Джесика Хол
Изпепеляване (1)

Глава 1

Дори нощта не можеше да прогони от Френския квартал жегата и влагата, вездесъщите демонични сестри на лятото. Вместо това тя ги притискаше плътно с мургавите си дълги ръце. Трите поемаха от кейовете и блатистите местности на Луизиана и плъзваха по улиците на Ню Орлиънс, за да гуляят в неразделна прегръдка.

Тук дори от климата се очакваше да бъде по-кошмарен от обичайното. А нашите демонични приятелки — нощта, юлската жега и влагата, се просмукваха през решетките. Избиваха на ситни капчици по пламналите лица. Мачкаха дрехите, косите и настроението, които бързо повяхваха. Залепваха се за пришълците, подхващаха ги през кръста и ги съпровождаха неотлъчно, докато те се влачеха с увиснали рамена обратно към своите безлични климатизирани хотели.

Туристите бяха толкова лесна плячка.

След полунощ само кореняците с креолска кръв имаха куража да се опълчат на задушаващата горещина и да се шмугнат в любимите си капанчета, където климатикът беше последна грижа, но музиката бе чиста магия, а бутилките зъзнеха, затънали в лед.

Местните знаеха, че комбинацията от един свестен джаз квартет и една студена бира е в състояние да компенсира почти всяка несгода.

Но Дъглас Саймън искаше нещо повече от питие, когато влезе в „Маскърс Тавърн“ и поспря, за да попие лицето си с кърпичка. Външността му привлече едва няколко бегли погледа от неколцината редовни посетители в бара.

Дъглас Саймън не биеше на очи. Беше среден на ръст, с бозави черти. Късо подстриганата мишокестенява къса коса и очи в същия цвят отразяваха кроткото му непретенциозно държане. Костюмът му беше също толкова безличен.

Барманът обаче тутакси разпозна Дъглас и се обърна да натисне паникбутона на стената до касовия апарат. Миг по-късно един добре облечен чернокос мъж изникна от офиса на управителя.

— Дъг.

— Господин Белафини. — Дъглас подаде ръка, която не беше поета. Значи така. Все още не съм достатъчно добър за ръкостискане. — Надявам се, че не съм закъснял.

Току-що беше открил, че тригодишният престой в отделението за съхранение на лични вещи в „Ангола“^[1] се беше отразил пагубно върху батерията на часовника му.

— Точно навреме си. Ела.

Стивън Белафини махна към една зала за частни партита.

— Ела.

Дъглас го последва и огледа светкавично празните маси. Не се виждаше чистач, готов да го изведе от бара и да го ескортира в последното му пътуване. Стените и вратата бяха от стъкло, така че ги виждаха отвсякъде.

— Радвам се да ви видя. — Когато другият го измери с остър поглед, Дъглас добави: — Предполагах, че баща ви ще бъде тук, а той умее да вдъхва респект.

— В затвора си развил параноя, Дъг. — Стивън се усмихна и показа перфектните си зъби. — Не можех да ти кажа това на свиждането в затвора, понеже имаше надзиратели, но баща ми иска да знаеш, че дълбоко оценяваме твоята лоялност към фамилията.

Засега въпросната признателност нямаше външни прояви.

— Благодаря.

— Всъщност баща ми смяташе да изпрати кола да те вземе тази вечер — продължи другият, — но не знаехме къде си отседнал.

— Наех си стая в „Биг Изи Слийп мотел“. — Не се срамуваше от това. — Не мога да си позволя друго.

— От утре ще можеш.

Белафини за глупак ли го смяташе?

— Имаше ли проблем с получаването на договорената сума?

— Нищо подобно. Не се притеснявай за парите. Ако питаш мен, ти си ги заслужи до последния цент. Седни. — Стивън придърпа един стол от ъгловата маса. — Трябва да извадя пари от сейфа. — Той кимна към офиса. — Искаш ли нещо за пиене?

Дъглас седна внимателно. Нямаше как да се отпусне, не и преди да излезе от това място с обещаната отплата.

— Джин с тоник, моля.

— Джин тоник — поръча мимоходом Стивън на бармана.

 

 

Последният човек, който напусна „Маскърс Тавърн“ жив, го направи спокойно и без да бърза.

Излезе от една странична врата, прекоси улицата и пое към някакъв малък хотел. Въпреки препускащите цифри на часовника, настроен в режим на обратно броене, той не ускори ход. Макар да бе подходил към операцията малко по-различно този път, бе направил на близките плантации няколко пробни опита предварително. Знаеше със съвършена прецизност точно колко време оставаше.

Четири минути.

В хотела той мина през лобито, кимна на прозяващия се служител на рецепцията и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. Когато влезе вътре, залости вратата и свали сакото си.

Три минути.

Спря до леглото, за да вземе бинокъла и внимателно сгънатия копринен бял шал, който бе оставил там. Разгъна шала, притисна ефирната материя до лицето си и вдъхна в дълбоко. Беше го откраднал от жената, която го бе носила някога, и вплетеният в коприната слаб аромат извика сълзи в очите му.

Тази жена — неговата жена — винаги ухаеше на люляк.

Тя би изпаднала в ужас, ако можеше да го видя сега в тази стая. Климатикът бръмчеше и рециклираше въздуха като мокра, студена кихавица. Евтиният мокет беше белязан с размазана щампа на кашмирени охлюви в червено, зелено и жълто, а ватираната кувертюра на леглото се кипреше с нескопосни фойерверки в масленозелено, златисто и синьо. В малката баня намери една нащърбена пластмасова кофа за лед, опаковани в целофан чаши, а върху хартиената лента през тоалетната седалка пишеше: „ИСКРЯЩО ЧИСТА ЗА ВАШЕ УДОБСТВО“.

Единствената причина да наеме стая в подобен вертеп беше несравнимата гледка към улицата. Бинокълът му даваше видимост от улица Сейнт Люис до Канална на запад и до Пиратска на изток. Той се доближи до прозореца и го отвори, за да влезе нощният въздух.

Две минути и тридесет секунди.

Това, което направи в „Маскърс“, не му беше за първи път. Беше се превърнал в експерт в тази област, така да се каже. Никога не беше оставал близо до работен обект и никога не бе наблюдавал резултатите от труда си, но този конкретен случай беше специален. Този път работата беше лична.

Настоящата операция му коства немалко пари, време и гордост. Някои биха казали, че рискува бъдещето си, може би дори и живота си, престъпвайки изричните указания във връзка с тази операция. Но в неговия бизнес човек не се издигаше до върха, без да поема рискове.

Тази нощ ще бъде едновременно неговата Декларация за независимост и неговото Възнесение. Монахините, които го обучаваха в католическото училище, не биха одобри избора му, но в известен смисъл именно те му бяха внушили непреодолимата нужда от самоопределение. Сестра Мери Томас го караше да наизустява пасажи от Библията, като например този от Левит, който отекваше в главата му от седмици: „Да не жънеш и саморасла жетва, нито да обираш грозде от нерязано лозе.“

Две минути.

Тази вечер той щеше да се погрижи за бъдещето, гордостта и съдбата си. Тази вечер той щеше да се погрижи за Кортланд Гембъл.

Не се възприемаше като отчаян, а като справедлив човек. След тази нощ той ще вземе онова, което бе негово, което трябваше да е винаги негово. Щеше да накаже Гембъл, човекът, който се беше осмелил да му го отнеме. Неведнъж бе фантазирал как убива съперника си, но убийството би било твърде бързо, твърде лесно. Гембъл трябваше да разбере какво е да живееш вперил поглед в най-съкровеното си желание, без да можеш да го достигнеш, като умираща от глад лисица, копнееща за гроздето в нечие занемарено лозе.

Гембъл бе дръзнал да пожъне онова, което не бе посял. Затова щеше да накара комисаря да страда, както той самият беше страдал.

Една минута.

Той чакаше и наблюдаваше търпеливо. Когато оставаха едва тридесет секунди, някакво такси спря пред бара. Шофьорът излезе да отвори вратата на слаба елегантна жена в рокля на цветя.

— Ще съжаляваш за този щедър бакшиш — промърмори той виждайки как жената подаде на шофьора сгънатите банкноти.

Двадесет секунди.

Жената се обърна към хотела за няколко минути, оглеждайки улицата. Беше леко приведена, с леко заоблени рамене и извит гръб. Уличната лампа над нея освети дългата й черна коса и уплашеното лице. Косите й се развяха със златисти проблясъци.

Шалът се изплъзна от пръстите му и незабелязано падна на пода. Жената извади тънък като паяжина шал с цвят на слонова кост шал и пое с бързи крачки към бара.

Десет секунди.

Той излезе тичешком от стаята на третия етаж, хукна по стълбите и стигна на улицата тъкмо навреме, за да стане свидетел на първата експлозия. Земята се разтресе и прозорците по цялата улица се разбиха на ситни парчета, когато едно огромно огнено кълбо изригна от входа на бара. Експлозията беше толкова голяма и мощна, че го запрати срещу фасадата на хотела, която го посрещна с бетонен удар в гърба.

Една жена залитна към него, притиснала ръце до ушите си, с уста застинала в безмълвен вик.

Той не можеше да помръдне. Това не беше тя. Не можеше да е тя. Нямаше причина да дойде тук. Няма причина, освен ако тя не бе информаторът на Гембъл…

Сестра Мери Томас го беше накарала да наизусти толкова много стихове. Може би онези думи не бяха от Левит. Може би бяха от Галатяните. Нещо за онова, което човек сее.

Звукът на далечни сирени го накара да посегне към мобилния телефон в джоба на сакото му. Трябваше да опита четири пъти, преди да успее да набере номера правилно.

Дискретен глас отговори:

— Кресънт Сити Хоспис.

— Госпожа Белафини там ли е? — попита той с треперещ глас.

— Не, сър, съжалявам, но я няма. Искате ли да оставите съобщение? — Какъв беше онзи стих? Каквото посееш… — Господине…

Облъхна го мощна вълна горещина и дим, която проникна през дрехите му и подлюти очите му.

— Къде е тя?

— Поръча ми да й повикам такси и излезе преди около тридесет минути. Нямам представа къде отиде. — Гласът на медицинската сестра се повиши. — Всичко наред ли е, сър?

Той не я чуваше. Чуваше само нежния глас на сестра Мери Томас, която четеше на учениците в шести клас.

Недейте се лъга. Бог не е за подиграване, понеже каквото посее човек, това и ще пожъне. Мобилният телефон падна на паважа и се разби на парчета.

 

 

Пожарите бяха рядкост в историческия Френски квартал на Ню Орлиънс, затова новинарският екип от „На живо по канал 8“ пристигна на местопроизшествието две минути след първата пожарна кола. Другите пожарни коли, тясната улица и талазите пламъци и дим държаха на разстояние по-бавните новинарски екипи, така че само една телевизионна камера успя да заснеме тактическия щурм на пожарникарите срещу горящия бар.

Падаха горящи въглени. Атрактивната червенокоса жена в блед лимоненожълт костюм сякаш нехаеше за тях, застанала до бронята на най-близката пожарна кола и обърната към насочената камера, зад която стоеше брадат мъж на средна възраст с три фотоапарата около врата му.

— Подобно на огромни пчели в своите жълти защитни якета, черни ботуши и каски — подхвана Патриша Браун, обръщайки се към горящия бар, преди отново да погледне в камерата, — нашите смели огнеборци се спускат в смъртоносния ад, за да се борят с ужасните пламъци. Както можем да видим, пълният състав на Отряд 21 е на бойна нога, за да се бори с този изключително сериозен пожар от трето ниво на тревога.

Тя направи жест и операторът насочи камерата към боядисаните в червено и сребърно коли и пожарникарите, които развиваха и насочваха с впечатляващ синхрон тежките маркучи и ги свързваха със смесителните помпи. Патриша изключи микрофона и използва паузата, за да освежи червилото си и да се огледа.

— Успокой се и престани да правиш аналогии с насекоми — нареди на отражението си тя. — Изглеждай уравновесена и загрижена. Сериозно загрижена. Кървавата следа никога не лъже.

Тя провери дали по зъбите й не са останалите следи от червило. Когато камерата се насочи отново към нея, лицето й изразяваше точната доза тревожна загриженост.

— Веднага щом пожарът бъде угасен, тези смели мъже ще влязат в сградата, за да търсят оцелели. Ние ще ви държим в течение. Но от мястото, където стоя — тя хвърли бърз поглед през рамо, — положението не изглежда обнадеждаващо. Патриша Браун, на живо за новините по Канал 8.

— Звучиш малко прегракнала, скъпа — каза операторът, когато спря камерата и започна да прави статични снимки. — Пийни си малко вода.

— От пушека е, Дейв. Трудно ми е да дишам. — Патриша видя как един познат сребърен SUV спря до бордюра и моментално забрави за дихателните си проблеми. — Гембъл дойде. Ела, бързо!

— Той няма да разговаря с теб — прогнозира Дейв. — Винаги ти отказва.

— Този път може и да ми отговори. — Тя оправи дискретно косата си. — Включи камерата, щом стигна до бордюра.

— Това никак няма да му хареса.

— Няма значение. — Лицето й отново възпроизведе загрижената усмивка. — Комисар Кортланд Гембъл току-що пристигна на местопроизшествието в „Маскърс Тавърн“ във Френския квартал. — Тя замълча за момент, за да даде време на високия широкоплещест мъж да слезе от колата и тя да може да го хване в крачка. — Комисар Гембъл, имате ли някакво предположение как е избухнал този смъртоносен пожар? — и натика микрофона в лицето му.

— Все още не. — Корт направи знак на Дейвид да престане да снима. Когато лампичката на камерата угасна, той погледна към елегантните й жълти обувки на високи токчета. — Стоиш в периметъра на местопрестъплението, Триша.

— Престъпление ли е? Възможно ли е да е работа на Подпалвача? — И тъй като комисарят не отговори, тя изключи микрофона, отдръпна го от лицето му и го погледна безпомощно и умоляващо с кръглите си сини очи. — Кортланд, моля те. — Тя постави ръка с грижливо поддържан маникюр върху ръката му и южняшкият й акцент се преобрази от професионално дискретен намек до дрезгаво захаросано мъркане.

— Продуцентката ми настоява за повече подробности, а знаеш каква вещица е. Ще ти бъда страшно благодарна за каквато и да е информация.

Преди година Корт сигурно би се изкушил да провери точно колко далеч се простираше благодарността й, но напоследък странеше от излъскани красавици като Патриша Браун. Всъщност, от Марди Гра насам избягваше цялото женско съсловие^[2].

През мъгливите спомени за една нощ, преди почти шест месеца, проблясваха две проницателни кафяво-зелени очи. Той я галеше с устни, положил ръце под бедрата й, които се повдигаха и въртяха с пламенно нетърпение. Той продължи да я дразни, докато тя не каза: „Май искаш да извадя пистолета отново?“

— Ще получите официално изявление. — Той кимна към другите репортери, струпани извън кръга от патрулни коли, паркирани така, че да служат като временна барикада. — С всички останали. — Той я заобиколи. Преди Триша да може да го последва, един униформен полицай й препречи пътя.

— Чухте комисаря, госпожо.

 

 

Корт се насочи към командира на пожарната, но без да се пречка. Неговите хора бяха сред най-добре обучените огнеборци в страната и знаеха как да се справят с пламъците. Мощните водни струи настъпваха срещу огъня и превръщаха пламъците в плътен сив пушек.

Веднага щом стана сравнително безопасно, пожарникарите влязоха в сградата и започнаха да изнасят телата. Репортерите отново се раздвижиха, нетърпеливи за първите снимки на жертвите, но униформените полицаи ги задържаха. Три екипа на бърза помощ се втурнаха да проверяват за признаци на живот, но след миг се отдръпнаха, разменяйки разочаровани погледи с огнеборците. Броят на труповете скоро прехвърли пет, а нетърпението и неудовлетворението се превърнаха в тих ужас и шок.

Докато командирът правеше изявление пред медиите, Корт хладнокръвно нареди на пожарникарите да изнесат труповете зад ъгъла на сградата, далеч от алчните обективи на пресата. Чувалите за трупове свършиха и медиците извадиха чаршафи, за да покрият останалите до пристигането на минивана на моргата.

Корт забеляза един от по-младите мъже, вперил поглед в покритите тела. На лицето му се беше изписал онзи див ужас, който по-опитните мъже се научаваха да потискат, затова се приближило него. Разпозна сина на своя старши следовател.

— Как си, Джак?

— Това е пълна изродщина — процеди Джак Маккарти с невротично кимване към редицата трупове, очевидно без да забелязва, че разговаря с шефа на баща си. — Знаеш ли къде открихме петима от тях?

Корт можеше да предположи, съдейки по разкъсванията по ръцете и вратовете на някои от жертвите. Бяха блъскали по вратите, докато ръцете им се бяха разкървавили, и бяха раздрали гърлата си, докато димът ги бе задушил до смърт.

— До вратата.

— Задната. Струпани накуп около задната врата, която беше заключена и с верига. — Той погледна надолу към една от жертвите. — Това момиче няма повече от осемнадесет години. Имам братовчедка на нейната възраст.

Корт видя сълзи в зачервените, гневни очи на младия мъж. Думите на съчувствие нямаше да премахнат мъката, нито да заличат факта, че без значение какви усилия полагаха, те не можеха да спасят всички. Понякога не можеха да спасят никого.

Такава им беше работата.

Шумът на мотоциклет отклони за миг вниманието на Корт и той видя висок слаб младеж в черно кожено яке и черна каска да приближава към центъра на събитията. Шефът на пожарната хукна да догони хлапето, но в това време някакви маркучи се заплетоха и той промени посоката, за да се заеме първо с тази задача.

Мотоциклетистът паркира, слезе от мотора и застана на тротоара пред „Маскърс“.

— Трябва да предам нещо на шефа — каза Корт на Джак. — Имам нужда от някой тук, който да държи пресата и зяпачите на разстояние. Можеш ли да поемеш задачата?

Пожарникарят се взря в него, сякаш го виждаше за първи път.

— По дяволите, комисар, аз… Искам да кажа да, сър.

— Добре. — Корт потупа радиостанцията на колана си. — Обади се, ако имаш нужда от помощ — рече той и се насочи към моториста.

Пожарите притежаваха неустоима притегателна сила. Когато Корт постъпи в отдела, отначало бе потресен и отвратен, виждайки колко народ се струпваше да гледа горящите сгради. Но с течение на годините осъзна, че повечето зяпачи изпитваха някаква неохотна, страховита погнуса, същата, която изпитваха, когато минаваха покрай гибелна автомобилна катастрофа и не можеха да извърнат поглед.

Това обаче не даваше право на онзи хлапак да бръмчи насред опасен пожар.

Корт го приближи изотзад, докато мотористът разхлабваше каишката под брадичката си, и постави ръка върху лявото му рамо.

— Стой.

Мотористът замръзна на място, после свали каската и се обърна. На бялата шия висеше златна детективска значка, нанизана на тънък черен шнур. Уличното осветление озари умно лице, щръкнала кестенява коса и дръпнати лешникови очи. Черното кожено яке покриваше омачкана бяла блуза и слабата издутина на кобура.

Корт отдръпна ръката си.

— Детектив Винсент.

— Комисар Гембъл.

Беглата усмивка, която пробяга по устните на Тери Винсент, беше почти толкова хладна, колкото и гласът й. Устните на Тери бяха една от причините да я избягва. Другата бе, че знаеше отлично какво умее тя с тях.

— Защо си тук?

— В „Убийства“ бяха поели повикването и ми го възложиха, понеже ми е на път за вкъщи. — Тя разсея с ръка облака дим срещу лицето си, преди да огледа сградата. — Лоша работа, нали?

— Да.

Корт не се беше доближавал до Тери Винсент от Марди Гра и сега забеляза някои промени. Беше още по-слаба и още по-мургава. Косата й изглеждаше по-къса, но когато изви глава, той видя, че я бе оставила да израсне и я беше прихванала, за да не й пречи. Под очите й имаше дълбоки сенки. Когато извади бележник и химикалка, той видя, че ноктите й бяха квадратни и дълбоко изрязани.

Поне няма да ги гризе, когато не може да запали цигара, помисли си той.

По лицето на детектива от отдел „Убийства“ нямаше нито следа от грим. Миниатюрна вдлъбнатина в долната устна му подсказа, че пак пушеше твърде много. Обикновеният кафяв панталон беше твърде широк и намачкан, като че ли го бе носила цяла седмица. Ако не беше шнолата с шарка на костенурка и леката извивка на гърдите под кожено яке, по нищо нямаше да личи, че е жена.

Нямаше нищичко, което да му харесва в нея, и въпреки това му се прииска да я завлече до най-близката стена, да я притисне до нея и да провери с ръцете си какво друго се бе променило. А после да го направи с уста.

Тери отмести поглед при вида на още два увити трупа.

— Колко са вътре?

— Все още не знаем. — Той кимна към труповете. — С тези стават дванадесет.

Изражението й не се промени, но той и не очакваше да реагира. Подобно на брат му, Джей Ди, Тери беше свикнала да гледа смъртта в лицето.

— Пак ли е дело на Подпалвача?

— Може би. — Значи следеше случая. Сигурно, за да се надсмива над неспособността му да залови един сериен подпалвач. — Не бива да казваш нито дума пред медиите.

— Искаш да кажеш, че не мога да дам извънредно интервю на Триша Браун? Мамка му, мислех си, че ще ми излезе късметът. — Тя свали якето си и го завърза около кръста си. — Отивам да преслушам момчетата и да огледам телата. Доскоро, комисар.

Начинът, по който така небрежно го отпращаше, винаги го беше вбесявал. Но след случилото се между тях в нощта на Марди Гра беше като шамар в лицето.

— Нямаш работа тук.

Нещо проблесна в очите й.

— Тогава подай до шефа ми още едно оплакване срещу мен. — И го заобиколи.

 

 

Тери Винсент бе уморена. Беше изкарала двойна смяна, опитвайки се да отхвърли малко бумащина преди прехвърлянето. Отне й девет поредни часа кълване с два пръста на античната пишеща машина, цяло шишенце коректор и шест аспирина, докато я преоре. Когато най-сетне си тръгна, единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи, да си легне и да спи до двадесет и деветия си рожден ден. Единственото наистина гадно нещо в това да бъдеш ченге беше бумащината.

Тя каза на Корт Гембъл истината, повикването от Френския квартал я хвана на вратата. Нощната смяна в отдел „Убийства“ беше последна грижа, а началник-смяната беше ветеран с тридесетгодишен стаж, който предпочиташе да си гледа Хауърд Стърн, вместо да поема повиквания. Беше три часът сутринта, затова тя реши, че Корт Гембъл нямаше да бъде на местопроизшествието.

Не ставам за Вегас, помисли си тя, докато се отдалечаваше от него. Ще си загубя и гащите на комар.

Докато разговаряше с патрулиращите полицаи, които внасяха ред сред зяпачите, погледът й неволно се рееше към комисаря, който в това време инструктираше дознателите. Тери се беше тренирала да не обръща много внимание на Корт — мазохизмът не й беше хоби, пък и той винаги я спипваше да го зяпа, но сега беше зает, така че тя можеше да го съзерцава колкото си искаше.

Защото по отношение на Кортланд Гембъл, човек имаше с какво да изплакне очи.

Тери открай време харесваше едри мъже, а комисарят беше снажен двуметров мъж с широки рамене и дълги крайници. Друг човек с неговата физика можеше да изглежда тромав като неандерталец, но той се движеше леко и елегантно. Носеше кестенявата си коса късо подстригана, лицето — гладко избръснато, а дрехите му бяха толкова идеално изгладени и безупречни, че можеше да позира за корицата на GO.

Разбира се, всичко в Корт Гембъл винаги беше перфектно. Той не се задоволяваше с нищо по-малко. Тери понякога се питаше дали гладеше и гащетата си.

На всичкото отгоре комисарят тренираше съвестно, тичаше всяка сутрин и вдигаше тежести. Тери знаеше това от лични наблюдения, защото посещаваха една и съща фитнес зала, въпреки че тя си бе направила труда да разучи графика му, та да не се засичат. Явно Корт беше увеличил тежестите от пролетта, защото изглеждаше още по-стегнат и мускулест. Дори вените на ръцете му бяха по-изпъкнали, забеляза тя, когато жегата го принуди да свали сакото си.

Много жалко, защото цялата тази сила и физическа красота не компенсираха факта, че все пак си оставаше един 110-килограмов ходещ и говорещ дръвник.

Сякаш дочул мислите й, Корт извърна очи към нея.

Тери се обърна небрежно към един от униформените полицаи и го инструктира да започне да проучва тълпата. Докато говореше, тилът й настръхна, като че ли всички косъмчета се наежиха, и нещо в гърдите я стегна. Един поглед през рамо потвърди, че Корт все още я гледаше. Погледът му беше яростен.

Тя нямаше представа защо. Така де, нали преди малко й каза, че не я искаше тук.

Тери познаваше Кортланд Гембъл от десет години, от завършването на Полицейската академия. Неговият брат Жан-Делано й беше съученик, а целият клан Гембъл беше дошъл на церемонията. И понеже Джей Ди и братята му бяха трима от най-привлекателните мъже в града, всяка жена се стремеше да се докопа до тях.

Тери харесваше Джей Ди, дори когато се състезаваха за титлата най-добър стрелец на стрелбището. Когато той я повика, за да я представи на семейството си, тя бе готова да хареса неговия по-голям брат.

И виж докъде те докара това, скъпа.

В този момент някакъв микрофон изникна пред лицето на Тери.

— Детектив Винсент, можете ли да съобщите на нашите зрители някакви подробности за жертвите на тази ужасна трагедия?

— Не и ако ми навираш това нещо в носа, Триш.

Патриша се отдръпна, но не много.

— Моля ви, детектив, вие нямаше да сте тук, ако тези хора не бяха убити. Кажете ни нещичко.

— Добре. — Тери се наведе и снижи гласа си до шепот. — Жълтото изобщо не ти отива.

Остави ядосаната репортерка, прекоси улицата и сви в уличката покрай сградата. Един млад пожарникар стоеше на стража до наредените тела, докато двама криминалисти опаковаха останките. Огнеборецът беше свил ръце в юмруци, а върху почернялото от сажди лице се виждаха две чисти петна около очите.

Тери отиде право при него и вдигна значката си.

— Детектив Винсент, „Убийства“. — Тя провери името на значката му: Маккарти. Същото като на един от главните следователи на Корт, подобно на полицейската жилка, огнеборството също се предаваше по фамилна линия. — Имаш ли някаква връзка с Тил Маккарти?

— Той е баща ми. — Момчето я изгледа. — С какво мога да ви помогна, госпожо?

— За начало не ме наричай госпожо. Викай ми Тери.

Тя клекна пред най-далечния труп и повдигна чаршафа. По лицето на младия мъж се виждаха леки изгаряния и наранявания, но причината за смъртта беше очевидна от зачервената кожа и саждите, почернелите устни и ноздри. Широко отворените тъмни очи бяха застинали в оцъклен мъртвешки поглед. — Всички ли са в такова състояние?

— Само петима. Последните двама ей там — той кимна към другия край на редицата — са много зле обгорели.

Тери чу разкъсване, нещо потече и единият от дознателите изруга тихичко. Ясно, тялото се разпада. Тя извади цигарите си и подаде пакета на младия пожарникар.

— Искаш ли?

— Да. — Той гледаше в посока на звука и си взе цигара с трепереща ръка.

— Дай да се отдръпнем оттук. — Тя го отведе до ъгъла, където запали първо неговата, а после и своята цигара. — Миналото лято се засякох с баща ти на брега на езерото. Той караше един страхотен аквамастер, широко отворен и с вирната задница. Негов ли е или го взима под наем?

— Купи го. — Той си дръпна от цигарата и изпусна неравна струя дим. — Майка ми за малко не го уби, но той се запъна, че ако не е лодка, ще бъде мотор.

— Лодката е идеална за залива. Ще го вербувам да ми я пусне за един уикенд, а пък аз ще му дам моя жребец. — Тя кимна към своя харли.

— Леле, човече. — В погледа му проблесна желание. — Колко вдига?

— Засега не съм вдигала повече от 140, но теоретично до 190. Освен това е тих като котенце, поставих допълнителна преграда на ауспуха. — Тери се огледа небрежно и видя, че дознателите са свършили. — Кога си в почивка?

— Идният уикенд.

Тя извади една оръфана визитка и написа някакъв адрес на гърба.

— Това е моята бърлога край езерото, ако ти и баща ти искате да я ползвате. — Тя му подаде визитката. — Ключът е под саксията със здравеца.

— Сигурна ли сте, детектив? — Момчето се смути.

— Само кажи на Тил да попълни запаса от бира. — Тя го погледна право в очите. — Хубаво е човек да се измъква от време навреме. Да си проветрява главата.

— Така е. — Той взе картичката. — Благодаря!

Тери го остави на пост и се върна при труповете. След като се легитимира на криминалистите, тя отвори първия чувал и претърси внимателно тялото. Съдържанието на овъгления портфейл на жертвата все още беше четливо и тя си отбеляза името и адреса, преди да върне личната карта там, където я беше намерила, и да премине към следващото тяло.

Срещите с брутална, преждевременна смърт бяха част от работата на Тери, но тя все още не беше обръгнала. Претръпнеше ли, щеше да напусне полицията.

Още три жертви бяха изнесени на алеята, докато Тери установяваше самоличността на жертвите. „Маскърс“ се посещаваше от млади хора. Две от най-слабо обгорените момичета носеха фалшиви шофьорски книжки и приличаха на тийнейджърки. Шест от жертвите не носеха документ за самоличност и наред с други четири бяха жестоко обгорени, така че дори чертите им не се виждаха.

Тя отвори последния цип и се изправи, за да проветри за момент главата си. Разследваше убийства от седем години, но никога не бе виждала толкова много смърт наведнъж. Задушаваше се. Особено сега, когато знаеше имената на повече от жертвите, къде бяха живели, какви снимки носеха със себе си. Най-малко трима от мъжете бяха бащи на малки деца. Толкова много живот, който си беше отишъл просто ей така.

Но случаят все още не беше за нея. Нямаше никакви улики за извършено убийство. Може би се касаеше за трагична злополука или престъпна небрежност: дефектни кабели, пожар в кухнята, небрежно изхвърлен фас. Но тя инстинктивно усещане нещо гнило. Нещо вече я глождеше, ръмжеше и риеше земята, нетърпеливо да се втурне по следата и да спипа негодника, отнел живота на толкова много млади хора.

Не и ако Корт Гембъл имаше нещо да каже по въпроса.

— Копеле.

Тери се обърна да види кой чете мислите й и видя Грейсън Хюит, съдебният лекар на Ню Орлиънс, да клечи до първия труп. Патологът беше русокос бивш сърфист с убийствен тен и лежерен характер. Сега обаче и двамата бяха потресени от трагедията.

— Здрасти, докторе.

Рошавата руса глава се надигна и горчивите бръчки около устата му се стопиха, щом я видя.

— Детектив Винсент. — Той се изправи и дойде при нея. — Сигурно се наслаждаваш на лунната светлина?

— Сигналът постъпи в края на смяната ми. — Тя отстъпи назад от редицата трупове. — Повечето имат документи за самоличност, но все пак ще ми трябват снимки за семействата на онези, които не са с обгорени лица. — Уведомяването на близките и роднините беше единственото задължение, което мразеше повече от бумащината. — Мисля, че ще трябва да вземеш зъбен материал от двама-трима.

Грей погледна телата.

— Ние можем да поемем уведомяването на близките.

— Недей, и без това имаш достатъчно работа. Ние ще се погрижим. — Тя прокара ръка по врата си, обирайки капчици пот. — Петнадесет трупа. Мили боже, Грей, повечето от тях са още деца.

— Знам. — Той постави ръка на гърба й и я потупа приятелски. — Прибери се вкъщи и поспи. Ние ще се погрижим за тях.

Тери отпусна глава на ръката на Грей за един кратък блажен миг. Той беше свестен мъж, на който можеше да разчиташ ида се довериш, когато нещата вървяха зле. Колко жалко, че никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели.

— Някакъв проблем ли има, детектив?

Хладният глас на Корт Гембъл накара Тери да затвори очи. Защо, комисар? Нямаш ли си достатъчно свои проблеми?

— Не. — Тя се отдръпна от Грей и се обърна към Корт. Комисарят стоеше надве крачки от тях, по якето му имаше петна от вода и сажди, но като цяло пак беше перфектен.

Тери знаеше, че тя самата изглежда ужасно, но не желаеше да вижда отвращението в очите на Корт. Беше го виждала достатъчно често. Това, от което наистина се нуждаеше, беше една цигара, бира и някой тъмен тих ъгъл, където да им се наслади. Един тъмен ъгъл, да речем, в Торонто.

— Грей, ще бъда на линия в седем — каза тя, без да откъсва поглед от студените очи на комисаря. — Обади ми се, когато снимките на жертвите са готови. — И пое към мотора си.

Корт тръгна след нея.

— Какво правиш, нощни смени ли поемаш?

Прозвуча така сякаш беше дошла на местопроизшествието само за да го вбеси.

— Върша си работата, комисар. Като всяко друго ченге в града.

— Това все още не е случай за твоя отдел.

Той не я искаше тук. Не искаше да го доближава, където и да било. Като че ли тя не го знаеше. Дали наистина смяташе, че не бе забелязала как я избягва от бала за Марди Гра на майка му? Че той на практика беше публикувал на първа страница на „Ню Орлиънс Трибюн“ с главни букви: „СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ МЕН, ТЕРИ“.

И тя стоеше далеч. Отношението му нямаше да й разбие сърцето. То вече се беше пръснало на твърде много парчета.

— Чу ли ме? Това не е…

— Чух те и ще направя всичко възможно да не ми го възложат на мен. — Тя взе каската си. — Айде чао.

Той постави ръка върху мотора.

— Какво искаш да кажеш? Нали все още работиш в „Убийства“?

Джей Ди явно не беше споменал, че бе подала молба за прехвърляне. Освен това Джей Ди беше на меден месец. Нали се ожени за Сейбъл Душейн, любовта на живота му и жената, заради която за малко не го изхвърлиха от полицията. Със сигурност имаше по-приятни занимания от това да мисли за брат си и за своя партньор. Например да гони младата си жена по плажа.

— Комисар, трябва да решиш дали ме искаш или не. — Тя отмести ръката му с лакът. — Крайно време е да решиш. — Тери постави каската на главата си и затегна каишката под брадичката си.

Когато тя обкрачи мотора, той се наведе напред.

— Не те искам.

Тери повдигна визьора и му хвърли един последен дълъг поглед. Не биваше да си го представя гол. Знаеше как изглежда гол от онази безкрайна страстна нощ, когато Корт се беше напил и бе дошъл да я търси.

Доверих ти се, а ти ми говориш така, сякаш съм боклук.

На Тери й отне известно време — надеждата умира последна, — но след няколко седмици проумя защо Корт Гембъл се отнасяше с нея като с кървящ спинозен пациент: той съжаляваше за онази нощ. Нощта, когато изпълни всичките й фантазии, разтърси света й из основи, а след това я остави да се събуди сама в студеното празно легло.

Да я остави да посрещне сутринта сама след секс за една нощ не беше най-лошото. Не й беше за първи път. Нито пък начинът, по който той се отнасяше с нея оттогава насам, всеки вършеше неща, за които след това съжаляваше. Тери знаеше това. Той беше едно от тези неща.

Не, Корт имаше право. Тери беше голямо момиче, тя можеше да го преживее. Никога не бе смятала, че той й дължи нищо.

Но това — да натрива носа й с презрението си — наистина й идваше в повече. То беше най-лошото.

— Няма проблем — каза тя съвсем тихо, преди да запали мотоциклета и да потъне в нощта.