Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (45)

Четирийсет и трета глава

Няколко седмици държа на думата си, че ще се откаже от разследването на обира. Опита се да спази обещанието си по-дълго, но въпросите не му даваха мира. Фактите и хипотезите сякаш танцуваха в главата му някакъв хипнотизиращ танц и в крайна сметка той беше обсебен от мисълта да разплете случая докрай. И така, сам и тайно от останалите, нощно време сърфираше в интернет за допълнителна информация — за обира в музея „Гарднър“ и за всеки, за когото имаше подозрения, че е замесен. А когато и това не стигна, той прибягна до услугите на някои частни детективи, които от време на време използваше за дребни задачи — задачи, които не си струваха труда и времето на Козловски. През цялото време запази в тайна обсебилото го желание.

В петък следобед, в деня преди Четвърти юли и една седмица след като Лиса и Козловски се ожениха, той извади записките си и отново ги прочете. Вече нямаше как да продължи да го избягва. Въздъхна тежко и проведе телефонното обаждане. После излезе навън, качи се в колата си и отиде в музея.

Докато влизаше в музея, очакваше да се задейства алармата и пазачите да се втурнат към него, сякаш той беше причината картините да се изгубят отново. Разбира се, нищо подобно не се случи. Жената на рецепцията дори не го погледна в очите, когато му взе дванайсетте долара входна такса. Наблизо мина пазач, който само хвърли бегъл поглед към Фин, кимна вежливо за поздрав и отмина.

Адвокатът изкачи бавно стъпалата. Атмосферата в сградата като че се беше променила откакто двамата с Козловски бяха идвали тук. Тогава обирът за него беше само в кръга на теориите и догадките. Беше мит. Събитията, развили се преди двайсет години, тогава още не бяха засегнали живота му. Сега изпитваше лични чувства към случката.

От стълбището зави и тръгна по коридора към Холандската зала. Там нямаше никого, залата беше пуста. Картините на стената сякаш скърбяха по празните рамки, които висяха окачени заедно с тях.

Отиде и застана пред мястото, където беше висяла „Концертът“ на Вермеер. Никога не я беше виждал на живо, само беше гледал фотографии и документални филми, в които хората тъгуваха за изгубената красота. Запита се дали и той би реагирал така, или по-скоро щеше да подмине събитието с пренебрежение, дори може би да подхвърли някоя шега за абсурдността на ситуацията, в която загубата на някакви картини се честваше като смърт на човек.

Стоя пред стената доста дълго, дори изгуби чувството за време.

— Трудно е да се откъснеш оттук, нали?

Не беше забелязал или чул някой да влиза в залата, но веднага разпозна гласа.

— Да, трудно е — призна.

— Разбирам, може би дори повече от всеки друг.

Фин се обърна. Сам Бас седеше на същия стол, на който го бяха заварили Фин и Козловски, когато дойдоха тук за първи път. Сега старецът изглеждаше още по-зле. Беше отслабнал и ръкавите на протритото му сако висяха от раменете. Кожата му беше посивяла, а очите му бяха хлътнали още повече.

— Прочетох за вас във вестника — каза той. — Жалко, че нещата не завършиха с щастлив край.

— И аз — отвърна Фин.

— Бих дал всичко, за да върна картините в музея — на мястото, на което принадлежат. Където хората биха могли да им се наслаждават и възхищават.

— Едно момиче изгуби баща си. То също би дало всичко, за да си го върне.

Бас кимна.

— Четох за нея. Значи заради нея дойдохте тук? За да я спасите? Съжалявам за нея.

— Казва се Сали и тя е забележителна.

— Сигурен съм, че е така. — Старецът почеса гъстата си неколкодневна брада. — Видяхте ли ги? Видяхте ли картините? Във вестниците писаха, че били изчезнали отново, но че били в Чарлстън. Видяхте ли ги, преди да изчезнат?

Фин поклати глава.

— Жалко. Щяха много да ви харесат. — Той въздъхна. — Разбирам, че полицията не разполага с информация, която би довела до откриването им.

— Не. Или поне не искат да я разкрият. Аз имам собствена версия.

— Разбира се. Всички ние си имаме собствени версии.

— Ако не възразявате, искам да обсъдя моята версия с вас — каза Фин. Старецът се поколеба. Адвокатът погледна часовника си — наближаваше пет часът. — Музеят затваря скоро. Може да отидем да седнем някъде и да поговорим. Аз черпя.

Старецът изгледа изпитателно Фин, после кимна:

— Добре. Съгласен съм.

* * *

Придвижиха се пеша на север, по „Фенуей“, и намериха едно кафене на няколко пресечки от Бруклин Стрийт. Времето беше хубаво и те седнаха на маса отвън. Сервитьорът им донесе хляб и вода.

— Да ви предложа коктейл? — попита той.

— За мен бира — отвърна Фин и погледна към Бас:

— За теб?

— Аз имам здравословни проблеми. Лекарят ми забрани да пия.

— Съжалявам — каза Фин.

Старецът погледна към младия сервитьор.

— Донесете ми чаша шардоне.

Когато сервитьорът се отдалечи, Бас затвори очи и обърна лице към слънцето. Сега видът му беше по-мъртвешки, отколкото докато беше в затъмнената галерия на музея. Фин се запита откога ли не е излизал на чист въздух.

— Вие наслаждавате ли се на младостта си, господин Фин? — попита Бас със затворени очи.

— Имам и силни дни.

— Е, ако мога да ви дам някакъв съвет, той е да се наслаждавате и да се радвате на живота, докато сте млад. Защото годините минават бързо. Ако обичате нещо, посветете се изцяло на него. Ако го направите изпълнен с вяра и ентусиазъм, то тогава ще сте напълно щастлив.

Фин се замисли.

— И аз не знам какво обичам — отвърна.

Бас се засмя от сърце, сякаш беше чул най-смешния анекдот. Когато спря да се смее, каза:

— Помислете добре. Сигурен съм, че ще измислите нещо. — Той отвори очи и се наведе напред. — Казахте, че искате да обсъдите вашата версия за картините.

— Да. Аз… — В този момент сервитьорът им донесе питиетата, Фин се облегна назад и изчака сервитьорът да остави чашите на масата. Щом отново се отдалечи, понижи глас и продължи: — Аз исках да ви задам няколко въпроса за Пол Бакстър.

— За нашия славен директор? — Бас взе чашата с вино, доближи я до носа си, разклати я и вдиша с пълни дробове от аромата. — Вече не мога да пия — каза.

— Но продължавам да се наслаждавам на аромата на хубавото шардоне. Какво искате да знаете за Бакстър?

— Започнал е работа в музея около месец преди обира, така ли?

— Така.

— Какви бяха задълженията му тогава?

Бас сложи ръце в скута си.

— И тогава беше директор, отговаряше за целия музей.

— Да, знам, но какво точно обхващаха задълженията му?

Събеседникът му се замисли.

— Обхващаше всичко. Отговаряше за опазването на музея и експонатите, за поддръжката на сградата.

— А за поддръжката на самите експонати?

— И за това, разбира се. Имаше помощници и уредник, но в крайна сметка той отговаряше за целостта и състоянието на всички експонати в музея.

— А охраната?

Бас кимна.

— И за охраната. След обира нареди кардинална проверка и промяна на системата за охрана. Бяха монтирани нови аларми и бяха въведени нови процедури за пазачите. Положи всички грижи, за да не може никога повече да бъде извършен обир в музея.

— А финансите? И за тях ли отговаряше?

Бас сви рамене.

— Музеят си има финансов директор, но този човек е пряко подчинен на директора. Финансовото състояние на музея в крайна сметка също е задължение и отговорност на Бакстър.

— Така и предполагах — каза Фин.

Бас отново вдигна чашата с вино към носа си.

— Това са все доста конкретни въпроси, господин Фин. Може ли да попитам накъде биете? Да не би да подозирате, че Пол Бакстър е замесен в обира?

Адвокатът сви рамене.

— Възможно е. Само няколко души са могли да бъдат замесени — онези, които са помогнали при планирането на обира, и онези, които са знаели къде са скрити картините. Бакстър е един от тези хора, първи в списъка.

— Ще възразите ли, ако попитам кои са другите?

Фин поклати глава.

— Съвсем не. — Той отпи голяма глътка от бирата. — Двама от тях са били хора на Уайти Бългър. Мафиоти — Вини Мърфи и Еди Балик. Знам със сигурност, че са участвали в обира, защото именно те са вербували Девън Мали за акцията. Другият пряк участник, освен Девън е бил някой си Лиъм Килбраниш.

— Във вестниците писаха и за двамата. Те не загинаха ли?

— Да. Килбраниш беше член на ИРА. Жесток терорист. Той пристигна от Ирландия, за да намери картините. Говори се, че е искал отново да възобнови терористичните действия, но за това са му трябвали пари. Според Девън след обира Бългър е скрил картините. Трябвало да намери начин да ги предаде на ИРА, но избяга от града. Въпросът е кой е третият? Тъй като Мърфи и Балик са участвали в плана още от самото начало, възможно да е бил някой от тях.

— Но вие имате и друго предположение — допълни го Бас.

— Да, имам. Пределно ясно е, че Бългър не е имал доверие на никого от организацията си. Тези двамата типове са били доста високо в йерархията и самите те са имали собствени банди от гангстери. Едва ли Бългър би рискувал да се остави да го изиграят. Но по-важното е, че Килбраниш собственоръчно ги измъчва и ги уби. Ако те знаеха къде са картините, той със сигурност щеше да изтръгне истината от тях.

— Мислите ли?

— Той беше достатъчно убедителен.

— Тогава кой друг може да е?

— Има и двама агенти от ФБР, които биха могли да са замесени. И двамата са били в Бостън по време на обира, и двамата са работели срещу бостънската мафия. Могли са да създадат необходимите връзки и контакти. Единият от тях обаче със сигурност не знае къде са в момента картините. Онази нощ го видях с очите си — направо беше изпаднал в умопомрачение.

— А другият?

Фин се облегна назад в стола си и отново отпи от бирата.

— Роб Хюит. Няколко седмици след като загина Девън, подозирах него. Сигурен бях, че той е преместил картините. Но колкото по-задълбочено мислех, толкова по-нелогична ми се струваше тази версия.

— Тоест?

— Както Девън ми описа обира, е ясно, че им е помогнал някой, който е бил запознат буквално с всеки един детайл и подробност от музея. Разполагали са с пълна информация за системата за охрана, знаели са колко пазачи ще са дежурни през нощта, имали са подробни карти и схеми на цялата сграда. Хюит тогава е бил във ФБР и е възможно да се е снабдил с голяма част от тази информация, като е злоупотребил със служебното си положение. Но има някои неща, които не отговарят. Например Бългър също така е дал на Девън и Килбраниш списък с картини, които да откраднат. Хюит едва ли е имал толкова задълбочени познания за произведенията на изкуството, съхранявани в музея, за да им даде такава информация. Освен това този, който е помогнал на Бългър да скрие картините, е знаел доста за методите за консервация на предмети на изкуството. Когато крадците са свалили картините от стените, те са изрязали платната от рамките и са ги навили. Щом Девън е видял картините отново по-късно, те са били професионално опънати и поставени в нови рамки. А и сандъкът, в който са били съхранявани, е бил специално проектиран и изработен за тях, за да ги предпази от увреждания. Хюит не е бил чак такъв експерт. Предполагам, че може да е понаучил нещо, но едва ли е той.

— Което значи, че остава Бакстър.

Фин кимна.

— Да. Той е имал необходимите познания, за да помогне при планирането на обир от такъв мащаб. Освен това е бил в състояние да помогне на Бългър да съхрани картините след обира.

— Споделихте ли вашата версия с полицията?

— Още не. Може и да го сторя, ако реша, че версията ми е достатъчно солидна и непоклатима, но засега са само голи предположения. Освен това дори и при Бакстър има неща, които не се връзват.

— Например?

— Например как се е свързал с Бългър. Предполагам, че Уайти може сам да го е потърсил и като е опрял пистолет в главата му, да го е накарал да участва. Подобен подход обаче би бил ужасно рискован, а Бългър се славеше с умението си да поема само добре премерени рискове. Да добавим и въпроса със застраховката.

— Въпросът със застраховката?

Фин кимна.

— Бългър е замислил цялата схема съвместно с ИРА, които имат репутацията на изпечени крадци на изкуство. Кражбите на изкуство са били един от начините, по които те са финансирали терористичните си действия в Северна Ирландия и Великобритания. ЗА ИРА е характерно, че те крадат картините и после искат откуп от собствениците, а собствениците им плащат от получената застраховка. Само че в случая музеят „Гарднър“ не е имал застраховка. Затова и крадците са се затруднили при пласирането на откраднатото. Съдейки по това, което вие ми казахте, Бакстър със сигурност е знаел, че няма застраховка и само тази информация е била достатъчна да осуети плана още преди да е започнало осъществяването му.

— Може би, но човек никога не знае. Може да са знаели и въпреки това да са решили да рискуват.

— Възможно е. Както вече казах, на този етап всичко е само предположения.

— Но Бакстър си остава най-възможният вариант.

— Един от тях — отвърна Фин. — Но има и още един.

— Кой?

Адвокатът се вторачи в бирата си. Чашата беше почти празна и той допи последната глътка.

— Ти.

Той направи на сервитьора знак с ръка, че иска да поръча отново.

— Аз?

Сервитьорът се приближи.

— Още една бира за мен — каза Фин, после погледна чашата на Бас, която още беше пълна. — За теб?

Той го погледна с удивление.

— Не, благодаря.

Сервитьорът отиде до бара.

— Да, ти — продължи Фин. — В много отношения ти отговаряш повече от всеки друг. Работил си тук от — колко? — четирийсет години, когато е бил извършен обирът. Знаел си всичко за охраната. Знаел си кои са и къде се държат най-ценните картини. Сам ни каза, че си работил на буквално всякакви длъжности в музея и дори известно време си помагал за консервацията на картините. За теб е било фасулска работа да изработиш сандък, в който те да се съхраняват след кражбата. Едно от нещата, които вероятно не си могъл да знаеш, е, че музеят не е имал застраховка. Бих се изненадал, ако си имал изработен до края план. Прав ли съм?

Бас го изгледа развълнувано, а долната му челюст леко увисна.

— Никога не съм работил в търговията — отвърна.

— Така и предположих. Освен това проверих някои неща. Ти ни каза, че си израснал в бедност. Бил си беден и като си започнал работа в музея. Достатъчно беден, че да можеш да си позволиш само малък апартамент в бедняшкия квартал „Олд Харбър“ в Саути, където си живял почти петдесет години. На по-малко от шест пресечки от мястото, където е израснал Уайти Бългър. Сигурно си положил неимоверни усилия да го прикриеш, но старият ти акцент лъсва от време на време.

Сервитьорът отново дойде и постави на масата питието на Фин.

— Нещо друго? — попита той.

— Не, благодаря. — Фин отпи от бирата. — Има само едно нещо, което не се вписва — добави след кратък размисъл.

— Кое?

— Мотивът. Още не мога да разгадая какъв е бил мотивът. Дори и да си участвал в обира, ти определено не си спечелил никакви пари, а това изключва мотива, който обикновено подтиква хората към подобни постъпки — алчността. Имам впечатлението, че от музея са се отнасяли с теб добре. Може би не идеално, но чух как говориш за тях. Пределно ясно е, че не е било и заради отмъщение. Така че не мога да разбера какво те е накарало да се решиш на подобно нещо. — Той отново отпи от бирата.

— Не знам как очакваш от мен да отговоря — каза Бас.

— Очаквам да ми кажеш истината.

— Истината е, че не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Когато за първи път разговаряхме с теб в музея, ти нарече обира „предателство“. Тогава ми се стори странен избор за определение и се запечата трайно в съзнанието ми. Можеш да предадеш само нещо, което обичаш. Нещо, към което си бил предан. Изглежда си съзнавал какво точно казваш. Сякаш е било на лична основа.

Сивкавото лице на Бас леко се зачерви и той стана.

— Вашите инсинуации не ми харесват, господин Фин.

— Седни.

— И защо?

— Защото след двайсет минути имам среща с полицаите в музея и още не съм решил дали да им разкажа моята версия и за подозренията ми за теб.

Бас остана изправен до масата, обзет от колебание, надвиснал над Фин като някакво полумъртво привидение.

— Няма да го направиш. Нямаш никакви доказателства.

— Доказателства? — Адвокатът се изсмя. — На кого му трябват доказателства? Аз имам напълно правдоподобна версия за най-голямата кражба на изкуство в историята. Сигурен съм, че тази версия досега не е била проверена подробно от полицията. Ченгетата биха се заели сериозно с теб. Твърде прибързано са те подминали и са разследвали хора, които според тях са били по-вероятни извършители. Но сега ще ти отделят толкова време, колкото им е необходимо. Ще те проверяват до дупка. Ще прегледат всичките ти документи, ще претърсят апартамента ти, ще проверят дали наскоро не си взимал под наем складови помещения. Дори и да не съм прав, ще ти създадат доста сериозни неприятности. Предполагам дори, че човек на твоята възраст може и да не издържи на целия този тормоз. Стресът е опасен убиец — така казват.

— И защо би го направил?

— Защото клиентът ми е мъртъв. Защото едно момиче изгуби баща си. И защото искам да знам защо. — Фин посочи към стола. — А сега седни, ако обичаш.

Бас се отпусна на стола. Затвори очи и отново се обърна към слънцето.

— Какво ще направиш — попита, — ако призная, че съм аз? Ще кажеш ли на полицията?

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще ми дадеш основателна причина да им кажа.

Бас седя мълчаливо и неподвижно много дълго време.

— Аз умирам — накрая каза той.

— Всички умираме — отвърна адвокатът.

— Лекарите казват, че ми остава най-много година.

— Съжалявам, но това не е причина.

Бас отвори очи и взе чашата си. Този път дори не го помириса, направо отпи глътка.

— Аз обичам музея — каза. — Обичам всичко, което той олицетворява. Можеш ли да си представиш как са построили нещо толкова красиво? И то само един човек. И после да остави на света цялата тази красота за вечни времена? Това е може би едно от най-великите постижения. — Той се загледа в далечината. После се обърна към Фин и погледът му се изостри. — Това място ми спаси живота. То ме хранеше и обличаше. То ме приюти. Дори повече, даде ми смисъл на живота. В някои отношения то ми даде живот. Сигурно ти се струва малко налудничаво.

Фин поклати глава.

— Не, не ми се струва. Но не обяснява защо би откраднал от такова място.

— За да го спася.

— Не разбирам.

— Виж, нямах голям избор. Джими Бългър можеше да бъде — как го каза? — много убедителен.

— Заплаши да те убие ли?

— Не, не. Той ме познаваше добре. Знаеше, че никога няма да навредя на музея само за да спася себе си.

— Тогава какво?

— Заплаши да ми отнеме всичко. Да го отнеме от света. — Фин гледаше безчувствено към стареца, докато той продължи с разказа си: — Доста дълго живях в този квартал. Познавах майката на Бългър и се държах добре с нея. Той не ме закачаше изобщо до онзи проклет ден, когато дойде при мен и ми каза, че негов приятел искал да обере музея. Направо побеснях. Казах му, че ще предупредя полицията още сега. Тогава той използва единственото нещо, с което можеше да ме изнудва и което беше любовта на живота ми. Каза ми, че ако не им помогна, ще изгорят музея до основи. Това не бяха празни думи. Знаех, че разполага с хора и реално можеше да осъществи заплахата си. Огънят винаги е бил най-голямата опасност за музея. Дори и да изгасят пожара, щетите за сградата и унищожените от огъня и дима произведения на изкуството щяха да са катастрофални. Той ми каза всичко това — каза ми какво точно ще направят. После ме сграбчи за раменете и добави: „Сам, само ти можеш да спасиш музея“. — При този спомен ръцете на Бас се разтрепериха и той отпи отново от виното. — Това беше изнудване, но въпреки всичко приех. Сключихме сделка — да извършат само веднъж кражбата и после да оставят музея на мира.

— И ти избра картините — каза Фин.

— Да. Те искаха най-ценното и да не е много като количество. Аз им го дадох.

— С изключение на „Похищението на Европа“ от Тициан.

— Вярно е. Не им дадох Тициан. Бългър много се ядоса, когато на следващия ден прочете във вестниците. Не им бях казал, че това е най-ценната картина в музея, но и за нищо на света не бих го сторил. Разказват, че госпожа Джак била много горда, когато купила картината. Тя организирала парти, за да отпразнува събитието, и с тази придобивка обявила, че събирането на експонати за музея е приключило и колекцията е завършена. Моето предателство не би стигнало чак дотам, че да жертвам тази картина. В крайна сметка Бългър го преглътна. Предполагам, че дори си е казал, че така е станало по-добре, защото е предизвикал объркване сред полицаите — особено като се добави и импровизираната плячка на Девън Мали.

— Ти какво получи?

— Нищо. Не бих приел да взема пари дори и да ми бяха предложили. А те ми предложиха. Единственото, което получих, беше обещанието на Бългър, че след обира повече няма да пипа музея и че ще разгласи сред другите гангстери, че музеят е под негова протекция, така че никой повече да не дръзне да го обира. Мислех си, че с това неприятностите ми ще свършат.

— Но не свършиха.

— Не, не свършиха. След време Бългър дойде при мен и ми каза, че не може да продаде картините. Каза, че трябвало да ги скрие, и поиска да му помогна да ги съхрани, за да не ги повреди и за да не се намали стойността им.

— И ти му помогна.

— Разбира се — отвърна Бас с широко отворени очи. — Единственото по-лошо нещо от кражбата на картини е тяхното унищожение. Щом бяха защитени, винаги имаше шанс те да се върнат у дома си. Затова опънах платната и ги поставих в нови рамки. После му помогнах при изработването на сандъка, в който картините щяха да се запазят, докато лежаха скрити в онзи склад.

— После какво стана?

— Нищо. Нямаше нищо в следващите петнайсет години. Съумях да преодолея мъката и да загърбя случилото се в миналото. Казах си, че съм постъпил правилно и само така съм можел да опазя музея. Казах си, че госпожица Джак би одобрила това, което сторих за нея. Само празните рамки на стените ми напомняха за обира, но аз пак съумях да преживея загубата. И така беше допреди два месеца, когато чух, че някой предложил картините за продан. И преди се бяха появявали подобни слухове, но не като този път. Бакстър даде ясно да разбера, че офертата е съвсем реална. Когато преди шест месеца ми поставиха диагноза, аз написах бележка, в която посочих къде са картините, за да могат да ги намерят, когато умра. Мислех си, че в крайна сметка ще мога да оправя всичко. След като обаче се появи офертата за продажбата, плановете ми се разсеяха като дим и по всичко личеше, че картините отново ще бъдат изгубени за музея. Не можех да позволя това да се случи.

— И ги взе?

Бас кимна.

— Взех ги. Две нощи наблюдавах склада. Щом се убедих, че няма никой, влязох вътре с ключа, който ми беше дал Бългър. Проверих дали картините са невредими и ги взех. Преместването ми отне почти цяла нощ и усилието едва не ме уби, но успях.

— И после умряха още хора.

Възрастният мъж погледна виното си и на лицето му се изписа тъга.

— Така или иначе, господин Фин, много скоро ще се изправя пред далеч по-висш съд и не очаквам този съд да прояви към мен милост.

Фин остана неподвижно седнал няколко секунди. И двамата потънаха в мълчание. Той направи знак на сервитьора, че иска сметката.

— Един последен въпрос — каза Фин. — Защо не върнеш картините сега? Ще станеш герой.

Бас поклати глава.

— Ще бъда Юда. Аз съм стар и ми остава да живея малко. Единствената утеха, която имам, е музеят на госпожа Джак. Той е единственото нещо на света, което истински ме радваше. Ако се разкрие, че съм участвал в обира — че съм си мълчал през всичките тези години… Не, господин Фин, със сигурност няма да стана герой и не се съмнявам, че вече няма да съм добре дошъл в музея. В моя истински дом. Може да е егоистично от моя страна, но аз още съм убеден, че намеренията ми са били най-добри, и не съм готов да се откажа от това, което най-много обичам. Предвид малкото време, което ми остава, картините могат да бъдат върнати на музея и след смъртта ми. Не е ли така?

— Така е, но ще те мъчи съвестта.

— Ще ме мъчи. — Бас се наведе напред. — От твоята съвест, господин Фин, зависи какво ще кажеш на полицията.

Адвокатът извади двайсетачка от портфейла си и я остави на масата.

— Имаш ли завещание? — попита той.

Бас поклати глава.

— Не притежавам нищо ценно.

— Намини утре през кантората ми. Ще подготвя завещание, което да подпишеш.

— За картините ли си мислиш? За наградата? — попита Бас.

Фин кимна.

— Много добре. Предполагам, че ще имаш право на наградата, ако върнеш картините на музея.

— Нямам право на нищо, а и не бих взел наградата дори и да ми се полагаше. Ще завещаеш картините на момичето, за да може то да ги върне. Тя изгуби баща си. Ако някой заслужава да получи наградата, то това е тя.

Бас обмисли предложението.

— Ще стане ли така? Аз участвах в обира. Ако ги оставя на нея, тя ще може ли при това положение да получи наградата?

— Не знам, но ще помисля.

— Пет милиона долара за едно невръстно момиче. — Той подсвирна тихо. — Това са доста пари.

— Да — съгласи се Фин. — Дори не знам дали ще се съгласи да ги вземе. Тези картини убиха баща й. Може и да откаже наградата. Но решението ще е нейно.

Старецът кимна.

— Струва ми се справедливо. Кога да мина през кантората?

Фин стана.

— Рано, в седем сутринта. Преди другите да са дошли. Не искам никой да знае за това.

— В седем ще съм при теб — каза Бас. — Какво ще кажеш на полицията?

— Нищо. Сега съм твой адвокат. Всичко, което ти ми казваш, като адвокат съм длъжен да пазя в тайна. И не само че съм длъжен да не казвам нищо на полицията, а и ако го сторя, ще ме изключат от колегията и ще ме лишат от правото да упражнявам професията.

— Благодаря ти, Фин — каза Бас.

— Няма защо да ми благодариш. Правя го за Сали. Така искаше баща й, а той беше мой клиент. Правя само това, което той поиска от мен. Ако не беше момичето, щях да разкажа на полицията всичко. — Фин се обърна и си тръгна, без да се обръща.

* * *

Фин вървеше по „Фенуей“, запътил се към музея. Лятото беше в пълния си разцвет и паркът беше пълен с хора, дошли да избягат за малко от градската суета и да подишат чист въздух. Колата му беше паркирана точно пред музея. Зад кабриолета беше паркиран познат черен линкълн, спрян напряко. Детектив Стоун седеше на капака на линкълна и го гледаше как приближава.

Хвърли поглед към часовника си, когато адвокатът се доближи на разстояние, достатъчно за разговор.

— Казахте в пет и половина — започна детективът. — Закъсняхте.

— Извинете ме — отвърна Фин. — Забавиха ме.

— И за какво толкова искахте да говорим?

Фин внимателно подбра думите си:

— Мислех си, че имам информация, която може да ви е от помощ.

— И каква е тази информация? — Стоун остана облегнат на колата си, с наведена глава, но внимателно наблюдаваше реакциите и поведението му.

Адвокатът поклати глава.

— Стана грешка. Не знам нищо, което би ви помогнало.

Стоун продължи да го гледа.

— И затова поискахте да се срещнем? Да ми заявите, че няма какво да ми кажете?

— Съжалявам.

— Съжалявате значи. — Детективът насочи вниманието си към атлетична млада жена, която тичаше по алеята от другата страна на улицата. — Не е само това, нали? Определено знаете нещо. Нещо, което няма да ми кажете.

Фин сви рамене.

— Какво е това, към което истински сте привързан, Стоун? Какво най-много обичате?

Стоун продължи да следи с очи младата жена.

— Обичам да ловя престъпници — отговори. — Обичам да гледам как лошите влизат на топло за дълго.

— А ако нямаше лоши? Ами ако това са само убити от живота хора, на които съдбата не е оставила друг избор?

— Първопричината няма значение. Ако престъпват закона, значи са лоши. — Спринтьорката зави зад ъгъла и изчезна от погледа на детектива. Той отново се обърна към Фин: — А вие какво обичате най-много, господин адвокат? Към какво най-много сте привързан?

Фин се замисли.

— Най-много съм привързан към клиентите си — отговори след минута.

— Към всичките ли?

— Към някои повече, към други по-малко. Но, да, към всичките.

— Ами лошите?

— Не аз съм този, който ги съди дали са лоши или добри.

Стоун се изправи. Бръкна в джоба на сакото си, извади от портфейла си визитна картичка и я подаде на Фин.

— Ако промените мнението си, ако решите, че можете да ми бъдете полезен с информация, обадете ми се.

— Непременно.

Стоун се качи в колата си и потегли. Фин остана прав, сам с музея на госпожица Джак. Порталът беше затворен, вратата — плътно заключена. Съвременната охранителна система, каквато липсваше преди двайсет години, сега надеждно защитаваше цялата сграда. Пазачите вътре бяха добре обучени и въоръжени.

Погледна часовника си. Беше почти шест. Той се качи в колата си и потегли. Довечера беше поканил за вечеря Лиса и Коз и трябваше да сготви за тях, за него и за Сали. Вече закъсняваше. Усмихна се на себе си. Вечерята щеше да е непринудена и спокойна, но не си спомняше откога не се беше радвал на подобен лукс.