Кристин Уайдън
Един сезон в Лондон (2)

Глава първа

— Майко? Да не си забравила за часа ни при модистката? — попита Даяна с най-невинния си глас.

Тя знаеше, че майка й няма как да забрави, като се има предвид, че въобще не й бе казвала, че имат запазен час. Налагаше й се да вземе нещата в свои ръце, ако искаше да бъде облечена с рокля, в цвят различен от този, който бе на мода този сезон, а именно прасковено… което никак не бе по-добро от миналогодишното розово. Затова Даяна реши да действа. Запази си час и умишлено забрави да съобщи на майка си. Освен това може би умишлено бе запазила час точно когато майка й ходеше на седмичната си партия бридж в Уинстън, но, естествено, нямаше намерение да си го признае.

Никога!

— Даяна, сигурна ли си, че имаш час? Уитни със сигурност щеше да ми каже…

И точно това бе причината Даяна да не казва и на иконома.

— Напълно съм сигурна. Но няма проблем, ще взема Мег със себе си и ще отидем двете. — Даяна се врътна на пети и излезе от стаята, затръшвайки вратата зад себе си. След няколко стъпки тя въздъхна тихо от облекчение. Първата част от плана й вече бе в действие. След като майка й нямаше да наднича над рамото й и да избира неподходящи за кожата й цветове, тя щеше да бъде повече от малко предизвикателна. Сърцето й запърха в очакване и тя си напомни, че това е една важна крачка за откриването на съпруг този сезон. Нямаше как да се слее с останалите, никога не бе могла да го прави, но в момента това й се виждаше като най-правилният начин на мислене. С тази решителност, тя се насочи към стаята си, повика камериерката си Мег, и двете излязоха в града.

* * *

Кеймбридж Уитакър, граф на Саутридж, беше отегчен. Ако трябваше да се ожени този сезон — а той трябваше, тъй като решеше ли нещо, го следваше до последно — защо не можеше да намери нито една интересна млада жена? Сякаш от небето бе паднала праскова и се бе търколила покрай всички домове на Лондонския елит.

Праскова, кой, по дяволите, бе решил, че този цвят би бил привлекателен за един мъж? Той беше… с една дума — грозен. Според него цвета караше дори най-хубавите момичета да изглеждат… ами… грозни. Но нито едно от описанията не бе от значение, всички други подобни думи също щяха да свършат работа.

И така, той обикаляше из балната зала, отпивайки от вече топлото си шампанско, и се опитваше да изглежда така, сякаш поне малко се забавлява, за да не обиди домакина си. Това беше едва втория, или третия — вече бе спрял да брои — бал за този сезон, и все още не всички се бяха завърнали в града, но той усещаше, че сезона ще бъде крайно отегчителен. И, разбира се, точно това беше проклетият сезон, в който бе решил, че е крайно време да си намери съпруга.

Той отпи още една глътка от топличкото шампанско.

Щеше му се да бе бренди.

С неохотна въздишка той чу първите акорди на музиката и се насочи в търсене на партньорката си за този танц. Прелестно момиче, ако не беше фактът, че бе напълно и непоправимо срамежлива. Толкова ли бе много да поиска да общува с жена, която би могла да каже нещо повече от „да, милорд“ или „не, милорд“. Той бе напълно „за“ това една жена да е покорна, но едносричните отговори бяха почти толкова непоносими, колкото и прасковеният цвят.

Сезонът се очертаваше доста нещастен за него.

— Ах, мис Суифт. — Той се поклони и посегна за ръката й.

След като му се усмихна, тя направи реверанс и го последва на дансинга. Беше шотландски рил, затова нямаше много време за говорене, но докато я извеждаше от дансинга към масата с освежаващите напитки, той се опита да проведе разговор.

И да, „опита“ беше правилната дума.

— Мис Суифт, благодаря ви за танца — каза той, отправяйки към нея най-привлекателната си усмивка.

— Да, милорд — избъбри тя.

Той опита отново:

— Забавлявате ли се тази вечер?

— Да, милорд. — Тя погледна настрани и измъкна ветрилото си.

Изчака за миг, преди да попита:

— Времето е много хубаво, не мислите ли?

— Да, милорд.

Очевидно това бе единственият отговор, на който е способна. Три пъти подред. Щеше да се пробва за номер четири.

— Искате ли лимонада?

— Не. Благодаря ви, милорд.

По дяволите, прекъсна серията.

— Хубава вечер, мис Суифт.

— Да, милорд.

Ха-ха! Ето го номер четири! Той не знаеше защо го прие толкова радостно, но човек трябва да намира веселието където може.

Поемайки дълбоко дъх, той махна на лакея, който носеше табла с шампанско и си взе една чаша, докато се опитваше да открие нещо, с което да се забавлява.

Но всички мисли за веселие се изпариха от ума му, когато забеляза цвят, различен от прасковения. И то толкова коренно различен, че искреше като жив пламък.

Което бе подходящо, защото жената имаше най-привлекателната и чувствена червена коса.

Със зелена рокля… като листо върху прасковата. Цветът беше достатъчно блед, че да бъде порядъчен като за дебютантка, но бе по-богат от всеки друг цвят, който бе виждал от доста време насам.

Тя беше красива.

Тя беше перфектна.

Тя беше… създала доста вълнение.

И първата му мисъл бе, че вероятно тя би могла да каже нещо различно от „да, милорд“ и „не, милорд“, което за момента бе най-привлекателното нещо, което би могъл да си представи.

Разбира се, фактът, че имаше тяло като на Венера, не успя да го отвлече от първата му мисъл. Вместо това засили значително привличането му към нея.

Но той не бе единственият джентълмен, който я забеляза. Жената привличаше мъжете като пчели на мед. И ако се съдеше по острите погледи отправени към нея, младата дама нямаше да си създаде приятелства с останалите жени. Но чаровницата очевидно дори не ги забелязваше. Тя сияеше, и ако това беше нейният момент, тя го бе сграбчила здраво, бе се потопила в него… и го изживяваше с пълна сила.

Той трябваше да я получи.

Със сигурност нямаше да е покорна, но определено щеше да бъде перфектна за леглото… и имайки предвид, че щеше да е в леглото му всяка нощ, покорството да върви по дяволите.

Но първо, трябваше да научи нещо много важно.

Името й!