Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (32)

Глава 32

Независимо какво е било миналото ви, бъдещето ви е мрачно.

Софи се въртя в леглото цяла нощ. Образи на Гарет, който бъбреше по телефона със стотици безлични жени, прекъсваха сънищата й и я будеха обляна в студена пот. Когато се събуди за трети път, реши, че няма смисъл повече да се опитва да заспи, затова изпълзя от леглото и се приготви за работа.

Час по-късно в „Шокола дьо Соф“, когато Софи започна подготовката за деня, късметчетата й за нещастие се заредиха много по-лесно от нормалното и тя изобщо не се изненада, че повечето от тях бяха свързани с любовни терзания. Последното късметче, реши тя, беше специално предназначено за Гарет. „В морето със сигурност плуват много красиви рибки — прочете тя на глас, за да се увери, че то изразява точно чувствата й. — За съжаление вие сте в плитка локва, пълна с пирани.“ По лицето й премина крива усмивка, докато пъхаше късметчето в една от сладките. „Надявам се да го изяде жив!“

След като отвори магазина, но преди да са пристигнали първите клиенти, най-неочаквано зазвъня служебният телефон.

— „Шокола дьо Соф“ — каза тя.

— Софи? — прозвуча един напевен глас, който бе трудно да забрави. — Това ти ли си или е някой друг?

— Алекс? Защо не се обади на мобилния ми?

— Защото си на работа и аз си помислих, че може би не се обаждаш по него, когато си на работа, тъй като моят началник не позволява на никого да говори по мобилния си телефон, докато е на работа в „Албъртсън“, а може и твоят началник да не ти дава.

Гласът му й донесе успокоение и на лицето й цъфна ведра усмивка.

— Аз сама съм си началник, Алекс. Но оценявам твоята съобразителност. Как си? Ти не си ли сега на работа?

— В почивка съм. Мога да се обаждам, на когото си искам, когато съм в почивка. Затова намерих твоя магазин за бонбони в указателя.

— Разбирам. И какво мога да направя за теб?

Тя го чу как почука по слушалката в опит да си спомни защо й се беше обадил.

— Ммм… о, да. Открих нещо.

— О? И какво е то?

— Писмото.

Софи замълча, събирайки мислите си.

— От баща ти?

— Ъхъ. За теб.

Софи отново замълча.

— Софи?

Тя се изкашля.

— Сигурен ли си, че е било предназначено за мен?

— Да. Името ти е написано на него. София Джоунс. И адресът ти. А отвън има бележка, в която пише, че когато го намеря, трябва да ти го изпратя по пощата. Жълта бележка, от онези, които се залепват. И писмото даже си има залепени марки.

— Къде го откри, Алекс?

— В „Да убиеш присмехулник“.

— В книгата?

— Ъхъ. Трябваше да се сетя, когато беше тук. Спалнята ми е любимата ми стая, но тази книга е любимото ми място. Наистина харесвам щастливия й край. И наистина, наистина харесвам името Бо. Чета я поне веднъж всяка година. Татко знаеше това.

Мисля, че затова го е сложил там.

— Ау. Ти прочете ли писмото?

— Не. То е запечатано. Искаш ли да ти го изпратя? — той помълча. — Или може би… искаш да дойдеш и да си го вземеш?

Софи се замисли за кратко. Искаше да види Алекс, но не беше сигурна, че ще стигне дотам преди пощата. Освен това имаше и други неща наум, които изискваха внимание.

— Софи?

— Извинявай, Алекс — отвърна му тя. — Мисля, че няма да мога да дойда при теб тази седмица. Имаш ли нещо против да го изпратиш?

— Окей — каза той.

Софи долови разочарованието в гласа му.

— Но ти обещавам да дойда наистина скоро — каза тя бързо. — Веднага щом нещата малко се поуспокоят.

Алекс се обади чак след няколко секунди.

— Софи, намери ли щастието си?

— За съжаление, не — отвърна му тя с въздишка.

— Идват ли още писма по обявата?

— Много. Но не мисля, че в някое от тях пише за истинско щастие.

— И аз така си помислих, защото въпреки че не мога да видя лицето ти, мога да позная по гласа, че не се усмихваш, както друг път.

— Много си схватлив, Алекс. Но дори и да не звучи така, кълна ти се, че сърцето ми се усмихва в момента, затова че говоря с теб.

След още една продължителна пауза Алекс каза:

— Софи?

— Да?

— Почивката ми свърши, Софи.

Той каза довиждане и затвори.