Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (5)

5.

На другата сутрин станах рано. Трябваше да намеря уличен телефон и да проверя дали нямам съобщение от Макгроу. Слязох по стълбището, понеже асансьорът с размерите на ковчег не ми харесваше, и когато стигнах долу, чух мъжки глас, фъфлещ и агресивен, да се сопва:

— Нали ти казах, искам само почивка!

Отворих вратата на стълбището и влязох в миниатюрното фоайе. Пред гишето на рецепцията стоеше мъж със смачкан костюм и евтино куфарче в ръка. Смърдеше на саке от три метра. Окъснял чиновник, предположих, който иска да поспи няколко часа преди да отиде на работа.

— Разбирам, господине — разнесе се мек женски глас от отсрещната страна на стъклото. — Почивката струва две хиляди йени.

Познах гласа. Същото момиче от предишната вечер.

— Казах ти, че имам само хиляда. Ще ти дам останалите по-късно, когато отворят банките. Когато отворят банките даже ще ти дам хиляда отгоре за безпокойството. Става ли? — И мушна една смачкана банкнота под стъклото.

Момичето му я върна.

— Съжалявам, господине. Цялата сума се заплаща предварително. Без изключения. Фирмена политика.

— Майната й на вашата политика! — изкрещя мъжът. Без да се замисля, измъкнах банкнота от десет хиляди йени от джоба си, приближих се до гишето и я оставих пред стъклото.

— Аз ще доплатя.

Момичето ме изгледа така, като че ли съм луд. Парите си останаха там.

Мъжът се завъртя към мен.

— Кой си ти бе?

— Явно банката.

Той погледна банкнотата, после пак мен. Очите му бяха присвити.

— Защо ще плащаш заради мене?

Погледнах момичето и свих рамене.

— Хиляда йени не ми се струват много, за да я оставиш на мира.

Мъжът ми се озъби.

— И какво очакваш, че щом плащаш стаята, ще се качиш горе с мене да ти духам ли? Така ли си мислиш?

Трябваше да се сетя, че той просто се опитва да запази известно достойнство. Или пък несъзнателно ми приписваше собственото си желание, а може и да ми подхвърляше примамка, за да види как ще реагирам, с надеждата наистина да поискам да ми духа. Така или иначе, само трябваше спокойно да му кажа нещо от рода на „Искаш ли парите, или не?“ Беше ясно, че е принуден да ги вземе.

Обаче по онова време още бях млад, глупав и склонен да приемам нещата лично.

— Очаквам да вземеш парите, докато още са на гишето — отвърнах. — Ще ти е много по-лесно, отколкото след като ти ги навра в задника.

Мъжът се опули и почервеня. Устните му затрепериха, но онова, което видя в очите ми, го принуди да овладее треперенето, преди да се е превърнало в думи, и той побутна банкнотата под стъклото. Момичето я взе и му подаде ключа. Онзи го вдигна и се насочи към асансьора.

— Бака яро! — изсумтя, докато се качваше в кабината. „Тъпанар!“

Обърнах се към рецепционистката. Носеше същите дрехи като предишната вечер — очевидно беше карала нощна смяна. Отново ме порази красотата й и това, че тя като че ли нарочно не правеше нищо, за да я подчертае.

— Добре ли сте? — попитах.

— Че какво да ми е?

Изненадах се и осъзнах, че съм очаквал малко повече благодарност.

— Не знам… просто исках да се уверя. Този тип се държеше доста агресивно.

— Да не си мислите, че не ми се налага да се занимавам с подобни тъпанари средно по пет пъти седмично?!

— Нямам представа.

— Е, налага ми се. Без чужда помощ.

— Ъъъ… явно не разбирам много от хотели — заекнах аз.

— Е, този тук не се отличава с изискана клиентела. Ако търсите такъв, опитайте в „Импириъл“.

Защо водех този разговор? Имах да мисля за по-важни неща.

— Нямах предвид, че не можете да се справите сама. Радвам се, че сте добре.

Излязох, заобиколих външния параван и се озовах на тясната уличка. Тъкмо щях да завия зад ъгъла, когато чух вратата зад мен да се отваря и един глас извика:

— Хей!

Завъртях се. Тя беше. Само че ми отне известно време да осмисля гледката — защо продължаваше да е седнала?

Не, не беше седнала. Беше на инвалидна количка.

Рецепционистката завъртя колелата и се приближи още няколко метра, после спря, впери очи в мен и каза:

— Благодаря.

И преди да преодолея изненадата си и да отговоря нещо, обърна количката и се скри вътре.