Майкъл Морпурго
Боен кон (16)

Петнайсета глава

Стоях до Топхорн и Фридрих през цялата нощ, оставяйки ги само веднъж, за да пия вода в реката. Артилерийският огън се местеше напред-назад по протежение на долината, въздухът беше пълен с пръст, трески и трева, които се сипеха отгоре, а цялата земя беше осеяна с големи димящи кратери, сякаш самата тя гореше. Но всичките ми страхове бяха преодолени от огромната ми мъка и обич, които ме заставяха да остана при Топхорн колкото може по-дълго. Знаех, че щом си тръгна, отново ще бъда сам на света и никога повече нямаше да мога да разчитам на неговата сила и опора. Затова стоях до него и чаках.

Зазоряваше се и аз пасях близо до мястото, където те лежаха, когато сред грохота и писъка на снарядите чух вой на мотори и ужасяващия трясък на стомана, които ме накараха да наостря уши. Звуците идваха от хребета, където бяха изчезнали войниците, стържещ оглушителен шум, който с всяка следваща минута ставаше все по-силен и по-силен с утихването на бомбардировката.

Макар по онова време да не знаех какво е това, първият танк, който виждах в живота си, се зададе горе от хълма под студената светлина на зората — огромно сиво чудовище, което се движеше с грохот, бълвайки пушек отзад, докато се спускаше, поклащайки се, право към мен. Поколебах се само няколко секунди, преди слепият ужас най-накрая да ме откъсне от Топхорн и да ме накара да се стрелна надолу по хълма. Хвърлих се в реката, без да ме е грижа колко е дълбока, и бях стигнал средата на отсрещното гористо възвишение, когато най-накрая се осмелих да спра и да погледна дали все още ме преследват. Но не трябваше да го правя, защото чудовището се беше превърнало в няколко чудовища, които напредваха неумолимо към мен, вече подминали мястото, където сред разораната от снарядите земя лежаха Топхорн и Фридрих. Смятайки, че в гората съм в безопасност, аз зачаках и видях как танковете преминаха през реката, което отново ме накара да препусна лудешки.

Не знаех накъде отивам. Препусках, докато спрях да чувам страховития грохот и тътенът на оръдията започна да заглъхва. Помня, че пресякох още веднъж река, галопирах през пусти чифлици, прескачах огради, напоителни канали и напуснати окопи, трополях по каменните улици на изоставени разрушени села, докато накрая привечер открих, че съм се озовал сред една тучна влажна морава, през която течеше бистър поток, чието дъно беше покрито с камъчета.

Когато се събудих, беше тъмно и оръдията отново гърмяха навсякъде около мен. Накъдето и да погледнех, небето беше осеяно с жълти проблясъци и пресекливи бели сияния, които извикваха болка в очите ми и за кратко осветяваха полята като ден. Накъдето и да тръгнех, като че ли винаги отивах към оръдията. Затова си помислих, че е по-добре да стоя там, където съм. Поне имах в изобилие трева и вода за пиене.

Тъкмо бях взел това решение, когато неочаквано над главата ми избухна бяла експлозия и нощта беше разцепена от тракането на картечница, куршумите засвистяха и се посипаха около мен. Побягнах отново и продължих да препускам в нощта, препъвайки се често в огради и канали, докато накрая пасищата свършиха и дърветата изглеждаха като далечни силуети на фона на проблясващия хоризонт. Непрекъснато се натъквах на огромни кратери в земята, пълни с тъмна застояла вода.

И точно докато се измъквах с усилие от една такава яма, попаднах на невидима бодлива тел, която най-напред се закачи за мен и след това оплете единия ми преден крак. Ритайки като обезумял в опит да се освободя, усетих как телта се впива в плътта ми, но въпреки всичко успях да се измъкна.

От този момент нататък можех само да куцам бавно в нощта, избирайки предпазливо пътя си напред. И въпреки това по този начин изминах десетки мили път, но къде съм бил и къде съм отишъл, никога няма да узная. През цялото време кракът ми пулсираше от люта болка, тътенът на огромните оръдия ме обграждаше отвсякъде и се чуваше непрестанният пукот на карабини. Кървящ, изранен и обзет от неистов ужас, копнеех единствено да бъда отново с Топхорн. Той щеше да знае накъде да тръгнем, мислех си аз. Той щеше да знае.

Вървях, препъвайки се в нощта, воден единствено от вярата, че само там, където тя е най-тъмна, ще намеря спасение от снарядите. Зад мен тътенът и сиянието на бомбардировките бяха толкова ужасяващо силни, превръщайки дълбоката нощ в неестествен ден, че дори не си и помислях да се върна обратно, макар да знаех, че Топхорн лежи някъде там. Отпред се чу картечен огън, сетне отляво и отдясно, но аз виждах в далечината черния хоризонт на необезпокояваната нощ и затова продължавах неотклонно натам. Раненият ми крак се вдървяваше все повече с падането на нощния студ и ме болеше дори само като го повдигнех. Скоро открих, че изобщо не мога да стъпвам на него. Това щеше да бъде най-дългата нощ в живота ми — кошмар, изпълнен с агония, ужас и самота. Предполагам, че само силният инстинкт да оцелея ме държеше на крака и ме заставяше да вървя нататък. Чувствах, че единственият ми шанс е грохотът на битката да остане колкото може по-далече зад мен. От време на време се чуваше пукот на карабини и тракане на картечница, при което се спирах вцепенен от страх, твърде ужасен дори да помръдна. После, когато стрелбата утихнеше, отново намирах сили в мускулите си да продължа.

В началото облаци висяха само над кратерите, покрай които минавах, но няколко часа по-късно открих, че ме обгръща все по-гъста димна есенна мъгла, през която виждах само смътни очертания и силуети от мрак и светлина. Почти заслепен, сега почти изцяло разчитах за ориентир на далечния грохот и тътен от бомбардировката, стараейки се тя да бъде зад гърба ми, и продължих да вървя към по-тъмния и тих свят отпред.

Зората вече разпръскваше непрогледната мъгла, когато чух смътни настойчиви гласове някъде пред мен. Заковах се на място и се заслушах, напрягайки очи с надеждата да видя кой говори. „Хайде, момчета! Размърдайте се.“ Гласовете звучаха приглушено в мъглата. Чуваха се забързани стъпки и подрънкване на карабини. „Вземи я, момче, момче. Какво си мислиш, че правиш? А сега почисти тази пушка и не се туткай много.“ Последва продължително мълчание и аз пристъпих предпазливо към гласовете, едновременно изкушен и ужасен.

— Ето го отново, сержант. Видях нещо, честно ви казвам.

— Какво видя, синко? Цялата проклета германска армия или само един-двама, излезли на сутрешна разходка?

— Не беше човек, сержант, нито даже германец. Повече приличаше на кон или крава.

— Кон или крава? Там, в ничията земя? И как, по дяволите, се е озовало там това животно според теб? Синко, стоял си твърде до късно тази нощ и ти се привиждат разни дивотии.

— Освен това го чух, сержант. Наистина, сержант, да пукна, ако лъжа.

— Е, аз пък не виждам нищо, синко, и това е така, защото там няма нищо. Това са само нерви, момче, и твоите нерви преди половин час вдигнаха целия проклет батальон в бойна готовност. И как според теб ще погледне на това лейтенантът, като научи какво се е случило? Как според теб ще се почувства, като разбере кой го е разбудил от най-хубавия му сън? На теб просто ей така ти хрумна да събудиш всички капитани, майори и генерали, та даже и сержантите, само защото ти се е сторило, че си видял някакъв проклет кон! — След това гласът заговори по-високо с намерението да стигне и до други уши: — Но понеже тъй и тъй сме в бойна готовност и наоколо е паднала мъгла, гъста като лондонски смог, и тъй като швабите имат навика да нахълтват в землянките ни, когато най-малко се вижда, искам от вас, момчета, да си държите очите отворени. Направите ли го, всички ще доживеем до закуска, ако е предвидена такава тази сутрин. Само след няколко минути всеки от вас ще получи дажба от ром, който ще ви поободри малко, но дотогава искам да бъдете нащрек.

Докато непознатият говореше, аз се отдалечих, куцайки. Чувствах, че треперя от глава до пети, очаквайки следващия изстрел или експлозия, и исках само да бъда сам, далече от всякакви звуци, били те заплашителни или не. В състоянието, в което се намирах, не ми беше останала и капчица здрав разум. Бродех сред мъглите, стъпвайки на здравите си крака, докато накрая открих, че не мога да измина нито педя повече. Спрях се, отпускайки кървящия си крак на купчина мека кал близо до един кратер, пълен със зловонна вода. Подуших земята наоколо, надявайки се напразно да намеря нещо за ядене. На мястото, където се бях озовал, беше съвършено голо и в този момент нямах нито волята, нито енергията да направя дори и стъпка повече. Вдигнах отново глава и се огледах да видя наблизо някаква трева и точно в този момент почувствах първите слънчеви лъчи да се процеждат през мъглата и да докосват гърба ми, изпращайки леки топли тръпки през цялото ми премръзнало, вкочанено тяло.

Минути по-късно мъглата започна да се вдига и тогава за първи път видях, че стоя в широка кална полоса, сред опустошен разоран пейзаж между две безкрайни огради от бодлива тел, които се губеха в далечината пред мен и зад мен. Спомних си, че и преди бях попадал на такова място — в онзи ден, когато бях полетял в атака с Топхорн до мен. Войниците наричаха това „ничия земя“.