Т. А. Барън
Седемте песни (25)

21
Писъкът

Докато стигнем обратно до върха на каньона, слънцето вече беше залязло. По отвесните скали се събираха сенки, а надвисналите над нас Мрачните хълмове изглеждаха още по-мрачни. Докато се взирах във възвишенията, наблизо проехтя самотният зов на орел и отново ми напомни за Великия съвет на Финкайра. Напомни ми и как тези хълмове щяха вече да са излекувани, ако бях спазил обещанието си.

Тримата крачехме в дълбокия здрач. Плоските камъни под краката ни бързо се превърнаха в сухата, ронлива почва, по която разпознах Мрачните хълмове. С изключение на шумолящите листа по излинелите дървета, чувахме само как хрущят стъпките ни, как дрънчат звънчетата на Бъмбълви и как жезълът ми ритмично потупва по земята.

Мракът ни притискаше отвсякъде. Знаех, че смелите животни, завърнали се тук, след като се срина Крепостта под покрова, са си намерили безопасно място за след залез-слънце. Защото точно сега воините-таласъми, духовете-двойници и другите създания, които се спотайваха под повърхността, напираха да се покажат. Потреперих, спомняйки си как едно от тях бе посмяло да се покаже посред бял ден. Риа, както винаги доловила чувствата ми, леко стисна ръката ми.

Докато продължавахме да се изкачваме по Мрачните хълмове, падна нощта и разкривените клони затракаха като кости на вятъра. Трудно се придържахме на североизток, защото облаците скриваха повечето звезди и остатъка от луната. Дори Риа вървеше по-бавно. Макар че не се оплакваше шумно, Бъмбълви мърмореше все по-уплашено, а уморените ми крака често се препъваха в камъни и мъртви корени. По-вероятно беше да се загубим, отколкото да ни нападнат.

Когато Риа най-сетне посочи към едно тясно дере, издълбано в склона — само то бе останало от някогашния буен поток — аз се съгласих, че ще е най-добре да си починем преди изгрева. Няколко минути по-късно вече лежахме на коравата пръст. Риа си намери една обла скала за възглавница, а Бъмбълви се сви на топка и заяви:

— Мога да проспя и изригващ вулкан.

Възможните опасности ме караха да си отварям очите, но скоро и аз задрямах.

Внезапно отекна писък и аз седнах, напълно буден. Същото стори и Риа. И двамата затаихме дъх и се заслушахме, но доловихме само хъркането на Бъмбълви. От луната виждахме само слабо сияние зад облаците, а светлината й едва докосваше околните хълмове.

Писъкът се повтори, увисвайки във въздуха — израз на неподправен ужас. Риа се опита да ме спре, но аз грабнах жезъла и се запрепъвах вън от дерето. Тя ме последва и двамата се изкачихме на мрачния склон. Претърсвайки сенките, аз напрегнах втория си взор, доколкото можах, за да доловя някакво движение. Нищо не помръдваше, нито дори щурец.

Ненадейно забелязах едър силует да пресича скалите под нас. Дори да не бях видял заострения шлем, веднага щях да разбера какво е — воин-таласъм. На рамото му се мяташе малко създание, чийто живот скоро щеше да свърши.

Без да се замислям, аз хукнах по склона. Таласъмът се завъртя, захвърли плячката си и с невероятна скорост извади меча си. Докато го вдигаше над главата си, очи те му се присвиха от ярост.

Нямах оръжие, с изключение на жезъла ми, затова се засилих и се хвърлих право към него. Рамото ми се заби в бронирания му гръден кош, той залитна и двамата се затъркаляхме по склона.

Най-сетне спрях, напълно замаян. Воинът обаче се беше изправил, извисяваше се над мен и ръмжеше, а трипръстата му ръка все още стискаше меча. Когато луната се измъкна иззад облаците, острието проблесна и когато таласъмът го стовари напред, аз се претърколих встрани и направих един стар корен на парчета. Воинът отново изръмжа и пак вдигна меча.

Опитах се да стана, но се препънах в една закривена пръчка. Жезълът ми! Отчаяно го вдигнах пред лицето си, знаейки, че почти няма да омекоти или забави удара, но не можех да сторя нищо повече.

Когато острието попадна върху дървото, склонът се разтърси от ненадейна експлозия. Високо в небето изригна стълб от синя светлина. Заедно с него политна и мечът на воина-таласъм, като клон, подет от мощен вятър. Той изрева от агония, препъна се и падна. Изхъхри веднъж, опита се да стане и пак падна, неподвижен като камък.

Риа изтича до мен.

— Мерлин! Ранен ли си?

— Не. — Потърках жезъла си и усетих плитката вдлъбнатина, където бе ударил мечът. — Благодарение на този жезъл. И онова, което е вложил в него Туата.

Риа приклекна.

— Мисля, че не е било само заради жезъла, а и благодарение на теб.

Поклатих глава, като внимателно наблюдавах неподвижния воин.

— Хайде, Риа. Знаеш, че не е така.

— Знам, че е — простичко ми отвърна тя. — И мисля, че го отричаш, защото искаш да е вярно.

Изумен се вгледах в нея.

— Четеш ме, както аз чета руните по стените на Арбаса.

Тя се засмя като звънче и рече:

— И все пак не мога да разбера някои неща. Защо например, вместо да се скриеш от таласъма, ти го нападна.

Преди да успея да отговоря, зад нас някой продума със слаб гласец:

— Сигурно си магически.

Риа и аз се обърнахме и видяхме нисичко, кръглолико момче, което клечеше на земята. Не беше на повече от пет години. Веднага разбрах, че именно то ни е събудило с писъка си. Очите му, светнали като две малки луни, бяха пълни със страхопочитание.

Хвърлих поглед към Риа.

— Ето заради това. — Обърнах се към момчето и му направих знак да приближи. — Ела, няма да те нараня.

Малкият бавно се изправи, направи една-две колебливи крачки и спря.

— Ти добър магически ли си, или лош?

Риа сподави смеха си и прегърна момченцето.

— Той е много добър магически. Освен когато е много лош.

Аз изсумтях, уж обиден, а детето се намръщи, объркано. Освободи се от ръцете на Риа и пое назад по склона.

— Не я слушай. Аз съм враг на воините-таласъми, точно като теб. — Подпрях се на жезъла си и се изправих. — Казвам се Мерлин, а това е Риа. Тя идва от леса Друма. Сега ни кажи ти кой си.

Момчето ме огледа и потупа замислено бузата си.

— Сигурно си добър магически, за да убиеш таласъма само с жезъла си. — То си пое дъх. — Аз съм Галви и цял живот съм живял в един и същи град.

Наклоних глава.

— Единственото поселище наблизо е…

— … Слантос — довърши мъникът.

Сърцето ми запрепуска, а Галви засрамено отмести поглед.

— Не исках да остана извън портите до тъмно. Наистина! Само дето катеричките играеха и аз ги последвах и после видях колко е тъмно и… — Той погледна ядно разкривената фигура на воина. — Искаше да ме нарани.

Пристъпих до момченцето.

— Сега вече няма.

То вдигна глава към мен.

— Мисля, че наистина си добър магически.