Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (12)

Четвърта глава

В предложението нямаше уловка. Хората от тази планета нямаха имена, не използваха говорим език и бяха наречени от Земляните просто „Малките хора“. Малките създания наистина ги посрещнаха и им помогнаха. Те без проблеми убедиха Фамилиите в това, тъй като не съществуваха трудности в комуникацията, подобни на тези в Джокейрите. „Малките хора“ правеха дори и най-беглите си мисли достояние на Земляните, а в замяна на това можеха да възприемат вярно всяка една мисъл, насочена към тях. Оказа се, че те не са в състояние да разбират или пък пренебрегваха тези мисли, които не бяха насочени директно към тях. Общуването с тях беше контролирано подобно на говоримата реч. Земляните не придобиха никакви телепатични способности, за да говорят помежду си.

Планетата на тези създания приличаше повече на Земята, отколкото тази на Джокейрите. Тя бе малко по-голяма, но имаше малко по-ниско ниво на гравитация на повърхността, което предполагаше по-ниска средна плътност. Малките хора използваха много метали в бита си, което можеше да бъде показателно.

Планетата се движеше отвесно по орбитата си. Тя не бе наклонена както оста на Земята. Орбитата й бе почти кръгла — най-отдалечената точка от Слънцето и най-близката се различаваха с 1%.

Нямаше сезони.

Нямаше също и голяма тежка луна каквато има Земята, която да предизвиква вълни в океаните и да разстройва изостатичното равновесие на земната кора. Хълмовете бяха ниски, ветровете леки, моретата — спокойни. За разочарование на Лазар новото им убежище не притежаваше климатично време, имаше по-скоро този климат, за който калифорнийските патриоти биха убедили половината свят, че съществува в тяхното полукълбо.

Но на планетата на Малките хора той наистина съществуваше.

Те посочиха на Земляните къде трябваше да се приземят. Мястото представляваше широка ивица песъчлив бряг, която се простираше до морето. В задната част на брега се ширеше тучна ливада с размери миля на миля, на която тук-там растяха храсти и дървета. Пейзажът беше небрежно спретнат, сякаш бе добре поддържан парк, макар и да нямаше видими следи от култивиране.

Един пратеник каза на първата разузнаваща група, че това е мястото, където ще бъдат поканени да живеят.

Като че ли винаги, когато някой имаше нужда от тях, Малките хора бяха наоколо. Те не бяха натрапчиво любезни и не прекаляваха с готовността си да се отзоват, както Джокейрите. Този, който придружаваше първата група разузнавачи, обърка Лазар и Барстоу, казвайки небрежно, че ги е срещал преди, че ги е посещавал на кораба. Тъй като козината му бе по-скоро с цвят на махагон, отколкото златиста, Барстоу се опита да обясни грешката с недоразумение, допускайки, че тези хора вероятно бяха в състояние да сменят цвета си като хамелеони. Лазар се въздържа от преценка.

Барстоу попита водача дали неговият народ има предпочитания къде и как да си построят сгради. Този въпрос го притесняваше, защото предварителното проучване от кораба не бе установило наличието на градове. Изглеждаше вероятно местните хора да живеят под земята. Ако беше така, той не искаше да се заема с нещо, което домакините им биха приели за бедняшки квартал.

Той говореше на висок глас на водача им, тъй като вече бяха разбрали, че това е най-добрият начин, по който местните схващаха мислите им.

В отговора, който малкото същество изстреля, Барстоу долови изненада:

„… трябва ли да обезобразявате красивата природа с подобна намеса?… Защо искате да издигате сгради?…“

— Нуждаем се от сгради поради много причини — обясни Барстоу. Те са ни необходими за подслон като места, където да спим нощем. Трябват ни, за да отглеждаме и готвим храната си.

Той смяташе да обясни процеса на хидропонно селско стопанство, обработването на храната и готвенето, но се отказа, доверявайки се на телепатията, за да може неговият „слушател“ да го разбере.

— Сградите ни трябват за много други неща — за работилници и лаборатории, за да държим машините си, за почти всичко, което правим в ежедневието си.

„… бъдете търпелив с мен…“ дойде мисълта, „… тъй като аз зная много малко неща за вас…, но кажете ми… предпочитате ли да спите в нещо като това?…“

Той посочи към ракетите, с които бяха дошли и които се показваха над ниския бряг. Мисълта, която той използва за тях, бе твърде силна, за да бъде облечена с думи. В ума на Лазар се прокрадна идея за едно мъртво, ограничено пространство — затвор, в който някога се бе подслонил, миризлива обществена телефонна кабина.

— Такъв е обичаят ни.

Съществото се наведе и потупа леко по почвата.

„… това не е ли хубаво място за спане?…“

Лазар призна, че беше така. Земята бе покрита с мека пролетна трева, която бе по-фина от обикновено, по-мека по-гладка и по-плътна Лазар събу сандалите си, за да се наслади по-пълно на усещането. Той реши, че това бе по-скоро тежък космест килим, отколкото ливада.

„… що се отнася до храната…“ продължи водачът им, „… защо да полагате усилия за нещо, което хубавата почва предоставя безплатно?… Елате с мен…“

Той ги поведе през една сочна морава към ниски храстовидни дървета, разположени около извиващ се поток. „Листата“ бяха с големина на човешка длан, с неправилна форма и с дебелина около един инч^[1]. Дребният човек откъсна едно и започна да го яде изящно.

Лазар също откъсна едно и го разгледа. То се чупеше лесно, подобно на добре изпечен кейк. Вътрешността бе кремовидна, жълта и пореста, не хрупкава и имаше силен, приятен аромат, напомнящ на манго.

— Лазар, не яж това нещо! — предупреди го Барстоу. — Все още не е анализирано.

„… то е подходящо за тялото ви…“

Лазар отново го помириса.

— Искам да съм опитното зайче, Зак.

— Е, добре… — Барстоу сви рамене. — Предупредих те. Прави, каквото искаш.

Лазар така и направи. Веществото беше странно приятно, достатъчно твърдо, за да се отхапе, без да вреди на зъбите, пикантно, но не натрапчиво на аромат. То се настани в стомаха му, като че бе у дома си.

Барстоу не разреши на никой друг да опита плода докато не се разбере ефекта му върху Лазар. Лазар се възползва от привилегированото си положение, за да се нахрани по най-добрия начин от години насам.

„… ще ми кажете ли какви са навиците ви на хранене?…“ — попита малкият им приятел.

Барстоу се накани да отговори, но бе прекъснат от мисълта на съществото:

„… всички вие… помислете за това…“

През следващите няколко мига не се появи никакво съобщение от него, след което той каза:

„… това е достатъчно — съпругите ми ще се погрижат…“

Лазар не бе убеден, че думата означава точно „съпруги“, вероятно се имаше предвид някакво подобно близко отношение. Все още не бе установено дали Малките хора са бисексуални или не.

Тази нощ Лазар спа навън, под звездите, като се остави на влиянието на ясната им светлина, която изми от него клаустрофобията от кораба. Тук съзвездията не можеха да се различат лесно, въпреки че той можеше да ги разграничи. Видя синевата на Вега и оранжевия блясък на Антарес от съзвездието Скорпион. Със сигурност се виждаше Млечният път, който разпръскваше млечнобялата си арка сред небето. Той знаеше, че Слънцето не би могло да се наблюдава с невъоръжено око, дори и да знаеше в каква посока да гледа. Разстоянието в светлинни години бе твърде голямо. Трябва да намеря Анди, помисли си той сънливо, за да открие координатите му и да го намери с помощта на инструменти. Лазар заспа, преди да се зачуди защо ли се тревожи за всичко това.

Тъй като за през нощта нямаше нужда от подслон, хората бяха транспортирани от кораба възможно най-бързо. Тълпите бяха стоварени върху меката почва и оставени да починат като на пикник, докато се организира колонията. Първоначално те се хранеха със запаси, донесени от кораба, но доброто здраве на Лазар посмекчи правилата срещу консумирането на местна храна. След това те се хранеха предимно с неограничените дарове на природата, а храната от космическия кораб използваха само за разнообразяване на менюто си.

Няколко дена след като всички бяха транспортирани на планетата, Лазар изучаваше самичък района около лагера. Той се натъкна на един от Малките хора. Местният човек го поздрави със същото усещане, че се познават вече — нещо, което всички от тях показваха и поведе Лазар към една горичка обрасла с ниски дървета, която бе още по-отдалечена от базата. Той показа на Лазар, че не го кани да яде.

Лазар не бе особено гладен, но бе задължен да уважи това дружелюбие, затова откъсна един плод и опита.

Едва не се задави от учудване. Това бяха смлени домати и сос от печено месо!

„… всичко ли е наред?…“

Той долови неспокойната мисъл.

— Не зная какво е било намерението ви, но това е чудесно! — рече Лазар сериозно.

Съзнанието му бе обзето от топла вълна на удоволствие.

„… опитай следващото дърво…“

Лазар го послуша, тласкан от любопитство, но все пак предпазлив. Комбинацията изглежда беше от пресен черен хляб и сладко масло, въпреки че отнякъде се появи и сладолед Той почти не се изненада, когато на третото дърво се оказа, че има гъби и пържола на въглища.

„… използвахме почти изцяло мисловните ви образи… — обясни домакинът, — те бяха много по-силни от тези на вашите жени…“

Лазар не се нае да обяснява, че не е женен. Малкият човек добави:

„… все още не сме имали време, за да симулираме цветовете и формите, които мисълта ви показва… това от голямо значение ли е за вас?…“

Лазар го увери, че това никак не беше важно.

Когато се върна в базата, той с огромна трудност убеди другите в сериозността на това, което им разказва.

Един от тези, които се възползваха максимално от чудесните условия в новия им дом, бе Слейтън Форд. Той се бе събудил от дълбокия сън очевидно възстановен от нервното разстройство с изключение на едно нещо: нямаше спомени за това, което бе преживял, в храма на Креел, каквото и да бе то. Ралф Шулц счете това за здравословно приспособяване към непоносимо преживяване и го определи за здрав.

Форд изглеждаше по-млад и щастлив, отколкото преди нервното разстройство. Той вече не държеше управлението на членовете. Всъщност, едва ли можеше да се говори за някакво управление. Фамилиите живееха сред безгрижие и анархия на любимата му планета, но все още към него се обръщаха с титлата му и го почитаха като по-стар, като човек, чиито съвети бяха необходими, с чиито преценки се съобразяваха, заедно с тези на Закър Барстоу, Лазар, капитан Кинг и другите. Фамилиите обръщаха малко внимание на възрастовите граници. Добрите приятели можеха да имат разлика по един век. От години те се възползваха от умелото му управление, сега те се отнасяха към него като към по-възрастен държавник, въпреки че две трети от тях бяха по-стари от него.

Безкрайният пикник се проточи седмици, месеци. След като бяха затворени дълго в космическия кораб, спейки или трудейки се, изкушението да си починат по-дълго бе твърде силно, за да му устоят, а и нямаше нищо, което да ги спре. Храната бе в изобилие — готова за консумиране и леснодостъпна, тя растеше почти навсякъде. Водата в многобройните потоци бе чиста. Що се отнася до облеклото, разполагаха с достатъчно много, ако искаха да се обличат, но необходимостта от дрехи бе по-скоро естетическа. Климатът бе доста благоприятен. Тези, които харесваха дрехите, ги носеха. Гривните, мънистата и цветята в косите бяха напълно достатъчни за повечето от тях, а и не бяха проблем, когато някой решеше да поплува в морето.

Лазар носеше шотландската си поличка.

Културата и степента на образованост на Малките хора трудно се проумяваха от пръв поглед, защото всичко при тях бе много фино. Тъй като те нямаха външни белези според земните разбирания за високонаучни достижения, нямаше големи сгради, сложни транспортни машини, енергийни заводи, бе лесно да бъдат объркани с деца на майката-природа, които живеят в райската градина. Само една осма от айсберга се показва над водата.

Познанията им по физика не бяха по-лоши от тези на колонистите. Дори бяха невероятно по-богати. Обикаляха ракетите с интерес, но объркваха водачите си, питайки защо нещата са направени така, а не иначе. Оказваше се, че това, което те предлагат, е значително по-просто и ефикасно от земната технология, след което удивените техници от Земята проумяваха какво всъщност имат предвид домакините им.

Малките хора разбираха от машини и всичко свързано с тях, но те просто не ги използваха. Очевидно не се нуждаеха от тях, за да общуват и почти не ги използваха за транспортиране (въпреки че истинската причина за това не беше ясна), те не им бяха необходими в нито една от дейностите им. Но когато се нуждаеха от някакво механично устройство, те бяха способни да го изобретят, да го изработят, да го използват веднъж и да го разрушат, изпълнявайки всичко това с удивителен синхрон, който бе чужд за хората.

Най-поразяващо обаче бе превъзходството им в областта на биологията. Малките хора майсторски моделираха формите на живот. За няколко дни те създаваха растения, които раждаха плодове, носещи не само аромата, но и хранителните качества на онова, с което бяха свикнали хората. Това за тях не бе чудо, а рутинна задача, с която би могъл да се справи всеки един от биотехниците им. Те извършваха това по-лесно, отколкото един градинар на Земята би създал определен цвят или форма на растението.

Методите им се различаваха от тези на който и да е създател на растителни видове. Те се опитаха да ги обяснят, но разясненията им просто не бяха разбрани. Според нашите понятия те „измисляха“ някакво растение с форма и характеристики, каквито биха желали да има. Каквото и да значеше това, със сигурност е вярно, че биха могли да вземат едно семенно растение и без да го докосват или обработват по видим за земните си ученици начин, го караха да цъфти и да узрява само за няколко часа.

Малките хора обаче се различаваха от Земляните по отношение на научните достижения и степента им на развитие. В основен смисъл те се различаваха от хората по вид.

Те не бяха индивиди.

Нямаше нито едно тяло на местен жител, което да притежава индивидуалност. Техните индивидуалности имаха много тела, те притежаваха групови „души“. Основната част от обществото им бе една група за телепатично общуване, която се състоеше от много части. Броят на тела и мозъци, в които живееше един индивид, стигаше до деветдесет, дори повече и никога не бе по-малък от трийсетина.

Колонистите започнаха да разбират някои от напълно объркващите ги факти около Малките хора едва след като научиха тази подробност. Доста основание имаше да се смята, че Малките хора от своя страна считаха Земляните за странни, че и те бяха допуснали, че моделът им на съществуване трябва да бъде отразен в другите като огледален образ. Последвалите открития за двете страни доведоха до взаимни недоразумения по отношение на самоличността и като че ли породи ужас в главите на Малките хора. Те се оттеглиха от лагера на Земляните и не се доближиха до тях няколко дена.

Най-накрая един пратеник влезе в лагера и потърси Барстоу.

„… съжаляваме, че ви отбягвахме… в бързината сбъркахме… искаме да ви помогнем… искаме да ви обучим, за да станете като нас…“

Барстоу се замисли как да отвърне на това щедро предложение.

— Благодарим ви за желанието да ни помогнете — каза той най-накрая — но това, което вие наричате наше нещастие, изглежда е необходима част от характера ни. Ние не сме като вас. Не мисля, че бихме могли да ви разберем.

Мисълта, която се върна към него, бе доста обезпокоителна:

„… ние сме помогнали на зверовете от въздуха и земята да спрат своята борба и съперничество… но ако не желаете помощта ни, няма да ви я натрапваме…“

Пратеникът си отиде, оставяйки Закър Барстоу притеснен. Вероятно той избърза с отговора си и го даде без да се е консултирал с по-възрастните. Телепатията определено не бе дар, който да се подценява. Може би Малките хора биха могли да ги посветят в нейните тайни, без да загубят индивидуалността си. Но това, което знаеше от телепатите на Фамилиите, не вдъхваше надежда — между тях нямаше нито един, който бе емоционално стабилен, много от тях страдаха от умствени заболявания, а това не изглеждаше сигурен път за хората.

Това можеше да се обсъди по-късно, реши той, нямаше защо да бърза.

„Няма защо да се бърза“ бе настроението сред колонията. Не беше нужно да се правят усилия, трябваше да се ограничават с малко, без да се престарават. Слънцето бе топло и приятно, всеки ден бе като следващия и след него винаги идваше друг. Членовете, предразположени от наследството си дълго да обмислят нещата започнаха да възприемат едно трайно становище.

Времето вече не беше от значение. Дори изследването на дълголетието, което бе продължило в техните спомени, започна да замира. Гордън Харди отложи експериментите си, за да се заеме с далеч по-плодовитото изучаване на това, което Малките хора знаеха за естеството на живота Той бе принуден да не бърза прекарвайки дълги часове в усвояване на нови знания. С течение на времето едва осъзнаваше, че часовете на съзерцание ставаха по-дълги, а изблиците на активно проучване — по-редки.

Той научи едно нещо и направените изводи откриха нови полета за мисълта: Малките хора в известен смисъл бяха победили смъртта.

При положение, че всяка една от техните личности живееше в няколко тела, смъртта на едно тяло не означаваше и смърт на личността. Всички преживявания на това тяло оставаха непокътнати в паметта, личността, която се свързваше с него, не се губеше и физическата загуба би могла да се компенсира, позволявайки на някой млад местен жител „да се ожени“ в групата. Но груповото его, една от личностите, която говореше със Земляните, не можеше да умре, освен ако не се унищожи всяко едно тяло, в което то живееше. Те просто живееха вечно.

Младите, докато станат за „женене“ или групова асимилация, изглежда нямаха силно изразена самоличност, а само рудиментарни или вероятно инстинктивни умствени процеси. По-възрастните не очакваха повече от тях по отношение на интелигентното поведение, отколкото човек очаква от зародиш, който още е в утробата на майката.

Винаги се намираха доста подобни незавършени хора, прикрепени към някоя его-група. За тях се грижеха като обичани домашни любимци или безпомощни бебета, въпреки че на ръст те често бяха високи, колкото по-големите от тях, поне видяно през очите на Земляните.

 

 

Лазар се отегчи от рая по-бързо, отколкото повечето му братовчеди.

— Не може вечно да е време за следобедния чай — оплака се той на Либи, който лежеше до него върху меката трева.

— Какво те притеснява, Лазар?

— Нищо особено. — Лазар постави върха на ножа си върху десния си лакът, удари го леко с другата си ръка и видя как се забива в земята — Просто това място ми напомня за добре поддържана зоологическа градина. Перспективите му са горе-долу такива — Той изсумтя укорително: — Това е „небивала земя“.

— Но какво по-точно те тревожи?

— Нищо. Ето това ме тревожи. Кажи ми честно, Анди, не намираш ли нещо нередно в това да живееш на това пасище?

Либи се ухили глупаво.

— Предполагам, че причината е селският ми произход „Когато не вали, покривът не тече, когато вали, не мога да го поправя“ — цитира той. — Струва ми се, че се справяме поносимо добре. Какво не ти харесва?

Лазар впери в далечината бледосините си очи и спря безцелно да играе с ножа си.

— Когато бях млад мъж преди много, много време бях изхвърлен на брега на Южно море…

— На Хаваите?

— Не. По на юг. Проклет да съм, ако знам как се нарича днес. Останах без пари, бях много зле и продадох секстанта си. Съвсем скоро можех да мина за местен жител. Живеех като тях. Това нямаше значение. Но един ден се погледнах в едно огледало. — Лазар въздъхна шумно. — Плюх си на петите и избягах от това място, което вероятно ти дава известна представа за това колко уплашен и отчаян съм бил!

Либи не коментира.

— А ти как прекарваш времето си, Либ? — попита Лазар.

— Аз ли? Както обикновено. Мисля за математика. Опитвам се да измисля приспособление за уред като този, който ни „докара“ дотук.

— Имаш ли успех? — Лазар изведнъж се оживи.

— Все още не. Дай ми време. Понякога просто гледам как облаците се сливат. Има удивителни математически връзки навсякъде около нас, стига само да си нащрек и да ги търсиш. Във вълничките в морето или пък във формите на гърдите — елегантни функции от пети ред.

— Имаш предвид четвърти ред.

— Пети ред. Пропускаш променливата величина на времето. Харесвам равенства от пети ред — каза замечтано Либи. — Има ги дори и в рибите.

— Хмм — каза Лазар и изведнъж се изправи. — За теб може и да е добре, но мен не ме интересува.

— Отиваш ли някъде?

— Отивам да се поразходя.

Лазар се отправи на север. Той прекара деня в разходки, вечерта поспа върху земята, както обикновено на зазоряване се събуди и отново тръгна на север. Следващият ден бе същият, както и по-следващият. Вървенето бе лесно, приличаше много на разходка в парк, прекалено лесно според Лазар. Той бе готов да даде всичко за гледката на вулкан или водопад, които си струваше да се видят.

Растенията, с които се хранеха, понякога бяха странни, но предостатъчни и задоволителни. От време на време срещаше някои от Малките хора, които бяха заети с тайнствените си задачи. Те никога не го притесняваха, нито пък го питаха защо пътува. Те просто го поздравяваха с обичайното вече чувство, че се познават от по-рано. Започна да жадува за някого, който би бил непознат. Чувстваше, че непрекъснато го наблюдават.

След време нощите се застудиха, дните не бяха тъй меки, а Малките хора — тъй многобройни. Когато най-после цял ден не видя никого, той си направи лагер за през нощта, остана там следващия ден. Извади на показ душата си и я изучи.

Той трябваше да признае, че не можеше да открие недостатък както в планетата, така и в жителите й. Но това определено не бе по вкуса му. Философията, която навремето беше чел и слушал, не даваше разумно обяснение на човешкото съществуване и поведение. Правенето на слънчеви бани би могло да бъде толкова добро занимание, колкото което и да е друго, но това не беше за него и той го знаеше добре, дори и да не можеше да обясни откъде го знае.

Бягството на Фамилиите беше грешка. Би било по-хуманно и по-зряло, ако бяха останали да се борят за правата си, дори ако бяха умрели в битката. Вместо това те побягнаха през половината вселена търсейки място за кацане. Бяха намерили едно, и то добро, но вече заето от същества, които толкова ги превъзхождаха, че направиха живота им непоносим… и все пак тъй безразлични в превъзходството си спрямо хората, че дори не си направиха труда да ги пометат, а ги прогониха в този изтънчен провинциален клуб.

Това само по себе си бе непоносимо унижение. „Ню Фронтиърс“ представляваше кулминацията на петстотин годишно научно изследване, най-доброто, което човек бе в състояние да направи, но той бе прогонен в дълбините на космоса с такова безразличие, с каквото човек връща малкото пиленце в гнездото му.

Малките хора изглежда нямаха намерение да ги гонят, но те по свой начин действаха деморализиращо на Земляните, както и боговете на Джокейрите. Те можеха да бъдат идиоти, но взети като група, всички бяха гении, които хвърляха най-добрите умове на човеците на заден план. Дори Анди. Човешките същества не можеха да се надяват на съревнование с този тип организация, както не можеше да си съперничат с долнопробна работилница или с автоматизиран кибернетичен завод.

И все пак, за да можеше да се формира подобна групова идентичност, дори и да бяха в състояние (нещо, в което се съмняваше), би означавало да се откажат от всичко, което ги правеше хора. Лазар бе уверен в това.

Той призна, че има предразсъдъци в полза на хората. Та той самият бе човек.

Безбройните дни се нижеха бавно, докато той спореше със себе си за нещата, които го тревожеха — проблеми, които бяха натъжили сродните му души, откакто първата човекоподобна маймуна се бе издигнала до някаква форма на самосъзнание, проблеми, които не се решаваха с пълен стомах или съвършени машини. Безкрайните спокойни дни не му помагаха да открие отговора, така както не му помагаха и душевните терзания на прадедите му. Защо? Каква ще е ползата за хората? Не се появи никакъв отговор — с изключение на един — твърдо, необосновано убеждение, че той не бе готов за това безвремие и безхаберие.

Тревожната му замечтаност бе прекъсната от появата на един от Малките хора.

„… здравей, стари приятелю… жена ви Кинг иска да се върнете у дома си… нуждае се от съвета ви…“

— Какво има? — попита Лазар.

Но малкото същество или не можеше, или не искаше да му каже. Лазар оправи пояса си и тръгна на юг.

„… не е нужно да вървиш бавно…“ — достигна мисълта след него.

Лазар се остави да го водят към голо място отвъд група дървета. Там той откри един обект с форма на яйце, дълъг около шест фута, без никакви белези, освен вратата отстрани. Местният влезе през нея, а Лазар едва прокара едрото си тяло след него и вратата се затвори.

После тя се отвори и Лазар видя, че се намираха на брега, точно под лагера им. Трябваше да признае, че номерът бе хитър.

Той се отправи бързо към ракетата, спряна на брега, в която капитан Кинг и Барстоу бяха организирали подобие на събрание на генералния щаб.

— Изпратил си да ме повикат, капитане. Какво има?

Строгото лице на Кинг беше мрачно.

— Отнася се за Мери Спърлинг.

Лазар почувства внезапно студено пробождане в сърцето: — Мъртва ли е?

— Не. Не съвсем. Тя премина към Малките хора „Ожени се“ в една от техните групи.

— Какво? Но това е невъзможно!

Лазар грешеше. Не съществуваше и най-малката възможност за смесване на Земляните и местните хора, но не съществуваше и пречка (ако имаше симпатия) някой човек да се присъедини към техните групи, потапяйки личността си в егото на мнозинството.

Мери Спърлинг, подтиквана от съзнанието за собствената наближаваща смърт, намери своеобразен изход в безсмъртните групови личности. Тя беше избегнала вечния проблем за живота и смъртта избирайки смърт за самоличността си. Тя бе открила група, която бе готова да я приеме и премина на другата страна.

— Това предизвиква много нови проблеми — заключи Кинг. — Слейтън, Закър и аз решихме, че е по-добре да си тук.

— Да, разбира се, но къде е Мери? — попита Лазар и се втурна навън, без да дочака отговор.

Той обиколи колонията, пренебрегвайки както поздравите, така и опитите да бъде спрян. Скоро след като напусна лагера, той срещна един местен. Спря се.

— Къде е Мери Спърлинг?

„… аз съм Мери Спърлинг…“

— За Бога, не може да си Мери.

„… аз съм Мери Спърлинг и тя е в мен… познаваш ли ме Лазар?… аз те познавам…“ Лазар размаха ръце.

— Не! Искам да видя Мери Спърлинг, която има вид на Землянка — като мен!

Местният се поколеба „… последвай ме, тогава…“

Лазар я откри далеч от лагера. Беше очевидно, че избягваше другите членове на колонията.

— Мери!

Тя му отговори чрез телепатия:

„… съжалявам, че си разтревожен… Мери Спърлинг вече я няма. Освен това, че тя е част от нас…“

— О, стига, Мери! Не ми пробутвай тези глупости! Не ме ли познаваш?

„… разбира се, че те познавам, Лазар… ти не ме познаваш… не тревожи душата си, не огорчавай сърцето си с вида на това тяло пред теб… аз не съм една от вас… аз съм местен жител на тази планета…“

— Мери — настоя той, — трябва да поправиш тази грешка. Трябва да излезеш от това състояние!

Тя поклати глава и той видя, че лицето вече не носеше следи на човешко изражение, то бе маска скриваща нещо друго.

„… това е невъзможно… Мери Спърлинг я няма… този, който говори с теб, не е от вашия вид“

Съществото, което беше Мери Спърлинг, се обърна и тръгна.

— Мери! — извика той.

Сърцето му прескочи векове и се пренесе в деня на смъртта на майка му. Той закри лицето си с длани и заплака с неутешимата мъка на дете.