подобна на сън, а когато в зори си тръгна, тъжните й въздишки се сляха с ударите на камбаните. Гледката бе печална и би развълнувала всекиго.

Така дойде и последният ден от старата година, ала тревогите ми все така не намаляваха. Стори ми се, че Негово Величество е решил да повика тази вечер Госпожата от източните покои, затова казах, че ме боли главата и се прибрах в стаята си. Бе вече доста късно, когато някой почука на вратата ми. Колебаех се дали да го пусна да влезе, защото се боях от хорската мълва, но не се бяхме виждали дълго време и не можех да го отпратя да си върви. Скришом го поканих в стаята си. Тръгна в зори. Тази раздяла ме опечали повече, отколкото краят на старата година.

Дори днес, като се сетя, очите ми се пълнят със сълзи.