Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (9)

IX
ШЕФЪТ

Раул наведе глава. Той си спомняте. През първата половина на неговия авантюристичен живот тоя Огюст Делерон бе от най-активните му съучастници. Бе го замесил, без да се страхува, в най-тайните си начинания. След аферата със Съдебната палата вече не бе чул да се говори за него.

А ето Огюст Делерон беше станал Бартелми и беше сътворил цялата тая интрига против някогашния си господар!

Оценил състоянието, в което се намираше Раул, Тома Льобук стана двойно по-решителен. Той заяви като победител:

— Сега искам двеста хиляди. Нито стотинка по-малко. И стана по-фамилиарен. Със снизходителен тон обясни:

— Разбираш, нали? Отказваше да отстъпиш, когато се касаеше за теб. Но когато се касае за сина ти, дяволски сине, става по-иначе. Деликатно! И ако не ми броиш триста хиляди… казвам триста хиляди, защото си струва… аз ще разкрия пред следователя неоспорими подробности от миналото на Фелисиен и ще докажа чрез „а“ плюс „б“, че той е син на Раул д’Аверни, или другояче казано, син на Арсен Люпен, който под името барон Дьо Лимези се беше венчал за госпожица…

Раул вдигна глава и изрече със заповеднически глас:

— Млъкни! Забранявам ти да произнасяш това име.

Но самият Раул произнасяше мълком това име. И цялата трагична авантюра възкръсваше в паметта му, очарователната и свежа любов, която бе изпитвал към Клер д’Етижу, после пък — необузданата страст по Жозефин Балзамо, по графиня Калиостро, която беше едно безмилостно и диво създание… После, след ожесточени борби, венчавката му с Клер д’Етижу. И развръзката? Пет години по-късно им се роди дете, редовно вписано в общинските регистри под името Жан дьо Лимези. А на третия ден, след като майката беше умряла при раждането, детето изчезна, отвлечено незнайно къде от тайните агенти на графиня Калиостро.

Дали Жан дьо Лимези беше детето, което жестокото същество — дух на омраза и отмъщение, бе предало на чифликчийката от Поату? Тоя Жан, когото толкова бе търсил, плодът на любовта му към тихата Клер д’Етижу? Дали той наистина е Фелисиен — съмнителен и потънал в мрак, дошъл в дома му, за да съзаклятничи против него?… Сина си ли беше хвърлил в затвора? Собствения си син? Той забеляза:

— Мислех, че Калиостро е умряла.

— Детето не е умряло, това е Фелисиен.

— Имаш ли доказателства?

— Полицията ще намери — захили се Льобук.

— Имаш ли доказателства? — повтори Раул.

— Имам. И не малко — Бартелми ги беше събирал търпеливо. Схващаш всичко това, нали? След като изпрати момчето в дома ти, той те държеше в ноктите си. Това, което днес правя аз, с каква радост би го направил той! Беше решил да дойде един ден и да ти изкрещи в лицето: „Избави ме! Избави ме от мизерията или ще ви предам на властта: и теб, и сина ти… И теб, и сина ти.“

— Имаш ли доказателства? — за трети път попита Раул.

— Бартелми ми показа пликчето, в което беше събрал след многогодишно ровене различни сведения.

— Къде е това пликче?

— Мисля, че го е поверил на метресата на Симон, една корсиканка, с която се разбираше добре.

— Може ли да видя тая жена?

— Мъчно. Не съм я виждал от смъртта му. И мисля, че полицията я търси.

Раул дълго мълча. После позвъни на слугата.

— Да, господине.

— Сложете един прибор повече.

И той побутна Льобук пред себе си към трапезарията.

— Седни!

Обърканият Льобук го послуша. Той беше сигурен, че сделката е сключена, та вече се колебаеше само за цифрата. Смяташе да я покачи на четиристотин хиляди. Раул д’Аверни, съкрушен от неочакваното нападение, нямаше да се пазари.

Раул яде малко. Макар и да не бе смазан, както предполагаше противникът му, беше много загрижен. Проблемът му се струваше много объркан и той го въртеше на разни посоки, преди да вземе конкретно решение. Двоен проблем — следователно двойно решение. Около Фелисиен имаше да се разрешават трудни въпроси.

Решението трябваше да се вземе веднага, за да може да се бори срещу заплахите на Тома Льобук.

Те минаха в кабинета.

Още половин час мълчание.

Льобук, излегнат в едно кресло, пушеше със сладост голямата пура, която взе от кутията за пури. Раул сновеше насам-натам замислен, с ръце, скръстени на гърба.

Най-после Льобук проговори:

— Всичко е добре обмислено, затова не слизам под петстотин хиляди франка. Цената е разумна. Освен това трябва да те предупредя: взети са предпазни мерки. Ако ми изиграеш някой номер, има писмо до полицията, което ще бъде пуснато в пощенската кутия от един приятел. Значи не можеш да мърдаш. Пипнат си, затова не се пазари. Петстотин хиляди. Нито стотинка по-малко.

Раул не отговори. Той изглеждаше спокоен и по-малко замислен — като човек, който е взел решение и нищо не ще го отклони от него.

След десет минути погледна часовничето на масата. После седна пред телефона и завъртя шайбата.

Когато получи връзка, попита:

— Полицейското управление? Дайте ми, моля, кабинета на господин Руслен.

И веднага след това:

— Тук Раул д’Аверни. Вие ли сте, господин следовател? Добре… Благодаря… Да, има ново. При мен е един тип, взел активно участие в драмата във Везине… Не, още не е направил признания, но положението му е такова, че ще бъде принуден да ги направи… Ало!… Точно това… Най-добре е да изпратите да го арестуват… Чрез инспектор Русо — хубава идея!… О, не се бойте, няма да избяга. Вързан е и лежи на земята… Благодаря, господин следовател.

Раул окачи слушалката.

Тома Льобук изслуша всичко вцепенен. Беше смъртноблед, неузнаваем. И смънка:

— Но ти си луд! Какво значи това? Да ме предадеш… мене! Та ти сам ще се издадеш, ще издадеш и Фелисиен!

Раул като че ли не го чуваше. Продължаваше да действа, сякаш беше сам и реализираше план, с който Тома Льобук нямаше нищо общо. Всичко това засягаше Раул д’Аверни, а не Тома Льобук, който извън себе си от яд извади револвер, напълни го и се прицели.

— Лудите трябва да се чистят — каза.

Но не стреля. Съвсем не би постигнал целта си, ако повалеше д’Аверни — не би пипнал парите. Освен това допустимо ли бе за Раул д’Аверни да се хвърли сам в огъня, за да хвърли в него и Льобук. Не. Това беше блъф или неразбирателство. Или пък грешка.

Във всеки случай имаше двадесет минути за обяснение.

Запали втора пура и се пошегува:

— Добре изиграно, Люпен. Наистина не си по-долу от реномето, което имаш, и от това, което ми е разказвал Бартелми. Сатанинска игра! Но на мен такива не ми минават. Я помисли малко, Люпен! Да предположим даже, че ме предадеш: ти предаваш един тип, който искаше да изнуди подобен на себе си, в случая Арсен Люпен. Пуякът в тая комедия ще бъдеш ти, тъй като дори не ме познаваш! Защо мислиш, че аз ще се уплаша от полицията! Аз ли? Но аз съм чист като сълза. Не мога да бъда упрекнат и в най-малкия грях.

— Тогава — каза Раул — защо позеленяваш? Защо обръщаш очи към часовника?

— Не повече от тебе, драги мой. Повтарям ти, аз съм честен човек.

— Обърни се, „честни човече“. Вземи тоя ключ и отвори писалищната маса. Добре. Виждаш бележника на оня рафт, нали? Подай ми го. Благодаря. Винаги имам такива бележници, които са готови или почти готови за всеки случай. Твоето листче е в тоя.

Раул почна да търси, изреждайки инициалите: П, Р, С, Т…

— Ето на, тук. В група Т.

Тома го гледаше слисано.

— Продължавай — каза Раул. — Тъй нареченият Тома Льобук е брат на художника Симон Лориан, а двамата са синове на стария Бартелми, крадец в „Оранжерията“. Тома Льобук се изправи.

— Какво значи всичко това? Ето ти брътвежи!

— Истини, които скоро ще бъдат потвърдени от полицията, когато направи обиск в жилището ти, след това у продавачката на колбаси или пък когато те проследи в „Занзибар“, където ти си един от редовните посетители.

— А после? — извика Льобук, който още се мъчеше да се зъби въпреки смущението си. — После? Какво смяташ да ми направиш с това? Мислиш ли, че ще има за какво да ме осъдят?

— Най-малкото има за какво да те арестуват.

— Заедно с тебе.

— Не, защото всичко дотук е повърхностната част на съдебните данни, които съм изготвил за полицията и които ще оставим на тая маса до идването на инспектор Русо. А има и друго.

— Какво? — попита Льобук с все по-несигурен глас.

— Потайният ти живот… Известни подробности. Дела, които си извършил… И по следите на които ще ми бъде лесно да насоча полицията. Притежавам всички необходими сведения.

Тома Льобук докосваше револвера си с вдървена ръка. Той постепенно отстъпваше към остъклената врата, която гледаше към градината до гаража. И бъбреше:

— Дърдорене!… Хитрост на Люпен… Нито дума истина. Нито едно доказателство.

Раул приятелски приближи до него:

— Остави броунинга си… И не се опитвай да бягаш. Не се караме! Говорим. И имаме още цели петнадесет минути. Слушай! Вярно е, че не съм се добрал до истински доказателства. Но един ден Русо и колегите му ще ги открият. А има и нещо ново. А? Знаеш ли за какво загатвам? Нещо едва отпреди три дни… И то не е малка грешчица.

Тома Льобук пребледня. Престъплението беше скорошно и той не можеше да не си го спомни с ужас. А Раул поясни:

— Не си забравил тоя добряк Джентълмена, нали, който беше натоварен от една агенция да прави издирвания за моя сметка. Как стана така, че ти го замести и дойде вместо него?

— Той поиска.

— Не е вярно. Аз телефонирах в агенцията. От няколко дни не сме го виждали… От неделя вечер… Тогава почнах да го търся и дойдох до „Занзибар“, твоята главна квартира. В неделя през нощта вие сте излезли сами, доста пийнали. Оттогава нямам новини.

— Това нищо не доказва.

— Как не! Двама свидетели са те срещнали на кея заедно с него.

— А после?

— После ви проследили покрай Сена… Били сте се… Другият човек почнал да вика за помощ… А на свидетелите имам имената…

Льобук не оспори. Той можеше да попита защо тия невидими свидетели не са се намесили и не са издали по някакъв начин присъствието си. Но той вече нищо не мислеше. Задъхваше се от страх.

— Тогава, нали — подхвана пак Раул, като не го остави да си поеме дъх, — ще трябва да се обясни на господата какво си направил с твоя другар и как се е удавил той. Защото наистина се е удавил. Снощи е намерен трупът му… малко по-далеч… До брега на Лебедовия остров.

Льобук триеше челото си с опакото на ръкава. Без съмнение той се връщаше в ужасния час на престъплението, виждаше пияницата да пада, да се бори с течението и да изчезва под водата. Въпреки това той направи опит да се противопостави.

— Нищо не се знае… Никой не е видял…

— Може би, но ще знаят. Джентълмена бил предупредил шефа си и другарите си от агенцията. Същата заран той им бил рекъл: „Ако ми се случи нещастие, да разпитате Тома Льобук. Нямам вяра в него. Ще го намерите в «Занзибар» при Гренел.“ И наистина аз там влязох в следите ти…

Почувства, че е смазал противника си и че той не можеше вече да му се противопоставя. Безсилен, неспособен да разбере къде го водеше Раул чрез могъществото на своята воля, той бе готов безразсъдно да приеме всичко, което му заповядат. У него имаше не само страх пред извършеното престъпление, но и духът му беше напълно смутен като пред всесилно същество, което се разпореждаше с него. Д’Аверни сложи ръка на рамото му и го накара да седне. Каза му със сърдечна кротост:

— Няма да избягаш, нали? Моите хора те дебнат. Вярвай ми, против Люпен нищо не може да се извърши. Ако ме слушаш обаче, ще се избавиш, и то при отлични обстоятелства. Необходимо е само да ме слушаш, без да се мусиш. Кураж и искреност. Отговаряй!… Не си ли осъждан?

— Не.

— Нямаш ли някакви мръсни истории за кражби или мошеничество?

— Нищо наяве.

— Никой ли не те е заподозрял и никой ли не може да те обвини в нещо?

— Не.

— В полицията имат ли отличителните ти белези?

— Не.

— Заклеваш ли се?

— Кълна се.

— Тогава ти си от моите хора. След няколко минути Русо и неговите ще дойдат. Остави да те отведат.

Льобук се възпротиви ужасен:

— Ти си луд!

— Какво от това, че ще те отведе полицията, щом като си в ръцете ми, което е много по-сериозно. Само ръцете се сменят, ето всичко. И ще ми услужиш.

— Ще ти услужа ли? — попита Тома Льобук и очите му светнаха.

— Разбира се. А услуга от такъв род се плаща скъпо! Какво?… Има само един начин да узная дали Фелисиен е мой син: да го разпитам сам. На всяка цена трябва да го видя. Пък ако е мой син, мислиш ли, че аз ще го оставя в затвора!

— Няма лек за това…

— Как не. Те имат само подозрение. Нищо сигурно. Твоето арестуване и твоите признания ще обърнат наопаки пялата им обвинителна система.

— Какви признания?

— Какво си правил през деня, когато старият Бартелми крадеше, и през нощта, в която брат ти Симон е бил ранен?

— Заедно с тях бях взел под наем една камионетка и чаках близо до Шату, в случай че им потрябвам. Към дванадесет и половина през нощта си заминах, като мислех, че по други пътища са си отишли по домовете.

— Добре. Можеш ли да докажеш завръщането си?

— Да, тъй като предадох камионетката в гаража и говорих с нощния пазач. Беше минало един часът след полунощ.

— Отлично. При следствието ще кажеш всичко това точно така. Че си чакал близо до Шату. Но че преди полунощ… чуваш ли… преди полунощ, обезпокоен, си дошъл да поскиташ из Везине, около „Оранжерията“. После си минал по задънената улица, излизаща на езерото, успял си да притеглиш лодката и си отишъл да видиш какво става в „Оранжерията“. Като не си видял нито стария Бартелми, нито Симон и след като не си ги срещнал по булевардите, отново си се върнал при камионетката.

Тома Льобук изслуша всичко с внимание. Той поклати глава.

— Много е опасно! Ще ме обвинят, че съм бил съучастник. Размисли! Да говоря за „Оранжерията“ и за тая разходка с лодката, значи да призная, че съм бил в течение на работата.

— Пасивно съучастничество. Шест месеца затвор. Най-важното е да можеш да установиш за себе си, че в момента, когато брат ти и Жером Елмас са били нападнати, ти вече си бил в Париж.

— Да, но рискувам най-малко две-три години затвор. А Фелисиен ще бъде освободен.

— Точно така. Щом следствието не успее да потвърди с увереност, че Фелисиен е бил видян в лодката, и след като повярват, че ти си се скитал около „Оранжерията“, за да търсиш парите, подозренията против него ще рухнат.

Едно последно колебание и Льобук заяви:

— Така да бъде! Само че…

— Само че?

— Всичко зависи от цената. Рискувам много повече, отколкото ти мислиш.

— И затова ще бъдеш платен много повече, отколкото струваш.

— Колко?

— Сто хиляди в деня, когато Фелисиен бъде освободен. И сто хиляди в деня, когато ти излезеш от затвора. И двете суми ще получиш наведнъж.

Льобук замълча. Сетне промърмори:

— Двеста хиляди… Това е внушителна цифра.

— С която можеш да живееш честно. С тая сума си в състояние да си купиш колбасарница в провинцията или пък извън страната. И после, знаеш ли, ангажиментът на Люпен е равносилен на подписа на Банк дьо Франс?

— Имам доверие. Само че може да се създадат усложнения.

— Какви?

— Да допуснем, че открият нещо от миналото ми и ме осъдят?

— Ще те освободя.

— Невъзможно е!

— Идиот такъв! А когато баща ти беше съдебен пристав в Съдебната палата и когато го издадоха, не го ли измъкнах от затвора посред Париж, и то в деня, публично определен от мен?

— Вярно. Но ще имаш ли достатъчно пари?

— Дете такова.

— Бягството от затвора струва скъпо.

— Не се безпокой!

— Хиляди и стотици! Откупът и възнаграждението, което ми обеща… Тогава… Сигурен ли си?…

— Обърни се пак… Пъхни си ръката до дъното на писалищната маса, на същия рафт, където беше тефтерчето… Намери ли?

Тома Льобук послуша и издърпа една малка торбичка от сиво платно.

— Какво е това? Сивата торбичка! — промърмори той.

— Погледни… Разкъсал си платното… Виждаш ли пачките банкноти? Това са банкнотите на чичо Гаварел, които старият Бартелми беше извлякъл от „Оранжерията“.

Льобук се олюля и се отпусна на един стол.

— Дявол неден!… Дявол неден!… Какъв хубостник е тоя тип!

— Трябва да се живее — захили се Раул. — А трябва и да се помага на другите, когато са в затруднение.

— Ама как си могъл?…

— Много лесно. Когато пристигнах сутринта, помислих, че Симон Лориан е намерил торбичката в градината или някъде другаде и че напразно са се помъчили да му я отнемат. Веднага се завъртях около мястото, където той беше ранен. Не се лъжех. Торбичката се беше търколила на тревата доста надалеч и никой не беше я забелязал… А не бих желал да се изгуби.

Тома Льобук бе замаян и като по заповед престана да употребява непочтителното „ти“.

— Ах! Вие действително сте шеф. И спонтанно протегна ръце.

— Полицейският автомобил няма да закъснее. Убедихте ме, шефе. Имате право, ваш човек съм. Където е минал бащата, там ще мине и синът. Колко сме били глупави, като сме се хванали против вас!

— Наистина… Баща ти въпреки всичко беше добър човечец едно време… Аз узнах, че е опитал и невъзможното, за да стане пак честен човек.

— Да, но тая афера с Фелисиен не му даваше мира. Симон го накара отново да се захване с нея и пак Симон го накара да направи опита с „Оранжерията“. „Кражба, добре, приемам — каза той. — Шантаж даже, това би ме забавлявало; после ще бъдем богати. Но без убийства, чувате ли?“

— Но уби. Той е удушил Елизабет Гаварел.

— Искате ли да ви кажа мнението си, шефе? Добре. Старият я е убил, без да иска. Нещо повече. Той е отишъл при момичето, за да я спаси, когато е паднала във водата. Да, за да я спаси… Старият беше способен на такива жестове. Но когато я извадил, видял бисерната огърлица и изгубил ума си.

— Такова е и моето мнение — съгласи се Раул. Чу се автомобилна свирка и той продължи:

— Само не издавай истинското име на баща си. Старата история в Съдебната палата, преплетена със сегашната история, би насочила вниманието към Люпен. А не искам, защото и без това вече положението ми в тая афера е доста трудно. Значи ще бъдеш предпазлив и няма да се отклоняваш от версията, която приехме. Нито дума извън това. Когато не си сигурен, мълчи. Няма по-добър отговор от мълчанието. И разчитай на мен!

Той се доближи до него и му каза с приятелски тон:

— Още една дума: много-много не си трови душата заради Джентълмена, когото уби.

— А! Защо?

— Аз бях Джентълмена…

Тома Льобук се предаде в ръцете на инспектор Русо в състояние на екстаз. Изкусната хватка със сивата торбичка, дързостта и съвършенството, с които Люпен бе изиграл ролята на Джентълмена, неочакваната радост, когато узна, че той, Тома Льобук, не е убиец… всичко това го караше да подскача от радост. Можеше ли да се бои при такъв покровител? Дошъл в „Клер Ложи“, за да обърне всичко с главата надолу, той отиваше в затвора като човек, току-що постигнал славна победа, който се готви да удвои тази победа, като прати за зелен хайвер правосъдието, за да услужи на своя благодетел.

— Поздравявам ви, господин д’Аверни! — каза инспектор Русо на Раул. Той тържествуваше. — Значи този клиент е замесен в нашата афера?

— И още как! Той е брат на Симон Лориан.

— Ха! Какво? Брат ли! Но по какво чудо го хванахте?

— О!… — каза Раул скромно. — Тук нямам големи заслуги. Глупакът сам се хвана.

— Какво искаше?

— Да пооскубе…

— За какво?

— Заради Фелисиен-Шарл. Дойде да ми разправя, че имал доказателства, според които Фелисиен, съучастник на брат му Симон Лориан, е убил Симон, за да му отнеме сивата торбичка. И ми предложи да му броя голяма сума, ако искам това да бъде запазено в тайна. В отговор аз телефонирах на господин Руслен. Поразпитайте го, господин инспектор, уверен съм, че ще чуете изповеди, от които ще се прославите.

На прага на вратата Тома Льобук, влачен от полицията, се обърна към Раул и с преструвката на озлобен и готов за мъст човек каза:

— Ще ми заплатите за това, добри ми господине! Льобук излезе, подсвирквайки.

Раул слушаше стъпките на хората, които се отдалечаваха. Автомобилът изчезна.

Противно на навика си, той не направи нито един жест, с който да издаде радостта от победата си. А колко голям беше този му успех — да изпрати Тома Льобук в затвора! Но не, д’Аверни стоеше мрачен и замислен. Той мислеше за Фелисиен, който бе затворен в килията си. Дали наистина му беше син? Ще успее ли да го избави от затвора? А какъв е тоя син — потаен съучастник на Бартелми и на Симон Лориан?