Метаданни
Данни
- Серия
- Елементи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Air He Breathes, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Lux, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 58 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Британи Чери
Заглавие: Въздухът, който той диша
Преводач: Lux
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: desi7y; ganinka
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10013
История
- — Добавяне
Тридесет и пета глава
Тристан
6 април 2014
Един ден до сбогуването
— Мъртъв съм — прошепнах на себе си, взирайки се в огледалото на банята.
Патрончето с уиски лежеше на мивката до оранжевото шишенце за хапчета, което беше паднало на една страна, а погледът ми се замъгляваше. Можех да чуя родителите ми, които бяха в кухнята и обсъждаха детайлите за деня, плановете за обслужването и транспорта ни до църквата и гробището.
— Мъртъв съм — повторих. Вратовръзката висеше около врата ми в очакване да бъде вързана. Премигнах веднъж, и когато отворих очи, Джейми седеше пред мен и я завързваше.
— Какво не е наред, скъпи? — прошепна тя, когато очите ми се напълниха със сълзи. Повдигнах ръка и я плъзнах по меката кожа на бузата й. — Защо се разпадаш?
— Мъртъв съм, Джейми, мъртъв съм — изхлипах, неспособен да контролирам риданията си. — Искам всичко да свърши. Искам да спре. Не искам да бъда тук повече.
— Шшшт — прошепна тя, допирайки устни до ухото ми. — Миличък, искам да дишаш. Всичко е наред.
— Нищо не е наред.
Някой започна да блъска по вратата на банята.
— Тристан! Татко е. Сине, пусни ме да вляза.
Не можех. Бях мъртъв.
Джейми погледна надолу към мивката и вдигна празното шишенце от хапчетата и патрона от уиски.
— Скъпи, какво си направил? — Гърбът ми се плъзна по стената и се свлякох до ваната, ридаейки. Джейми се втурна към мен. — Трис, трябва да повърнеш веднага.
— Не мога… не мога… — Покрих лице с ръце и всичко се замъгли. Съзнанието ми ми играеше номера. Започвах да губя съзнание.
— Миличък, помисли за Чарли. Той не би искал да те види такъв. Хайде. — Тя ме премести до тоалетната. — Не го прави, Трис.
Започнах да повръщам. Вътрешностите ми горяха, и когато уискито и хапчетата се надигнаха в стомаха ми, в гърлото ми избухнаха пламъци.
Когато приключих, се отпуснах на стената зад мен. Очите ми се отвориха и Джейми беше изчезнала — но първо, тя никога не е била тук.
— Толкова съжалявам — прошепнах, прокарвайки ръце през косата си. Какво щях да правя? Как щях да оцелея?
— Тристан, моля те, кажи ни дали си добре! — извикаха майка ми и баща ми отвън.
— Добре съм — успях да ги излъжа. Чух облекчената въздишка на майка ми. — Ще изляза след няколко минути.
Почти можех да почувствам ръката на баща ми на рамото ми, опитвайки се да ме утеши.
— Добре тогава, синко. Ще бъдем тук, когато си готов. Няма да ходим никъде.
* * *
Елизабет ми беше казала, че на следващия ден ще се отбие в магазина на господин Хенсън, но беше променила плановете си в последната минута. Изминаха пет дни, без всъщност да си проговорим. Щорите на прозорците й бяха спуснати през цялата седмица и всеки път, когато почуках на вратата й, тя винаги бързаше за някъде или просто се преструваше, че не съществувам.
Отбих се в „Апетитно и вкусно“, за да видя дали не е на работа, но се натъкнах на Фей, която крещеше на клиент заради това, че бърканите яйца не били достатъчно течни.
— Фей, здравей — казах, прекъсвайки спора й.
Тя се извъртя на токчетата си и постави ръце на бедрата си. Можех да видя несигурността в очите й. Последният път, когато се бяхме видели, бе, когато се нахвърлих на Танер в бара, и можех да кажа, че все още не беше сигурна как да се държи с мен. Дочух, че всички в града си шепнеха за мен и бях сигурен, че доста от лъжите са достигнали и до нейните уши.
— Здравей — отвърна тя.
— Елизабет на работа ли е днес?
— Взе си отпуска… няма я от няколко дни.
— О! Добре.
— Защо просто не отидеш до вратата й и не я провериш? Да не би да сте се скарали? — Тя се напрегна. — Всичко с нея наред ли е?
— Не сме се карали. Или поне аз не мисля, че сме. Тя просто… — Почесах се под носа и прочистих гърло. — Просто не говори с мен и не съм сигурен защо. Да не би да ти е споменавала нещо? Знам, че ти си най-добрата й приятелка и…
— Мисля, че трябва да си вървиш, Тристан. — Бях сигурен, че не ми е повярвала. Можех да видя, че не ми вярва, че не съм наранил Елизабет от начина, по който всеки сантиметър от нея вибрираше.
Кимнах и отворих вратата да изляза отвън, но спрях.
— Фей, обичам я. Разбирам защо си предпазлива с мен и ме мразиш. За дълго време бях чудовище. След като Джейми и Чарли умряха, се превърнах в звяр, когото дори аз самият не разпознавах. Съжалявам, ако съм те изплашил в нощта на партито за рождения й ден, и съжалявам, че превъртях така, но… никога не бих я наранил. Тя е… — Притиснах юмрук към устата си и прехапах вътрешната страна на бузата си, за да овладея емоциите си. — Миналата година умрях заедно с жена ми и детето ми. Откачих се от реалността и напуснах този свят. Беше ми добре, защото да бъда жив болеше; болеше всеки шибан ден. Тогава Лизи се появи, и въпреки че бях ходещ мъртвец, тя ме видя. Въпреки че бях мъртъв, тя се зае с това да ме съживи. Вдъхна живот обратно в душата ми. Върна ме от сенките. Сега не отговаря на обажданията ми и дори не ме поглежда. Разпадам се, защото мисля, че е наранена, а не мога да й помогна да диша, както тя ми помогна. Така че, да, трябва да ме мразиш. Моля те, мрази ме и в червата. Заслужавам го, и заради Елизабет мога да го понеса. Жив съм отново. Но ако можеш само да ми направиш услуга и да отидеш да я видиш, ако можеш да й помогнеш да диша, би означавало всичко за мен.
Излязох от кафетерията и пъхнах ръце в джобовете на дънките си.
— Тристан! — Обърнах се, за да видя Фей да се взира в мен. Погледът й беше омекнал. Не беше останал и помен от отношението й от преди малко.
— Да?
— Ще я проверя — обеща тя. — Ще й помогна.
Когато наближих магазина на господин Хенсън, видях Танер през прозореца, което ме накара да се разбързам още повече. Знаех, че вероятно отново се заяжда с господин Хенсън относно продажбата на магазина му. Искаше ми се да го остави на мира.
— Какво става? — попитах, когато звука от камбанката над вратата утихна.
Танер се обърна към мен с лукава усмивка на лицето си.
— Просто разговаряме по работа.
Погледнах към господин Хенсън, който се беше изчервил. Почти никога не се разстройваше, но бях повече от сигурен, че Танер му е казал нещо, което го е разтревожило.
— Трябва да си вървиш, Танер.
— Спокойно, Тристан. Просто си бъбрехме. — Танер вдигна едно тесте с карти Таро и започна да ги разбърква. — Можеш ли поне да ми гледаш, господин Хенсън?
Приятелят ми остана смълчан.
— Танер, напусни.
Той се подсмихна и се наведе към господин Хенсън.
— Мислиш, че гледането ще ти каже, че трябва да ми дадеш това място? Заради това ли не искаш да го направиш? Не искаш да видиш истината?
Стоварих ръка върху рамото на Танер и той трепна. Хубаво. Начинът, по който унизяваше господин Хенсън, накара кръвта ми да кипне.
— Време е да си вървиш.
Господин Хенсън въздъхна с облекчение от това, че бях поел ситуацията в моите ръце и влезе в задната стая.
Танер отблъсна ръката ми и изтупа дрехите си.
— Успокой се, Тристан. Просто се забавлявах със стареца.
— Трябва да си вървиш.
— Прав си, трябва. Някои хора имат да вършат истинска работа. Но, хей, радвам се да чуя, че между двама ви с Лиз всичко е наред, след онова, което ти е разказала за инцидента. Браво на вас. Имам предвид, по дяволите, ти си по-добър човек от мен. Не мисля, че аз бих се справил с това да бъда около човек, който е замесен в подобно нещо.
— Какво имаш предвид? — попитах.
Той повдигна вежда.
— Имаш предвид, че не знаеш? Мамка му… Лиз каза, че ти е казала.
— Какво да ми каже?
— Това, че съпругът й е бил този, който е шофирал колата, която е блъснала тази на семейството ти. — Той присви очи. — Наистина ли не ти е казала?
Гърлото ми пресъхна и част от мен смяташе, че той лъже. Танер ме мразеше, защото обичах Елизабет. Беше подъл задник, който беше превърнал в своя мисия това да влиза под кожата на хората и сега беше решен да влезе и под моята.
Последното нещо, което ми каза, бе, че съжалява и не искал да създаде никакви проблеми. Каза, че е щастлив от факта, че с Елизабет сме се открили един друг, както и че иска тя да бъде щастлива, но знаех, че всичките му утешителни думи са пълни глупости.
* * *
Тази нощ седнах на леглото ми с телефон в ръка и се обадих на баща ми. Не казах нищо, когато той вдигна, но беше хубаво да чуя гласа му. Имах нужда от това.
— Тристан — каза той. Почти можех да доловя облекчението в гласа му. — Здравей, синко. Майка ти каза, че си й се обадил пред време и не си казал нищо. Също така беше убедена, че те е видяла на пазара в Медоус Крийк, но реших, че умът й просто й играе номера. — Той замълча. — Няма да говориш, нали? — Замълча отново. — Всичко е наред. Винаги съм бил бъбривец.
Това беше лъжа — баща ми винаги е бил по-тихият от родителите ми и повече слушател. Пуснах телефона на високоговорител и легнах на леглото, затваряйки очи докато ми разказваше за всичко, което бях пропуснал.
— Дядо ти и баба ти ни дойдоха на гости и съм убеден, че ще ме подлудят. Ремонтират къщата си и майка ти си помисли, че би било добра идея да ги поканим да останат при нас. Тук са от три седмици и сигурно изпих много повече джин, отколкото някога съм си мислел, че е възможно да изпие едно човешко същество.
— О! И майка ти някак успя да ме убеди да се запиша на аеробика заедно с нея, защото се тревожи за здравословната ми диета от доритос и сода. Когато се появих в класа, се оказа, че съм единственият мъж там. Накрая играх зумба цял час. Какъв късмет, оказа се, че съм природен талант.
Изкикотих се.
Той разговаря с мен до късно през нощта, докато се местех от стая в стая, слушайки го как ми разказва истории, как говори за спорт и как „Пакърс“ все още били най-добрият отбор в националната футболна лига. В даден момент той си отвори една бира и аз също. Почти се почувствах така сякаш пиехме заедно.
Беше много след полунощ, когато ми каза, че трябва да си ляга. Каза ми, че ме обича и винаги ще бъде от другата страна на линията, ако някога просто се нуждая от някого, с когото да поговоря.
Точно преди да затворя, устните ми се разделиха.
— Благодаря ти, татко.
Чух как гласът му се пречупи и емоциите го превзеха.
— Винаги, синко. Обади се, когато имаш нужда, без значение през деня или през нощта. И когато си готов да се върнеш, ние ще бъдем тук. Ще бъдем точно тук, когато си готов. Няма да ходим никъде.
Светът се нуждаеше от повече родители като моите.