Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (36)

6

Страх ли те е? — попита Тайшокат. — Човеците винаги се плашат от тях.

— Не се страхувам — каза Акин.

Намираха се в просторно и тъмно помещение. Стените светеха меко от телесната топлина на Чкахичдак. Тук, дълбоко в недрата на кораба, осветлението идваше единствено от нея. Над тях бяха разположени зоните за живеене и транспортните коридори… или поне Акин си ги представяше над тях. Беше минал през места с по-слаба гравитация и дори през такива, в които тя липсваше. Думи като нагоре и надолу бях безсмислени, но Акин не можеше да спре да мисли посредством тях. Виждаше Тайшокат по телесната му топлина: беше по-слаба от неговата собствена и по-силна от тази на Чкахичдак. Виждаше и че не са сами в помещението.

— Не ме е страх — повтори. — Може ли да чува?

— Не. Остави го да те докосне. След това вкуси крайника, който ти подаде.

Акин пристъпи към това, което обонянието му определяше като оолои. За зрението му обаче то беше нещо голямо и подобно на гъсеница, покрито с гладки плочки, които бяха нашарени от редуващи се светлина и мрак, тъй като телесната му топлина излизаше измежду плочките, а не от самите тях. От това, което Акин бе чувал, оолоито пред него беше способно да се затвори в черупката си и да не изгуби почти никакъв въздух или топлина. Можеше да забави телесните си процеси и да се вкара само в летаргичен сън, за да оцелее дори ако му се наложи да се носи из космоса. Други като него били сред първите, пратени да изследват опустошената от войната Земя.

Частите на устата му смътно напомняха на тези на някои земни насекоми. Дори и да имаше уши и гласни струни, не би могло да произведе нещо наподобяващо човешка или оанкалска реч. И все пак то беше оанкали като Дичаан или Никанж. Беше толкова оанкали, колкото бе и всяко друго надарено с разум същество, конструирано от оолои така, че клетките му да могат да приемат оанкалската органела като част от себе си. Толкова оанкали, колкото и Акин.

То представляваше онова, което са били оанкалите един обменен цикъл преди да открият Земята, една размяна преди да използват дълбоката си памет и огромните си запаси от генетичен материал, за да създадат говорещи, чуващи, двукраки деца. Деца, които, както се надяваха те, ще бъдат по-приемливи за вкуса на човеците. Устната реч, вкарана отново в употреба след векове забрава, бе генетично заложена. А първите събудени пленени човеци — използвани, за да стимулират първите двукраки деца да говорят… да си „припомнят“ как се говори.

Сега повечето от гъсеницоподобните оанкали бяха от Акджай, също като оолоито пред Акин. То или неговите деца щяха да напуснат околностите на Земята физически непроменени, без да вземат нищо от планетата или човечеството, освен знание и памет.

Оолоито Акджай протегна един тънък преден крайник. Акин го взе в ръцете си, все едно е сетивна ръка — и изглежда, беше точно това, макар че още в първия миг на контакта им Акин научи, че оолоито разполага с шест, вместо обичайните две сетивни ръце.

Тактилният език, който то говореше, беше първият, усетен от Акин преди раждането му. Той се почувства по-спокоен от това, че имаше нещо познато, и опита на вкус оолоито Акджай, нетърпелив да разбере тази смесица от чуждост и близост.

Опознаването на оолоито и осъзнаването, че то е не по-малко заинтригувано от него, трая дълго време. В един момент — Акин не можеше да каже кога точно — Тайшокат се присъедини към тях. На Акин му се наложи да използва зрението си, за да разбере със сигурност дали Тайшокат го бе докоснал, или оолоито Акджай. Двете оолоита се сляха напълно — съюзът им бе по-силен от всяко друго сливане между свързани братя и сестри, което Акин бе усещал. „Това — помисли си той — би трябвало да е онова, което възрастните постигат, когато се стремят към съгласие по някаква противоречива тема. Но ако е, как тогава продължават да мислят като отделни индивиди?“ Тайшокат и Кохдж, оолоито Акджай, изглеждаха напълно съединени: бяха една нервна система, която комуникира вътре в себе си както всяка друга.

— Не разбирам — предаде той.

И само за миг те му показаха, като го вкараха в това невероятно единение. Той успя да овладее ужаса си едва след като мигът бе отминал.

Как не губеха себе си? Как успяваха да се отделят един от друг отново? Това беше като да слееш два контейнера с вода и после да ги разделиш отново… и всяка молекула да се върне в контейнера, от който е дошла.

Изглежда, бе сигнализирал тези си мисли. Оолоито Акджай отговори:

— Дори и по време на настоящия ти стадий на растеж, Ека, си способен да усещаш молекулите. Ние можем да възприемем и субатомните частици. Създаването и прекъсването на такъв контакт е не по-трудно за нас от стискането и пускането на ръцете при човеците.

— Защото сте оолои ли? — попита Акин.

— Оолоите възприемат и в рамките на половите клетки манипулират. Мъжките и женските само усещат. Скоро ще разбереш.

— Бих ли могъл да се науча да се грижа за животните, докато съм толкова… ограничен?

— Можеш да го усвоиш донякъде. Можеш да започнеш. Но тъй като нямаш възприятията на зрял индивид, първо трябва да се научиш да ни се доверяваш. Това, което за кратко ти дадохме да усетиш, не беше особено дълбок съюз. Използваме го, когато преподаваме или се опитваме да постигнем съгласие. Ти трябва да се научиш да го понасяш рано. Ще се справиш ли?

Акин изтръпна.

— Не знам.

— Ще се опитам да ти помогна. Искаш ли?

— Ако не го направиш, няма да се справя сам. Плаши ме.

— Знам. Но сега няма да те уплаши толкова.

То внимателно пое контрол върху нервната му система и започна да стимулира отделянето на определени ендорфини в мозъка му — накратко, подтикваше го да се самоупои до състояние на приятно спокойствие и приемане. Тялото му отказваше да му позволи да изпита паника. И докато го обгръщаше това единение, което усещаше повече като давене, отколкото като сливане, той не спираше да се хвърля към паниката само за да се окаже, че емоцията е задушена от нещо, което беше почти удоволствие. Чувстваше се, все едно нещо пълзи надолу в гърлото му, а той е неспособен да се изкашля дори по рефлекс, за да го изкара.

Оолоито Акджай можеше да му помогне повече, можеше да потуши целия дискомфорт. Но не го правеше, защото, осъзна Акин, вече преподаваше. Акин се опита да овладее чувствата си, да приеме тази размиваща идентичността му близост.

Постепенно я прие. Откри, че е способен с превключване на вниманието да възприема света така, както го усещаше оолоито Акджай: един тих, предимно тактилен свят. То можеше да вижда, и то много по-добре от Акин, в мрачното помещение. Можеше да види повечето форми на електромагнитно излъчване. Да погледне към някоя стена и да открие огромни разлики в тъканта, където Акин не можеше да забележи и една. И то познаваше — виждаше — кръвоносната система на кораба. Някак виждаше и най-близко разположените външни плочки. В случая най-близките такива се намираха на известно разстояние над главите им, където формираните на Земята сетива на Акин му казваха, че би трябвало да има небе. Всичко това, и дори повече, оолоито Акджай можеше да разбере, използвайки само зрението си. В тактилно отношение обаче то беше в непрекъснат контакт с Чкахичдак. Можеше да узнае, ако поиска, какво прави корабът във всяка част от огромното си тяло, във всеки един момент. Всъщност то винаги знаеше. Просто не се интересуваше, защото нищо не изискваше вниманието му. За всичко, което се бе повредило или предстоеше да се развали, се грижеха други. Оолоито Акджай следеше това благодарение на контакта между множеството му крайници и пода.

Най-удивителното беше, че и Тайшокат знаеше това. Трийсет и двата пръста на босите му крака му предаваха същото, което крайниците на оолоито Акджай му казваха. Акин никога не бе виждал оанкалите вкъщи да правят това. Той със сигурност не го бе правил с човешките си петопръсти крака.

Вече не се страхуваше.

Имаше ясно съзнание за себе си, независимо от дълбочината на сливането му с двете оолои. В еднаква степен възприемаше тях, телата им и усещанията им. И някак всеки от тях тримата оставаше себе си. Чувстваше се все едно е носещо се съзнание без тяло, като душите, за които някои от бунтовниците говореха в църквите си, все едно наблюдава от невъзможен ъгъл и вижда всичко, включително и собственото си тяло, което се бе облегнало на оолоито Акджай. Той се опита да помръдне лявата си ръка и я видя как се движи. Направи опит да помръдне един от крайниците на оолоито Акджай и щом разучи нервите и мускулатурата му, успя.

— Виждаш ли? — каза оолоито, а Акин усети докосванията му, все едно сам докосва кожата си. — Никой не се изгубва. И ти можеш да го правиш.

Можеше. Той проучи тялото на оолоито Акджай, сравни го със своето и с това на Тайшокат.

— Как са могли групите Динсо и Тоат да се откажат от толкова силни и способни тела, за да встъпят в обмен с човеците? — попита.

И двете оолоита се развеселиха.

— Задаваш този въпрос само защото още не знаеш за собствения си потенциал — каза му оолоито Акджай. — Сега ще ти покажа структурата на едно тилио. Не я знаеш дори до степента, до която може да я познава едно дете. Когато я разбереш, ще ти покажа как тя може да се повреди и какво да направиш по въпроса.