Гийом Мюсо
Защото те обичам (5)

5. Светлина

Никой не може да стигне до зората, ако не е минал по пътеката на нощта.

Халил Джубран

Три месеца по-късно…

Краят на зимата е, началото на пролетта.

Бледорозова зора изгрява над „Ийст Сайд“ и обещава слънчев ден.

Недалеч от бреговете на Ийст Ривър се издига църквата „Света Богородица“, малък енорийски храм, сгушен между някакъв склад и висока бездушна сграда. В нея има център за временно настаняване на бездомници. Макар че обзавеждането му е оскъдно (олющени плочки, нестабилни преградни стени, повредени кранчета), обитателите на улицата ценят много това място. Те знаят, че за разлика от държавните приюти тук няма да им задават излишни въпроси, затова пък могат да намерят храна и чисти дрехи.

В спалното помещение в подземието десетина бездомници все още спят върху походните си легла, докато в общия салон на приземния етаж ранобудниците вече си сервират скромна закуска. Това е същински Двор на чудесата^[1] от XXI век: седнала на една маса, млада, но вече беззъба жена гълта кафето си; до нея висок руснак с ампутирана ръка несръчно дроби на трохи бисквитата си, за да я яде по-дълго време; до прозореца стар кльощав негър, съвсем безразличен към храната, се е свил в спалния си чувал и си повтаря някаква натрапчива молитва.

Изведнъж вратата се отваря и се показва мъж с черно палто и гъста брада. Макар да не е спал тук, той е от редовните посетители. От известно време е възприел навика да идва в центъра, за да зареди батерията на телефона си.

Затворен в себе си, безразличен към всичко, което го заобикаля, Марк Хатауей се замъква в един от ъглите на помещението и рухва до електрическия контакт, за да включи в него зарядното на хромирания си телефон.

Не е виждал жена си от Коледа. Сега вече не прилича на нищо.

С разчорлени коси, с угаснал поглед, с набраздено от кир лице, той отдавна е напуснал света на живите, за да се рее в някаква постоянна мъгла, последен етап преди окончателното рухване.

Имате ново съобщение.

Металическият глас на телефона не събужда нищо в него.

Но ето че чува…

— Марк? Аз съм…

Този глас му е познат: това е гласът на жена му. Макар че съзнанието му е замъглено, той долавя ридания в гласа й.

— Обади ми се, спешно е…

Кратка тишина, последвана от:

— Трябва да ти кажа нещо…

В този момент Марк е убеден, че Никол иска да му съобщи, че е намерен трупът на Лейла. Внезапно го връхлита ужасно видение: ламя, звяр, момиченце, което крещи в нощта, но…

— Ти наистина…

Дъхът му секва. Ударите на сърцето отекват в слепоочията му.

— … ти наистина имаше право — подхваща Никол.

Нова порция тишина. В този миг той в нищо не вярва, нищо не разбира. Следва:

— Намериха я…

Марк затваря очи, намира сила да промълви някаква молитва, без да знае към кого я отправя.

— Тя е жива, Марк.

Гореща вълна залива тялото му и го поваля.

Сега вече ридаещият е той.

— Лейла е жива.