Том Нокс
Белязани от Каин (26)

25

В края на странния телефонен разговор, с изморена от бързото водене на бележки ръка, Саймън благодари на Дейвид Мартинес, изключи телефона и се отпусна по гръб на леглото с радостно блеснал от мисли и идеи поглед.

Невероятно. Беше наистина невероятно. А и напрежението в гласа на младия мъж. Какво преживяваше? Какво се случваше там далеч, в Пиренеите?

Какъвто и да беше отговорът, телефонният разговор беше откровение. Пробив. И трябваше да се отпразнува. Втурна се почти тичешком по стълбите. Трябваше да поговори със Сандерсън и да изпие една победоносна чаша кафе.

Докато сипваше тъмнокафявото смляно колумбийско кафе в кафеварката, Саймън позвъни в Скотланд Ярд. Помисли си, че Сандерсън може и да се ядоса, задето журналистът толкова упорито следи историята, помисли си също, че Сандерсън може пък страшно да се заинтересува от най-новите сведения.

Обаче не успя да се свърже с него. Вместо това го свързаха с Томаски. Младият детектив го изслуша сякаш с приятен одобрителен интерес и докато разказваше историята си, Саймън почти ликуваше от успеха си. Най-хубавата част бяха пръстите на краката. Вече имаха обяснение на синдактилията. Да.

Още докато обясняваше откритията си, Саймън се прокле мислено, задето не е направил връзката по-рано — трябваше да проучи каготите още щом Ема Уайнярд ги спомена! А след това сам щеше да навърже фактите — сраснатите пръсти. Каготите. Пиренеите.

Все пак накрая се бе добрал дотам.

Кафето стана готово и чашата му се напълни. Дойде ред на Томаски да говори, докато журналистът отпиваше от кафето си.

— Значи, Саймън — поде детективът, — казваш, че тези хора… какотите…

— Каготи. Ка-готи.

— Да де. Казваш, че тези ка… готи всички са деформирани? Всички имат сраснати пръсти, така ли?

— Не всички. Но някои със сигурност — това е една от особеностите на каготите. Още от Средновековието. Затова ги карали да си окачват на шията… гъши крак. Като символ и въплъщение на уродливостта им.

— Защо? Защо имат сраснати пръсти?

— По генетични причини. Те са планински хора, женели са се помежду си! Такива деформации се срещат в изолирани общности с по-малък генетичен фонд. Те не се освобождават от гените си. Очарователно, нали?

— Аха. — Томаски се смълча, после добави: — Значи според теб тези жертви… са каготи. Някой избива каготи?

— Така изглежда, Андрю. Не знаем защо, обаче знаем, че някои от тях са каготи и че онези, които са каготи и имат деформирани пръсти, са били подлагани на изтезания. И че убийствата стават къде ли не: във Франция, Великобритания, Канада. — Той замълча. — Някои от тях са много възрастни, живели са в окупирана Франция по време на войната, може би в онзи лагер в Гюрс. Възможно е това също да е връзката помежду им. А някои от тях имат доста пари… — На Саймън му идеше да се разсмее на тези смайващи сведения, но поне бяха някакви сведения. — Трябва да поговоря с Боб Сандерсън. Той трябва да научи за тези неща.

— Разбира се. Заемам се. Ще кажа на инспектора веднага щом го видя.

— Отлично. Благодаря, Андрю.

Саймън затвори. Остави мобилния си и се загледа през прозореца. Половин час тържествува заради откритието си. После към химна на щастието му се присъедини звънецът на входната врата. Журналистът бързо прекоси коридора и отвори. На прага стоеше Андрю Томаски. Да не повярваш!

— Здравейте, детектив, мислех, че…

Полицаят бутна вратата и я затвори зад гърба си с ритник. Саймън отстъпи.

Томаски държеше нож.