Майкъл Морпурго
Боен кон (17)

Шестнайсета глава

От двете си страни чух постепенно да се надигат викове и смях, които преминаха като вълна над окопите. Чуха се и резки френетични заповеди, че всеки трябва да си държи главата долу и никой да не стреля. От мястото, където бях, зървах съвсем за кратко стоманени каски — единственото доказателство, че гласовете, които чувах, действително принадлежаха на истински хора. Усещах приятно ухание на готвена храна, което се носеше към мен, и вдигнах глава, за да му се порадвам. То беше по-сладко от най-сладката ярма от трици, която бях опитвал, и в него се долавяше лек привкус на сол. Вървях ту в едната посока, ту в другата, притеглен от обещанието за топла храна, но всеки път, когато се приближавах до окопите от едната или от другата страна, срещах непреодолимата бариера на оградата от бодлива тел. Войниците ме приветстваха, когато дойдех по-близо, показваха главите си напълно над окопите и ми махаха с ръка да отида при тях. И когато за пореден път се натъкнех на бодливата тел и тръгнех през ничията земя към другата страна, отново бивах посрещан от приканващи подсвирквания и ръкопляскания, но все не успявах да намеря пролука в заграждението. Трябва да съм се лутал между вражеските окопи през по-голямата част от сутринта, докато най-накрая се натъкнах на малка ивица влажна трева в периферията на един кратер, която беше оцеляла по чудо сред цялата тази пустош.

Докато пасях, с крайчеца на окото си видях един мъж в сива униформа да излиза от окопа, размахвайки над главата си бял флаг. Вдигнах глава и останах загледан в него, докато той методично режеше телта с ножица и я отместваше настрани. През цялото това време в другия лагер се водеха шумни и разгорещени препирни и скоро една дребна фигура с каска и размъкнат сиво-кафяв шинел изпълзя от окопа и тръгна към ничията земя. Мъжът също държеше бяла кърпа в ръката си и на свой ред се зае да прави пролука в оградата от бодлива тел.

Германецът мина през телта първи, оставяйки след себе си тесен проход. Той тръгна бавно към мен, подканяйки ме през цялото време да отида при него. Напомни ми веднага за милия стар Фридрих, защото също като него беше побелял, раздърпан и с разкопчана униформа и ми говореше кротко. В едната си ръка имаше въже, а другата беше протегнал към мен. Беше още твърде далече, за да го виждам ясно, но протегнатата ръка в моя житейски опит често държеше нещо и това беше достатъчна причина да закуцукам предпазливо към него. От окопите и от двете страни бяха изпълзели хиляди мъже, които стояха на насипите, надаваха одобрителни викове и размахваха каски над главите си.

— Ей, конче! — Викът дойде зад мен и беше достатъчно настойчив, за да ме накара да се спра. Обърнах се да видя дребничкия мъж в сиво-кафява униформа, който вървеше на зигзаг през ничията земя, държейки високо бялата кърпа над главата си. — Ей, конче! Къде отиваш? Почакай малко. Вървиш в грешната посока.

Едва ли бе възможно двамата мъже, идващи към мен, да бъдат по-различни един от друг. Онзи със сивата униформа беше по-висок и докато се приближаваше, видях, че лицето му е набръчкано от годините. Всичко в него беше бавно и кротко под неугледната му прекалено широка униформа. Той не носеше каска, а добре познатата ми фуражка с червена лента, която беше отметнал нехайно назад. Дребничкият мъж в сиво-кафява униформа стигна при нас, останал без дъх. Лицето му беше зачервено и гладко от младостта, а кръглата му каска с широка периферия беше килната настрани върху едното му ухо. В продължение на няколко напрегнати мълчаливи секунди двамата стояха на няколко метра един от друг, измервайки се предпазливо с очи, без да кажат нито дума. Първи заговори младият мъж в сиво-кафявата униформа:

— И какво ще правим сега? — каза той и тръгна към нас, държейки под око германеца, който стърчеше цяла глава над него. — Тука сме двама, а има само един кон, който да делим. Цар Соломон, разбира се, е имал решение на този проблем, но в случая то не е особено практично, както, предполагам, ще се съгласиш? И което е по-лошо, аз не знам нито дума немски, а доколкото виждам, ти пък не разбираш и бъкел от това, което ти говоря, нали? О, по дяволите, знаех си, че не трябваше да идвам тук, знаех си! Не знам какво ми щукна. И всичко това заради един стар кален кон!

— Но аз мога, аз мога да говоря малко лош английски — каза възрастният мъж, все още държейки свитата си ръка под носа ми. Тя беше пълна с черен хляб, натрошен на трохи, лакомство, което познавах, но обикновено намирах малко горчиво за моя вкус. Сега обаче бях твърде гладен, за да бъда придирчив, и докато мъжът говореше, аз изпразних ръката му. — Аз говоря само малко английски… учих го като ученик, но мисля, че ще можем да се разберем. — И докато говореше, аз почувствах въжето да се нахлузва бавно на шията ми и да се затяга. — Що се отнася до нашия проблем — аз бях първи тук, конят следователно е мой. Така е честно, нали? Също като при вашия крикет?

— Крикет! Крикет! — рече младежът. — Кой изобщо е чувал, за тази варварска игра в Уелс? Тази игра е за проклетите англичани. Ръгби, това е моята игра и тя не е просто игра. Там, откъдето идвам, тя е религия. Играх за Майстег, преди да започне войната, и в Майстег ние казваме, че свободната топка е наша топка.

— Извинявай — каза германецът, бърчейки чело. — Не разбирам какво имаш предвид.

— Няма значение, Джери^[1]. Не е толкова важно. Можехме да уредим всичко това по мирен начин, Джери — искам да кажа войната — и после аз да се върна в моята долина, а ти да се върнеш в твоята. Но вината, предполагам, не е твоя. Нито пък е моя, разбира се.

Виковете от двете страни бяха стихнали и армиите гледаха в пълно мълчание, докато двамата мъже разговаряха до мен. Уелсецът галеше носа ми и пипаше ушите ми.

— Значи разбираш от коне? — каза високият германец. — Тежка ли е раната на крака му? Мислиш ли, че е счупен? Той като че ли изобщо не стъпва на него.

Уелсецът се наведе и повдигна крака ми вещо и ловко, избърсвайки кръвта около раната.

— Положението не е хубаво, но не мисля, че е счупен, Джери. Раната е лоша, дълбок разрез, предполагам от бодлива тел. Трябва да бъде закаран бързо на лекар, защото отровата иначе ще се разсее навсякъде и нищо няма да можем да направим за него. Съдейки по разкъсването, е изгубил и много кръв. Въпросът обаче е кой ще го вземе? Ние имаме ветеринарна лечебница някъде там в тила, където могат да се погрижат за него, но предполагам, че и вие имате такава.

— Да, така мисля. Би трябвало да имаме, макар и да не знам точно къде — отговори германецът бавно. И след това бръкна дълбоко в джоба на панталоните си и извади оттам монета. — Избирай, ези или тура, нали така се казваше? Ще покажа монетата и на двете страни, така че всички да знаят, че който и да спечели коня, ще бъде въпрос на късмет. Така ничия гордост няма да бъде накърнена. И всички ще бъдат щастливи, нали така?

Уелсецът вдигна глава, възхитен от идеята, и се усмихна широко.

— Добре, Джери, хайде покажи им монетата, после я хвърли и аз ще кажа ези или тура.

Германецът вдигна монетата високо под слънцето и се завъртя в пълен кръг, преди да я подхвърли високо, при което тя проблесна във въздуха. Когато падна на земята, уелсецът извика с висок звънък глас, така че целият свят да го чуе:

— Ези!

— Е, добре — каза германецът, навеждайки се за монетата. — Това е лицето на кайзера, което ме гледа от калта, и той не изглежда доволен от мен. Боя се, че ти спечели. Конят е ваш. Грижете се добре за него, приятелю. — Той посегна за въжето и го подаде на уелсеца. След това протегна ръка в знак на приятелство и помирение, а на умореното му лице грейна усмивка. — След час или може би два — продължи германецът — ние отново ще правим всичко възможно да се избием едни други. Бог само знае защо го правим, а мисля, че даже и той е забравил. Сбогом, уелсецо. Ние им показахме, нали? Показахме им, че всеки проблем може да бъде решен, стига хората да си имат доверие един на друг. Това е всичко, което ни е нужно, не е ли така?

Дребничкият уелсец поклати изненадано глава и пое въжето.

— Ех, Джери, приятелю, мисля, че ако оставеха всичко в ръцете на нас двамата и ни дадяха час-два, щяхме да оправим цялата тази бъркотия. И тогава нямаше да има повече ридаещи вдовици и плачещи деца в моята долина, нито пък в твоята. В най-лошия случай можехме да решим всичко с хвърляне на монета, нали?

— Ако се стигнеше дотам — рече германецът през смях. — Ако се стигнеше дотам, щеше да бъде наш ред да спечелим. И тогава може би вашият Лойд Джордж нямаше да остане много доволен. — Сетне той сложи ръцете си върху раменете на уелсеца за момент. — Пази се, приятелю, и късмет. Auf Wiedersehen. — А след това се обърна и тръгна бавно през ничията земя към бодливата тел.