Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cagliostro se venge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Морис Льоблан

Отмъщението на Калиостро

Арсен Люпен

Роман

 

Превод от френски Г. Жечкова

Редактор Методи Бежански

Художник-редактор Лили Басарева

Коректор-стилист Катя Илиева, Галя Луцова

Графично оформление Стефан Узунов

Отпечата се през 1992 година

Цена 10,98 лв.

„Тренев & Тренев“ ООД, София, България

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

II
ТАЙНСТВЕНО ПОСЕЩЕНИЕ

Раул се отказа. Никакво обяснение с Фелисиен не би дало резултати. Никакво заплашване не щеше да накърни безгрижието — състояние, което може би само изглеждаше безгрижие, а всъщност да бе непоколебима устойчивост. С думи не би изтръгнал тайната му. Значи трябваше да действа.

Събитията в началото не спомогнаха за това.

Фаустин се беше завърнала на работа в клиниката. Фелисиен, който преди обядваше с нея в павилиона, вече обядваше в „Клематитите“ и там прекарваше следобедите си.

На петия ден, за да види какво става, Раул също отиде там.

Готвачката му отвори и каза:

— Мисля, че госпожата е на поляната. Ако господинът иска, може да мине през трапезарията, за да отиде при нея.

В хола имаше две врати, Раул влезе в залата. Но вместо да слезе в градината, той хвърли поглед през тюлените пердета, покриващи стъклените врати на студиото. Откри неочаквана гледка. В лявата част на стаята, под обилната светлина позираше Фаустин с напълно открити рамене и голи ръце. Насреща й пред триножника си за рисуване бе седнал Фелисиен.

Тая сцена раздразни Раул и той изпита трънливото чувство на ревността — нещо, което не се помъчи да скрие от самия себе си.

„Мошеничката! — помисли той. — Какво ли прави тук? И какво иска от нея тоя хубостник?“

Виждаше я анфас, но очите й гледаха малко встрани, към широкия отвор, към поляната и езерото. Осветените рамене бяха закръглени хармонично, златистобели. В паметта му още веднъж изплува споменът за блестящата „Фрина“ на скулптора.

Безшумно отвори вратата, любопитен да чуе разговора им, и видя двамата годеници. Ролан и Жером Елмас бяха седнали на перваза на прозореца със спуснати навън крака. Говореха тихо. От време на време Фелисиен-Шарл обръщаше глава към тях.

И Раул доби дълбоко впечатление, че цялата драма на „Клематитите“ и на „Оранжерията“, първата от двете драми, беше там, в студиото, и се разиграваше между четирите лица, които се намираха в него. Безполезно беше да търси нещо извън тия четирима актьори. Трагедията на любов, омраза, амбиция или ревност, всичко кипеше в тая ограничена рамка. И четиримата изглеждаха спокойни и съсредоточени в сегашното си занимание. Но миналото и бъдещето, престъплението и наказанието, смъртта и животът се бяха сблъскали като разюздани противници.

Какво беше участието на всеки от тях в тоя конфликт? Каква роля играеше между двамата годеници Фелисиен, който безспорно беше влюбен в Ролан?

Как Фаустин, болничната сестра, се беше вмъкнала в тая среда? И защо Ролан, от толкова различна класа, я бе допуснала?

Неразрешими въпроси.

След като годениците се изгубиха в градината, Раул влезе полека и когато Фаустин погледна към триножника, го видя над него и над Фелисиен.

Сконфузена и изчервена, тя веднага се покри с един шал.

— Не се безпокойте, Фелисиен — каза той. — Но, Господи, какъв хубав модел имате!

— Възхитителен. Аз съм съвсем недостоен за него — призна младият човек.

— Значи не се смятате за голям талант.

— Пред такава красота… Раул се засмя.

— А вие, Фаустин? По-приятно ли ви е да позирате в това облекло, отколкото да се грижите за болните в клиниката?

— В тоя момент болните са малко и следобедните ми часове са свободни.

— И вечерите, и нощите ви. Използвайте времето, Фаустин, използвайте младостта си…

Застигна двамата годеници в градината и като наблюдаваше Ролан, ги поздрави с предстоящата им венчавка. Той намери, че тя не е така блестяща като Фаустин, по-малко артистична е, но пък е по-затрогваща, и като Фаустин притежава чара на плътта, на лицето и на формите, което смущава повече от самата красота. Жером Елмас я съзерцаваше с разпалено възхищение.

Тъй като Жером трябваше да довърши деня си в Париж, Ролан и Раул го изпратиха до зеленчуковата градина на „Оранжерията“, откъдето щеше да излезе. Минаха през развалината на зловещите стъпала, чието сгромолясване беше причина за падането на Елизабет и за смъртта й. Изглежда, младите не им обърнаха внимание. Нали всеки ден се разхождаха на това място.

От насрещния бряг на езерото идваше лодка с трима души — Русо и двама от неговите инспектори, единият от които гребеше по дъното на езерото.

— Следствието продължава — каза Жером. — Търсят оръжието, с което раниха Симон Лориан и мен.

Ролан потръпна и прошепна:

— Тоя кошмар никога ли няма да свърши?

Жером се сбогува с нея. Тя и Раул бавно се завърнаха в „Клематитите“. Раул й каза с тон, който подчертаваше интимната му мисъл:

— След сватбата в тая вила ли ще останете да живеете? Ролан отвърна:

— Да, мисля… Но ще направим ремонт…

— Сигурно след пътуване… След дълго пътуване?

— Още нищо не е определено…

Той й зададе и други въпроси. Ролан отговаряше с къси, неопределени изречения и внезапно прекъсна разговора:

— Някой позвъни на входната врата… Но аз не чакам никакво посещение.

В момента, в който стигнаха до площадката, дочуха спор, който веднага се обърна в остра караница. Те разпознаха гласа на слугата Едуар, който викаше бясно:

— Няма да влезете! Докато съм жив, кракът ви не ще стъпи в тая къща.

Ролан премина тичешком през трапезарията. Фелисиен и Фаустин бяха вече във вестибюла. До входа старият служещ се опитваше да препречи пътя на един възрастен господин, който говореше тихичко:

— Моля ви, успокойте се! Искам да говоря с госпожица Ролан. Кажете й, че съм дошъл…

Ролан, застанала на прага, изгледа новодошлия и каза:

— Мисля, че няма да имате честта, господине…

Без нито дума той й подаде картичката си. Тя я погледна и се смути.

Непознатият настоя, като че се боеше от отказ.

— Искам да говоря с вас, Ролан… Тази среща е необходима… Не можете да ми откажете, във ваш интерес е…

Беше прегърбен, с побелели коси, с тънки и благородни черти на лицето и много блед, което показваше болнавост и изтощение.

След малко колебание тя заповяда на слугата:

— Оставете ни, Едуар!… Оставете ни!…

Едуар излезе ядосан. Тогава, обръщайки се към господина, тя каза:

— Съжалявам, че годеникът ми не е тук, щях да ви го представя.

— Наистина, знам, че сте сгодена, Ролан.

— Да, за Жером Елмас.

— Знам, той щеше да се ожени за сестра ви, нали?

— Да, щеше.

— Аз познавах майка му. Той беше дете.

Но Ролан, изглежда, не искаше да продължи разговора пред свидетели и му каза:

— Да се качим в будоара ми, господине, там ще можем по-спокойно да говорим. Аз ще ви водя.

Тя тръгна напред. Той вървеше бавно, с мъка.

На Раул стигаше само един поглед, за да разбере, че Фелисиен и Фаустин бяха заинтригувани като него и че с нищо не можеха да си обяснят тая визита.

И тримата останаха да чакат, като всеки поотделно се занимаваше с мислите си.

Едва след два часа гостенинът слезе, подкрепян от Ролан. Тя беше със зачервени очи и смутено лице.

— Тогава, Ролан, венчавката ви… кога ще бъде?

Тя отвърна ясно, като че бе взела внезапно решение:

— След двадесетина дни. Необходимо е време за поканите.

— Бъдете щастлива, Ролан!

Целуна я по челото. Тя заплака, после се освободи леко и го заведе до вратата.

— Бих ли могла да ви съпроводя?

— Не, гарата не е далече. Предпочитам да отида сам. До скоро виждане, Ролан. Бих бил щастлив да ви видя у дома! Обещахте ми, но не се бавете много.

Той не се обърна. Младата жена го изпрати с поглед, затвори вратата и влезе замислена в студиото. Без да чака повече, Раул бе излязъл от „Клематитите“ с намерение да проследи непознатия, за да събере сведения, но скоро го съзря на алеята, подпрян на ръката на един служещ, облечен като шофьор. До шосето чакаше частен автомобил. Шофьорът помогна на непознатия да се качи и те заминаха. Раул можа само да забележи, че автомобилът беше много напрашен, като че идваше от дълъг път.

Към седем часа д’Аверни настигна Фаустин, когато тя излизаше от клиниката.

— Нищо ли не се знае за този човек? Ролан нищо ли не каза?

— Не.

— Дявол ви взел! — подвикна той. — И да ви бяха казали, вие не бихте продумали нито думица! Нека. Аз и сам ще се справя. Няма да е много трудно. И още малко истина ще се прибави към онова, дето вече съм открил. Напредваме, Фаустин.

Той й каза с още по-сух и нападателен тон:

— Друго нещо. Каква роля играете в „Клематитите“? Ето ви като домашна приятелка. На какво основание? Какво ви свързва вас, четиримата? За да завъртите главата на Фелисиен ли сте толкова щедра? Спрете, моя малка! Иначе ще отвлека младежа, и то ще бъде на ваши разноски.

Тя не се разсърди и се засмя.

— Помъчила ли съм се да ви се харесам?

— Бога ми, не.

— А при това ви харесвам.

— И как още! — каза смекчено той и на свой ред се засмя. — А, може би и затова малко си губя ума.

Същата вечер и на другата заран Раул направи проучване, което го заведе на двадесетина минути път с автомобил пред едно старопиталище близо до Гарш. По негово искане доведоха в чакалнята дядо Станислас, добър, треперещ, превит на две старец, комуто той изложи целта на посещението си.

— Вие сте родом от Везине. Там сте живели близо четири години като прислужник на бащата на господин Филип Гаварел, сегашния стопанин на „Оранжерията“. Не се лъжа, нали? И тъй като общинското управление във Везине ви е включило в числото на тия, които ще получат помощи, аз съм натоварен да ви предам сто франка.

Последваха пет минути излияния и час бъбрене за Везине, за жителите му и лицата, посещаващи „Оранжерията“, за живеещите в съседните вили. А Раул знаеше точно какво да разпитва за тези лица.

Той знаеше, че бащата на Елизабет и Ролан, Александър Гаварел, брат на чичо Филип, не се е погаждал с жена си. Скитал и тя била нещастна. Бил ревнивец, който в края на краищата сигурно е имал и причини да ревнува, тъй като един далечен роднина често обикалял госпожа Гаварел.

— Накратко казано — разправяше Станислас, — имаше разправии, които се чуваха в „Оранжерията“, и един ден, когато госпожица Елизабет навършваше три години, господин Александър изпъди братовчеда на госпожата; даже се сбили във вестибюла, така че прислужникът Едуар, мой другар, е трябвало да издърпа господаря си. А как викаха!… У нас, в кухнята, се говореше, че истинският баща на госпожица Елизабет е братовчедът Жорж Дюгривал.

— Но в семейство Гаварел отношенията се подобриха, нали? — попита Раул.

— Донякъде. Даже след три години имаха друго дете, госпожица Ролан. Само че бащата пак заживя разгулно и умря от кръвоизлив след един гуляй в Париж.

— А след това виждахте ли братовчеда?

— Никога. Обаче всяка година до смъртта си госпожа Гаварел заедно с дъщерите си летуваше на морския бряг, на двадесетина километра от Кан, където сега живее господин Жорж Дюгривал, братовчедът на госпожа Александър. Даже у нас, в кухнята, разправяха, че хората много пъти са ги срещали на плажа с госпожата, без малките, разбира се. И готвачката в „Оранжерията“ каза веднъж:

— Ще видите, че той ще остави цялото си богатство на госпожица Елизабет. Говореха, уговорено било от по-рано между него и госпожа Александър. А госпожица Елизабет ще има голямо богатство…

Раул бе очарован от находката си. Колкото повече мислеше върху това, което узна напоследък, толкова повече разбираше важността на получените резултати. Тоя семеен конфликт излъчваше все повече и повече светлина. Всички сплетни, както той предчувстваше от самото начало, почваха да се изясняват.

Той прекара следобеда и другия ден в „Клематитите“, където изпита въпреки хубавия прием, който му оказваха, същото чувство за самота и за същата трогателна атмосфера. Всеки живееше, затворен в себе си, със собствените си мисли и в името на собствената си цел. За какво мислеха всички тия хора? От време на време Ролан и Жером разменяха нежни погледи. И от време на време Фелисиен се отвръщаше от Фаустин и портрета, който рисуваше, за да проследи Ролан и годеника й:

— Документите ви готови ли са, Жером?

— Разбира се.

— И моите. Днес сме вторник, седми. Да определим сватбата за осемнадесети, искате ли?

Жером взе ръката й и я целуна с въодушевление, в което прозираше пламъкът на любовта. Тя се усмихна и затвори очи.

Фелисиен работеше усърдно.

Раул си каза: „Осемнадесети септември, това е след единадесет дни. Дотогава трябва всичко да се разкрие и от техните страсти да изплува истината, още тъй неясна и далечна.“

Вече не стана въпрос за онова тайнствено посещение у Ролан. Коя беше причината? Защо тя, тъй неприязнена в началото, изглеждаше толкова развълнувана при изпращането? И дали Жером Елмас бе в течение на нещата?

В събота, единадесети септември, Раул бе повикан от Ролан в „Клематитите“, където в три часа щеше да дойде инспектор Русо за важно съобщение. Младата стопанка желаеше Фелисиен-Шарл и господин д’Аверни да бъдат свидетели.

Раул бе точен за срещата, както и Фелисиен. Фаустин не се яви.

Съобщението на инспектор Русо бе кратко. Преструвайки се, че не забелязва присъствието на Раул и Фелисиен, той се обръщаше само към Ролан и Жером.

— Ето няколко анонимни писма, които получихме. Всички са написани на пишеща машина, много несръчно, при това всичките са пуснати през нощта в пощенската кутия във Везине. Моето разследване за хората, имащи пишещи машини, сигурно ви е известно, защото тая сутрин върху куп отпадъци, на три километра оттук е намерена една стара машина. Вчера за последен път някой си е послужил с нея и вечерта в префектурата пристигна писмото, чието съдържание ще ви моля да чуете:

На алеята, на която Симон Лориан бе ранен през известната нощ, се намира необитаемо от месец имение, върху чиято ниска стена има желязна ограда. През пръчките на оградата се вижда кърпа, паднала върху шумата от дърветата. Може би ще е добре да се провери произходът на кърпата.

— Последвах дадения съвет — продължи инспекторът. — Тази кърпа, ето я, е изцапана и мокра от дъжда и росата. Лесно е обаче да се забележи дългата, ъглеста и червеникава следа, която е оставил окървавеният нож, изтрит с нея. Има само един инициал, както обикновените кърпи, купени от магазините: буквата „Ф“. Тъй като сте тук, господин Фелисиен-Шарл, моля, вашата кърпа?

Фелисиен послушно подаде кърпата си. Русо сравни двете.

— На тая няма инициали. Но може да се направи заключение: същото фино платно и същите размери. Благодаря! Тия вещи ще бъдат оставени при следователя и експертизата ще установи дали петната са от кръв. В случая обвинението против лицето, нанесло удара на Симон Лориан и преди това ранило господин Елмас, ще бъде сериозно.

Инспекторът не каза нищо повече, поздрави годениците и излезе.

— Драги ми, Фелисиен — забеляза Раул, ставайки, — събитията не чакат. Полицията вече не само се съмнява по отношение на вас. След няколко дни господин Руслен ще ви повика в кабинета си и тогава…

Фелисиен не отговори. Той като че ли мислеше за нещо съвсем друго.

Раул го ненавиждаше.

* * *

Вечерта след вечеря, като ходеше в тъмнината около градината, той долови откъм булеварда леко подсвирване, след това видя силуета на жена, която вървеше покрай езерото и се отдалечаваше вляво, по посока, противоположна на „Клематитите“.

Раул помисли, че подсвирването е сигнал. И наистина, скоро Фелисиен излезе от павилиона. Отвори тихичко вратата на оградата и зави също вляво.

Раул пък мина през „Клер Ложи“ и се измъкна през изхода на гаража.

Той съзря по пътечката край езерото два силуета, които се отдалечаваха. Още не беше много мрачно, затова можа да познае Фелисиен и Фаустин. Те говореха въодушевено.

Отдалече ги проследи.

Те минаха по моста и седнаха на същата скамейка, където беше видял Ролан и Жером Елмас.

Тъй като бяха гърбом, можа да се приближи до тях на тридесетина метра. Видя, че Фелисиен беше в ръцете на Фаустин и че главата му почиваше върху рамото на младата жена.