Кевин Алан Милн
Горчив шоколад (28)

Глава 28

Трябва да озаптите нрава си, преди да нараните някого.

Евлин завъртя ключа и остави мотора да работи на място.

— Е? Сега накъде?

Тя погледна към Софи, която на седалката до нея навиваше кичур коса на пръста си.

Но Софи не погледна към Евлин. Тя все още се вглеждаше в прозореца на дома на Джейкъб — и Алекс — Барнс. Алекс махаше от входната врата. Софи му се усмихна и също махна в отговор.

След като Софи не отговори на въпроса на Евлин, Елън се обади от задната седалка.

— Знаеш ли какво мисля, Бонбонче? Мисля, че това посещение ти свърши страхотно добра работа.

— Така ли — попита Софи, обръщайки се на седалката, за да вижда по-добре приемната си майка. — И коя част от него смяташ, че беше най-добра? Когато научих, че сам-сама съм клъцнала пръстите на Джейкъб в деня, когато умира жена му, или когато научих, че той вече също е мъртъв?

— Сам-сама ли — подсмихна се Еви. — Това е ужасно.

Елън завъртя очи.

— Имах предвид онази част, когато научи, че той не те обвинява.

— Пфф. Мередит говореше с предположения.

— Софи — Елън включи майчинския си глас. — Кога ще ти уври главата, че вината не е била твоя? Било е просто нещастно обстоятелство.

Софи вдигна вежди.

— О, хайде, нека бъдем честни. Справях се доста добре през годините, ако не броим лекото вкисване на рождените ми дни. Нямаше дори да обсъждаме това, ако късметчето не беше пристигнало по пощата.

Елън се усмихна съчувствено:

— Права си, справяш се добре. И наистина е невероятно, че късметчето се върна при теб. Човек би могъл дори да каже, че това е…

— Хайде, започна се — промърмори Софи.

Еви се засмя.

Елън не обърна внимание на никоя от тях.

— Божествено провидение. Това трябва да е.

— О, да — отвърна Софи саркастично, като отново се извърна да погледне през прозореца. — Бог е накарал Алекс да влезе в YouTube и после го е принудил да отговори на обявата. Убедена съм, че да рови в моето минало е на първо място във всемогъщия му списък от неща, които трябва да направи.

Софи се изкиска високо на собствения си коментар. Винаги й се бяха виждали смешни неспирните уверения на Елън, че малките съвпадения в живота са доказателство за това, че Бог се намесва в делата на човечеството.

Еви се изкиска още веднъж.

— Смей се, ако щеш — заяви Елън, — но аз ти казвам, че това е провидение.

Софи и Евлин си хвърлиха по един кос поглед, но оставиха спора да замре. Тъй като Алекс продължаваше да им маха за довиждане от главния вход, Евлин реши, че всъщност е време да поемат нанякъде. Тя освободи скоростта и изкара колата на улицата. Улицата беше задънена, така че след тридесет секунди те отново подминаха къщата, където Алекс продължаваше да им се усмихва и да маха. И трите жени му махнаха в отговор.

След като излязоха от квартала на семейство Барнс, Евлин си нагласи огледалото за обратно виждане, така че да вижда по-добре лицето на Елън.

— Сега някой ще ме осведоми ли накъде сме се запътили?

Срещайки погледа на Евлин в огледалото, Елън отхвърли въпроса с изражение „Да пукна, ако знам“.

— Софи? — попита Евлин.

Мълчанието продължи, но само за момент.

— Искам да видя твоето копие от полицейския Доклад за катастрофата — каза Софи на Елън, без да се обръща. — Ти каза, че все още го имаш, нали?

— Да — отговори Елън. — Но не и за някой друг, окей? Не е съвсем по протокол да се копират такива неща и да се носят у дома. Искаш ли да го прочетеш?

Софи кимна.

— Нещо против да попитам защо?

Софи отново се обърна назад. Изражението й беше спокойно и решително, като че нещата изведнъж й се бяха изяснили.

— Защото ти беше права. Днешното отиване там ми се отрази добре. Трябваше да го направя много отдавна.

Точно тогава телефонът й иззвъня. Не погледна номера, но той й беше непознат. Отначало мислеше да не отговаря, но на петото иззвъняване я обхвана любопитство и тя вдигна.

— Ало?

Гласът от другата страна беше толкова силен, че дори Евлин и Елън можеха да чуват по-голямата част от разговора. Софи трябваше да отдалечи телефона малко от ухото си, за да не я оглуши.

— Ало! София Джоунс ли е на телефона?

— Алекс, ти ли си?

— Да! Аз съм. Аз се обаждам. Здравей!

— Алекс, можеш ли да говориш малко по-тихо, защото се получават смущения?

— Извинявай, Софи. Не приказвам много по телефона. Така по-добре ли е? Знам, че си в колата. Чуваш ли ме добре?

Софи приближи телефона до ухото си и се усмихна. Харесваше мелодиката на гласа му.

— Да, Алекс. Така е много по-добре. И аз те чувам чудесно. На какво дължа удоволствието да те чуя?

— К’во?

Софи потисна смеха си.

— Какво мога да направя за теб? Всичко наред ли е?

— О! Да. Но след като си тръгнахте, аз си спомних нещо.

Софи повдигна вежда и хвърли поглед към Евлин с надежда, че може би ще научи повече подробности или за катастрофата, или за Джейкъб Барнс.

— Така ли? Искаш ли да ми го кажеш?

— Да! Спомних си, че има много причини човек да е щастлив и исках да ти кажа това, за да не трябва да пускаш вече обява във вестника.

Софи не можа да сдържи усмивката си.

— Разбирам. Това е много съобразително от твоя страна, Алекс. Може ли да включа на високоговорител, за да могат Евлин и Елън също да те чуват?

Последва пауза, а после Алекс каза:

— Окей.

Докато Софи натискаше бутоните на телефона си, Евлин прошепна:

— Къде отиваме?

— У Елън — отвърна й също шепнешком Софи, а после каза на Алекс, че са готови да го слушат.

— Софи?

— Да?

— Никога не са ме пускали по високоговорител преди.

— Разбирам — каза тя успокоително. — Изнервя ли те? Мога да го изключа, ако искаш.

Алекс обмисля предложението няколко секунди.

— Не — каза той най-накрая. — Ще се преструвам, че говоря по микрофона в магазина на „Албъртсън“. Понякога ми се налага. А понякога ме извикват по уредбата и всички чуват това. „Алекс — в отдел «Обслужване на клиенти»!“ Високоговорителят е окей.

— Супер. Давай сега — каза му Софи съвсем развеселена.

През следващите две минути Алекс издекламира поменик от неща, които за него бяха щастие. Трите жени в колата седяха и слушаха, благодарни за откровенията му. По-късно щяха да се опитат да възпроизведат всичко, което беше казал, но списъкът беше твърде дълъг за запомняне. Щастие, каза им той, е да гледаш как слънцето пробива през облаците или да го наблюдаваш как изгрява в зори. „Ако слънцето не изгрее утре, мисля, че ще съм доста тъжен. И — добави той, — ще е наистина тъмно.“ Той каза също така, че щастие е да вечеряш със семейството си — дори и с момчета в пубертета, които непрекъснато те дразнят, — и да разказваш какво се е случило през деня. Щастие е също така да работиш здраво, дори и да не ти е приятно винаги онова, което правиш, защото човек се чувства добре, когато знае, че дава най-доброто от себе си. Говоренето също влизаше в списъка, както и да четеш хубава книга или пък да четеш на глас хубава книга, за да можеш едновременно хем да говориш, хем да четеш. А също така и да се събуждаш сутрин.

— Да се събуждаш сутрин ли? — попита Софи, за да се увери, че го е чула правилно.

— Разбира се. Кога за последно не си се събудила сутринта?

Софи се разсмя.

— Никога.

— Виждаш ли. Ако не се събудиш, не мисля, че ще си много щастлива.

Всички в колата се разсмяха. Алекс не беше сигурен какво смешно беше казал, затова продължи:

— И щастие е да помагаш на хората, когато имат нужда от помощ, и да се усмихваш на другите хора, дори те и да не ти отвръщат със същото. — Той замълча за секунда. — Или дори, ако ти се смеят. И щастие е да разглеждаш снимките на семейството си… и да си спомняш.

Той отново замълча, този път за по-дълго и на Софи й се стори, че го чува как оставя телефона, а после отново го взема.

— Това може да бъде също така и тъжно. Но повече щастливо, отколкото тъжно.

— Очилата ли си сложи, Алекс? — попита тя.

— Да. Как позна?

— Имах предчувствие.

Когато свърши, всички в колата му благодариха, че се е обадил и че е споделил мислите си. Софи му повтори, че е добре дошъл да й се обажда винаги, когато пожелае.

— Ще ти се обадя, ако измисля още щастливи неща — каза й той.

— Нямам търпение.

— Или ако намеря писмото.

— Благодаря ти, Алекс.

— Или… може би просто, ако искам да поговоря.

— Това ще е добре.

— Довиждане, София Джоунс!

Софи се усмихна на телефона.

— Довиждане, Алекс.

Евлин свали ръка от волана и бодна Софи с пръст.

— Някой май се сдоби с ново гадже — пошегува се тя.

— Да — отвърна Софи гордо. — Мисля, че си права.

— Та ще ни кажеш ли защо искаш да видиш полицейския доклад? — попита Елън от задната седалка.

Като отпусна предпазния си колан, така че да може да се извърти по-лесно, Софи се обърна назад и се усмихна на приемната си майка.

— Най-хубавата част от запознанството ми с Алекс и Мередит няма нищо общо с онова, което те ми казаха. По-скоро с онова, което аз им казах. Самият факт да призная ролята си в катастрофата и да се извиня за това беше… освобождаващ. — Решителното изражение се върна на лицето й. — Искам да загърбя всичко това веднъж и завинаги. Твърде дълго време беше като моето черно облаче, а аз се изморих от дъжда. Затова, ако в доклада се споменава още някой, който заслужава да бъде посетен, искам да знам.

Елън кимна.

— Докладът е в бюрото ми у дома.

 

 

Петнадесет минути по-късно те спряха пред остарялата сграда на Елън, а после се качиха заедно до апартамента на третия етаж. Софи и Евлин седнаха край кухненската маса, докато Елън отиде да извади доклада от бюрото в спалнята си.

В продължение на цели двадесет минути Софи безмълвно чете внимателно старите страници на доклада, като се запозна с имената на хората в другите коли, прочете техните разкази за станалото и изчете задълбочено думите на свидетелите на катастрофата. Беше като да се разходиш по алеята на спомените в собствената си глава, само че сега спомените бяха леко изместени — собствената й версия за онова, което се беше случило онази вечер, беше от гледната точка на изплашено деветгодишно момиченце. Сега тя четеше разказите на други възрастни за случилото се, видяно през техните очи, и никой от тях не смяташе, че някакво разглезено дете във волвото е имало нещо общо със смъртоносния инцидент.

Когато привърши четенето, Софи плъзна доклада по масата към Елън.

— Моля те, не ми казвай, че искаш да се свържеш с всички участници в катастрофата — каза Елън.

Софи поклати глава:

— Не…

— Звучи ми, като че ли има и едно „но“ — каза Еви.

Софи се усмихна слабо.

— Но… едно семейство наистина заслужава посещение.

Елън сбърчи вежди.

— Семейството на другия починал мъж ли?

Софи кимна.

— Тим Макдоналд. Той е бил шофьор на камион за доставки и е починал от раните си няколко дни след катастрофата. Аз просто… Хубаво беше, че прочетох доклада. Мисля, че и неговото семейство би искало копие от него, ако нямаш нищо против. И когато го занеса, това ще ми даде възможност да обясня някои подробности, които не са отразени в доклада. За мен е важно те да знаят. Елън въздъхна и бутна стола си назад.

— Не мога да им дам копие, Бонбонче, но ако не дрънкат за това, мога да ти разреша да им занесеш този да го прочетат — поклати глава тя, като че ли идеята не беше добра. — Ще се обадя тук-таме, за да видя можем ли да издирим семейството.

Тя взе доклада и излезе.

След десет минути Елън се върна с малко жълто листче за отбелязване. Остави полицейския доклад на масата, а после залепи листчето върху него.

— Най-близката жива роднина е майката на Тим, някаква жена на име Луси Макдоналд. Живее в другата част на щата, близо до Айдахо, в малко предградие на Спокейн, наречено Милуд. Ето адресът.

— Милуд — повтори Софи. — Колко часа има дотам?

— Около осем часа дотам и обратно — отвърна Елън.

Софи се ухили.

— Май определено ще се наложи да опресня шофьорските си умения.

— Не можеш, да изминеш толкова път сама, Софи. Нека Еви дойде с теб. Или пък аз мога също да дойда, ако искаш, но твърде дълго е сам човек да върти волана. Освен това, дори нямаш кола.

Софи почукваше по масата с пръсти, докато обмисляше какво иска да направи. Когато навърши шестнадесет години, Елън насила я накара да си извади шофьорска книжка, но Софи мразеше да шофира, предимно защото се боеше да не предизвика катастрофа, каквато беше преживяла като дете. Затова, въпреки че умееше да шофира и имаше книжка, тя винаги предпочиташе или да ползва автобус, или пък да я возят приятели.

— Права си. Крайно време е да си купя кола.

— И ще ми позволиш да дойда с теб? — попита Евлин, макар че тонът, който използва, прозвуча така, като че ли щеше да дойде, независимо какво искаше Софи.

— Както искаш. Но ако ще идваш, трябва да ми помогнеш да свърша с прегледа на цялата тази глупава поща. Сигурна съм, че ще са пристигнали още писма. Едната от нас може да чете писмата, докато втората шофира.

Еви се ухили:

— Страхотно… звучи ми като вълнуващо шофьорско приключение. Аз ще чета писма, а после ти ще ги отхвърляш, като ги хвърляш през прозореца.

— Точно така! — разсмя се Софи. — Хей, готова съм на всичко, само за да избегна срещата с вие-знаете-кой.