Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (38)

38.

През следващите няколко дни се разкъсвах от колебания дали да се свържа със Саяка. Бях почти сигурен, че е в безопасност, защото Бясното куче ме смяташе за мъртъв. И навярно никой не я следеше. Навярно. Но ако грешах, можех да стана причина за смъртта й. Все си представях какво щеше да е, ако онази нощ се бях върнал в хотела и не я бях заварил жива и разгневена, а изнасилена, пребита и мъртва. Самата мисъл за това беше непоносима. Имах късмет, че първия път е било само заплаха. Едва ли пак щях да съм такъв късметлия.

Когато бях готов, се обадих на Тацу. Срещнахме се при храма „Мейджи“. Той се вторачи в бръснатата ми глава, ала не коментира. Докато се разхождахме под високите дървета, ми разказа как са се развили нещата в „Юено“ и с Макгроу. Беше се справил с всичко, както се надявах. Никой не заподозрял нищо. Предадох му наученото от Макгроу — най-малкото, което можех да направя.

— Имаш късмет, че си успял да разговаряш с него — отвърна Тацу. — Трябва да е било малко преди някой да го застреля в гробището „Зошигая“.

— Знам, видях го по новините. Може някой от неговата организация да е научил, че се е разприказвал.

— Възможно е — сухо се съгласи той. Понякога трудно разбирах какво си мисли. Но едно нещо от неговата философия започваше да ми става ясно: за полицая целта е по-важна от средствата.

— Ще можеш ли да използваш това, което ти казах? — попитах.

— Струва ми се, че ще мога, обаче ще изисква време и маневриране. Корупцията явно стига до самите върхове — до финансовия министър Сато, до началник-щаба на военновъздушните сили Генда, даже до премиера Танака. Но с твоята информация ще извадя наяве поне някаква част от всичко това.

— Ами Щатите? Макгроу намекна, че отделя от парите и за американски политици.

— Наивно е да си мислим нещо друго. Друг въпрос е дали на някой му пука за това. Обаче един сенатор, някой си Франк Чърч, уж сформирал комисия за разследване на разузнаването и други злоупотреби. Това може да го заинтересува. Ще му дам каквото мога.

Продължихме разходката си. Под дърветата беше приятно, прохладно за лятна утрин, тихо. Самият храм бе оазис на тишина сред жужащия град. Обичах тъкмо тези места в Токио. Щяха да ми липсват.

— След твоята смърт в Кейсацучо е сравнително спокойно — отбеляза той. — Освен Макгроу няма повече трупове.

— Радвам се. Сигурен съм, че от време на време ви е нужна почивка.

— Да. Макар че все очаквам да науча за преждевременната кончина на Фукумото-младши. Но за момента явно е жив и здрав.

Бясното куче. Не ми беше лесно да заложа на него. Навярно за стотен път си напомних, че това е правилният ход, единственият възможен ход. Смъртта на Макгроу можеше да се обясни със спор с човека, когото с наел да ме убие. Щеше да е прекалено голямо съвпадение, ако Фукумото-младши умреше скоро след това. Тацу беше замазал несъответствията с трупа на гангстера, но ако някой се вгледаше внимателно, истината щеше да изскочи наяве. А това отново щеше да изложи на опасност Саяка. Така че Бясното куче трябваше да остане жив. Донякъде ме успокояваше мисълта, че моето решение е признак за зрелост и самообладание. И все пак се измъчвах.

— Докато ме смята за мъртъв. Бясното куче няма защо да се бои от мен — отвърнах аз.

— Но докато той е жив, ти няма да си в безопасност в Япония.

Божичко. Нима Тацу ме насърчаваше да се изправя срещу Бясното куче? С радост щях да го направя, ала не исках да му разкрия защо не мога.

— Разбира се, Фукумото-младши е слаб и не се радва на всеобщо уважение — продължи той. — Някои хора смятат, че е взел властта незаконно. Враговете му даже може да научат за неговата роля в убийството на родния му баща. Не искам да съм на негово място, ако се разчуе.

Погледнах го. Това означаваше ли, че работи по въпроса?

— Така или иначе, сигурно ще можеш да се върнеш по-рано, отколкото предполагаш — прибави Тацу.

— Не знам какво ще остане тук за мен.

— Аз ще съм тук. Бихме могли пак да работим заедно.

Засмях се.

— О, нима сме работили заедно?

Той сви рамене.

— Невинаги съзнателно, но действията ни често се стиковаха, нали? Нима ще е лошо, ако… продължим?

— Не знам. Трябва да си помисля.

Обаче едва ли щях да го направя. Нямах желание да участвам в ничии стратегически игри. Можех да стана предприемач, но никога нечий служител.

— Знаеш ли, не разбирам още нещо — каза Тацу.

— Какво?

— Споменах, че няма повече трупове, но са стреляли по още един човек. Снощи.

— Така ли?

— Да. По друг виден политик от ЛДП. Нобуо Камиока. Може да си чувал името му.

— Не, нищо не ми говори.

— Странното е, че са го простреляли в гръбнака. Никога повече няма да може да ходи, обаче не са го убили.

— Може да не са улучили.

— Камиока твърди, че извършителят бил будистки монах. И че преди да натисне спусъка му казал: „Кармата е злопаметна кучка“. Това говори ли ти нещо?

— Само че не ми се мисли какво ми готви кармата, ако наистина е злопаметна кучка.

— Тогава значи е съвпадение, че ми се обади чак тази сутрин, така ли?

— Какво, да не смяташ, че първо е трябвало да се погрижа за нещо?

Тацу сви рамене.

— Очаквах да ми се обадиш по-рано. Още на сутринта след „убийството“ ти в парка „Юено“.

— Извинявай. Имах лични проблеми.

— Имам странното предчувствие, че балистиката ще покаже, че Макгроу е убит със същото оръжие, с което е парализиран Камиока.

— Мислиш ли, че ще го откриеш?

— Не, сигурен съм, че няма да мога.

— Е, жалко.

Той погледна обръснатата ми глава.

— Виждам, че имаш нова прическа.

— Само за през лятото. Сигурно пак ще си пусна коса.

Тацу се отказа и пак се заразхождахме в мълчание. На изхода при Хараджуку той ми подаде паспорта.

— Вече можеш да отидеш навсякъде. Но къде?

От всички посоки ни подминаваха пешеходци, които отиваха на работа, излизаха на кафе или пазар, прибираха се вкъщи. Налудничава, шантава сцена, все едно някой прожектира филм на малко по-бързи от нормалните обороти. Слънцето се скри зад един тъмен облак и за миг градът се освети в кафеникавосиво.

— Не знам — казах аз. — Но когато отворя вестника и прочета за скандал, свързан с американски подкупи за японски политици, ще се сетя за теб.

Той се усмихна.

— Фукумото-младши надали ще остане дълго жив.

— Ще видим.

— Но иначе се надявам в Токио за известно време да се възцари мир.

Помислих си за Саяка и казах:

— Убеден съм в това.