Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (13)

Пета глава

Когато се върна, Лазар завари Кинг и Барстоу да го чакат. Кинг го погледна в лицето.

— Можех да ти кажа, но ти нямаше да изчакаш — каза той сериозно.

— Забрави за това — рече грубо Лазар. — Сега пък какво?

— Лазар, има още нещо, което трябва да видиш, преди да обсъждаме каквото и да било — отговори му Закър Барстоу.

— Какво е то?

— Просто ела и виж.

Те го поведоха към една кабина в корабната ракета, която използваха като генерална щабквартира. Противно на обичая при Фамилиите, тя бе заключена, но Кинг ги пусна да влязат. Вътре имаше жена, която при вида на тримата мъже се отдръпна тихичко, заключвайки отново вратата на излизане.

— Виж това — насочи го Барстоу.

Това беше живо същество в инкубатор — дете, но не като тези, които бяха виждали преди. Лазар го погледна втренчено, след което попита сърдито:

— Какво, по дяволите, е това?

— Виж самичък. Вдигни го, няма да го нараниш.

Лазар взе съществото отначало предпазливо, а след това без да се притеснява от допира с него, тъй като любопитството му нарасна. Не можеше да определи какво точно бе това. Не беше човек, със сигурност не беше потомък и на Малките хора. Нима тази планета, както и последната, съдържаше някаква неподозирана раса? Приличаше на човек и все пак със сигурност не беше дете на човек. Липсваше дори подобното на копче бебешко носле, не се виждаха и външни уши. На обичайните места за органи имаше такива, но те бяха изравнени със скелета и бяха защитени с костни издатини. Ръцете имаха твърде много пръсти и близо до всяка китка имаше по един допълнителен голям пръст, който завършваше в кълбо розови червеи.

Имаше нещо странно в тялото на детето, което Лазар не можеше да определи. Два други факта обаче бяха очевидни: краката не завършваха с човешки стъпала, а с рогови извивки без пръсти — т.е. копита. Освен това съществото бе хермафродит, който нямаше деформации, а се развиваше нормално.

— Какво е това? — повтори той, а умът му бе изпълнен с подозрение.

— Това — каза Закър, — е Марион Шмид, роден преди три седмици.

— Хм. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Малките хора са еднакво добри, както в нашето манипулиране, така и в обработването на растенията.

— Какво? Та нали се съгласиха да ни оставят на мира!

— Не бързай да ги обвиняваш. Ние се оставихме да бъдем въвлечени в това. Първоначалната идея бе само за няколко подобрения.

— Подобрения! Но това е гнусотия.

— И да, и не. Стомахът ми се обръща всеки път, когато трябва да погледна това същество… Но всъщност, то е нещо като супермен. Структурата на тялото му е била променена, за да се постигне по-голяма ефективност. Безполезните ни маймуноподобни белези са премахнати, а органите му са били преподредени по по-различен начин. Не може да се каже, че това не е човек, тъй като то представлява подобрен модел. Вземи този допълнителен израстък на китката. Това е още една ръка, която е миниатюрна и се поддържа чрез микроскопично око. Можеш да се увериш колко полезно би било това, след като свикнеш с тази идея.

Барстоу гледаше втренчено.

— Но на мен ми се струва ужасно.

— На всеки би се сторило така — каза Лазар. — Може и да е подобрение, но по дяволите, според мен това не е човек.

— Във всеки случай създава проблем.

— Съгласен съм! — Лазар го погледна отново. — Значи казваш, че в тези малки ръчички има още един чифт очи? Това не е възможно.

Барстоу сви рамене.

— Не съм биолог, но всяка телесна клетка съдържа сноп хромозоми. Предполагам, че би могло да се създават очи, кости, каквото пожелаеш, ако се знае как да се управляват гените на хромозомите. А те знаят.

— Не искам да бъда манипулиран!

— Нито пък аз.

 

 

Лазар стоеше на брега и се взираше отвъд широкия плаж към събранието на Фамилиите.

— Аз съм… — започна той официално, след това се обърка. — Ела тук за малко, Анди.

Той прошепна нещо на Либи, който като че ли изпита болка и на свой ред му прошепна нещо. Лазар се подразни и отново му каза нещо на тих глас. Най-накрая той се стегна и започна отначало.

— Аз съм на 241 години — най-малко — заяви той. — Има ли някой тук, който е по-възрастен? — Това бе чиста формалност. Той знаеше, че е най-старият. Чувстваше се два пъти по-стар. — Събранието бе открито. Мощният му глас гърмеше из целия плаж, подпомаган от високоговорителите на корабните ракети. — Кой е председателят?

— Хайде, по-бързо! — извика някой от тълпата.

— Много добре — каза Лазар. — Закър Барстоу!

Зад Лазар един техник насочи един адаптер към Барстоу.

— Някой от нас започнаха да вярват, — каза Барстоу — че тази планета колкото и да е приятна не е място за нас. Всички знаете за Мери Спърлинг, виждали сте стереоленти на Марион Шмид, има и други неща и аз няма да се разпростирам нашироко. Но поредната емиграция поставя друг въпрос — въпросът къде? Лазар Лонг предлага да се върнем на Земята. В такъв… — Думите му потънаха в шума на тълпата.

Лазар ги накара да млъкнат.

— Никого няма да принуждаваме да тръгва. Но ако достатъчно много от нас искат да заминат, това можем да сторим, за да оправдаем вземането на космическия кораб. Имам предвид да се върнем на Земята. Някои казват да търсим друга планета. Това ще трябва да се реши. Но първо — колко от вас са на моето мнение, че трябва да се махнем оттук?

— Аз.

Отговорът бе повторен като ехо от много други.

Лазар потърси с поглед първия, който отговори, опита се да го открие, стрелна с поглед техника, след което посочи:

— Давай, приятел. — Нареди му той. — Другите по-тихо!

— Името ми е Оливър Шмид. От месеци чакам някой да предложи това. Мислех си, че съм единственият намусен човек измежду Фамилиите. Нямам истинска причина да искам да си тръгна, не се страхувам от това, което стана с Мери Спърлинг, нито пък с Марион Шмид. Всеки, който харесва подобни неща е добре дошъл при тях — живей и остави другите да живеят. Но имам много сериозна причина отново да видя Синсинати. Това място ми омръзна до болка. Уморих се постоянно да се храня с лотоси. По дяволите, искам да изкарвам прехраната си с труд. Според генетиците на Фамилиите ще ме бива поне още един век. Не се виждам да прекарвам това време налегнат на слънце, унесен в мечти.

Когато млъкна, поне още хиляда се опитаха да вземат думата.

— Спокойно! Спокойно! — изрева Лазар. — Ако всеки иска да говори, ще трябва да призова представителите на всички Фамилии.

Той посочи друг мъж и му каза да говори високо.

— Няма да отнема много време — каза новият говорител, — съгласен съм с Оливър Шмид. Само искам да спомена моята причина. На някои от вас липсва ли Луната? У дома имах навика да седя на балкона през топлите летни нощи, да пуша и да съзерцавам Луната. Не знаех, че за мен тя е важна, но наистина е така. Искам планета с Луна.

Следващият говорещ каза само:

— Случаят с Мери Спърлинг ме превърна в кълбо от нерви. Имам кошмари, че аз самият съм преминал от другата страна.

Аргументите продължиха да се сипят. Някой отбеляза, че са били прогонени от Земята. Какво ги караше да мислят, че ще им бъде позволено да се върнат? Лазар отговори на този въпрос:

— Научихме много от Джокейрите, а сега научихме много повече от Малките хора — неща, които ни поставят далеч по-напред от учените на Земята и всичко, за което те са мечтали. Можем да се върнем там, заредени с опит. Ще бъдем в състояние да търсим правата си, ще сме достатъчно силни, за да ги защитаваме.

— Лазар Лонг — дочу се друг глас.

— Да — отвърна Лазар. — Ти там, продължавай.

— Твърде стар съм, за да предприемам такива дълги преходи от звезда до звезда и още по-стар, за да се боря, след като това пътуване свърши. Каквото и да направят останалите, аз няма да ходя никъде.

— В такъв случай — каза Лазар, — няма нужда да обсъждаме, нали?

— Аз имам правото да говоря.

— Добре, вече говори. А сега дай възможност на някой друг.

Слънцето залезе и звездите изгряха, но разговорите все още продължаваха Лазар знаеше, че те никога нямаше да спрат, освен ако не се заемеше да ги прекрати.

— Добре — извика той, пренебрегвайки онези, които все още искаха да се изкажат. — Вероятно ще трябва да отнесем проблема към съветите на Фамилиите, но нека направим пробно гласуване, за да видим какво е положението. Всеки, който иска да се върне на Земята, да се отдръпне вдясно от мен. Всеки, който иска да остане тук, да се отдръпне вляво от мен. Всички, които искат да търсят друга планета, да се съберат пред мен. — Той се отдръпна и каза на техника, отговарящ за озвучаването: — Пусни им някаква музика, за да не се бавят много.

Техникът кимна с глава и носталгичните звуци на „Тъжен валс“ се понесоха над брега. След него последва „Зелените хълмове на Земята“. Закър Барстоу се обърна към Лазар:

— Ти ли избра тази музика?

— Аз? — Лазар отговори с невъзмутим, невинен глас. — Зак, знаеш, че не съм музикален.

Дори на фона на музиката разделянето отне много време. Последните акорди на безсмъртната Пета симфония отшумяха доста преди хората най-после да се групират в три части.

Вляво се беше събрала около една десета от цялото множество, показвайки по този начин намерението си да останат. Сред тях бяха най-вече старите и уморените, чиито гемии бяха потънали. Заедно с тях имаше няколко младоци, които никога не бяха виждали Земята, плюс незначителен брой представители на различна възраст.

В центъра стоеше много малка група, не повече от триста души, повечето мъже и няколко по-млади жени, които по този начин даваха гласа си за търсенето на нови пространства.

Но голямата маса бе вдясно от Лазар. Той ги погледна и долови ново оживление върху лицата им. Това повдигна духа му, тъй като той се страхуваше ужасно много, че е едва ли не самичък в желанието си да замине.

Той отново отмести поглед върху малката група, която бе най-близо до него.

— Изглежда, че мнозинството е срещу вас — каза им той, без да повишава глас. — Но няма значение, винаги има следващ ден.

Той зачака.

Групата в средата бавно започна да се разпръсква. Те се отместваха един по един или в групи от по двама-трима. Много малко се отделиха, за да се присъединят към тези, които оставаха. Повечето се преместиха в групата вдясно.

Когато второто разделяне приключи, Лазар заговори на по-малката група вляво:

— Добре — каза той изключително внимателно. — Вие… вие стари приятели, можете да се върнете на поляните и да си поспите добре. Останалите имаме планове за обсъждане.

Тогава Лазар даде думата на Либи, за да обясни на мнозинството, че пътуването към дома не може да бъде тъй изнурително, както полета от Земята, нито дори тъй досадно, както втория преход. Либи приписа по-големите заслуги на когото трябваше, а именно на Малките хора. Те му бяха помогнали да се справи с най-големите си трудности, свързани със скоростта и прехвърлянето на скоростта на светлината. Ако Малките хора знаеха за какво говорят, а Либи бе сигурен в това, явно нямаше да има ограничения на това, което той реши да нарича „параускорение“ — „пара“, защото подобно на устройството на Либи за светлинно налягане, то действаше върху цялата маса еднакво и не можеше да се усеща от сетивата повече, отколкото се усещаше гравитацията; „пара“ също, защото корабът нямаше да мине през, а по-скоро покрай нормалното пространство. Това не е толкова въпрос на управление на кораба, колкото избор на подходящо ниво на възможност в хиперравнина с вероятно…

Лазар го прекъсна решително:

— Това е твоята област, момче, и всички ти се доверяваме. Не сме квалифицирани, за да обсъждаме подробности.

— Само щях да добавя…

— Знам. Но ти вече се беше отвлякъл достатъчно, затова те прекъснах.

Някой от тълпата зададе въпрос на висок глас:

— Кога ще стигнем там?

— Не зная — призна Либи, мислейки за отговора на въпроса, на който Нанси Уидъръл му бе задала преди много време. — Не мога да кажа коя година ще бъде там, но вероятно ще стигнем след около три седмици.

 

 

Подготовката отне дни само защото бяха необходими многобройни пътувания с ракетите за транспортиране на хората. Всичко мина без официално сбогуване. Защото тези, които оставаха се опитваха да избягват онези, които заминаваха. Между двете групи се бе създало известно охлаждане на отношенията. Разделянето на брега бе прекъснало приятелства дори бе разбило брачни съюзи, бе наранило много чувства и породи несдържана горчивина у някои. Може би единственото, което направи силно впечатление, бе, че родителите на мутанта Марион Шмид бяха избрали да останат.

Лазар отговаряше за последната ракета. Малко преди планираното тръгване, той почувства докосване по лакътя.

— Извинявай — каза един млад мъж, — името ми е Хюбърт Джонсън. Искам да замина, но се налага да остана тук с другите, за да попреча на майка ми да изпадне в истерия. Ще мога ли да тръгна, ако се появя в последния момент?

Лазар го погледна.

— Изглеждаш достатъчно голям, за да решаваш сам.

— Ти не разбираш. Аз съм единственото дете в семейството и майка ми не се отделя от мен. Трябва да се измъкна тайно, преди да усети отсъствието ми. Колко още…

— Няма да задържам ракетата за никого. А ти никога няма да се освободиш. Качвай се.

— Но…

— Влизай!

Младежът го послуша, хвърляйки последен, изпълнен с тревога поглед към брега. Има много неща, които могат да се кажат за ектогенезата, помисли си Лазар.

 

 

След като се качи на борда на „Ню Фронтиърс“, Лазар докладва на капитан Кинг в контролната зала.

— Всички ли са тук? — попита Кинг.

— Да. Няколко закъснели с решението си, и още един пътник, решил се в последния момент — жена на име Елеонор Джонсън. Да тръгваме!

Кинг се обърна към Либи:

— Да тръгваме, господине!

Звездите заблещукаха.

Те летяха като слепци, разчитайки единствено на уникалния талант на Либи да ги води. Ако той се съмняваше в способността си да ги направлява сред безформената тъмнина не го споделяше с другите. През 23-ия ден от пътуването и първия ден от паранамалението на скоростта звездите се появиха отново, всички в старите си, познати размери — Голямата Мечка гигантският Орион, накривеният настрана Кръст, приказните Плеяди и пред тях ослепително ярка на фона на мъглявината на Млечния път, се виждаше златната светлина на това, което трябваше да е Слънцето.

За втори път този месец очите на Лазар се насълзиха.

Те не можеха просто да се срещнат със Земята, да влязат в орбита за приземяване и да се спуснат. Първо трябваше да проучат нещата. Освен това най-напред трябваше да разберат коя година беше сега там.

Либи установи бързо чрез точните движения на най-близките звезди, че не би трябвало да е по-късно от 3700 г. от новата ера. Без да разполага с точни инструменти за наблюдение, той отказа да се впуска в по-конкретни предположения, но след като се приближиха достатъчно и вече се виждаха планетите от слънчевата система той можеше да разчита на друг часовник: самите планети представляваха часовник с девет стрелки.

За всяка дата съществува уникална конфигурация от стрелки при положение че няма планетарен период, напълно съизмерим с друг такъв. Плутон отбелязва „час“ от една четвърт от хилядолетие: Юпитер отмерва космическа минута, равна на дванадесет години; Меркурий „изстрелва“ секунда с големина около деветдесет дена. Останалите „стрелки“ могат да направят тези данни по-точни — периодът на Нептун е толкова своенравно различен от този на Плутон, че двете планети попадат в приблизително повтаряща се конфигурация само веднъж на 758 години. Огромният часовник може да бъде разчетен с желаната степен на точност през всеки един период. Но това не е лесно.

Либи се зае с разчитането веднага щом планетите започнаха да изникват пред погледа му. Той си мърмореше.

— Няма шанс да видим Плутон — оплака се на Лазар. — И се съмнявам, че ще зърнем и Нептун. Вътрешните планети ми предоставят безкрайна серия хипотези — ти знаеш не по-зле от мен, че „безкраен“ е понятие, водещо до много въпроси. Колко дразнещо е всичко това!

— Не гледаш ли на проблем; рудната му страна, синко? Можеш да получиш конкретен отговор. Или пък се отмести, за да го намеря аз.

— Разбира се, че мога да дам конкретен отговор — каза Либи сприхаво, — ако си доволен от това. Но…

— Без „но“ — коя година е, човече!

— Нека се изразя по следния начин. Времето на кораба и на Земята са изгубили връзка три пъти. Но сега те са отново ефективно синхронизирани, така че според мен откакто заминахме, са изтекли малко повече от седемдесет и четири години.

Лазар изпусна въздишка.

— Защо не каза така? — Той се беше страхувал, че Земята ще е неузнаваема…, че вероятно бяха срутили целия Ню Йорк или нещо подобно. — По дяволите, Анди, не биваше да ме плашиш така.

— Ммм… — рече Либи.

Това не представляваше повече интерес за него. Оставаше само примамливият въпрос за изобретяването на математика, която би описала елегантно две явно непримирими групи факти: експериментите на Майкълсън-Морли и данните на „Ню Фронтиърс“. Той се зае с това с радост. Ммм… Какъв бе най-малкият брой на паравеличини, абсолютно необходими, за да съдържат уголемената равнина, използвайки постулати, които потвърждават…

Това му доставяше удоволствие известно време — време условно казано, разбира се.

Корабът бе насочен във временна орбита на половин милиард мили от Слънцето с радиусен вектор, който бе нормален за равнината на Земята. Разположени по този начин, под прав ъгъл спрямо плоската форма на Слънчевата система, те се намираха на сигурно място и още дълго нямаше опасност да ги открият. По време на прехода една от ракетите на кораба бе оборудвана с новото устройство на Либи и бе изстреляна към Земята с група, готова да преговаря.

Лазар искаше да отиде. Кинг отказа да го пусне, което пък го разсърди. Кинг беше казал кратко:

— Това не е разузнавателна група, Лазар, това е дипломатическа мисия.

— За бога, човече, когато трябва, мога да съм дипломатичен!

— Без съмнение. Но ще изпратим някого, който не отива въоръжен в освежителя.

Ралф Шулц поведе групата, тъй като психодинамичните фактори на Земята бяха от първоначално значение, но бе подпомогнат от специалисти по право, военно дело и техника. Ако Фамилиите трябваше да се бият за жизненото си пространство, бе нужно да се знае каква технология, какви оръжия щяха да бъдат насочени срещу тях. По-важно обаче бе да открият дали можеше да се уреди мирно кацане. Шулц бе упълномощен от по-възрастните да предложи план, според който Фамилиите щяха да се заселят на рядко обитавания и ретрограден Европейски континент. Но беше възможно дори това да е вече направено в тяхно отсъствие, като се има предвид периода на полуразпад на радиоактивността. Можеше да се наложи Шулц да импровизира и направи други компромиси в зависимост от условията, които щеше да завари.

Отново не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Лазар понесе несигурността, гризейки ноктите си. Той искаше да се обяви публично фактът, че Фамилиите имаха такова голямо научно предимство, че можеха да се срещнат и разгромят най-доброто, което Земята бе в състояние да предложи. За себе си той осъзнаваше, че това е софистика. Осъзнаваше го и всеки друг член, достатъчно компетентен да прецени проблема. Знанието, само по себе си, не печелеше войни. Невежите фанатици от европейското средновековие бяха победили несравнимо по-високата ислямска култура. Архимед бе повален от обикновен войник. Варварите бяха плячкосвали Рим. Либи или някой друг можеше да създаде непобедимо оръжие, използвайки новите си познания, а може би не. И кой знаеше какви крачки в развитието си бе направило военното дело на Земята за три четвърти век?

Кинг, който бе изучавал военно дело, се притесняваше от същото, но още повече го тревожеше персоналът, с когото трябваше да работи. Фамилиите бяха всичко друго, но не и тренирани легиони. Перспективата да се опитат да накарат тези опаки индивидуалисти да се бият дисциплинирано наруши съня му.

Кинг и Лазар не споделиха тези съмнения и страхове дори със самите себе си. Всеки се опасяваше, че дори споменаването на тези неща би било равносилно на разпръскване на отрова в кораба. Но те не бяха сами в тревогите си. Половината от хората в кораба осъзнаваха нестабилността на положението си и мълчаха само защото горчивото решение да се приберат у дома ги караше да приемат опасностите.

 

 

— Капитане — каза Лазар на Кинг две седмици след като групата на Шулц се бе отправила към Земята — чудил ли си се как ще се чувстват спрямо самия „Ню Фронтиърс“?

— Какво имаш предвид?

— Ами, ние отвлякохме кораба Това е пиратство.

Кинг бе изумен.

— За бога, така беше! Знаеш ли, това бе толкова отдавна, че ми е трудно да осъзная, че той някога е бил нещо по-различно от един космически кораб за мен, или пък да си спомня, че за първи път съм се качил на него чрез пиратство. — Той се замисли, след което се усмихна горчиво. — Чудя се какви ли са условията в Ковънтри сега?

— Сигурно има промени — каза Лазар. — Но ние ще се съюзим и ще разберем. Няма значение — все още не са ни хванали.

— Мислиш ли, че Слейтън Форд ще е свързан с това? След всичко, което преживя, това би била невероятна линия на поведение.

— Вероятно няма да има никакъв проблем с това — отговори сериозно Лазар. — Докато начинът, по който се сдобихме с кораба, бе меко казано неправилен, целта, за която го използвахме, бе съвсем оправдана — а именно да изучаваме звездите. Нали затова е бил построен? Връщаме го непокътнат дълго преди да очакват каквито и да е резултати и с чисто ново устройство за ускорение. Това е много повече от всичко, на което могат да се надяват — така че те просто могат да решат да забравят за всичко и да посрещнат радостно гостите.

— Надявам се — отговори със съмнение Кинг.

Проучвателната група закъсня с два дена. Не бе получен никакъв сигнал от тях, докато не се появиха в четвъртото измерение точно преди срещата, тъй като все още не бе изобретен метод за сигнализиране от паракосмоса към ортокосмоса. Докато маневрираха за срещата, Кинг видя лицето на Ралф Шулц на екрана в контролната зала.

— Здравей, капитане! Скоро ще сме на борда, за да докладваме.

— Разкажи ми с няколко думи какво става. Веднага!

— Не знам откъде да започна. Но всичко е наред. Можем да се приберем у дома!

— Как така? Повтори!

— Всичко е наред. Вече няма разлики. Сега всеки е член на Фамилиите.

— Какво имаш предвид? — попита Кинг.

— Те го притежават.

— Какво притежават?

— Тайната на дълголетието.

— Хм. Говори разбрано. Няма никаква тайна. Никога не е имало.

— Ние нямахме тайна, но те мислеха обратното. И така — открили са я.

— Говори по-ясно — настоя капитан Кинг.

— Капитане, не може ли това да стане като се върнем на кораба? — възпротиви се Ралф Шулц. — Не съм биолог. Водим представител на правителството — можеш да разпиташ него вместо мен.