Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (8)

7.

19 декември, 04:34

Рим, Италия

Лидерът на Белиал се наведе над масата. Държеше стари часовникарски пинцети. Нагласи лупата на едното си око и с изящни точни движения внимателно нави малка пружина в сърцето на механизма с размера на нокът.

Усмихна се доволно и затвори двете половини на устройството. Получи се нещо като метална статуетка на насекомо, с шест съчленени крака и глава без очи. От главата стърчеше остро като игла хоботче и две леко извити месингови антени.

Той взе с пинцетите предно крило на нощна пеперуда от подложката от бяла коприна и го вдигна към светлината на халогенната лампа. Люспиците блестяха в сребристозелено и почти не скриваха деликатната мрежа на вътрешната структура на килото, образуваща прекрасната шарка на Actias luna, лунната пеперуда, една от най-големите нощни пеперуди на света с размах на крилете десет сантиметра.

С търпение и точни движения нагласи крехкото крило в миниатюрните щипки по изработеното от месинг и сребро телце на механичното създание. Повтори операцията с другото предно крило и двете задни. Механизмът в телцето се състоеше от стотици предавки, колела и пружини, които чакаха да вдъхнат нов живот в прекрасните органични криле.

След като приключи, огледа всеки детайл. Обичаше прецизността на творенията си, начина, по който всяко зъбчато колело се закрепваше за друго, как се включваше в общия дизайн. Години наред беше правил часовници, тъй като имаше нужда да вижда как времето се отмерва от устройство, понеже не можеше да бъде измерено от собственото му тяло. След това беше насочил интереса си към създаването на тези малки автомати, наполовина машини и наполовина живи същества, подчинени завинаги на волята му.

Обикновено намираше покой в тази сложна работа, която приятно съсредоточаваше вниманието му. Но тази нощ съвършеното спокойствие му убягваше. Дори тихият ромон на фонтана не можеше да го успокои. Вековният му план, сложен и деликатен като механизмите, които изработваше, беше изложен на риск.

Докато правеше някаква малка корекция на последното си творение, краят на пинцетите потрепна, деликатното предно крило се скъса и зелените люспи се пръснаха по бялата коприна. Той измърмори ругатня, която не бе чувана от времето на древния Рим, и хвърли пинцетите на стъклената повърхност на масата.

Пое дълбоко дъх и отново потърси покоя.

Покоят обаче му се изплъзна.

Сякаш по даден знак телефонът на бюрото иззвъня.

Той разтърка слепоочия с дългите си пръсти, сякаш се опитваше да вкара в главата си спокойствие отвън.

— Si, Ренате?

— Отец Леополд е в долното лоби, господине — разнесе се по високоговорителя отегченият глас на прекрасната му рецепционистка. Беше я спасил от живота на сексуална робиня по улиците на Турция и тя му се отплащаше с вярна, макар и безразлична служба. През всичките години, откакто я познаваше, нито веднъж не бе проявила изненада. Черта, която той уважаваше.

— Да се качи.

Изправи се, протегна се и отиде при прозорците зад бюрото си. Компанията му — корпорация „Аргентум“ — притежаваше най-високия небостъргач в Рим и офисът му заемаше най-горния етаж. През стените от бронирано стъкло се откриваше великолепен изглед към Вечния град. Подът беше покрит с полиран пурпурночервен мрамор, имперски порфир, който бе толкова рядък, че можеше да се намери само на едно място в света — планина в Египет, наричана от римляните Mons Porphyrites. Материалът беше открит по времето на Христос и се бе превърнал в мрамор на царе, императори и богове.

Преди петдесет години той бе проектирал и изградил тази кула с един световноизвестен архитект. Човекът вече бе мъртъв, разбира се. А той си беше останал непроменен.

Загледа се в отражението си. Докато беше нормален човек, лицето му бе покрито с белези от шарката, която бе прекарал като дете, но те бяха изчезнали през безбройните години. Сега не можеше да си спомни къде точно се бяха намирали. Виждаше единствено безупречно чиста кожа, малки бръчки около сребристосивите очи, които никога не ставаха по-дълбоки, строго лице и гъста сива коса.

Изпълниха го горчиви мисли. Това лице бе наричано с много имена през вековете, бе носило много самоличности. Но след две хилядолетия той се бе върнал към името, което му бе дала майка му.

Юда Искариот.

Макар името да бе станало синоним на предателството, той бе изминал пълния кръг от отрицанието до приемането на истината, особено след като откри пътя към собственото си спасение. Преди векове най-сетне бе открил защо Христос го беше прокълнал с безсмъртие.

За да може да направи онова, което трябваше да бъде направено през идващите дни.

Нагърбен с отговорността си, той опря чело в хладното стъкло. Навремето бе имал един директор, който така се страхуваше да не падне, че изобщо не се осмеляваше да се доближи до прозорците.

Юда не изпитваше подобен страх. Неведнъж беше претърпявал падания, които би трябвало да му струват живота.

Загледа се през стъклото към града под себе си, към блестящите улици, известни с упадъка си още преди времето на Христос. Рим винаги сияеше в нощта, макар че нажеженото до бяло електричество отдавна бе сменило топлите жълти пламъци на факлите и свещите.

Ако планът му проработеше, всички тези светлини най-сетне щяха да угаснат.

Светлината и огънят бяха неща, които модерните хора смятаха, че им принадлежат, но човекът беше осветил света и с волята си, при това много отдавна. Понякога в полза на прогреса, понякога — на баналността.

Застанал до прозореца, той си спомни блестящите балове, на които беше присъствал през вековете, как всички участници вярваха, че са достигнали върха на великолепието. Със своята външност и богатство той никога не страдаше от липса на внимание, в това число и женско, но компаньонките му често искаха повече, отколкото можеше да им даде.

Беше виждал как твърде много любими остаряват и умират, а с тях угасваше и надеждата за вечна любов.

Накрая се оказваше, че не си е струвало.

С изключение на един път.

Беше отишъл на бал в средновековна Венеция, където една жена бе пленила безсмъртното му сърце и му бе показала, че любовта си струва всяка цена. Той продължи да гледа надолу към разноцветните светлини на града, докато те не се сляха и не го понесоха в спомена.

Юда спря на вратата на салона и цветовете се завъртяха пред него. Алено, наситено златно, тъмнолилаво като морето вечер, черно, което поглъщаше светлината, блестящи перли на голи рамене. Никъде другаде жените не се обличаха така ярко и не показваха толкова много кожа, колкото във Венеция.

Салонът изглеждаше почти по същия начин, по който беше изглеждал преди сто години. Единствените промени бяха трите нови картини, окачени на бляскавите стени. На тях бяха изобразени строги или весели членове на тази венецианска фамилия, облечени в изисканите одежди на своето време. Всички те отдавна бяха покойници. От дясната му страна имаше портрет на Джузепе, мъртъв от трийсет години, с лице, което щеше да си остане завинаги на четирийсет благодарение на боите и таланта на отдавна умрелия художник. Кафявите очи, винаги готови да се засмеят, издаваха характера му въпреки строго навъсеното чело и внушителната поза. Юда го беше познавал добре — или поне толкова добре, колкото може да се опознае човек за десет години.

Това беше времето, което си позволяваше да прекара в един и същи град. След това хората можеха да започнат да се чудят защо не остарява. Човек, който не се съсухря и не умира, биваше наричан вещер, ако не и нещо още по-лошо. Затова той пътуваше от север на юг, от изток на запад, правеше обиколки, които се разширяваха с разширяването на границите на цивилизацията. В някои градове се преструваше на затворен тип, в други на художник, в трети на безделник. Сменяше ролите като наметала. И износваше всяка.

Обутите му в елегантни ботуши от черна кожа крака тръгнаха със заучена лекота по дървения под. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка почти незабележима неравност. Маскиран слуга се появи с поднос с пълни с вино чаши. Юда взе една и си спомни великолепната изба на някогашния си домакин. Отпи и остави ароматите да погалят езика му — за щастие, избата на Джузепе не беше западнала след смъртта му. Изпи чашата и си взе втора.

Пръстите на другата му ръка, скрита зад гърба му, стискаха здраво тесен черен предмет.

Целта на идването му тук бе по-важна от този бал.

Беше дошъл да скърби.

Мина между маскираните танцуващи и стигна до прозореца. Дългият нос на маската му беше извит като клюн на гарван. Миризмата на добре обработената кожа изпълваше ноздрите му. Някаква жена се завъртя покрай него и тежкият й парфюм се задържа във въздуха много след като тя и партньорът й се отдалечиха.

Юда знаеше тези танци, както и безброй други. По-късно, след още вино, щеше да се присъедини към тях. Щеше да си избере някоя млада куртизанка, може би мавърка, ако успееше да намери. Искаше да направи всичко по силите си да се изгуби в познатите стъпки.

Преди петдесет години, при последното си минаване през Венеция, беше срещнал най-омагьосващата жена, на която се бе натъквал през дългия си живот. Беше мавърка — тъмнокожа, с блестящи тъмнокафяви очи и черни коси, които се спускаха по голите й рамене и стигаха до тесния й кръст. Беше облечена в изумрудена рокля, обшита със злато, стегната в кръста според тогавашната мода, а на гърдите си имаше парче ярко сребро, висящо на тънка златна верижка около шията й — необичаен накит, подобен на парче счупено огледало. Около нея се носеше аромат на цъфнал лотос; не се беше наслаждавал на това благоухание от последното си пътуване на изток.

Двамата със загадъчната жена бяха танцуват часове, без да помислят за друг партньор. Тя говореше с акцент, който той не можеше да определи. Бързо обаче забрави това и слушаше единствено думите й. Тя знаеше повече неща от всеки друг, когото бе срещал — история, философия и тайните на човешкото сърце. Крехкото й тяло излъчваше спокойствие и мъдрост и той пожела нейния покой. Може би чрез нея можеше да намери начин да си върне простите радости на смъртните.

След танците, застанали до същия този прозорец, тя повдигна маската си, за да види лицето й, и той направи същото. Остана да я гледа — мълчалив и дълбоко интимен момент, какъвто не бе споделял с никоя друга. После тя му подаде маската си, извини се и изчезна в тълпата.

Едва тогава той осъзна, че не знае името й.

Тя така и не се върна. Повече от година той я издирваше из Венеция и плати нелепи суми за невярна информация. Била внучка на дожа. Робиня от Ориента. Еврейско момиче, измъкнало се за една нощ от гетото. Нищо подобно.

С разбито сърце напусна града на маските и се помъчи да я забрави в обятията на стотици други жени — някои тъмни като мавърки, други бели като сняг. Слушаше хиляди истории от тях, помагаше на някои и зарязваше други. Никоя не успя да докосне сърцето му и той ги изоставяше много преди да се наложи да се сблъска със старостта и смъртта им.

А сега се бе върнал във Венеция, за да я прогони от мислите си, петдесет години след като бяха танцували в този салон. Знаеше, че тя вече най-вероятно е мъртва или се е превърнала в съсухрена сляпа старица, отдавна забравила вълшебната им нощ. Оставаше му само да се освободи от спомена и от старата й кожена маска.

Завъртя маската в ръцете си. Черна и лъскава, с широка кожена ивица, която минаваше през очите, с малко бляскаво камъче в крайчеца на всяко око. Дързък дизайн, чиято простота беше в ярък контраст с пищните маски, носени от жените през онези години.

Но тя нямаше нужда от повече украшения.

Беше се върнал в бляскавата зала да хвърли тъмната маска в канала и да пропъди призрака й в библиотеката на миналото си. Стиснал старата кожа, той погледна през отворения прозорец. Долу един гондолиер караше тясната си лодка през тъмната вода. Вълните искряха като от сребро на лунната светлина.

От двете страни на канала хората бързаха по каменните плочи или по мостовете. Хора, тръгнали по тайни задачи. Или хора, занимаващи се с обичайните си дела. Не знаеше, а и не му пукаше. Подобно на всичко друго, гледката го уморяваше. За момент беше повярвал, че ще намери връзка с техния свят, докато тя не си беше тръгнала.

Не му се искаше да се раздели с маската. Прокара показалец по нея. Маската беше останала в сандъка му години наред, увита в най-фина коприна. Отначало можеше да долови аромата на цъфнал лотос, но той отдавна бе изчезнал. Поднесе маската към носа си и я помириса: очакваше да усети миризмата на стара кожа и на кедровото дърво на сандъка.

Но вместо това отново долови аромата на лотос.

Завъртя глава, макар че се страхуваше да погледне — толкова бавно, че движението не би подплашило дори птичка. Сърцето му туптеше в ушите му толкова силно, че почти очакваше всички да се обърнат към него.

Тя стоеше пред него — без маска, абсолютно непроменена, със същата ведра усмивка, с която се усмихваше и преди половин век. Маската се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Дъхът му секна. Танцуващите се въртяха около тях, но той не помръдна.

Не можеше да бъде.

Възможно ли бе да е дъщеря на онази жена?

Отхвърли тази възможност.

„Не и при такава прилика.“

Споходи го по-мрачна мисъл. Знаеше за безбожните зверове, споделящи неговия поход през вековете, неумиращи като него, но изпълнени с кръвожадност и безумие.

Пропъди и тази възможност от мислите си.

Никога нямаше да забрави топлината на тялото й през кадифената рокля, докато танцуваха.

Значи бе тя? Дали беше прокълната като него? Дали беше безсмъртна?

Хиляди въпроси затанцуваха в главата му, за да бъдат най-сетне изместени от онзи, който наистина бе от значение — онзи, който не беше успял да зададе преди петдесет години.

— Как се казваш? — прошепна той, уплашен да не разбие мига на парчета като онова, което носеше тя на тънката си шия.

— Тази вечер съм Ана. — Изрече думите със същия онзи чудат акцент.

— Но това не е истинското ти име. Ще ми кажеш ли истинското?

— Ако го направиш и ти.

Блестящите й кафяви очи не се откъсваха от него. Гледаше го не флиртуващо, а по-скоро преценяващо. Той бавно кимна в знак на съгласие и се замоли тя да го сметне за достоен.

— Арела — тихо каза тя.

Той повтори името й, повтори внимателно всеки звук.

— Арела.

Тя се усмихна. Сигурно не беше чувала името си, изричано от друг, много години. Погледна го настоятелно в очите: настояваше да спази обещанието си и да плати цената за научаването на истинското й име.

И той го изрече, за първи път от хиляда години.

— Юда.

— Прокълнатият син на Симон Искариот — довърши тя. Не изглеждаше изненадана. На лицето й играеше лека усмивка.

Протегна ръка към него.

— Искаш ли да потанцуваме?

С разкриването на тайните започна връзката им.

Но тези тайни криеха други, по-дълбоки и по-мрачни.

Тайни без край, отговарящи на вечния им живот.

Голямата врата зад него се отвори и отражението й в прозореца го върна от някогашна Венеция в съвременния Рим. Юда потупа с пръсти по студеното бронирано стъкло и се запита как ли биха реагирали средновековните венециански стъклари, ако можеха да го видят.

Отражението на Ренате се появи на прага. Беше с тъмен делови костюм и кафява копринена риза. Въпреки че вече беше на средна възраст, той все още я намираше за привлекателна. Внезапно си даде сметка, че причината е в приликата й с Арела. Рецепционистката му имаше същата кафява кожа и черни очи и бе също толкова спокойна.

„Как не съм го забелязал досега?“

Русият монах влезе в стаята след нея. Лицето му беше много по-младо, отколкото можеше да се очаква за годините му. Сангвинистът нервно намести малките си очила. Кръглото му лице бе разтревожено и изглеждаше необичайно за толкова млад мъж — и издаваше скритите зад гладката кожа десетилетия.

Ренате излезе и затвори безшумно вратата.

Юда махна на мъжа да се приближи.

— Влез, брат Леополд.

Монахът облиза устни, приглади гънките на кафявото си расо, мина покрай фонтана и спря пред бюрото. Прояви благоразумието да не седне, без да го канят.

— Както наредихте, взех първия влак от Германия, Дамнатус.

Леополд сведе глава, докато използваше древната титла, бележеща миналото на Юда. Латинската дума се превеждаше най-общо като „порицан“, „окаян“ и „прокълнат“. Докато други можеха да приемат подобна титла като оскърбление, Юда я носеше с гордост.

Христос му я беше дал.

Юда премести един стол зад бюрото, върна се при работното си място и седна. Остави монаха да чака и отново се зае с проекта си. Със сръчни и отработени движения откачи скъсаното крило и го пусна на пода. Отвори чекмеджето с образци и извади друга пеперуда. Отдели предното крило, замести с него повреденото и възстанови безупречното съвършенство на творбата си.

А сега трябваше да поправи нещо друго, което се беше счупило.

— Имам нова задача за теб, брат Леополд.

Монахът стоеше мълчаливо пред него — с онази неподвижност, на която бяха способни единствено сангвинистите.

— Да?

— Доколкото разбирам, твоят орден е сигурен, че отец Корза е предсказаният Рицар на Христа и че онзи американски войник, Джордан Стоун, е Воинът на Човека. Остават обаче съмнения относно третата фигура, спомената в пророчеството на Кървавото евангелие. Жената на Познанието. Да разбирам ли, че тя не е професор Ерин Грейнджър, както смятахте първоначално при търсенето на изгубеното евангелие на Христос?

Леополд сведе глава.

— Чух подобни съмнения и смятам, че може да са основателни.

— В такъв случай трябва да намерим истинската Жена на Познанието.

— Ще бъде направено.

Юда извади от друго чекмедже сребърен бръснач и поряза върха на пръста си. Задържа го над пеперудата, която бе конструирал от метал и криле на насекомо. Една-единствена бляскава капка падна върху гърба на творението, просмука се през дупчиците в телцето и изчезна.

Монахът отстъпи крачка назад.

— Страхуваш се от кръвта ми.

Всички стригои се страхуваха.

Още преди векове Юда беше научил, че дори само една капка от кръвта му е смъртоносна за всяко от тези прокълнати създания, дори за малкото от тях, които бяха обърнати да служат на Църквата като сангвинисти.

— Кръвта има огромна сила, нали, брат Леополд?

— Така е. — Погледът на монаха се стрелкаше насам-натам. Несъмнено бе смутен, че е толкова близо до нещо, способно да сложи край на безсмъртния му живот.

Юда му завиждаше за страха. Прокълнат от Христос с безсмъртие, самият той би жертвал какво ли не, за да получи възможността да умре.

— Тогава защо не ми каза, че сега триото е свързано с кръв?

Внимателно подпъхна ръка под творението си. То потръпна и оживя на дланта му, задвижвано от собствената му кръв. Разнесе се бръмчене на миниатюрни зъбни колела, което едва се чуваше от ромона на фонтана. Крилете се вдигнаха, събраха се на гърба, после се разпериха.

Монахът трепереше.

— Обикновена пеперуда, но какво прекрасно създание на нощта — рече Юда.

Автоматът размаха криле и се издигна от дланта му. Направи бавен кръг над бюрото; крилете му улавяха всяка прашинка светлина и я отразяваха.

Леополд го следеше с поглед. Личеше си, че му се иска да побегне, но не смее.

Юда вдигна ръка и пеперудата кацна на протегнатия му пръст. Металните й крака докосваха кожата му леко като паяжина.

— Толкова деликатна, а същевременно с огромна сила.

Погледът на монаха беше прикован към ярките криле. Гласът му трепереше.

— Съжалявам. Не мислех, че има значение, че Рун се е хранил от археоложката. Аз… помислих си, че тя не е Жената на Познанието.

— Да, кръвта й тече във вените на Рун Корза и благодарение на твоето неразумно кръвопреливане кръвта на сержант Стоун тече в нейните вени. Тази ситуация не ти ли се видя странна? Може би дори показателна?

Подчинявайки се на волята му, пеперудата отново се издигна от пръста му и полетя из кабинета. Танцуваше през въздушните течения точно както Юда бе танцувал навремето в балните салони.

Обзетият от ужас монах преглътна.

— Може би — каза Юда. — Може пък археоложката наистина да се окаже Жената на Познанието.

— Съжалявам…

Пеперудата се спусна и кацна на лявото рамо на монаха; мъничките й крачета се вкопчиха в грубата тъкан на расото.

— Опитах се да я убия тази нощ. — Юда се заигра с малките механизми на бюрото си. — С котка бласфемари. Мислиш ли, че една обикновена жена би могла да се изплъзне от подобен звяр?

— Не зная.

— И аз.

Само при един знак пеперудата можеше да забие острото си хоботче в монаха, да освободи капката кръв и да го убие моментално.

— А тя оцеля — каза Юда. — И се събра отново с Воина, но все още не и с Рицаря. Знаеш ли защо не са се събрали с отец Рун Корза?

— Не. — Монахът сведе поглед към броеницата си. Ако умреше сега, в грях вместо в свещена битка, душата му щеше да бъде прокълната вовеки. Сигурно си мислеше за това.

Юда го остави да мисли още малко, след което обясни:

— Защото Рун Корза е изчезнал.

— Изчезнал ли? — За първи път монахът изглеждаше истински изненадан.

— Няколко дни след като се храни от нея, Корза е изчезнал от погледа на Църквата. Както и всички други. — Крилете на пеперудата потрепнаха от раздвижения въздух. — Сега по улиците на Рим се търкалят тела, сякаш някакво чудовище дръзко ловува из Светия град. Не е стригой под мой или техен контрол. Те се страхуват, че може би скъпоценният им Рун Корза се е върнал към дивото си състояние.

Брат Леополд го погледна в очите.

— Какво да направя? Да го убия ли?

— Не би могъл. Не, скъпи ми братко, тази задача е за друг. Твоята е да наблюдаваш и да докладваш. И никога повече не ми спестявай подробности. — Юда вдигна ръка, пеперудата отлетя от рамото на монаха и се върна в разтворената длан на създателя си. — Разочароваш ли ме, ще разочароваш Христос.

Брат Леополд се вторачи в него. В погледа му се четеше облекчение и ликуване.

— Никога вече няма да трепна дори за миг.