Дейвид Хосп
Адвокат за милиони (41)

Трийсет и девета глава

Всичко стана толкова бързо, че в първия момент Сали не разбра какво се случва. В един миг тя гледаше към баща си, в следващия вече беше във въздуха. Със завързани китки падна на земята и се претърколи няколко пъти по склона. Ако това беше някакъв кошмар, щеше да се събуди на мига с разтуптяно сърце, треперещи ръце и учестено дишане.

Уви, не беше сън.

Когато падна във водата, я заболя ужасно. Падна с главата надолу и когато челото й се удари във водната повърхност, си помисли, че се е блъснала в цимент. Вратът й изпука и главата й се килна назад, сякаш я бяха ударили с бейзболна бухалка. И после потъна във водата. Бездната погълна първо главата и рамената й, после — цялото й тяло. За миг си помисли, че това е кръв, която тече от главата й. Моментално като че беше обляна от огън, който течеше като водопад от вероятно смъртоносната рана. Едва по-късно разбра какво се е случило и тогава я обзе паника. Устата й беше запушена и докато по рефлекс искаше да си поеме въздух и вдиша, водата нахлу в ноздрите й и бързо стигна до белите й дробове. Изненадващото усещане предизвика спазми на цялото й тяло, а невъзможността да диша усили отчаянието й. Липсата на въздух я накара неволно отново вдиша. Този жесток и неумолим цикъл продължи още известно време.

В този миг осъзна, че ще умре. Почувства как животът й се изплъзва и в съзнанието й нахлу поток от спомени и емоции. Те се стовариха върху й безмилостни и нетърпими. Тя се опита да ги прогони, мятайки се на всички страни, докато те постепенно я притискаха натясно. Накрая се предаде и тялото й застина неподвижно. Цял живот се беше борила, но в този момент борбата беше непосилна за нея. Най-накрая тя се остави да я носи течението.

* * *

Стоун и Санчес чуха стрелбата.

— Трябва да влезем там — каза Стоун и запали колата, но без да включва светлините.

Санчес погледна към колата, в която седяха двамата агенти от ФБР. Те бяха по-близо до сградата и до алеята, която завиваше отзад, в посоката, от която бяха дошли изстрелите. Санчес се надяваше те да тръгнат първи, за да могат със Стоун да продължат наблюдението — не само на Фин и неговата група, но и на агентите. Хюит и колегата му обаче не показаха готовност да се притекат на помощ.

— Какво правят? — попита Санчес. Тя зададе въпроса повече на себе си.

— Абсолютно нищо не правят — отвърна Стоун. — Трябва да отидем там.

Санчес се поколеба още малко.

— Хайде, шефе. Трябва да влезем.

Накрая тя кимна:

— Добре, да вървим.

Стоун даде газ. Когато потегли от паркинга, той включи полицейската лампа и я постави на покрива на колата. После стисна с две ръце волана и даде газ до дупка. Минаха с бясна скорост покрай сградата, докато стигнаха до ъгъла й, разположен най-близо до реката. Докато летяха натам, подминаха двамата агенти в паркираната им кола. Санчес хвърли поглед към тях и видя лицата им на синята мигаща светлина от полицейската лампа. Хюит и колегата му бяха шокирани.

Тя се съсредоточи върху предстоящата акция. Тъкмо стигнаха до ъгъла на сградата и Санчес извади пистолета и се приготви за сблъсъка.

* * *

Когато Лиъм натисна педала на газта, въздъхна с облекчение. Край, мисията му беше приключила. Мали и останалите щяха да се занимават със спасяването на момичето, а той беше взел картините. Мисията му беше изпълнена и той беше успял.

Още не беше измислил как ще прекара картините през границата. Дори не знаеше къде да пренощува. Не можеше да се върне в къщата в Куинси. Момичето вероятно беше мъртво, но той не можеше да рискува — ако тя беше жива, имаше вероятност да помогне да намерят къщата. Въпреки всичко тези проблеми не бяха нерешими. В Бостън все още живееха достатъчно хора, които бяха предани на каузата. Колкото до изнасянето на картините от страната, от обира бяха минали двайсет години и вниманието на властите към случая със сигурност вече не беше толкова повишено. Щом началниците му разберяха, че мисията му е протекла успешно, те щяха да му помогнат картините да стигнат до Ирландия.

Той продължаваше да обмисля плановете си и микробусът набра скорост, когато зави зад сградата. Нямаше достатъчно време да реагира, когато пред него изскочи кола.

Видя мигащата синя лампа и инстинктивно натисна спирачките с двата крака. Нямаше как обаче да избегне сблъсъка. Полицейската кола се носеше срещу него с пълна скорост. Той извика от гняв, когато видя как предницата й се заби и потъна в предната му броня. Микробусът сякаш се покатери върху покрива на колата, който моментално смачка полицаите. Видя ги само за част от секундата, преди въздушните възглавници в микробуса да се задействат и да го притиснат към седалката. Като че носът му беше счупен, но той не обърна внимание на болката. Беше твърде ядосан.

С всички усилия избута възглавницата, за да може да се измъкне от микробуса. Вратата беше огъната от удара и той трябваше да я удари с рамо, за да се отвори.

Умът му трескаво работеше и оценяваше ситуацията. Трябваше да действа бързо, но последователно и да определи приоритетите си. Първата му работа беше да се погрижи двамата полицаи да не останат живи. Ако оцелееха, той щеше да изгуби своята преднина и полицията щеше да е по петите му, преди да е успял да изнесе картините от Щатите. Щом се оправеше с тях, щеше да мисли за проблема с превоза — микробусът вече не ставаше за нищо.

Измъкна се от микробуса и само хвърли поглед към товарния отсек, за да провери дали картините са невредими. Видяното му вля нови сили и надежди.

Главата му пулсираше и силно го болеше. Приближи се до колата. Бяха двама — леко пострадали, но живи. Жената на пътническата седалка беше малко по-възрастна от него. Тя клатеше глава, опитвайки се да се съвземе. Вдигна поглед към него, на лицето й беше изписано объркване. Зад волана седеше по-млад мъж, който вече се мъчеше да се измъкне от притисналата го възглавница. Воланът беше издаден навътре, но не достатъчно, че да причини сериозни травми на шофьора. Само дето му пречеше да излезе от колата.

Лиъм вдигна оръжието си и го насочи към жената. Тя го погледна през пукнатото стъкло и постепенно осъзна реалността. После извика: „Не!“

Отекна изстрел и жената подскочи. Тя не се бори с болката обаче и сега Лиъм остана объркан. Погледна пистолета си и видя, че не е дръпнал спусъка. Оръжието лежеше в дланта му отпуснато и сякаш беше станало три пъти по-тежко. После смаян погледна жената в колата и с огромно усилие вдигна пистолета.

Прозвуча втори изстрел и този път силата на удара го завъртя около оста му. Отлетя върху предния капак на полицейската кола. Видя едър чернокож мъж на два метра и половина от него, насочил пистолет към главата му.

— Не мърдай! — извика чернокожият.

Лиъм видя двете тъмни петна върху ризата си: едното беше върху лявото рамо, а другото — на гърдите му. Чак тогава разбра, че е бил прострелян.

— Копеле! — процеди през зъби.

Дишането му отслабна и думите излязоха от устата му като шепот. Той направи усилие да поеме повече въздух в дробовете си. Вдигна очи към мъжа, който приближаваше с насочен към него пистолет. Сети се, че още стиска оръжието, и се прицели в чернокожия.

— Копеле! — извика и понечи да дръпне спусъка.

Така и не усети третия изстрел. Куршумът го удари над дясното слепоочие, пръсна костта, мина през мозъка и направи дупка в тила. Тялото му се свлече върху това, което беше останало от предницата на полицейската кола, и оттам на земята, оставяйки след себе си кървава диря.

Агентът от ФБР, който го застреля, пристъпи напред и го побутна с крак, за да се увери, че наистина е мъртъв. Макар че не можеше да има никакво съмнение.

Мисията му на този свят приключи.

* * *

Фин не предполагаше, че ще е толкова студено. Той скочи в реката, без да се замисли много, и когато се сблъска с водата, всичките мускули по тялото му сякаш се свиха едновременно. Подаде глава на повърхността и се ориентира във водата. Пое си дълбоко въздух и се гмурна под повърхността, плувайки към дъното с всички сили.

Плуваше с отворени очи, но беше безполезно. Под водата не се виждаше нищо. Затова замаха с ръце напосоки, опипвайки, надявайки се да се натъкне на Девън или на Сали. Тази тактика също не донесе успех, но нямаше избор и продължи да опипва под водата. След малко излезе на повърхността, за да си поеме въздух, и отново се гмурна.

Много скоро изгуби всякаква надежда. Чувстваше се безсилен и шансовете му да открие Сали или Девън бяха близки до нулата. Въпреки това нямаше право да се откаже.

Когато за втори път се вдигна на повърхността, ръката му докосна нещо вляво. Протегна се, но в същото време въздухът му свърши и той се нагълта с вода. Изскочи на повърхността и изкашля погълнатата вода. На брега отекнаха изстрели. Отново си пое въздух и се гмурна по посока на твърдото тяло.

Само след няколко загребвания отново го докосна. Протегна се и го стисна. Приличаше на рамо. Хвана го с две ръце, докато не усети, че това е човешка ръка. Издърпа тялото, уви ръка около врата и с всички сили замаха с краката, плувайки нагоре.

Разбра, че е Девън, още преди да излезе на повърхността. Тялото беше твърде едро, за да е на Сали. Отчая се. Бяха минали няколко минути, откакто момичето потъна в реката. Беше почти невъзможно да я открият. Бяха я изгубили.

Фин се придвижи до стената на речния бряг. Девън изплю вода.

— Коз!

Приятелят му не се виждаше никъде.

— Коз! — извика Фин отново.

Козловски се показа над стената.

— Тук съм! — извика.

Фин преплува разстоянието.

— Извади го на сушата. Аз се връщам да търся Сали.

Избута нагоре тялото на Девън, а Козловски го хвана за ръката. Девън още беше със затворени очи и кашляше. Беше пребледнял като призрак.

— Не! — извика, докато плюеше вода. — Сали!

— Отивам да я търся — каза Фин.

— Моля те!

— Ще направя всичко възможно. Кълна се.

Козловски понечи да издърпа Девън за ръката.

— Не! — отново извика той. Този път отвори очи и погледна адвоката. — Първо извадете нея.

Фин го погледна с недоумение. После забеляза, че с другата си ръка Девън стискаше под водата човешка китка.

Той се протегна, стисна китката и я издърпа. Тялото беше безчувствено и не реагира.

— Изтегли я! — извика Фин на Козловски.

Козловски пусна Девън, наведе се и грабна Сали за ръката. После я издърпа нагоре, сякаш беше кукла. Когато пусна Девън, той за малко потъна под водата, но Фин го хвана и го вдигна на повърхността. Миг по-късно Козловски отново се появи и издърпа Девън на сушата.

Останал сам във водата, Фин се опита да се покатери по стената. Дишаше тежко и трепереше от студ. След време, което му се стори цяла вечност, Козловски го хвана за ръката и го измъкна от реката.