Том Нокс
Белязани от Каин (8)

7

Малкият четириместен самолет се носеше над ветровитите поля на Шетланд, устремен към бурното синьо море, което вече се виждаше в далечината.

— Полетът трае само двайсет минути — осведоми ги пилотът, надвиквайки шума на двигателите. — Може да се поразтърсим, когато наближим брега.

Саймън Куин се беше натъпкал в задната част на миниатюрния самолет заедно с инспектор Сандерсън, а сержант Томаски седеше до пилота.

Събитията се развиваха с главоломна бързина. Саймън научи едва предния ден следобед, докато гледаше „Шрек“ заедно със сина си Конър, че е извършено още едно убийство, свързано с оплитането от „Примроуз Хил“. И ето го вече тук — лети над самотните и огрени от слънцето канари, а в съзнанието му все още отекват думите на развълнувания му редактор от „Дейли Телеграф“: знаеш клишето, Саймън, убийството означава пари. Читателите ни ще глътнат историята като топъл хляб. Върви и виж какво става!

Историята несъмнено беше пикантна. Представяше си заглавията и съпътстващата снимка. Обаче тук се криеше и нещо тайнствено. Казаха му само, че новата жертва, Жули Шарпантие, също е възрастна и е от Южна Франция. Обаче обстоятелството, което полицията доволно бе възприела като очевидна връзка с предишния случай, беше фактът, че жената е била изтезавана. Засега не му бяха разкрили подробности около въпросните „изтезания“.

Когато Саймън научи за убийството, се наложи да умолява Сандерсън да го вземе със себе си — обеща в готовия материал да отрази много хубаво приноса му. Инспекторът отстъпи пред увещанията на журналиста с лаконичното подсмихване: „Гледай стомахът ти да е празен. Държат трупа вече няколко дни, за да го видим“.

Самолетът се носеше над скалите към морето. Журналистът се приведе напред и попита пилота:

— Какво е усещането?

— Моля? — Пилотът Джими Никълсън повдигна една от слушалките си, за да го чува по-ясно. — Не ви разбрах. Какво попитахте?

— Какво е да живееш във Фаулър?

— Фула — поправи го през смях Джими. — Помните ли какво ви казах? Произнася се Фула.

— Да. Извинете.

— Не се притеснявайте — отвърна пилотът. — Свикнали сме хората да не знаят за нас.

— Как така?

— Откакто евакуираха хората от Сейнт Килда, Фула е най-отдалеченото населено място… в цяла Великобритания.

Саймън погледна през прозореца към океана. Пенестите късове бяха просто бели петънца посред огромната водна шир. Няколко минути летяха мълчаливо. Саймън усети коремът му да се стяга — не беше сигурен дали е заради неприятния и напрегнат полет със самолета, или от тревожното опасение преди посещението на местопрестъплението. Въпреки това го бе обзело някакво младежко вълнение. Заглавията. Водещите заглавия щяха да са негови.

— Ето — обади се Джими Никълсън. — Фула!

Едва различима в морската мъгла, се виждаше малка, но дръзка скала — откъсната от масива канара без дървета, обрасла с трева и кацнала върху стръмни възвишения. Скалите изглеждаха толкова грамадни, а възвишенията всяваха такъв ужас, че човек трудно можеше да си представи някой да разпъне палатка на острова, камо ли да намери достатъчно голямо равно място, за да построи къща. Обаче там наистина имаше къщи — малки ниви и ферми, сгушени по склоновете.

Вече се носеха към единствената писта за кацане във Фула. Парче земя, покрито със зелен торф.

— Това ли е пистата? — изсмя се Сандерсън.

— Най-равната част на острова — поясни Джими. — Досега не сме имали нито една катастрофа. Ако не успееш да спреш, най-много да се озовеш в морето — засмя се той. — Придържайте шапките си, господа.

Това бе най-рязкото спускане със самолет, което бе правил Саймън — носеха се почти отвесно към пистата, все едно се канеха да изорат полето с перката. После обаче Джими силно дръпна лоста, самолетът се вирна нагоре и ето че неочаквано се заковаха на място на десетина метра от бурните вълни.

Томаски дори аплодира пилота.

— Чудесно кацане!

— Благодаря — отговори Джими. — Ето, вижте, това е вдовицата Холбърн. И Хеймиш Лиск.

Червенобузите местни жители вече тупаха Джими по гърба и му помагаха да разтовари стоките от багажното на малкия самолет. Неколцина кимнаха уважително на инспектор Сандерсън. Висок червенокос мъж с полицейска униформа се приближи и се представи на полицаите от Скотланд Ярд.

— Хеймиш Лиск. Северно полицейско управление.

Сандерсън се усмихна учтиво.

— Да, разбира се, разговаряхме по телефона. Здравейте! — С жест представи спътниците си: — Това е журналистът, за когото ви споменах, Саймън Куин. Той отразява… събития за „Телеграф“.

— О, да, сериозен вестник. — Лиск удостои Саймън със смазващо силно ръкостискане. Преди журналистът да успее да отговори, се намеси Джими:

— Ужасно нещо, Хеймиш. Ужасно нещо!

Лиск кимна. Безмълвно. После се извърна към гостите си.

— Е, господа, да се залавяме ли?

— Да, ако обичате.

— Карам колата на Джими. Много щедро от негова страна. Ето там е.

Петимата мъже закрачиха през поляната към един син и много кален джип. В рейндж ровъра миришеше на торф, на кучета и на кошара.

Минаха покрай малко пристанище. На чакълестия бряг лежаха малки дървени лодки, катурнати настрани като пияници, заспали по пейките в парка. Най-голямата, червен метален влекач, бе странно надвиснала над ледените води — буквално беше повдигната от пристанищните води с огромна желязна кука.

— Налага се да повдигат лодката, иначе ще се разбие, когато има буря — поясни Лиск.

— Но тя е метална — изтъкна Саймън.

— Не знаете какви са бурите във Фула — засмя се Джими.

Пътят минаваше през полета с оголена на места тъмнокафява почва, където торфът беше безмилостно изтръгнат от тревната площ. Овце пасяха солената трева.

Най-накрая завиха и пътят силно се стесни, а от другата му страна няколко скромни сивкави къщи бяха пръснати в края на полето и гледаха към морето — някои видимо бяха празни, а комините на други пушеха. Всички обаче изглеждаха схлупени и уплашени, сгушени срещу брулещия вятър като кучета, често хокани от строгия си господар.

Пътят към къщата на Шарпантие — вероятно местопрестъплението — беше кратък и подгизнал. Саймън остана доволен, че си е обул високите боти.

— Така… Откакто открихме трупа, не сме докосвали нищо — каза шетландският инспектор.

— Значи точно така сте я намерили? — попита Сандерсън.

— Доста отвратителна гледка. Пригответе се. Тялото е открито от приятелка на убитата, Идит Тейт. Друга възрастна дама, която живее в къщата отвъд онази нива. Замина при свои близки в другия край на острова.

На студената северна светлина скромната ферма изглеждаше доста невинно. Белосана и стабилна. Нямаше никакви признаци за полицейска намеса, нито следа от полицейското оживление, което Саймън беше очаквал.

Хеймиш огледа лицата на събралите се и след драматична пауза попита:

— Ще влизаме ли?

Всички кимнаха. Хеймиш Лиск бутна втора врата и Саймън бързо огледа стаята. Мебелировката беше спартанска, портрет на кралицата висеше редом до снимка на папата. Имаше и труп — проснат на пода пред камината.

Жената беше стара и бе облечена в някаква домашна дреха. От шията надолу тялото й беше буквално непокътнато, побелялата й коса беше дълга. Беше мургава и боса. Обаче от лицето и раменете й личеше какво се е случило всъщност.

Лицето й беше раздрано. Буквално беше на парчета: късове кожа висяха от бузите и от челото й, устните й бяха изрязани, но оставени да висят, брутални рани зееха над синкава плът. Езикът й беше разрязан на две — стърчеше и беше раздвоен от ножа. Гърлото й беше опръскано с кръв, а най-дългата ивица кожа се спускаше чак до гърдите на старицата. Въпреки страховитите варварски рани изражението й все още личеше — лицето й беше разкривено от болка.

Саймън усети как коленете му омекват при зловещата гледка — оказа се по-отвратително, отколкото бе очаквал. Много по-зле. Обаче на всяка цена трябваше да запази ума си бистър и буден — да си свърши работата, да бъде истински журналист. Извади писалката от джоба си — трябваше да стисне нещо, за да се успокои.

Инспектор Сандерсън се приближи към трупа. Детективът спря, за да огледа раните по шията. Кръвта се бе стекла към гърдите на жертвата и плътта бе изгубила цвета си. Усещаше се силната воня на разложение. Трябваше много скоро да се погрижат да преместят трупа.

— Ей, Томаски, я погледни.

Полският сержант покорно се приближи. Саймън преодоля погнусата си и направи същото — неканен.

Сандерсън подсвирна едва ли не с възхищение.

— Отново е пипано вещо. Удушване с гарота.

Саймън проследи какво сочи писалката на инспектора: тънки следи по шията. Бяха синкави и болезнени на вид. Имаше кръв, но охлузванията бяха минимални — удушването наистина бе извършено бързо, безмилостно и майсторски. Както изтъкна инспекторът. Обаче изтезанията бяха зверски, безумни.

Нещо друго привлече вниманието на Саймън. Сведе поглед към стъпалата на жената. Нещо там не беше наред, нещо там… изобщо не беше както трябва.

Не беше сигурен дали да го споменава.

Сандерсън се надигна и попита отсечено:

— Трябва да я закарате в патологията в Леруик, нали?

— Да, днес следобед със самолета. Твърде дълго я държахме тук. Но решихме, че ще искате да видите местопрестъплението, инспекторе. То е толкова… необичайно.

— Местили ли сте нещо?

— Нееее. Няма признаци за проникване с взлом, обаче във Фула това нищо не означава, понеже хората не се заключват. Няма отпечатъци. Просто… нищо — сви рамене той.

Сандерсън кимна разсеяно.

— Да. Да, благодаря ви.

— О, боже мой! Пресвета майко! Лицето й! — възкликна Томаски.

— Каква гледка само! — отвърна Сандерсън.

Саймън беше озадачен, но и ужасен. Все още мислеше за стъпалата й. Странна работа. Обърна се.

— Значи големият въпрос е… какво свързва тази жена с Франсоаз Гае, така ли?

Сандерсън оглеждаше стаята.

— Аха. Работим над това — отговори той замислено. — Тя е от Гаскония. Нали, Хеймиш?

— Да. Френската Страна на баските близо до Биариц. Пристигнала е тук заедно с майка си съвсем млада, преди шейсет-седемдесет години.

Смълчаха се мрачно, чуваше се само стенанието на несекващия вятър на Фула, с който долиташе и тихото блеене на овцете.

— Е, достатъчно ли е?

— Засега е достатъчно — отговори Сандерсън. — Разбира се, трябва да поговорим с приятелката на жертвата.

— Идит Тейт.

— Утре може би?

Шетландският инспектор кимна и се извърна към Джими Никълсън.

Ведрото настроение на пилота се беше изпарило.

— Беше толкова достолепна възрастна дама. Казват, че пристигнала тук след войната. А вижте я сега!

Той закри очите си с ръка и излезе от стаята.

— Фула е съвсем мъничко селце — въздъхна Лиск. — Трагедията се отрази тежко на всички. Да се поразходим.

Изведе ги навън на студения чист въздух. Джими Никълсън седеше в колата си и страстно пушеше. Томаски се присъедини към него, но Хеймиш Лиск вече се беше запътил в обратната посока — нагоре по най-близкото възвишение. Обърна се и се провикна през якото си рамо:

— Хайде да се покатерим! Искам да си прочистя дробовете.

Саймън и Сандерсън се спогледаха, после се обърнаха и последваха шетландския полицай.

Склонът беше невероятно стръмен, затова беше много изтощително да говорят по време на изкачването. Журналистът усети как кръвта му пулсира болезнено в гърдите, когато най-сетне стигнаха на върха на величественото възвишение.

Горе духаше жесток вятър. Озоваха се на ръба на стръмна канара. Саймън се приближи към крайчеца, за да надникне.

— Мътните да ме вземат!

В основата на скалите кръжаха чайки, но бяха само миниатюрни бели точки.

— Мили боже! Колко е високо?

— Това е една от най-високите крайморски скали в Европа, а може би и в света — отговори Лиск. — Повече от осемстотин метра.

Саймън се дръпна назад.

— Много разумно — насърчи го Лиск. — Вятърът може да помете човек от скалите и да го метне долу. — Хеймиш се подсмихна мрачно и добави: — Но въпреки това знаете ли кое е наистина удивително?

— Кое?

— Тези скали векове наред крепят жителите на Фула.

— Моля?

— Погледнете. Ето там… — Шетландският полицай сочеше към някакви миниатюрни птици далече долу, някъде по средата на огромната канара. — Тъпоклюнна кайра, гнезди по скалите. В миналото, когато храната не достигала след дълга зима, местните мъже се спускали по скалите, за да крадат яйцата и пиленцата. Жизненоважен източник на протеини в трудни времена. Малките кайри са изключително вкусни — доста са тлъстички.

— И хората са се спускали по тези скали?

— Аха. Всъщност развили чудата уродливост. Нещо като човешки подвид.

— Моля?

— Говоря за мъжете във Фула и в Сейнт Килда. — Хеймиш сви рамене, вятърът рошеше ръждивочервената му коса. — С течение на времето пръстите на краката им станали много големи, понеже ги използвали при катеренето по скалите. Еволюция вероятно. Най-добрите катерачи били с най-големи пръсти на краката, затова те имали съпруги и добре нахранени деца и предали тази особеност на поколенията.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно — усмихна се ведро Хеймиш.

Саймън обаче не беше никак ведър. Разговорът за необикновените палци на краката на жителите на Фула внезапно му припомни какво бе видял. Босите стъпала на старицата. Трябваше да го спомене.

— Какво ще кажете да се махнем от този вятър?

— Разбира се.

Двамата полицаи и журналистът се спуснаха до една падина и се излегнаха по гръб на влажния торф.

— Споменахте за големите палци на краката, господин Лиск.

— Да.

— Ами, интересно е… палците на Жули Шарпантие… Някой от вас забеляза ли?

— Какво? — изгледа го неразбиращо Лиск.

— Не забелязахте ли нещо необичайно у жертвата? Стъпалата й?

— Какво за тях?

Саймън се зачуди дали не звучи глупаво.

— Пръстите на дясното й стъпало бяха деформирани. Леко.

Сандерсън се намръщи.

— Продължавай, Саймън.

— Мисля, че състоянието се нарича синдактилия. Съпругата ми е лекарка.

— Синд…

— Да, синдактилия. Сраснати пръсти. Два от пръстите на старицата бяха съединени, поне частично. Състоянието е доста рядко, но се среща…

— Е, и? — вдигна рамене Сандерсън.

Саймън съзнаваше, че догадката е прекалено свободна, но беше сигурен, че е напипал нещо.

— Помните ли жената в къщата на „Примроуз Хил“? С какво беше облечена?

Изражението на Сандерсън рязко се промени.

— Имаш предвид ръкавиците! Проклетите ръкавици!

И преди Саймън да успее да каже каквото и да било, Сандерсън скочи на крака и поведе разговор по мобилния си телефон. Инспекторът се спусна няколко метра по-надолу по огрения от слънцето склон, като през цялото време нареждаше оживено. Вятърът беше твърде силен и Саймън не чуваше разговора.

Седеше на хладното, но ослепително слънце и мислеше за болката на старицата, за самотните й страдалчески писъци. Хеймиш Лиск беше затворил очи.

След няколко минути Сандерсън се върна, обикновено руменото му лице беше пребледняло, всъщност бе бял като платно от изненада.

— Току-що се обадих на патолозите в Лондон. — Извърна се към Саймън. — Имаш право. Ръкавиците са прикривали деформация, патологът вече беше забелязал. — Отново отмести поглед и го зарея към далечния океан. — Каза, че състоянието се нарича синдактилия. Жертвата от „Примроуз Хил“ имала два… сраснати пръста.

Морските птици зовяха откъм скалите долу.