Джесика Хол
Изпепеляване (4)

Глава 4

Тери напусна моргата и се отправи към кабинета на Корт. Срамуваше се, задето въвличаше Грей Хюит в бъркотията наличния си живот, но имаше нужда от него, ако искаше да се измъкне. Трябваше й преграда между нея и комисаря, а Грей беше солиден и безопасен. И сладък. Ако се налагаше да се развява наоколо с гадже наужким, той беше идеалният кандидат.

Фактът, че Грей вече се преструваше на увлечен по нея, също помагаше.

Тери не знаеше на какво бе способна близо до Корт, а ако искаше да изчисти името му, не можеше да си позволи никакво разсейване. Руел не казваше всичко, това беше сигурно. Той представи случая твърде небрежно, след което я принуди да го поеме.

Корт, от друга страна, трябваше да смята, че Тери не е свободна. Като предпазна мярка, в случай че в главата му витаеха мили спомени от февруари. Пък и нейните мокри фантазии от разстояние също ставаха смешни. В ролята на буфер Грей щеше да й помогне да си върне достойнството и самоуважението.

Е, и гордостта. Корт не биваше да научава колко дълбоко я бе наранило държанието му. Макар че тя сигурно щеше дълго да ближе рани.

Тери спря на ъгъла и си купи чаша изстудено кафе от любимата си улична лавка.

— Днес искаш ли захар? — попита огромната чернокожа жена, докато пълнеше чашата й.

— Не. Имаш ли валиум, Ирен?

— Съжалявам, бебче. — Тя се ухили и златните й зъби лъснаха. — От химическите отрови предлагам само изкуствени подсладители.

— Не й вярвайте, детектив — обади се някакъв портиер от опашката. — Нейната лимонада не е порозовяла от момински свян.

Ирен се намръщи.

— Не знам защо добрият Господ е създал мъжа.

— Защото е знаел, че вибраторът няма да може да коси тревата — предположи Тери.

Докато всички на опашката се смееха, Ирен подаде на Тери кафето и рестото.

— Чувам, че си започнала да бориш мафията.

Тери недоумяваше как точно уличните търговци в центъра на Ню Орлиънс се сдобиваха с актуалната информация. На фона на скоростта и ефективността на тяхната система, планът Амбър^[1] изглеждаше муден.

— Да, там съм за няколко седмици.

Ирен се огледа на всички страни.

— Внимавай с Руел — прошепна тя. — Има омагьосани очи и вижда всичко.

Тери отпи от кафето си и изчака опашката да се разотиде.

— Познаваш ли комисар Корт Гембъл?

— Виждала съм го по новините. Има хубав задник, нали? — Ирен се разтресе в дълбок смях.

— Несъмнено. — Тери потисна спомена колко пъти го бе сграбчвала в онази дива февруарска нощ. — Напоследък чувала ли си нещо за него?

Ирен се замисли за момент.

— Двама пожарникари разправяха, че им е поръчал по-добро оборудване. Секретарката му, дето се казва Сади, все извънредно работи. Но не се оплаква. — Тя килна глава. — Да поразпитам ли?

— Може, но гледай да не бие на очи. — Тери извади портфейла си. Ирен доби дълбоко възмутен вид.

— По дяволите, момиче, прибери това веднага. Ти си купуваш кафе от мен всеки Божи ден от осем години, нищо не ми коства да си наостря ушите.

Тери се ухили.

— Тогава цял живот ще си купувам кафе от теб, шери^[2].

Няколко подвижни телевизионни станции все още бяха паркирани пред административната сграда на полицията, затова Тери сви към страничния вход. Три пъти я спираха за проверка, преди да стигне до залата за брифинги. Срещата вече беше започнала, така че тя се вмъкна тихичко и седна на последния ред до Лоусън Хейзнъл.

— Мислех, че вече преследваш мафиотите — каза Лоу и й подаде един екземпляр от предварителния доклад.

— И аз така си мислех. — Тери забеляза Корт да седи на една маса в предната част на стаята. Беше потънал в дълбок разговор с един капитан от пожарната. Гърлото й се стегна. — Обичаш ли изстудено кафе без захар?

— Предлагаш ми безплатна доза кофеин? — Лоу се оживи. — Давай го тука, по дяволите.

— Да ти е сладко. — Тя бутна чашата в ръцете му.

Главният следовател представяше в резюме какво бяха открили на местопрестъплението.

— Установихме, че пожарогасителната инсталация е била повредена, а изходните врати на север, юг и на изток бяха залостени и заключени. Пожарът е попречил на жертвите да стигнат до западните прозорци и главния вход — единствените останали изходи. Не че са имали много време да го направят. Флаш-оверът^[3] е бил през първите шейсет секунди. Имам няколко скици на заведението, които мога да ви покажа. — Гил слезе от подиума, за да включи шрайбпроектора.

— Какво е флаш-овер? — попита един местен федерален агент.

— Това е последният етап от развитието на пожара — обясни Корт. — Когато всички горими материали в рамките на засегнатото място се подпалят. — Той отмести очи и ги присви.

Тери се сниши в стола си.

— Осветлението е угаснало почти веднага, а нямаше аварийно осветление, така че тъмнината е усилила паниката и объркването, — каза Гил и посочи разгърнатия план на „Маскърс“. — Все още не знаем как пожарът се е разгорял толкова бързо и как е достигнал подобна температура. Можем само да предполагаме, че отвореното пространство на заведението е позволило на дима и топлината да се разпространят много бързо и отчасти да причинят струпването на източната врата, но пожарът не е избухнал случайно. Някой му е помогнал.

Корт продължаваше да я гледа, осъзна Тери и прокле Руел за стотен път. Нямаше да бъде трудно да приспи подозрителността на Корт. Щеше да е напълно невъзможно. Лоу вдигна чашата си, за да привлече вниманието на следователя. Когато мъжът го погледна, той попита:

— Всички жертви ли са открити до изхода?

— Не. — Гил прегледа бележките си. — Моите хора са открили три тела на бара и две в офиса на управителя. Съдейки по изгарянията на последните две тела, които са частично разчленени, моето предположение е, че са били в непосредствена близост до източника на една от експлозиите. Възможно е дори те да са задействали устройството или просто са имали лошия късмет да са точно до него.

Тери почувства как стомахът й се сви на топка, докато слушаше описанието на онова, което бяха понесли жертвите.

— Двамата в офиса на управителя са загинали моментално. Осмицата в бара вероятно са били изпепелени незабавно по време на флаш-овера, труповете са с тежки телесни и белодробни изгаряния. Последните петима са успели да стигнат до изходната врата, но са починали скоро след това. Нито едно от телата не показа признаци да е отъпкано, така че те вероятно са си помагали. Две от жертвите бяха намерени хванати за ръце.

Тя погледна към Корт, чието лице беше напълно безизразно. Тери беше разследвала ужасяващи случаи в своя отдел, но убийствата никога не бяха случайни. В повечето случаи са касаеше за една жертва. Пожарът бе нещо като гняв Божи, който помиташе всеки и всичко по пътя си. Как се понася подобно нещо?

— Какъв изверг може да причини подобно нещо на невинни хора? — възкликна Лоу.

— По принцип, детектив, се касае за четири типа мотиви — рече Тил. — А именно вандализъм, престъпно намерение, предумишлено убийство и психическо разстройство. Децата и малолетните престъпници обикновено са отговорни за повечето от вандалски пожари. Палежите с престъпно намерение се извършват с цел финансова изгода или прикриване на друго престъпление. Пожарите с цел отмъщение, както например опожаряването на църкви и синагоги в типичните престъпления от омраза, се извършват със злонамерена умисъл. Най-опасни са пожарите дело на психопати. Тези хора обикновено са обсебени по някакъв начин от пожарите и изпитват наслада да ги подпалват и да гледат как горят.

— А този тук към кой вид спада? — попита федералният агент.

Тил погледна към Корт.

— По този въпрос ще дам думата на комисар Гембъл.

Корт се качи на подиума.

— Благодаря, Тил. Дами и господа, знам, че повечето от вас си имат достатъчно тежки случаи, без да се брои този, така че ще се извиня от името на кмета. Както знаете, той няма да го направи. — Корт изчака последвалият кикот да утихне. — Предлагам да работим върху четири компонента: доказателства, свидетели, жертви и извършители. Още отсега ще ви кажа, че повечето случаи на палежи не се решават за една нощ, така че ако сте планирали отпуск, ще бъде най-добре да го отложите.

Наоколо се понесоха стонове.

— В този случай имаме работа със сериозен палеж по няколко причини — продължи Корт. — Имаме няколко огнища на възпламеняване и звукови детонации, а не само избити прозорци. Вероятно са използвани свръхмодерни експлозиви и високотемпературни ускорители или НТА.

— Отново работа на Подпалвача, нали? — попита някакъв мъж на първия ред.

— Все още не знаем. Пожарът е бил задействан в точно определен момент, добре организиран и се е разгорял светкавично, което се вписва в профила на Подпалвача. От друга страна, температурата е била много висока и са загинали много хора, което не е типично за него. Запалителните устройства също са конструирани различно този път, в сравнение с предишните му палежи. Вероятно са били доставени на бара в специални кутии, опаковани като подаръци, лично от извършителя няколко минути преди избухването на пламъците, а този подход не е типичен за Подпалвача. По всичко изглежда, че изходните врати са нарочно залостени, а пожарогасителната инсталация е повредена преди детонацията.

— В такъв случай целта не е била просто да изгори бара — рече Лоу. — Като че ли е искал да изпепели всички вътре.

— При пожари като този, детектив, жертвата разполага с по-малко от тридесет секунди, за да се измъкне. — Гласът на Корт прозвуча приглушен и безмилостен. — Той е знаел още когато го е планирал, че ще екзекутира хората вътре.

Една инспекторка от градската полиция се намръщи.

— Значи предполагате, че е мъж, така ли, комисар?

— Повечето подпалвачи, както и серийните убийци, са мъже. Съвсем малък процент са жени. — Корт слезе от подиума и застана в предната част на стаята. — Независимо дали извършителят е Подпалвачът или е друг, той е интелигентен, находчив и хладнокръвен. Събитията от снощи показват, че не цени човешкия живот. Може да е целял отмъщение или убийство, но аз твърдо вярвам, че този човек страда от някакво скрито психологическо разстройство.

— Психопатите са рецидивисти, нали? — обади се Лоу.

— Да. Ако деянието ги изпълва със сила, те искат да го повтарят отново и отново. Ако този пожар не е достатъчно голям, той може да опита отново. И всеки път ще пали все по-големи и по-големи пожари, за да нанесе повече щети ида направи по-зрелищен спектакъл. Той ще иска все по-голямо внимание от медиите и ще го привлича с все по-голям брой жертви, затова ще се ориентира към все по-посещавани места и по-големи струпвания на хора.

— Какъв тип места? — попита един от градските инспектори.

— Големи хотели, търговски центрове, дори начални училища — рече Корт.

— Мили Боже! — възкликна някой зад Тери.

— Гил е в течение със задачите на екипите. Ще правим сутрешни брифинги всеки ден в осем часа. Ако имате проблеми, обадете ми се. И още нещо: тук не става въпрос за медиен шум или за следващата предизборна кампания на кмета догодина. Важното е да го пипнем. Тук става въпрос за спасяването на човешки животи. Очаквам от вас да дадете най-доброто от себе си. — Той погледна Тери право в очите. — Ако не можете да ми го дадете, не ми губете времето.

Корт наблюдава Тери през целия брифинг. След начина, по който му говори тя снощи и след това, което беше научил тази сутрин, тя не би трябвало да е тук. Не беше възможно Пелерин да й е възложил тази задача; вече беше позвънил там, искайки да говори с нея, и му съобщиха за внезапното й прехвърляне в БОП.

Обаждането от Франк Белафини не му излизаше от ума. Мафиотският бос не си губеше времето с напразни заплахи.

Той даваше обещания и ги спазваше. Очистването на Стивън Белафини можеше да е първата акция на друга фамилия, която иска да поеме дейността на Франк. В такъв случай пожарът в „Маскърс“ щеше да е само началото. В БОП сигурно знаеха дали в средите на нюорлиънската мафия къкреше тиха борба за надмощие и може би бяха изпратили Тери да събере доказателства за собствените им цели.

Нещата се развиваха прекалено бързо за вкуса на Корт. Някой дърпаше конците и по всичко личеше, че този някой не бе Тери.

Той я настигна в коридора извън залата.

— Бих искал да поговорим в кабинета ми, детектив. Още сега, ако е удобно.

— Разбира се, комисар. — Тя се обърна към полицая, с когото разговаряше. — Ще се видим по-късно, Лоу.

Корт изчака да останат зад затворени врати, преди да заговори отново.

— Изобщо не очаквах да те видя тук. — Всъщност, не искаше да я вижда до края на живота си.

— Мерси, подобно. — Тя издърпа стола пред бюрото му половин метър назад, преди да седне. — Възложиха ми случая преди около час.

Той отиде до бюрото си и включи компютъра, за да си даде вид, че прави нещо важно и сериозно.

— Вярно ли е, че вече работиш в отдела за борба с организираната престъпност?

— Да.

— Считано от днес.

— А-ха. — Тери напъха ръце в джобовете на панталона си и се зае с интерес да разглежда дипломите и сертификатите на стената.

Корт вдигна телефона.

— Ще се обадя на Руел.

— Добре. — Тя стана и тръгна към вратата.

— Сядай, детектив.

Тери въздъхна и се тръшна на стола. Корт успя да се свърже единствено с гласовата поща на шефа на БОП, където остави наситено с драматизъм съобщение, преди да затвори.

— Ти ли поиска тази задача?

— Имаш предвид, за да те вбеся? Не. — Тя се облегна назад. — Напротив, дори се опитах да се измъкна от нея.

— А беше ли настойчива?

— Комисар, по този случай работят още петдесет и няколко човека. Дълбоко се съмнявам, че ще си се пречкаме в краката.

Той не искаше да й се пречка в краката. Искаше да се намести между тях.

— Какво общо има тук отделът за борба с организираната престъпност?

— В този пожар ние търсим улики за рекет. — Гласът й остана равен.

— Значи Руел те назначи по случая. Още на първия ден в неговия отдел.

— БОП ми се вижда доста оживено място. — Тери започнала барабани с върховете на пръстите си по подлакътника на стола. — Предполагам, че като новобранец аз бях най-лесна за жертване.

Корт долавяше усилващото се напрежение в ритъма. Тери криеше нещо.

— Той знае ли за теб и мен?

— Теб и мен? — Тя си придаде театрално озадачен вид. — Какво говориш, комисар Гембъл, между теб и мен няма нищо.

Да, нямаше, и въпреки това той все още искаше да я грабне от стола, да разтвори възголямото яке, да разкъса грозната блуза и да провери дали гърдите й имат онази съвършена форма, която капризната му памет пазеше все още.

— Руел знае ли, че с теб сме били интимно обвързани?

— Интимно обвързани? Какъв учтив израз за онова, което направихме. — Тя наклони глава. — Майка ти ли те научи да се изразяваш по този изискан начин или просто си чел твърде много любовни романи?

Той проследи дългата линия на шията й и за част от секундата си представи как обвива ръце около нея.

— Той знае ли?

Тери сви устни.

— Не, Корт, Руел не знае. Дори брат ти не знае. Аз не се хваля с моите забивки за една нощ.

— Добре. — Той се отпусна мъничко.

Но Тери не беше приключила.

— Неприятно ми е, че ще нанеса този тежък удар върху егото ти, но онова, което се случи, не беше кой знае какво. Ти се беше напил, изпукахме се, и толкова. — Тя преметна крак връз крак. Панталонът й не беше изгладен, а колената бяха торбести и набръчкани. — Опитай се да го надживееш, става ли?

Значи това го очакваше през следващите два месеца. Нейната уста, всеки ден.

— Имам нужда от участието на БОП по този случай. Не искам да ме разсейват. Не те искам тук.

— Поискай да назначат друго ченге, когато говориш с Руел. — Тя погледна часовника си. — Трябва да се присъединя към оперативката на моя екип и да си получа задачите за деня.

— Не съм свършил. — Корт се надвеси над нея, залепил длани върху ръба на бюрото, преди да се овладее. — Ти си добра. Много добра.

Брадичката й се повдигна съвсем леко.

— Една нощ в леглото ми не те прави съдник.

— Ти си тази, която не го е надживяла.

Вместо да заеме отбранителна позиция, тя се ухили.

— Но все пак не съм аз тази, която хуква в обратна посока всеки път, когато те види.

Значи беше забелязала. А това означаваше, че беше следила внимателно. А се преструваше на незаинтересована.

— Не се страхувам от теб.

— Но не ме харесваш. Долових този сигнал, силно и ясно. — Сега вече изглеждаше отегчена. — Беше грешка, комисар. Всички грешим. Никой не е пострадал. Приеми го, забрави го и продължи напред.

Да забрави! Бленуваше я и я сънуваше толкова често. Делеше ги по-малко от метър разстояние. Две крачки, които можеше да преодолее за миг. Вратата беше заключена. Бюрото щеше да свърши работа. Столът също. А най-добре на пода.

— Да продължа напред. — Той се вкопчи в ръба на бюрото толкова силно, че ръцете го заболяха. — Ти успя ли?

— Да, аз успях.

Единствената й грешка беше, че й трябваха седем секунди, за да измисли тези три думи.

Тери винаги се опитваше да бъде мъжко момиче. Особено когато той беше наблизо, както сега. Деловият тон не можеше да прикрие факта, че зениците й бяха разширени, а по челото и слепоочията й изби пот. Под дясната страна на челюстта й сухожилието беше обтегнато, пръстите й бяха приковани към стола с такава сила, че ръцете й бяха побелели. Тери се опитваше с всички сили да запази самообладание. Да запази разстоянието между тях.

Изобщо не беше продължила напред. Тя все още го искаше. Все още копнееше за него.

Корт се изненада как се изостриха сетивата му в нейно присъствие. Можеше да долови миризмата на кафето, което бе пила, и на шампоана, с който се бе изкъпала. Не миришеше на парфюм — тя никога не ползваше, — но на него това му харесваше. Беше изморен от жени, които миришеха на цветарски магазини и щанд за подправки. Почти усещаше вкуса на устата й. Трябваше да се наведе още половин метър напред и щеше да я вкуси. Нейните устни се извиха в безмълвен присмех. След това тя изрече нещо, което Корт не очакваше.

— Сега съм с Грейсън Хюит. Грей и аз сме заедно. — Усмихна му се. — Както казах, аз преживях случилото се.

— Извинете, комисар — обади се Сади по интеркома.

Корт се изправи и натисна копчето.

— Задръж всички повиквания, докато не свърша с детектив Винсент.

— Съжалявам, сър, но ви търси градската съветничка госпожа Картър. Тя е тук и иска да разговаря с вас. — Учтивият тон на Сади показваше, че дамата от градския съвет вече е нетърпелива.

— Две минути, Сади.

Той изключи интеркома и се обърна, виждайки как Тери се насочва към вратата.

— Терез.

Тя се спря.

— Не сме свършили.

— Не сме започвали нищо.

И излезе.

 

 

Мъжът, който беше убил в пожара четиринадесет човека и жената, която обичаше, не си направи труда да уведоми служителите на рецепцията, че напуска хотела.

Бог не е за подиграване. Бог не е за подиграване.

Той намери сили да събере вещите си и да забърше всички свои следи, преди да остави ключа от стаята на нощното шкафче и да се измъкне. Дори да се усъмняха от внезапното му измъкване, никога не биха могли да го намерят. Беше невъзможно да проследят кредитната и личната карта, които използва.

Недейте се лъга. Бог не е за подиграване.

Той подмина лобито и сви към задния вход, откъдето излезе на една странична уличка. Отдалечи се от трясъка, виковете, маркучите и сирените, защото умът му отказваше да ги приеме.

Скита се часове наред, кръстосвайки улиците на Ню Орлиънс, без да мисли, само вървеше. Когато се умори, намери една пейка и седя, докато не отпочина достатъчно, за да тръгне отново.

По някое време се качи на един автобус, който преминаваше през Гардън Дистрикт. Един час по-късно той седеше в някакво кафене, където му сервираха сандвич с пиле и салата. Той се опита да яде, но всичко имаше вкус на пепел.

Неговият свят беше във Френския квартал. Светът, който той превърна в смърт и пепел. Той бе убил. Това нямаше значение. Беше го направил за нея.

Каквото посееш.

— Добре ли си, скъпи? — попита сервитьорката, когато му донесе сметката и видя недокоснатата чиния.

Той я погледна. Беше дебела, с боядисана в отровно червено коса и вонеше на гранясало олио и пот. Хрумна му да я застреля от упор, само задето имаше нахалството да диша, когато неговата любима вече не можеше.

Но вината не беше нейна. А негова. Каквото посееш, това ще пожънеш.

— Добре съм. — Остави й щедър бакшиш.

Той винаги носеше оръжие, а тежестта под лявата подмишница го утешаваше. Бръкна в якето си няколко пъти, за да напипа полирания метал. Сега той можеше да му осигури бърз, милосърден край. Много повече, отколкото заслужаваше. Повече, отколкото й бе дал.

Слухът за пожара се разпространи светкавично като пламъците. Всички наоколо приказваха за това, така че той не можеше да избяга. Винаги бе вярвал в Бог, но никога толкова силно както сега. Никой не можеше да се мери с Всемогъщия по изобретателност на отмъщението.

Бог не е за подиграване.

Озова се пред една будка за вестници, вперил поглед в заглавната страница на някакво следобедно издание, посветено специално на трагедията в „Маскърс“. Имаше снимки на разрушената сграда, кадри в близък план на покрити трупове. Планът беше сполучил, както се очакваше.

Това ще пожъне.

Един непознат се спря да пусне монети в автомата и да си вземе вестник. След моментно колебание, непознатият взе още един вестник и му го подаде.

— Вземи, приятелю. Аз черпя.

Той се подсмихна.

— Благодаря. — Той разгъна страниците и видя две снимки в долната част, останали скрити досега. На едната се виждаше как кметът на Ню Орлиънс дава пресконференция. На втората се виждаше висок кестеняв мъж с изящна блондинка. Надписът гласеше „Комисар Кортланд Гембъл от отдела за противопожарна безопасност и госпожица Ашли Бушар на вечеря на Националния съвет по противопожарна безопасност, проведен в «Луи Кру» през януари“.

Взира се в снимката, докато очите го заболяха. Гембъл беше прегърнал жената през кръста и й се усмихваше. Очевидно фотографът го беше хванал неподготвен, дори изглеждаше щастлив. Кой мъж не би бил щастлив до подобна красавица? Кой мъж би искал до себе си изнемощяла от болки, умираща жена, когато може да има госпожица Ашли Бушар, толкова млада, здрава и пълна с живот?

Гембъл редовно присъстваше в светските хроники, придружаван от красиви млади жени. Те се тълпяха около него. През януари той бе избрал да прегръща и да милва, да целува и да чука това прекрасно създание. Може би дори я бе накарал да повярва, че е влюбен в нея. Или може би наистина я обичаше. Обичаше душата и тялото й така както обича мъжът, когато намери жената на своя живот. Жената, която за него бе всичко. Нали?

Опасен бизнес беше това, любовта. Далеч по-опасен от неговата предишна професия. Любовта бе толкова нежна, красива и крехка. Също като нея.

Човек никога не знаеше кога щеше да превземе сърцето му или кога щеше да изгори жива пред очите му.

Кортланд Гембъл нямаше представа какво беше това чувство. Той никога не бе страдал. Той никога не бе познал истински лишения. Той взимаше любовта, която му се предлагаше — и дори я подминаваше, — без да осъзнава какво съкровище беше тя или колко бързо или необратимо можеше да бъде изтръгната.

Имаше толкова много неща, на които можеше да научи Гембъл сега, изхождайки от позицията на опита си. Може би затова Бог му бе причинил нещо толкова ужасно. За да разбере, каква болка можеше да изпитва човек. Сега провидя, че неговият велик план беше само един жалък фарс. Нищо в сравнение с онова, което той сега знаеше.

Бог не просто го наставляваше, той бе отворил очите му. Едва сега знаеше какво е истинска любов. Комисарят не знаеше. Обзе го чувство на мир и покой, съзирайки своя нов път.

Бог го беше избрал да бъде учител на Корт Гембъл.

Онзи, който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне, и оня, който сее щедро, щедро ще и да пожъне. Всеки да дава според както е решил в сърцето си, без да се скъпи и не от принуждение, защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце.

— Добре ли си, друже? — попита мъжът, който му даде вестника.

— Да. — Подпалвачът се усмихна. — Ти ме вдъхнови, приятелю.