Т. А. Барън
Седемте песни (39)

35
Жезъл на вълшебник

Блесна ярка светкавица и се стопи в мрака. Само няколко звезди блещукаха в небето. Озовах се отново на колене, а Риа седеше до мен. Мъглата обаче бе заменена от нащърбени скали и отвесни урви — вместо до Дървото-душа, ние стояхме в центъра на окръжност от лъскави камъни. Недалеч от нас лежеше трупът на огромен воин.

Хванах Риа за ръката.

— Върнали сме се при Кладенеца.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Прегърбената фигура на Бъмбълви изникна от полумрака. — Мислех, че няма да се върнете. И виждам, че си донесъл тялото на…

— Риа — прекъсна го тя. — Жива и здрава.

Бъмбълви спря в крачка. Дори на слабата светлина виждах ококорените му очи. После ъгълчетата на устата му почти недоловимо се извиха нагоре. Това продължи само миг, но бях сигурен, че се е усмихнал.

Обърнах поглед към небето, търсейки следа от луната, но не открих нищо. Нищичко. Прехапах устна. Само ако не бях изгубил онези безценни минути с Рита Гаур!

Риа ненадейно посочи към слабо сияние, току-що появило се иззад един облак.

— О, Мерлин! Само това е останало от луната. Ще изчезне, преди да е съмнало.

Скочих на крака.

— Майка ни също, освен ако стигнем до нея първи.

— Как? — Риа също се изправи и се обърна към южното небе. — Арбаса е толкова далеч.

Сякаш за да ни отговори, целият рид внезапно се разтресе. Последва нов трус, после още един. Още един. И още един. И от двете ни страни започнаха да падат канари. Извадих жезъла изпод колана си се подпрях на него. Тогава с втория си взор долових силует на хоризонта. Подобно на бързо растящ хълм, той скри звездите, но аз знаех, че това не е хълм.

— Шим! — извиках аз. — Тук сме!

След миг великанът се извисяваше над нас. Краката му строшиха няколко канари, когато отпусна цялата си тежест на тях, наведе се и опря на земята огромната си длан. С Риа бързо се покачихме на нея, а Бъмбълви ни последва неохотно.

Шим криво се усмихна изпод топчестия си нос.

— Аз се радва ви види.

— Да ни види сметката — изстена Бъмбълви и стисна плаща си. — Дошъл е да ни види сметката.

— И ние се радваме да те видим! — отвърнах аз.

— Откъде разбра, че се нуждаем от теб? — попита Риа. — И къде да ни намериш?

Шим се надигна. Макар да опитах да запазя равновесие, все пак паднах в дланта му и почти се ударих в сгушения в нея Бъмбълви. Риа пък седна до нас с грацията на кацащ лебед.

— Аз заспал и сънунувал… — Заобяснява великанът, но замлъкна и сви устни. — Не спомня! Така де, сънят се превърна в ястреб, като онзи, дето стоял на рамо ти, само че целият бледосив, вместо кафяв. — Трепнах, почувствал старата болка между лопатките и друга в сърцето си, а Шим продължи: — И тогава онзи ястреб ми изпискал и аз събужда. Със силностно усещане, че трябва ви намери! И най-странностно било, че имал картинка в главата си къде да дойде.

Риа се усмихна.

— Сънят ти е бил видение от Дагда.

Рунтавите вежди на гиганта се повдигнаха.

— Ти си верен приятел, Шим! Сега ни отведи до Арбаса.

Хвърлих поглед към остатъка от луната, която ми се стори още по-бледа отпреди.

Духна свеж ветрец и опъна туниката ми като платно, а Шим се обърна и пое с тежка стъпка през възвишенията на Изгубените земи. С три-четири крачки измина разстояние, което ни бе отнело няколко часа. Едва достигнал долината, той вече наближаваше следващия хребет. След минути във въздуха се понесе аромат на дим и разбрах, че сме стигнали падината на спящия дракон.

Когато Шим зави на юг, за да прекоси канала, около нас се завихриха океански мъгли. Розовите му очи блеснаха.

— Не ви ли казал, че се надява един ден пак да прекося водата с вас? — Смехът му се изтърколи по вълните, които се плискаха в краката му. — Съвсем, напълно, абсолютно.

Ала никой от нас не се присъедини към веселието му. Бъмбълви се бе хванал за корема и мърмореше за недостойната гибел на велик шут като него. Риа и аз пък следяхме нощното небе и се опитвахме да не изпускаме от очи бързо чезнещата луна.

По звуците и миризмите, както и ритъма в крачките на Шим, можех да усетя някои от промените в терена. След като излезе от водата, той премина по едно крайбрежно плато, а бързо след това — по хълмовете. Скоро стъпките му станаха по-малки, а наклонът се увеличи. Движехме се по-високо сред заснежените възвишения, чак до Варигал. Стори ми се, че дочух песнопения на дълбоки гласове, но звуците бързо изчезнаха.

Въздухът стана влажен, когато слязохме от планините, сред плетеница от хълмове и блата. Знаех, че някъде наблизо е кристалната пещера на Великата Елуса. Дали паякът беше там, свит сред Съкровищата на Финкайра? Или дебнеше таласъми и духове-двойници, за да задоволи бездънния си апетит?

Под нас започнаха да пращят клони — навлизахме в леса Друма.

Богати смолисти аромати гъделичкаха ноздрите ми, към небето напираха огромни дървесни силуети, някои високи почти колкото Шим. Не можех да не си спомня за горещото му желание отпреди няколко месеца. „Да съм голям колкото най-високото дърво.“

Е, то се беше сбъднало. Седнал в дланта му, аз се взирах още по-съсредоточено в луната над главите ни и все повече се убеждавах, че моето най-голямо желание ще остане неизпълнено.

Когато започнах да се чудя дали въобще виждам луната, или просто си представям светлината й, пред нас се издигна нова сянка. Беше по-висока и по-дебела от другите, издигаше се с величието на Дървото-душа на Дагда. Най-после — Арбаса. Сред клоните й блестеше като звезда колибката, където ни чакаше Сапфирооката Елън.

Шим се наведе и постави ръка на един от дебелите корени. Грабнах жезъла си и скочих на земята, следван от Риа и Бъмбълви. Извиках с благодарност на Шим и се обърнах към Арбаса, надявайки се този път да ми позволи да премина.

В този момент огромният ствол нададе нисък, стържещ стон, кората му се напука и се отвори. Хвърлих се през входа, взимайки стъпалата по две наведнъж, без дори да поглеждам към руните по стените. Когато нахълтах през завесата от листа, Икщма, кръглооката катерица, изписка, завъртя се диво и изпусна на пода купа вода. Когато Риа влезе след мен, той хукна към нея, бъбрейки шумно.

Елън лежеше със затворени очи на пода, където я бяхме оставили. Същата ухаеща на бор възглавница крепеше главата й, покриваше я същото блещукащо одеяло. Ала, докато оставях жезъла си и прикляках до нея, виждах, че много се е променила. Бузите й бяха по-бели от кост, по челото й имаше бръчки на страдание. Изглеждаше много по-слаба, почти безплътна, като луната. Поставих глава на гърдите й с надеждата да чуя пулс, ала не долових нищо. Докоснах напуканите й устни, за да усетя и най-лек дъх, ала не почувствах нищо.

Риа клекна до мен, бледа почти колкото майка ни. Неподвижно ме гледаше, докато вадех напръстничето с Еликсира от торбата си. Докоснат от лъчите на огнището, той грейна в яркочервено, като кръвта на самия Дагда. Алени отсенки плъзнаха из цялата стая.

Не смеех да си поема дъх, докато изтръсквах капчицата в устата на майка ми. „Моля те, Дагда. Умолявам те, нека не съм закъснял. Нека не умира.“

Почти не обърнах внимание, когато Икщма изскимтя и уви опашка около крака на Риа. Нито пък когато Бъмбълви влезе, клатейки унило глава, или когато първите лъчи на изгрева се провряха през листата, покрили източните прозорци. Всяка фибра на съществото ми обаче ликуваше, когато майка ми отвори очи.

Щом видя Риа и мен, тя извика от изненада и по бузите й се разгоря руменина. Елън плахо си пое дъх и вдигна ръце към нас. Поехме ги и ги стиснахме здраво. Риа тихо ридаеше, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Деца мои.

Риа се усмихна през сълзи.

— Вече сме тук… мамо.

Елън сбърчи чело.

— Прости ми, детето ми, че не ти казах, преди да заминете. Реших, че ако умра, ще те боли още повече.

— Нямаше нужда да ми казваш. — Риа докосна амулета от дъб, ясен и глогина. — Вече знаех.

Побутнах я и се ухилих.

— Каквото знае за инстинктите, го е научила от мен.

И тримата се засмяхме — майка, дъщеря и син — сякаш дългите години раздяла не съществуваха. Дори някой ден да се наложеше да се разделим, сега сърцата ни бяха изпълнени с една-единствена непоклатима истина. В зората на новия ден, сред клоните на великото дърво, ние бяхме заедно. Най-после заедно.

Едва след още много смях и разговори замлъкнахме, за да закусим добре с потопените в мед ядки на Икщма и розмаринов чай с много мента. Едва след петата порция обърнах внимание на блещукащия предмет до огнището. На стената от живо дърво бе опряна Цъфтящата арфа и вълшебните й струни сияеха. Зад Арфата имаше още няколко предмета. Изумен, аз облизаха мед от пръстите си, станах и пристъпих по-близо.

Не можех да повярвам, но беше истина. Всичките Съкровища на Финкайра бяха в къщурката на Риа!

Ето го Повелителя на бляновете, елегантно извитият рог, който според Каирпре можеше да съживи всяка мечта. До него лежеше Душегубеца, двуострият меч. Когато докоснах дръжката му, могъщото острие на колана ми прозвънтя тихо и ми напомни, че и на него му е отредено величие. Видях и прочутия плуг, който може да оре сам, мотиката, която сама с грижи за семената и трионът, който реже само толкова дърва, колкото е нужно, както и всички останали Седем мъдри сечива, с изключение на онова, което бе изгубено. За миг се запитах какво ли бе то и къде е сега. Тогава стигнах до последното Съкровище, Огнената сфера, която светеше като ярка факла. Или, както бе казал Дагда, като ярък дух.

— Съкровищата — промълвих аз, неспособен да извърна поглед.

Риа се присъедини към мен и ме хвана за ръка.

— Икщма ми каза, че Великата Елуса ги донесла малко преди да пристигнем. — Катерицата гневно избъбра нещо и тя се усмихна. — Сега ми напомни, че ги е донесла само до поляната пред Арбаса. Понеже била твърде голяма, за да ги внесе, помолила — е, наредила — на Икщма и семейството му да свършат това.

Объркан, погалих с пръст дървената рамка на Арфата.

— Дагда сигурно е изпратил на Великата Елуса съобщение, както и на Шим. Но защо? Съкровищата са били в безопасност в пещерата й. Беше се съгласила да ги пази навеки.

— Не навеки, само докато намери някой, достатъчно мъдър, за да избере правилните пазители за тях. Преди Стангмар Съкровищата принадлежаха на всички финкаирци. Великата Елуса вярва, че трябва отново да бъде така и аз съм съгласна.

По-объркан от всякога, аз поклатих глава.

— Но кой е достатъчно мъдър, за да избере пазителите? Великата Елуса би могла да се справи с това по-добре от всекиго.

Риа замислено се загледа в мен.

— Тя не мисли така.

— Не искаш да кажеш…

— Да, Мерлин. Иска ти да го сториш. Както е казала на Икщма, „Финкайра отново си има вълшебник“.

Преглътнах с усилие и пак погледнах предметите до стената. Всеки от тях, независимо от размерите или формата си, притежаваше магия, която можеше да помогне на всички обитатели на Финкайра.

Риа ми се усмихна широко.

— Е, какво ще правиш?

— Наистина не зная.

— Трябва да имаш все някаква идея.

Наведох се и взех жезъла си от пода. Жезъл на вълшебник.

— Ами… Мисля, че Повелителят на бляновете трябва да отиде при Каирпре, най-мъдрият сред бардовете. — Посочих Бъмбълви, който още се тъпчеше с ядки и мед. — И мисля, че най-малко смешният шут на света трябва да получи честта да му го занесе.

Риа кимна одобрително. Окуражен, аз хванах дръжките на плуга.

— За повечето Мъдрите сечива още не съм сигурен, но за плуга знам. Познавам един мъж на име Хон, който ще го използва добре и ще го споделя с радост.

След това вдигнах Огнената сфера. Претеглих я, усещайки в дланта си пулсиращата й топлина. Без да продумам, я подадох на Риа, чиято листна премяна сякаш се движеше, озарена от светлината на сферата.

Лицето й се изпълни с удивление.

— За мен?

— За теб.

Тя понечи да възрази, но аз я изпреварих.

— Помниш ли какво ни каза Дагда? Огнената сфера може да върне пламъка на надеждата, на радостта и дори желанието за живот. Принадлежи на някого, чийто дух грее ярко като нея.

Очите й блестяха, докато разглеждаше сферата.

— Ти ми даде нещо още по-ценно от това.

Погледите ни се срещнаха и ние дълго се гледахме. Накрая сестра ми посочи към Цъфтящата арфа.

— Ами това?

Усмихнах се.

— Мисля, че трябва да я дам на двама души, чиято градина цъфтеше насред Покварените земи, когато всичко наоколо бе мъртво.

— Т’еилеан и Гарлата?

Кимнах.

— И този път, когато ги посетя, не очаквам нищо повече от това да ме посрещнат като приятел. — Отново докоснах дъбовата рамка. — Само че първо сам ще я понося още малко. Имам недовършена работа в Мрачните хълмове.

Риа вдигна лице към арката от клони над главите ни.

— Тогава и аз имам, струва ми се.

— Наистина ли? — Повдигнах вежда. — Каква работа имаш там?

— Ще бъда водач. Имам брат, който тъй лесно се губи.