Ъруин Шоу
Нощна работа

1

Беше нощ и аз бях сам зад заключената врата от непробиваемо за куршуми стъкло. Навън Ню Йорк беше в черната прегръдка на януари. През последните две години шест пъти седмично влизах един час преди полунощ и излизах в осем сутринта. Не бях нито доволен, нито недоволен. Стаята, в която работех, беше топла, работата неангажираща, необходимостта да се говори — рядка.

Задълженията ми оставяха време за собствени занимания, без някой да ми дава нареждания или да променя еднообразието на нощта. Аз прекарах един час над „Рейсинг форм“, готвейки залаганията си за другия ден. Беше жив вестник, написан ярко, с вяра в бъдещето, който подхранваше надеждата с всеки брой.

Като свършвах с изчисленията на времето, килограмите, слънцето и дъжда, започвах да чета. Грижех се винаги да имам под ръка достатъчно книги, които отговарят на вкуса ми. За недуховна храна имах сандвич и бутилка бира, които купувах по пътя към службата. Два пъти през нощта правех силови упражнения за ръцете, корема, краката. Въпреки заседналата ми работа, на тридесет и три бях по-силен и в по-добра форма, отколкото на двадесет. Висок съм почти шест фута и тежа сто осемдесет и пет фунта. Хората се изненадват, когато разберат, че тежа толкова много. Достатъчно съм суетен и това ми харесва. Но бих искал да съм по-висок. Няколко жени са ми казвали, че изглеждам като момче, което не вземам за комплимент. Никога не съм копнял за жена — майка. Като повечето мъже бих предпочел да приличам на този тип мъж, който се обявява по телевизията като капитан от морската пехота или безразсъден супермен.

Работех на калкулатор, като приготвях сметките за изтеклия ден на дневния щат. Машината издаваше шум като едро сърдито насекомо, когато натисках копчетата. Звукът, който в началото ме дразнеше, сега беше привичен и ритмичен, успокояващ. Зад стъклото фоайето на хотела беше тъмно. Управлението пестеше от електричеството, както и от всичко останало.

Бронираното стъкло беше поставено пред бюрото, след като последният нощен служител бе нападнат за втори път. Получи четиридесет и три шева. След това си смени професията.

Дължах поста си на факта, че по настояване на майка ми бях завършил едногодишен бизнес — курс в колежа. Тя все повтаряше, че трябва да науча поне едно полезно нещо, както се изразяваше, за тези четири години. Завърших колежа преди единадесет години и майка ми вече е покойница.

Името на хотела беше „Свети Августин“. Що за стремеж към Юга е представлявало името за първия собственик, или що за неясен религиозен каприз, е трудно да се каже. Нямаше никакви разпятия по стените и само четирите каучукови растения в саксии в овехтялото фоайе имаха някаква видима връзка с тропиците. Макар и да изглеждаше сравнително прилично отвън, хотелът бе виждал и по-добри времена. Както и неговата клиентела. Те плащаха скромно за своето пребиваване и очакваха малко в замяна. С изключение на двама-трима посетители, които надникваха напоследък, аз почти нямаше с кого да говоря. Не бях заел службата заради възможността да разговарям. Често целите нощи минаваха без нито една светлинка да се покаже на таблото.

Получавах сто двайсет и пет долара седмично. Живеех в стая с кухничка и баня на Източната Осемдесет и първа улица.

* * *

Тази вечер бях прекъснат само веднъж от проститутка, която слезе по стълбите малко след един часа и трябваше да й отворя централната врата. Беше дошла преди да постъпя на работа и нямах представя коя стая е посетила. До вратата имаше звънец, предназначен да я отваря автоматично, но от седмица беше повреден. Аз бързо вдъхнах студения нощен въздух, охотно затворих вратата и се върнах в стаята си.

„Рейсинг форм“ беше отворен на бюрото ми на утрешната програма на Хайълиа. Топлите ваканции на Юга. Бях направил избора си по-рано. Аск Глория на второто. Кобилката финишира извън печалбите през последните си три участия, но бе се проявила добре през есента на Север, и класата й падаше. Вероятният шанс беше петнайсет към едно.

Винаги съм бил играч. Бях употребил значителна част от средствата си за игра на покер в колежа и студентската организация. Докато работех във Върмонт участвах в седмична игра на покер и мисля, че бях с няколко хиляди долара печалба, когато напуснах. Оттогава не ми върви особено.

Всъщност точно моята привързаност към залагането ме доведе в хотела „Свети Августин“. Когато за пръв път попаднах в Ню Йорк, срещнах в един бар един букмейкър^[1]. Живееше в хотела и там се разплащаше. Той ми отпусна кредит и си разчиствахме сметките в края на седмицата. Хотелът беше евтин и подходящ, а и моето финансово положение не ми позволяваше да изисквам лукс. Когато навъртях петстотин долара дълг на букмейкъра, той ме отряза. За щастие, каза той, старият нощен служител напусна и управителят търси нов човек. Аз изглеждах и говорех като човек завършил колеж, каза букмейкърът, пък и знаеше, че мога да събирам и изваждам. Приех работата, но се преместих в самостоятелна квартира. Двадесет и четири часа непрекъснато в „Свети Августин“ беше повече, отколкото би могло да се понесе. Аз изплащах на букмейкъра ежеседмични вноски от заплатата си. Разчистих първоначалния си дълг към него и получих отново кредит. Бях вътре само със сто и петдесет долара тази нощ.

Както се бяхме уговорили в началото, аз трябваше да напиша своя избор за деня и да го пусна в плик в кутията на букмейкъра. Той никога не се събуждаше сутрин преди единайсет. Реших да заложа пет долара. Ако кобилата пристигне, това би намалило дълга ми наполовина.

Върху „Рейсинг форм“ лежеше една Гидеонова библия, отворена на Псалмите. Произлизам от религиозно семейство и съм отгледан с Библията. Моята вяра в Бога вече не беше като някога, но аз все още обичах да чета Библията. На бюрото бяха също „Отвратителни тела“ от Ивлин Уо и „Щуротията на Олмайер“ от Конрад. През двете години, в които работех зад бюрото, си дадох либерално образование по английска и американска литература.

Когато отново сядах зад сметачната машина, погледнах към Библията, отворена върху „Рейсинг форм“. Възхвалявайте го заради могъщите му действия, прочетох аз, възхвалявайте го според неговото чудесно величие, възхвалявайте го със звуците на тромпета, възхвалявайте го с псалтерий и арфа. Възхвалявайте го с дайре и танц; възхвалявайте го със струнни инструменти и орган.

Това добре за Ерусалим, си помислих. Но може ли дайре да се намери в Ню Йорк? Високо горе, пронизващ камък и стомана, се чуваше виещият шум на реактивен самолет, който пресичаше Ню Йорк. Слизащ от полюса, пътуващ към Карачи. Слушах, като мислех за спокойната писта на летището, мълчаливите хора при контрола, блещукането на циферблатите, радара, опипващ нощното небе. „Христосе“, казах гласно.

Като свърших със сметачната машина, дръпнах стола си назад, взех лист хартия, задържах го на бедрата си, погледнах право в календара на стената. След това придвижих листа нагоре малко по малко. Чак когато той достигна височината на гърдите ми, почти до брадата, влезе в полето на зрението ми. Никакво чудо не се случи тази нощ. „Христосе“, казах аз отново, смачках хартията и я хвърлих в кошчето.

Направих спретната купчинка от сметките, които бях приготвил, и започнах да ги подреждам по азбучен ред. Работех автоматично, мислейки за друго, и не обръщах никакво внимание на датите по сметките върху бюрото ми. И нещо ми щракна. Датата върху тях беше 15 януари. Годишнина. Нещо такова. Усмихнах се. Мъчително. Това се случи преди три години, точно на този ден.

2

Беше облачно в Ню Йорк, но когато минахме Пийкскил, летейки на север, небето се изясни. Снегът блестеше на слънцето върху търкалящите се хълмове долу. Аз бях долетял рано с малък „Чесна“ до летището на Тетърбъро, за да взема чартърния полет за Ню Джърси, и сега чувах зад гърба си пътниците ми да се радват на синьото небе и на свежия скреж. Летяхме ниско, само на шест хиляди фута, и нивите образуваха ясно очертан кариран десен с черните стъбла на дърветата върху чистата белота на снега. Беше полет, който винаги съм обичал да правя. Да разпознаваш отделните ферми, кръстопътищата, коритото на малкото поточе тук и там правеше краткото пътуване уютно и интимно. Северен Ню Йорк е красив, гледан от земята, но в хубав ден през ранна зима от въздуха той е една от най-прекрасните гледки, които човек може да си представи. Отново бях благодарен, че никога не се изкуших да постъпя в някоя от големите авиолинии, където прекарваш най-хубавата част от живота си на височина над трийсет хиляди фута, със света под теб точно като огромно море от облаци или отдалечена и безлична карта, разгъваща се бавно под теб.

Имаше само трима пътника — семейство Уелс, баща, майка и закръглена дъщеря с щръкнали зъби на дванайсет-тринайсет години, на име Диди. Те бяха запалени скиори и ги превозвах нагоре и надолу четири-пет пъти. Имаше редовна авиолиния до Бърлингтон, но г-н Уелс казваше, че е зает човек, вземаше отпуск, когато намери време и не обичаше да е свързан с разписание. Той имаше рекламна фирма в Ню Йорк и личеше, че няма нищо против да си пилее парите. Когато поръчваше чартърен полет, винаги искаше мен, което ме ласкаеше. Една от причините, а може би и единствената, за това беше, че от време на време карах ски с тях в Сгоув, Шугарбуш и Мед Ривър и после ги водех по писти, които познавах по-добре от тях, като при случай тактично ги учех да карат по-добре. Уелс и жена му — яка, атлетична нюйоркчанка, през повечето време трескаво се състезаваха помежду си и караха прекалено бързо, с неконтролируема скорост. Бях си предсказал, че в семейството скоро ще има счупен крак. Можех да позная кога са сърдити на другия по нюансите, с които си викаха „скъпи(а)“ по време на спускането.

Диди беше сериозно, неусмихващо се дете, винаги с книга в ръка. Според родителите й тя започваше да чете в момента, в който я завързваха към седалката, и спираше чак когато колелата на самолета докосваха пистата. При този полет тя беше погълната от „Стенещи висоти“. Като дете аз също бях всепоглъщащ четец. Когато майка ми я беше яд на мен ми казваше: „О, Дъглас, престани да се държиш като герой на роман“. Затова ми беше интересно да следя какво четеше Диди всяка следваща зима.

Тя безспорно беше най-добрият скиор в семейството, но родителите й я заставяха да кара последна при всяко спускане. Една сутрин при снежна виелица, когато възрастните Уелс бяха оклюмали след снощния коктейл, карах сам с нея, и това беше съвсем друго дете — блажено усмихнато, радостно летящо надолу по склона с мен, като диво зверче, внезапно освободено от клетката си.

Уелс беше щедър човек и не забравяше след всеки полет да ми подари нещо — пуловер, нов чифт модни щеки, портмоне — неща от този род. Аз печелех достатъчно пари, за да мога да си купувам всичко необходимо, и не ми харесваше идеята да ми дават бакшиш, но знаех, че ще се обиди, ако някога откажех да приема неговите подаръци. Бях решил, че не е неприятен. Само прекалено преуспяващ.

— Хубава сутрин, нали, Дъг? — каза Уелс зад мен. Беше неуморен човек и даже в малкия самолет щъкаше непрекъснато. Би бил ужасен пилот. Той внесе миризма на алкохол в кабината. Винаги пътуваше с малка, обвита в кожа плоска бутилчица.

— Н… не е лоша — казах аз.

Заеквам от детинство и в резултат се опитвам да говоря колкото е възможно по-малко. Понякога ми се случва да гадая какъв би бил животът ми, ако нямах този малък дефект, но не се оставях да потъна в униние заради него.

— Пързалянето май ще е чудесно — каза Уелс.

— Чудесно — съгласих се аз. Не обичах да говоря, когато седях зад контролния пулт, но не можех да кажа това на Уелс.

— Отиваме нагоре до Шугарбуш — каза Уелс. — Ще бъдеш ли там този уикенд?

— Аз… аз… ммм… мисля, че да — казах аз. — Ккк… казах на едно момиче, че ще карам с нн… него там.

Момичето беше Пат Майнът. Брат й работеше в аеролиниите и бях се запознал с нея чрез него. Тя преподаваше история в гимназията и се бяхме уговорили да я взема в три часа, след работа. Караше ски много добре и освен това беше много хубава, дребна, мургава и емоционална. Познавах я повече от две години и поддържахме доста нередовна връзка от около петнайсет месеца. Поне що се отнася до нея тя беше нередовна, защото седмици наред ме отклоняваше под различни претексти и едва ме забелязваше, ако се срещнехме случайно. След това внезапно омекваше и предлагаше да отидем някъде заедно. Можех да позная по особения вид усмивка на лицето й кога по някаква причина влизаше в редовна фаза.

Тя беше известно момиче, упорито, неомъжено. Според брат й почти всичките му приятели са се опитвали да я свалят по едно или друго време. Доколко успешно никога не разбрах. Винаги съм бил стеснителен и неловък с момичетата и не бих казал, че я преследвам. Нито пък че тя ме преследва. Просто, как да кажа, случваше се да се срещнем на ски през някой дълъг уикенд в Шугарбуш. След първата нощ аз казах: „Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога“.

Тя отговори само: „Ш-ш-т“.

Така и не можах да реша, дали бях влюбен в нея. Ако постоянно не ме беше тормозила с лечението на моето заекване, мисля, че щях да й предложа да се омъжи за мен. Предстоящият уикенд, усещах го, щеше да се издигне или да падне до някаква развръзка. Реших да бъда предпазлив, като оставя всички възможности открити.

— Отлично — каза Уелс. — Хайде да вечеряме довечера всички заедно.

— Благодаря, Дж… Джордж — казах аз. За пръв път откакто го познавах той настоя да ги наричам с жена му с малките им имена. — Тт… това ббб… би било прекрасно.

Вечеря с друга двойка би отложила решенията, би ми дала време да усетя настроението на Пат и да преоценя собствените си чувства.

— Ние ще заминем нагоре веднага след кацането — каза Уелс. — Ще успеем да направим няколко спускания този следобед. А вие? Да ви чакаме ли направо в ресторанта?

— Б… боя се, ч… че не. Трябва да мина рр… редовния си ш… шестмесечен преглед при доктора и ннне съм сигурен дали ще успея.

— Тогава довечера?

— Ддддовечера.

— Дъг — каза Уелс, — получаваш ли понякога три седмици отпуска наведнъж, да кажем през зимата?

— Нннне всъщност — отговорих аз — зимата е натоварен сезон. Ззззащо?

— Берил и аз отиваме с чартърен полет до Цюрих на първи февруари. (Берил беше жена му.) Ние винаги се опитваме да си уредим три седмици в Алпите. Карал ли си някога ски в Алпите?

— Ннникога не съм бббил извън страната. С изключение на Канада за ннняколко дни.

— Ще хлъцнеш — каза той. — Божествени писти. Говорихме за това и бихме се радвали да си с нас. Там има клуб, на който съм член. Изненадващо евтино е. Под триста долара отиване и връщане. Ски клуб Кристи. Но не е само цената, разбира се. По-важното са хората. Това е най-приятната компания, с която някога си пътувал, с всички безплатни питиета, които можеш да изпиеш. И никаква грижа за разрешен багаж или швейцарска митница. Те просто усмихнато те пропускат. Предполага се, че трябва да си членувал поне шест месеца преди това, но не са много придирчиви. Имам позната в бюрото, казва се Мансфийлд, тя урежда всичко. Само й казваш, че си ми приятел. Имат ежеседмични полети през зимата. Бяхме в Сейнт Мориц миналата година, този път ще отидем в Сейнт Антоан. Ще смаеш австрийците.

Усмихнах се.

— Обббзалагам се!

— Помисли си по това. Ще прекараш световно!

— Престани да изкушаваш един трудов човек! — казах аз.

— Е, по дяволите, всеки има нужда от почивка!

— Шшшще помисля по това — казах.

Той отиде на мястото си, оставяйки в кабината миризма на уиски. Не спусках очи от хоризонта, рязко очертан срещу ярката синевина на зимното небе, като се опитвах да не завиждам на човек толкова бездарен на ските колкото Уелс, но който можеше да си позволи три седмици отпуска, за да прахоса хиляди долари за пързаляне в Алпите.

* * *

След като проверих в канцеларията и се уверих, че няма нищо за мен този път, подкарах към града своя фолксваген за шестмесечния ритуал на медицинския преглед. Доктор Райън беше очен специалист, но поддържаше успоредно и неголяма обща практика. Беше бавен, кротък възрастен човек, който ми прослушваше сърцето, мереше кръвното ми налягане и проверяваше очите и рефлексите ми от пет години. С изключение на един случай, когато бях хванал лек грип, той никога не ми е предписвал дори аспирин. „Във форма си за Дерби“, казваше той всеки път след края на прегледа. „Готов да се надбягваш за розите.“ Той споделяше моя интерес към конете и беше впечатляващ изследовател на формата. От време на време се отбиваше при мен вкъщи, когато откриеше някой кон, който беше възмутително подценен или пък носеше прекалено малък товар.

Прегледът си вървеше както обикновено и докторът кимаше одобрително след всеки етап. Чак когато стигна до очите ми изражението му се промени. Аз прочетох таблиците правилно, но когато погледна в очите ми с инструментите си, лицето му стана професионално сериозно. Сестрата два пъти влезе да му съобщи, че в чакалнята има пациенти с определен час, но той рязко я отпрати с ръка. Даде ми цялата серия тестове, които никога преди това не беше използвал, накара ме да се втренча право пред себе си, като държеше ръце на скута си, след това бавно ги повдигна и поиска да му кажа кога навлизат в полезрението ми. Накрая остави инструментите си, седна тежко зад бюрото си, въздъхна и уморено прекара ръка по лицето си.

— Мистър Граймс, боя се, че имам лоша новина за теб.

Новината, която старият доктор Райън ми съобщи в тази слънчева сутрин в своя голям старомоден кабинет, промени целия ми живот.

— Технически — каза той — названието на болестта е ретиносхиза. Това е разцепване на десетте слоя на ретината на две части, при което се развива ретинална киста. Това е добре познато състояние. Най-често то не прогресира, но докъдето достигне, е необратимо. Понякога можем да го спрем чрез операция с лазерен лъч. Едно от проявленията му е блокирането на периферното зрение. В твоя случай — долното периферно зрение. За пилот, който трябва зорко да следи циферблатите по цялото табло пред него, под него, около него на всички страни, както и хоризонта, към който се е устремил, то е съществена инвалидност… Все пак за обикновени неща като четене, спорт и прочее можеш да се смяташ нормален.

— Нормален! — казах аз. — Боже мой, нормален. Ти знаеш единственото нещо, което е нормално за мен, докторе — летенето. То е всичко, което някога съм искал да правя, единственото, което съм подготвен да правя…

— Ще изпратя доклада днес, господин Граймс — каза докторът. — С най-голямо съжаление. Разбира се, можеш да отидеш при друг доктор. При други доктори. Не вярвам да ти помогнат, но това е само мое мнение. Колкото се отнася до мен, аз ти отнемам разрешителното да летиш. От тази минута. Завинаги. Съжалявам.

Направих усилие да скрия вълната от омраза, която изпитах към спретнатия стар човек, седнал сред блестящите си инструменти, подписващ присъди с разкривения си докторски почерк. Знаех, че съм неразумен, но не беше момент за разум. Изхвърчах от кабинета без да се ръкувам с Райън, гласно повтаряйки „По дяволите! По дяволите!“, без да обръщам внимание на хората в чакалнята и по улицата, които ме зяпаха с любопитство, докато се насочвах към най-близкия бар. Знаех, че не мога да отида обратно на летището и да им кажа това, което трябваше, без да се подкрепя. Чувствително да се подкрепя.

* * *

Барът беше обзаведен като английска кръчма, с ламперия от тъмно дърво и оловни халби по стените. Поръчах уиски. Слаб възрастен човек със сиво-кафяв анорак и червен ловджийски каскет седеше подпрян на стойката с чаша бира пред себе си. „Те замърсяват цялото езеро — говореше старецът със сух върмонтски акцент. — Хартиеният завод. След пет години то ще бъде мъртво като езерото Ири. И продължават да слагат сол по пътищата, за да могат онези идиоти от Ню Йорк да карат с осемдесет мили в час до Стоуи и Мед Ривър и Шугарбуш, и когато снегът се топи, солта отива във всички езерца и реки. Докато съм още жив няма да остане нито рибка в целия щат. И никой не си помръдва пръста по въпроса. Казвам ти, радвам се, че няма да съм жив да видя това.“

Поръчах си второ уиски. Първото изобщо не ми подейства. Нито второто. Платих и отидох при колата си. Мисълта, че умира езерото Чаплайн, в което плувах всяко лято и където бях прекарал толкова чудесни дни с яхта и за риба, някак си ми изглеждаше по-тъжна от всичко, което ми се беше случвало от много време насам.

* * *

Когато влязох в канцеларията, от пръв поглед към грапавото старо лице на Кънингам познах, че д-р Райън вече му се е обадил. Кънингам беше президент и единствен собственик на малката авиолиния, първокласен летец — изтребител от Втората световна война и мисля, че знаеше как се чувствам този следобед.

— Ннннапускам, Фреди — казах аз. — Знаеш зззащо.

— Да — каза той. — Съжалявам. — Той неловко въртеше молив върху масата си. — Нали знаеш, винаги можем да ти намерим нещо тук. В канцеларията, или поддържане може би… — Гласът му трепна. Беше се вторачил в молива в едрата си ръка.

— Благодаря — казах аз. — Много е любезно от твоя страна, но не мисли повече за това.

Ако твърдо знаех нещо, то беше, че не мога да се мотая наоколо като саката птица и да гледам как приятелите ми отлитат в небето. А и не исках да свиквам с израза на съжаление на честното лице на Кънингам или на кое да е друго лице.

— Добре, Дъг, все пак помисли по това — каза той.

— Ннняма нужда — отговорих.

— Какво мислиш да правиш?

— Преди всичко да напусна града.

— За къде?

— За където и да е.

— И после?

— После ще се опитам да измисля какво ще правя с остатъка от живота си. — Заекнах два пъти на думата живот.

Той кимна, като избягваше да ме гледа, дълбоко погълнат от молива.

— Как си с мангизите?

— Добре засега.

— Хубаво. Ако някога… Искам да кажа, знаеш къде да дойдеш, нали?

— Няма да забравя. — Погледнах си часовника. — Имам среща.

— Гадост — високо каза той. След това стана и стисна ръката ми. Не се сбогувах с никой друг.

* * *

Паркирах колата, излязох и зачаках. Особено глухо бръмчене идваше от голямото построено от червени тухли здание с латински надпис на фасадата и развяващо се знаме над него. Бръмченето на училището, тиха, мила музика, която ме накара да си спомня детството.

Пат трябваше да е в класната стая, и да разказва на момчетата и момичетата за причините на Гражданската война или поредицата английски крале. Тя приемаше историята сериозно.

— Това е най-точният предмет — казваше тя, като употребяваше най-често срещаната дума във всеки разговор за образованието по онова време. — Всяко движение, което извършваме сега, е резултат на това, което мъжете и жените са правили един с друг и един на друг още от предисторическо време.

Когато си спомних това, кисело се усмихнах. Дали съм роден заекващ или доживях да стана отстранен летец, защото Мийд е разбил Лий при Гетисбърг или защото Кромуел е обезглавил Чарлз? Би било интересно за обсъждане, когато имаме повече свободно време.

В сградата удари звънецът. Бръмченето на обучението нарасна до рев на свобода и след няколко минути учениците се изсипаха от вратите в разбъркано море от многоцветни якета и ярки вълнени шапки.

Както винаги, Пат закъсняваше. Тя беше най-добросъвестния преподавател. След занятията винаги двама-трима ученика се събираха около нея и й задаваха въпроси, на които тя търпеливо отговаряше. Когато най-после я видях, полянката беше опустяла, а стотиците деца бяха изчезнали, сякаш разтопени от бледото слънце на Върмонт.

Отначало тя не ме видя. Беше късогледа, но от суетност носеше очилата си само когато работи, чете или гледа филм. Лекичко я занасях, че не може да намери роял в бална зала.

Стоях облегнат на едно дърво, без да помръдна или да говоря, като я гледах да идва по пустата пътека към мен, притиснала като ученичка до гърдите си кожена папка, пълна с контролни. Носеше пола и червени вълнени чорапи, кафяви апрески и синьо яке. Походката й беше съсредоточена, изправена, без кокетство, винаги пъргава. Малката й глава с опъната назад тъмна коса беше почти наполовина скрита от голямата вдигната яка на якето й.

Когато ме видя, усмихна се с „редовна“ усмивка. Щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагах. Не се целунахме. Никога не знаем кой гледа през прозореца.

— Точно навреме — каза тя. — Моите неща са в колата.

Тя се отправи към паркинга. Имаше очукана стара Шеви. Солидна част от заплатата й отиваше за бежанците от Биафра, гладуващите индийски деца, политическите затворници от различни части на света. Мисля, че нямаше повече от три рокли.

— Чух, че пистите са вълшебни — каза тя, като тръгваше към паркинга. — Това ще бъде незабравим уикенд.

Взех я под ръка.

— Пппочакай малко, Пат — казах аз, като се стараех да не забелязвам леко напрегнатото изражение, което неизменно се мяркаше на лицето й, когато заеквах. — Имам нннещо… нещо да ти кажа. Аз няма да се пързалям тттози път.

— О — каза тя с притихнал глас, — мислех, че си свободен този уикенд.

— Аз сссъм свободен. Но няма да карам ски. Напускам града.

— За уикенда?

— Завинаги — казах аз.

Тя ме погледна косо, сякаш внезапно излязох от фокус.

— Това има ли нещо общо с мен?

— Нннищо.

— О — каза тя, — нищо. Можеш ли да ми кажеш къде отиваш?

— Не — казах аз. — Не знам кккъде отттивам.

— Искаш ли да ми кажеш защо отиваш?

— Ще чуеш дддоста скоро.

— Ти си в беда — каза тя с омекнал глас, — и аз бих могла да ти помогна…

— Аз съм в бббеда, и ти не можеш да ми помогнеш.

— Ще ми пишеш ли?

— Ще опитам.

Тогава тя ме целуна, без да се безпокои кой би могъл да бъде на прозореца. Но сълзи нямаше. И не ми каза, че ме обича. Може би щеше да е различно, ако беше казала, но не го направи.

— И без това имам много работа да наваксвам през уикенда — каза тя, като направи крачка назад. — Снегът ще трае. — Тя ми се усмихна малко накриво. — На добър час, където и да отиваш.

Гледах я как се отдалечава към стария Шеви на паркинга, малка, спретната, близка. След това седнах във фолксвагена и подкарах.

* * *

Излязох от малкия си мебелиран апартамент към шест часа тази вечер. Оставих ските, обувките и целия си ски екип с изключение на подплатеното си яке, което харесвах, в специален чувал, за да го предадат на брата на Пат, който имаше почти моите размери, и казах на хазайката да вземе книгите ми и всичко, което оставям. Пътувах с лек багаж, насочвах се на юг, като напусках града, в който, сега съзнавах това, бях прекарал повече от пет щастливи години.

Нямах цел. Казах на стария Фреди Кънингам, че ще опитам да измисля какво ще правя с остатъка от живота си, и всяко място на света беше подходящо за тази цел.

3

Да помисля над живота си. Имах предостатъчно време за това. Като карах на юг по протежението на целия Източен бряг на Америка, бях сам, като отвързан кон, свободен от задължения, с нищо, което да ме разсейва, потопен в онази самота, която се смята за съществено условие за философски размишления. Трябваше да се разгледа случаят Пат Майнът и неговите последствия, без да се пренебрегва максимата, която ми бяха преподали по английска литература — че твоят характер е твоя съдба, че твоите награди и неуспехи са резултат на твоите грешки и добродетели. В „Лорд Джим“ — книга, която съм чел най-малко пет пъти в детството си, героят е убит заради свой недостатък, който го накарал да остави цял кораб бедни просяци да умрат. Своята страхливост той заплаща накрая със собствената си смърт. Винаги съм смятал това за справедливо и неизбежно. Зад волана на малкия фолксваген, летящ по магистралите край Вашингтон, Ричмънд и Савана, си спомнях за лорд Джим. Но той вече не ме убеждаваше. Положително не бях безгрешен, но, поне в собствените си очи, бях добър син, почтен приятел, съвестен в професията си, спазвах законите, грижливо избягвах жестокостта и злобата, не си създавах неприятели, бях индиферентен към властта, ненавиждах насилието. Никога не бях съблазнил жена или измамил бакалин, не бях удрял човешко същество след една битка в училищния двор, когато бях десетгодишен. Решително никого не съм оставял да умре. И въпреки това… Въпреки това съществуваше онази сутрин в кабинета на д-р Райън.

Ако характерът беше съдба, той ли беше причинил смъртта на трийсет милиона европейци през Втората световна война, характерът ли караше жителите на Калкута да падат по улиците от глад, характерът ли беше направил хиляди жители на Помпей да бъдат мумифицирани в потока от лава?

Управляващият закон е прост — случайността. Хвърлянето на зара, изтеглянето на картата. Отсега нататък ще играя и ще се доверявам на късмета си. Мислех си, че може би е в характера ми да бъда играч и съдбата акуратно е подредила нещата така, че да мога да играя предопределената ми роля. Може би кратката ми кариера на човек, пресичащ северното небе, беше само отклонение, обход и чак сега, обратно на земята, бях на прав път.

* * *

Когато пристигнах във Флорида, прекарвах дните си по състезанията. В началото ми вървеше: печелех достатъчно често, за да живея комфортно и да не се безпокоя за служба. Не можех да си представя такава работа, която бих приел. Странях от всички, не се сприятелявах с никого, не се доближавах до жена. Открих с лека изненада, че всички желания са ме напуснали. Дали това е временно или ще се окаже постоянно не ме занимаваше. Не исках никакви връзки.

С горчиво удоволствие се обърнах към себе си, доволен от дългите слънчеви следобеди на хиподрума, самотните обеди и вечерите, прекарани в изучаване поведението на чистокръвните коне и навиците на треньорите и жокеите. Сега имах време и да чета и безразборно поглъщах цели библиотеки от джобни книги. Както ме беше уверил д-р Райън, състоянието на очите не ми пречеше да чета. При все това в никоя от книгите не намерих нещо, което да ми помогне или да ме нарани.

Живеех в малки хотели, като се местех, когато някой от другите обитатели свикваше с присъствието ми и правеше опит да се сближим.

Бях с печалба от няколко хиляди долара, когато сезонът свърши и се преместих в Ню Йорк. Не ходех вече на хиподрума. Истинските състезания сега ме отегчаваха. Продължих да залагам, но при букмейкърите. Известно време често ходех на театър, на кино, забравяйки себе си за няколко часа в техните фантазии. Ню Йорк е подходящ град за човек, който предпочита да е сам. Това е най-лесният град на света за наслаждение от самотата.

Късметът започна да ми изневерява в Ню Йорк и в началото на зимата разбрах, че трябва да потърся някаква работа, ако искам да ям. Тогава нощният служител на „Свети Августин“ беше нападнат за втори път.

* * *

Поставих последната от сметките от 15 януари върху купчинката. Вече бяха минали три часа от 16 януари. Честита годишнина. Станах и се протегнах. Бях гладен и извадих сандвича и бутилката бира.

Развивах си сандвича, когато чук звука на вратата на аварийния изход, която се отваряше към фоайето, и бързи женски стъпки. Посегнах към ключа и фоайето се обля в ярка светлина. Млада жена бързаше, почти тичаше към стаята ми. Беше неестествено висока с тези дебели подметки и неимоверно високи токове, които правеха жените да изглеждат като толкова много преселени ватуси (африканско племе, отличаващо се с високия си ръст). Носеше бяло изкуствено кожено палто и руса перука, която не можеше да измами никого. Познах я. Беше проститутката, която влезе точно след полунощ при човека от 610. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше три часа. Занятието в 610 беше доста дълго и на жената й личеше. Тя изтича до главната врата, натисна безрезултатно повредения звънец, след това затрака към офиса ми.

Тя рязко почука на стъклото пред бюрото.

— Отворете вратата, господине — каза тя високо. — Искам да изляза от тук.

Аз взех ключа от чекмеджето под бюрото, където стоеше пистолетът, и минах през малката стая до офиса, където имаше голям стар шкаф с камери за съхраняване на ценности. Те бяха останка от по-богати дни. Нито един не се използваше сега. Отключих вратата и излязох във фоайето. Жената ме последва през фоайето до входната врата. Дишаше тежко. Професията й не я поддържаше във форма, достатъчно добра, за да слезе тичешком по шест етажа стълби посред нощ. Беше някъде около тридесетте и, съдейки по вида й, не са били леки години. Жените, които идваха и си отиваха от хотела, бяха убедителен аргумент в полза на ергенството.

— Защо не слязохте с асансьора? — попитах аз.

— Чаках асансьора — каза жената. — Но този побъркан гол старец изхвърча от вратата, издавайки всевъзможни странни звуци, грухтеше като животно и нещо ми махаше…

— Махаше ккккакво?

— Нещо. Приличаше на стик. Бейзболна бухалка. Тъмно е в онзи коридор. Вие, копелета, не харчите много пари за осветление в този хотел. — Гласът й беше пиянски груб, заченат сред градския бетон, непризнаващ нищо. — Нямах време да видя. Просто офейках. Като искаш да знаеш, качи се на шестия етаж и виж сам. Ще отвориш ли най-после тая проклета врата? Трябва да си ида.

Отключих голямата стъклена врата, укрепена с тежка чугунена решетка. За такъв очукан стар хотел като „Свети Августин“ управлението беше прекалено загрижено за безопасността. Жената нетърпеливо блъсна вратата и изтича по тъмната улица. Поех дълбоко студения нощен въздух, докато тракането на токовете замираше по посока на Лексингтън авеню. Постоях още малко на вратата, като гледах надолу по улицата с надежда, че някоя заблудена кола може да мине наблизо. Бих се чувствал по-добре с проверката какво е станало на шестия етаж, ако имаше някой с мен. Не ми плащаха за солов героизъм. Но улицата беше празна. Чух далечна сирена, вероятно на Парк авеню, но това не ме топлеше. Затворих и заключих вратата, тръгнах бавно през фоайето към офиса и се питах дали се каня да прекарам остатъка от живота си, въвеждайки и извеждайки курви в и от анонимни легла?

Възхвалявайте го със струнни инструменти и органи.

В офиса извадих ключовете от чекмеджето, за миг погледнах пистолета. Поклатих глава и затръшнах чекмеджето. Да имам пистолет горе не влизаше в плановете ми. Той не беше помогнал на предшественика ми, когато двамата наркомани са влезли и излезли с всичките налични пари, оставяйки нощния пазач в локва собствена кръв на пода, с цицина колкото пъпеш на главата.

Облякох си сакото, защото някак ми се стори, че да съм прилично облечен ще бъде по-авторитетно в ситуацията на шестия етаж, каквато и да е тя, и излязох във фоайето отново, като заключих вратата на офиса след себе си. Натиснах копчето на асансьора, чух виенето на кабелите и асансьорът тръгна надолу по шахтата.

Когато вратата изскърца и се отвори, се поколебах, преди да вляза. Може би, си помислих, просто трябваше да се върна в офиса, да си взема палтото, сандвича и бирата и да се махна от тук. На кого е притрябвала тази гадна работа? Но точно когато вратата започна да се затваря, влязох.

Пристигнах на шестия етаж, натиснах копчето, което държи вратата отворена и излязох в коридора. Светлина се лееше от вратата на стаята по диагонал от асансьора, номер 602. Върху износения килим на коридора, наполовина осветен, имаше гол човек, лежащ по очи, с глава и гърди в тъмното, а сбръчкания старчески задник и кльощавите крака бяха ярко, неприлично осветени. Лявата ръка беше протегната, пръстите свити, сякаш човекът се е опитвал да сграбчи нещо, когато е падал. Дясната му ръка беше под него. Лежеше абсолютно неподвижно. Даже когато се навеждах, за да го обърна, бях сигурен, че каквото и да направя и когото и да повикам, няма да има никаква полза. Човекът беше тежък, с голям увиснал корем, който контрастираше с тънките крака и задник, и аз мърморех, докато обръщах тялото по гръб. Тогава открих това, което проститутката беше видяла да размахва към нея човекът и което би могло да бъде стик. Не беше стик, а голям калъф за чертежи, плътно увит с кафява хартия, от типа на тези, които художниците и архитектите използват, за да носят скици и строителни планове. Ръката на човека все още го стискаше здраво. Не упреквах жената, че се беше изплашила. В слабата светлина на коридора и аз щях да се изплаша, ако гол човек внезапно изскочи и размахва заплашително това нещо към мен.

Изправих се, усещайки ледени тръпки по кожата, като събирах сили да докосна тялото още веднъж. Взирах се надолу в мъртвото лице. Очите бяха отворени, втренчени в мен, устата в последна измъчена гримаса. Грухтящи животински звуци, беше казала проститутката. Нямаше кръв, никаква следа от рана. Никога не бях виждал този човек, но това е обяснимо при моето работно време — идвам след постъпването на гостите и си отивам преди те да са слезли сутрин. Имаше кръгло, пълно старческо лице с голям месест нос и тъничка сива коса на оплешивяващия череп. Даже в бъркотията на смъртта лицето правеше впечатление на власт и величие.

Като се борех с гаденето, коленичих и допрях ухото си до тялото на човека. Гърдите му биха могли да бъдат и на стара жена, само с няколко разбъркани влажни бели косъмчета и зърна, които бяха почти зелени при оскъдната светлина. Излъчваше кисела, жива миризма на пот, но никакво движение, никакъв звук. Старче, мислех си аз, като се изправях, защо не направи това през нечие друго дежурство?

Наведох се отново, пъхнах ръце под мишниците му и го довлякох през отворената врата в стая 602. Не може да се остави голо тяло просто да си лежи в коридора. Достатъчно дълго бях в хотелския бизнес, за да знам, че смъртта е нещо, което трябва да се пази извън погледа на плащащите гости.

Докато влачех тялото по пода на малкото антре, което водеше в стаята, калъфът за чертежи се търкулна настрана. Домъкнах тялото в стаята до леглото, което беше кълбо от чаршафи и одеяла. Имаше размазано червило навсякъде по чаршафите и възглавниците. Може би на жената, която бях извел към един часа. Погледнах надолу с нещо като съжаление към голото старо тяло на изтъркания килим — провиснала мъртва плът, очертана от избелели цветя. Последна ерекция. Радост и после смърт.

Имаше средно голям, но изглеждащ скъп кожен куфар, отворен върху малкото бюро. Износен портфейл лежеше до него и златен кламер с няколко банкноти в него. В куфара имаше три чисти ризи, акуратно сгънати.

Върху бюрото бяха пръснати няколко монети от 25 и 10 цента. Преброих парите в кламера. Четири десетачки и три по един долар. Оставих кламера на бюрото и взех портфейла. В него имаше десет нови, шумящи стодоларови банкноти. Тихо подсвирнах. Каквото и да се беше случило на стареца тази нощ, той не беше ограбен. Поставих десетте банкноти обратно в портфейла и внимателно го върнах на бюрото. Изобщо не ми мина през ума да взема от парите. Такъв тип човек бях. Не кради! И не прави маса други неща.

Погледнах в отворения куфар. До трите ризи имаше два чифта старомодни шорти с копчета, раирана връзка, два чифта чорапи, някаква синя пижама. Който и да беше, номер 602 щеше да остане в Ню Йорк по-дълго, отколкото беше планирал.

Тялото на пода ме потискаше, предявяваше към мен неясни претенции. Взех одеялото от леглото и го прострях върху трупа, като покрих лицето, втренчените очи, нямо крещящите устни. Стана ми по-топло, смъртта сега беше само геометрична форма на пода.

Върнах се в антрето, за да взема картонения калъф. На него нямаше никакви етикети, адреси или какъвто и да е белег. Като го внесох в стаята видях, че дебелата кафява хартия беше неравно разкъсана отгоре. Канех се да го оставя на бюрото до другите неща на мъртвия, когато зърнах зелена хартия, частично излязла от отвора. Измъкнах я. Беше стодоларова банкнота. Не беше нова като банкнотите в портмонето, а стара и смачкана. Взех калъфа така, че да мога да погледна вътре. Доколкото можех да видя, беше натъпкан с банкноти. За момент останах неподвижен, после натъпках банкнотата, която бях извадил, обратно в калъфа и увих разкъсаната кафява хартия около края на калъфа колкото може по-внимателно.

Като държах калъфа под ръка, тръгнах към вратата, угасих светлината, излязох в коридора и завъртях ключа в ключалката на стая номер 602. Действията ми бяха отчетливи, почти автоматични, като че ли цял живот съм репетирал този момент, като че ли нямаше алтернатива.

* * *

Взех асансьора към фоайето, влязох в малката стая без прозорци до офиса, като използвах ключа. Над сейфа имаше шкаф, пълен с канцеларски принадлежности, стари сметки, парцаливи списания от предишни години, събрани по стаите. Снимки на заглъхнали политици, на голи момичета, които сега не би си струвало да се снимат, знаменити за момент мъртъвци, изключително желани жени, еднооки убийци, кинозвезди, грижливо позиращи автори — един миш-маш от неотдавнашна и отдавнашна американска сбирщина. Без колебание се протегнах и търкулнах калъфа назад до стената. Чух хлопването му върху шкафа, далеч от погледите и кучешките уши на свидетелите на скандали и наслаждения.

След това влязох в осветения офис и повиках линейка.

Сега вече седнах, доразвих си сандвича и отворих бутилката бира. Докато ядях и пиех, погледнах регистрационната книга. Номер 602 беше се записал едва предния следобед, казваше се, или се е казвал, Джон Ферис и беше посочил домашен адрес на Северна Мичиган авеню, Чикаго, Илинойс.

Допивах си бирата, когато се звънна и видях двамата мъже и линейката отвън. Единият от тях беше с бяла престилка и носеше сгъната носилка. Другият беше облечен в синя униформа и носеше черна чанта, но знаех, че не е доктор. В Манхатънските станции за бърза помощ не прахосват лекарите, но обличат един санитар, който е малко нещо фелдшер и е годен да даде първа помощ и на който обикновено може да се разчита да не убие пациента на място. Когато отварях вратата, патрулна полицейска кола паркира и един полицай излезе от нея.

— Какво има? — попита той. Беше тежък мъж с тъмни челюсти, с нездрави кръгове под очите.

— Един старец горе хвърли топа — казах аз.

— Аз ще отида горе с тях, Дейв — каза полицая на своя партньор зад волана. Чувах да бърбори радиото в колата, като разпращаше полицаите на произшествия, при бити жени, самоубийства, на улици, където подозрителни лица са забелязани да влизат в сгради.

Спокойно поведох групата през фоайето. Санитарят беше млад и непрекъснато се прозяваше, сякаш не беше спал със седмици. Всички, които работят нощем, изглеждат като наказани за неизвестен грях. Обувките на полицая тракаха по голия под, като че ли имаха оловни подметки. Нагоре в асансьора никой не говореше. Медицинска миризма изпълни кабината. Тези мъкнат болницата със себе си, си помислих. Бих предпочел полицейската кола да не беше се случила наблизо.

Когато стигнахме на шестия етаж, отворих вратата на 602 и ги въведох в стаята. Санитарят отхвърли одеялото от мъртвия, наведе се над него и постави стетоскопа си на гърдите му. Полицаят стоеше при долния край на леглото, очите му шареха по измазаните с червило чаршафи, куфара на бюрото, портфейла и кламера за пари до него.

— Кой си ти, Джек?

— Нощният служител.

— Как се казваш?

Начинът, по който ме попита, беше пълен с обвинение, сякаш беше сигурен, че каквото и име да кажа, то ще е фалшиво. Какво ли щеше да прави ако бях казал, че се казвам Озимандиас, Кинг или Кингс? Вероятно щеше да извади своя черен тефтер и да запише: „Свидетелят твърди, че се казва Озимандиас. Вероятно е съучастник“. Беше истински мощен полицай, обречен да обикаля тъмния град, който гъмжи навсякъде с врагове и засади.

— Казвам се Граймс.

— Къде е жената, която е била с него?

— Нямам представа. Изпратих една жена в един часа. Може да е била тя. — Бях изненадан, че не заеквах.

Санитарят се изправи и извади краищата на стетоскопа от ушите си. „Нм“, каза той безизразно.

Намерен мъртъв. Можех да кажа това и без да викам бърза помощ. Констатирах, че съществува много излишна шумотевица около смъртта в един голям град.

— Какво е това? — попита полицаят. — Някакви рани?

— Няма. Вероятно е коронарно.

— Нещо да се направи?

— Всъщност нищо — каза фелдшерът. — Изпълнете формалностите.

Той се наведе отново, повдигна клепачите и се вгледа във влажните очи. После опипа гърлото за пулс с меки опитни движения.

— Изглежда си разбираш от работата, приятелю — му казах. — Трябва да имаш голяма практика.

— Аз съм втора година медицина. Правя това тук за хляба си.

Полицаят прегледа бюрото и повдигна щипката за пари.

— Четиридесет и три кинта — каза той. — И в портмонето. — Той повдигна вежди, когато го провери. Извади парите и ги разлисти, за да ги преброи. — Кръгла хилядарка.

— Мили боже! — възкликнах аз. Опитът беше добър, но от погледа, който ми хвърли полицаят, разбрах, че не съм го минал.

— Колко имаше в него, когато го намери? — попита ме той. Не беше доброжелателно съседско ченге. Може би беше друг човек, когато беше дневна смяна.

— Нямам ни най-малка представа — отговорих аз. Незаекването беше триумф.

— Казваш, че не си погледнал?

— Не съм.

— Хм. Защо?

— Защо какво? — Това беше добър повод да изглеждам като дете.

— Защо не си погледнал?

— Не се сетих.

— Да-а — каза отново полицаят, но остави нещата така. — Всичко в стотачки. Ще си помислиш, че човек с толкова пара в джоба би могъл да си избере по-добро място да свърши от тази отвратителна дупка. — Той върна парите в портфейла. — По-добре да ги взема в полицията. Някой иска ли да ги преброи?

— Вярвам ви, офицер, каза фелдшерът. — Имаше много слаб оттенък на ирония в гласа му. Беше млад, но вече експерт по смъртта и грабежите.

Полицаят прегледа отделенията на портфейла. Имаше дебели космати пръсти като малки бухалки.

— Странно — каза той.

— Какво е странно? — попита фелдшерът.

— Няма никакви кредитни карти, бизнес карти, нито шофьорска книжка. Човек с над хиляда долара в банкноти. — Той поклати глава и бутна шапката си назад. — Не бихте казали, че това е нормално, нали? — Изглеждаше огорчен, сякаш мъртвецът не се беше държал така, както би трябвало да се държи достоен американски гражданин, който очаква от местната полиция да го защитава в живота и смъртта му. — Знаеш ли кой е? — попита ме той.

— Никога не съм го виждал. Името му е Ферис и е живял в Чикаго. Ще ви покажа регистрационната книга.

Полицаят сложи портфейла в джоба си, прерови бързо ризите, бельото и чорапите в куфара, след това отвори гардероба и пребърка джобовете на единствения тъмен костюм и на шлифера, които висяха вътре.

— Нищо — каза той. — Нито писма, нито тефтерче с адреси. Нищо. Човек с болно сърце. Някои хора нямат акъл и колкото кон. Чакайте, аз трябва да направя опис. В присъствието на свидетели. — Той извади бележника си и закрачи по стаята, изброявайки малкото притежавани и вече ничии неща на тялото на пода. Не трая дълго. — Тук — каза ми той — ти трябва да подпишеш това.

Погледнах списъка. Сто четиридесет и три долара. Куфар кафяв, незаключен, костюм и шлифер, сив, една шапка… Подписах под името на патрулния. Полицаят пъхна своя дебел черен тефтер в задния си джоб.

— Кой го зави с одеялото?

— Аз.

— Тук на пода ли го намери?

— Не. Беше навън в коридора.

— Ей такъв гол?

— Гол. Завлякох го вътре.

— За какъв дявол направи това? — Полицаят звучеше унило, тъй като се изправяше пред усложнение.

— Това е хотел. Трябва да се спазва приличие.

Полицаят ме погледна ядосано.

— Ти какво — на интересен ли ми се правиш?

— Не, офицер, не се правя на интересен. Ако бях го оставил, където беше и някой беше минал и го видял, управителят щеше да ми изръфа задника до костите.

— Следващия път, когато видиш тяло да лежи където и да е, го оставяш да си лежи до идването на закона. Запомни добре това!

— Да, сър — казах аз.

— Сам ли си в хотела през цялата нощ?

— Да.

— И работиш в офиса сам?

— Да.

— Как стана, че ти си дошъл тук? Той ти телефонира или какво?

— Не. Една жена си отиваше и каза, че има един побъркан гол старец на шестия етаж, който й е предлагал нещо.

Обективно, сякаш се слушах на магнетофонна лента, отбелязах, че не заекнах нито веднъж.

— Сексуално предложение?

— Тя намекна това.

— Жена? Що за жена?

— Мисля, че беше проститутка — казах аз.

— Виждал ли си я някога преди това?

— Не.

— Имате голямо движение на жени в този хотел, нали?

— Средно, бих казал.

Полицаят се втренчи надолу в изкривеното синкаво лице на пода.

— Откога мислиш, че е мъртъв, момче?

— Трудно е да се каже. Някъде между десет минути и половин час — отговори фелдшерът. Той ме погледна. — Вие веднага щом го видяхте ли позвънихте в болницата? Повикването дойде в три и петнайсет.

— Ами първо се опитах да чуя дали бие сърцето му, след това го домъкнах тук и го завих с одеялото, след това трябваше да сляза в офиса и да се обадя.

— Опитахте ли дишане уста в уста?

— Не.

— Защо не?

Фелдшерът не беше прекалено любознателен; беше твърде късно през нощта, и той беше прекалено уморен за това. Той просто изпълняваше рутинни задължения.

— Не ми мина през ума.

— Много неща не са ти минали през ума, господине — каза полицаят мрачно. Както и фелдшерът, той изпълняваше рутинно задължение. Но го правеше без желание и вече изглеждаше отегчен.

— Окей — каза фелдшерът, — хайде да го свалим долу. Няма смисъл да си губим времето. Когато разберете какво иска да прави семейството с тялото, обадете се в моргата — обърна се той към мен.

— Веднага ще пратя телеграма в Чикаго.

Двамата от бърза помощ качиха тялото на носилката.

— Това е тежичък стар кучи син — каза шофьорът, като остави трупа. — Бас ловя, че добре си е хапвал дъртият му пръч. Сексуални предложения. С един оклюман стар петел като тоя.

Той зави тялото с чаршаф, завърза лактите за краката на носилката, докато медикът завърза въже през гърдите. Асансьорът беше прекалено малък да побере тялото легнало и носилката трябваше да се изправи, за да се намести. Изнесоха тялото в хола, следвани от полицая. Огледах се за последен път наоколо и изгасих лампата, преди да затворя вратата.

— Имахте натоварена нощ, нали? — меко попитах фелдшера, когато асансьорът потегли надолу.

Бъди делничен, нормален, си казвах аз. Очевидно беше съвършено естествено за тези тримата да изнасят мъртъвци от хотели посред нощ и аз се опитвах да се вместя в техния стандарт на поведение.

— Това е четвъртото ми повикване, откакто постъпих — каза той. — Ще си сменя работата с твоята.

— Да — казах аз, — аз ще седя тук по цяла нощ над една сметачна машина, докато ти ще си прибираш плячката година след година. — Боже, помислих си, защо употребих думата „плячка“? — Четох във вестниците — добавих бързо, — че лекарите печелят най-много в тази страна.

— Бог да благослови Америка — каза фелдшерът, когато асансьорът спря и вратата се отвори.

Той и шофьорът хванаха носилката и аз ги преведох през фоайето. Отворих им вратата с моя ключ и ги гледах как поставят тялото в линейката. Полицаят зад волана на тяхната кола беше заспал и леко похъркваше, със свалена шапка и увиснала назад глава.

Фелдшерът влезе в линейката заедно с трупа и шофьорът затръшна вратата. Той заобиколи отпред и стартира мотора, като ускоряваше шумно. Включи сирената още докато беше на първа скорост.

— За къде по дяволите се е разбързал? — каза полицаят, който стоеше на страничната пътека с мен. — Та те не отиват никъде.

— Няма ли да събудиш другаря си? — попитах аз.

— Нее. Ще се събуди, ако ни повикат. Придобил е инстинкт на животно. Може би да го оставя да си поспи за хубост. Де да имах нервите му. — Полицаят въздъхна, притиснат от грижите, които собствените му нерви не бяха в състояние да понесат. — Нека погледнем регистрационната книга, господине.

Той ме последва обратно в хотела със стъпки тежки, под бремето на закона. Отключих вратата на офиса. Не поглеждах към шкафа над сейфа, където лежеше картоненият калъф, скрит зад кутии с канцеларски материали и купчини стари списания.

— Имам шише бърбън тук, ако искате капчица — казах аз, когато влязохме в главния офис.

Даже докато говорех се възхищавах на абсолютно делничния начин, по който се държах. Постоянно щраках компютъра, картите бяха перфорирани правилно. Данните въведени. Но ми струваше усилия да не гледам към шкафа.

— Ами аз съм дежурен, нали знаеш, но една малка глътчица…

Аз отворих регистрационната книга и посочих записа за стая 602. Полицаят бавно го преписа в своя черен бележник. Историята на град Ню Йорк, честно написана на двайсет хиляди ръкописни страници от завършилите полицейската академия. Интересно археологическо откритие.

Извадих бутилката и я отворих.

— Съжалявам, нямам чаша.

— Пил съм от бутилки и преди това — каза полицаят. Той вдигна бутилката. — Ами Лʼчаим — каза той и дръпна продължително.

— Евреин ли сте? — попитах полицая, когато ми даде бутилката.

— Не. Партньорът ми е. Научих го от него.

Лʼчаим. За живота, спомних си аз от песента в „Свирач на покрива“.

— Май ще ви направя компания — казах аз, като вдигнах бутилката. — Мога да пийна. Нощи като тази оставят човека малко разнебитен.

— Това е нищо — каза ченгето. — Трябва да видиш някои работи, на които налитаме.

— Представям си. — И отпих.

— Е — каза полицаят, — трябва да си тръгвам. Ще дойде инспектор сутринта. Дръж онази стая заключена, докато дойде, разбрано?

— Ще предам на дневния служител.

— Нощна смяна — каза полицаят. — Спиш ли добре през деня?

— Прекрасно.

— Не и аз. — Полицаят печално поклати глава. — Погледни сенките под очите ми.

Погледнах кръговете под очите на полицая.

— Бихте могли да се наспите добре през нощта — казах аз.

— Не ме будалкай. — Човекът яростно заби кокалчетата на пръстите си в очите си. Ако окото те обиди… — Е, поне няма извършено престъпление. Да сме благодарни и за малкото милосърдие — изненадващо каза той. Неподозирана дълбочина, речник, който включва думата „милосърдие“.

Придружих го до главната врата, отворих я вежливо.

— Приятен ден — каза полицаят.

— Благодаря, на вас също.

— Довиждане.

Гледах тежката, бавно подвижна фигура да се качва в колата и да буди партньора си. Колата бавно потегли надолу по тихата улица. Заключих вратата и се върнах в офиса. Вдигнах слушалката и позвъних. Трябваше да изчакам десетина сигнала, преди връзката да се осъществи. Тази страна е съвсем скапана, си мислех, докато чаках. Никой не помръдваше.

— Уестърн Юниън — каза гласът.

— Искам да изпратя телеграма в Чикаго — казах аз. Дадох времето и адреса, произнасяйки името Ферис бавно буква по буква. — Като колело (на английски ferris whell — виенско колело).

— Какво? — Гласът от Уестърн Юниън беше ядосан.

— Виенско колело. Увеселителните паркове.

— Какво е съобщението, моля?

— С прискърбие ви съобщавам, че Джон Ферис, на ваш адрес, почина тази сутрин в три и петнадесет. Моля незабавно се свържете с мен за наставления. Подпис: Н. М. Дрюзак, управител, хотел „Свети Августин“, Манхатън.

Когато пристигне отговорът, Дрюзак ще е дежурен, а аз ще бъда някъде другаде, настрана и в безопасност. Нямаше нужда семейството в Чикаго да знае името ми.

— Таксата, моля.

Операторът ми каза цената. Добрият стар Дрюзак ще я включи в сметката на Ферис. Познавах го добре.

Пийнах още малко уиски, след това се настаних във въртящия се стол и взех Библията. Реших, че мога да се задълбоча в Притчите преди човекът от дневната смяна да дойде и ме освободи.

4

Взех такси за вкъщи, след като разказах на колегата какво се беше случило или по-точно по-голямата част на случилото се. Оставих плика за приятеля ми букмейкър, както обикновено с бележка вътре, в която го уведомявах, че залагам пет долара за Аск Глория в Хайълиа на второто. За колкото е възможно по-дълго беше важно да правя да изглежда сякаш днешният ден е като всички други.

Даже в района на Източните Осемдесети улици, където живеех, нападенията в гърба по всяко време не бяха рядкост. Таксито беше лукс, но не беше ден за нападения. Свалих калъфа от шкафа, когато колегата ми беше зает в предния офис. Във фоайето нямаше никой, когато излизах, но дори да имаше нямаше нищо особено в човек с картонен калъф, увит в кафява хартия, и при пълна дневна светлина.

Главата ми беше в ред и ни най-малко не ми се спеше. Обикновено когато времето беше хубаво вървях пеша покрай трийсет и няколкото блока до моя апартамент, спирах за закуска в едно кафене на Второ авеню, преди да се пъхна в леглото и да спя до два следобед. Но днес знаех, че не мога да спя, няма нужда да спя.

Когато отворих вратата на едностайния апартамент със сиви прозорци в студената северна светлина, отидох до хладилника в кухничката и отворих бутилка бира. Дори не си свалих шлифера. Успях с нож да разрежа калъфа по дължината му. Беше натъпкан от горе до долу със стодоларови банкноти.

Извадих банкнотите една по една, изгладих ги и ги наредих на купчинки по десет върху кухненската маса. Когато свърших, купчинките бяха десет. Сто хиляди долара. Те покриваха масата.

Взирах се мълчаливо в банкнотите, разстлани върху масата. Допих си бирата. Не забелязвах да изпитвам някакво чувство, страх, оживление, или съжаление. Погледнах си часовника. Беше точно осем и четиридесет. Банките няма да се отварят поне още двайсет минути.

Извадих от шкафа малка чанта и наредих парите в нея. Никой друг нямаше ключ от апартамента, но нямаше смисъл да изпитвам съдбата. С чантата в ръка слязох долу и закрачих по улицата. В съседния блок имаше магазин за канцеларски стоки и купих пакет ластичета и три здрави плика от най-големите.

Върнах се в апартамента, заключих вратата, свалих си шлифера и сакото и методично започнах да надявам ластичетата на всяка пачка банкноти, преди да я пъхна в един от пликовете. Запазих хиляда долара в портмонето си за незабавни нужди.

Запечатах пликовете, като се мръщех от вкуса на лепилото, докато облизвах капаците. Извадих друга бутилка бира от хладилника, налях си чаша и попийвах от нея, седнал пред масата, пред спретнатата купчинка от дебели кафяви пликове.

Бях наел апартамента мебелиран и само книгите в стаята бяха мои. И не бяха много. Когато прочитах книга обикновено я хвърлях. Никога не беше достатъчно топло и когато сядах на единствения оръфан фотьойл да чета, обикновено обличах дебелото си скиорско яке, което висеше на една кука на входната врата. Тази сутрин, макар че беше студено както винаги и въпреки че бях по риза, се чувствах съвсем добре.

Знаех, че трябва да се преместя. И да напусна работата си. Нямах по-далечни планове, но знаех, че рано или късно ще се появи някой, който ще търси сто хиляди долара.

* * *

В банката трябваше да оставя два образеца на подписа си върху две различни карти. Ръката ми беше абсолютно твърда. Запечатаните кафяви пликове с парите бяха на масата, на която седях пред младия чиновник, който ме обслужваше. Имаше приятното безполово лице на семинарист. Разговорът ни беше кратък и делови. Бях избръснат и спретнато облечен. Още имах един-два прилични костюма, останали от старото време, и днес бях в тъмносиво спокойно каре със синя оксфордска риза и плътна синя връзка. Исках да направя впечатление на солиден гражданин, може би не богат, положително не богат, но скромно преуспяващ, грижлив, работлив човек, който би могъл да има някакви облигации и някакви законни документи, които са прекалено ценни, за да стоят вкъщи.

— Вашият адрес, моля, господин Граймс — попита чиновникът.

Дадох адреса на „Свети Августин“. Ако някой се добере при издирването ми чак до банката, което при всички случаи е малко вероятно, няма да намери полезна информация.

— Вие ли ще бъдете единственото лице, което ще има достъп до сейфа с вашия депозит?

Съвсем сигурно, братко, помислих си аз. Но казах само „да“.

— Ще ви струва двайсет и три долара годишно. В брой ли желаете да платите или с чек?

— В брой.

Подадох му стодоларова банкнота. Изражението му не се промени. Очевидно ме приемаше като човек, който би могъл да носи спокойно в джоба си такава банкнота. За мен това беше добър знак. Момчето грижливо изглади банкнотата, с църковен жест, и отиде на гишето на касата да я развали.

Седях отпуснато на масата, като докосвах един от пликовете с върха на пръстите си. Не бях заекнал нито веднъж през цялата сутрин.

Чиновникът се върна, подаде ми рестото и написа квитанция. Сгънах я грижливо и я прибрах в портмонето си. След това го последвах надолу към хранилището. Хигиенично, почти религиозно шумолене се носеше там, което те караше да говориш шепнешком. Прозорци с цветни стъклописи не биха били неуместни тук. Притчата за талантите (талант — древна монета). Пазачът на хранилището ми даде ключ и ме поведе надолу по мълчаливия храм на парите.

С трите дебели плика подмишница не можех да не се запитам как ли са събирани всичките съкровища, намиращи се в тези заключени камери — каймета, акции, облигации, скъпоценности, колко пот е пролята, колко ли престъпления са извършени, през чии ръце са минали всички тези камъни и луксозно напечатана хартия, преди да дойдат на отдих в тази свещена студена стоманена пещера. Погледнах лицето на пазача, докато използваше два ключа — своя и моя — и изваждаше една камера за мен. Беше възрастен човек, бледен от подземното си съществувание. Не изглеждаше някога да е размишлявал над каквото и да било. Може би такива хора се подбират поради липсата на любопитство у тях. Един любопитен човек тук би полудял. Последвах пазача обратно до малка кабинка със завеси и маса в нея и той ме остави там с моята камера, уважавайки интимността на богатството.

Разкъсах кафявите пликове и наредих пачките с банкноти в камерата. Разглеждах внимателно подредените хартийки, като безуспешно се опитвах да предвидя какво в края на краищата те ще означават за мен. Сякаш разглеждах огромна машина, сега неподвижна, но способна на внезапна, брутална сила. Затворих камерата с решително слабо щракване. Хвърлих пликовете в кошчето и тръгнах обратно между редиците от сейфове с пазача, като гледах как хлъзва камерата в мое собствено отделение. Той заключи сейфа с двата ключа. Пуснах моя в джоба си, казах на човека „Благодаря, приятен ден“ — учтив като всеки полицай.

— Довиждане — каза човекът. Той не беше имал приятен ден от дванадесетгодишен.

Изкачих стълбите и излязох на слънчевата, студена улица. Окей за днес, помислих си. Кемикъл Банк енд Тръст, всичките си земни блага ти оставям.

Бързо се върнах вкъщи и си събрах багажа. Освен малката чанта, с която занесох парите, имах самолетен сак и всичките ми вещи се събраха в тях свободно. Оставих старото си яке в шкафа. Който и да дойде след мен ще се нуждае от него повече от мен. След това оставих на хазайката си бележка, че напускам апартамента. Нямах договор и бях с месечен ангажимент, така че нямаше да има никакви усложнения. Сгънах бележката, пъхнах я в плик заедно с ключа и ги пуснах долу в нейната пощенска кутия. С двете чанти в ръце напуснах сградата, без да се обръщам. Не трябваше вече даже да се грижа да ми е топло точно на този адрес.

Наех такси и казах на шофьора името на хотел в Сентрал Парк Уест. Беше район, в който никога не бях живял и само рядко бях посещавал. Даже при моята нощна работа и отшелническия ми живот в стария ми район в Ийст Сайд ще се намерят хора, които биха ме познали — букмейкърът, барманът в заведението на ъгъла, в което се отбивах понякога, сервитьорката в близкия италиански ресторант, някои други, които биха могли да ме посочат, ако някой дойде и разпитва за мен. Знаех, че рано или късно ще трябва да оставя много по-голямо разстояние след себе си, но засега прекосяването на Сентрал Парк ще свърши работа. Но не исках да бягам сляпо. Знаех, че ми трябва поне един ден, за да обмисля някакъв план.

Хотелът беше натоварен, но от средна класа, и търговски, не от тип, в който внезапно забогатял човек ще отиде да празнува.

Поисках самостоятелна стая с баня, регистрирах се под името Тиадър Браун, посочих като домашен адрес Камдън, Ню Джърси — град, който никога не бях посещавал, и последвах пиколото с чантите си в асансьора. По пътя нагоре изучавах навъсеното тясно лице на човека. Беше млад, но нямаше следа от невинност в бдителните очи, в плътно стиснатите устни. Беше лице, специално създадено от природата за корупция. Какви чудеса би могъл да извърши човек с такова лице със сто хиляди долара.

В стаята, която гледаше към парка, пиколото остави сака на стол, запали лампата в банята, като подчертано се стараеше за бакшиша си.

— Дали бихте ми направили една услуга — попитах аз, като извадих петдоларова банкнота.

Пиколото погледна банкнотата.

— Зависи от услугата — каза той. — Управата не иска курви да се мотаят нагоре-надолу.

— Нищо подобно. Бих искал да заложа на конни състезания, но съм нов в града и…

Навлизах в нов живот, но носех известен багаж със себе си. Аск Глория препускаше към мен от конюшните на моето минало.

Пиколото показа зъбите си с нещо, което според него вероятно беше любезна усмивка.

— Ние имаме свой букмейкър — каза той. — Мога да го доведа след петнайсет минути.

— Благодаря.

Дадох му петте долара.

— Много сте добър, сър — каза пиколото. Банкнотата изчезна. — Имате ли нещо против да ми кажете как ще играете?

— Аск Глория на второто. В Хайълиа.

— Залогът е петнайсет към едно — каза той. Беше студент по спорт.

— Така е — казах аз.

— Интересно — каза той. Нямаше никакво съмнение какво ще направи с моите пет долара. Нечестен какъвто беше, щеше да живее и умре беден.

Когато излезе от стаята, разхлабих връзката си и легнах на леглото, въпреки че още не бях уморен. Опитай парите, мислех си усмихнат от това изтощаващо усещане, това отпускане в късната сутрин. Все повече и повече мисленето тези дни заприличва на телевизионна реклама.

Местният букмейкър се появи навреме. Беше огромен дебел човек с измачкан костюм, с три химикалки, стърчащи от горния джоб на сакото му. Дишаше тежко като вървеше и говореше с висок, почти сопранов глас, изненадващ за такава маса.

— Здрасти, момче — каза той, като влезе в стаята. Той бързо я огледа, попивайки всичко. Беше човек, подготвен за клопка. Въпреки че работеше на дневна светлина, живееше в същия свят като ченгето от патрулната кола. — Морис каза, че търсите малко съдействие.

— Да, малко. Искам Аск Глория… — Поколебах се за миг. — За триста да спечели на второто в Хайълиа. Сутринта вървеше петнайсет към едно. — Имах особено чувство на безгрижие, като че ли бях в открит самолет без кислород и внезапно се издигам от кабината на двайсет хиляди фута.

Дебеланът извади омачкан лист хартия от джоба си, разгъна го, прекара пръст по него.

— Мога да ви дам дванайсет към едно — каза той.

— Окей — казах аз и му дадох три банкноти.

Букмейкърът взе парите, изследва ги внимателно, стрелна ме с поглед. Прочетох респект, известна деликатна внимателност.

— Името ми е… — започнах аз.

— Знам името ви, мистър Браун. Морис ми го каза. — Той си отбеляза нещо с една от химикалките върху листа хартия. — Плащам в шест долу в бара.

— Ще се видим в шест — казах аз.

— Надявате се — каза той без усмивка. Той нави банкнотите, които бях му дал, върху ролка от други банкноти, и ги стегна с ластиче. Имаше малки, тлъсти, пъргави ръце. — Морис винаги знае къде да ме намери, господин Браун — каза той на излизане.

След това започнах да разопаковам багажа си и да си изваждам дрехите. Като си вадех четката за зъби и бръснарските принадлежности от сервиза, бръсначката ми падна на пода и се хлъзна под скрина. Коленичих да я измъкна и прекарах ръка отдолу. Заедно със самобръсначката и куп прах измъкнах монета. Беше сребърен долар. Издухах праха от него и го пуснах в джоба си. Не чистят много щателно в този хотел, си помислих. Много добре. Днес аз решително водех в играта.

Погледнах си часовника. Вдигнах телефона и дадох номера на „Свети Августин“ на оператора. Както винаги, минаха почти трийсет секунди, преди да отговорят. Клара, телефонистката, гледаше на всички обаждания като на безпричинно вмешателство в личния й живот, който, доколкото можех да съдя, се състоеше в четене на списания по астрология. Тя използваше забавянето като средство за протест и наказание за електронните досадници, които пречеха на нейното търсене на съвършен хороскоп, богатство, слава, млад и красив богат чужденец.

— Ало, Клара, там ли е господин Дрюзак?

— Положително — каза Клара. — Цяла сутрин ми вися на шията, за да ти се обади. Какъв ти е телефонът, дявол да те вземе? Никъде не можах да го намеря. Звънихме в хотела, който си дал за адрес, и от там казаха, че не са чували за теб.

— Той е отпреди две години. Преместих се.

Всъщност се местя четири пъти от тогава. Типичен американец, непрекъснато се движех към нови граници, винаги все по-далече на север. Богатството на Юкон по пътя към Източните Осемдесети улици, Харлем, Ривърдейл — тази замръзнала тундра.

— Нямам номер, Клара.

— Какво искаш да кажеш с това „нямам номер“?

— Нямам телефон.

— Ти си щастлив човек, господин Граймс.

— Повтори това, Клара. И ме свържи с господин Дрюзак.

— Господи, Граймс — каза Дрюзак, когато дойде на телефона, — ти наистина си ми оставил една каша. По-добре ела веднага тук и ми помогни да я оправим.

— Много съжалявам, господин Дрюзак — казах аз, като се стараех да изглеждам наистина огорчен. — Днес съм зает. Каква е работата?

— Каква е работата? — Дрюзак вече крещеше. — Ще ти кажа каква е работата. Проклетият Уестърн Юниън се обади в десет часа. Няма никакъв Джон Ферис на адреса, който си им дал, такава е работата.

— Това е адресът, на който се е регистрирал.

— Ела и кажи това на полицията. Те бяха тук цял час тази сутрин. И идваха два типа и питаха за него, и ако не мъкнат скрито оръжие аз съм Мис Рейнголд от 1983 г. Те говориха с мен така, сякаш аз съм скрил кучия син или нещо такова. Питаха ме дали човекът е оставил бележка за тях. Оставял ли е бележка?

— Поне аз не знам за такава.

— Добре, те искат да говорят с теб.

— Защо с мен? — попитах аз, макар и да знаех защо.

— Казах им, че човекът от нощната смяна е намерил тялото. Казах им, че ще бъдеш тук довечера в единайсет, но отговориха, че не могат да чакат толкова дълго и искаха адреса ти. Граймс, знаеш ли, че никой в този проклет хотел не знае къде живееш? Разбира се, тези два чукача не повярваха това. Казаха, че ще дойдат отново в три и за мен ще е дяволски по-добре да съм те докарал. Страховито. Не бяха дребни хулигани. Къса коса, облечени като борсови агенти. Спокойни. Като шпионите по филмите. Не се будалкаха. Така че бъди тук. Защото аз ще бъда навън за много, много дълъг обяд.

— Точно за това исках да говоря с теб, господин Дрюзак — казах меко аз, като за пръв път се наслаждавах на разговор с управителя, откакто започнах да работя за него. — Обадих ви се, за да ви кажа довиждане.

— Какво имаш предвид под довиждане? — Дрюзак наистина крещеше вече. — Довиждане, довиждане, кой казва довиждане по този начин?

— Аз казвам, господин Дрюзак. Миналата нощ разбрах, че не харесвам начина, по който управлявате хотела си. Напускам… Напуснах.

— Напуснал! Никой не напуска така. За бога, едва вторник е. Имаш неща тук. Половин бутилка бърбън, проклетата ти библия, ти…

— Подарявам я на хотелската библиотека.

— Граймс — изрева Дрюзак, не можеш да ми направиш такъв номер. Ще накарам полицията да те доведе. Ще…

Тихо поставих слушалката във вилката. След това отидох да обядвам. Отидох в добър рибарски ресторант около Линкълн Сентър и поръчах голям омар на скара за осем долара и две бутилки Хайнекен.

Докато седях в топлия ресторант, ядях хубава храна и пиех вносна бира, осъзнах, че това е първият миг откакто проститутката изтича долу от шестия етаж на хотела, в който имах време да мисля за това, което правя. Всичко до сега беше почти механично, действието следваше действие непоколебимо, движенията ми бяха подредени и прецизни сякаш изпълнявах програма, научена и усвоена преди много време. Сега трябва да вземам решения, да обмислям възможности, да опипвам хоризонта за опасности. Даже докато мислех това, установих, че нещо подсъзнателно ме е накарало да избера маса, на която да седна с гръб към стената и да виждам безпрепятствено входа на ресторанта и всеки, който влиза. Бях развеселен от това наблюдение. Дай му половин шанс, и всеки човек става герой на собствената си детективска история.

Забавно или не, беше дошло време да направя инвентаризация, да помисля над положението си. Не можех повече да завися от прости рефлекси или от нещо в миналото ми, което да ме води към бъдещето. Винаги абсолютно съм съблюдавал законите. Никога не съм правил нищо, което да ми спечели врагове. Особено пък врагове като двамата, които бяха изплашили Дрюзак тази сутрин. Естествено, мислех си аз, хора, които са дошли в хотел, където очаквали да получат сто хиляди долара в брой от някой, който най-вероятно се е регистрирал с фалшиво име и сигурно с фалшив адрес, много е възможно да носят оръжие или най-малко да изглеждат като хора, които имат навика да ходят с оръжие. Дрюзак може и да беше малко истеричен тази сутрин, но не беше глупак, беше отдавна в хотелския бизнес и усеща кой означава неприятности, когато застане пред регистрацията, и кой не. Дрюзак всъщност не знаеше само каква точно неприятност двамата ще му донесат и по всяка вероятност никога няма да узнае.

Едно нещо беше сигурно или почти сигурно — полицията няма да бъде въвлечена, макар че някой отделен изметнат полицай тук или там може да попадне вътре. Така че за това не трябва да се безпокоя. Не е възможно човекът, регистриран под името Джон Ферис, и двамата, които бяха дошли да се срещнат с него, да са били заети със законни сделки. Трябва да е било някакъв тип подкуп, разчистване на сметки, изнудване. Това беше по времето, когато скандалите на втората администрация на Никсън тъкмо започваха да изплуват, когато всички ние открихме, че съвършено уважавани хора, стълбове на обществото, бяха развили навика да носят огромни суми в дипломатически куфарчета и да тъпчат стотици хиляди долари в бюрата на учрежденията, така че не ми хрумна, както това би станало по-късно, че може да съм объркал някоя аматьорска и сравнително безопасна политическа афера. Това, с което трябваше да си имам работа, сигурен бях, беше неумолим професионализъм, хора, които убиват за пари. Като шпиони в киното, беше казал Дрюзак. Отхвърлих това. Бях видял тялото.

Гангстери, реших аз. Мафията. Въпреки филмите и статиите за подземния свят, които бях гледал и чел от време на време, както и повечето хора имах само много мъглява представа за това — какво се разбира под Мафия, и може би преувеличено уважение към нейното всемогъщество, нейната система за събиране на информация, силата й да издирва и разрушава, разстоянието, което е готова да измине до точното отмъщение.

В едно бях сигурен. Аз бях сега от нейната страна на оградата, каквато и да се окажеше тя, и трябваше да играя по нейните правила. В един момент накрая на студена зимна нощ бях станал престъпник, който може да разчита само на себе си за своята безопасност.

Правило първо беше просто. Не трябва да се застоявам. Трябва непрекъснато да се движа, да изчезвам. Ню Йорк е голям град и в него без съмнение има хиляди хора, които се укриват успешно с години, но хората, които може би вече са по следите ми ще имат името ми, възрастта ми, описание на външността ми, и ще могат без особени затруднения и ловкост да открият къде съм завършил колеж, къде съм работил преди, какви са семейните ми връзки. Какъв късмет, мислех си аз, че не съм женен, нямам деца, нито братята ми, нито сестра ми имат най-малка представа къде съм. И все пак в Ню Йорк винаги съществува възможността случайно да се натъкна на някой познат, който някак би могъл да бъде подслушан, когато казва каквото не трябва, на когото не трябва.

И още тази сутрин вече се появи пиколото. Тук бях направил първата си грешка. Той ще ме запомни. От пръв поглед се вижда, че е готов да продаде сестра си за двайсет долара. И букмейкъра на хотела. Грешка номер две. Лесно мога да си представя що за връзки има точно той.

Не знаех какво евентуално ще правя в парите, които сега лежаха в шумоленето на хранилището, но положително възнамерявах да им се наслаждавам. А не бих могъл да го направя в Ню Йорк. Винаги съм искал да пътувам и сега пътешествията щяха да са не само удоволствие, а и необходимост.

Разточително запалих пура, облегнах се на стола си и се замислих за местата, които бих искал да видя. Думите Лондон, Париж, Рим звъняха приятно в съзнанието ми.

Но преди да прекося океана имах да свърша неща и да видя хора по-близо до къщи. Първо трябва да получа паспорт. Никога преди не ми е трябвал, но сега ще имам нужда от него. Знаех, че мога да го получа в Държавния департамент в Ню Йорк, но който ме търси, е много лесно да съобрази, че това е първото място, където ще отида, и би могъл да ме чака там. Вероятността за това е нищожна, но не бях склонен дори на толкова малък риск.

Утре, реших аз, ще отида във Вашингтон. С автобус.

Погледнах си часовника. Беше почти три часа. Двамата мъже, които бяха се срещнали с Дрюзак тази сутрин, вече приближават „Свети Августин“, нетърпеливи да задават въпроси и без съмнение по начин, който ще осигури отговори. Изтърсих пепелта от края на пурата си и се усмихнах кротко. Какво пък, това беше най-хубавият ден, който съм имал от години.

* * *

Платих си сметката и излязох от ресторанта, намерих малко фото и позирах за паспортни снимки. Фотографът каза, че ще са готови в пет и половина и аз прекарах времето, като гледах френски филм. Трябва вече да почна да свиквам със звученето на езика, мислех си аз, като се настанявах удобно на стола и се възхищавах на гледката с мостовете на Сена.

Когато се върнах в хотела със снимките в джоба (изглеждах като момче), беше почти шест. Не забравях букмейкъра и го потърсих в бара. Беше в ъгъла сам и пиеше мляко.

— Как съм? — попитах аз.

— Будалкаш ли ме?

— Не. Честна дума.

— Печелиш — каза букмейкъра. — Сребърният долар беше истински талисман. Говори отново, Оракуле: Моят дълг към човека от „Свети Августин“ беше намалял с шейсет долара. Всичко на всичко полезна следобедна работа. Букмейкърът не изглеждаше щастлив. — Пристигна с дължина и половина. Следващият път ми кажи от къде получаваш информацията си. И това малко лайно, Морис. Трябва да си го забъркал в тази работа. Наричам това прибавяне на издевателство към оскърбление.

— Аз съм приятел на работещия човек — казах аз.

— Работещ човек — изсумтя букмейкърът. — Нека ти дам един съвет, братко, относно точно този работещ човек. Не си оставяй кесията там, където той би могъл да я зърне. Или даже фалшивите си ченета. — Той измъкна няколко плика от джоба си, разрови ги, подаде ми един и пъхна останалите обратно. — Трийсет и шест стотачки. Преброй ги.

Отместих плика.

— Няма нужда. Изглеждаш честен човек.

— Да-а — той сръбна от млякото си.

— Може ли да те почерпя едно питие?

— Мога да издържа само това мляко. — Той се оригна.

— Не ти е подходяща работата за човек с болен стомах — казах аз.

— Приказвай си. Искаш ли да заложиш на хокейните състезания довечера?

— Не мисля. Всъщност не съм играч. Довиждане, приятел.

Букмейкърът не каза нищо.

Отидох до стойката и си поръчах скоч уиски със сода, после излязох във фоайето. Морис, пиколото, стоеше до рецепцията.

— Чух, че сте направили голям удар — каза той.

— Не чак толкова голям — казах весело аз. — Ти заложи ли моя бакшиш?

— Не — каза пиколото. Беше човек, който лъжеше просто заради едното удоволствие от лъжата. — Бях прекалено зает по етажите.

— Много лошо — казах аз. — Пожелавам ги повече късмет следващия път.

Вечерях бифтек в хотела, с пура, кафе и бренди, след това отидох в стаята и си легнах с дрехите. Спах без сънища дванайсет часа и се събудих от слънчевите лъчи. Не съм спал така добре от малко момче.

5

Сутринта си опаковах нещата и сам ги занесох до асансьора. Не исках повече разговори с пиколото Морис. Платих си сметката с част от парите, които бях спечелил от второто конно надбягване в Хайълиа. Под тентата на хотела се огледах внимателно. Докъдето можех да видя нямаше никой, който да ме очаква или би могъл да ме проследи. Взех такси и отидох на автогарата, където можех да взема автобус за Вашингтон. На никого не би му хрумнало да търси на автогара човек, който току-що е откраднал сто хиляди долара.

Първо опитах в хотел Мейфлауър. Докато съм във Вашингтон бих могъл да получавам най-доброто, което градът може да предложи. Но хотелът беше пълен, както ми каза човекът на рецепцията. Той ми създаде впечатлението, че в този център на властта трябва да бъдеш избран за дадена стая от голям брой избиратели или най-малко да имаш резервация от Президента. Реших да си купя нов шлифер. Все пак той беше достатъчно любезен да ме насочи към хотел на една миля разстояние. Там обикновено има стаи, каза той. Каза го така, както би казал на някой познат, че винаги носи мръсни ризи.

Оказа се вярно. Зданието беше ново, цялото в хром и ярка боя и приличаше на мотел на американска магистрала, но имаше свободни стаи. Регистрирах се със собственото си име. Усещах, че в този град не трябва да отивам прекалено далече, за да остана анонимен.

Като имах предвид какво бях чувал за престъпността по улиците на столицата, предпазливо дадох парите си в хранилището на хотела, като си оставих само сто долара за дневни разходи. Да избягвам канторите на могъщите. Опасност се крие зад техните прагове. Съботният нощен пистолет установява последния закон.

За последен път бях посетил Вашингтон, когато летях с чартърен полет с група републиканци от Върмонт за тържествата по встъпването в длъжност на Ричард Никсън през 1969. Голямо пиене падна сред републиканците в самолета и повечето ми време мина в кавга с пиян върмонтски държавен сенатор, който е бил пилот на Б-17 през Втората световна война и искаше да кара самолета, когато прелетяхме над Филаделфия. Не отидох на церемонията и на бала, за който републиканците бяха ми намерили билет. По онова време се смятах за демократ. Не знам за какъв се смятам сега.

Бях прекарал деня на встъпването в Арлингтън. Изглеждаше подходящ начин да се отпразнува възкачването на Ричард Никсън за президент на Съединените щати.

Имаше един Граймс, погребан в гробището, един чичо, умрял през 1921 г. вследствие висока доза хлорен газ, погълната в гората Аргон. Аз никога няма да бъда погребан в Арлингтън. Не съм ветеран от войни. Бях прекалено млад за Корея, а когато започна Виетнам вече работех в авиолинията. Не бях се изкушавал да стана доброволец. Като вървях между гробовете не изпитвах никакво съжаление, че няма да лежа с тази компания от герои. Никога не съм бил нападателен — даже като момче съм имал само един юмручен бой в училище — и макар че бях патриот и охотно салютирах знамето, войните никога не са ме привличали. Патриотизмът ми не беше насочен към кръвопролитията.

Когато излязох от хотела на другата сутрин, видях дълга опашка от хора, чакащи такси, затова тръгнах пеша с надежда да спра кола по улицата. Беше мек ден, приятен след хапещия студ на Ню Йорк, и улицата, на която бях, даваше вид на тежкарско благополучие с добре облечените си и спретнати пешеходци. Половин квартал вървях редом с изпълнен с достойнство представителен джентълмен с балтон с яка от норка, който приличаше на сенатор. Забавлявах се като си представях как би реагирал, ако се изправя пред него, фиксирам го като Древния Моряк, който спирал всеки трети, и му разкажа какво съм правил от вторник сутринта насам.

Спрях при светофара и махнах за такси, което забавяше пред светофара. Чак когато спря напълно, видях, че на задната седалка има пътник, жена. Но шофьорът, цветнокож със сива коса, сви към тротоара и отвори предното стъкло.

— Накъде сте, господине?

— Държавния департамент.

— Влизайте — каза шофьорът. — Госпожата е в същата посока.

Отворих задната врата.

— Имате ли нещо против да пътувам с вас, мадам?

— Положително имам — каза жената.

Беше съвсем млада, на не повече от трийсет, и доста хубава, ярко руса, по-малко хубава в момента, отколкото вероятно е обикновено, поради ядосано стиснатите си устни.

— Съжалявам — казах извинително и затворих вратата.

Тъкмо щях да се дръпна на бордюра, когато шофьорът отвори предната врата.

— Влезте, сър.

Така й се пада, помислих аз и без да погледна жената седнах до шофьора. Чу се недоволно шумолене на задната седалка, но нито таксиджията, нито аз се обърнахме. Пътувахме в мълчание.

Когато таксито спря пред административно здание с колони, жената се наведе напред.

— Долар и четиридесет и пет цента? — попита тя.

— Да, мадам.

Жената отвори портмонето си, измъкна книжен долар и монети и ги остави на седалката.

— Не се надявай на бакшиш — каза тя и излезе. Отправи се към главната врата, като гърбът й излъчваше бяс. Има хубави крака, забелязах аз.

Шофьорът хихикна, като събираше таксата си от задната седалка.

— Бюрократка — каза той.

— Пише се д-у-п-е — казах аз.

Шофьорът хихикна отново.

— О, в този град се научаваш да приемаш с месото и сланината.

Докато караше, той поклащаше глава и хихикаше на себе си отново и отново.

Пред Департамента му дадох бакшиш един долар.

— Казвам ви, сър, тая русата ми оправи настроението за днеска.

Влязох във фоайето на сградата и се качих до информацията.

— Моля ви, бих искал да видя мистър Джереми Хейл — казах на момичето зад бюрото.

— Знаете ли в коя стая е?

— Боя се, че не.

Момичето въздъхна. Вашингтон, както забелязвах, беше пълен със стегнати жени. Докато момичето прекарваше пръст по дебел азбучен списък да търси Джереми Хейл си спомних, как веднъж преди много години му бях казал: „С име като твоето, Джери, ти трябва да се издигнеш до Държавния департамент“. Усмихнах се при този спомен.

— Очаква ли ви мистър Хейл?

— Не.

Не бях говорил или писал на Хейл от години. Той положително не ме очакваше. Бяхме в един клас в Охайо и добри приятели. Когато постъпих на работа във Върмонт, няколко зими карахме ски заедно, докато не беше заел поста си зад океана.

— Името ви, моля? — питаше момичето.

Казах й го и тя набра някакъв номер по телефона на бюрото. Тя каза нещо кратко по телефона, остави слушалката, написа пропуск.

— Мистър Хейл може да ви види сега. — Протегна ми пропуска и видях, че е написала на него номера на стаята, в която трябваше да отида.

— Благодаря, мис — казах аз. Твърде късно. Видях брачната халка на пръста й. Спечелих си още един враг във Вашингтон, помислих аз.

Изкачих се с асансьора. Той беше почти пълен, но се издигаше в благопристойна тишина. Тайните на държавата се пазеха надеждно.

Името на Хейл беше на една врата, точно същата като дълъг ред еднакви врати в наглед безкрайния коридор. Какво биха могли всичките тези хора да правят за Съединените американски щати по осем часа на ден двеста дни годишно? Чудех се, докато чуках на вратата.

— Влезте — каза женски глас.

Отворих вратата и влязох в малка стая, където хубава млада жена пишеше на машина. Добрият стар Джереми Хейл! Хубавата млада жена ми се усмихна лъчезарно. Питах се как ли се държи в такситата.

— Вие ли сте мистър Граймс? — каза ставайки. Тя беше още по-хубава права, отколкото седнала, висока и тъмна, гъвкава, с прилепнал син пуловер.

— Аз съм.

— Мистър Хейл много се радва, че дойдохте. Вървете направо, моля. — Тя задържа вратата към вътрешната стая отворена, за да мина.

Хейл седеше зад претрупано бюро, вперил поглед в куп писма пред себе си. Беше напълнял след последната ни среща и бе прибавил държавническа солидност към мекото си учтиво лице. На бюрото в сребърна рамка имаше семейна група, жена с две деца, момче и момиче. Всичко с мярка. Нулев прираст на населението. Пример за езичниците. Хейл вдигна глава като влязох и стана, широко усмихнат.

— Дъг — каза той. — Нямаш представа колко се радвам да те видя.

Докато се ръкувахме с изненада открих, колко съм трогнат от посрещането на приятеля си. Вече три години никой истински не беше се радвал, че ме вижда.

— Къде се губиш, къде се губиш, човече? — каза Хейл. Той посочи кожен диван край едната стена на просторния кабинет и когато седнах, дръпна дървено кресло до дивана и също седна. — Мислех, че си изчезнал от лицето на земята. Писах ти три пъти и всеки път писмата се връщаха. Още ли не си се научил да оставяш адреса си? Писах и на приятелката ти Пат, питах я за теб и тя ми отговори, че не знае къде си отишъл. — Той ми се намръщи. Изглеждаше приятно, висок, добре сложен, с меко лице, и мръщенето му стоеше неуместно. — И при това не изглеждаш толкова ужасно добре. Приличаш на човек, който не е бил на открито от години.

— Окей, окей — казах аз, — едно по едно, Джери. Просто реших, че вече не ми харесва да летя и се преместих. Ту тук, ту там.

— Миналата зима исках да карам ски с теб. Имах две седмици отпуска и бях чул, че снегът е хубав…

— Откровено казано, не съм карал често ски — казах аз.

Импулсивно Джери докосна рамото ми.

— Добре — каза той. — Няма да задавам никакви въпроси. — Даже като момче в колежа той винаги беше схватлив и чувствителен. — Добре, само един въпрос. От къде идваш и какво правиш във Вашингтон? — Той се засмя. — Май станаха два въпроса.

— Идвам от Ню Йорк — казах аз, — и съм във Вашингтон, за да те помоля за една малка услуга.

— Правителството е на твое разположение, момче. Искай и ще ти се въздаде.

— Трябва ми паспорт.

— Искаш да кажеш, че никога не си имал паспорт?

— Да.

— Никога не си напускал страната? — Хейл изглеждаше изумен. Всички, които познаваше, през повечето време бяха вън от страната.

— Бил съм в Канада. Това е всичко. А за там не трябва паспорт.

— Казваш, че идваш от Ню Йорк. — Хейл изглеждаше озадачен. — Защо не го получи там? Не че не съм радостен, че най-после намери претекст да ме посетиш — прибави той бързо, — но трябваше всичко на всичко да отидеш на Тридесет и шеста…

— Знам — казах аз. — Само че не ми се чака. Бързам и си помислих, че е по-добре да дойда при извора, от който потича всичко.

— Тук са затрупани — каза Хейл. — Къде мислиш да отидеш?

— Мисля първо за Европа. Получих малко пари и реших, че е време да глътна доза култура от Стария свят. Твоите картички от Париж и Атина ме подтикнаха към това. — Открих, че измамата идва лесно.

— Мисля, че мога да ти уредя паспорт за един ден — каза Хейл. — Дай ми само кръщелното си свидетелство… — Той спря, когато видя гримасата на лицето ми. — Не го ли носиш?

— Не се сетих, че ще ти трябва.

— Къде си роден? В Скрантън, нали?

— Да.

Той се намръщи.

— Какво има?

— Пенсилвания е досадна — каза той. — Всички кръщелни свидетелства се пазят в Харисбърг, столицата на щата. Трябва да им пишеш там. Ще ти отнеме най-малко две седмици. Ако имаш късмет.

— Ужас! — казах аз. Не исках да чакам никъде две седмици.

— Не си ли използва кръщелното, когато получи първата си шофьорска книжка?

— Да.

— Къде е то сега? Имаш ли представа? Може би при някого от семейството ти. Забутано в някой сандък.

— Брат ми Хенри още живее в Скрантън — казах аз. Спомних си, че след смъртта на майка ми той взе целия семеен боклук, стари свидетелства, дипломата ми от гимназията и колежа, старите албуми със снимки и ги сложи на тавана си. — Може да е при него.

— Защо не му се обадиш и не го накараш да го потърси? Ако го намери, кажи му да го изпрати бързо препоръчано.

— Даже по-добре — казах аз. — Ще отида аз самият. Не съм виждал Хенри от години и тъкмо е време да се покажа.

Не мислех, че трябва да обяснявам на Хейл, че предпочитам Хенри да не знае къде съм отседнал във Вашингтон или където и да било.

— Да видим тогава. Днес е четвъртък. Идва уикенд. Даже ако го намериш, няма да можеш да се върнеш толкова бързо, че да може нещо да се направи преди понеделник.

— Устройва ме. Европа толкова е чакала, мисля, че ще може да почака още някой ден.

— Ще ти трябват и снимки.

— Тях ги имам — извадих аз плика от джоба си.

Той измъкна една снимка и започна да я изучава.

— Все още изглеждаш като че ли ей сега ще завършиш гимназия. — Той поклати глава. — Как го постигаш?

— Безгрижен живот — казах аз.

— Радвам се, че още има такива — каза Хейл. — Когато гледам собствените си снимки от тези дни, изглеждам достатъчно стар да си бъда баща. Магията на фотографията. — Той пъхна снимката обратно в плика, сякаш един поглед върху нея ще му стигне за дълго, дълго време. — Ще имам тук готова молба, която да подпишеш в понеделник сутринта. За всеки случай.

— Ще бъда тук.

— Защо не се върнеш и прекараш уикенда тук? Вашингтон е най-хубав през уикендите. Имаме вечер на покера в събота. Играеш ли още покер?

— Малко.

— Добре. Един от нашите редовни партньори не е в града и ти можеш да го заместиш. Има двойка вечни балами в играта, които подаряват мангизите си с патетично благородство. — Той се усмихна. Той самият не беше лош играч на покер в колежа. — Ще бъде като в старото време. Аз ще организирам всичко.

Телефонът звънна и Хейл отиде на бюрото, вдигна слушалката и слуша един момент.

— Идвам веднага, сър — каза той и остави слушалката. — Съжалявам, Дъг, трябва да изляза. Ежедневната утринна криза.

Станах.

— Благодаря за всичко — казах, като вървяхме към вратата.

— Няма защо — каза Хейл. — За какво са приятелите. Слушай, имаме коктейл парти тази вечер вкъщи. Зает ли си?

— Нищо особено — казах аз.

— Седем часа. — Бяхме вече във външната стая. — Трябва да тичам. Мис Шварц ще ти даде адреса ми.

Той беше навън, вървеше бързо, но все пак запазвайки държавническо приличие. Мис Шварц написа картичка и ми я подаде, усмихвайки се лъчезарно, сякаш да ме облагороди. Почеркът й беше толкова хубав, колкото и тя самата.

* * *

Събудих се бавно, когато меката ръка тръгна нагоре по бедрото ми. Вече два пъти бяхме правили любов, но ерекцията беше незабавна. Жената в леглото до мен използваше дългите ми години на въздържание.

— Така е по-добре — промърмори жената. — Нищо не прави. Не помръдвай.

Лежа по гръб. Опитните ръце, меките устни, похотливият език направиха от останалото неподвижно изискано мъчение. Жената беше много сериозна, почти ритуална в своите удоволствия и не биваше да се кара да бърза. Когато дойдохме в полунощ в нейната спалня, тя ме накара да легна и бавно ме съблече. Последната жена, която ме е събличала, беше майка ми, когато бях петгодишен и имах заушка.

Не това беше краят, който очаквах от вечерта. Коктейлът в хубавата колониална къща в Джорджтаун беше учтив и сериозен. Пристигнах рано и бях заведен горе да се възхитя на децата на Хейл. Преди да дойдат другите гости бъбрих несвързано с жената на Хейл — Вивиан, която никога не бях виждал. Беше хубава възруса жена с преуморен вид. Оказа се, че през годините Хейл доста й е говорил за мен.

— След Вашингтон — каза мисис Хейл — Джери каза, че сте като глътка свеж въздух. Обичал е да кара ски с вас и вашето момиче — Пат — не греша ли, така ли й е името?

— Да.

— Той каза — и аз се надявам, че няма да го помислите за снизхождение — че вие и двамата сте така прозрачно порядъчни.

— Това не е снизхождение — казах аз.

— Той се безпокоеше за вас, когато разбра, че вече не сте заедно. И че вие просто сте изчезнали. — Очите на мисис Хейл изследваха лицето ми, търсейки реакция, някакъв отговор на неизречения въпрос.

— Аз знаех къде съм — казах аз.

— Ако не бях срещнала Джери — каза мисис Хейл, като прямотата я направи изведнъж съвсем млада, — нямаше да имам нищо. Нищо.

На вратата се позвъни.

— Ах — каза тя — стадото пристига. Надявам се много, че ще поговорим доста повече с вас, докато сте тук.

Остатъкът от вечерта беше някакво размазано петно, макар че не е от пиенето. Никога не пиех много. Но имената ми се подхвърляха в такава бърза последователност, сенатор Еди-кой си, Конгресмен Този, Конгресмен Онзи, Негово превъзходителство, Посланикът на някаква страна, Мистър Бланк, работи в Уошингтън Поуст, Мисис Някоя си, тя е много важна в правосъдието, и разговорът беше за хора могъщи, известни, презрени, гледащи през пръсти, красноречиви, за пътя към Русия, внасяне на законопроект, от който да ти настръхне косата.

Въпреки че не знаех почти нищо за социалната структура на столицата, можех да разбера, че много власт е събрана в стаята. По вашингтонските стандарти всеки тук беше по-важен от хазаина, който, макар и очевидно вървящ нагоре, беше някъде по средата на ранговете във Външното министерство, и който не би могъл да си позволи много вечери като тази със своята заплата. Но Вивиан Хейл беше дъщеря на човек, който е бил сенатор два мандата и при това владееше солидна част от Северна Каролина. Приятелят ми се беше оженил добре. Чудех се какъв ли бих станал, ако бях се оженил за богата жена. Не че някога съм имал предложение.

Аз просто стоях наоколо, като леко потрепервах, когато питиетата започваха да влияят върху издигането на кривата на разговорите, през цялото време тактично държах в ръката си чаша, като се усмихвах мъжествено като малко момче в танцова школа. Чудех се как Хейл понася това.

* * *

Мисис Някоя си, чиито ръце и устни сега ме галеха, се оказа дамата, която е много важна в правосъдието. Изглеждаше трийсет и пет годишна, но много красива трийсет и пет годишна, с блестяща кожа, големи тъмни очи и мека тъмноруса коса, почти с цвета на моята, която се спускаше до раменете й. Намерихме се заедно в един ъгъл и тя каза:

— Наблюдавах ви. Бедни човече, изглеждате като корабокрушенец. Разбирам, че не сте близък.

— Близък? — попитах объркан. — На какво?

— Вашингтон.

Усмихнах се.

— Толкова ли силно личи?

— Да, човече, да. Не се безпокойте. Аз с радост приемам възможността да говоря с някого, който не е в управлението. — Тя погледна часовника си. — Четиридесет и пет минути. Изпълних дълга си. Никой не може да пръсне слуха, че не знам как да се държа в благовъзпитано общество. Време е за ядене. Граймс, зает ли сте за вечеря?

— Не. — Бях изненадан, че е запомнила името ми.

— Заедно ли да излезем или поотделно?

Засмях се.

— Това зависи от вас, мисис…

— Коутс, Ивлин. — Тя се усмихна широко. Реших, че има уста за усмихване. — Заедно. Аз съм разведена. Мислите ли, че имаме перспектива?

— Да, мадам.

— Прекрасен човек. — Тя леко докосна ръката ми. — Ще ви чакам в предното фоайе. Кажете довиждане на домакините като добро момче.

Тя се понесе през препълнената стая, властна и самоуверена. Никога преди не бях срещал такава жена. Но даже тогава нито за миг не си представях, че вечерта ще има такъв край. Никога в живота си не съм отивал в леглото с жена, която виждам за пръв път. С моето заекване и смешно хлапашки вид винаги съм бил доста стеснителен, без увереност, че съм много привлекателен, и усещах, че съм недодялан с жените. Бях се примирил с това, че други мъже получават красавиците. Никога не успях да преодолея учудването си от факта, че Пат, която беше изключително привлекателна, имаше нещо общо с мен. За щастие на моето аз, нямах вкус към обикновените мъжки завоевания и остатъците от религиозното ми възпитание ме пазеха от безразборни връзки, дори ако бих си ги позволил.

Ресторантът, в който мисис Коутс ме заведе, беше френски и доколкото можех да разбера, твърде добър.

— Надявам се, че сте страшно богат — каза тя. — Цените тук са жестоки. Страшно богат ли сте?

— Страшно.

Тя ме погледна косо през масата, като ме изучаваше.

— Не изглеждате такъв.

— Това са стари пари — казах аз. — Семейството обича да се преструва на леко овехтяло.

— Кое старо семейство?

— Някой друг път ще поговорим за мен — отклоних я аз.

Тя обаче говореше за себе си, при това без всякакво настояване от моя страна. Беше адвокат, работеше в антитръстовия отдел на Министерството на правосъдието, беше във Вашингтон от единайсет години, мъжът й е бил командир във флотата и абсолютен звяр, нямаше и не е искала деца, когато може отивала в Хемптънс, на Лонг Айлънд, и плувала и човъркала нещо в градината, шефът й от пет години се опитва да я свали, но инак е сладур, решила е да се кандидатира за конгреса, преди да умре. Наред с всичко това, изречено с неочаквано нисък и мелодичен глас, тя ме развличаше по време на вечерята, като сама се прекъсваше, за да ми покаже другите посетители. Описваше ги по служба и характер в кратки зли скечове. Имаше сенатор, с който момиче не би било в безопасност в асансьора, втори секретар на посолство, който разпространявал наркотици в дипломатически куфарчета, лобист, който имал свои хора от двете камери в джобовете си, функционер от ЦРУ, отговорен за убийства в няколко южноамерикански страни. Наслаждавах се, като я оставих да избере виното, въпреки че бих предпочел бира, и да поръча за двама ни, като казах:

— Аз съм само просто селско момче и се оставям във вашите ръце. — Беше въодушевяващо да можеш да говориш с красива жена без заекване. Цял нов свят се разкриваше пред мен.

— Цялото ли ваше страшно богато, леко овехтяло семейство се състои от прости селски момчета като вас?

— Повече или по-малко.

Тя ме изгледа насмешливо.

— Да не сте брояч?

— Какво?

— Брояч. ЦРУ.

Усмихнато поклатих глава.

— Даже това не.

— Хейл ми каза, че сте бил пилот.

— Някога. Вече не.

Чудех се кога е имала време в цялата суматоха на вечерта да разпитва Хейл за мен. За момент нейното разследване започна да ми омръзва и наполовина бях решил, че след вечерята ще й взема такси и ще я оставя да си отиде сама. Но след това помислих, че не бива да ставам параноик заради случилото се и отново започнах да се радвам на вечерта.

— Не мислите ли, че не трябва втора бутилка? — попитах аз.

— Определено — каза тя.

Бяхме последните, останали в ресторанта и аз бях приятно пиян от непривичното вино, когато влязохме в таксито. Седяхме вътре, без да се докосваме и когато то спря пред блока, в който живееше мисис Коутс, аз казах на шофьора:

— Почакайте, моля, само ще изпратя дамата до вратата.

— Нищо подобно — обърна се към шофьора мисис Коутс. — Джентълменът се качва за едно питие.

— Точно от това имам нужда — казах аз, като се опитвах да не фъфля. — Едно питие.

Но платих на шофьора и влязох с нея.

Не успях да разбера какъв е апартаментът, защото тя не запали лампите. Просто обви ръце около мен, когато затворих вратата, и ме целуна. Целувката беше възхитителна.

— Сега те съблазнявам, при твоето отслабено състояние — каза тя.

— Смятай ме за съблазнен.

Подсмивайки се, тя ме преведе за ръка през тъмната всекидневна в спалнята. Тънък лъч светлина от открехнатата врата на банята беше достатъчен да различа мебелите — огромно бюро, затрупано с книжа, гардероб, дълга библиотека до стената. Тя ме доведе до леглото, обърна ме, блъсна ме силно. Паднах по гръб на леглото.

— Останалото — каза тя — е моя работа.

Ако тя в правосъдието беше толкова добра, колкото и в леглото, правителството не си хвърляше парите на вятъра.

* * *

— Така — каза тя, като се хлъзна върху мен, обхвана ме с крака, насочвайки ме с ръка в себе си.

Тя се движеше върху мен, отначало бавно, след това все по-бързо, с отметната назад глава, с опънати ръце, разтворени върху кревата, за да я поддържат. Пълните й гърди се мяркаха над мен, бледи при слабата светлина, отразена от едно огледало. Вдигнах ръце и почнах да галя гърдите й, тя простена. Започна да охка високо, неконтролирано, и когато свърши беше разплакана.

Аз свърших веднага след нея с дълга потисната въздишка. Тя се търкулна, легна по корем до мен, като риданията бавно затихваха. Протегнах ръка и докоснах твърдото закръглено рамо.

— Болка ли ти причиних? — попитах аз.

— Тя се засмя.

— Глупчо. Не, боже мили.

— Беше ме страх, че…

— Никоя жена ли не е плакала, когато я чукаш?

— Поне не си спомням за такава — казах аз. И никоя от жените не наричаше това така, бих могъл да добавя. Очевидно в Правосъдието наричат нещата с истинските им имена.

Тя се засмя отново, изви се, седна посегна за цигара, запали я. Лицето й беше спокойно и несмутено в светлината на пламъчето.

— Искаш ли цигара?

— Не пуша цигари.

— Ще живееш вечно. Толкова по-добре. На колко години си все пак?

— На трийсет и три.

— В разцвета на силите си — каза тя. — Безценният разцвет на живота. Не заспивай. Искам да говорим. Искаш ли питие?

— Колко е часът?

— Време за пиене.

Тя стана от леглото и я видях да облича пеньоар.

— Уиски?

— Много добре.

Тя отиде в хола, като робата й меко шумолеше. Погледнах си часовника. Тя го махна последен, когато ме събличаше, и акуратно го беше оставила на страничната масичка. Беше подредена жена. Светещият циферблат показваше след три. Всичко с времето си, помислих аз, излегнал се разкошно, като си спомнях други три часа, шума на сметачната машина, бронираното стъкло, изпоцапаните мадами, които ме караха да им отварям входната врата.

Тя се върна с две чаши, протегна ми моята и седна на края на кревата, като профилът й се очертаваше срещу светлината от банята. Силуетът беше самоуверен и отсечен. Тя отпи с удоволствие. Беше едновременно сърдечна и подредена.

— Превъзходно — каза тя. — Ти също.

Засмях се.

— Винаги ли класираш любовниците си?

— Ти не си ми любовник, Граймс — каза тя. — Ти си приятен на вид младичък мъж с добри маниери, който леко ме привлече на едно парти и който има голямото преимущество да минава набързо през града. Набързо е ключовата дума на изречението, Граймс.

— Ясно — казах аз, като отпивах уиски.

— Вероятно няма да ми искаш обяснения.

— Нищо не трябва да ми обясняваш — казах аз. — Достатъчни в нощта са нейните наслади.

— Не правиш често такива неща, нали?

— Откровено казано, не — аз се засмях отново. — Честно казано, никога. Защо, личи ли си?

— Като неонов знак. Виждаш ли, съвсем не си това, което изглеждаш.

— А как изглеждам?

— Като тези младежи, които играят злодеите в италианските филми — смели, тъмни и безскрупулни.

Никой преди това не ми беше говорил такива неща. Бях свикнал да ми казват, че приличам на нечие малко братче. Или бях се променил драстично, или Ивлин Коутс не можеше да бъде измамена от повърхността и можеше да прониква до желания вътрешен човек.

— Добре ли е да изглеждаш така? — попитах аз. Бях малко обезпокоен от „безскрупулен“.

— Много е добре да изглеждаш така. В известни ситуации.

— Като тази вечер, например?

— Като тази вечер.

— Може би ще дойда отново във Вашингтон след няколко дни — казах аз. — Да ти се обадя ли?

— Ако нямаш нищо по-добро предвид.

— Би ли ме видяла отново?

— Ако аз нямам нищо по-добро предвид.

— Толкова ли си трудна, на колкото се правиш?

— По-трудна, Граймс, много по-трудна. За какво ще идваш отново във Вашингтон?

— Може би за теб.

— Пробвай това още веднъж, моля.

— Може би за теб.

— Ти наистина имаш добри маниери. Може би за нещо друго?

— Добре — казах аз бавно, като съобразявах, че това място и това време са толкова добри за измъкване на някаква информация. — Да предположим, че търся някого…

— Конкретно някого?

— Да. Някой, чието име знам, но който изчезна от погледа ми.

— Във Вашингтон?

— Не непременно. Някъде в страната или даже извън нея…

— Ти си мистериозен човек, нали?

— Някой ден може да ти разкажа цялата история — казах аз, сигурен, че никога няма да го направя, но доволен, че имах късмета да попадна в леглото на жена, която е в тайните на управлението и чиято работа, поне частично, може да е свързана с издирването на хора, които не искат да бъдат открити. — Това е интимна, деликатна работа. Но да предположим, че трябва да открия този хипотетичен приятел, какво трябва да направя?

— Ами има много места, където можеш да потърсиш — каза тя. — Вътрешната данъчна служба — те ще знаят адреса, от който е изпратил последната си вноска. Хората от Социалното осигуряване. Те имат списък на работодателите. Армейската наборна служба, но тези данни може да са остарели. ЦРУ. Никога не знаеш на какво можеш да попаднеш в тази фабрика. Външното министерство. Всичко зависи от това дали познаваш или не нужните хора.

— Приеми, че със сигурност ще науча нужните хора — казах аз.

За сто хиляди долара можех да бъда сигурен, че някой ще ми намери нужните хора.

— Може би евентуално ще попаднеш на следата на приятеля си. Кажи, частен детектив ли си или нещо!

— Или нещо — казах двусмислено.

— Е, всеки идва във Вашингтон в края на краищата — каза тя. — Защо не ти? Това е истинският жив театър на Америка. Място само за правостоящи на всяко представление. Само дето публиката е особена. Всички хубави места са заети от актьори.

— Ти актриса ли си?

— Бас държа. Играя роля, която не може да се провали. Безстрашната Порша, която раздава смъртоносни удари на мъжките фактори на голямото богатство. Женски либерал в Справедливост и Несправедливост. Получавала съм възторжени оценки в най-добрите легла на града. Шокирам ли те?

— Малко.

— Колкото до въпроса, нека ти дам в. к.

— Какво е в. к.?

— Къде си живял, нещастен праведнико? — тя се протегна и ме щипна по бузата. — В. к. значи висша класа. Комплимент. Ти даде почти най-доброто изпълнение от всички, с които съм спала в този град. Ти си даже толкова добър, колкото и един сенатор от един западен щат, чието име няма да назова, който досега беше начело на списъка. Докато горкият сладур беше победен при последните избори.

— Нямах представа, че участвам в представление. — Нямах желание да науча името на победения сенатор.

— Разбира се, че участваше. Иначе нямаше да си във Вашингтон. И всяко представление тук изисква огромен талант. Ние всички се преструваме, че обичаме ролите си.

— И ти ли си такава?

— Сигурно ме занасяш, гълъбче. Разбира се. Аз съм голяма, порасла жена. Мислиш ли, че ако отивам в онова учреждение през следващите сто години това ще има и най-малкото значение за теб, Дженерал Мотърс, или Обединените нации, или нечие любимо куче? Аз просто играя играта, душичко, и се забавлявам като всеки друг, защото този град е най-доброто място да се забавляваш, което някога е откривано за хора като нас. Всъщност това, в което вярвам, е, че ако всеки тук, от президента до портиера в Индийския департамент, бъде оставен да управлява само две седмици в годината, Америка ще стане най-великата страна в света.

Вече бях свършил уискито и изпитвах непреодолимо желание да спя. С усилие потиснах една прозявка.

— О — каза тя — аз те отегчавам.

— Ни най-малко — казах аз убедително. — Но не си ли изморена?

— Не, всъщност. — Тя остави чашата си, изплъзна се от робата и легна до мен. — Сексът ме ободрява. Но утре трябва да стана рано и не върви да изглеждам като след оргия, когато отида в учреждението.

Тя се сгуши до мен и ме целуна по ухото.

— Лека нощ, Граймс. Разбира се, обади се, когато се върнеш.

* * *

Когато се събудих беше почти десет часа и бях сам. Пердетата пропускаха достатъчно слънце, за да видя, че денят е хубав. Имаше бележка върху шкафа, където тя беше поставила портфейла ми предишната нощ. „Скъпи гостенино, отивам на работа. Спеше като бебе и сърце не ми даде да те събудя. Радвам се да видя такова доказателство за чиста съвест в този гаден свят. В аптечката има самобръсначка и крем за бръснене, голяма чаша портокалов сок в хладилника и кана с кафе на печката. Добрият служител си заслужава надницата. Надявам се, че ще намериш приятеля си. И. К.“

Захилих се на последното изречение, после отидох в банята, избръснах се и се изкъпах. Студеният душ напълно ме събуди и се почувствах свеж и бодър. И, трябва да призная, доволен от себе си. Погледнах се внимателно в огледалото. Цветът ми се беше подобрил.

Когато влязох във всекидневната, замириса ми на пържен бекон. Отворих вратата на кухнята и видях млада жена в панталон и пуловер, с шарф на главата, която четеше вестник и дъвчеше парче препечен хляб.

— Здрасти — каза младата жена, като ме погледна. — Чудех се, дали ще спите цял ден.

— Аз… Ужасно съжалявам — казах объркано. — Не исках да ви безпокоя.

— Не ме безпокоите. — Тя стана, отвори хладилника и извади чаша портокалов сок. — Ивлин остави това за вас. Трябва да сте жаден. — Тя не каза защо мисли, че трябва да съм жаден. — Искате ли бекон с яйца?

— Не искам да ви създавам грижи.

— Не ми създавате. Закуската влиза в сметката. — Тя отряза три резенчета бекон от един отворен пакет и ги сложи в тигана при другите. Беше висока и стройна в своя панталон. — С коя страна отгоре?

— Както го правите за вас.

— Със светлата — каза жената. Тя пусна парче масло в друг тиган и счупи в него четири яйца с бързи, решителни движения. — Аз съм Бренда Мориси — каза тя. — Живея в апартамента с Ивлин. Тя нищо ли не ви каза за мен?

— Поне не си спомням — казах аз. Отпих от студения портокалов сок.

— Трябва да е била заета в момента — безизразно каза тя. Наля две чаши кафе, посочи захарта и сметаната на масата. — Седнете. Не бързате, нали?

— Не всъщност.

— И аз не бързам. Имам художествена галерия. Никой не купува картини преди единайсет часа. Това е работа мечта за едно момиче. Ивлин забрави да ми каже името ви.

Казах й го.

— От кога познавате Ивлин? — попита тя, изправена до печката, като с едната ръка разбъркваше яйцата в тигана, а с другата пъхаше филийки хляб в тостера.

— Ами — казах аз смутено, — истината е, че се запознахме снощи.

Тя кратко, остро хихикна.

— Това е Вашингтон. Събираш гласове, където намериш. Всякакъв вид гласове. Може би този вид е най-приятният. Милата Ивлин — каза тя, но без злоба. — Аз ви чувах по време на изпълнението.

Почувствах, че се изчервявам.

— Нямах представа, че има още някой в апартамента.

— Всичко е наред. Фактически непрекъснато се каня да си купя запушалки за уши, но всеки път забравям. Тя сложи яйцата в чинии и постави бекона върху тях. Седна срещу мен на малката масичка, със светли зеленикави очи, постоянно вперени в мен. Нямаше червило и устните й бяха светлорозови, бузите й леко пламнали от топлината на печката. Имаше дълго лице с изпъкнали кости и шалът на главата я правеше да изглежда строга. — Ивлин не е такава, че да пази удоволствието за себе си, когато се забавлява — каза тя, като разкъса парче бекон и започна да яде с пръсти. — Трябва да използвам всичките си момински задръжки, за да не отида и да се присъединя към веселието.

Усетих, че лицето ми се вдървява и присвих очи. Жената се изсмя.

— Не се безпокойте — каза тя — още не се е случвало. Каквото и да правим тук, до оргии не се е стигало. Все пак — каза тя с равен глас — ако довечера сте във Вашингтон и ми кажете в кой хотел сте, бихте могли да ме почерпите едно питие.

Не мога да кажа, че не бях изкушен. Нощта беше събудила в мен цялата чувственост, която беше спала толкова дълго. И студената безличност на поканата беше интригуваща. Най-малко поради новостта си. Такива неща се бяха случвали на мои приятели или поне те казваха това, но на мен никога. А след това, което бях направил в стая 602 на хотел „Свети Августин“, едва ли по морални съображения можех да откажа да спя с приятелката на дама, с която току-що съм се запознал. Нека случайностите си вървят. Но съществуваше и въпросът с кръщелното свидетелство.

— Съжалявам — казах аз. — Заминавам тази сутрин.

— Колко жалко — каза жената глухо.

— Но ще се върна в хотела си… — колебаех се, като си спомних партията покер при Хейл в събота вечер. Но — първото първо. — Ще се върна в неделя.

— В кой хотел сте?

Казах й.

— Може би ще се обадя в неделя — каза тя. — Нямам нищо против неделите.

Пари в банката, мислех си аз, като излизах от апартамента — даже пари в банка на двеста и петдесет мили от тук, трябва да излъчват някакъв неотразим сексуален аромат.

Опитах се да проверя точно как се чувствам тази сутрин. Гъвкав и бързоходен. Безгрижен, реших аз. Порочен. Това е старомодна дума, но точно тя ми дойде наум. Възможно ли е цели трийсет и три години абсолютно да съм се заблуждавал що за човек съм? Гледах внимателно обикновените лица на мъжете и жените по улицата. Бяха ли всички те на ръба на престъплението?

В хотела наех кола и взех парите си от сейфа. Започнах да се чувствам беден, ако не носех няколко стодоларови банкноти със себе си.

Пътищата в Пенсилвания бяха заледени и карах внимателно. Автомобилната катастрофа беше нещо, което исках да избегна. Не беше време да лежа неподвижен и безпомощен в болница седмици или може би месеци наред.

6

— Може ли да говоря с мистър Граймс, моля? — казах на момичето на телефона. — Мистър Хенри Граймс.

— Кой го търси, моля?

Колебаех се. Придобивах все по-голямо нежелание да казвам името си, на когото и да е.

— Кажете му, че го търси брат му — казах в телефона. Тъй като бяхме трима братя в семейството, това би могло да остави поне малка ивица затъмнение.

Когато чух гласа на брат си по телефона, казах:

— Здравей, Хенк.

— Кой е? О, не мога да повярвам! Дъг! Къде си, по дяволите?

Отново почувствах същата мимолетна признателност, която ме заля в кабинета на Джереми Хейл, поради очевидната радост на някого да чуе гласа ми. Брат ми беше седем години по-голям и когато растяхме заедно гледаше на мен като на напаст. Откакто напуснах Скрантън се виждахме рядко, но нямаше съмнение в топлотата на поздрава му.

— Аз съм в града. В хотел Хилтън.

— Вземай си багажа и идвай вкъщи. Вече имам стая за гости. И децата няма да те будят в шест и половина сутрин. — Хенри се засмя на своята покана. Зад дълбокия познат глас се чуваше тракането на канцеларските машини. Хенри работеше във фирма на счетоводители и механичният шум от отбелязването на влизащи и излизащи пари беше музиката на неговия работен ден. — Ще се обадя на Мадж — казваше Хенри — и ще й кажа да те чака за вечеря.

— Задръж за момент, Хенк — казах аз. — Трябва да те помоля за нещо.

— Разбира се, момче. Какво е то?

— Вадя си паспорт — казах аз — и ми трябва кръщелното свидетелство. Ако напиша в Харисбърг ще ме забавят три седмици, а бързам…

— Къде отиваш?

— В чужбина.

— Къде в чужбина?

— Няма значение. Мислиш ли, че в нещата, които взе от мамината къща, би могло да се намери?

— Ела вкъщи за вечеря и ще го потърсим заедно.

— Бих предпочел Мадж да не знае, че съм в града, Хенк — казах аз.

— О! — Безпокойството настъпи незабавно.

— Мислиш ли, че би могъл да го потърсиш днес следобед и след това да дойдеш в Хилтън и да вечеряш с мен? Сам.

— Но защо…

— Ще ти обясня по-късно. Можеш ли да го уредиш?

— Ще бъда там в шест и петнайсет.

— В бара.

— Няма проблеми — засмя се Хенри. Беше хихикане на пияч.

— Тогава довиждане — казах и затворих.

Седях накрая на единично легло в безлична хотелска стая с ръка на телефона, като мислех дали нямаше да е по-добре да бях писал в Харисбърг и да бях чакал две седмици, без въобще да съм се връщал в Скрантън и да съм казвал нещо на брат си. Поклатих глава. Ако искаш да знаеш какво ще е бъдещето ти, трябва здраво да стискаш в шепа миналото си. А брат ми Хенри беше голяма част от моето минало.

Тъй като баща ни почина, когато Хенри беше на двайсет години, а всички други деца много по-малки, Хенри пое отговорността на мъж — глава на семейството автоматично, без суетене, и се научих да го уважавам и да завися от него. Беше лесно да зависиш от Хенри. Беше общително, прямо, умно момче, добър ученик (винаги пръв в класа, винаги го избираха за председател, и получи стипендия за Университета в Пенсилвания). Беше ловък в бизнеса и щедър към другите деца с парите, които печелеше след училище и през ваканциите. Както повтаряше майка ни, той беше едно от децата й, което е родено да бъде богато и да преуспее. Хенри беше, който се бореше с майка ми и преодоля възраженията й, когато реших, че искам да се науча да летя. Хенри също финансираше летателното училище. По това време той беше заклет експерт-счетоводител, който напредваше доста добре за възрастта си, и вече женен.

С годините бях върнал на Хенри парите, които беше ми заел, макар че нито веднъж не ми беше поискал и пени. Но не се виждахме често. Живеехме в различни части на света и Хенри бе погълнат от растящото си семейство и жена си Мадж. Поради скандала с моя по-млад брат Бърт малкото пъти, когато бяхме всички заедно, Мадж неловко беше се мъчила да разбере, защо още не съм женен.

Поради всичко това брат ми Хенри беше един от хората в живота ми, който някак си ме караше да се чувствам виновен, лишен от чувствителност. Знаех, че съм получил много повече, отколкото съм дал, и това неравновесие ме смущаваше. Вече се радвах, че бюрокрацията в Харисбърг ме беше накарала да дойда в родния си град и за пореден път да поискам услуга от брат ми.

* * *

Бях шокиран, когато го видях да влиза в бара. Не го бях виждал пет години и тогава Хенри беше мощно сложен, изправен, самоуверен мъж. Сега имаше вид на човек, когото петте години са опустошили. Изглеждаше смален, прегърбен. Косата му бе оредяла и каквото беше останало от нея бе сплъстено, жълтеникавосиво. Носеше дебели очила в златни рамки, които се забиваха дълбоко в носа му. Някога очите му бяха прекрасни, тъмни като на цялата фамилия, добре виждащи и очилата не му отиваха. Даже в полутъмния бар Хенри ми приличаше на малко неспокойно животно, надзърнало страхливо от дупката си и готово да се шмугне обратно при най-малка опасност.

— Насам, Хенк — казах аз, като станах.

Ръкувахме се безмълвно. Бях сигурен, че Хенри знае колко забележимо се е променил и че аз се опитвам да скрия своята реакция.

— Имаш късмет — каза Хенри. — Намерих го веднага.

Той бръкна в джоба си, измъкна жълт плик и ми го подаде. Извадих свидетелството. Ето го. Моята самоличност беше потвърдена: Дъглас Трейнър Граймс, роден в Америка, мъж, син на Маргарет Трейнър Граймс, наследник на континента.

Докато разглеждах крехкото късче остаряла хартия, Хенри припряно си свали палтото и го сгъна на стола. Беше протрито на маншетите и лактите.

— Какво да бъде, Хенк? — попитах аз прекалено сърдечно, фалшиво.

— Едно старомодно ще свърши работа. — Гласът му някак си беше останал същият, звучен и дълбок, като любима и излъскана от употреба останка от по-добри дни.

— Същото — казах на келнера, който стоеше до масата.

— Добре, момче, добре — каза Хенри. — Блудният син се завръща.

Ако затворех очи, гласът все още беше на брат ми.

— Не съвсем — казах аз. — По-скоро станция за зареждане, бих казал.

— Вече не летиш?

— Писах ти за това.

— Това е единственото нещо, което си ми писал — каза Хенри. — Не се оплаквам, нали разбираш. — Той разтвори ръце в омиротворителен жест. Забелязах, че те леко трепереха. Добри боже, помислих аз — та той е само четиридесетгодишен. — Светът е много заето място — каза Хенри. — Връзките са трудни. Времето минава. Братята вървят по различни пътища.

Чукнахме се, когато питиетата дойдоха. Хенри отпи лакомо, половин чаша на една глътка.

— След цял ден в канцеларията… — каза той, като улови погледа ми. — Дълги са дните в това учреждение.

— Представям си — казах аз.

— Кажи ми сега новините — каза Хенри.

— Ти ми кажи новините — казах аз. — Мадж, децата и т.н., и т.н.

Още две чаши дойдоха за Хенри, докато ми разказваше за Мадж и децата. Мадж беше прекрасна, малко преуморена от грижите си за всичко без ничия помощ, родителско-учителското дружество и воденето на стенографски курсове вечер. Трите дъщери бяха чудесни, най-голямата, четиринадесетгодишна, раздразнителна, създаваше леки проблеми, присъщи на възрастта й, и получаваше малка помощ от психиатър. От портфейла му се появиха снимки, семейството край езеро в Поукоунъс, всички жени загорели, яки, весели, и Хенри, в плувни гащета, които сякаш бяха прекалено големи за него, блед и разтревожен, като че ли му предстоеше да се удави. Новините за брат ни Бърт не бяха изненадващи.

— Той е педи радиоговорител в Сан Диего — каза Хенри. — Трябваше да усетим, че това ще се случи. Ти усети ли го?

— Не.

— Е, в тези дни не е толкова лошо, предполагам — каза Хенри с въздишка. — И все пак, в нашето семейство… Тати би се обърнал в гроба си. Той, Бърт, има добро сърце, винаги изпраща на децата коледни подаръци от Калифорния, но няма да знам какво да го правя, ако се покаже насам.

Сестра ни Клара, най-малката в семейството, се е омъжила в Чикаго, с две деца, знам ли това?

— Знам, че се е омъжила. Но не и за децата.

— И ние не я виждаме често — каза Хенри. — Семействата един вид се разпадат, нали? Предполагам, че след няколко години и нашите деца ще си отидат и ние с Мадж ще си седим вкъщи и ще гледаме заедно телевизия… — Той се засмя мрачно. — Щастливи мисли. Все пак има едно хубаво нещо. Копелетата никога няма да могат да замъкнат мой син и да го убият на една от проклетите си войни. Каква страна, в която благодариш на Бога, че нямаш син. Още щастливи мисли. — Той се разтърси, сякаш разговорът беше се отдалечил от него върху теми, които беше по-добре да си останат неразгледани. — Не мислиш ли, че е време за ново питие?

Аз още пиех първата си чаша, почти пълна пред мен, но той поръча още две. След малко щеше да е пиян. Може би това обясняваше всичко, макар и да знаех, че то никога не обяснява всичко.

— Клара е добре — казваше Хенри. — Когато пише. Мъжът й е важна клечка в една комисионерска фирма там. Имат лодка на езерото. Представи си — една Граймс с яхта. Окей, стига за нас. Какво става с теб?

— След вечерята — казах аз. Вече беше очевидно, че Хенри трябва да поеме някаква храна, и то бързо.

В ресторанта Хенри поръча много ядене.

— Какво ще кажеш за бутилка вино? — попита той, широко усмихнат, сякаш току-що беше измислил блестяща и оригинална идея.

— Ако искаш — казах аз.

Знаех, че виното ще му подейства още по-зле, но през цялото си детство и юношество бях свикнал да получавам нареждания от него, а не да му ги давам, и видях, че навикът си е останал.

По време на вечерята Хенри почти не поглеждаше храната, но отделяше голямо внимание на виното. Той имаше проблясъци на трезвеност, когато седеше много изправен, взираше се напрегнато в мен през масата, сякаш внезапно си спомняше положението си на глава на семейството.

— Хайде сега да започнем, синко — каза той през един такъв период. — Къде си бил, какво си правил, какво те носи насам? Мисля си, че имаш нужда от помощ. Нямам много, но мисля, че бих могъл да посъбера една-две…

— Нищо такова, Хенк — казах аз бързо. — Наистина. Парите не са ми проблем.

— Така си мислиш, братко, така си мислиш — Хенри се засмя горчиво.

— Слушай внимателно, Хенк — казах аз, като се наведох напред и говорех високо, за да се опитам да прикова вниманието му. — Аз заминавам.

— Заминаваш? Къде? — попита Хенри. — Ти си заминавал цял живот.

— Този път е друго. Може би за дълго. На първо време в Европа.

— Работа ли си намерил в Европа?

— Не съвсем.

— Нямаш работа?

— Моля те, не ми задавай въпроси, Хенк. Заминавам. Край. Не знам, кога ще мога да те видя отново. Може би никога. Исках да се докосна до нещо от основата, преди да потегля. И искам да ти благодаря за всичко, което винаги си правил за мен. Искам да ти кажа, че го оценявам и съм признателен за него. Бях гадно малко момче и ми се струва, че мислех признателността за женска черта, за деградираща, за небританска или нещо също толкова идиотско.

— О, млъкни, Дъг — каза Хенри. — Забрави това, чуваш ли?

— Няма да го забравя. Друго нещо: Тати умря, когато бях на тринайсет години…

— Той остави прилична малка застраховчица. — Хенри кимна одобрително. — Да, съър, много сладка застраховчица. Кой би могъл да очаква — човек, който работеше като старши майстор в машинен цех. Човек, който работеше с ръцете си. Мислите му бяха само за семейството. Къде щяхме всички ние да бъдем сега, ако не беше тази малка застраховчица?

— Не говоря за тази страна на въпроса.

— Говори за тази страна на въпроса. Слушай един счетоводител, когато става дума за смърт и застраховка.

— Какво си спомняш за него? За това искам да говоря. Аз бях само дете; струва ми се, че почти не съм го виждал; той просто беше някой, който си идваше главно около времето за ядене. Аз все още го сънувам, но никога не виждам ясно лицето му. Но ти беше на двайсет…

— Лицето му — каза Хенри. — Лицето му беше лице на честен грубоват човек, който никога не се е съмнявал в себе си. Беше лице от друг век. Дълг и чест бяха ясно изписани на тези прости черти. — Хенри се подиграваше на себе си, подиграваше се с паметта на баща ни. — И той ми даде лош съвет — каза Хенри, почти трезвен в момента. — Също от друг век. Той каза: „Ожени се рано, момче“. Знаеш как винаги четеше библията и ни караше да ходим на черква. „По-добре да се ожениш, отколкото да изгориш“, казваше той. Осмелявам се да не се съглася с добрия стар татко, застраховка — незастраховка, да изгориш, е по-добре.

— Ще спреш ли, за бога, да говориш за тая застраховка?

— Както кажеш, момче. Това е твоя вечеря. Мисля, че наистина е твоя?

— Разбира се.

— Забрави тати. Той е мъртъв. Забрави мама. Тя е мъртва. Те си изпотрошаваха ръцете от работа, тревожеха се ден и нощ, получиха старото кралско американско състояние и отгледаха семейство, единият е педи — говорител в радио Сан Диего, другият, който е счетоводител — пияница, си изпотрошава ръцете от работа, за да отгледа семейство, което на свой ред ще си изпотрошава ръцете от работа, за да си отгледа своите семейства. За баща ни ще кажа едно: той имаше религия. Клара има своята яхта. Бърт има своите гларуси. Аз имам бутилката си. — Той се усмихна, като късогледо примигваше. — Ти какво имаш, братко?

— Още не знам.

— Още не знаеш? — Хенри кривна съсипаната си безцветна глава настрана и направи гримаса. — Ти на колко си — трийсет и две, трийсет и три? И още не знаеш? Щастливец. Цялото бъдеще е пред теб. Аз имам и нещо, освен бутилката. Чифт очи, които не стават за нищо и постоянно се влошават.

— Какво?

— Ти чу какво. Чувал ли си за сляп счетоводител? След пет години ще бъда на улицата по гол задник.

— Господи — казах аз, потресен от съвпадението. — Заради това и аз бях свален. Очите ми започнаха да се развалят.

— Аха — каза Хенри. — Аз мислех, че си блъснал самолет в някоя планина или си начукал жената на шефа.

— Не. Само малък дефект на ретината. Нищо повече — казах аз горчиво. — Тъкмо колкото трябва.

— Май никой от нас никога не е виждал ясно — глупаво се засмя Хенри. — Фаталният недостатък на фамилията Граймс. — Той свали очилата си и избърса очите си, които бяха овлажнели. Следите от рамката върху носа бяха като малки дълбоки рани. Очите му без очила изглеждаха почти слепи. — Но ти каза, че се каниш да пътуваш, че отиваш в Европа. Какво си намерил — богата жена да те издържа?

— Не.

— Послушай съвета ми. Намери си някоя. — Хенри си сложи очилата. Те паснаха автоматично в улейчетата от двете страни на носа му. — Измисли си нещо без любов. Имам и още нещо. — Той отново заговори бомбастично. — Имам и жена, която ме презира.

— Е, хайде, стига, Хенк. — На снимката Мадж не приличаше на жена, която презира когото и да било, и в редките ми срещи с нея винаги е изглеждала добра, уравновесена жена, винаги загрижена за благополучието на мъжа си.

— Не казвай „хайде стига“, братко — каза Хенри. — Ти не знаеш. Аз знам. Тя ме презира. Знаеш ли защо? Защото по нейните високи американски стандарти аз съм се провалил. Тя не получава нови дрехи, когато приятелките й получават. Не мога да платя на психиатър за голямата дъщеря и да я изпратя в частно училище и тя се страхува, че черните в гимназията ще я изнасилят в промеждутъка между обяда и часа по гимнастика. Къщата не е боядисвана десет години. Изоставаме с вноските си за телевизора. Колата ни е на шест години. Не съм партньор във фирмата. Занимавам се с чужди пари. Знаеш ли какво е най-лошото нещо на света? Чуждите пари. Аз…

— Достатъчно, Хенк, моля те. — Не можех да понасям вълната от самоомраза на масата, въпреки че освен мен наблизо нямаше никой, който би могъл да чуе нещо.

— Позволи ми да продължа, братко — каза Хенри. — Зъбите ми са развалени и миришат, казва тя, защото не мога да си позволя да отида на зъболекар. Не мога да отида на зъболекар, защото и трите ми проклети деца ходят на зъболекар всяка седмица, за да им слага скоби и да ги докара така, че като пораснат да приличат на кинозвезди. И ме презира, защото от пет години не съм способен да я чукам.

— Защо?

— Импотентен съм — каза Хенри със смахната усмивка. — Имам всички причини да бъда импотентен и съм импотентен. Помниш ли, когато се върна вкъщи онази събота следобед и ме намери в леглото с онова момиче, как се казваше?

— Синтия.

— Точно така, Синтия. Синтия с големите цици. Тя нададе такъв писък, като те видя, че го чувам до ден-днешен. И ми удари шамар, защото се изсмях. Какво си помисли тогава за големия си брат?

— Нищо не си помислих. Не знаех какво правиш.

— Сега знаеш, нали?

— Да.

— Тогава не бях импотентен, нали?

— Откъде да знам, дявол го взел?

— Повярвай на думите на брат си. Радваш ли се, че се върна в Скрантън, Дъг?

— Слушай, Хенк. — Сграбчих двете му ръце и ги стиснах силно. — Трезвен ли си достатъчно, за да разбереш какво ти казвам?

— Приблизително, дете, приблизително. — Хенри хихикна, после се намръщи. — Пусни ми ръцете.

Оставих го да измъкне ръцете си. Извадих си портфейла и отброих десет банкноти.

— Това са хиляда долара, Хенк — казах аз. Наведох се напред и ги натъпках в горния джоб на брат ми. — Не забравяй къде ги слагам.

Хенри шумно издиша. Бръкна в джоба си, измъкна парите, изглади ги на масата.

— Чужди пари — каза той.

Звучеше дяволски трезво. Кимнах.

— Има още там, откъдето идват. Виж какво, утре заминавам. Извън страната. Не ти казвам къде, но от време на време ще ти се обаждам, и ако ти трябва още, ще получиш. Разбираш ли?

Хенри бавно сгъна парите и ги сложи в портфейла си. Рукнаха сълзи и се стичаха мълчаливо по бледите му бузи изпод очилата.

— За бога, Хенк, не плачи — молех го аз.

— Ти си в беда — каза Хенри.

— Може би — казах аз. — Във всеки случай трябва да бъда постоянно в движение. Ако някой някога дойде при теб и те пита знаеш ли къде съм, не знаеш нищо. Схвана ли?

— Схванах — кимна Хенри. — Нека ти задам един въпрос, Дъг. — Той беше трезвен сега, изтрезнял от парите. — Струва ли си? Това, което правиш?

— Още не знам. Ще ти кажа, когато разбера. Мисля, че можем да прескочим кафето, нали?

— Нямам нужда от кафе. Мога да го получа в моя щастлив дом от моята щастлива жена.

Станахме и помогнах на Хенри да облече палтото си. Тръгнахме заедно, след като платих на келнера. Хенри вървеше по права линия, приведена, възстара фигура, после спря за миг, докато отварях вратата.

— Точно преди да умре знаеш ли какво ми каза тати? Че от всичките си синове най-много е обичал теб. Каза, че ти си най-чистият. — Гласът му звучеше капризно, почти детски. — Защо ли човек на смъртното си легло ще казва на най-големия си син неща като това?

Той тръгна отново, и аз отворих вратата да минем като си мислех, че съм си отваряч на врати.

Навън беше студено, духаше нощен вятър. Хенри потрепери и потъна дълбоко в палтото си.

— Хубавият стар Скрантън, където живея и умирам — каза той.

Прегърнах го силно и го целунах по бузата, мокра от сълзите му. Настаних го в такси. Но преди шофьорът да потегли, той го потупа по рамото да спре и отвори прозореца към мен.

— Хей, Дъг — каза той, — забелязах, че има нещо особено около теб и цяла вечер не можах да го напипам. Ти вече не заекваш.

— Не заеквам.

— Как стана?

— Ходих при логопед — казах аз. Това обяснение беше добро колкото и всяко друго.

— Боже, това е чудесно, това е великолепно. Трябва да си щастлив човек.

— М-да, щастлив човек съм. Приятен сън, Хенк.

Той вдигна стъклото и колата тръгна. Гледах как стоповете се отдалечават и се скриват зад ъгъла, отнасяйки брат ми, за който майка ми казваше, че от децата й той е роден да бъде богат и преуспяващ.

Вдъхнах дълбоко ледения нощен въздух, потреперих, и си спомних топлите легла във Вашингтон. Влязох, взех асансьора до стаята си и гледах телевизия с часове. Рекламираха маса неща, които никога не бих си купил.

Спах лошо тази нощ, измъчван от мяркащи се образи на жени и погребения.

Звънът на телефона на нощната масичка сложи желан край на сънищата ми. Погледнах си часовника. Беше едва седем и половина.

— Дъг… — Беше Хенри. Не би могло да бъде друг. Никой в целия свят не знаеше къде съм. — Дъг… Трябва да те видя.

Въздъхнах. Струваше ми се, че бяхме се изчерпали взаимно предишната нощ и няма нужда да се срещаме през следващите пет години.

— Къде си? — попитах аз.

— Долу. Във фоайето. Закусвал ли си?

— Не.

— Ще те чакам в ресторанта.

Той затвори, преди да кажа да или не.

* * *

Той пиеше чаша черно кафе, сам в осветеното с неон помещение. Навън беше още тъмно. Хенри винаги ставаше рано. Това бе още една от добродетелите му, които родителите ми ценяха.

— Съжалявам, че те събудих — каза той. Седнах срещу него. — Исках да съм сигурен, че ще те хвана, преди да напуснеш града.

— Всичко е наред. — Като се спомних наполовина сънищата си, казах: — Не се наслаждавах особено на съня си.

Келнерката дойде при нас и поръчах закуска. Хенри поиска втора чаша кафе.

— Слушай, Дъг — каза той, когато тя си отиде. — Снощи ти каза нещо. Когато… Когато ми даде всичките тези пари. Не мисли, че не съм ти благодарен…

Махнах нетърпеливо с ръка.

— Забрави това. Да не говорим повече за тях.

— Ти каза… и аз не мога да забравя това… ти каза, че има още там, откъдето идват.

— Да, така казах.

— Наистина ли е така?

— Не бих го казал, ако не е така.

— Да нямаш предвид цели двайсет и пет хиляди долара? — Той се изчерви така, сякаш задаването на въпроса му беше струвало огромно усилие.

Поколебах се само за миг.

— Да — казах. — Това имах предвид. Ако ти трябват.

— Не искаш ли да ти кажа какво смятам да правя с тях?

— Само ако ти искаш. — Съжалявах, че не си заминах снощи.

— Искам да ти кажа. Не е само за мен, а за двама ни. Това е…

Той започна, после спря, когато келнерката дойде с моя сок, кафето и препечените филийки. Той я наблюдаваше напрегнато, докато наливаше второто му кафе. Когато свърши и се отдалечи, сръбна пълна уста от димящата течност. Видях, че се изпотява.

— Ето какво. Имам сметка, която поддържам в службата си. Малка нова компания. Две много умни млади момчета. Две деца от Масачузетския технологичен институт. Те са по следите на нещо. Нещо, което може да се окаже много голямо. Голямо, голямо! Те получиха патент за нова система на миниатюризация. За всички видове електронни системи. Но те са почти разорени. Трябват им около двайсет и пет хиляди, за да се оправят. Ходили са в банката и са им отказали. Познавам им положението, защото знам и външната им документация. И съм говорил с тях за това. Мога да се включа. С малък тласък от двайсет и пет хиляди, бих могъл да имам една трета от акциите. И мога да стана секретар на компанията, касиер, за да защитавам нашите интереси. Веднъж да започнат производството, те ще влязат в управителния съвет на Амекс…

— Какво е това Амекс?

— Америкън Ексчейндж. — Той ме погледна изумен. — Къде по дяволите си бил всичките тези години?

— Никъде — казах аз.

— Няма горна граница за акциите. Аз ще взема една трета от трийсет и трите процента, ти — две трети. Нечестно ли ти изглежда? — попита той изпитателно.

— Не. — Вече бях се сбогувал с двайсет и петте хиляди. Нито един от тях и без това не беше истински за мен. Пачки хартия в едно хранилище.

— Ти си благороден, Дъг, благороден. — Гласът на Хенри трепереше от вълнение.

— О, спри, Хенри — казах рязко аз. — Не се чувствам благороден. Можеш ли да бъдеш в сряда в Ню Йорк?

— Дадено.

— Ще приготвя парите. В брой. Ще ти се обадя в службата във вторник и ще ти кажа къде да ме намериш.

— В брой? — Хенри изглеждаше объркан. — Какво ще кажеш за чек? Мразя да нося в себе си толкова пари.

— Ще трябва да понесеш бремето — казах аз. — Не пиша чекове.

Виждах как лицето му работи. Той жестоко се нуждаеше от пари, но беше честен човек, не беше глупак и нямаше в главата му никакво съмнение, че каквито и да са парите, те не са честно спечелени.

— Дъг — каза той, — не искам да ти навличам неприятности. Ако това означава… — Той се насилваше и оценявах какво му струваше това. — Хубаво, по-добре да мина без тях.

— Остава ми моя край на въжето — рязко казах аз. — Ти си дръж твоя. Само си бъди в службата във вторник сутринта, когато ти се обадя.

Той въздъхна с обречената, уморена въздишка на старец. Честността е твърде трудна за поддържане позиция.

— Малкото ми братче — това беше всичко, което каза.

* * *

Радвам се, че напускам Скрантън и отново съм на заледения път към Вашингтон. На кормилото мислех за играта на покер тази вечер и докоснах сребърния долар в джоба си.

В Мериленд ме спряха за превишена скорост, защото ледът беше свършил, и подкупих полицая с петдесет долара. Мистър Ферис или каквото там е било името му пилееше пари по цялата американска икономика.

7

Беше късно следобед, когато пристигнах във Вашингтон. Паметниците на президенти, генерали, съдии и адвокати, целият двусмислен дорийско — американски пантеон, бяха неясни в меката сумрачна южна мъглица. Скрантън трябва да беше в друга климатична зона, друга страна, отдалечена цивилизация. Улиците бяха почти пусти и редките минувачи се движеха в тихия здрач бавно и спокойно. Джереми Хейл беше казал, че Вашингтон е най-хубав през уикендите, когато мелниците на властта спираха. В столицата между петък следобед и понеделник сутрин можеше да се вярва в стойността и декора на демокрацията. Лениво се питах какво ли правеше през празниците русата дама, с която бях пътувал в едно такси.

На рецепцията в хотела нямаше бележка за мен и когато се качих в стаята, позвъних на Хейл вкъщи. Обади се дете с чист звънлив глас и внезапна, неочаквана ревност ме обхвана за момент заради това, че няма дете, което да вдига телефона вместо мен и да ми казва с неусложнена обич: — Тати, за теб е.

— Важи ли още поканата за покер? — попитах Хейл.

— Да — каза той. — Ти се върна. Ще те взема в осем.

Беше едва пет и аз прехвърлях в главата си идеята да позвъня на номера на Ивлин Коутс и да видя коя от дамите си е вкъщи. Но какво щях да кажа? „Виж какво, имам два часа свободни“? Не бях такъв тип човек и никога няма да бъда. Толкова по-зле за мен.

Избръснах се и дълго се къпах във ваната. Докато лежах там, луксозно обвит в пара, преброих придобивките си. Не бяха незначителни. „Петър през плет пръчка прескача“, казах високо аз сред облаците в банята. Не бях заекнал нито веднъж за пет дни и нощи. Беше почти като да можеш да си хвърлиш патериците и да прекрачиш потока в Лурд. После — парите в хранилището в Ню Йорк, разбира се. Улових се, че отново и отново мисля за тях, спретнати пачки банкноти, лежащи в стоманената камера, натоварени с безкрайно обещание. Двайсет и петте хиляди долара, които щях да дам на Хенк, бяха малка цена за освобождаването ми от чувството за вина към брат ми, което беше лежало някъде в подсъзнанието ми толкова много години. И Ивлин Коутс… Старче, помислих си аз, като си спомних провисналото тяло в коридора, ти не умря напразно.

Излязох от банята свеж и стегнат, облякох чисти дрехи, слязох долу и си устроих самотна бавна вечеря без алкохол. Не и преди партия покер.

Проверих дали сребърният долар е в джоба ми, когато Хейл дойде да ме вземе. Ако някога е имало играч, жив или мъртъв, който да не е суеверен, аз не съм чувал за него.

С или без сребърен долар, Хейл почти щеше да ни убие, когато караше към хотела в Джорджтаун, където щеше да се играе покерът. Той мина на червено, без да погледне и се чу див вой на спирачки, когато един понтиак рязко сви, за да ни избегне. От понтиака някой изпищя нечленоразделно: проклети негри!

Хейл в колежа беше внимателен шофьор.

— Съжалявам — каза той. — Хората карат като луди в събота вечер.

Ако играта направи това на мен, не бих играл, помислих си аз. Но не казах нищо.

В една от малките уединени стаи на хотелския ресторант имаше голяма кръгла маса, покрита със зелена покривка, редица бутилки, лед и чаши на страничния шкаф, всичко обляно в светлина. Много професионално. Очаквах вечерта с нетърпение. Вече имаше трима други мъже в стаята и една жена, която стоеше с гръб към вратата и си наливаше питие, когато ние влизахме. Хейл ме представи първо на мъжете. По-късно разбрах, че единият от тях е добре известен фейлетонист, другият конгресмен от Северен Ню Йорк, който приличаше на Уорън Гамълайл Хардинг, белокос, благ, фалшиво председателстван. Последният играч беше младичък адвокат на име Бенсън, който работеше във Военното министерство. Никога преди това не бях се срещал с фейлетонист и конгресмен. Качвах ли се или слизах по социалната стълба?

Когато жената се обърна да ни поздрави, видях, че е Ивлин Коутс. Някак не бях изненадан.

— Да — каза тя, когато Хейл започна да ни запознава, — познавам мистър Граймс. Мисля, че се срещнахме онази вечер на партито в твоя дом, Джери.

— Разбира се — каза Джери. — Трябва да съм започнал да оглупявам.

Той наистина изглеждаше разсеян. Забелязах, че непрекъснато разтриваше челюстта си с длан, сякаш изпитваше периодичен сърбеж там. Направих малък облог със себе си, че той ще завърши тази вечер със загуба. Ивлин Коутс беше обута в тъмносин панталон, не прекалено прилепнал, и свободен бежов пуловер. Работно облекло, помислих си. Или издокарване? Отхвърлих тази идея. Може би когато е била млада е била от тези момичета, които са играли тъч — футбол^[2] с момчетата от блока. Чудех се дали съквартирантката й е казала за мен.

Тя беше единствена в стаята, която имаше чаша в ръка, когато седнахме на масата и започнахме да си броим чиповете. Тя трупаше нейните майсторски, с дълги ловки ръце, бледи пръсти, бледи лакирани нокти.

— Ивлин — каза Бенсън, когато конгресменът започна да разбърква картите, — днес трябва да си безмилостна.

— Без страх или пристрастие — каза тя.

Забелязах, че адвокатът имаше специално, закачливо отношение към нея. Изхвърлих това от мислите си. Не харесвах и гласа му, плътен и самодоволен. И това изхвърлих от съзнанието си. Бях тук, за да играя карти.

Всички приемаха играта много сериозно и нямаше почти никакви разговори, с изключение на обикновените коментари между раздавания на картите. Хейл ми каза, че играта е умерена. Никой не е губил някога повече от хиляда долара, която и да е вечер. Ако не беше женен за богата жена се съмнявам, че щеше да я нарича умерена.

Ивлин Коутс беше хитър играч, непредсказуема и трудна. Тя спечели втората по големина печалба с чифт осмици. В други дни човек би казал, че играе като мъж. Изразът на лицето й беше един и същ и когато печелеше, и когато губеше — студен и делови. Трудно ми беше да си спомня, когато я виждах през масата, че някога въобще съм бил в леглото й.

Аз спечелих най-голямата печалба за вечерта с малка кента. Никога не съм имал зад себе си толкова пари да ме подпират в предишните ми игри, но, доколкото можех да съдя, играех както винаги съм играл. Моето ново състояние не беше отразено в залаганията ми. Приключвах рано през повечето време.

Вестникарският фейлетонист и конгресменът бяха двамата балами, които Хейл ми беше обещал. Те играеха от чиста надежда и оптимизъм и бяха накрая почти във всяка игра. Това ме накара да се съмнявам в тяхната мъдрост и в други области. Знаех, че от сега нататък ще чета фейлетониста с големи резерви, и се надявах, че конгресменът няма нищо общо с важни законодателни инициативи.

Играта беше приятелска и даже губещите бяха добродушни към лошия си късмет. С удоволствие отново играех покер след тригодишно прекъсване. Щеше да ми харесва още повече, ако Ивлин Коутс не беше там. Постоянно дебнех за намигване, тайна, конспираторска усмивка, но нищо такова не се появи. Не можех да попреча на надигащата се обида. Не я оставях да повлияе на играта ми, но почувствах малко допълнително удовлетворение, когато измъкнах парите изпод носа й.

Тя и аз бяхме единствените спечелили към два часа, когато свършихме. Когато конгресменът като банкер се наведе над сметките, пипнах сребърния долар в джоба си. Знакът за успех от Западен централен парк.

Един келнер донесе сандвичи и ги започнахме, докато конгресменът работеше на масата. Не можех да не мисля колко беше приятно всичко това — игра, която продължава в същата стая, със същите приятели, седмица след седмица, всеки знае телефона и адреса на останалите, техните маниери и шеги. Кого ще видя аз през следващата седмица, чии телефони ще набирам, каква игра ще играя? За момент бях на ръба да кажа, че ще бъда тук другата седмица, за да им дам шанс да си вземат парите обратно. Да се вкореня в тестето карти, в гнездото на властта. Колко бързо трябваше да бягам? Ако Ивлин Коутс само ми се беше усмихнала, вярвам, че щях да го кажа. Но тя даже поглед не хвърляше към мен.

За да й дам възможност да ми каже някоя дума далече от другите, отидох до прозореца в най-отдалечения ъгъл на стаята и го отворих, като се правех, че ми е горещо и ми пречи цигареният дим, но тя пак не направи движение към мен, изглеждаше даже сякаш не забелязва, че се преместих.

Кучка, помислих си аз, няма дори да й доставя удоволствието да й позвъня, като се върна в хотела. Представях си я в леглото й с гладкия млад адвокат с тлъсто лице, и телефонът звъни, и Ивлин Коутс казва „По дяволите, нека си звъни“ и знае кой е на другия край, и тайно се усмихва на себе си. Не бях свикнал с корави жени. С никакви жени, ако исках да бъда честен към себе си. Едно нещо, реших аз, като затворих прозореца с кратко остро хлопване, за да продължа да показвам присъствието си, едно нещо, което трябва да направя от сега нататък е да се науча как да се държа с жените.

Фейлетонистът и адвокатът започнаха дълга дискусия по това — какво става във Вашингтон. Фейлетонистът обвиняваше Президента в опит да разруши американската преса като вдига пощенските такси толкова високо, че да доведе вестниците и списанията до банкрут, като праща в затвора репортерите, загдето не разкриват източниците си, като заплашва да отнеме привилегиите на телевизионните станции, които разпространяват материали неугодни на администрацията, с една дума всичко, което бях чел във фейлетоните му, когато случайно ми попадаха. Даже аз, който едва поглеждах някой вестник, с изключение на Рейсинг Форм, бях преекспониран към всички възможни мнения. Чудех се как някой от тази стая, удрян с аргументи от всички посоки, успява въобще да гласува с „да“ или „не“ за каквото и да било. Конгресменът, трудещ се над издраскан бележник, с чело покрито с пот от усилието, дори не вдигна поглед. Той се показа като приветлив човек по време на играта и предполагам, че гласуваше както му наредят, като внимава винаги в партийните инструкции и следващите избори. Той не каза нищо, от което да се разбере дали е републиканец или демократ, или последовател на Мао.

Когато Ивлин Коутс вмъкна темата за Уотъргейт и каза, че тя ще донесе занапред големи неприятности на президента, фейлетонистът каза:

— Глупости. Той е прекалено хитър за това. Всичко това ще бъде ритнато под чергата. Запомнете ми думите. Ако към май попитате някого, ще ви кажат: Уотъргейт? Какво е това? Казвам ви — продължи фейлетонистът, чийто дълбок глас и педантична реч резонираха с увереността на човек, свикнал винаги да бъде слушан много внимателно — казвам ви, че сме свидетели на зараждане на фашистко движение.

Докато говореше, той дъвчеше сандвич със солено говеждо и го промиваше със скоч уиски.

— Голите глави подготвят почвата. Няма да се изненадам, ако ги повикат да направят цялото шоу. Една сутрин ще се събудим и танковете ще гърмят надолу по авеню Пенсилвания, а на всеки покрив ще има картечници. — Това го нямаше в никой от фейлетоните му, които бях чел. Ела вън Вашингтон и научи цялата истинска, автентична, ужасяваща информация.

Адвокатът не изглеждаше ни най-малко смутен от обвиненията. Той притежаваше спокойната, добродушна непроницаемост на гъвкав човек на компанията.

— Може би идеята не е чак толкова лоша — каза той. — Пресата е безотговорна. Тя ни загуби войната в Азия. Тя настройва публиката срещу президента, вицепрезидента, тя държи цялата власт на присмеха, става все по-невъзможно да се управлява страната. Може би ако поставят голите глави, както ги наричате, начело за няколко години, това ще бъде най-доброто, което се е случвало на тази страна след Алф Ландън.

— О, Джек — каза мисис Коутс, — истински правоверен. Гласът на Пентагона. Каква дивотия!

— Ако беше видяла какво минава през бюрото ми ден след ден — каза адвокатът, — нямаше да го наричаш дивотия.

— Мистър Граймс… — Тя се обърна към мен с лека студена усмивка на устните. — Вие не сте тук, в бъркотията на Вашингтон. Вие тази вечер представлявате тук чистата, неразвратена американска публика. Нека чуем простата мъдрост на масите…

— Ивлин — каза Хейл предупреждаващо.

Аз наполовина очаквах той да каже: „Не забравяй, че ни е гост“. Но той остави нещата до „Ивлин“.

Погледнах я ядосан, че ми се надсмива, но в същото време усещах, че това е някакъв неин тест с не съвсем невинна цел.

— Чистият, неразвратен представител на американската публика тук тази вечер мисли, че всичко това е лайно. — Спомних си речта, която ми дръпна гола, с чаша уиски в ръка, седнала на края на голямото меко легло в тъмната стая, за това, че всеки във Вашингтон е актьор. — Вие, хора, не сте сериозни. За вас всичко е игра. То не е игра за мен, чистият, неразвратен и т.н., то е живот и смърт, и данъци, и други дребни неща от този род — за мен, но за вас те са само състезателно знаменце. Вие зависите един от друг в притежаването на различно мнение — също както бейзболните тимове зависят от други тимове, за да имат униформа с друг, различен цвят. Или другояче казано, никой не би разбрал кой води лигата. Въпреки това в края на краищата вие всички играете една и съща игра. — Бях изненадан от себе си даже докато говорех. Дори не подозирах преди това, че съм мислел така. — Ако ви продадат на друг отбор, вие просто ще си свалите стария костюм и ще облечете нов, ще излезете на игрището и ще се опитате да си задържите твърдата средна цена, за да получите повишение следната година.

— Искам да ви попитам нещо, Граймс — каза адвокатът любезно. — Гласувахте ли през последните избори?

— Гласувах — казах аз, — оставих се да ме излъжат. Вестниците печатаха спортните новини на мястото на уводните статии. Не възнамерявам да гласувам отново. Това е недостойно занятие за порасъл човек. — Не им казах, че там, където смятам да бъда по времето на следващите избори, няма начин да мога да го направя.

— Простете ми, хора — каза Ивлин Коутс, — не подозирах, че ще въведа доморасъл политически философ сред нас.

— Аз не съм абсолютно против всичко, което каза той — заяви адвокатът. — Не виждам какво лошо има в това да си лоялен към отбора си. Ако отборът печели, разбира се. — Той меко се засмя на собствената си шега.

Конгресменът вдигна очи от сметките. Ако беше чул една дума от разговора или някакъв друг разговор през последните десет години, то не го показа.

— Окей — каза той, — всичко излиза точно. Ивлин, ти печелиш триста петдесет и пет долара и петдесет цента. Мистър Граймс, вие получавате хиляда двеста и седем долара. Всички останали да извадят чековите си книжки.

Докато загубилите изчисляваха по колко дължат, към Хейл се отправяха обичайните шеги, че им е довел един шмекер. Ивлин Коутс не се шегуваше. В начина, по който говореха другите, нямаше и намек за това, че току-що се беше разгоряло нещо като спор.

Опитах да изглеждам естествено, когато слагах чековете в портфейла си. За щастие всички се оказаха във вашингтонската банка на Хейл. Той ми го подписа и нямаше да имам никакви затруднения при получаването им.

Излязохме всички заедно и се чуха едновременни сбогувания, когато конгресменът и фейлетонистът влязоха заедно в едно такси. Адвокатът взе Ивлин за ръката и каза:

— Ти си в моята посока, Ивлин, ще те закарам.

Хейл беше в колата, търсейки кутия цигари, и за момент останах сам, като наблюдавах адвокатът и Ивлин да се отдалечават в тъмнината към паркинга. Чух ниския й смях за нещо, което той й беше казал, докато се загубиха.

* * *

Хейл караше известно време мълчаливо.

— Колко смяташ да останеш в града? — попита той, когато спряхме на един светофар.

— Само докато си получа паспорта. Понеделник, вторник…

— След това накъде?

— След това ще взема една карта. Някъде в Европа.

Той стартира колата с тласък, когато се смени светофара.

— Боже мой, бих искал да можех да дойда с теб. Където и да отиваш. — Емоционалността на гласа му беше смущаваща. Звучеше като на затворник, който говори с човек, когото предстои да освободят на другата сутрин. — Този град — каза той. — Абсолютно блато. — Той безразсъдно заобиколи един ъгъл и гумите изпищяха. — Това нещастно, загладено копеле Бенсън, дето лее сироп като приказва… Имаш късмет, че не си във властта.

— За какво говориш? — Аз бях наистина честно озадачен.

— Ако ти беше — във властта, имам предвид — до понеделник вечерта някой, стоящ над теб в твоя департамент щеше да намери малко отрова в ухото си за теб.

— Имаш предвид това, което казах за гласуването и смяната на униформите, така ли? — Опитвах се да не изглеждам недоверчив, като че ли наистина го вземах насериозно. — Фактически аз всъщност не мисля точно така. Аз се шегувах или почти се шегувах.

— В този град не трябва да се шегуваш, приятелю — каза Хейл мрачно. — Най-малко пред хора като него. От шест месеца се мъча да го измъкна от играта и никой не посмя да свърши работата. В това число и аз. Ти може и да си се шегувал, но той със сигурност не е.

— По някое време тази вечер ми идеше да кажа, че ще се мотая тук до другата събота.

— Недей. Издухвай се. Изпарявай се колкото можеш по-бързо. Адски ми се иска и аз да можех да го направя.

— Не знам как са нещата в твоя департамент — казах аз, — но не можеш ли да поискаш назначение някъде другаде?

— Мога да поискам — каза Хейл. — И това е най-многото, което може да стане. — Той запали цигара. — Те са ме заковали като ненадежден в службата и са се погрижили да ме държат под око двайсет и четири часа в денонощие…

— Ти? Ненадежден? — Това беше последното нещо, което някога бих си помислил, че някой може да каже за него.

— Бях две години в Тайланд. Изпратих ти писмо. Помниш ли?

— Не съм го получил. Аз често се местех…

— Написах един-два доклада, които не минаха стриктно през каналите. — Той се засмя горчиво. — Каналите! Канализация. Е добре, те ме избутаха — учтиво — и ми дадоха приятен кабинет с красива секретарка, повишиха ми заплатата и ми подхвърлиха да им премятам някакви писъмца, с които човек може и да си облепи стените. И единствената причина, поради която бяха толкова любезни с мен, е проклетият ми тъст. Но посланието беше ясно и аз го получих. Бъди добро момче, че иначе… Господи! — Той се засмя отново — рязък, грачещ звук. — Само като си помисля, че давах банкет, когато минах изпита за външните служби! И всичко е толкова безсмислено — онези доклади, дето ги писах… Сам се потупвах по гърба — безстрашен търсач на истината, малък смел глашатай на правдата. Исусе, нямаше по тези страници нищо, което не беше разпространено от който и да е вестник в страната след това. — Той яростно смачка цигарата си в пепелника на арматурното табло. — Ние живеем в епохата на Бенсъновците, тези загладени капкомери с отрова, които от рождение знаят, че пътят нагоре е през канализацията. Ще ти кажа нещо странно — физиологичен феномен — някой трябва да го опише в медицинско списание — имам дни, в които имам вкус на лайно в устата през целия ден. Мия си зъбите, жабуркам се, карам секретарката си да постави ваза с нарциси на бюрото ми — нищо не помага…

— Боже мой — казах аз, — мислех, че вървиш прекрасно.

— Заложих на артистизма си — каза Хейл безжизнено. — Бях принуден. Аз съм първокласен малък стар лъжец. Това е управление на лъжците и в него получаваш солидна практика. Щастлив държавен служител, щастлив съпруг, щастлив зет, щастлив баща на две деца… О боже, защо ти стоварвам всичко това? Предполагам, че си имаш достатъчно свои неприятности.

— Не в момента — казах аз. — Ако е толкова зле, защо не напуснеш? Да отидеш в нещо друго?

— В какво? Да продавам папийонки?

— Нещо ще трябва непременно да се обърне. — Не му казах, че може да се оваканти място за нощен служител в Ню Йорк. — Вземи си няколко месеца отпуска и се огледай наоколо и…

— С какво? — Той издаде ироничен звук. — Аз нямам и пени. Ти видя как живеем. Моята заплата покрива с мъка половината. Моят свещен тъст ни подхвърля останалото. Той почти получи апоплексия, когато ме върнаха вкъщи от Азия. Той ще запали къщата над главата ми, ако му кажа, че напускам. До два месеца ще прибере жена ми и децата ми в къщата си да живеят с него, ако прекрача прага… А, забрави това, забрави това, не знам защо внезапно така излязох от себе си. Тоя кучи син Бенсън. Виждам го умножен по хиляда всеки път, когато сутрин отивам на работа. Дявол да го вземе, не съм длъжен да играя повече в тая игра на покер. Така поне ще има един Бенсън, с когото няма да трябва да говоря. — Той меко се изсмя. — Може би ако бях спечелил днес, щях да ти разправям колко е прекрасен животът точно в тази минута в този елегантен малък стар град Вашингтон.

Той караше все по-бавно и по-бавно, сякаш не искаше да остане сам, да си отиде вкъщи и да застане срещу конкретните факти — жена, деца, кариера, тъст. Аз също не горях от желание да се прибера в хотелската стая. Не исках да запаля светлината и да погледна телефона на нощната масичка, като се боря с изкушението да вдигна слушалката и да поискам номера на Ивлин Коутс.

— Питам се дали би ми направил услуга, Дъг? — каза той, като приближихме хотела.

— Разбира се.

Но дори като го казах имах силни резерви. След разговора в колата никак не бях склонен да се забърквам повече, отколкото е необходимо, в живота и проблемите на моя стар приятел от колежа Джереми Хейл.

— Ела у нас на вечеря утре вечер — каза той — и някак завърти разговора към ските. Кажи, че смяташ да отидеш да покараш две седмици във Върмонт другия месец и защо не дойда с теб?

— Не мисля, че дори ще бъда в страната по това време — казах аз.

— Това няма никакво значение — каза той спокойно. — Само го кажи така, че жена ми да го чуе. Ще имам малко време и така ще мога да избягам.

— Искаш да кажеш, че трябва да даваш обяснения на жена си, ако искаш да…?

— Не всъщност — каза той, като въздъхна зад волана. — По-сложно е. Има едно момиче…

— О!

— Това е. — Той се засмя неловко. — И това не ми прилича, нали? — Той каза това заядливо, като че ли ме обвиняваше в нещо.

— Откровено казано, не ти прилича.

— Това не съм аз. Това е за пръв път, откакто съм женен… Никога не съм мислил, че може да ми се случи. Но то се случи и ме прави луд. Имали сме само няколко пъти… няколко минути, един час тук-там. Дебнейки наоколо. Това ни убива и двамата. В град като този, с хора, които си навират носа като хрътки при всекиго. Имаме нужда от малко време заедно — истинско време. Бог знае какво би направила жена ми, ако някой някога й каже нещо. Не исках да се случва, но се кълна в Бога, случи се. Чувствам се така, сякаш темето ми ще експлодира. Не мога да говоря с никого в този град. Това е като да живея с камък в гърдите, ден за ден. Никога не съм знаел, че мога да изпитвам нещо подобно към някоя жена… Ти може би даже знаеш коя е тя…

Чаках. Имах ужасното чувство, че името, което ще изрече ще бъде Ивлин Коутс.

— Това е момичето от кабинета ми — каза той шепнешком. — Мис Шварц. Мис Мелани Шварц. Господи, какво име!

— Хубаво, лошо — мога да те разбера. Тя е красива.

— Тя е много повече от това. Ще ти кажа нещо, Дъг — ако нещата вървят както досега, не знам какво съм способен да направя. Трябва да успеем да се махнем от този град заедно… седмица, две, една нощ… Но трябва да го направим… Не искам да се развеждам. Женен съм от десет години. Не искам… О, по дяволите, не знам, защо те въвличам във всичко това.

— Ще дойда на вечеря утре вечер — казах аз.

Хейл не каза нищо. Той спря пред хотела.

— Ще те очаквам около седем — каза тихо той, докато излизах от колата.

В асансьора нагоре към моя етаж си мислех, че Скрантън не е чак толкова далече от Вашингтон в края на краищата.

Докато се приготвях за лягане седях далече от телефона в стаята. Дълго не можах да заспя. Мисля, че чаках той да звънне. Но не звънна.

* * *

Не мога да кажа дали ме събуди телефонът или тъкмо бях отворил очи, преди да се позвъни. Сънувах лош, объркан сън, в който се криех, бягах от невидими и неизвестни преследвачи, през тъмна, гориста страна, след това внезапно под сияещо слънце между редици от разрушени къщи. Радвах се, че се събудих, и признателно посегнах към телефона.

Беше Хейл.

— Не те вдигнах, нали? — попита той.

— Не.

— Слушай — каза той. — Боя се, че трябва да отложа днешната вечеря. Жена ми каза, че сме поканени някъде. — Звучеше неподправено и несмутено.

— Всичко е наред — казах аз, като се опитвах да не показвам своето облекчение с тона си.

— Освен това — каза той — говорих с въпросната дама и… — Останалата част от изречението беше заглушена от плътен нарастващ шум.

— Какъв е този шум? — попитах аз. Спомних си, че ми беше казал, че телефоните във Вашингтон се подслушват.

— Това е рев на лъв — каза той. — Аз съм в зоопарка с децата. Искаш ли да се присъединиш?

— Някой друг път, Джери — казах аз. — Още съм в леглото.

След изблика в колата след покера не ме привличаше мисълта да гледам как изпълнява ролята на грижовен баща, който посвещава своята неделна сутрин на децата си. Никога не съм бил експерт по съучастничество и не ми харесваше да ме използват да мамя деца.

— Тогава ще се видим утре в кабинета ми. Не забравяй да донесеш кръщелното си свидетелство.

— Няма да забравя.

Лъвът изрева отново, когато затварях телефона.

Бях под душа, когато телефонът звънна отново. Сапунен и мокър, грабнах кърпа, за да си увия кръста, и взех слушалката.

— Здрасти — каза гласът. — Чаках толкова дълго, колкото можах. — Беше Ивлин Коутс. Гласът й беше половин октава по-висок по телефона. — Трябва да изляза. Мислех, че може да се изкушиш да ми позвъниш снощи след играта. Или тази сутрин. — Нейната самоувереност беше дразнеща.

— Не — казах аз, като се навеждах назад и се мъчех да не капя върху леглото. — Не се сетих — излъгах аз. — Във всеки случай изглеждаше свръхзаета.

— Какво ще правиш днес? — попита тя, игнорирайки моето недоволство.

— В момента вземам душ.

Усещах неудобство от старанието да изляза на глава с този нисък, заядлив глас, когато студени капки вода се стичат от мократа ми коса и очите започват да щипят от попаднал в тях сапун.

Тя се засмя.

— Не си ли любезен? — каза тя. — Излизаш от душа, за да отговориш на телефона. Знаеше, че съм аз, нали?

— Може да ми е минала такава мисъл.

— Може ли да те поканя на обяд?

Поколебах се, но не задълго. В края на краищата нямах предвид нищо по-добро за този следобед във Вашингтон.

— Много добре — казах аз.

— Ще се видим в Трейдър Вик — каза тя. — Това е полинезийската стая в Мейфлауър. Там е приятно и тъмно, така че няма да виждаш следпокерните сенки под очите ми. Един часа?

— Един часа — казах аз.

Кихнах. Чух смеха й.

— Връщай се под душа и след това се изсуши старателно като добро момче. Ние не искаме да разпространяваш простудна инфекция сред републиканците.

Кихнах отново, докато затварях. Добрах се пипнешком до банята със смъдящи от сапуна очи. Една тъмна стая ще е подходяща и за мен, защото знаех, че очите ми ще са кървясали през по-голямата част от следобеда. Някак започвах да усещам, че трябва да бъда във възможно най-добра форма физически и интелектуално, когато имам работа с Ивлин Коутс.

* * *

— Граймс — каза тя, когато довършвахме обяда си в мъждиво осветената стая и гледахме как китайския или малайския, или таитянския келнер налива пламтящ ром в кафето ни. — Правиш ми впечатление на човек, който крие нещо.

Това беше пълна изненада за мен. До този момент разговорът ни беше абсолютно безличен — за ястия, питиета (тя изпи три огромни буламача с ром без видим ефект) — за играта на покер предишната вечер, (тя ме похвали за начина ми на игра, а аз похвалих нея), за различните социални кръгове във Вашингтон и за местата на хората от снощи в тях — незначителен учтив разговор, с който любезна светска дама може да запълни един час, за да развлича далечен посетител, за когото е помолена да се погрижи от общ приятел. Беше облечена очарователно, в свободен костюм меланж и едноцветна синя блуза с висока яка, и тъмнорусата й коса беше прибрана назад и завързана по момичешки със синя панделка. Аз говорех малко и макар че се чудех защо си е направила труда да ми се обади, не го показвах. Не споменаваше нощта, която бяхме прекарали заедно, и аз бях решил, че няма пръв да засегна тази тема.

— Който крие нещо — повтори тя.

Въпросът ми към нея през нощта, когато бяхме заедно, очевидно не беше забравен. Беше картотекиран в острия, подозрителен ум за бъдеща справка.

— Не знам за какво говориш — казах аз. Но избягвах очите й.

— О, знаеш — каза тя. Гледаше келнера, който завършваше изпълнението си и поставяше чашите с горещо кафе, което миришеше на ром, портокал и канела пред нас. — Виждам те вече за трети път, и това, което не знам за теб е от къде си, къде отиваш, какво правиш в града, какво работиш, защо не ме повика снощи. — Тя отпи от питието си, като се усмихваше над ръба на чашата. — Всеки друг мъж, когото съм виждала три пъти за една седмица, ми е поднасял пълната си биография — как баща му не е общувал с него, колко е важен, какви чорапи си е купил, всички влиятелни хора, които познава в града, какви проблеми има с жена си…

— Не съм женен.

— Браво — каза тя. — Притежавам един факт. Запомни, че не ровя за сведения. Не съм чак толкова любопитна към теб. Просто внезапно ми хрумна, че може би криеш нещо. Моля те, не ми казвай какво е — тя направи жест с ръка, сякаш за да ми попречи да кажа нещо. — Може да се окаже, че си много по-безинтересен, отколкото си мисля. Има само едно нещо, което бих искала да те попитам, ако не възразяваш.

— Не възразявам. — Едва ли бих могъл да кажа по-малко.

— Ще останеш ли във Вашингтон?

— Не.

— Според Джери Хейл заминаваш за чужбина.

— Евентуално — казах аз.

— Какво значи това?

— Скоро. След около седмица.

— В Рим ли отиваш?

— Така си представям.

— Готов ли си да ми направиш услуга?

— Ако мога.

Тя ме погледна изучаващо, като почукваше разсеяно с нокът върху дървената повърхност на масата. Изглеждаше, че взема решение.

— В изпълнение на задълженията си — каза тя — попаднах на частни писма от значителен интерес. Позволих си да ги ксерографирам. Ксероксът е тайното оръжие на Вашингтон. Никой не е в безопасност, ако в учреждението има ксерокс. Случи се така, че притежавам малък набор от доклади за деликатни преговори, които някой ден може да се окажат много полезни за мен. И за един приятел, много добър приятел. Той дълго работеше с мен и аз бих искала да го протежирам. Той е в посолството в Рим. Искам да му предам някои документи — някои документи много важни за него и за мен — безопасно. Не вярвам на тукашните пощи. И положително не се доверявам на римските. Приятелят ми казва, че кореспонденцията му се проверява — както служебната, така и домашната. Не бъди така изненадан. Ако беше живял в този град толкова дълго, колкото аз… — Тя не завърши изречението. — Тук няма жива душа, на която да имам доверие. Хората говорят безспирно, оказва се натиск, пощата се отваря, телефоните се подслушват… Представям си твоя приятел Джереми Хейл, доближил се толкова много до теб.

— Той го направи. Мислиш, че можеш да ми имаш доверие?

— Така мисля. — Гласът й беше твърд, почти заплашителен. — Поне по една причина — няма да си във Вашингтон. И ако криеш нещо важно за самия себе си, както вярвам, че е… Отричаш ли?

— Да оставим това — казах аз. — За момента.

— Засега — кимна тя, като ми се усмихна приятно. — Както казах, ако криеш нещо важно за себе си, защо да не приемеш малка тайна поръчка на една приятелка? Нещо, което няма да ти отнеме повече от половин час, и за което трябва да мълчиш? — Тя отвори голямата кожена ръчна чанта, която стоеше на пода под масата, и извади дебел плик с размери за служебна кореспонденция, залепен с тиксо. Тя го шляпна на масата между нас. — Не заема много място, както виждаш.

— Не зная след колко време ще бъда в Рим. Може би след месеци.

— Не е спешно — каза тя и тласна на половин инч към мен плика с нокът. Беше жена, на която трудно се отказва. — Всяко време преди месец май ще свърши работа.

На плика нямаше име и адрес. Тя измъкна малък златен молив и бележник.

— Тук е адресът и телефонът на моя приятел — обади му се вкъщи. Не бих искала да предаваш това в посолството. Сигурна съм, че той ще ти хареса. Той познава всекиго в Рим и би могъл да срещнеш чрез него интересни хора. Ще ти бъда признателна, ако ми драснеш ред, след като го срещнеш, за да знам, че работата е свършена.

— Ще ти пиша — казах аз.

— Славно момче. — Тя бутна плика още по-близо до мен. — По всичко личи — каза тя с равен глас, — че ти би искал да ме виждаш от време на време. Права ли съм?

— Да, права си.

— Кой знае? — каза тя. — Ако знаех къде си и имах няколко седмици отпуска, бих могла просто да дойда…

Това беше чисто изнудване и двамата го знаехме. Но беше също и нещо повече. Отивах навън с намерение да се загубя. Бях казал на Хенк, че ще му се обаждам от време на време, но това беше друго. Той никога нямаше да знае къде съм. Гледайки през масата тази объркваща, желана жена, разбрах, че не искам да се загубя напълно, да скъсам всички връзки с Америка, да нямам в родната си страна никого, който при крайни обстоятелства да ми прати бележка, та била тя и само „Честит рожден ден“ или „Ще ми дадеш ли сто долара назаем?“.

— Ако се изкушаваш да отвориш това и да го прочетеш — тя докосна плика — направи го на всяка цена. Разбира се, предпочитам да не го правиш. Но те уверявам, че вътре няма нищо, което да представлява и най-малък интерес за теб.

Взех плика от масата и го сложих във вътрешния си джоб. Бях свързан с нея дори само да беше със спомена за една нощ и тя знаеше това. Колкото до това — колко дълбоко тя беше свързана с мен, то беше друг въпрос.

— Няма да го отварям.

— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб, Граймс — каза тя.

— Използвай малкото ми име, когато се видим следващия път — казах аз.

— Ще го направя — каза тя. Погледна часовника си. — Ако си свършил с кафето си, ще платя и да си тръгваме. Имам среща във Вирджиния.

— О — казах аз, опитвайки се да прикрия разочарованието си. — Мислех, че бихме могли да прекараме заедно следобеда.

— Боя се, че не този път — каза тя. — Ако си самотен, мисля, че съквартирантката ми Бренда е свободна този следобед. Каза, че те намира много симпатичен. Би могъл да й се обадиш.

— Бих могъл — казах аз. Радвах се, че стаята е полуосветена. Бях сигурен, че съм се изчервил. Но бях жилнат от грубостта на предложението й. — Твоите любовници винаги ли вървят с апартамента?

Тя ме погледна равнодушно, невъзмутимо.

— Мисля, че ти казах, че не си ми любовник — каза тя.

След това повика келнера за сметката.

* * *

Не се обадих на съквартирантката на Ивлин. По някаква перверзна причина, която дори не се опитвах да разбера, реших, че няма да доставя на Ивлин това удоволствие. Прекарах следобеда в разглеждане на Вашингтон. Сега, когато знаех, поне отчасти, какво става зад тези високи колони, по дългите коридори, в тези масивни копия на гръцки храмове, вече не бях така удивен, както бих бил иначе. Рим, мислех си аз, тъкмо преди пристигането на готите. Мина ми през ума, че може би никога вече няма да гласувам, макар и да не бях опечален от това. Но за пръв път от три години се почувствах непоносимо самотен.

Когато влязох във фоайето на моя хотел, в здрача, реших да напусна Вашингтон тази нощ. Колкото по-скоро уредя да напусна страната, толкова по-добре. Докато си приготвях багажа си спомних за ски клуба на Джордж Уелс. Как се казваше? Ски клуб „Кристи“. „Никакви грижи за багажно разрешително, никакво безпокойство на швейцарската митница, всички безплатни напитки, които можеш да изпиеш.“ Нямах никакво намерение да пристигна икономично пиян на европейска земя, но с товара, който ще нося, да бъда прекаран през швейцарската митница с приветлива усмивка очевидно беше привлекателно. Освен това, ако някой търси служителя, който е офейкал от хотел „Свети Августин“ със сто хиляди долара в стодоларови банкноти, разсъждавах аз — гишето, където около триста и петдесет шумни жители на предградията се изсипват за зимна ваканция и ще се върнат вкупом след три седмици в Щатите, е последното място, за което биха помислили.

Тъкмо щях да затворя втория си сак, когато звънна телефонът. Не исках да говоря с никого и го оставих да си звъни. Но звънеше настойчиво и накрая вдигнах.

— Знам, че си там… — Беше гласът на Ивлин Коутс. — Аз съм във фоайето и попитах, дали си в стаята.

— Как беше Вирджиния? — попитах безизразно.

— Ще ти кажа като те видя. Може ли да се кача? — Звучеше колебливо, несигурно.

— Предполагам — казах аз.

Тя хихикна, малко тъжно, както си помислих.

— Не ме наказвай — каза тя и затвори.

Закопчах яката на ризата си, сложих връзката си на мястото й и си облякох сакото, готов за всякакви официалности.

* * *

— Отвратително — каза тя, когато влезе и огледа стаята ми. — Хромираната Америка.

Помогнах й да съблече палтото си, защото стоеше с протегнати ръце, сякаш очакваше това.

— Не смятам да прекарам тук остатъка от живота си — казах аз.

— Виждам — каза тя, хвърляйки поглед към опакованата чанта на кревата. — На път ли си?

— Мисля, че бях.

— Минало време.

— Аха.

Стояхме вдървено един срещу друг.

— А сега?

— Не бързам чак толкова. — Не направих нищо, за да й стане удобно. — Мисля, че каза, че си заета днес… Във Вирджиния.

— Бях — каза тя. — Но в течение на следобеда ми хрумна, че има една личност, която отчаяно искам да видя, и тя е във Вашингтон. Така че ето ме. — Тя се усмихна опитно. — Надявам се, че не се натрапвам.

— Влизай — казах аз.

— Ще ме поканиш ли да седна?

— Извинявай — казах аз. — Разбира се. Моля.

Тя седна с приятна, женствена грация, с примерно кръстосани глезени. Трябва да е ходила пеша във Вирджиния, защото цветът на бузите й беше станал по-ярък.

— Какво друго ти хрумна? — попитах аз, като още стоях, но на прилично разстояние от нея.

— Още няколко неща — каза тя. Носеше кафяви шофьорски ръкавици, смъкна ги и ги пусна в полата си. Дългите й пръсти, пъргави с картите, изкусни с мъжете, блестяха в светлината на лампата, която беше на бюрото зад нея. — Реших, че не ми харесва начинът, по който разговарях с теб по време на обеда.

— Чувал съм и по-лошо.

Тя поклати глава.

— Това беше чист, твърдо сварен вашингтонски език. Защитавай се през цялото време. Професионална деформация в говорните навици. Без всякаква причина да бъдат прилагани върху теб. Срещу теб човек не трябва да се защитава. Съжалявам.

Отидох към нея и целунах главата й. Косата и миришеше на зимен пейзаж.

— Няма защо да съжаляваш. Не съм чак толкова нежен.

— Може би си мисля, че си. Разбира се, не си звънял на Бренда.

— Разбира се, че не.

— Що за глупаво, покровителствено нещо изрекох — каза тя. — През уикендите трябва да се науча да си оставям оръжията вкъщи. — Тя ми се усмихна, лицето й беше меко и младо в бледата светлина на лампата. — Ще забравиш ли, че съм го казала?

— Щом искаш. Какво друго ти хрумна във Вирджиния?

— Хрумна ми, че единственият път, когато се любихме, и двамата пихме твърде много.

— Това беше от страх.

— Помислих, колко хубаво би било, ако се любим ледено трезви. Пил ли си нещо след обяда?

— Не.

— И аз не съм — каза тя, като стана и обви ръцете си около мен.

Този път тя ме остави да я съблека.

Някъде по средата на нощта тя ми пошепна:

— Трябва да напуснеш Вашингтон сутринта. Ако останеш още един ден, може би никога няма да ти позволя да заминеш. А не можем да си позволим това, нали?

Когато сутринта се събудих, тя беше си отишла. Беше оставила на бюрото бележка, написана с уверения й наклонен почерк. „Неделен блус. Сега е понеделник. Не приемай сериозно нищо от това, което дамата ти каза, моля те. И.“

Беше си сложила оръжията за дневната работа. Смачках хартията и я хвърлих в кошчето.

8

Получих паспорта си на следващия ден. Мистър Хейл не беше в кабинета си, но беше оставил всички необходими указания, каза мис Шварц. Бях съвсем сигурен, че Мистър Хейл не е в кабинета си, защото към края на уикенда е стигнал до заключението, че няма да се чувства удобно, ако ме види отново. Особено в присъствието на мис Шварц. Не за пръв път един мъж съжаляваше на дневна светлина за среднощните си изповеди.

Мис Шварц беше все така хубава и мелодична, но не завиждах на Джереми Хейл.

Осребрих чековете от покера и с банкнотите в джоба отидох в един магазин и купих две здрави, но леки пътни чанти. Бяха хубави багажни сакове, тъмносини с червени кантове, единият голям, другият за дневни принадлежности. Бяха скъпи, но в този момент търсех надеждност, а не пазарлъци. Купих също голямо кожено дипломатическо куфарче със здрава ключалка. То влезе идеално в големия сак. Сега бях въоръжен за път, черните кораби на Одисей засмолени, попътен вятър в платната, неизвестните опасности чакаха зад следващия нос.

Продавачът ме попита, какви числа искам да включи в комбинацията на ключалките.

— Препоръчва се да използвате число, което значи нещо за вас, което няма да забравите — каза той.

— Шест нула две — казах аз.

Това беше номер, който означаваше доста за мен и се съмнявах, че някога щях да го забравя.

С новите сакове в багажника на наетата кола бях на път към Ню Йорк към три часа следобед. Бях се обадил на брат си и му определих среща пред банката ми на другата сутрин в десет часа.

Спрях в мотел в околностите на Трентън за през нощта. Не мислех да оставам в Ню Йорк нито миг повече, отколкото беше необходимо.

Като разбирах, че постъпвам неправилно, защото натрупвам съжаления за в бъдеще, набрах номера на Ивлин във Вашингтон. Не знаех какво ще й кажа, но исках да чуя звука на гласа й. Оставих телефона да звънне дузина пъти. За щастие нямаше никой в апартамента.

* * *

Когато карах през нюйоркския градски трафик нагоре по Парк авеню към банката, бях спрян от светофар на пряката, на която беше „Свети Августин“. Когато светна зелено, импулсивно свих по нея. Усещах как кожата на врата ми настръхва, когато карах бавно покрай лъжливо внушителния вход с тента, и даже си поиграх с мисълта да вляза и да попитам за Дрюзак. Не беше случай на носталгия. Имаше няколко въпроса, на които той вече сигурно би могъл да отговори. И предвижданият му бяс би могъл да ми освети сутринта. Ако бях намерил място за паркиране, мисля, че щях да имам глупостта да вляза. Но цялата улица беше плътно блокирана и аз продължих.

Хенк беше потънал в палтото си, с вдигната яка и изглеждаше премръзнал и нещастен, когато приближих към банката. Ако бях полицай, помислих си аз, щях да го подозирам в нещо, малко, посредствено престъпленийце, дребна фалшификация, злоупотреба с вдовишко доверие, нищожно мошеничество с бижута.

Лицето му светна като ме видя, сякаш беше се съмнявал, че ще дойда някога, и той направи крачка към мен, но аз не спрях.

— Ще ме срещнеш нагоре на следващия ъгъл — казах, като минавах край него. — Ще дойда след минута.

Ако нямаше никой наблизо, който да наблюдава внимателно, не изглеждаше да има някаква връзка между нас. Имах неприятното чувство, че целият град е едно гигантско око, втренчено в мен.

В хранилището същият възрастен човек, още по-бледен, взе моя ключ и заедно със своя отвори моя сейф и ми подаде стоманената камера. Заведе ме в кабинката с пердетата и ме остави там. Преброих двеста и петдесет стодоларови банкноти и ги поставих в дебел плик, купен във Вашингтон. Бях станал важен потребител на дебели пликове и несъмнено допринасях за подема на цялата индустрия.

* * *

Хенк ме чакаше на ъгъла пред едно кафене, по-измръзнал от всякога. Той погледна плика подмишницата ми със страх, сякаш можеше да експлодира всеки момент. Огромната стъклена витрина беше изпотена, но успях да видя, че мястото е почти празно. Споменах на Хенк да ме последва и влязохме вътре. Избрах маса отзад, сложих плика на масата и си свалих палтото. Беше горещо до задушаване в ресторанта, но Хенк приседна срещу мен, без да свали палтото и старата изцапана с пот широкопола сива шапка, която стоеше непохватно и старомодно на главата му. Очите му зад очилата, които прокопаваха носа му отстрани, процеждаха сълзи от студ. Имаше лице на стар вечен пътник с карта, помислих аз, лице, потъмняло от години безпокойство и застоял стаен въздух, каквото виждаме у хората, стоящи по ветровитите гарови платформи през тъмните зимни сутрини, търпеливи като магарета, уморени дълго преди началото на работния ден. Беше ми жал за него и с нетърпение чаках да се разделим.

Каквото и да се случи, няма да изглеждам така, когато бъда на неговата възраст. Още не бяхме си казали нито дума.

Когато келнерката дойде, поисках чаша кафе.

— Това, което ми трябва, е питие — каза Хенк, но се съгласи и на кафе.

Срещу преградата в края на малка масичка имаше вдлъбнатинка за монети и селектор за грамофона до входа. Пуснах две монети и бутнах селектора напосоки. Когато келнерката ни донесе кафетата, грамофонът свиреше толкова високо, че никой от съседната маса не би могъл да ме чуе, ако не крещя.

Хенк жадно изпи кафето си. Не миришеше на канела, ром или портокали.

— Два пъти повръщах тази сутрин — каза той.

— Парите са тук — казах аз, като потупах плика.

— Господи, Дъг — каза той, — надявам се, че знаеш какво правиш.

— Аз също — казах аз. — Както и да е, сега те са твои. Аз ще си отида пръв. Остави ми десет минути и тогава и ти можеш да си тръгнеш.

Не исках да види моята наета кола и нейния номер. Нищо такова не бях планирал и не мислех, че наистина е необходимо, но предпазливостта започна да става автоматична при мен.

— Никога ли няма да съжаляваш за това? — попита той.

— Не, няма да съжалявам.

Със смачкана носна кърпа той бършеше предизвиканите от студа сълзи, които течаха по лицето му.

— Казах на двете момчета, че ще пристигна с парите тази седмица. Пощуряха от радост. Ще ги вложат в дело. Не дрънкат празни приказки. — Той разкопча палтото си и затърси покрай стар сив шал, който висеше на шията му като умряла змия. Измъкна писалка и малък бележник. — Ще ти напиша разписка.

— Забрави това — казах аз. — Аз знам, че съм ти дал парите, ти знаеш, че си ги получил. — Той никога не беше искал разписки за парите, които беше ми заемал или давал.

— За една година ще станеш богат човек, Дъг — каза той.

— Добре — казах аз. Неговият оптимизъм беше отчаян. — Не искам нищо на хартия. Нищо. Като счетоводител мисля, че ще знаеш как да държиш сметка за моя дял, без да записваш нищо.

Спомних си какво беше казала Ивлин Коутс за ксероксите. Бях почти сигурен, че има ксерокси и в Скрантън.

— Да, мисля, че знам.

Каза го тъжно. Беше си избрал неподходяща професия, но вече беше твърде късно да се промени нещо.

— Не искам Интернал Ривиню Сървис да ме търси.

— Разбирам — каза той. — Не мога да кажа, че ми харесва, но го разбирам. — Той мрачно поклати глава. — Ти си последният човек на света, за когото…

— Стига за това, Хенк — казах аз.

Първата плоча от грамофона свърши с ушераздирателна кулминация, и гласът на келнерката, която даваше поръчка на гишето, звучеше неестествено високо в затишието. — Яйца с бекон, отгоре. Едното английско.

Глътнах още малко от моето кафе и станах, като оставих плика на масата. Облякох си палтото.

— Ще ти се обаждам. От време на време.

Той изнурено ми се усмихна, когато сложи ръката си върху плика.

— Грижи се за себе си, дете.

— Ти също.

Докоснах рамото му и излязох на студа.

* * *

По разписание полетът беше в осем часа вечерта в сряда.

В сряда следобед, в два и трийсет, оставих една стодоларова банкнота в камерата в сейфа и излязох от банката със седемдесет и две хиляди и деветстотин долара в дипломатическото куфарче, което купих във Вашингтон. Свърших с дебелите пликове. Не бих могъл да обясня даже на себе си, защо оставих стодоларовата банкнота. Суеверие? Обещание към себе си, че един ден ще се върна в страната? За всеки случай бях платил наема за сейфа за една година напред.

Този път отседнах в „Уолдорф Астория“. До сега всеки, който ме е търсил, трябва да е решил, че съм напуснал града. Качих се в стаята си, отворих дипломатическото куфарче и извадих три хиляди долара, които сложих в новия портфейл от тюленова кожа, който бях си купил. Това беше достатъчно да поддържа моя паспорт и моя двупосочен чартърен билет. В офиса на ски клуб „Кристи“ на Четиридесет и седма улица, където отидох, след като оставих Хенк в кафенето, попитах за приятелката на мистър Уелс мис Мансфийлд, и момичето ми попълни формуляра, като автоматично му постави стара дата. Каза ми, че имам късмет, че съм дошъл точно сега, защото имали два отказа тази сутрин. Безгрижно я запитах дали семейство Уелс са в полета. Тя провери в списъка и за мое облекчение каза, че не са. Аз още имах много пари от печалбата с „Аск Глория“ и вашингтонската игра на покер. Даже без парите в куфарчето и след като си бях платил сметките в хотелите във Вашингтон и Скрантън и при връщането на наетите коли, пак имах повече пари, отколкото бях имал наведнъж през целия си живот. Когато попитах за стая на рецепцията на „Уолдорф“, не попитах за цената. Беше приятно усещане.

Дадох адреса на Ивлин Коутс във Вашингтон като свой постоянен адрес. Сега, когато бях напълно сам, всичките ми шеги трябваше да бъдат лични.

През последните няколко дни беше имало твърде малко възможности за какъвто и да е смях. Вашингтон беше отрезвяващо преживяване. Ако беше вярно това, което много хора си мислят — че парите създават щастието, то аз бях новак в тази област. Бях направил лош избор на компания в новото си състояние — Хейл с неговата блокирана кариера и нервна любовна история, Ивлин Коутс със сложното си въоръжение, горкият ми брат.

В Европа, реших аз, ще търся хора без проблеми. Европа винаги е била мястото, където американският богаташ е бягал. Сега разглеждах себе си като член на тази класа. Ще оставя другите, които ме предшестват, да ме научат на сладката техника на бягството. Ще търся радостни лица.

Във вторник вечерта стоях в стаята си сам и гледах телевизия. През тази последна нощ в Америка нямаше смисъл да поемам излишни рискове.

Като последен жест поставих сто и петдесет долара в плик и бележка до букмейкъра в „Свети Августин“, която гласеше: „Съжалявам, че те накарах да чакаш за парите си“. И се подписах. Ще има поне един човек в Америка, който ще гарантира за моята репутация на честен човек. Пуснах бележката, след като си платих сметката в хотела.

* * *

Отидох на летището рано, с такси. Дипломатическото куфарче с парите беше в големия син сак с ключалката с цифрова комбинация. Парите няма да са в ръцете ми, докато пресичаме Атлантика, но срещу това нищо не можеше да се направи. Знаех, че всеки пътник се претърсва и ръчният му багаж се отваря и проверява, преди да се качи в самолета като предпазна мярка срещу отвличанията, и би било неловко, меко казано, да се опитвам да обяснявам на въоръжен войник защо ми са повече от седем хиляди долара за триседмична ски ваканция.

Уелс беше прав и за свръхбагажа. Човекът зад бариерата даже не погледна към кантара, когато носачът хвърли чантите ми върху него.

— Нямате ски и обувки? — попита той.

— Не — казах аз. — Ще си купя в Европа.

— Опитайте Росиньол — каза той. — Чувам, че са страшни. — Беше станал експерт по екипировката на гише Заминаване в „Кенеди“.

Показах му паспорта си, провери митническата декларация, даде ми бордна карта и с това формалностите приключиха.

— Приятен път — каза той. — Бих искал да съм с вас.

Другите в редицата до мен очевидно вече бяха започнали да празнуват и витаеше шумен ваканционен дух около цялото събитие, с хора, които се прегръщаха и викаха един друг и ски, които тракаха по пода.

Бях дошъл рано и отидох в ресторанта за сандвич и чаша бира. Не бях обядвал, а щеше да мине много време, преди в самолета да ни сервират нещо, и бях гладен.

Докато ядях и си пиех бирата, прочетох вечерния вестник. Полицай беше застрелян в Харлем тази сутрин. Рейнджърс бяха победили снощи. Съдия се беше обявил срещу порнографските филми. Издателите бяха твърдо за порицаването на президента. Имаше разговори за оставка. Хора с високи постове в Белия дом бяха изпратени в затвора. Пликът, който беше ми дала Ивлин Коутс, за да го предам в Рим, беше в малката чанта, която сега лежеше в багажника на самолета. Чудех се, дали помагам на някого да влезе в затвора или да не влезе в него. Америка. Размишлявах върху посещението си във Вашингтон.

На стената висеше телефонен автомат и внезапно изпитах желание да говоря с някого, да направя някакво последно изявление, да установя далечна връзка с близък глас, преди да напусна страната. Станах, снех слушалката и още веднъж набрах номера на Ивлин Коутс.

Отново нямаше отговор. Ивлин беше жена, за която е по-вероятно да е навън, отколкото вкъщи във всеки даден момент. Затворих и получих монетата си обратно. Вече бях готов да се отправя към масата си, където ме чакаше полуизяденият сандвич, когато спрях. Спомних си как карах покрай „Свети Августин“ и едва не влязох. Този път няма да има никаква опасност. Аз ще се издигна в международното въздушно пространство след четиридесет минути. Пуснах обратно монетата и набрах номера.

Както обикновено, телефонът звъня и звъня, преди да чуя гласа на Клара.

— Хотел „Свети Августин“ — каза тя.

Тя успяваше да предаде своето недоволство и раздразнение през целия свят даже в това кратко заявление.

— Бих искал да говоря с мистър Дрюзак, моля — казах аз.

— Мистър Граймс!

Името ми излетя с писък. Беше познала гласа ми.

— Бих искал да говоря с мистър Дрюзак, моля — казах аз, като се правех, че не съм я чувал или най-малко не съм я разбрал.

— Мистър Граймс — каза тя, — къде сте?

— Моля ви, мис — казах аз, — искам да говоря с мистър Дрюзак. Там ли е той?

— Той е в болница, мистър Граймс — каза тя. — Двама души са го проследили в колата му и са го пребили с пистолет. Сега е в кома. Казват, че е счупен черепът и…

Затворих телефона, върнах се на масата и довърших сандвича и бирата си.

* * *

Надписите да се закопчаят коланите и да не се пуши светнаха и самолетът започна да се спуска от зоната на сутрешното слънце. Снежните шапки на алпийските върхове блестяха в далечината, когато нашият 747 се гмурна в сивата маса мъгла, която покриваше подстъпите към летище „Клотен“.

Едрият човек на съседната седалка хъркаше гръмко. По моята сметка между осем часа и полунощ, когато зарязах броенето, той беше изпил единадесет чаши уиски. Жена му до него на мястото край прохода беше поддържала свой темп в съотношение едно към негови две. Бяха ми казали, че смятат да хванат ранния влак от Цюрих до Сейнт Мориц и да карат ски в Корвач този следобед. Съжалявах, че няма да съм там, за да видя първото им спускане.

Полетът не позволи да си почина. Тъй като всички пътници бяха членове на един и същ ски клуб и голяма част от тях пътуваха по маршрута заедно всяка година, имаше постоянно високи разговори в отделенията, придружени с юнашко пиене. Пътниците не бяха млади. Повечето бяха в тридесетте и четиридесетте си години, мъжете явно принадлежаха на мъглявата група, която е известна под етикета административна класа, а жените, грижливо коафирани домакини от предградията бяха от типа „проклета да съм, ако не мога да се меря с мъжа си по пиене!“. Известна ваканционна размяна на съпруги можеше да се очаква. Ако трябваше да ги преценявам, бих казал, че средните доходи на семейство пътници от самолета са към трийсет и пет хиляди долара годишно и че децата им имат прилични малки влогове в банката, хитро внесени от дядо и баба, за да се избегнат наследствените данъци.

Ако в самолета изобщо имаше пътници, които четат спокойно и гледат през прозореца звездите и настъпващото разсъмване, те не бяха в моята част от него. Самият аз бях трезвен и гледах буйните си пияни спътници с отвращение. В по-строга страна от Америка мислех си аз, нямаше да им позволяват да напускат страната. Съзнавах с оттенък на съжаление, че ако брат ми Хенк беше в самолета, би им завиждал.

Освен това в самолета беше топло, а не можех да махна сакото си, защото портфейлът с парите бе в него и беше прекалено дебел, за да се събере в джоба на панталона ми.

Самолетът меко се приземи и за момент завидях на хората, които летяха с тези чудесни машини, уверено работещи зад таблото за управление пред нас. За тях само летенето беше важно, не стойността на пътуването. Постарах се да бъда първият пътник, излязъл от самолета: В сградата на аерогарата минах през вратата за пътници, които няма какво да декларират. Имах късмет да видя двете си чанти, и двете сини, една голяма и една малка, пристигащи с първата група багаж. Грабнах една от количките, хвърлих чантите върху нея и ги закарах в митницата без някой да ме спре. Швейцарците, както видях, са очарователно толерантни към преуспяващите посетители на своята страна.

Взех чакащо такси и казах:

— Хотел „Савой“, моля.

Бях чул, че е добър хотел в центъра на деловия квартал.

Не бях разменил пари, но когато пристигнах в хотела, шофьорът се съгласи да вземе две десетдоларови банкноти. Беше с два-три долара повече, отколкото ако имах франкове, но не спорих с него.

Докато се регистрирах, попитах чиновника за телефона и адреса на най-близката частна банка. Като повечето американци на моя възраст имах само смътна представа какво е това швейцарска частна банка, но имах твърдата вяра, подхранвана от статиите по вестници и списания, в тяхната способност да съхраняват пари безопасно. Чиновникът написа име и номер така, сякаш това беше първата услуга, която му искаше всеки регистриран при него американец.

Друг служител ми показа стаята. Беше широка и удобна, с тежка старомодна мебел, и толкова чиста, колкото бях чувал, че са швейцарските хотели.

Докато чаках да качат багажа ми, вдигнах слушалката и поръчах номера, който ми беше дал чиновникът. Беше девет и трийсет швейцарско време, четири и трийсет сутринта нюйоркско, но въпреки че въобще не бях спал в самолета, не бях уморен.

Гласът по телефона каза нещо на немски.

— Говорите ли английски? — попитах аз, като за пръв път в живота си съжалих, че моето образование не ме беше подготвило достатъчно добре дори за да мога да кажа „добро утро“ на друг език, освен своя.

— Да — каза жената. — С кого искате да говорите?

— Бих искал да се уговоря да открия банкова сметка.

— Момент, моля.

Почти веднага мъжки глас каза:

— Тук д-р Хаузер. Добро утро.

Така. В Швейцария хората, на които се поверяват парите, са доктори. Защо не? Парите са и болест, и лекарство.

Казах на добрия доктор името си и обясних още веднъж, че искам да открия сметка. Той каза, че ще ме чака в десет и трийсет и затвори.

На вратата се почука и носачът влезе с моите чанти. Извиних се, че нямам швейцарски пари за бакшиш, но той просто се усмихна, каза „благодаря“ и излезе. Почувствах, че започвам да харесвам Швейцария.

Завъртях копчето на ключалката, за да отворя чантата. Ключалката не мръдна. Опитах още веднъж. Пак не се отвори. Бях сигурен, че използвам правилните цифри. Грабнах малката чанта, която имаше същата комбинация, завъртях копчетата и бутнах ключалката. Тя гладко се отвори.

— По дяволите — изсъсках аз. Голямата чанта вероятно беше дърпана грубо в единия или другия край на полета и ключалката се беше повредила.

Нямах в себе си нищо, с което да я насиля. Не исках никой друг да се занимава с чантата, така че слязох на регистрацията и поисках отвертка. Английският лексикон на портиера не съдържаше думата „отвертка“, но накрая успях да му обясня чрез използване на сложни жестове какво искам. Той каза нещо на немски на един помощник и след две минути човекът се появи отново с отвертка в ръце.

— Той може да се качи горе с вас и да ви помогне, ако искате — каза портиерът.

— Няма да е необходимо, благодаря — казах аз и се върнах в стаята си.

Отне ми пет минути скърцане и чупене, за да отворя ключалката, и оплаках хубавата си, чисто нова чанта, когато тя се отвори. Ще трябва да поръчам нова ключалка, ако това е възможно.

Повдигнах капака. Най-отгоре върху всичко друго в чантата, имаше крещящо ярко, на рибена кост, спортно сако. През целия си живот не бях притежавал такова.

Бях взел чужда чанта на летището. Изглеждаше точно като моята, същият размер и изработка, същият цвят, тъмносиня с червени кантове. Тихо проклех верижната система на производство и продажба в Америка, където всеки прави и продава милиони идентични екземпляри от всичко.

Оставих капака да падне върху чантата и затворих страничните закопчалки. Не исках да разбърквам чуждите неща. Достатъчно лошо беше, че бях счупил ключалката. Отново слязох на рецепцията. Върнах на портиера отвертката, обясних какво беше станало и го помолих да се обади на летището и да попита, дали друг от пътниците в моя самолет е съобщил за грешка с багажа и ако да, къде и как бих могъл да получа своя.

— Имате ли чековете за багажа? — попита ме той.

Ровех из джобовете си, докато чиновникът ме гледаше снизходително.

— Стават грешки. Трябва да се предвиждат — каза той. — Когато пътувам, винаги залепвам голям цветен етикет с моите инициали на всичките си куфари.

— Много добра идея — казах аз. — Ще я използвам в бъдеще.

Нямаше ги чековете за багажа. Трябва да съм ги хвърлил, когато минах през митницата и реших, че вече не ми трябват.

— Може ли да се обадите, моля? Не знам немски и…

— Ще се обадя — каза той. Вдигна слушалката и поиска един номер.

Пет минути по-късно, след доста оживени преговори на швейцарски немски, прекъсвани от дълги паузи, които човекът запълваше с бързо барабанене с нокти по масата, той затвори.

— Нищо не е съобщено — каза той. — Ще ви се обадят тук, ако научат нещо. Когато пътникът отиде в хотела си, несъмнено ще открие, че е станала размяна, и ще се обади на летището.

— Благодаря — казах аз.

— За нищо — поклони се той. Аз не му отвърнах с поклон. Върнах се в стаята си.

Когато пътникът стигне в хотела си, каза портиерът. Бях подочул някои от разговорите в самолета. Имаше вероятно петстотин скиорски курорти в Европа, и от това, което бях чул, моят сак в същата минута можеше да бъде на път към Давос, Шамони, Лех… Отчаяно поклатих глава. Който и да е този, който сега имаше моята чанта, можеше да не се опита да я отвори до утре сутринта. И когато го направи, може би ще постъпи с ключалката точно като мен. И може да не се окаже толкова педантичен относно разбъркването на чуждите неща.

Повдигнах капака на сака върху леглото и се втренчих в озъбеното сако. Имах предчувствието, че ще имам неприятности с човека, който може да носи такова сако. Затръшнах капака обратно.

Вдигнах телефона и поисках номера на банката. Когато ми отговориха, поисках отново доктор Хаузер. Той беше много любезен, когато казах, че съм разбрал, че не мога да отида днес. Специалист в трескавата област на международните валути, той беше спокоен пред лицето на подемите и падовете. Казах му, че утре ще се опитам да му се обадя, за да си уговоря нов час.

— Ще бъда в офиса си през целия ден — каза той.

След като той затвори, седях втренчен в телефона много дълго. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Стават грешки, беше казал портиерът. Трябва да се предвиждат.

Той малко закъсня със своя съвет.

9

През следващите два дни портиерът звъня на летището половин дузина пъти. Разговорът беше винаги еднакъв. Никой от ски клуба не беше съобщавал за разменен багаж.

Като крачех нагоре-надолу по мрачната стая с нерви, дрънчащи като пренатегнати струни на китара, спомних си старото поверие — нещастията идват по три. Ферис на пода, Дрюзак в болницата, сега това. Трябваше ли да съм бил по-бдителен? Знаех, че съм суеверен, и трябваше да покажа по-голямо уважение към суеверието. Хотелската стая, която на пръв поглед изглеждаше уютна и приветлива, сега само увеличаваше потиснатостта ми, и правех дълги безразборни разходки из града с надеждата да се изморя поне достатъчно, за да мога да спя през нощта. Климатът в Цюрих през зимата не предразполага към веселие. Под оловното небе даже езерото изглеждаше застинало в дупката си от векове.

На втория ден се признах за победен и най-накрая разопаковах чантата, която бях донесъл от Клотен. В нея нямаше нищо, което да идентифицира собственика й, нито тефтерче с адреси, нито чекови книжки, нито каквито и да било документи с или без име дори на хвърчащо листче, нито квитанции, снимки с или без надпис, нито монограми, просто нищо. Собственикът трябва да е бил извънредно здрав, защото в кожения сервиз с бръснарски принадлежности нямаше нито едно лекарство с име или етикет, само четка и паста за зъби, самобръсначка, флакон аспирин, талк за след бръснене и шише одеколон.

Започнах да се потя. Това беше отново стая 602. Винаги ли щях да бъда преследван от призраци, които се вмъкваха в живота ми за миг, променяха го и след това се измъкваха, вечно неидентифицирани?

Припомняйки си прочетените детективски романи, погледнах за шивашките маркови етикети на саката и костюмите. Макар и да бяха достатъчно представителни, всички дрехи изглежда идваха от големите фабрики за конфекция, които продаваха на магазини по целите Съединени щати. Имаше знаци на перални по някои от ризите. Може би при достатъчно време ФБР и да можеше да им открие следите, но не можех да се видя като търсещ помощ от ФБР.

Имаше пурпурен ски клин и лимоновожълто леко найлоново яке. Поклатих глава. Какво можех да очаквам от човек, който може да се появи на пистата, изглеждащ като знамето на малка гореща страна? Вървяха си със сакото с десен кучешки зъби. Трябва да си отварям очите за ярки цветни петна на склоновете.

Имаше само един ключ, ако изобщо можеше да се нарече така. Заедно с два костюма, фланелени панталони и кучешкото спортно сако имаше и смокинг. Това можеше да означава, че човекът е възнамерявал да прекарва поне част от времето си в някой лъскав хотел, където хората се обличат специално за вечеря. Единственото такова място, за което бях чувал, беше хотел „Палас“ в Сейнт Мориц, но вероятно имаше още дузина други. Но присъствието на смокинг би могло също да означава, че собственикът му възнамерява да отиде в Лондон, Париж или друг голям град, където официалното облекло е необходимо, докато е в Европа. Европа, дявол да го вземе, е просто прекалено голяма.

Мислех да позвъня в ски клуба в Ню Йорк като обясня, че е станало невинно объркване на летището в Цюрих и поискам да ми изпратят копие от списъка с имената и домашните адреси на пътниците в моя самолет. Известно време обмислях идеята да изпратя писма на всеки от над тристате пътници с моя разказ за грешката с багажа и да питам получателите дали не са изгубили своя, за да върна останалия в мен сак на неговия собственик. Но само след минута-две разбрах колко безнадежден е подобен план. След двата безплодни дни бях сигурен, че който и да е получил моя сак, няма да е склонен да го обяви.

Като се опитвах да си представя как приблизително изглежда крадецът (както вече го наричах в себе си), започнах да обличам някои от дрехите му. Сложих си една риза. Яката ми ставаше. Аз нося яка шестнайсет и половина инча. Ръкавите ми бяха къси приблизително с инч. Можех ли да си нося сантиметър и да измисля приемлива причина да меря шиите и ръцете на всички американци, дошли в Европа през зимата? Имаше два чифта хубави обувки, кафяви и черни, размер десет, „Уайт хаус & Харди“. Магазини в почти всеки голям град в Съединените щати. Никакъв отпечатък от крак в тях. Пробвах ги. Станаха ми идеално. Краката ми ще са сухи тази зима.

Кучешкозъбото сако също почти ми стана — беше малко широко в средата, но не прекалено. Не е някакво шкембе на средна възраст, а освен това човекът е скиор и вероятно в добра форма, независимо от възрастта. Панталоните ми бяха също малко къси. Така че човекът е малко по-нисък от мен, горе-долу пет фута и десет-единайсет инча. Поне няма да си губя времето с гиганти, шишковци или дребосъци.

Надявах се, че крадецът ще е също толкова пестелив, колкото аз възнамерявах да бъда, и ще носи моите дрехи, които досега без съмнение е намерил в сака ми, даже и да му стават малко приблизително, както и неговите на мен. Бях сигурен, че ако видя мой костюм да мине край мен, ще го позная. Разбирах, че се хващам за сламка — със седемдесет хиляди долара в джоба на него може би в момента му вземат мярка най-добрите шивачи в Европа. Изпитвах същото чувство на болка, което си представях, че изпитва всеки, който знае, че в този миг хубавата му жена е в леглото на друг мъж. Мъчително осъзнах, че съм женен за известен брой стодоларови банкноти. Не беше разумно. В края на краищата бях по-богат, отколкото само преди две седмици. Но то беше тук. Бях извън разума.

Междувременно имах в себе си около пет хиляди долара в брой. Аз имах пет хиляди долара струващо време, за да намеря човек с яка размер шестнайсет и половина инча, ръце трийсет и четири инча, обувки размер десет, и никакво намерение да върне седемдесет хиляди долара, които са му паднали от небето почти в буквалния смисъл.

Отново опаковах грижливо нещата, като оставих безвкусното сако отгоре, както го бях намерил, и си мислех, че имаше поне едно утешение — нямаше да има нужда да харча пари, за да заменя изгубения си гардероб с нов. Бог дарява и Бог отнема. Не знам какво бих правил, ако сакът беше пълен с женски неща.

* * *

Платих си сметката, взех такси до гарата и си купих билет първа класа до Сейнт Мориц. Единствените хора, с които бях говорил на идване в самолета, бяха двойката, която щеше да кара ски в Корвач в Сейнт Мориц. Те не ми казаха имената си, нито къде ще отседнат. Знаех, че шансът да са в състояние да дадат някаква полезна информация ако ги намеря, е безкрайно малък. Но трябваше да започна отнякъде. Цюрих нямаше повече чар за мен. Беше валяло и през двата дни, докато бях там.

В Чур, на час и половина път от Цюрих, трябваше да сменя влака с теснолинейка за Енгодине. Вървях покрай първокласния вагон, докато видях празно купе, влязох и оставих палтото си и двете чанти на мрежата над седалките.

Атмосферата в новия влак беше значително по-различна от тази в експреса от Цюрих, която беше делова и спокойна, със солидни, тежки типове, които четяха финансовите страници на „Цюрхер Цайтунг“. В приличащите на играчка вагончета на път за алпийските курорти имаше много млади хора, някои вече в скиорски костюми, и скъпо облечени хубави жени в кожи със съответен ескорт. Цареше ваканционна атмосфера, в която нямах настроение да се включа. Аз преследвах, исках да мисля и се надявах, че никой няма да дойде при мен да ми пречи. Недемократично затворих плъзгащата се врата на купето като пречка срещу нашествие. Но тъкмо преди да тръгне влакът, един мъж отвори вратата и запита на английски, доста учтиво:

— Извинете, господине, заети ли са тези места?

— Не мисля — казах колкото може по-неприветливо.

— Мила — повика мъжът някого в коридора, — ела тук.

Пухкава блондинка, забележимо по-млада от мъжа, в леопардово палто и съответстваща шапка, влезе в купето. Оплаквах горчиво всички хищни животни, застрашени от изтребване. Дамата носеше хубаво кожено куфарче за бижута и силно миришеше на мускусен парфюм. Огромен диамантен пръстен красеше пръста й над венчалната халка. Ако светът беше по-добре организиран, щеше да има размирици сред носачите и всички други работници в радиус десет блока от гарата. Немислимо в Швейцария.

Мъжът нямаше никакъв багаж, само няколко списания и „Интернешънъл Хералд Трибюн“ под мишница. Той ги пусна на седалката срещу мен и помогна на дамата да свали палтото си. Като го вдигаше нагоре, за да го сложи на мрежата, краят му ме забърса по лицето, като ме погъделичка и ме потопи в ухание.

— О — каза жената, — извинете, извинете.

Усмихнах се навъсено, като се сдържах да не си почеша лицето.

— Това е удоволствие.

Тя ме възнагради с усмивка. Не можеше да е на повече от двайсет и осем години, и досега очевидно е имала всички възможни причини да смята, че една нейна усмивка е наистина награда. Бях сигурен, че не е първата жена на мъжа, може би даже не втората. Обзе ме моментална неприязън към нея.

Мъжът свали яката от овча кожа, която носеше, и зелената мъхеста тиролска шапка с малко перо в панделката, и ги хвърли на мрежата. Около шията му беше завързан копринен шал, който той не свали. Когато седна, измъкна кутия с пури.

— Бил — каза жената недоволно.

— Аз съм във ваканция, скъпа. Остави ме да й се наслаждавам. — Бил отвори кутията.

— Надявам се, нямате нищо против, ако мъжът ми пуши — каза жената.

— Ни най-малко.

Поне ще убие малко от свръхмощния аромат на парфюма.

Мъжът побутна кутията към мен.

— Може ли да ви предложа една?

— Благодаря, не. Не пуша — излъгах аз.

Той измъкна малка блестяща ножичка и отряза края. Имаше дебели, брутални, гледани ръце, които отиваха на силно червеното му месесто лице, твърдите сини очи и челюсти. Не бих искал да работя за него или да съм му син. Прецених, че е над четиридесетгодишен.

— Чиста хаванска — каза той. — Почти невъзможно е да ги намериш у нас. Швейцарците са неутрални към Кастро, слава богу.

Той си послужи с фина златна запалка, за да запали пурата, и се облегна назад като пухтеше доволно. Аз мрачно гледах през прозореца снежния пейзаж. Бях си мислил също, че отивам на почивка. За пръв път ми мина през ума, че на следващата гара може би трябва да взема обратния влак и да се върна вкъщи. Само че къде е вкъщи? Помислих за Дрюзак, който не отиваше в Сейнт Мориц.

Влакът влезе в тунел и в купето стана абсолютно тъмно. Исках тунелът да продължи вечно. Със самосъжаление си спомнях нощите в „Свети Августин“ и си мислех, че тъмнината е моята стихия.

Малко след като излязохме от тунела се оказахме на слънце. Бяхме се изкатерили над сивия облак, който висеше над швейцарската равнина. Слънцето беше някак си обида за моята чувствителност. Мъжът сега дремеше с отметната назад глава и изгаснала пура в пепелника. Жена му държеше „Хералд Трибюн“ и четеше комиксите с унесено изражение. Изглеждаше глуповата, със закръглена уста, детски очи, ярки под леопардовата шапка. Това ли се надявах, че ще купя с парите си?

Тя усети, че я разглеждам, погледна ме също и кокетно хихикна.

— Падам си по комиксите — каза тя. — Винаги ме е страх, че Рип Кърби ще го убият в следващия брой.

Аз се усмихнах безсмислено, погледнах диаманта на пръста й, спечелен, бях сигурен в това, с честно съпружество. Тя ме изгледа косо. Мислех, че никого не е поглеждала направо.

— Виждала съм ви някъде по-рано — каза тя. — Не съм ли?

— Може би — казах аз.

— Не бяхте ли в самолета в сряда през нощта? Клубният самолет?

— Да, бях — казах аз.

— Бях сигурна, че ви познавам от още по-рано. Сън Вали може би?

— Никога не съм бил в Сън Вали.

— Това е чудесното при ските — каза тя, — срещаш едни и същи хора по целия свят.

Мъжът слабо изохка, събуден от нашите гласове. Излизайки от съня, той впери очи в мен с абсолютна враждебност. Имах чувството, че враждебността е негово естествено и основно състояние и че съм го изненадал, преди да се включи в нормалния трафик на обществото.

— Бил — каза жената, — този джентълмен беше с нас в самолета.

От начина, по който го каза, то прозвуча така, сякаш е огромно удоволствие за всички ни.

— Така ли? — каза Бил.

— Винаги смятам, че е късмет да пътуваш с американци — каза жената. — Езикът и всичко. Европейците те карат да се чувстваш такъв глупак. Мисля, че е дошло време за глът-глът. — Тя отвори куфарчето за скъпоценности, което държеше на седалката до себе си, и измъкна елегантна сребърна бутилка. Имаше и три малки хромови чашки една в друга върху запушалката, и тя даде една на мен, друга на мъжа си и остави третата за себе си. — Надявам се, че обичате коняк — каза тя, докато внимателно наливаше течността в чашите ни. Моята ръка трепереше и малко от коняка се изля върху нея. — О, толкова съжалявам — каза тя.

— Нищо — казах аз.

Причината да ми се разклати ръката беше, че мъжът си махаше копринения шал от шията и за пръв път видях каква връзка носи. Беше тъмночервена, вълнена. Това или беше връзката, която бях опаковал в чантата си, или друга точно като нея? Той кръстоса крака и аз погледнах обувките му. Не бяха нови. Имах точно същия чифт в багажа си.

— Това е за първия, който ще си счупи крака тази година — каза мъжът, като вдигна чашата си. Той се засмя грубо. Бях сигурен, че никога нищо не си е чупил. Беше точно типът човек, който никога не е бил болен дори ден през живота си и не носи нищо по-силно от аспирин със себе си, когато пътува.

Изпих коняка си на един залп. Имах нужда от това. И се зарадвах, когато дамата незабавно пак напълни чашата ми. Галантно вдигнах чаша към нея и се усмихнат широко и фалшиво, като се надявах, че влакът ще се блъсне, и тя с мъжа й ще бъдат смазани, така че да мога да претърся старателно тях и багажа им.

— Вие, хора, положително знаете как да пътувате — казах аз с преувеличено възхитено поклащане на глава.

— Бъди готов в чуждите страни — каза мъжът. — Това ни е мотото… Вижте… — Той протегна ръка. — Казвам се Бил. Бил Слоун. А малката лейди е Флора.

Аз стиснах ръката му и си казах името. Ръката му беше твърда и студена. Малката лейди (тегло сто двайсет и пет фунта, предполагам) се усмихна очарователно и наля още коняк.

Когато пристигнахме в Сейнт Мориц, бяхме вече уютна тройка. Научих, че живеят в Гринуич, Кънектикът, че мистър Слоун е голям майстор на голф, строителен предприемач, издигнал се сам, че, както предположих, Флора не е първата му жена, че той има син в Дийрфилд, който слава богу не ходи с дълга коса, че е гласувал за Никсън и два пъти е бил в Белия дом, че шумотевицата около Уотъргейт ще замре след месец и демократите ще съжаляват, че са я започнали, че това е третото им посещение в Сейнт Мориц, че са останали два дни в Цюрих, за да може Флора да пообиколи магазините, и че се канят да се настанят в хотел „Палас“ в Сейнт Мориц.

— Вие къде ще отседнете, Дъг? — попита Слоун.

— В „Палас“ — без колебание казах аз. Положително не можех да си го позволя, но не смятах да оставя извън погледа си новите си приятели на никаква цена. — Разбирам, че там е много забавно.

* * *

Когато пристигнахме в Сейнт Мориц, настоях да чакам с тях, докато багажът им пристигне с багажната кола. Никой от тях не си промени изражението, когато смъкнах голямата синя чанта от решетката.

— Знаете ли, че багажът ви е отворен? — попита Слоун.

— Ключалката е счупена — казах аз.

— Трябва да я дадете на поправка — каза той, докато напускахме купето. — Сейнт Мориц е пълен с италианци.

Неговият интерес можеше да означава нещо. Или нищо. Те двамата можеха да бъдат най-добрите актьори на света.

Те имаха осем сака, всичките чисто нови, нито един като моя. Това също можеше да не значи нищо. Трябваше да наемем допълнително такси за багажа, и то ни следваше нагоре по хълма през натоварените заснежени улици на града към хотела.

Хотелът имаше измъчваща с лъжливи надежди, слаба, неопределима миризма. Източникът й бяха парите. Спокойните пари. Фоайето беше като продължение на банковото хранилище в Ню Йорк. Гостите бяха третирани с помощта на нещо като мълчаливо благоговение, сякаш бяха икони с голяма възраст и стойност, крехки и заслужаващи боготворене. Имах чувството, че даже малките, изискано облечени деца с техните английски бавачки, които благоприлично се движеха по дебелите килими, знаеха, че не ми е мястото там.

Всички на рецепцията и в портиерната се ръкуваха с мистър Слоун и се покланяха на мисис Слоун. Очевидно бакшишите са били царски предишните години. Възможно ли е човек като Слоун, който може да си позволи жена като Флора и хотел като „Палас“, да избяга със седемдесет хиляди долара, които принадлежат на друг? И да носи на това отгоре обувките му? Отговорът, реших аз, вероятно е да. В края на краищата Слоун беше признал, че сам се е издигнал.

Когато казах на човека от рецепцията, че нямам резервация, лицето му прие дистанцираното изражение „няма-стаи-в-хана“ на хотелиерите през добрите сезони. Той проникна през маскировката ми моментално.

— Той е мой приятел — каза мистър Слоун, идвайки след мен. — Моля, настанете го.

Администраторът извърши важната малка работа да провери списъка и каза:

— Е добре, тук има една стая с две легла. Бих могъл…

— Много добре — казах аз.

— Колко ще останете, мистър Граймс? — попита чиновникът.

Поколебах се. Кой знае колко ще траят пет хиляди долара в такова място?

— Една седмица — казах аз. Ще прескачам портокаловия сок сутрин.

Всички се качихме с асансьора нагоре. Администраторът ме настани в стая съседна на семейство Слоун. Щеше да е добре, ако стените бяха по-тънки или бях трениран в електронната подслушвателна апаратура.

Стаята ми беше голяма, с широко двойно легло с розова покривка от атлас и великолепен изглед към езерото и планините зад него, чисти и прозрачни в светлината на късния следобед. В друга ситуация това щеше да е развеселяващо. Сега просто изглеждаше, че природата е безсърдечна и скъпа. Затворих щорите и в полумрака легнах с дрехите на мекото легло, а атласът шумолеше сладострастно под тежестта ми. Сякаш още усещах парфюма на Флора Слоун. Опитвах се да измисля начин бързо и сигурно да разбера дали Слоун е моят човек. Мозъкът ми беше вял и уморен. Двата дни в Цюрих ме бяха изтощили. Чувствах настъпваща слабост. Не можах да измисля нищо, освен да вися наоколо и да чакам. Но даже и да откриех, че той носи моята връзка и ходи наоколо с моите обувки, какво бих могъл да направя? Започваше да ме боли главата. Станах от леглото, бръкнах в кожения бръснарски несесер за флакончето с аспирин и глътнах две таблетки.

След това задрямвах на пресекулки и сънувах разпокъсани сънища. В тях се появяваше и изчезваше някакъв мъж, който можеше да бъде Слоун или Дрюзак и дрънчеше с връзка ключове.

* * *

Събудих се от звъна на телефона. Беше Флора Слоун, която ме канеше на вечеря. Направих се на ентусиазиран, когато приемах. Няма нужда да съм с вечерно облекло, ще вечеряме в града. Бил някак си е забравил да си опакова смокинга, и сега му е изпратен от Америка, но още не е пристигнал. Казах, че аз самият предпочитам да не се преобличам и взех студен душ.

За аперитива се срещнахме в бара на хотела. Слоун носеше тъмносив костюм. Не беше мой. Беше си сменил обувките. На масата имаше друга двойка от нашия самолет на пристигане, която също беше от Гринуич. Те бяха карали ски през деня и жената вече накуцваше.

— Не е ли чудесно? — каза тя. — Тъкмо мога да ходя всеки ден горе до клуб „Корвелия“ през следващите две седмици и да си лежа на слънце.

— Преди да се оженим — каза съпругът й, — тя непрекъснато ми разправяше колко много обича ските.

— Това беше преди да се оженим, скъпи — каза жената отстъпчиво.

Слоун поръча бутилка шампанско. Тя се свърши бързо и другият човек поръча нова. Ще трябва да напусна Сейнт Мориц, преди да дойде моят ред да се реванширам. Беше лесно да обичаш бедните в тази атмосфера.

Отидохме да вечеряме в ресторанта на една обикновена хижа наблизо и изпихме още много шампанско. Цените не бяха обикновени. По време на вечерята научих за Гринуич много повече, отколкото исках да знам: кой беше почти изхвърлен от голф клуба, коя дама какво е правила с кой гинеколог, колко струва новата пристройка на къщата на Пауълс, кой води смелата борба срещу докарването на черните деца в градските училища. Дори ако имах гаранция, че ще получа обратно своите седемдесет хиляди долара преди края на седмицата, не знам как бих могъл да понеса необходимите вечери.

След вечерята беше още по-лошо. Когато се върнахме в хотела, двамата мъже отидоха да играят бридж, а Флора ме помоли да я заведа да танцува в Кингс клуб долу. Куцащата жена дойде с нас да гледа. Когато заехме маса, Флора поиска шампанско, и този път то беше честно и истински за моя сметка.

Никога не съм обичал да танцувам, а Флора беше от тези жени, които така притискат партньора си, сякаш искат да му отрежат всяка възможност за бягство. В залата беше горещо и адски шумно, моят фланелен жакет прекалено тежък и прекалено тесен под ръцете на Флора и бях удавен в нейния парфюм. Освен това тя тананикаше влюбено в ухото ми, докато танцувахме.

— О, толкова се радвам, че те намерихме — прошепна тя. — Бил не можеш да го замъкнеш на танци. И се обзалагам, че си също и голям скиор. Движенията ти са като на такъв. — Сексът и всички други човешки дейности бяха явно неизкоренимо вплетени в съзнанието на мисис Слоун. — Ще караш ли утре ски с мен?

— С най-голямо удоволствие — казах аз.

Ако бях съставил списък на хората, които бих могъл да подозирам в открадването на моя сак, семейство Слоун щеше да бъде някъде много далече накрая.

Беше след полунощ, две бутилки шампанско изпити, когато най-после успях да кажа край. Подписах чека и изпратих двете дами до горе, където съпрузите им играеха бридж. Слоун губеше. Не знаех дали се радвам или съжалявам. Ако бяха моите пари, щях да ридая. Ако са негови, щях да викам ура. Встрани от неговия приятел от Гринуич на масата бяха хубав посивяващ мъж на около петдесет и възрастна дама, отрупана с бижута, с груб испански акцент, като мученето на крава. Красивите хора от международния комплект.

Докато ги наблюдавах, красивият посивяващ мъж направи малък шлем.

— Фабиан — каза Слоун, всяка година се виждам да ти пиша чек.

Човекът, когото Слоун нарече Фабиан, се усмихна меко. Имаше чаровна усмивка, почти женска по приветливост, с постоянни бръчици от смях около лазурните тъмни очи.

— Трябва да призная — каза той — че имам скромен, малък набег на късмет. — Имаше мек дрезгав глас и малко странен акцент. От говора му не можех да позная от къде е.

— Скромен! — каза Слоун. Той не беше приятен губещ.

— Аз отивам да спя — каза Флора. — Ще карам ски сутринта.

— Идвам веднага — каза Слоун. Той разбъркваше картите така, сякаш се готвеше да ги използва като оръжие…

Изпратих Флора до вратата й.

— Не е ли готино — каза тя, — ние сме един до друг. — Тя ме целуна по бузата за лека нощ, хихикна, каза: — Лека — лека! — и си влезе.

Не ми се спеше, седнах и почнах да чета. Чух стъпки след половин час и вратата на Слоун се отвори и затвори. Имаше някакво мърморене през стената, което не можах да разбера, и след това настъпи тишина.

Дадох на двойката още петнайсет минути, за да заспи, и след това тихо отворих вратата на стаята си. По целия коридор пред вратите бяха наредени чифтове обувки, мъжки и женски мокасини, джапанки, патентовани кожени, скиорски, във вечния сексуален ред. Два по два, вход в Ноевия ковчег. Но пред вратата на Слоун стояха само изящните кожени обувки, които Флора носеше във влака. По някаква причина нейният съпруг не беше оставил кафявите обувки с каучукови подметки, вероятно десети размер, да му ги лъснат. Безшумно затворих вратата си, за да обмисля какво означаваше това.

10

— Безпокоя се за съпруга си — каза ми Флора Слоун.

Пиехме аперитива си преди обяд, седнали на слънце на терасата на „Корвелия Клуб“, сред крайморските гърци, милански индустриалци, хора, които са се фотографирали край басейните на Акапулко, и жените от всички националности, които паразитираха върху всичките тях. Флора Слоун, която очевидно не беше това, което някога се наричаше „добре възпитана“ и която при възбуда заговорваше с език и акцент, които можеш да очакваш от келнерка в Ню Джърси, обслужваща изключително шофьори на камиони, беше напълно у дома си тук и приемаше всяко внимание и почтително отношение с кралски апломб. Аз от своя страна се чувствах като човек, който току-що е спуснат зад линията на фронта при неприятеля.

Временното членство ми струваше сто и двайсет франка за две седмици, но трябваше да следвам Слоун, където и да отидеха. Не че самият Слоун беше често пред очите ми. Сутрин според Флора той прекарваше в телефонни разговори с офиса си в Ню Йорк цели часове, а следобед и вечер играеше бридж.

— Той няма даже да има тен, когато се върнем в Гринуич — оплакваше се тя. — Хората няма да повярват, че е видял поне един Алп.

Междувременно аз имах честта да съпровождам Флора Слоун надолу по склона и да й купувам обяд. Тя беше добра скиорка, но една от тези жени, които пищяха, като стигнеха до стръмно място, и постоянно се оплакваше от обувките си. Прекарвах порядъчно дълго коленичил в снега и отпускащ щрамерите, които след три завоя трябваше да затягам отново. Не исках да се появявам с червения клин, който бях намерил в сака, и си купих приличен морскосин костюм.

Вечерта имаше неизбежните изпотяващи танци и шампанско. Мадам Слоун ставаше прогресивно все по-влюбена и имаше гадния навик да навира езика си в ухото ми, докато танцувахме. Исках да вляза в стаята им и да я претърся, но не по този начин. Имаше богат избор на причини за моята студенина, не най-малката от които беше пълната липса на всякакъв отговор на какъвто и да е сексуален стимул, настъпила след момента, в който разбрах, че седемдесетте ми хиляди долара са изчезнали. Парите са власт. Знаех това. Не ми беше хрумвало, че липсата им води до импотентност. Всеки опит за изпълнение от моя страна, бях сигурен, би бил гротескно неадекватен. Флиртаджийството на Флора Слоун беше достатъчно изпитание. Нейният присмех би бил катастрофа. Предвиждах години при психиатър пред себе си.

Моите детективски усилия бяха патетично безполезни. Няколко пъти бях чукал на вратата на Слоун под различни претексти с надеждата да бъда поканен, така че да мога поне да хвърля бърз повърхностен поглед на стаята им, но независимо дали отговаряше мъжът или жената, всички разговори се състояха в антрето при едва открехната врата.

Отварях вратата си всяка нощ, когато хотелът заспиваше, но кафявите обувки не се появиха в коридора. Почнах да мисля, че във влака съм бил жертва на халюцинации и Слоун никога не е носил кафяви обувки с гумени подметки и никога не е имал червена вълнена връзка около шията си. Бях засегнал тези дни темата за размяна на багаж по летищата, но Слоун не проявиха никакъв интерес. Реших да остана една седмица просто с надеждата нещо да стане, а после да си отида. Нямах никаква представа къде. Зад Желязната завеса може би. Или Катманду. Дрюзак ме преследваше.

— Тези проклети партии бридж — въздишаше Флора над нейната Блъди Мери^[3]. — Той пропилява цяло състояние. Те играят на пет цента за точка. Всеки знае, че Фабиан е практически професионалист. Идва тук всяка зима по за два месеца и си отива богат. Опитвам се да кажа на Бил, че просто не е толкова добър на бридж колкото Фабиан, но той е такъв инат, и отказва да повярва, че някой е по-добър от него в каквото и да е. После като загуби се сърди на мен. Това е най-лошият губещ на света. Няма да повярваш, какви неща ми казва. Когато се качва горе след някоя от тези ужасни игри, настъпва кошмарно време. Не съм могла да се наспя прилично нито една нощ, откакто сме тук. Сутрин трябва да се търкалям, за да си обуя скиорските обувки. Когато си тръгваме от тук ще бъда износена стара вещица.

— О, стига, Флора — казах аз очакваното възражение. — Не можеш да изглеждаш като вещица дори да се опитваш. Изглеждащ цветуща.

Това беше вярно. През всички часове на денонощието, каквото и да облечеше, тя изглеждаше като разцъфнал божур.

— Външността лъже — каза тя мрачно. — Не съм толкова силна, колкото изглеждам. Бях много деликатна като дете. Откровено казано, душичко, ако не знаех, че ме чакаш долу всяка сутрин, мисля, че щях да си стоя в леглото цял ден.

— Бедното момиче — казах аз със симпатия.

Мисълта Флора да си остане в леглото беше възхитителна, но не по причина, за която тя би помислила. С писта без нея веднага бих върнал наетите си ски и обувки и не бих се качил повече на планината тази зима. Даже с добре дошлото откритие, че очите ми служат както трябва, когато карам ски, след Върмонт спортът вече не ми доставяше радост.

— Има проблясък на надежда — каза Флора. Тя ме погледна косо по този страничен, автоматично предизвикателен начин, който се научих да мразя. — Нещо се е случило и Бил може би ще трябва да се върне в Ню Йорк следващата седмица. Тогава ще можем да прекарваме цялото си време заедно. — Това цялото беше така гръмогласно подчертано, че ме накара да се огледам неловко дали някой не ни е чул. — Няма ли да бъде просто прекрасно?

— Пппппрекрасно — казах аз. Заеквах за пръв път, откакто бях напуснал „Свети Августин“. — Ннннека… нека отидем да обядваме.

* * *

След обяд тя ми подари часовник. Беше голям дебел модел, с гаранция за точност под триста фута вода или ако го пуснат от покрива на високо здание. Имаше спирачен механизъм и куп приспособления. Правеше всичко, освен изпълнение на швейцарския национален химн.

— Не трябваше — казах аз слабо.

— Искам да мислиш за тази чудесна седмица винаги, когато поглеждаш колко е часът — каза тя. — Няма ли да получа поне една малка целувчица за него?

Бяхме в едно stubli в средата на града, където бяхме спрели по пътя за хотела след следобедните ски. Харесвах го, защото нямаше нито бутилка шампанско в цялата къща. Мястото миришеше на топено сирене и мокра вълна от другите скиори, които бяха напълнили стаята и пиеха бира. Аз я клъвнах по бузата.

— Не ти ли харесва? — попита тя. — Имам предвид часовника.

— Харесва ми — казах аз. — Чччччестно. Просто е много екстравагантно.

— Не всъщност, душичко — каза тя. — Ако ти не беше дошъл, щеше да се наложи да вземам ски учител, а ти знаеш колко струва това в такова място. И на това отгоре трябваше да им купувам обеди. А колко изяждаха! Мисля, че ядат картофи през цялото останало време и се зареждат през зимата. — Беше вятърничава, но имаше силно чувство за икономика. — Хайде, позволи ми да ти го сложа — каза тя. Тя го нахлузи на ръката ми и закопча тежката сребърна верижка. — Не е ли просто абсолютно мъжки?

— Предполагам, че може да се нарече така.

Когато най-после се отърва от семейството, мога да го занеса обратно в магазина и да го препродам. Трябва да струва най-малко триста долара.

— Само не казвай на Бил за това — каза тя. — Това е малка тайна между теб и мен. Малка скъпа тайна. Ще запомниш, нали, душко?

— Ще запомня. — Това беше обещание, което категорично щях да изпълня.

* * *

Кризата настъпи на следващата сутрин. Когато тя слезе в хола, където я чаках както обикновено в десет, не беше в скиорски костюм.

— Боя се, че няма да мога да карам ски с теб тази сутрин, душко — каза тя. — Бил трябва днес да отиде в Цюрих и аз ще го изпратя на гарата. Горкият човек. При този разкошен сняг и приказно време и всичко останало. — Тя се засмя. — И трябва да остане и през нощта. Не е ли просто много лошо?

— Ужасно — казах аз.

— Надявам се, че няма да си самотен, като караш сам.

— Щом нищо не може да се направи, нищо не може да се направи — казах аз мъжествено.

— Всъщност — каза тя, — на мен днес и без това много не ми се карат ски. Имам идея. Защо не се качиш сега горе да си направиш упражненията и не слезеш в един часа, за да обядваме заедно в някое уютно местенце? Влакът на Бил заминава в един без двайсет. Можем да прекараме един следобед мечта заедно.

— Страхотна идея — казах аз.

— Ще започнем с превъзходна студена бутилка шампанско в бара — каза тя, — и след това просто ще видим как тръгват нещата. Привлекателно ли ти звучи?

— Превъзходно.

Тя ми подари една от нейните многозначителни усмивки и се върна горе при мъжа си. Излязох на студения сутрешен въздух и усетих как замръзва лицето ми. Нямах никакво намерение да карам ски. Ако вече никога не видех чифт ски пред себе си, щеше да ми е все това. Съжалявах, че някога бях чул от Уелс за самолета на ски клуба, което беше началното звено от веригата събития, които доведоха неумолимо мисис Слоун в леглото ми. Все пак трябваше да призная, че ако бях прелетял океана с обикновен самолет и багажът ми беше откраднат, нямаше да имам ни най-малка представа къде бих могъл да го търся. А чрез Слоун се запознах с доста от пътниците на самолета и бих могъл да опитам върху тях гамбита на моя загубен багаж. Вярно е, че досега това не беше дало нищо, но винаги можех да се надявам, че на следващия връх или в следващия алпийски бар може да изскочи някое лице, неволно изохкване или непредпазлива дума могат да ми посочат следата към моя успех.

Мислех и да напусна Сейнт Мориц със същия влак като Слоун, но като стигнем в Цюрих какво да правя? Не можех да се мъкна с него по целия град, за да го следя.

Размишлявах върху мечтания следобед пред себе си, започващ с превъзходна бутилка шампанско (за моя сметка) и изстенах. Млад човек, който се клатушкаше на патерици надолу по улицата, ме чу, обърна се и се втренчи с любопитство в мен. Всеки със своя кош камъни.

Обърнах се и погледнах в една витрина. Отражението ми се втренчи в мен. Младеещ мъж в скъп скиорски костюм, на почивка в един от най-блестящите курорти в света. Можеха да ме снимат за реклама в някое шикарно туристическо списание. Парите не са пречка. Ваканцията на вашите мечти.

След това се ухилих на себе си върху стъклото. Дойде ми идея. Тръгнах надолу по улицата след човека с патериците. Малко накуцвах. Когато го настигнах, куцах забележимо. Той ме погледна със симпатия.

— Вие също ли?

— Само навяхване — казах аз.

Докато стигна до малката частна болница, удобно разположена в центъра на града, вече правех истинско впечатление на човек, който се е търкалял надолу поне половин планина.

* * *

След два часа излязох от болницата. Бях снабден с патерици и левият ми крак беше в гипс до над коляното. Седях в един ресторант през остатъка от сутринта, като пиех черно кафе, ядях кроасани и щастливо четях вчерашния „Хералд Трибюн“.

Младият доктор в болницата беше скептичен, когато му казах, че със сигурност съм си счупил крака.

— Пукване като косъм, вече два пъти ми се е случвало — казах му аз.

Още по-скептичен стана, когато видя рентгеновата снимка, но когато продължих да настоявам, той сви рамене и каза:

— Е добре, кракът си е ваш.

Швейцария е страна, в която можете да получите всякакъв вид медицинска помощ, за която плащате — независимо необходима ли е или не. Бях чувал за човек, който получил леко заразяване с гъбички на пръста си и бил обсебен от идеята, че това е рак. Лекари в Съединените щати, Англия, Франция, Испания и Норвегия са го уверявали, че това е само лека гъбична инфекция, която ще мине, и са му предписали мехлеми. В Швейцария, срещу съответна цена, той най-после успял да уреди да му ампутират пръста. Сега щастливо си живее в Сан Франциско без палец.

В един часа взех такси обратно до „Палас“. Приех съчувствената усмивка на човека от рецепцията с изнурена усмивка и фиксирах на лицето си изражение на стоическо страдание, докато трополях към бара.

Флора Слоун седеше в ъгъла до прозореца с неотворена бутилка шампанско в кофичка с лед на масата пред нея. Беше облечена в прилепнал зелен панталон и пуловер, който подчертаваше по-голямата част от щедрия й и, трябва да призная, добре оформен бюст. Нейното леопардово палто беше на стола до нея, и ароматът на парфюма й правеше бара да мирише на цветарски магазин, пълен с екзотични тропически цветя.

Тя изпъшка, когато ме видя да се олюлявам при влизането, като неловко си служех с патериците.

— О, гадост — каза тя.

— Няма нищо — казах аз. — Само косъмно счупване. Ще ми свалят гипса след шест седмици. Поне докторът така каза.

Строполих се на стола със звук, който чувствителни уши биха определили като сподавен стон, и поставих гипса върху стола срещу мен.

— Как по дяволите направи това? — попита тя сърдито.

— Не ми се отвори автомата. — Това беше вярно, не бях докосвал ските си тази сутрин. — Кръстосах си ските и автоматът не се отвори.

— Дяволски странно — каза тя. — Ти не си падал нито веднъж, откакто си тук.

— Мисля, че не внимавах — казах аз. — Предполагам, че мислех за този следобед и…

Изражението й се смекчи.

— Горкото ми пиленце — каза тя. — Добре, можем поне да си изпием шампанското.

Тя започна да прави знаци на бармана.

— Забранено ми е да пия — казах аз. — Докторът особено наблегна на това. Пречи на заздравяването.

— Всеки, когото познавам със счупени кости се залавя здраво с пиенето — каза тя. Не беше жена, която харесваше да я лишават от шампанското й.

— Може би — казах, — аз имам чупливи кости, така каза докторът. — Направих болезнена гримаса.

Тя леко докосна ръката ми.

— Боли, нали?

— Малко — признах аз. — Действието на морфина започва да намалява.

— Все пак — каза тя, — можем поне да обядваме…

— Мразя да те разочаровам, Флора, но съм малко сащисан. Всъщност съм на път да се откажа. Докторът каза, че е по-добре днес да лежа с повдигнат крак върху възглавница. Ужасно съжалявам.

— Добре, мога да кажа само, че си избрал неподходящ ден да се чупиш. — Тя изтупа кашмирената си гръд. — А аз специално се облякох за теб.

— Произшествията стават, когато е писано — философски казах аз. — А ти наистина изглеждаш много добре. — Аз се изправих на крака. Или по-скоро на крак. — Мисля, че е по-добре сега да се кача горе.

— Ще се кача с теб, за да направя да ти е готино. — Тя започна да се надига.

Отклоних я с ръка.

— Ако нямаш нищо против, в момента бих предпочел да съм сам. Винаги е било така, когато нещо не ми е наред, още от дете. — Не исках да лежа безпомощен в креват, когато Флора Слоун ще щъка свободно по стаята. — Изпий шампанското и заради мен, скъпа. Моля, запишете бутилката на моята сметка — казах аз на бармана.

— Може ли да мина да те видя по-късно? — попита тя.

— Ами аз ще опитам да заспя. Ще те повикам по-късно, ако се събудя. Само не се безпокой за мен, скъпа.

Оставих я тук, най-яркото и пищно цвете в градината, великолепна и нацупена в своя тесен зелен панталон и прилепнал пуловер, и започнах да маневрирам из бара.

Когато последната светлина на следобеда угасваше по най-далечните върхове, които можех да видя от прозореца си, вратата на стаята ми се отвори тихо. Лежах удобно в леглото, просто зяпайки без мисъл тавана. Бях си поръчал обяд в стаята и си хапнах юнашки. За щастие келнерът се беше върнал и беше прибрал подноса, защото на вратата се показа главата на Флора Слоун.

— Не исках да те безпокоя — каза тя. — Исках само да видя дали нямаш нужда от нещо. — Тя влезе в стаята. Едва можех да я различа в здрача, но можех да усетя миризмата й. — Как си, душичко?

— Жив — казах аз. — Как попадна тук? — Инвалидността ме избавяше от необходимостта да бъда галантен.

— Камериерката ме въведе. Аз й обясних. — Тя дойде отстрани на леглото ми и докосна челото ми с жеста на Флоурънс Найтингейл. — Нямаш температура — каза тя.

— Докторът каза, че мога да очаквам през нощта.

— Добре ли прекара следобеда? — попита тя, като седна на ръба на кревата.

— Имал съм и по-добри. — Това не беше вярно поне за времето, което бях прекарал в Сейнт Мориц.

Внезапно тя се наведе и ме целуна. Нейният език, както винаги, беше активен. Аз се извих, за да мога да дишам, и моят болен крак (както сега гледах на него) падна от края на леглото. Изохках реалистично. Флора стана, зачервена, дишаща тежко.

— Съжалявам — каза тя: — Причиних ли ти болка?

— Не всъщност — казах аз. — Това е само… е, нали знаеш… внезапни движения.

Тя стоеше и гледаше надолу към мен. В стаята беше прекалено тъмно, за да мога да видя ясно лицето й, но ми се стори, че се заражда подозрение.

— Знаеш ли — каза тя, — моя приятелка намери млад човек по склона на Гщаад, уговорили си среща вечерта, и, хм, да направят това, а той си счупил крака в три следобед, но това не го спряло. В десет вечерта те направили това.

— Може би той е по-млад от мен — казах аз неубедително. — Или е имал друг вид счупване. — Във всеки случай, за пръв път… с теб, имам предвид… Не бих искал да бъде иначе, освен съвършено.

— Да-а — каза тя. Гласът й беше равен и неубеден. — Добре, по-добре да си отида. Днес има парти и трябва да се приготвя. — Тя се наведе и ме целуна целомъдрено по челото. — Ако искаш — каза тя — мога да мина след партито.

— Не мисля, че е много мъдра мисъл, наистина — казах аз.

— Може би не. Добре, приятен сън — и напусна стаята.

Лежах по гръб, отново зяпах тавана в тъмното и мислех за героичния млад човек от Гщаад. Още един ден, мислех си аз, и се махам от тук, с или без патерици. Все пак Флора Слоун беше ми дала една идея. Без ключ от стаята ми, тя беше влязла. Камериерката…

* * *

Тази вечер вечерях сам, късно. От разстояние видях Флора Слоун, в ярка вечерна рокля, понесена към своето парти с група хора, някои от които познах, други не, всеки от които би могъл да има моите седемдесет хиляди долара в банка. Ако Флора ме е видяла, не го показа. Вечерях бавно и когато се качвах на моя етаж нарочно не си поисках ключа. Коридорът, в който беше моята стая, беше празен, но след малко издебнах нощната камериерка, която излизаше от една отдалечена стая. Застанах пред стаята на Слоун и повиках момичето.

— Ужасно съжалявам — казах аз, като тръгнах тежко към жената с моите патерици — но изглежда съм си забравил ключа. Може ли да ми отворите, моля?

Не бях я виждал преди. Тя извади ключ от джоба на престилката си и отвори. Казах „благодаря“ и влязох, като затворих вратата след себе си. Стаята беше приготвена за нощта, леглото свалено, страничните лампи меко светеха. Мирисът на парфюма на Флора Слоун беше навсякъде. С изключение на това, би могла да бъде която и да е стая от хотела. Дишах тежко, движех се внимателно. Отидох до големия гардероб и отворих вратата. Женски дрехи. Познах различни от тях, скиорски екипи. Отворих съседната врата. Дълга редица костюми, подредени ризи. На пода шест чифта обувки. Кафявите обувки, които Слоун носеше във влака, бяха последните в редицата. Наведох се несръчно, почти се преобърнах, и взех дясната обувка. След това седнах на малък стол с права облегалка и си свалих дясната обувка. Левият ми крак беше в гипс. Опитвах се да пъхна крака си в кафявата обувка. Успях едва наполовина. Трябва да е била поне два номера по-малка от моята — осми размер. Седях така един момент, с обувката в ръка, като я гледах вцепенено. Бях загубил почти седмица, скъпоценно време и едно малко състояние за фалшива следа. Седях така в меко осветената стая, като глупаво държах обувката в ръка, когато чух тракане на ключ в ключалката. Вратата се отвори и Бил Слоун, облечен за път, с малко куфарче в ръка, влезе в стаята.

Той спря като ме видя и изпусна куфарчето. То издаде лек, луксозен звук върху дебелия килим.

— Какво по дяволите…? — каза той.

Той не звучеше сърдито. Не беше имал време да се разсърди.

— Здрасти — казах аз глупаво. — Здрасти, Бил. Мислех, че си в Цюрих.

— Обзалагам се, че си мислел. — Тонът му започна да се повишава. — Къде по дяволите е Флора?

Той запали горната лампа, сякаш жена му би могла да се крие в сенките.

— Отиде на парти.

Не знаех дали трябва да стана или да остана където бях. Ставането беше проблем с гипсирания ми крак и чорапа на другия.

— Отиде на парти. — Той поклати глава свирепо. — А ти какво търсиш тук?

— Забравих си ключа — казах аз, като разбирах колко невероятна беше цялата сцена. — Помолих камериерката да ми отвори вратата и не забелязах…

— Какво правиш с обувката ми? — Всеки въпрос беше дъга от непрекъснато нарастваща крива.

Погледнах обувката, като че ли я виждам за пръв път.

— Честно казано, не знам — казах аз. Изпуснах я на пода.

— Часовникът — каза той. — Проклетият часовник.

Погледнах го автоматично. Беше десет и десет.

— Знам откъде имаш този проклет часовник. — Сега не можеше да се сгреши заплахата в гласа му. — Жена ми. От моята глупава проклета жена.

— Това беше… добре… един вид малка лична шега.

Нищо в живота ми досега не ме беше подготвило за ситуации като тази и аз горчиво съзнавах, че импровизациите ми в момента далече не бяха блестящи.

— Всяка година тя запламва от любов към някакъв идиотски ски учител и му дава часовник. За начало — каза той. — Само като начало. И така, тази година ти си избраникът. Откриването на Сейнт Мориц.

— Това е само часовник, Бил — казах аз.

— Тя е най-измамната малка кучка в бизнеса — каза Слоун, като застрашително надвисваше над мен. — И аз си мислех, добре, тази година, най-после, тя е навън с някого, на който мога да имам доверие.

Той заплака. Беше ужасно.

— Моля те, Бил — умолявах го аз. — Не плачи. Кълна се, че нищо не се е случило.

Бих искал да можех да му обясня, че не съм имал и най-слабо прищракване на сексуално желание или и най-малката надежда за консумация през последните седем дни.

— Ти се кълнеш — изръмжа той, ридаейки. — Кълнеш се. Те всички се кълнат. — С изненадващо бързо движение той сграбчи ръката ми и я задърпа. — Върни ми този проклет часовник, кучи сине.

— Разбира се — казах аз със забележимо достойнство.

Разкопчах го и му го дадох. Той го погледна, закрачи към прозореца, отвори го и запокити часовника в нощта навън. Възползвах се от отдалечаването му, за да се изправя и закрепя върху патериците си. Той се обърна и се върна към мен, твърде близко. Усетих миризмата на уиски в дъха му.

— Трябва да те закова на масата. Но не удрям сакати. — Той ритна моя гипс, не много силно, но достатъчно, за да ме накара да се олюлея. — Не знам какво си търсил тук и не искам да знам. Но ако не си вън от този хотел и от този град до утре сутринта, ще накарам да те изхвърлят физически. Когато швейцарската полиция се разправи с теб, ще съжаляваш, че някога въобще си виждал планина.

Той отново се хвърли надолу, грабна единствената ми обувка от пода и я запрати през прозореца след часовника. Това беше най-странният вид отмъщение, за което някога бях чувал. Той още ридаеше. Нямаше никакво съмнение във факта, че въпреки че изглеждаше точно обратното (всички тези телефонни разговори сутрин, всичките партии бридж), той беше обвързан със силна и необикновена страст за мъж на неговата възраст и темперамент към своята жена.

Той беше седнал като голяма трагична мечка с глава върху ръцете, хълцайки, когато напуснах стаята на патериците си.

11

Рано на другата сутрин чаках влака за Давос. Това е ски курорт на около два часа от Сейнт Мориц, известен с дългите си писти, които нямах намерение да използвам. Започвах да мразя зимата и вида на зачервените щастливи лица, скърцането на снега под краката, подрънкването на звънчетата на шейните, ярките цветове на скиорските шапки. Тъгувах за комфорта на мекото южно време, климат, в който решенията можеха да се отлагат за утре. Преди да си купя билет на гарата, самата тя омразна живописна постройка на дъното на долината, аз обмислях варианта да се откажа да се отправя към Италия, Тунис, Средиземноморското крайбрежие на Испания в последен пристъп на разрушително разточителство. Но първият пристигнал влак беше за Давос. Взех това за поличба и с помощта на носача се изкатерих във вагона. Бях обречен на зимата на една студена страна.

Влакът си пробиваше път през най-внушителния планински пейзаж в света, със стремителни върхове, фантастични клисури, високи висящи мостове над димящи потоци. Слънцето ярко сияеше над всичко това от чистото синьо небе. Не оцених нищичко.

* * *

Когато пристигнах в Давос, взех такси и отидох директно в болницата, за да ми махнат гипса, като се съпротивлявах упорито на всякакви опити на лекарите да ме пратят на рентген.

— Само кажете кога и къде, сър, ви беше поставен този гипс? — попита един от докторите, като ме видя весело да скачам от масата.

— Вчера — казах аз — в Сейнт Мориц.

— А — каза той — Сейнт Мориц.

Той и другият лекар си размениха многозначителни погледи. Очевидно те никога няма да изберат Сейнт Мориц за медицинска помощ.

По-младият от двамата лекари ме придружи до касата, за да се увери, че ще платя за операцията. Сто швейцарски франка. Сделка. Докторът ме гледаше объркан, докато отварях големия сак, който бях оставил на входа, вадех един чорап и една обувка и ги обувах. Когато излизах през вратата с моите чанти, бях сигурен, че го чух да казва на касиера: „Americanish“, сякаш това обясняваше всички ексцентричности.

Пред вратата имаше такси, от което сваляха дете в гипс. Бях в зоната на счупените кости. Подхождаше на настроението ми. Влязох в таксито и след кратка схватка с немския език успях да накарам шофьора да разбере, че искам да ме закара в по-евтин хотел. Карахме през града и минавахме покрай хотели с големи индивидуални балкони за всяка стая, които в други времена бяха използвани за проветряване на болните, превърнали предвоенния Давос в туберкулозната столица на света. Сега сградите бяха спортни хотели, но при моите сегашни обстоятелства всичко, за което можех да мисля, докато пътувахме покрай тези безкрайни празни балкони, бяха изчезналите хиляди навлечени фигури, легнали на редици на студеното слънце, храчещи кръв.

Шофьорът на таксито ме закара в малък хотел, принадлежащ на зет му, с хубав изглед към железопътните линии. Зетят говореше английски и нашите преговори бяха дружелюбни. Цената на единична стая с баня надолу по хола не беше съвсем дружелюбна, но след грабителите в „Палас“ беше поне благосклонна.

Тясното легло не беше покрито с коприна и стаята беше толкова малка, че в нея нямаше място за големия ми сак. Собственикът обясни, че след като разопаковам мога да го оставя навън в хола заедно с дрехите, които не могат да се поберат в малкото отделение на миниатюрния гардероб. Ще бъде в безопасност, каза той, в Швейцария няма крадци. Не се засмях.

Разопаковах както дойде, като натъпквах дрехите на непознатия в шкафа. Оставих смокинга в чантата. Бях го обличал в Сейнт Мориц няколко пъти, когато се налагаше, и спомените, свързани с него, не бяха от типа на предизвикващите носталгия. Ако крадец най-после се появи в Швейцария и се случи да го хареса, ще бъде добре дошъл.

Взех топла вана, като търках обръснатия си крак, който беше в гипса. Беше започнал да ме сърби. В стаята облякох шортите, които бях намерил в сака. Бяха от коприна, бледо сини и трябваше да ги нагъна около талията, за да не ми паднат, но бях се отказал да давам за пране каквото и да било в „Палас“ и малкото дрехи, които имах във втората си чанта до една се нуждаеха от пране. Сакото, което бях носил над океана, в Цюрих и Сейнт Мориц, когато не бях със смокинг, беше смачкано. Поколебах се за момент, след това извадих сакото на кучешки зъби от шкафа и го облякох, като се надявах, че никой от познатите ми няма да се случи в Давос, за да ме види с него. Сложих портфейла с остатъка от състоянието си във вътрешния джоб. При това се чу леко шумолене. Бръкнах по-дълбоко и извадих сгънат лист хартия. Беше розов, парфюмиран и изписан с женски почерк.

Ръцете ми се разтрепериха. Стоварих се на леглото и зачетох.

На луксозно оцветената хартия нямаше адрес, нито дата.

„Любов моя“, започваше писмото. „О, скъпи! Надявам се, че няма да бъдеш безумно отчаян. Не мога да дойда в Сейнт Мориц тази година…“ Почувствах, че цялото ми тяло се разтреперва, когато прочетох това, сякаш лавина беше паднала от някой от околните върхове и беше разтърсила града до основи. „Бедният стар Джок падна от своя верен Росинант, когато е кретал към къщи след лов преди три дни, счупи си бедрото и от тогава е в агония. Местният доктор знахар, чиято практика датира от Кримската война, само издаде съжалителни писъци, когато му поискахме диагноза, така че закарахме Джок в Лондон. Хирурзите спорят дали да го оперират или не, няма изгледи да решат, а междувременно горкото старо създание само лежи там и ръмжи в леглото си от болка. Естествено, скъпата малка женичка не може да отиде да се мотае по Алпите, когато драмата е така отвратително прясна. Така че аз снова до болницата и обратно, нося цветя и джин, разведрявам трескавото чело и го уверявам, че ще бъде в състояние отново да ходи на лов следващата година, което, както знаеш, е главното му и практически единствено занятие в живота.

Но не всичко е загубено. Бях обещала да посетя моята мила леля Ейми във Флоренция на quatorze февруари. До тогава ситуацията ще се е успокоила и съм сигурна, че старият скъп Джок ще настоява да отида. Леля Ейми има къща пълна с гости, така че ще отседна в Екселсиор. Което е също така добре. Или даже по-добре. Ще търся твоето лъчезарно, приветливо лице в бара. С копнеж, Л.“

Прочетох писмото отново, като получих ясна и не много ласкава представа за дамата, която го беше написала. Разглеждах като превземка от нейна страна, че не е поставила адрес и дата на писмото, написала е quatorze, вместо честното английско четиринайсети и се е подписала само с инициал. Опитах се да си нарисувам външния й вид. Студена модна английска красавица между трийсет и четиридесет, с надут вид и маниери, дължащи много на книгите на сър Ноел Хауард и Майкъл Арлин. Но на каквото и да приличаше и както и да се държеше, щях да бъда в хотел „Екселсиор“ във Флоренция на четиринайсети февруари, за да я поздравя заедно с нейния възлюбен. Денят на свети Валентин, спомних си аз, годишнина за любовници и кланета.

Не задълго се измъчвах от мисълта, че може да съм се сблъсквал с прелюбодееца в ресторанта на хотел „Палас“ или по пистите в Сейнт Мориц, даже за момент помислих да се върна там. Мисълта, че приятелят на мадам Л. още цяла седмица ще прахосва необезпокояван парите ми в Сейнт Мориц беше мъчителна. Но ако не бях го открил преди, нямаше никаква причина да мисля, че ще мога да го намеря сега. Единственият ключ към самоличността му в писмото беше, че вероятно не е женен или поне не е придружен от съпруга при пътуването си по Европа, че може да брои на френски поне до четиринайсет, и че в присъствието на своята партньорка по грях се очаква да има лъчезарно приветливо лице. Тази информация в момента нямаше практическа стойност. Трябваше да бъда търпелив и да чакам седем дни.

* * *

Напуснах Давос с неговите рояци, кашлящи посетители щастлив, че се махам от районите на снега. Влакът от Цюрих за Флоренция минаваше през Милано и аз слязох и прекарах нощта там, като използвах времето си да видя Тайната вечеря, която тъжно избледняваше с времето върху каменната стена на съсипаната черква. Леонардо да Винчи ми помогна да разбера, че има възможен път за бягство от комедията. Милано беше покрит с мъгла и аз се потопих в целителна меланхолия.

Преживях известно притеснение, когато в сводестия пасаж в центъра на Милано бях проследен от мургав младолик човек с дълъг шлифер, който чакаше срещу вратата на кафенето, където влязох за едно еспресо. В Швейцария бях се чувствал в безопасност, макар и неудобно, но тук постоянно си спомнях каквото бях чел за връзките на Италия с организираната престъпност в Америка. Поръчах второ еспресо и го пиех бавно, но човекът не помръдваше. Не можех вечно да стоя в кафенето, затова платих и излязох, като крачех бързо.

Човекът бързо пресече аркадата и ми отряза пътя. Той сграбчи рамото ми. Едното му око беше бяло и това му придаваше изключително заплашителен вид, а пръстите на рамото ми бяха като стоманени клещи.

— Ей, шефе — каза той. — Кво бързаш толко?

— Закъснявам за среща. — Опитах да се издърпам, но беше безполезно.

Той пъхна другата си ръка в джоба и се изплаших от най-лошото.

— Ша си купиш ли готино истинско бижу? — каза той. — Ного на сметка. — Той ме пусна и измъкна нещо, което позвънваше и беше увито в салфетка. — Хубав подарък за дама. — Той разгъна хартията и аз видях златна верижка.

— Нямам си дама — казах аз, като закрачих отново.

— Интересно парче. — Сега той умоляваше. — В Америка ще платиш два-три пъти по-скъпо.

— Съжалявам — казах аз.

Той въздъхна, загъна отново верижката и я пъхна в джоба си.

Когато се отдалечавах, разбрах, че всяка надежда да изчезна незабелязан сред населението на Европа е смехотворна. Където и да отида щях да бъда разпознат от всеки, който има и най-слаб интерес към мен, както и в Америка. Помислих да си пусна брада.

На следващия ден, с усещането, че никога отново няма да измина този път, взех бързия влак за Венеция, град, за който вярвах, както и се оказа, че в този сезон ще бъде даже още по-тъжен от Милано. Потъналите в мъгла канали, тъжните калъфи върху гондолите, черната вода и покритите с мъх колове на пристанищата в сивата адриатическа зимна светлина направиха много, за да възстановят чувството ми за собствено достойнство и да заличат спомена за атлетичното лекомислие на Сейнт Мориц. Прочетох със задоволство, че Венеция потъва в морето. Мотаех се, настанен в евтин пансион, като посещавах черкви, пиех леко бяло вино в пустите кафенета отстрани на Пиаца Сан Марко и наблюдавах италианците, занятие, което открих, че ми харесва. Избягвах бара на Хари, за който се боях, че даже през този сезон ще съдържа твърд контингент американци. Имаше само един американец, който исках да срещна и нямах никаква причина да смятам, че той може да бъде намерен във Венеция тази седмица.

Малката екскурзия ми подейства много добре. Нервите ми, които бяха разклатени в Швейцария, сега изглеждаха надеждни. Пристигнах в хотел „Екселсиор“ във Флоренция вечерта на тринайсети февруари, уверен, че ще се държа умно, когато настъпи момента на конфронтацията.

След прекрасна вечеря скитах по улиците на Флоренция, постоях малко пред монументалното копие на Микеланджеловата статуя на Давид на Пиаца делла Синьория, като размишлявах над природата на героизма и победата над злото. Флоренция, с нейната история на заговори и отмъщения, нейните гвелфи и гибелини, беше подходящо място да се срещна с врага си.

Не беше неестествено, че спах лошо тази нощ и се събудих преди светлината на разсъмването да премине през придошлата Арно под прозореца.

Още преди закуска попитах администратора за разписанието на полетите от Лондон за Милано и за най-подходящата железопътна връзка от Милано за Флоренция. От изчислението следваше, че дамата ще пристигне в пет и трийсет и пет.

Ще бъда във фоайето на хотела по това време, стратегически разположен така, че да видя всяка жена, която би се записала на рецепцията. И всеки мъж, малко по-нисък от мен, който би я придружавал или би се приближил, за да я поздрави.

Изпих много кафета през този ден, но никакъв алкохол, даже и бира. С чувство за дълг към моята роля на турист поскитах из галерия „Уфици“, но бляскавата изложба на флорентинското изкуство не ми направи никакво впечатление. Ще трябва да дойда тук някой друг път.

Направих една покупка от малък магазин за сувенири, нож за отваряне на писма с формата на стилет с гравирана сребърна дръжка. Отказвах да мисля за истинската причина на тази покупка, като се преструвах пред себе си, че това е просто проява на невинна безделническа фантазия, когато го видях на витрината.

Късно този следобед купих „Роум Дейли Американ“ и се разположих в един от натруфените столове във фоайето на хотела, не прекалено подчертано близо до входа и рецепцията, но с ясен поглед към критичната зона. Носех собствените си дрехи. Не исках да предупреждавам когото и да било с кучешкото сако или някоя от ризите на ярки райета, които вървяха с него.

В шест часа вече бях прочел вестника два пъти. Единствените пристигнали в хотела бяха едно американско семейство, як, шумен баща, уморена майка в забелязващи се обувки, три възслаби, бледи деца в еднакви червен, бял и син анораци. Дочух, че са дошли с кола от Рим и че пътищата са заледени. С усилие на волята се въздържах да не попитам администратора дали влакът от Милано има закъснение.

Четях колоната със светски обявления, която вече бях прехвърлил, и научих, че в Пароли някой, за когото никога не бях чувал, устройва парти за други, за които никога не съм чувал, когато руса дама без шапка на около трийсет мина през вратата, следвана от внушително количество скъпо изглеждащ багаж. Направих съзнателно усилие да контролирам дишането си. Жената, както отбелязах автоматично, беше хубава, с дълъг аристократичен нос и ярък разрез на устата и носеше топло загръщащо се палто от кафяв плат, което даже за моето неопитно око изглеждаше много добре ушито. Тя тръгна към рецепцията с вид на жена, която е свикнала с хотелите с пет звезди през целия си живот, но точно когато се канеше да каже името си на човека зад масата, две от трите американски деца, които бяха останали в помещението, се впуснаха в гръмък спор по въпроса на кого е ред да се качи в стаята и пръв да вземе вана. Така че не можах да чуя името, което дамата каза на администратора. Ако някога имам деца, помислих си мрачно, никога няма да пътувам с тях.

Седях залепен за стола, докато дамата попълваше регистрационната карта на хотела и си подаваше паспорта. Не можах да видя цвета му. Като свърши с регистрацията, дамата не се качи горе, а се отправи директно към бара. Докоснах сребърния долар в джоба си, станах и тръгнах към бара. Но точно когато стигнах до него, тя излезе. Направих крачка назад, за да я пропусна да мине, и направих нещо като едва забележим любезен поклон, но тя не ми обърна никакво внимание. Не можех да кажа какво означава изражението на лицето й.

Седнах в ъгъла на бара и си поръчах скоч със сода. В момента не можех да правя нищо друго, освен да чакам.

* * *

Бях още там в седем и половина, когато тя се върна. Носеше строга черна рокля и две редици перли, увити около шията й, а в ръце носеше кафявото си палто. Очевидно възнамеряваше да излезе. Спря на вратата и огледа стаята. Американското семейство седеше около една маса, майката и бащата пиеха мартини, децата кока-кола, бащата от време на време казваше: „Деца, за бога, няма ли да спрете да викате?“.

Възрастна английска двойка седеше на маса срещу мен в другия край на стаята, джентълменът четеше тридневен лондонски „Таймс“, жената с имприме на цветя гледаше с празен поглед в пространството.

Италианска група до самия бар бърбореше непрекъснато, и аз можах да различа думата disgrazia^[4], която те повтаряха и повтаряха с голяма интензивност още от сядането си там преди петнайсет минути. Нямаше никакъв начин да разбера кой или какво бяха неблагодарни.

Никой, освен мен не седеше сам.

Лека гримаса изкриви благородната червена уста на жената на вратата. Кожата й беше бледа с деликатни розови петна на изпъкналите скули. Очите й бяха тъмносини, почти виолетови, фигурата, откровено очертана от тъмната рокля — гъвкава, краката стройни и хубави. Реших, че не е хубава, а красавица. Точно типът жена, която един мъж, достатъчно нагъл и нахален да открадне седемдесет хиляди долара на Цюрихското летище, е правдоподобно да отвлече на незаконна ваканция от нейния обожаващ я сакат съпруг.

Забеляза, че я гледам, и леко се намръщи. Мръщенето й отиваше. След това премина през стаята, седна на маса, съседна до моята, метна палтото си на другия стол и измъкна от чантата си пакет цигари и тежка златна запалка.

Дежурният келнер забърза към нея и й запали цигарата. Беше тип жена, която обслужват незабавно при всички случаи. Келнерът беше хубав, тъмен млад мъж с меките, бдителни очи на бик на арената, и й показа блестящи зъби в широка усмивка, когато се наведе грациозно над масата, за да приеме поръчката й.

— Розов джин, per favore^[5] — каза тя. — Без лед.

Англичанка.

— Още един скоч със сода, моля — казах аз на келнера.

— Prego^[6]? — Усмивката изчезна от лицето на келнера, когато се изправи пред мен. Не ми беше задавал въпроси, когато прие първата ми поръчка.

— Ancora un whiskey con soda^[7] — каза дамата нетърпеливо.

— Si Signora^[8]. — Усмивката се появи отново. — Molto grazie^[9].

— Благодаря ви за помощта — казах аз на дамата.

— Той ви разбра съвършено добре — каза тя. — Просто е един италианец. Вие сте американец, нали?

— Мисля, че това стърчи на всички посоки.

— Няма нищо срамно в това — каза тя. — Хората имат право да бъдат американци. Отдавна ли сте тук?

— Недостатъчно дълго, за да науча езика. — Усетих, че пулсът ми се ускорява. Нещата тръгват безкрайно по-добре, отколкото смеех да се надявам. — Пристигнах едва снощи.

Тя направи нетърпеливо движение.

— Имам предвид тук, в бара.

— О! Около един час.

— Един час. — Тя орязваше думите, като говореше, но гласът й беше мелодичен. — Видяхте ли случайно друг американски джентълмен да броди наоколо? Мъж на около петдесет, но изглежда по-млад. Много стегнат. Малко сиво в косата. Може би с въпрос в очите. Като че ли търси някого.

— Ами, нека си помисля — казах аз. — Как му е името?

— Нямаше да му познаете името.

Тя ме погледна строго. Прелюбодейките, даже английските, както току-що бях открил, не горят от желание да оповестяват имената или точните адреси на своите любовници.

— Не съм обърнал особено внимание — казах аз невинно — но ми се струва, че забелязах човек, който би могъл да отговаря на вашето описание, на вратата. Около шест и половина, мисля.

Исках да поддържам разговора на всяка цена и да задържа дамата в бара колкото е възможно по-дълго.

— Каква досада — каза тя нетърпеливо. — А и пощите тези дни!

— Съжалявам — казах аз, докосвайки писмото в джоба си. — Не ви разбрах напълно. Имам предвид, какво за пощите?

— Няма значение — каза тя. Келнерът слагаше питието на масата пред нея. Нямаше да се изненадам, ако той беше коленичил, за да направи това. Моето питие беше поставено пред мен без церемонии. Дамата вдигна чаша. — Наздраве — каза тя. Определено не страдаше от момичешки предразсъдъци да не говори с непознати в баровете.

— Задълго ли сте тук? — попитах аз.

— Човек никога не знае, нали? — Тя избърса петно от червило на чашата си. Умирах от нетърпение да я попитам за името й, но нещо ми каза да не насилвам нещата. — Хубавата стара Firenze^[10]. Била съм и в по-весели градове. — Докато говореше, непрекъснато обръщаше главата си към вратата. Двойка немци влезе и тя отново се намръщи. Погледна нетърпеливо часовника си. — Загорял сте — каза тя. — Ски ли сте карали?

— Малко.

— Къде?

— Сейнт Мориц, Давос. — Това беше малка лъжа.

— Обожавам Сейнт Мориц — каза тя. — Всичките тези забавляващи се евтино хора.

— Били ли сте там? — попитах аз. — Имам предвид този сезон.

— Не. Случи се нещастие. — Бих искал да я попитам за здравето на нейния съпруг, да поддържам разговора на приятелска основа, но размислих. Тя се огледа наоколо с отвращение. — Това място е мрачно. Трябва да са погребали Данте на отсрещния хълм. Знаете ли някакво по-приветливо място в града?

— Ами аз получих снощи много добра вечеря в един ресторант, с име Сабатини. Ако желаете да се присъедините към мен тази вечер, аз бих бил…

В този момент едно хотелско момче влезе и извика: „Лейди Лили Абът, Лейди Лили Абът…“.

С копнеж, Л., спомних си аз, когато тя повика момчето с пръст.

— Telephono per la signora^[11] — каза момчето.

— Finalmente^[12] — каза високо тя и последва момчето във фоайето.

Остави ръчната си чанта на стола и се чудех как да сколасам да я прегледам, докато тя е заета с телефона, без да бъда арестуван за кражба. Немската двойка не спираше да ме зяпа. Странно, помислих си аз. Те положително биха съобщили за всяко подозрително действие на съответното място. Не докоснах чантата.

Нямаше я около пет минути и когато се върна, изразът на лицето й можеше да бъде описан като раздразнен, ако това беше друга жена. На нея това беше благородно неудоволствие. Тя хлътна в стола си с изправени напред крака под масата.

— Надявам се, че новините не бяха лоши — казах аз.

— Не бяха и добри — каза тя мрачно. — За малко ще се отложи щастието. Промяна в разписанието. Някой ще страда. — Тя изпи наведнъж джина си и започна да си прибира цигарите и запалката.

— Ако това означава, че сте свободна… — започнах аз. — Аз казвах, когато ви повикаха на телефона, лейди Абът… За пръв път в живота си наричах някого лейди Еди-коя си и почти заекнах на тази дума. — Тъкмо се канех да ви поканя да вечеряте с мен в онова много приятно…

— Съжалявам — каза тя. — Много мило от ваша страна. Но не съм свободна. Поканена съм на вечеря. Навън ме чака кола. — Тя стана, като прибра палтото и чантата си. Галантно станах. Тя ме погледна твърдо, право в очите. Решението беше взето. — Вечерята ще свърши рано — каза тя. — Всички мили стари създания трябва да си лягат рано. Можем да си вземем заедно вечерното питие, ако желаете.

— С най-голямо удоволствие.

— Да кажем единадесет, тук в бара?

— Ще бъда тук.

Тя излетя от бара, оставяйки вълни от чувственост, трептящи във въздуха след нея като вибрациите на последните ноти на орган в катедрала.

* * *

Прекарах нощта в нейната стая. Толкова просто се оказа.

— Дойдох във Флоренция цялата заредена за грях — каза тя, докато се събличаше — и наистина ще греша.

Не мисля, че попита за името ми преди два и половина сутринта. Въпреки властните си маниери тя беше нежна и чаровна любовница, некапризна, признателна, приятно лишена от шовинизъм.

— В Америка има голям, недокоснат резервоар на сексуален талант — каза тя по едно време. — Новият свят на помощ на западащия Стар. Не е ли чудесно?

С радост открих, че моите страхове от импотентност, подхранвани от ужасната мисис Слоун, бяха неоснователни. Не мислех да споменавам на лейди Абът, че моето удоволствие от нейната компания се засилваше от перверзните обертонове на отмъщението.

Тя беше най-нелюбопитната жена. Говорихме малко. Не ме попита с какво се занимавам, защо съм във Флоренция или къде отивам.

Точно преди да напусна стаята й (тя настоя преди да се разшета прислугата) я попитах дали би обядвала с мен на другия ден.

— Ако не ме повикат по телефона — каза тя. — Целуни дамата за лека нощ.

Наведох се и целунах голямата скъпа уста. Очите й бяха затворени и останах с впечатлението, че тя заспа, преди да отворя вратата.

Когато вървях по баронските коридори към моята стая, почувствах прилив на оптимизъм. В Цюрих, Сейнт Мориц, Давос, Милано и Венеция нищо хубаво не ми се беше случило и никакъв глас не ми беше говорил успокояващо. До тази нощ. Бъдещето беше далеч от сигурността, но имаше проблясъци на надежда.

Милият ден на Свети Валентин.

Изтощен от разпокъсаното бдение на моята първа нощ във Флоренция и неотдавнашните си усилия, паднах в леглото и здраво спах почти до обяд. Когато се събудих, останах в леглото, вперил поглед в тавана, усещайки тялото си, и меко се усмихвах. Посегнах към телефона и поисках лейди Абът. Последва дълга пауза и чух гласа на администратора. — Лейди Абът напусна в десет сутринта. Не, не е оставила бележка.

Струваше ми десет хиляди лири и една лъжа, за да измъкна следващия адрес на лейди Абът от един от помощниците в рецепцията. Лейди Абът беше наредила, когато й се оставят съобщения те да й бъдат изпращани, без да се дава адресът й. Когато плъзгах банкнотата от десет хиляди лири към човека, казах, че дамата е забравила в стаята ми бижу с огромна стойност и абсолютно се налага да й го предам лично.

— Bene, signore^[13] — каза човекът. — Това е хотел „Плаца Атене“ в Париж. Моля Ви, обяснете специалните обстоятелства на лейди Абът.

— Положително ще го направя — казах аз.

Бях в Париж и се регистрирах в „Плаца Атене“ следобед на другия ден. Преди да имам време да попитам за цената на стаята, видях лейди Абът. Тя вървеше през фоайето под ръка с гологлав посивяващ мъж с буйни британски мустаци, който носеше тъмни очила. И двамата се смееха. Бях виждал мъжа преди. Беше Майлс Фабиан, играчът на бридж от хотел „Палас“ в Сейнт Мориц.

Те не погледнаха към мен и излязоха през централната врата към скъпото слънце на авеню Монтен, двама влюбени в града на влюбените, на път към изискан обяд, забравили света, забравили мен, който стоеше само на няколко крачки от тях със стилета в дневната ми чанта и убийство в сърцето.

12

На другата сутрин бях във фоайето в осем и половина. Два часа по-късно тя премина през него и излезе. Във Флоренция не бях я виждал на дневна светлина. Беше по-хубава, отколкото си я спомнях. Ако изобщо съществуваше дама, създадена според мечтата на един американец за порочен уикенд в Париж, това беше лейди Лили Абът.

Постарах се да не ме види и след като излезе отидох в стаята си. Нямаше никакъв начин да разбера, колко дълго ще отсъства от хотела. Така че действах бързо. Опаковах сака на Фабиан с всичките му неща, с кучешкото сако най-отгоре, както го бях намерил. Обадих се в рецепцията и повиках носач, за да дойде в стаята ми, да вземе сака и да го отнесе в стаята на мистър Фабиан.

Стилетът отваряч на писма в кожения си калъф беше в джоба ми. Адреналинът в кръвта ми се повишаваше, дишах плитко и често. Нямах друг план, освен да вляза в стаята на Фабиан и да застана пред него с неговия сак.

На вратата се почука и влезе носачът. Последвах го, докато носеше сака към асансьора. Натисна копчето за шестия етаж. Всичко се случва на шестия етаж, мислех аз, докато се качвахме мълчаливо. Когато асансьорът спря и вратата се отвори, последвах го надолу по коридора. Стъпките ни не вдигаха никакъв шум по дебелия килим. Не срещнахме никого. Бяхме в тишината на богатите. Носачът остави сака пред вратата на един апартамент и понечи да почука, когато го спрях.

— Много добре — казах аз, като взех сака. — Аз ще го внеса. Мистър Фабиан ми е приятел.

Дадох на носача пет франка. Той ми благодари и си отиде.

Тихо почуках.

Вратата се отвори и се показа Фабиан. Беше напълно облечен, готов да излезе. Най-после бяхме лице срещу лице. Моят и на Слоун враг, изискващ отмъщение, разбъркващ картите следобед и вечер, като у дома си в търсенето на богатство. Крадец. Той леко присви очи, сякаш не ме виждаше добре.

— Да? — каза той учтиво.

— Мисля, че това ви принадлежи, мистър Фабиан — казах аз, като се вмъкнах край него с чантата в ръце в хол, който водеше в голяма всекидневна покрита с вестници на няколко езика. Навсякъде имаше вази с цветя. Ужасих се при мисълта какво плащаше за всеки ден от своето пребиваване. Чух го да затваря вратата след мен. Чудех се дали е въоръжен.

— Мисля — каза той, когато се обърнах към него, — че тук трябва да има някаква грешка.

— Няма никаква грешка.

— Кой сте вие все пак? Не сме ли се срещали преди?

— В Сейнт Мориц.

— Разбира се. Вие сте младият човек, който се грижеше за мисис Слоун тази година. Боя се, че не си спомням името ви. Гр… Грим, нали?

— Граймс.

— Граймс. Извинете ме. — Беше абсолютно спокоен, гласът му приятен. Опитах се да си контролирам дишането. — Тъкмо се канех да излизам, но мога да отделя един момент. Седнете, моля.

— Предпочитам да не сядам, ако нямате нищо против. — Посочих към сака, който бях оставил в средата на стаята. — Бих искал само да отворите багажа си и да се уверите, че нищо не липсва…

— Моя багаж? Драги ми момко, аз никога…

— Съжалявам за счупената ключалка — продължавах да говоря аз. — Направих го, преди да разбера, че това не е моят сак.

— Аз просто не знам за какво говорите. Никога през живота си не съм виждал този сак. — Ако той беше репетирал цяла година за този миг, нямаше да бъде по-убедителен.

— Когато свършите и се убедите, че не съм ви взел нищо — казах аз, — ще ви бъда много задължен, ако донесете моя сак. С всичко, което беше вътре, когато го взехте в Цюрих. Всичко.

Той сви рамене.

— Това е абсолютно странно. Ако искате, може да претърсите апартамента и да видите сам, че…

Бръкнах в джоба си и извадих писмото на Лили Абът.

— Това беше в сакото ви. Позволих си да го прочета.

Той едва погледна писмото.

— Става все по-мистериозно и по-мистериозно, трябва да кажа — той направи очарователен неодобрителен жест. — За джентълмен е недопустимо да чете чужди писма. Без имена, без дати. — Той подхвърли писмото на масата. — Може да е написано от когото и да е от който и да е. Какво ви кара да мислите, че то има нещо общо с мен? — Сега гласът му почна да звучи изпитателно.

— Лейди Абът ме наведе на тази мисъл — казах аз.

— О, наистина — каза той, — трябва да призная, че тя ми е приятелка. Как е тя, впрочем?

— Преди десет минути, когато я видях във фоайето, тя беше добре — казах аз.

— Боже мой, Граймс — каза той, — не ми казвайте, че Лили е тук, в хотела!

— Стига вече — казах аз. — Знаете защо съм тук. Седемдесет хиляди долара.

Той се засмя почти автентично.

— Шегувате се, нали? Лили ли ви наведе на тази мисъл? Тя е шегаджийка.

— Искам моите седемдесет хиляди долара, мистър Фабиан — казах аз. Мъчех се гласът ми да звучи колкото е възможно по-заплашително.

— Вие трябва да сте си загубили ума, сър — каза Фабиан отсечено. — Боя се, че трябва да тръгвам.

Сграбчих го за ръката, като си спомних едноокият мъж в Милано.

— Вие няма да напуснете стаята, преди да получа парите си. — Тонът ми се повиши и аз се засрамих от начина, по който звучеше. Ситуацията беше за бас, аз пеех като тенор. Висок тенор.

— Махнете ръцете си от мен — Фабиан се измъкна и придирчиво заизтупва ръкава си. — Не обичам да ме докосват. И ако не си отидете доброволно, ще накарам управителя да извика полиция…

Взех една лампа от масата и го ударих по главата. Лампата се пръсна с гръм. Фабиан изглеждаше изненадан, когато бавно се смъкваше на пода. Тънка струйка кръв се стичаше по челото му. Извадих моя нож за хартия и коленичих до него, като чаках да дойде на себе си. След около петнайсет секунди отвори очи. Изразът им беше блуждаещ, разфокусиран. Държах острия като игла връх на стилета до гърлото му. Внезапно той дойде в пълно съзнание. Не помръдна, но ме погледна с ужас.

— Не се будалкам, Фабиан — казах аз.

И наистина не се будалках. В този момент можех щастливо да го убия. Треперех, но и той също.

— Добре — каза той глухо. — Няма нужда да се стига до крайности. Аз взех сака ти. Остави ме сега да стана.

Помогнах му да се изправи. Той се олюля леко и падна в един фотьойл. Опипа челото си и огледа оценяващо кръвта, размазана по ръката му. Извади кърпичка от малкото си джобче и попи челото си.

— Боже мой, човече — каза той безсилно, — можеше да ме убиеш с тази лампа.

— Имаше късмет — казах аз.

Той успя да изработи слаб смях, но не спускаше поглед от стилета в ръката ми.

— Винаги съм мразил ножовете — каза той. — Трябва да си ужасно привързан към парите.

— Средно привързан. Нещо като теб, както ми се струва.

— Аз не бих убил заради тях.

— Откъде знаеш? — попитах аз. Опипах острието на малкото оръжие с лявата си ръка. — Аз също не мислех, че мога да го направя. До тази сутрин. Къде са?

— Няма ги.

Направих заплашително крачка към него.

— Стой там. Моля те, стой там. Те са… Добре, да кажем, че те в момента не са тук, но са налице. Моля те, не размахвай повече това нещо. Сигурен съм, че можем да се разберем и без повече кръвопролития.

Той отново си избърса челото.

Внезапно реакцията настъпи. Започнах да треперя много силно. Ужасих се от това, което бях направил. Фактически бях на косъм от убийство. Изпуснах стилета на масата. Ако Фабиан беше казал в този момент, че отказва да ми даде и цент, щях да си изляза и да забравя цялата работа.

— Предполагам — каза той спокойно, — че в подсъзнанието си съм знаел, че един ден някой ще дойде и ще ми поиска парите. — В гласа му имаше ехо от нещо, което не можех да не разпозная. Как беше се държал Дрюзак в своя час на отчаяние? — Много добре съм се погрижил за тях — каза Фабиан, — само че ще трябва да почакаш малко.

— Какво имаш предвид под малко? — Опитвах се да запазя заплашителния си тон, но знаех, че не успявам.

— Аз си позволих известни волности с твоето златно яйце, мистър Граймс — каза той. — Направих някои инвестиции. — Той се усмихна като лекар, който съобщава за неподлежащ на операция рак. — Не мисля, че е редно парите да бездействат. А ти?

— Не съм имал преди това пари, които да оставям да вършат каквото и да било.

— А — каза той — скорошно богатство. Така си и мислех. Имаш ли нещо против да вляза в банята и да измия тази съсирена кръв? Лили вече трябва да дойде всеки момент и не искам да я плаша.

— Давай — казах аз. — Няма да мръдна от тук.

— Сигурен съм, че няма.

Той се вдигна от стола и несигурно закрачи към банята. Чух водата да тече. Несъмнено от спалнята имаше врата, която води в коридора, но бях убеден, че няма да си отиде. А ако беше поискал да го направи, нямаше да си мръдна пръста да го спра. Бях вцепенен. Инвестиции. Бях си представял различни възможни сцени, докато бях по следите на човека, който беше ми взел парите, но никога не съм мислил, че когато най-после го намеря срещата ни ще приеме формата на бизнесконференция.

Фабиан излезе от банята с мокра току-що сресана коса. Сега стъпките му бяха твърди и нямаше никакъв белег от това, че само преди няколко минути беше лежал на пода безчувствен и окървавен.

— Първо — попита той, — искаш ли да пийнем нещо?

— Да — казах аз.

— Вярвам, че и двамата можем да пием едно и също. — Той отиде до страничния шкаф, отвори го и наля в две чаши от бутилка скоч уиски. — Сода? — попита той. — Лед?

— Предпочитам чисто.

— Прекрасна идея — каза той.

Изтърваваше наляво и надясно неща, от които личеше, че е англичанин. Уайтс Клъб, Оградата в Епсъм. Той ми протегна уискито и аз го изпих на един дъх. Той пиеше по-бавно и седна срещу мен в един фотьойл, като въртеше чашата си в ръка.

— Ако не беше Лили, може би никога нямаше да ме намериш.

— Вероятно не.

— Жени. — Той въздъхна. — Спал ли си с нея?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Предполагам, че имаш право. — Той въздъхна отново. — Добре, сега… Мисля, че искаш да започна отначало. Имаш ли време?

— Предостатъчно.

— Може ли да направя една уговорка, преди да започна?

— Каква е тя?

— Че няма да кажеш на Лили нищо за… Е, за всичко това. Както можеш да заключиш от писмото, тя има високо мнение за мен.

— Ако си получа парите обратно, няма да кажа нито дума.

— Това е достатъчно честно. — Той въздъхна отново. — Първо, ако нямаш нищо против, ще ти разкажа малко за себе си.

— Нямам нищо против.

— Ще бъда кратък — каза той.

* * *

Както се оказа, не беше толкова кратко. Той започна с родителите си, които били бедни, баща му бил дребен чиновник в малка фабрика за обувки в Лоуъл, Масачузетс, където бил роден. В къщата никога не е имало достатъчно пари. Не е посещавал колеж. През време на Втората световна война е бил във въздушните войски, разположени извън Лондон. Срещнал английско момиче от богато семейство. Всъщност семейството живеело на Бахамските острови, където се знаело, че имат големи имоти. Той се демобилизирал в Англия и след припряно ухажване се оженил за момичето.

— Някак си — каза той, като обясняваше този съюз — бях развил вкус към скъпи неща. Нямах желание да работя, и никакви други перспективи и пътища да водя живота, който исках да водя.

Той се преместил на Бахамите с жена си и приел британско гражданство. Семейството на жена му не било стиснато към него, но не било и щедро, и той започнал да играе, за да си допълва доходите. Бридж и табла били неговите игри.

— Уви — каза той, — попаднах в свързани пороци. Жените.

Един ден се състояла семейна среща и разводът последвал незабавно. От тогава направил така, че да живее от картоиграческите си печалби. През повечето време е живял доста комфортно, макар и с много тревожни моменти. През част от зимните сезони на Бахамите сборовете не били лоши, но бил принуден да пътува постоянно. Ню Йорк, Лондон, Монте Карло, Париж, Довил, Сейнт Мориц, Гщаад. Където са парите. И картите.

— Това е съществувание от ръката в устата — каза той. — Никога не съм притежавал толкова, че да имам поне месец пред себе си без тревоги. Около себе си постоянно виждах възможности да стана богат човек, ако имах поне скромен капитал. Не казвам, че бях ожесточен, но положително бях недоволен. Бях навършил петдесет точно няколко дни преди полета за Цюрих и не бях във възторг от това, което ми готви бъдещето. Пилене на душата е да си в компанията на богати, без ти самият да си богат. Да се преструваш, че да загубиш три хиляди долара за една вечер за теб значи толкова малко, колкото и за тях. Да отиваш от хотел палат в друг, когато си на смяна, така да се каже, и да се свираш в кирливи затънтени пансиони, когато си сам.

Групата на ски клуба се оказала изключително изгодна. Почти перманентни игри се устройвали година след година. Той успял да направи да го харесват, карал ски минимално, колкото да си узакони присъствието, плащал си дълговете незабавно, давал своята част, когато се устройвали събирания, не мошеничил, бил приятен с дамите и го представяли на вероятните му жертви сред многобройните гръцки, южноамерикански и английски милионери, всички играчи по природа, горди с техните игри и невнимателни в тях.

— Съществуваше и възможността — каза той — от среща с вдовици с независимо състояние или млади разведени с хубавички спестявания. За нещастие — каза той с въздишка — аз съм ужасно романтичен, недостатък за мъж на моите години, и не исках това, което ми се предлагаше, а което исках, не ми се предлагаше. Поне не — каза той с оттенък на тщеславие — на финансово приемлива основа. Знам, че не си рисувам много героичен портрет… — каза той.

— Не наистина — казах аз.

— … но бих искал да вярваш, че казвам истината, че можеш да ми се довериш.

— Продължавай — казах аз, — още не ти вярвам.

— И така — каза той, — това беше човекът, който се опита да отвори сак, който наглед беше негов, в своята свръхскъпа стая в хотел „Палас“ в Сейнт Мориц и откри, че комбинацията не работи.

— Така че изпрати долу за нещо, с което да я счупиш и да я отвориш — казах мрачно аз, като си спомнях собствения си опит.

— Аз накарах администрацията да ми прати горе човек. Когато той отвори сака, моментално видях, че не е моят. Не знам защо не му казах, че сакът принадлежи на някой друг. Някакво шесто чувство може би. Или видът на чисто новото дипломатическо куфарче, което лежеше най-отгоре. Хората обикновено не опаковат неща като това в багажа си, а ги носят в ръка. Във всеки случай благодарих на човека и му дадох бакшиш. Между другото не ми даде сърце да изхвърля куфарчето. То е в спалнята и разбира се ще се радвам да ти го върна.

— Благодаря.

— Няма защо — каза той. Без ирония. — Разбира се — продължи Фабиан, — когато преброих парите разбрах, че са били откраднати.

— Разбира се.

— Това променя малко морала на историята, нали?

— Малко.

— Това също означаваше, че който ги е пренасял през океана няма да отиде разплакан в Интерпол, за да иска да ги открият. Изглеждат ли ти моите разсъждения неправилни?

— Не.

— Изследвах багажа внимателно. Надявам се ще ми простиш ако ти кажа, че не намерих там нищо, което да ме накара да повярвам, че собственикът на сака е живял иначе, освен скромно.

Кимнах.

— Можеш да повториш това, братко — казах аз.

— Освен това не намерих никакъв белег за това кой е собственикът. Никакъв тефтер с адреси, писма и прочее. Даже погледнах в бръснарския несесер, за да видя дали няма някакви лекарства с име върху тях.

Тук аз се разсмях против волята си.

— Трябва да си изключително здрав човек — каза Фабиан одобрително.

— Приблизително също като тебе — казах аз.

— А — каза той, светвайки — ти си имал същото преживяване.

— Абсолютно.

— Аз прекарах един час — продължи той, — в опити да си спомня дали в моя сак имаше нещо с моето име на него. Реших, че няма нищо. Бях забравил за писмото на Лили, разбира се. Мислех, че съм го хвърлил. Дори така, при нейната обикновена предпазливост знаех, че никакви имена няма да са написани по страниците. Следващата стъпка беше очевидна.

— Ти открадна парите.

— Нека кажем, че съм ги използвал добре.

— Какво имаш предвид под „използвал“?

— Нека вървим стъпка по стъпка. Никога преди не съм бил в състояние да рискувам достатъчно, за да направя един удар наистина решаващ. В очите на кръговете, сред които се движех, количествата, които можех да рискувам, бяха смешни. Така че даже когато печелех, което ставаше по-често от загубите, никога не събирах пълната реколта от късмета си. Слушаш ли ме, Граймс?

— Частично.

— Например досега никога не съм смеел да играя бридж на повече от пет цента за точка.

— Мисис Слоун ми каза, че си играел с мъжа й на пет цента за точка.

— Това беше вярно. За първата вечер. После на петнайсет. Естествено, понеже Слоун губеше сериозно, той е лъгал жена си.

— Колко?

— Ще бъда откровен с теб. Когато напуснах Сейнт Мориц, имах чек от Слоун за двайсет и седем хиляди долара в портфейла си.

Подсвирнах и гледах Фабиан с нарастващо уважение. Моят покер във Вашингтон се смали като карфичка. Пред мен имаше играч, който наистина знаеше как да яхне късмета си. Но след това си спомних, че той рискуваше моите пари, и отново започнах да се ядосвам.

— Какво ме грее всичко това мен? — попитах аз.

Фабиан вдигна ръка умиротворително.

— Всичко с времето си, драги мой. — Никога не бях очаквал да бъда наречен „драги мой“ от човек, израсъл в Лоуъл, Масачузетс. — Аз също се справях много добре, щастлив съм да го кажа, на табла. Може би си спомняш оня хубав млад грък с красивата жена?

— Смътно.

— Той беше във възторг, когато предложих да увеличим залозите. Малко над девет хиляди долара.

— Това, което ми разправяш — казах аз грубо, — е, че си спечелил от моя залог трийсет и седем хиляди долара. Добре за тебе, Фабиан; ти си с чиповете, можеш да ми върнеш моите седемдесет, ще си стиснем ръцете, ще го полеем и всеки ще си хване пътя.

Той тъжно поклати глава.

— Боя се, че не е чак толкова просто.

— Не злоупотребявай с търпението ми, човече. Или имаш парите, или ги нямаш. И по-добре е да ги имаш.

Той се изправи.

— Мисля, че можем да пийнем по още едно — каза той.

Намръщено го гледах, когато отиваше към шкафа. След като се въздържах да го убия, когато имах възможност, всяка по-малка заплаха силно беше понижила стойността си. Мина ми също през ума, като гледах гърба му в добре ушито сако (не беше мой костюм, може би от някой от другите два-три сака, с които вероятно пътува през цялото време), че всичко това може да са лъжи, небивалици, за да ме държи закотвен, докато някой — камериерка, Лили Абът, приятел, дойде в стаята. Тогава нищо няма да го спре да ме обвини, че му досаждам, че го врънкам за дълг, опитвам да му продам мръсни пощенски картички, или нещо друго, и да направи да ме изхвърлят от хотела. Когато ми подаде моята чаша, му казах:

— Ако лъжеш, Фабиан, следващият път, когато те срещна, ще нося пистолет.

Нямах представа, разбира се, как можеш да си купиш пистолет във Франция. И единственото оръжие, с което някога бях стрелял, са пушките по стрелбищата на градските панаири.

— Бих искал да ми вярваш — каза Фабиан, като сядаше отново с чашата си, в която преди това беше налял сода с твърда ръка. — Имам планове за нас двамата, които изискват взаимно доверие.

— Планове? — Чувствах се манипулиран като дете, ловко управляван от този човек, който беше живял от хитрините си близо трийсет години и чиято ръка можеше да бъде толкова твърда само няколко минути след като беше избегнал насилствена смърт. — Окей, продължавай — казах аз. — Ти си с трийсет и шест хиляди долара по-богат, отколкото си бил преди три седмици, и казваш, че не е просто да ми върнеш парите, които ми дължиш. Защо?

— По една причина. Направих някои инвестиции.

— Какви например?

— Преди да се впусна в детайли — каза Фабиан, — нека ти обрисувам в общи линии какъв план бих искал да ти предложа. — Той бавно отпи от чашата си, след това си прочисти гърлото. — Предполагам, че имаш известно право да се сърдиш на това, което съм направил…

Издадох кратък хълцащ звук, който той се направи, че не забелязва.

— Но с течение на времето — каза той, — имам пълното основание да вярвам, че ще бъдеш дълбоко признателен. — Понечих да го прекъсна, но той ми махна да мълча. — Знам, че седемдесет хиляди долара накуп изглеждат доста много пари. Особено за млад човек като теб, който, както се досещам, никога не е бил особено процъфтяващ.

— Накъде биеш, Фабиан? — Не можех да се отърва от чувството, че миг след миг около мен се изплита паяжина и че след много малко време ще бъда неспособен да се помръдна и да издам звук.

Гласът продължаваше, мек, почти английски, уверен, убеждаващ.

— И за колко време ще ти стигнат? Година, две. Най-много три. Веднага щом се покажеш ще станеш жертва на прилепили се мъже и хищни жени. Допускам, че имаш много малък опит, ако въобще имаш, с големи суми пари. Да вземем най-простото — и ако мога да си позволя малко критика — просто безразсъдния начин, по който си се опитал да пренесеш своето съкровище от Щатите в Европа, е пълно потвърждение на това…

Аз със сигурност не бях в състояние да му противореча по отношение на своята неумелост, така че си мълчах.

— Аз, от друга страна — продължи той, като замислено въртеше леда в чашата си и ме гледаше откровено и прямо в очите, — съм въртял значителни суми почти трийсет години. Къде ще си заседнал ти след три години, без нито едно пени, в някое блато на Европа. Досещам се, че не мислиш, че ще е здравословно да се връщаш в Америка?… — Той ме погледна подигравателно.

— Продължавай — казах аз.

— Аз, при този старт, няма да бъда изненадан, ако получа доста над милион…

— Долара?

— Фунтове — каза той.

— Трябва да призная, че се възхищавам на нервите ти — казах аз. — И все пак какво общо има това с мен?

— Ще бъдем партньори — каза той спокойно. — Аз ще управлявам… хм… инвестициите, и ще делим печалбата наполовина. Като започваме, бих искал да подчертая, с чека на мистър Слоун и приноса на хубавия млад грък. Може ли нещо да бъде по-честно от това?

Замислих се съсредоточено. Ниският, любезен глас ме хипнотизираше.

— И така, в замяна на моите седемдесет хиляди франка ще имам половината на трийсет и шест?

— Минус известни разноски — каза той.

— Какви например?

— Хотели, пътувания, развлечения. Този тип неща.

Огледах се наоколо в стаята, пълна с цветя.

— Останало ли е нещо въобще?

— Доста. — Той отново вдигна ръка. — Моля те, чуй ме. За да съм повече от честен, след една година ще ти бъде позволено да изтеглиш началните си седемдесет хиляди долара, ако такова е желанието ти.

— А какво ще стане, ако през тази година загубиш всичко?

— Това е рискът, който двамата трябва да поемем. Мисля си, че си струва. Сега нека разгледаме другите преимущества. Ти, като американец, си напълно във властта на американските данъчни закони. Прав ли съм?

— Да, но…

— Знам какво ще кажеш — нямаш намерение да плащаш данъци. Смятам за разбиращо се от само себе си, че не си декларирал седемдесетте хиляди долара, които са предмет на нашето обсъждане. Ако просто ги похарчиш, няма да имаш никакви затруднения. Но ако ги увеличиш по законен или полузаконен начин, ще трябва да се пазиш от легиона американски агенти из цяла Европа, от информаторите в банките и деловите къщи… Винаги ще живееш в страх от конфискация на паспорта ти, глоби, съдебно преследване…

— А ти? — попитах аз като усещах, че съм притиснат в ъгъла от неговата логика.

— Аз съм британски гражданин — каза той, — жител на Бахамите. Аз даже не попълвам формуляр. Само бегъл пример — ти, като американец, нямаш законно право да внасяш там злато, макар че вашето правителство показва някакви признаци, че това евентуално ще се промени. Но пред мен няма такова ограничение. Златният пазар тези дни е твърде съблазнителен. Фактически докато забавлявах мистър Слоун и моят грък с нашите малки игри, направих поръчка за едно хубавичко количество. Следил ли си курса на златото тези дни?

— Не.

— Аз печеля — ние печелим — десет хиляди долара от нашата инвестиция.

— Само за три седмици?

— Десет дни, за да бъда точен.

— Какво друго си направил с парите ми? — Все още се придържах към единственото число на притежателното местоимение, но с все по-малка сила.

— Ами… — За пръв път откакто излезе от банята Фабиан изглеждаше затруднен. — Като партньор, няма да крия нищо от теб. Купих кон.

— Кон! — Не можех да не изохкам. — Що за кон?

— Чистокръвен. Състезателен кон. Между другите причини, до които ще стигна по-късно, аз и затова не отидох във Флоренция, както беше предвидено. За много голяма досада на Лили, трябва да призная. Трябваше да дойда в Париж, за да довърша сделката. Това е кон, който ми грабна очите в Довил миналото лято, но тогава не бях в състояние да го купя. А също — той се усмихна — тогава той не се продаваше. Един мой приятел, който притежава състезателна конюшня и коневъдна ферма в Кентъки прояви интерес към кончето — жребче, между впрочем, и потенциално много ценно за конезавода, и съм сигурен, че ще покаже признателността си по много осезателен начин, когато му съобщя, че сега аз съм собственик на животното. Възнамерявам да му намекна, че в знак на приятелство към него съм готов да се разделя с коня.

— А какво ще стане ако той ти намекне, че си е променил намеренията? — Към този момент почти несъзнателно бях погълнат от нещо, което само преди петнайсет минути все още ми се струваше болна фантазия на картоиграч. — Че той вече не иска да го купи?

Фабиан вдигна рамене, поглади любовно краищата на мустаците си — жест, който бях на път да приема като тик, полезен да се печели време в играта, когато той нямаше готов отговор на въпроса.

— В този случай, старче, — каза той — ти и аз ще имаме добър старт към състезателна конюшня. Още не съм избрал цветовете. Имаш ли предпочитания?

— Черно и синьо — казах аз.

Той се разсмя. Смееше се сърдечно като гвардейски офицер.

— Радвам се, че имаш чувство за хумор — каза той. — Досадно е да правиш бизнес с темерут.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш, колко си платил за животното? — попитах аз.

— Нямам. Шест хиляди долара. По време на тренировка миналата есен той получи счупване и имаше нещо като шини, така че беше изгодна сделка. Треньорът ми е стар приятел — открих, че Фабиан има стари приятели по цялата планета и от всички професии — и ме уверява, че той сега е здрав като долар.

— Здрав като долар! — поклатих глава с болка аз. — Докато сме още на въпроса, Фабиан — казах аз — има ли още… хм… инвестиции, които са се оказали в моята папка?

Той отново заигра с мустаците си.

— В действителност, да — каза той. — Надявам се, че не си прекалено срамежлив.

Помислих си за баща ми и неговата библия.

— Бих казал, умерено — казах аз. — Защо?

— Има една много приятна френска дама, която винаги гледам да посетя, когато идвам в Париж. — Той се усмихна, сякаш в мислите си приветстваше приятната френска дама. — Интересува се от филми. Казва, че навремето е била актриса. Сега е към продуцентите. Един стар обожател я е финансирал. Недостатъчно, предполагам. Тя в момента е в средата на снимането на филм. Съвсем мръсен. Съвсем, съвсем мръсен. Гледал съм някои — мисля, че ги наричат редовите в индустрията. Много забавни. Имаш ли представа какво е донесъл един филм като „Дълбокото гърло“ на своите спонсори?

— Не.

— Милиони, момче, милиони. — Той въздъхна сантиментално. — Моята приятна малка приятелка ми даде да прочета и сценария. Много грамотен. Пълен с фантазия и провокации. Според мен съвсем невинен. Почти благоприличен от по-изтънчена гледна точка, но с по малко от всичко за всеки вкус. Нещо като комбинация между Хенри Милър и Хиляда и една нощ. Но моята приятна приятелка — тя самата е режисьор — получила сценария почти без пари от млад иранец, който не може да се върне в Иран — но въпреки че го прави с малко средства — някои от тези изгодни произведения на изкуството се правят за по-малко от четиридесет хиляди долара — мисля, че „Дълбокото гърло“ струва не повече от шейсет хиляди — но както казах, нейното счетоводство съвсем не съответства на таланта й — тя просто е разкрепостена жена — и когато ми каза, че й трябват петнайсет хиляди долара, за да завърши филма…

— Ти й каза, че ще й ги дадеш.

— Точно така. — Той грейна. — От благодарност тя ми предложи двайсет процента от печалбата.

— И ти каза, че приемаш?

— Не, настоявах за двайсет и пет. — Той засия отново. — Може и да съм приятел, но първо съм бизнесмен.

— Фабиан — казах аз, — не знам, да плача или да се смея.

— След време ще се усмихваш. Най-малко ще се усмихваш. Те ще прожектират тази вечер това, което са заснели досега. Всички сме поканени. Гарантирам, че ще ти направи впечатление.

— През живота си не съм гледал порнографски филм — казах аз.

— Никога не е късно да започнеш, момче. Сега — каза той оживено, — предлагам да слезем в бара и да чакаме Лили. Няма да се бави много. Можем да споим партньорството си с шампанско. И ще те нагостя с най-добрия обяд, който някога си ял. А след обяда ще отидем в Лувъра. Бил ли си някога в Лувъра?

— Аз едва вчера пристигнах в Париж.

— Завиждам ти за началото! — каза той.

* * *

Тъкмо почти свършвахме бутилка шампанско, когато Лили Абът влезе в бара. Когато Фабиан ме представи като стар приятел от Сейнт Мориц, тя не показа, освен с трепване на клепачи, че сме стигали чак до ръкуване във Флоренция.

Фабиан поръча втора бутилка.

Бих искал да харесвах вкуса й.

13

Бяхме осем души в малката кинозала. Краката ме боляха от Лувъра. Стаята миришеше на двайсет години цигарен дим и пот. Зданието на Шанз-Елизе беше опърпано, със старомодни скърцащи асансьори. Отлепващите се афиши на бизнеса по етажите, край които минавахме, до един приличаха на обявления за концерни, които са във фалит, и леки отклонения от Наказателния кодекс. Коридорите бяха оскъдно осветени, сякаш хората, които посещаваха зданието, не желаеха да бъдат добре оглеждани като влизат и излизат. С Фабиан, Лили и мен бяха фабиановата приятна дама, чието име беше Надин Боньор; в конзолата отзад беше операторът на филма, уморен, посивял професионалист на около шейсет и пет, който носеше барета и от устната му постоянно висеше цигара. Изглеждаше прекалено стар за такъв вид работа и през цялото време държеше очите си почти напълно затворени, сякаш не искаше да му се напомня прекалено определено какво е съобщил във филма, който се канехме да видим.

Далече край прохода между столовете седяха заедно двете звезди на филма — строен тъмнокос млад човек, вероятно северноафриканец, с дълго печално лице, и нахалничко, хубавичко американско момиче на име Присила Дийн, с руса конска опашка, един анахроничен, със свежо лице реликт от едно по-ранно поколение на девици от Средния запад. Беше отлично облечена и изглеждаше толкова благовъзпитана, че приличаше на колосана дантелена престилка.

— Много ми е приятно, наистина — каза тя с чист айовски глас.

С другите бях запознат без церемонии, атмосферата беше делова. Бихме могли да сме се събрали на лекция за продаването на храна за закуска.

Брадат дългокос мъж, който седеше настрана, носеше мръсно дочено сако и изглеждаше така, като че ли току-що е изял нещо изключително гадно на вкус, просто изсумтя, когато му казах „Здравей“.

— Той е критик — пошепна ми Фабиан. — Принадлежи на Надин.

— Раам се да се запознаем — ми каза Надин Боньор, като вдигна очи от една клапа и протегна ръка. Ръката й беше копринена. Тя беше малка и слаба, но с вирната пълна гръд, половината от която се виждаше през дълбокото деколте на черната й рокля. Имаше хубав равен тен с кафяв оттенък. Представих си я легнала гола на плажа в Сен Тропе, заобиколена от също така разсъблечени безпътни млади мъже. — Виж к’во праи тоя задник киномеханика — каза тя на оператора. — Имаме залата само за трийс минути. — Нейният акцент беше от този тип, който звучи чаровно на американците.

Операторът извика нещо на френски по телефона на масата пред него и светлините угаснаха.

През следващите трийсет минути бях дълбоко благодарен, че залата беше тъмна. Изчервявах се толкова бясно, че усещах, въпреки че никой не ме вижда, как суровата животинска топлина на кръвта в лицето ми сигурно повишава температурата в залата като огромна инфрачервена лампа. Това, което ставаше на цветния екран, моят баща би описал като неописуемо. Имаше сношения от всякакви видове, всякакви положения, в разнообразна обстановка. Имаше тройки и четворки, животни, в това число черен лебед, лесбийски флиртове, и този вид ласки, които Плейбой ни учеше да наричаме минет и кунилингус. Имаше садизъм и мазохизъм, и поведение, за което аз не намирах название. Както беше казал Фабиан, имаше по нещо за всеки. Периодът изглеждаше да е някъде в средата на деветнайсети век, тъй като някои от мъжете носеха цилиндри и рединготи, а жените кринолини и дантели. Имаше хусарски униформи, ботуши и шпори, и случаен изстрел в един замък, със закръгленичко селско момиче, заведено зад храстите. Надин Боньор, оскъдно облечена, с нейното заблуждаващо неподкупно лице на ученичка, увенчано с дълга черна перука, играеше нещо като покровителка на гуляите във филма, подреждайки телата със студената грация на домакиня, която приготвя цветята в салона преди идването на гостите си. Фабиан беше ми казал, че сценарият е грамотен, но тъй като нямаше звук или диалог ми беше трудно да съдя доколко беше прав в оценката си. Филмът ще се озвучи по-късно, каза ми той. От време на време се мяркаше млад мъж с ангелско лице в дълга розова роба, гарнирана с кожа, който подрязваше живия плет. Понякога вперваше поглед отвъд екрана. Случваше се също да го видиш седнал в подобен на трон позлатен стол в каменен хол, осветен от свещици, да наблюдава различните комбинации на половете в мятанията на оргазма. Той никога не променяше израза на лицето си, макар че веднъж, когато действието достигна кулминацията си, апатично откъсна роза с дълга дръжка и я помириса.

За нейна чест, чух Лили, която седеше от другата страна на Фабиан, да потиска хихикане.

— Историята е проста — обясняваше ми Фабиан шепнешком. — Действието става някъде в Средна Европа. Младият мъж с робата и градинската ножица е принц. Между другото работното заглавие е „Спящият принц“. Той току-що е оженен за хубава чуждестранна принцеса. Баща му, кралят, иска наследник. Но момчето е девствено. То не се интересува от момичето. Единственият му интерес е градинарството.

— Това обяснява ножицата — казах аз, като се надявах, че фактът, че още мога да говоря, някак си ще направи да ми избледнее лицето.

— Естествено — каза Фабиан нетърпеливо. — Неговата леля, това е Надин, е натоварена от брат си, краля, да стимулира либидото му. Принцесата, неговата жена, го чака ридаеща в една от кулите на замъка, легнала в неизползваното легло, украсено с гирлянди от цветя. Но нищо — и, както виждаш, всички възможни атракции са опитани — не може да го вдигне. Той гледа с изцъклени очи. Всички са отчаяни. Накрая, като последно средство, неговата леля, Надин, танцува пред него в прозрачни одежди с червена роза в зъбите. Очите му губят стъклеността си. Той сяда. Изпуска си ножицата. Слиза от трона си. Взема леля си в ръцете. Танцува. Целува я. Падат на тревата заедно. Любят се. В замъка празнуват. Кралят обявява сватбата с принцесата за недействителна. Принцът се оженва за леля си. В замъка и в храстите се устройва тридневна оргия, за да се отпразнува събитието. След девет месеца се ражда син. Всяка година за отбелязване на събитието принцът и леля му повтарят танца в оригиналните си одежди, докато бият църковните камбани. То си е доста иранско, ако го разказваш така набързо, но има земен чар. Има и подлиния на сюжета, злодей, който заговорничи за трона, но няма да ти дотягам с това…

Светна отново. Направих се, че получавам атака от кашлица, за да обясня цвета на бузите си.

— Това е — каза Фабиан — в орехова черупка. То е вулгарно и не е вулгарно, ако разбирате какво искам да кажа. Ще спечелим както интелектуалците, така и всички останали.

— Майлс. — Надин Боньор, която плавно превключи от ролята на кръвосмесителна прелъстителка към тази на сериозна бизнесменка, се изправи от стола си два реда напред и се обърна към нас: — Е, харесва ви, а? Ще ги хвърли във въжетата, нали?

— Жизнерадостно е — каза Фабиан. — Много жизнерадостно. Ще трябва да паднат добри пари.

Избягвах да погледна когото и да било, когато вкупом се отправихме към асансьора. Особено се стараех да не зърна американското момиче, което релефно беше изобразило на екрана всички най-шокиращи сцени, и което бих познал даже с чувал на главата, на който и да е нудистки плаж на света. Лили, както забелязах, също показваше интензивен интерес към пода на асансьора.

Докато вървяхме надолу по Шанз-Елизе към една елзаска кръчмичка, за да се освежим, Надин взе ръката ми.

— Малкото момиче — каза тя. — Какво мислите за нея? Талантлива, а?

— Изключително.

— Тя прави това между другото. Така си плаща за учението в Сорбоната. Сравнителна литература. Американските момичета имат повече характер от европейските. Не мислите ли?

— Не съм голям експерт — казах аз. — В Европа съм съвсем отскоро.

— Мислити ли, че ще има голям успех в Америка? — Гласът й звучеше обезпокоено.

— Настроен съм много оптимистично — казах аз.

— Боя се само, че можи би имами прекалено от това, което се нарича ширпотреба.

— Не бих се безпокоял — казах аз.

— Майлс също — каза Надин. Тя стисна ръката ми с двусмислени мотиви. — Той е чудесен в компания. Усмивка за всеки. Вие също трябва да дойдете в компанията. Атмосферата е много хубава. Един за всички и всички за един. О, как работят! Свръхвреми, двойно свръхвреми, никога ни съ оплакват. Разбира се, заплатити са много малки, звездити са на процент и това помага. Ще дойдити ли утри? Ще имами сцена, където Присила е облечена като монахиня…

— Боя се, че съм в Париж по работа. Ужасно съм зает.

— Добре дошел сти по сяко времи. Ни се колебайти.

— Благодаря — казах аз.

— Мислите ли, чи щи мини цензурата в Америка? — Тя отново говореше неспокойно.

— Вярвам, че да. От това, което чувам, ще трябва да пускат вече всичко. Разбира се, винаги има възможност филмът да се сблъска с някой местен полицейски шеф, който може да затвори някое кино за известно време. — Още докато говорех това, осъзнах, че си създавам нещо друго, за което аз да се безпокоя. Ако аз бях местен полицейски шеф, щях да накарам да изгорят този филм, закон — незакон. Но не бях полицай. Бях, харесва ли ми или не, инвеститор. В размер на петнайсет хиляди долара. Опитах да бъда безгрижен. — Как е във Франция? — попитах аз. — Ще мине ли тук?

— Тук е ужасно. — Тя отново нелогично стисна ръката ми. — Тук никога не можеш да кажеш какво ще стане. Някой пръдлив стар епископ произнася реч в неделя и в понеделник залити на тиатрити са тъмни. Ако жената на президента или на някой министър мини наблизо и види някой афиш… нямати придстава колко ограничени са французите по изкуството. За щастии, винаги през другата седмица става нов скандал и снема наляганито. — Внезапно тя спря и пусна ръката ми. Отдалечи се на две крачки и ме погледна изследователски. — С просто око — каза тя — изглеждати много добре сложен. Ни съм ли права?

— Много съм карал ски — казах аз.

— Още не сме намерили артист за злодея — каза тя. — Той има две много интересни сцени. Една само с Присила и една с Присила и едно нубийско момичи. Може би би ви забавлявало.

— Тя ти предлага работа, Дъглас — каза Майлс. Гласът му сякаш заглуши шума на целия уличен трафик. — Защити си инвестицията.

— Много мило от ваша страна, мадам — казах на Надин, — но ако майка ми в Америка някога го види, боя се, че… — Срамувах се, че вмъкнах покойната си майка в тази афера, но в момента това изглеждаше най-бързия начин да приключа този разговор.

— И Присила има майка в Америка — каза Надин.

— В Америка има майки и майки. Аз съм единствен син — казах аз идиотски.

— О, приемете — каза Лили. — Аз ще следя вашите реплики от филма. И бихме могли да репетираме трудните места в хотела.

— Съжалявам — казах аз, като бързо я погледнах. — Наистина бих се радвал да го направя. Но всеки момент могат да ме извикат от Париж.

Надин сви рамене.

— Трудното в този бизнес е — каза тя, — че наоколо никога няма достатъчно нови лица. Винаги същият екип, същити оргазми. Някой друг път можи би. Вие имати нещо — един вид подземна сексуалност, като младо кюре… Права ли съм, Лили?

— Абсолютно — каза Лили.

— Би било изумително перверзно — каза Надин. — Невинно гнило. Ново измерение. Епископите ще скърцат със зъби.

— Някой друг път — казах твърдо аз.

— Аз щи работя над теб — усмихна се Надин със своята неподкупна ученическа усмивка.

* * *

Двете бири, които изпи една след друга в кръчмата, изглежда оживиха критика с брадата. Той започна да говори възбудено с Надин на френски.

— Филип — каза Надин, — говори английски. Имаме гости.

— Ние сме във Франция — каза Филип високо през брадата си. — Защо те не говорят френски?

— Защото ние сме тъпи англосаксонци, миличък — каза Лили, — и, както всеки французин знае, недообразовани.

— Той говори английски много добре — каза Надин. — Много добре. Той беше в Америка две години. Беше в Оливуд. Пиши критични статии за Кайе дю Синема.

— Хареса ли ви Холивуд? — попита Фабиан.

— Мразех го.

— Харесахте ли филмите?

— Мразех ги.

— Харесвате ли френските филми?

— Последният, който съм гледал, беше „Бездиханни“.

— Това беше преди десет години — каза Лили.

— Повече — каза Филип услужливо.

— Той е много особен — каза Надин. — Също и политически.

— Колко пъти… — ядосано се обърна той към нея, — колко пъти съм ти казвал, че двете неизменно вървят заедно?

— Прекалено много пъти. Не бъди emmerdeur^[14], Филип. Той обича Китай — ни обясни Надин.

— Обичате ли китайските филми? — попита Лили. Тя явно изпитваше удоволствие да му вади душата по нейния непринуден женски начин.

— Още не съм видял нито един — каза човекът. — Чакам. Пет години. Десет години.

Английският му беше с тежък акцент, но гладък. Беше от този тип хора, които биха спорили с удоволствие и на санскритски. Имах впечатлението, че ако някога влезе в разговор с някого, който е съгласен с него, ще скочи и ще изхвърчи от стаята.

— Кажи ми, старче — каза Фабиан сърдечно и приятелски, — какво мислиш за нашия малък опус до сега?

— Merde. Парче лайно.

— Наистина ли? — Лили изглеждаше изненадана.

— Филип — каза Надин предупреждаващо. — Присила разбира английски. Не искаш да омаловажиш изпълнението й, нали?

— Всичко е наред — каза Присила с нейния чист, отгледан с царевица ученически сопран — аз никога не вземам сериозно това, което казва един французин.

— Ние сме в града, в който Расин представи Федра, където умря Молиер — изрецитира критикът, — където Флобер отиде в съда да защити мадам Бовари, където хората бушуваха след първото представление на „Ернани“, където Хайне беше добре дошъл заради поезията си на един чужд език, и Тургенев намери свой дом. — Брадата на Филип беше наелектризирана от доводи, великите имена сладнееха на езика му. — По наше време, в същата среда, имаме в сметката си филми като „Голямата илюзия“, „Поал дьо Карот“, „Забранени игри“. А какво сме се събрали да обсъждаме днес? Комичен и отблъскващ опит да се събудят най-ниските ни чувства…

— Недей да се правиш, шери — каза спокойна Надин Боньор, — като че ли си прекалено изтънчен, за да чукаш. Мога да събера свидетели.

Критикът я погледна намръщено и махна за друга бира.

— Какво ми показахте? Разгонването на една празнолика американска poupèe^[15], и един марокански сводник, който…

— Шери — каза Надин вече по-остро, — спомни си, че винаги си подписвал петиции срещу расизма.

— Всичко е наред, Надин — каза Присила. Тя разбъркваше с лъжица огромна купа сладолед с течен шоколад. — Никога не вземам сериозно това, което казва един французин.

Мароканецът се усмихваше благодушно, английският му явно не се издигаше до такива сложни естетически наблюдения.

— Мейд ин Франс — каза критикът, — написано във Франция, нарисувано във Франция, ти си спомняш — той насочи обвиняващ пръст към Надин. — Помолих те да запомниш, какво означава всичко това. Слава. Привързаност към красотата, към изкуството, към най-високите претенции на човешката раса. Какво значи твоето Мейд ин Франс? Гъделичкане на топките, хлъзгавостта на вагината…

— Хайде, хайде — каза Лили.

— Английската лекота на характера — каза критикът, като се наведе напред през масата със свирепо насочена към Лили брада. — Империята си отиде. Сега ще издадем изцвилването на Бъкингамския дворец.

— Старче — каза Майлс приятелски, — ако мога така да се изразя, вие измествате въпроса.

— Ако мога така да се изразя, сър — каза Филип, — мисля, че нищо не измествам. Какъв е въпросът?

— От една страна, въпросът е да се спечели някой долар — каза Майлс. — Според чутото досега това не е напълно против френския характер.

— Това не е френският характер. Това е капитализмът във Франция. Две различни неща, мосю.

— Добре — каза Фабиан добродушно, — нека засега оставим парите настрана. Макар че, позволи ми да спомена между другото, най-голям брой порнографски филми и най… хм… подробните идват от Швеция и Дания, две социалистически страни, ако правилно съм осведомен.

— Скандинавци — каза критикът. Той изсумтя, отхвърляйки Севера. — Подигравка с думата социализъм. Пикая на такъв социализъм.

Фабиан въздъхна.

— Вие сте труден човек за бизнес, Филип.

— Аз си имам своите дефиниции — каза Филип. — Дефинирам социализма.

— Отново Китай — каза Надин. Тя издаде слаб стенещ звук.

— Не можем всички да живеем в Китай, нали? — говореше разумно Фабиан. — Харесва ли ни или не, живеем в свят, който има различна история, различни вкусове, различни нужди…

— Пикая на свят, който има нужда от merde, като това merde, което видяхме днес.

Филип поиска друга бира. Търбухът му щеше да стане колкото варел, докато достигне четиридесет години.

— Аз бях в Лувъра с моя млад приятел днес следобед — махна към мен Фабиан. Гласът му беше мек. — А вчера се посветих на посещение на Жьо дьо Пом, където са събрани импресионистите.

— Не се нуждая от описание на парижките музеи, мосю — каза Филип студено.

— Простете ми — каза Фабиан. — Кажете ми, господине, не одобрявате ли произведенията на изкуството в тези музеи?

— Не всички — каза Филип неохотно. — Не.

— Голите, прегърнатите тела, гърдестите мадони, богините, обещаващи всички видове плътски удоволствия на бедните смъртни долу, красивите момчета, облегнатите принцеси… Порицавате ли всичко това?

— Не мога да схвана накъде водите, мосю — каза Филип, като разливаше бира по брадата си.

— Това, което имам предвид — каза Фабиан, целият търпение и добродушие, — е, че през цялата история на цивилизацията ни артистите са представяли обекти на сексуални желания в една или друга форма, свещени, нечестиви, ниски, възвишени — въпрос на чувствена фантазия. Например вчера в Жьо дьо Пом видях с удоволствие, може би за десети път, голямото платно на Мане Le dejeuner sur lʼPerde^[16], тази с двете великолепни дами, излегнали се голи на тревата, с техните напълно облечени приятели — джентълмени, гледащи възхитено и…

— Познавам картината — каза Филип безизразно. — Продължавайте.

— Очевидно — каза Фабиан с наслаждение, — мосю Мане не е имал предвид зрителят да помисли, че нищо не се е случило преди този момент и нищо няма да се случи след него. Поне впечатлението, което аз получавам, е на чудесна интимност, с всичко, което тя загатва… Започвате ли да схващате?

— Аз разбирам — Филип сега беше враждебен, — аз не схващам.

— Може би — каза Фабиан, — ако Мане беше имал време, щеше да нарисува няколко сцени с това, което е ставало преди този мирен, висящ момент, и след него. И те може би нямаше да бъдат толкова ужасно различни от някои сцени, които видяхме тази вечер на екрана. Ще признаем ли, че скъпата Надин не е може би такъв велик художник като Мане и сладката малка Присила може да не е така привлекателна като дамите на картината, но по свой скромен начин филмът на Надин тръгва от същите основни мотиви като тези на маслото на Мане?

— Браво — каза Надин. — Той винаги си опитва да ме измъкне и да ме чука навън, на открито. Не го отричай, Филип. Спомни си Британи миналото лято. Всичко, което ми напесъчи задника.

— Не отричам нищо — каза Филип нещастно.

— Сексът, любовта или както там ги наричате — навиваше мелодично Фабиан, — никога не е само плът. Винаги присъства и елемент на фантазия. Всяка възраст търси своите артисти за фантазиите, които задълбочават или подобряват или даже правят възможен фактическия акт. Надин, отново по своя скромен начин, прости ми, скъпа… — Той се наведе и поглади ръката на Надин бащински. — Надин се опитва да обогати фантазията на нейните събратя — мъже и жени. В този тъмен, безрадостен, осакатен с не малко въображение век бих казал, че това трябва да се приветства, не да се критикува.

— До утре да му разправяш — каза Лили на чист кокни^[17], — тоя пак ще си критикува.

— Можеш да повториш това, сестро — казах аз, като си спомних какво Фабиан вече беше ми налял в главата в продължение само на един следобед. Внезапно ми хрумна, че може да е лишен от права адвокат. Лишен поради много съществена причина, без съмнение.

— Някой ден, мосю — каза Филип с достойнство, — бих искал да поговоря с вас на родния ми език. Аз съм в неизгодно положение на английски. — Той стана. — Утре трябва да ставам рано. Плати сметката, Надин, и нека потърсим такси.

— Всичко е наред, Надин — каза Фабиан, възпирайки я с ръка, въпреки че тя не беше направила никакво движение към чантата си. — Питиетата са от нас. — Множественото число не ми убягна. — И благодарим за приятната вечер.

Всички станахме и Надин целуна Фабиан по двете бузи. На мен само ми стисна ръката. Бях малко разочарован. Филмът си беше подействал, червя се, не червя се. Докосването на устните й би било свързващо. Чудех се как момчето от Мароко, което беше се развличало с нея като безспорно желан партньор най-малко в две дълги сцени, сега покорно стоеше настрана и я гледаше да си отива с друг мъж. Актьори, помислих си аз. Вероятно могат да се разпределят на купета.

— Наблизо ли живеете? — попита Фабиан мис Дийн.

— Не е далече.

— Може би бихте искали да ви изпратим до вкъщи?

— Не, благодаря, не си отивам вкъщи — каза Присила. — Имам среща с годеника си. — Тя протегна ръка към мен и аз я стиснах. — Довиждане, ще те видя в черквата — каза тя.

Усетих малка навита хартийка в дланта си. За пръв път я погледнах направо. Имаше малка резчица от шоколад в ъгъла на устата й, но очите й бяха тъмно морскосини, приливът настъпваше бързо, донасяйки несметни потопени съкровища.

— Довиждане — промърморих аз и стиснах късчето хартия, докато тя се отдалечаваше.

* * *

Навън, на улицата, в мекия влажен въздух на февруарската парижка нощ, след като се разделихме с Присила, мароканеца и кинооператора, бръкнах в джоба си, където бях пуснал хартийката. Развих я и под светлината на уличната лампа видях, че на нея имаше телефонен номер. Пуснах я обратно в джоба си и забързах след Фабиан и Лили, които вървяха пред мен.

— Радваш ли се, че дойде в Париж, Дъглас? — попита Фабиан.

— Беше много оживен ден — казах аз. — Високо образоващ.

— Това е само началото — каза Фабиан. — Пред теб има перспективи, перспективи.

— Вярваш ли във всичко, което изприказва тази вечер? — попитах аз. — За Надин, Мане и прочее?

Фабиан се разсмя.

— Не в началото може би — каза той. — Просто си проявих нормалната реакция, когато чувам французин да започне да ораторства за Расин, Молиер и Виктор Юго. Но към края, кълна се, почти се бях самоубедил, че съм покровител на изкуството. Това включва и теб, разбира се — прибави бързо той.

— Няма да сложиш името си — нашето име — под него, нали? — попитах аз разтревожен.

— Не. — Гласът на Фабиан прозвуча почти със съжаление. — Мисля, че това би ни завело твърде далече. Трябва да намерим име на компанията. Имаш ли някаква идея, Лили? Ти винаги си била умно момиче.

— Горни, Долни и Свръх продукции — каза Лили.

— Не бъди вулгарна, скъпа — каза Фабиан превзето. — Не забравяй, че искаме статия в „Таймс“. Всички трябва да се концентрираме върху това при спокойна дневна светлина. О, между другото, Дъглас, гледай да се наспиш добре тази нощ. Трябва да станем в пет часа. Ще шофираме до Шантийи за доработка.

— Каква доработка?

Нямах никаква представа, къде е Шантийи и за момент помислих, че е специално място, където актьорите от порнографските филми поддържат формата си. Съдейки по видяното тази вечер еднодневните снимки изискват толкова физическа енергия и от мъжете, и от жените, колкото десет бързи рунда със състезател от категория петел.

— Нашият кон — каза Фабиан. — Днес на рецепцията ме чакаше телеграма, когато се върнахме от Лувъра. Между впрочем, на теб Лувъра ти хареса, нали?

— Да. Какво за коня?

— Телеграмата беше от моя приятел в Кентъки. Някак е научил за шините. Не е готов да купи коня в момента…

— О, боже — казах аз.

— Не се тормози, скъпо момче — каза Фабиан. — Моят приятел в Кентъки иска животното да участва в едно достойно състезание, преди да вложи парите си. Не можеш да осъждаш човека, нали?

— Не. Но мога да осъдя теб.

— Боя се, че започваш нашите взаимоотношения от фалшива нота, Дъглас — каза Фабиан обидено. — Ние само трябва да обясним нещата на треньора. Той има голяма вяра в коня, голяма вяра. Всичко, което трябва да направи, е да се увери, че конят е във форма, и да намери подходящо състезание, за да го включи в него. Името на треньора е Кумс. Английско е, но семейството му живее в Шантийи от времето на императрица Жозефина. Той е магьосник в намирането на подходящи състезания, абсолютен магьосник. Печелил е състезания с коне, които са били на път да продадат, за да напълнят с тях боклукчийските коли. Във всички случаи, много ще харесаш Шантийи. Нито един любител на коне не бива да идва в Париж, без да види Шантийи.

— Аз не съм любител на коне — казах аз. — Изпитвам ужас от тях.

— А, Дъглас — каза Фабиан, като стигнахме в хотела, — имаш да изминеш дълъг път, дълъг, дълъг път. — Той ме потупа по рамото като стар другар, когато влязохме вътре. — Но ще го изминеш, гарантирам, че ще го изминеш.

* * *

Влязох в стаята си, погледнах леглото, приготвено за лягане, и се втренчих в телефона. Спомних си някои от сцените във филма, който бях гледал тази вечер и реших, че не ми се спи. Слязох в бара и си поръчах уиски със сода. Пиех бавно, след това измъкнах листчето хартия, което Присила Дийн беше сложила в ръката ми и го разгънах пред себе си на бара.

— Има ли телефон тук? — попитах бармана.

— Долу — каза той.

Слязох долу, дадох номера на дежурната телефонистка, влязох в кабината, която тя ми посочи, и вдигнах слушалката. Имаше миг тишина, след това сигнал заето. Слушах сигнала трийсет секунди, след това поставих слушалката обратно. Така да бъде, си казах.

Върнах се в бара, платих си сметката. След десет минути бях в леглото си. Сам.

* * *

Името на коня беше Reve de Minui^[18]. Лили, Фабиан и аз седяхме с Кумс, треньора, в сутрешната лека мъгла в началото на една алея в гората на Шантийи, като гледахме как жокеите галопират на двойки и тройки. Беше седем сутринта, студено. Обувките ми и маншетите на панталоните ми бяха кални и напълно мокри. Бях се прегърбил в моя стар, изцапан, зеленикав шлифер, същият, който носех, когато бях в „Свети Августин“, и се чувствах прекалено градски и не на място в мократа гора, с миризмата на мокри листа и димящи коне около мен. Фабиан, подготвен за всякакъв случай, носеше ботуши за брич и елегантна къса брезентова ловджийска винтяга върху сакото си на рибена кост и кадифения панталон. Ирландски каскет от туид стоеше добре на главата му и влага блестеше по мустаците му. Изглеждаше така, като че ли разсъмването беше любимата му част от деня и цял живот беше притежател на конюшня с чистокръвни коне. Който и да го видеше за пръв път щеше да е сигурен, че никакъв треньор не е в състояние да му изиграе какъвто и да било ловък треньорски номер.

Лили също беше облечена подходящо с високи кафяви ботуши и свободно препасано поло палто, като английската й фигура беше доведена до генетично съвършенство от усойната атмосфера на гората. Ако имах намерение да остана в тяхната компания, а иначе досега щях здравата да съм притиснат да измисля как да се разплета, трябваше да попълня гардероба си.

Кумс, с ботуши, червендалесто лице, лукав, дребен стар човек със скърцащ глас на живеещ на открито, ни показа нашия кон. На мен той ми се видя като всички други кафеникави коне, с диви въртящи се очи и както ми се стори опасно тънки крака.

— Кончето се оправя много добре, много добре — каза Кумс. След това всички трябваше да се шмугнем зад някакви дървета, тъй като един от конете затича заднешком към нас почти толкова бързо, колкото тичаше напред. — Те са малко нервнички в тези студени сутрини — каза Кумс извинително. — Това тук е само двегодишна мъничка кобилка. Играе им се още на тази възраст.

Жокеят накрая възстанови контрола си върху създанието и ние можахме да излезем от прикритието си.

— Как са шините, Джек? — попита Фабиан.

Познавачът на картини и скулптури, който ме беше водил из Лувъра, и който беше чел лекции върху Мане на критика предната вечер, беше си отишъл и беше заменен от знаещ коневъд, експерт по тесните места и мъглявите неразположения на конската раса.

— А, не бих се безпокоял, човече — каза Кумс. — Той се оправя просто великолепно.

— Кога ще е готов да се надбягва? — казах аз, и това бяха първите думи, които изцедих, откакто ме бяха запознали с треньора. — Имам предвид в редовно състезание?

— А, човече. — Кумс поклати глава неопределено. — А, човече, това е напълно различен въпрос, нали? Вие няма да искате да насилите кончето, нали? Вие виждате, че то не е закрепнало още съвсем, нали?

Той говореше по най-гадния ирландско-английски начин за човек, който е живял във Франция от времето на императрица Жозефина.

— Той наистина изглежда така, като че ли още две седмици грижи няма да му навредят — каза Фабиан.

— Май още накуцва малко с предния си крак — каза Лили.

— А, вие забелязахте, мадам. — Кумс засия към нея. — Това е повече психическо, отколкото друго, нали разбирате. След удара.

— Да — каза Лили. — Виждала съм го преди това.

— А, какво удоволствие е да не трябва да подаваш ръка на нетърпелив собственик. — Кумс грейна още повече.

— Можете ли да ни кажете приблизителен срок? — попитах заинатено, като си спомних шестте хиляди долара, вложени в Среднощната мечта. — Две седмици, три седмици, месец?

— А, човече — каза Кумс, като отново заклати глава. — Не обичам да ме притискат. Не ми е приятно да давам надежди на собственика и след това да разочаровам добрия човек.

— Все пак, можете да предположите — настоявах аз.

Кумс ме погледна твърдо, малките му сиви очи, монтирани сред хиляди бръчки, внезапно станаха зимно студени.

— Ддда, мога да предположа. Но няма да го направя. Той ще ми каже кога е готов да бяга. — Той се засмя приветливо, ледът в очите му се стопи мигновено. — Добре, видяхме достатъчно тази сутрин, не мислите ли? Нека идем сега малко да позакусим. Ма, ам… — Той галантно предложи ръката си на Лили и ни поведе през гората.

— Ще трябва да бъдеш внимателен с тези хора, Дъглас — каза Фабиан тихо, когато вървяхме по пътечката в гората. — Те могат да бъдат докачливи. Той е един от най-добрите в тоя бизнес. Късмет е, че го имаме. Трябва да оставяш тези стари момчета да направят крачката сами.

— Това е наш кон, нали? Наши шест хиляди кинта?

— Не бих говорил така на място, където би могъл да ме чуе, старче. А, задава се хубав ден. — Вече бяхме извън гората и слънцето пробиваше през мъглата, като блестеше по покривалата на конете, които вървяха на тънка нишка обратно към конюшните. — Това не ти ли пълни сърцето? — каза Фабиан, като широко разтвори ръце с експанзивен жест. — Тази стара, славна страна в свежото слънце, тези красиви, деликатни животни…

— Деликатни е точната дума — казах аз нелюбезно.

— Аз съм пълен с доверие — каза твърдо Фабиан. — И нещо повече, ще направя предсказание. Преди да свършим, ще оставим следа в този спорт. И не само с едно хвърляне на шест хиляди долара. Почакай, докато дойдеш в Шантийи и видиш, че двайсет коня тренират и знаеш, че всички са твои. Почакай, докато седнеш в кабината на собственик в Лонгшан и видиш своите цветове на парада преди състезанието… Почакай, докато…

— Ще почакам — казах аз кисело. — Щастливо.

Но макар и внимателно да се пазех да не го показвам, аз също почувствах привлекателността на мястото, на конете и на изкусния стар треньор. Не можех напълно да следвам фабиановия маниакален оптимизъм, но усетих силата на неговата мечта.

Ако спекулациите със злато, рискуването на огромни суми за безумни порнографски филми, написани от иранец и играни от нимфоманка от средния запад, студентка в Сорбоната по сравнителна литература, можеха в резултат да осигурят трийсет сутрини като тази годишно, аз бих следвал Фабиан с благодарност. В края на краищата парите, които бях откраднал, бяха допринесли конкретна полза. Дишах дълбоко в студения селски въздух, преди да вляза за закуска край дългата маса в столовата на Кумс, където шкафовете и стените бяха успокояващо покрити с купи и плакети, които конюшнята беше спечелила през годините. Старецът наля на всеки от нас щедра доза калвадос, преди да седнем на дългата маса с неговата закръглена розова жена и осем или девет жокея и трениращи момчета и момичета. Ароматът на кафе и бекон в стаята се смесваше с миризмата на препечен хляб и обувки. Това беше по-прост и по-сърдечен свят, отколкото бях си представял, че още съществува някъде по лицето на земята, и когато Кумс ми намигна през масата и каза: „Той ще ми каже кога иска да бяга, човече“, аз му намигнах също и в отговор вдигнах моята чаша с кафе за стария треньор.

14

— Мисля, че е време да помислим за Италия — каза Фабиан. — Какво мислиш за Италия, скъпа?

— Харесвам я — каза Лили.

Седяхме в ресторант, наречен „Шато Мадрид“, високо на една скала, която гледаше към Средиземно море. Светлините на Ница и крайбрежните сгради далече под нас мигаха в лавандуловия вечерен въздух. Чакахме вечерята и пиехме шампанско. Бяхме изпили и значително количество шампанско в Train Blue надолу от Париж предната вечер. Бях започнал да харесвам Moet & Chandon. Старият Кумс беше с нас във влака и през по-голямата част на следобеда. След повече от две седмици работа Reve de Minuit каза най-после на треньора, че е готов да бяга. И наистина бяга. Той пристигна пръв на една шия този следобед на четвъртото състезание в Кан, хиподрум извън Ница, където имаше зимна среща. Приходът беше сто хиляди франка, около двайсет хиляди долара. Джек Кумс беше заслужил репутацията си на избиращ винаги подходящите състезания. За съжаление той трябваше да лети обратно в Париж веднага след състезанието, така че ни беше отказано удоволствието да бъдем в неговата компания на вечерята. Бях любопитен да видя просто колко бутилки шампанско, разредени с конячени удари, може да погълне за един цял ден.

Ние също бяхме заложили пет хиляди франка на носа на Reve de Minuit при шест към едно.

— По сантиментални причини — каза Фабиан, като отиваше към прозореца. — В Ню Йорк бях играл, за да живея, с всеки двудоларов залог. Очевидно като водещ принцип сантименталността е по-печеливша от преживяването за сметка на хиподрума.

Когато се върнахме обратно в хотела ни в Ница, за да се преоблечем за вечеря, Фабиан се обади в Париж и Кентъки. От Париж той научи, че снимането на „Спящият принц“ е завършило тази вечер и че след показването на незавършената и недоработена още лента представители на разпространители от Западна Германия и Япония вече са вложили в него значителни суми.

— Поведе от достатъчно — каза ми Фабиан с известно удовлетворение, — за да покрием инвестициите си. И с останалия свят тепърва пред нас. Надин е в екстаз. Тя даже обмисля започването на чист филм.

Като допълнително сведение той ми спомена, че цената на златото се е покачила с пет пункта през този ден.

На приятеля му в Кентъки победата на Reve de Minuit е направила впечатление, но искал да се консултира с партньора си, преди да направи твърдо предложение. Щял да се обади по-късно в ресторанта.

Шампанското, гледката, триумфът на следобеда, новините от Надин, перспективата за великолепна вечеря, компанията на Лили Абът, която седеше между нас с цялата си красота, правеха да чувствам огромно приятелство към целия свят със специална топлота към човека, който беше откраднал багажа ми на летището в Цюрих. Враговете и приятелите, както откривах, подобно на случая с германските и японски кинодейци, са взаимозаменяеми единици.

Ако Reve de Minuit не беше спечелил, предполагам, че щях да бъда готов да блъсна Фабиан от скалата в морето хиляда фута по-долу. Но конят беше спечелил и аз нежно гледах през масата хубавото мустакато лице.

— Спомена ли някаква възможна цена в Кентъки? — попитах аз.

— Казах около петдесет — отговори Фабиан.

— Петдесет какво?

— Хиляди долара. — В гласа му прозвуча досада.

— Не мислиш ли, че това е малко прекалено за шест хиляди доларов кон? — попитах аз. — Не искаме да го изплашим.

— Фактически, Дъглас — Фабиан отпиваше оценяващо от чашата си, — трябва да направя малко признание. Платих за него петнайсет хиляди.

— Но ти ми каза…

— Знам, че ти казах. Тогава просто си помислих, че е по-мъдро да те въвеждам в нещата полека. Ако не ми вярваш, мога да ти покажа квитанцията от покупката.

— Вече не се съмнявам в теб — казах аз. Беше почти вярно.

— А как е с петнайсетте хиляди долара за филма? И там ли си ме въвеждал?

— В моя чест, старче. — Той вдигна чаша. — За Reve de Minuit.

Ние всички щастливо се чукнахме. Започнал бях все повече да се привързвам към коня през времето, което му трябваше, за да пристигне от последен в първата обиколка до водещ групата през последните три, и казах на Фабиан, че не ми се разделя с него.

— Боя се, че имаш инстинкта на фалирал — каза Фабиан. — Още не си достатъчно богат, за да си позволиш да обичаш конете до степен да ги притежаваш. Същото, мога да кажа, се отнася за дамите.

Той погледна Лили многозначително. Имаше забележимо напрежение между тях в Париж. Той беше имал три-четири делови срещи в повече с Надин Боньор в странни часове. Колкото до мен, аз внимателно избягвах отиването в студиото, където се снимаше филма и не бях виждал отново никого от хората, заети с него. Заетият сигнал на телефона още ми действаше.

— Това, което трябва да направим, е да си купим кола — каза Фабиан. — Имате ли възражения към ягуарите?

Нито Лили, нито аз имахме възражения към ягуарите.

— Един мерцедес би бил прекалено лъскав — каза той. — Ние не искаме да изглеждаме като nouveau riche^[19]. Във всеки случай бих искал да направя каквото мога за добрите стари британци.

— Хайде, хайде — каза Лили.

Келнерът дойде с хайвера.

— Само лимон, моля — каза Фабиан, като отпрати с ръка блюдото с твърдо сварени яйца с нарязан лук върху тях. — Нека не си разводняваме удоволствието.

Келнерът насипа купчинки сивкави перли в нашите чинии. Едва за четвърти път в живота си щях да ям хайвер. Ясно си спомнях другите три.

— Ще трябва да отлетим в Цюрих — каза Фабиан. — Имам малко работа в този славен град. Ще вземем колата там. Мисля, че единствените честни търговци на автомобили могат да се намерят в Швейцария. При това там има първокласен хотел, който бих искал Дъглас да види.

Рожби, мислех си аз, ако можеха да видят добрия стар Фабиан отново в Лоуъл, Масачузетс, сега. Или ако Дрюзак можеше да види мен. След това съжалих, че бях си спомнил Дрюзак. Фабиан още не ме беше попитал как е станало така, че да нося седемдесет хиляди долара в сака си, и аз не бях му казал. Всъщност имаше много неща, за които трябваше да говорим. В Париж Фабиан беше прекарал повечето от времето си около филма. Да наблюдава магазина, както се изрази той, докато аз скитах наоколо и разглеждах града, благословено потънал в него. Когато бяхме заедно, Лили почти винаги присъстваше и никой от нас, бях сигурен в това, не искаше тя да чуе подробностите на нашето партньорство, както сега го наричахме. Колкото до нея, дори да намираше странно, че нейният любовник за една нощ във Флоренция изведнъж в друга страна се оказва близък приятел и съдружник на любовника й от няколко години, то не го показваше по никакъв начин. Както открих, щом е нахранена, възхищават й се и я водят по интересни места, тя не задаваше въпроси. Притежаваше аристократично пренебрежение към механизмите зад събитията. Беше от тези жени, които не можеш да си представиш в кухня или учреждение.

— Искам да поставя деликатен въпрос — каза Фабиан, като майсторски намазваше хайвер върху филията си, без да изгуби зрънце. — Става дума за числата. По-точно числото три. — Той погледна първо към Лили, после към мен. — Схващате ли накъде клоня?

— Не — казах аз.

Лили не каза нищо.

— Това е неподходящо число за пътуване — продължи Фабиан. — То може да доведе до раздяла, извъртания, ревност, трагедия.

— Виждам, какво имаш предвид — казах аз и усетих горещо червена вълна да се надига от яката ми.

— Предполагам, си съгласен, Дъглас, че Лили е красива жена.

Кимнах.

— А Дъглас е много привлекателен младеж — каза Фабиан бащински и любезно. — И ще става все по-привлекателен, когато свикне с богатството и го снабдим с нов гардероб, което смятам да направим веднага щом стигнем в Рим.

— Да — каза Лили. Тя гледаше скромно в чинията си.

— Трябва да погледнем истината в очите. Аз съм по-възрастен. Надявам се, че никой няма да ми противоречи.

Никой не му противоречеше.

— Шансовете за неприятности са налице — Фабиан си намаза още хайвер. — Ако имаш предвид дама, която би могла да бъде подходяща компания за пътуване, Дъглас, защо не й се обадиш?

Образът на Пат незабавно се появи в съзнанието ми с вълна от нежност, примесена със съжаление. Рядко бях мислил за нея през годините в „Свети Августин“. Защитното ледено вцепеняване, което беше ме обхванало през последния ден във Върмонт, бързо се топеше в компанията на Лили и Фабиан. Трябваше да призная, че, харесва ли ми или не, бях отново изложен на стари чувства, стари привързаности, на спомените за далечни удоволствия. Но дори ако Пат беше свободна, не можех да си представя, че би приела отношенията ми с Фабиан, накъдето и да се обърнеха те, или неговия крещящо прахоснически начин на живот. Момичето, което отделяше от скромната си учителска заплата за бежанците от Биафра, не може да се очаква да одобри човек, който седи на масата и яде хайвер с лъжица. Или мен, по същата причина. Ивлин Коутс беше по-подходящ кандидат за нашата малка група, и би била интересен партньор и за Лили, и за Фабиан, но кой знае каква ще се окаже Ивлин Коутс — изненадващо меката жена от последната неделя вечер в моята хотелска стая или жулещата вашингтонска деятелка и делова похитителка, която бях срещнал на коктейла у Хейл. Трябваше да предвидя също и възможността аз и Фабиан евентуално да бъдем разкрити. Едва ли ще бъде добре за кариерата й на държавен адвокат един ден да бъде дамгосана като съучастник на двама крадци.

— Боя се, че няма никой, за когото мога да се сетя в момента — казах аз.

Мисля, че зърнах призрачна усмивка да докосва лицето на Лили.

— Лили — каза Фабиан, — какво прави сестра ти Юнис тези дни?

— Забавлява се с гвардейците от Колдстрийм в Лондон. Или ирландските — забравих кои са на стража в двореца.

— Мислиш ли, че би й харесало да се присъедини към нас за известно време?

— Наистина — каза Лили.

— Мислиш ли, че ако й пратиш телеграма, тя ще се приготви да се срещнем утре вечер в хотел „Баур“ на езерото в Цюрих?

— Много е възможно — каза Лили. — Юни пътува леко. Ще й телеграфирам, когато се върнем в хотела.

— Това устройва ли те, Дъглас?

— Защо не? — Изглеждаше ми ужасно безчувствено, но бях в безчувствена компания. Когато бъдем в Рим. Хайвер и циркове.

Управителят на ресторанта дойде на масата ни да каже на Фабиан, че го търсят от Америка.

— Какво ще кажеш, Дъглас? — попита Фабиан, като ставаше от масата. — До колко можеш да слезеш? Какво ще кажеш за четиридесет, ако е необходимо?

— Оставям това на теб — казах аз. — Никога преди това не съм продавал кон.

— Нито пък аз — усмихна се Фабиан. — Е добре, всяко нещо си има своя пръв път.

Той последва управителя навън от терасата.

Единственият звук беше хрускането на препечения хляб в зъбите на Лили, женски, но твърди. Звукът ме нервираше. Усещах, че ме гледа изучаващо.

— Ти ли беше тоя, който счупи лампата от главата на Майлс? — попита тя.

— Той каза ли ти, че съм аз?

— Той каза, че е имало малко недоразумение.

— Защо не го оставим така?

— Щом казваш. — Последва ново хрускане. — Казвал ли си му за Флоренция?

— Не. А ти?

— Не съм идиот — каза тя.

— Той подозира ли?

— Прекалено е горд да подозира.

— И къде отиваме от тук?

— При Юнис — каза Лили спокойно. — Ще харесаш Юнис. Всеки мъж я харесва. За месец приблизително. Чакам с нетърпение нашата ваканция.

— Кога се връщаш обратно при Джок?

Тя остро ме погледна.

— Откъде знаеш за Джок?

— Няма значение — казах аз. Беше ме ядосала колко жизнерадостно ме прехвърли на сестра си и исках поне малко да си го върна.

— Майлс каза, че вече никога няма да играе бридж и табла. Знаеш ли нещо по това?

— Имам обща представа — казах аз.

— Но нямаш намерение да ми я кажеш?

— Не.

— Той е сложен човек, Майлс — каза тя. — Има трайна привързаност към парите. Чиито и да са пари. Внимавай с него.

— Благодаря. Ще внимавам.

Тя се наведе напред и докосна ръката ми.

— Беше ми много приятно във Флоренция — меко каза тя.

За един мъчителен миг исках да я сграбча и да я моля да стане от масата и да отлети с мен.

— Лили… — казах прегракнало аз.

Тя издърпа ръката си.

— Не бъди свръхчувствителен, мили. Запомни това.

Фабиан се върна със сериозно лице.

— Трябваше да сваля — каза той, като сядаше на стола си. Сложи си още хайвер. — Чак до четиридесет и пет. — Той се ухили момчешки. — Мисля, че имаме нужда от още едно шампанско.

* * *

Седях на голямото дъбово бюро с дърворезба в моята стая в хотела. На вратата си бях казал „лека нощ“ на Лили и Фабиан. Те заемаха апартамента до мен. Всички бяха с изглед към морето. Лили ме целуна по бузата, Фабиан ми стисна ръката.

— Наспи се добре, старче — каза той. — Искам да разгледаме наоколо, преди да тръгнем към Цюрих.

Чувствах се малко замаян от толкова шампанско, но не ми се спеше. Взех лист от хотелския набор в чекмеджето на бюрото и започнах да пиша по него почти наслука.

Залог — 20000, злато — 15000, бридж и табла — 36000… Филма?

Зяпах написаното почти хипнотизиран. Преди това, дори когато печелех достатъчно за приличен живот в авиолинията, никога не съм си правил труда да проверя чековата си книжка и положително не знаех какво имам в рамките на сто долара, да не говорим за това, което имах в джоба си във всеки един момент. Сега реших да водя счетоводство всяка седмица. Или, както са тръгнали нещата, всеки ден. Бях открил най-голямото удоволствие на богатството — събирането. Цифрите върху страницата ми даваха много по-голямо удовлетворение, отколкото бих се надявал да получа от покупката на каквото и да било с парите, които стояха зад цифрите. Накратко, чудех се дали трябва да разглеждам това като порок и да се срамувам. Ще се боря с това по-късно.

Чух от съседната стая шум, който не можеше да се сбърка, и трепнах болезнено. Докъде мога да се доверя на Фабиан? Неговото отношение към парите — своите и тези на другите, беше, меко казано, безцеремонно. И нямаше нищо в характера и миналото му, което предполага непоколебима обвързаност с финансовата честност. Утре ще поискам да ми напише твърд законен документ. Но независимо от това какво бихме имали на хартия, знаех, че ще трябва да го държа под око през цялото време.

Когато най-после заспах, сънувах брат си Хенк, седнал пред своите сметачни машини, работещ над парите на другите.

* * *

На другата сутрин най-после имахме възможност да говорим. Лили отиде на фризьор да й направят косата и Фабиан каза, че иска да ме заведе в Музея на Maeght в Сен Пол дьо Ванс.

Тръгнахме от Ница с Фабиан зад волана на наетата кола. Трафикът беше слаб, морето вляво от нас спокойно, сутринта светла. Фабиан караше надеждно, без рискове, и аз бях се отпуснал край него, но еуфорията от предишната вечер още не беше разпръсната от дневната светлина. Пътувахме в мълчание, докато напуснахме Ница и минахме край летището. Тогава Фабиан каза:

— Не мислиш ли, че би трябвало да знам за обстоятелствата?

— Какви обстоятелства? — попитах аз, въпреки че можех да се досетя, за какво става дума.

— Как парите попаднаха в ръцете ти. Защо ти се стори, че трябва да напуснеш страната. Предполагам, че е свързано с някаква опасност. По някакъв начин и аз съм също така застрашен, не би ли казал?

— До известна степен — казах аз.

Той кимна. Изкачвахме се към подножието на Морските Алпи. Пътят се виеше между редици от борове, маслинови градини и лозя, въздухът беше наситен с аромат и благоухание. В този невинен пейзаж, под средиземноморското слънце, идеята за опасност беше неуместна, призрачните тъмни нощни улици на Ню Йорк — отдалечен, друг свят. Бих предпочел да мълча, не защото исках да скрия фактите, а от желание да се наслаждавам на прекрасното настояще без сенките на миналото. И все пак, Фабиан имаше право да знае. Докато се изкачвахме бавно все по-високо и по-високо по покритите с цветя хълмове, му разказах всичко, от начало до край.

Той слушаше мълчаливо, докато свърших, след това каза:

— Да предположим, че нашите… нашите операции — той се усмихна — продължават да вървят така успешно, както до сега. Да допуснем, че след време ще можем да си позволим да върнем стоте хиляди долара и все още да ни остане прилично количество пари за собствени нужди… Ще бъдеш ли склонен да опиташ да намериш истинските собственици на парите и да ги върнеш на техните наследници?

— Не — казах аз. — Няма да бъда склонен.

— Превъзходен отговор — каза той. — Не виждам как би могло да се направи това, без да насочиш някого към следите си. Към нашите следи. Трябва да има граница на безпричинното любопитство. Имало ли е някакви признаци, че някакви хора са те търсили?

— Само това, което се случи с Дрюзак.

— Бих приел това като чисто предупреждение. — Фабиан направи слаба гримаса. — Имал ли си някога преди това нещо общо с престъпници?

— Не.

— Аз също. Това може и да е преимущество. Ние не знаем как мислят те, следователно няма да измисляме опасни начини да се опитваме да ги надхитрим. Все пак мисля, че ти досега си постъпвал правилно. Като непрекъснато си в движение, имам предвид. За известно време ще е добре да продължи така. Нямам нищо против пътуването, а ти?

— Аз страшно го обичам. Особено сега, когато мога да си го позволя.

— Минавало ли ти е някога през ума, че хората, които участват в това, може и да не са престъпници?

— Не.

— Преди известно време четох за човек, който загинал в самолетна катастрофа и е намерен с шейсет хиляди долара в себе си. Бил е изтъкнат републиканец и е бил на път за главната квартира на Републиканската партия в Калифорния. Беше по времето на втората кампания на Айзенхауер. Парите, които си намерил, може да са предназначени за кампания, която трябва да се запази в тайна.

— Възможно е — казах аз. — Само че не виждам никакъв изтъкнат републиканец, който би дошъл в „Свети Августин“ по каквато и да е причина.

— Добре… — Фабиан сви рамене. — Нека се надяваме, че никога няма да открием чии са били тези пари или при кого е трябвало да отидат. Мислиш ли, че някога пак ще видиш двайсет и петте хиляди долара, които си заел на брат си?

— Не.

— Ти си щедър човек. Одобрявам това. Това е едно от най-приятните неща на богатството. То води към щедрост. — Навлизахме в територията на музея. — Например това — каза Фабиан. — Изключително здание. Възхитителна колекция, прекрасно изложено. Какъв пълен с удовлетворение жест трябва да е било да подпишеш чек, който прави всичко това възможно.

Той паркира колата. Излязохме и тръгнахме към строгото красиво здание, построено на гребена на хълма, заобиколено със зелен парк. В него бяха пръснати огромни ъгловати статуи, а шумолящите листа на дърветата и храстите около тях ги правеха някак леки и почти готови да тръгнат сами.

Вътре в музея, който беше почти празен, аз бях по-объркан от колекцията, отколкото от всичко друго. Не съм посещавал особено авангардистки музеи и какъвто вкус имах към изкуството беше възникнал от традиционните художници и скулптори. Тук ме посрещнаха форми, които съществуваха само във въображението на авторите, с размазани петна по платната, разкривяване на ежедневните предмети и човешки форми, които имаха твърде малко смисъл за мен. А Фабиан вървеше бавно от произведение към произведение, без да говори, с изучаващо и увлечено лице. Когато накрая излязохме и тръгнахме към колата, той въздъхна дълбоко, сякаш идваше на себе си след огромно усилие.

— Каква съкровищница — каза той. — Цялата тази енергия, тази борба, това търсене, този побъркан хумор, всичко събрано на едно място. Хареса ли ти?

— Боя се, че не разбрах повечето неща.

Той се засмя.

— Последният честен човек — каза той. — Добре, виждам, че ние с теб трябва да си оставим много време за музеите. Ти всъщност тъкмо прекрачваш прага към емоциите — най-вече чрез гледане. Но това е като всяка стойностна реализация — трябва първо да се научи.

— Струва ли си?

Знаех, че говоря като профан, но ме възмути неговото убеждение, че аз трябва да бъда обучаван, а той да ме учи. В края на краищата ако не бяха моите пари, той нямаше да бъде на средиземноморския бряг тази сутрин, а обратно в Сейнт Мориц, където щеше да се боричка край масата за бридж и таблата, за да спечели пари колкото да си плати хотела.

— Според мен си струва — каза той и сложи полека ръка на рамото ми. — Не подценявай радостите на духа, Дъглас. Човек не живее само с хайвер.

* * *

Спряхме пред кафене встрани от площада на Сен Пол дьо Ванс, седнахме на външна маса, поръчахме бутилка бяло вино и гледахме няколко старци, които играеха бул под дърветата на площада, влизаха и излизаха от сянката, гласовете им отекваха дрезгаво от старата ръждиво оцветена стена зад тях, която е била част от крепостта на града през средните векове. Отпивахме бавно от студеното вино, радвайки се на безделието, без да бързаме за някъде или за нещо, като гледахме игра, чийто изход няма да донесе нито полза, нито вреда някому.

— Не разводнявайте удоволствието — казах аз. — Помниш ли кой каза това?

Фабиан се засмя.

— Помня, наистина. — После, след малко: — В този дух, нека ти задам един въпрос. Каква е твоята концепция за парите?

Свих рамене.

— Май че никога не съм мислил за това. Не смятам, че имам концепция. Това е странно, нали?

— Малко — каза Фабиан.

— Ако ти задам същия въпрос какъв ще бъде отговорът?

— Концепция за парите — каза Фабиан — не съществува в чист вид. Смятам, че трябва да знаеш какво мислиш за света въобще, преди да допуснеш, че имаш ясна представа за парите. Например твоят поглед върху света според това, което ми разказа, се е променил за един ден. Прав ли съм?

— Денят в докторския кабинет — казах аз. — Да.

— Не би ли казал, че преди този ден си имал една концепция за това какво са за теб парите, а след него друга?

— Да.

— Аз не съм имал такива драстични промени на възгледите като тази — каза Фабиан. — Много отдавна реших, че светът е място на безкрайна несправедливост. Какво съм видял и преживял аз? Войни, в които загинаха милиони невинни, унищожение, суши, провали от всякакъв вид, корупция по високи места, обогатяване на крадците, нарастване на жертвите в геометрична прогресия. И нищо, което да съм можел да направя, за да променя или облекча каквото и да било. Не съм търсач на страдания или реформатор, а даже и да бях, никаква забележима полза нямаше да има от моите страдания или молитви. Така че намерението ми винаги е било да се опитвам да избягвам редиците на жертвите. Доколкото можех да видя, хората, които избягваха да бъдат жертви, имат най-малко едно общо нещо: парите. Моята концепция за парите започна с това нещо — свободата. Свободата да се движиш. Да принадлежиш на себе си. Свободата да кажа „Хайде, омитай се, човече“ в нужния момент. Бедният човек е плъх в лабиринт. Неговият избор се прави от сили извън него. Той става машина, чието гориво е гладът. Неговите удоволствия са мъчително ограничени. Разбира се, винаги същества плъх изключение, който се изтръгва от лабиринта, движен най-често от изключителен, необикновен глад. Или случайно. Или с късмет. Като теб и мен. Не претендирам, че цялата човешка раса се задоволява или би се задоволявала с едни и същи неща. Има хора, които искат власт и които ще се унижат, ще продадат майките си, ще убият заради нея. Погледни някои от нашите президенти и полковниците, които управляват по-голямата част от света днес. Те са светци, които по-скоро биха се осъдили на самоизгаряне, отколкото да отрекат някоя истина, в която вярват, че са били посветени. Има хора, които се съсипват от язви и инфаркти преди да навършат шейсет години заради абсурдното отличие да управляват монтажна линия, рекламна агенция или брокерска къща. Не казвам нищо за жените, които позволяват да станат робини от любов, или проститутки от чист мързел. Докато ти си си изкарвал хляба като пилот вярвам, че си бил щастлив.

— Много — казах аз.

— Не обичам летенето — каза Фабиан. — Във въздуха или съм отегчен, или изплашен. Всеки със собствените си удоволствия. Боя се, че моите са банални и себични. Мразя да работя. Харесвам компанията на елегантни жени. Обичам пътуването с известен акцент върху изтънчените старомодни хотели. Имам колекционерски инстинкт, който досега трябваше да потискам. Нито едно от тях не буди особено възхищение, но аз не държа да ме приемат с възхищение. Фактически, след като сме партньори, бих предпочел да имаме същите вкусове. Това би намалило вероятността от търкане помежду ни. — Той ме погледна изучаващо. — Ти смяташ ли се за будещ възхищение?

Помислих за момент, като се опитвах да бъда честен към себе си.

— Май никога не съм се замислял над това по какъвто и да е повод. Мисля, може да се каже, че никога не ми е хрумвало да се запитам дали будя или не будя възхищение.

— Намирам, че си опасно скромен, Дъглас — каза Фабиан. — В решаващ момент ти може да се превърнеш в ужасно бреме. Скромността и парите не вървят добре заедно. Аз обичам парите, както можеш да предположиш, но съм доста отегчен от процеса на натрупването им и изпитвам дълбока досада от повечето хора, които прекарват най-хубавата част от живота си като правят това. Моето усещане за света на парите е, че той е като лошо пазен град, в който спорадично трябва да нахлуват чужденци, не граждани като мен, които не са свързани с никой от неговите закони или морални претенции. Благодарение на теб, Дъглас, и щастливия случай, който накара теб и мен да си купим еднакви чанти, аз мога сега да остана верен на най-скъпия си образ. Сега — за теб. Въпреки че си над трийсетгодишен, има нещо — надявам се, че няма да приемеш това като нелюбезност — нещо младежко, почти юношеско, неоформено може би, което усещам в твоя характер. Ако мога така да кажа, като човек, който винаги е имал посока, усещам липса на посока при теб. Несправедлив ли съм, като казвам това?

— Малко — казах аз. — Може би не е липса на посока, а объркване на посоки.

— Може и да е това — каза Фабиан. — Може би още не си готов да приемеш последствията от жеста, който си извършил.

— Какъв жест? — попитах аз объркан.

— Нощта в хотела „Свети Августин“. Нека да ти задам въпрос. Да предположим, че си попаднал на онзи мъртъв човек, с всичките пари в стаята, преди да ти се развалят очите, докато още летеше, още прехвърляше идеята за женитба — би ли направил това, което направи?

— Не — казах аз. — Никога.

— Има едно нещо, от което винаги можеш да зависиш — каза Фабиан. — Не който трябва винаги ще се окаже не където трябва, в момента, в който трябва. — Той си наля още вино. — Колкото до мен, никога, в целия ми живот, не е имало случай да се колебая и една секунда. Добре, всичко това е минало. Ние искаме да отидем колкото може по-далече от първоизточника, да го покрием, така да се каже, с толкова много нов капитал, че хората никога да не се досетят точно как сме започнали в началото. Съгласен ли си?

— По принцип да — казах аз. — Но как точно предлагаш да го направим? Не можем да зависим от покупката на побеждаващи коне всеки ден…

— Не — каза Фабиан. — Признавам, че трябва да разглеждаме това като необикновено.

— А ти ми каза, че никога вече няма да играеш бридж и табла.

— Няма. Хората, с които трябваше да се свързвам ме потискаха. И измамата, която трябваше да прилагам, ме караше малко да се срамувам от себе си. Двойствеността е неприятна за човек, който по собствените си разбирания би искал да има високо мнение за себе си. Всяка вечер аз сядах да играя със студеното намерение да им взема парите и нищо повече, но трябваше да се преструвам, че съм им приятел, че ме интересуват те и семействата им, че ми е приятно да вечерям с тях… Наистина вече съм твърде стар за всичко това. Парите… — Той произнесе думата така, сякаш беше символ на математическа задача, която трябваше да бъде решена. За да получиш максимално удоволствие от парите, най-добре е да не трябва да мислиш за тях през повечето време. Нито пък да трябва постоянно да ги трупаш със собствените си усилия или собствения си късмет. В нашия случай това означава да вложим капитала си така, че да си осигурим прилично състояние за години. Между другото, Дъглас, каква е твоята представа за прилично годишно състояние?

— Петнайсет-двайсет хиляди долара — казах аз.

Фабиан се засмя.

— Хайде, хайде, човече, вдигни малко мерника.

— А какво би казал ти!

— Най-малко сто — каза Фабиан.

— Това ще изисква известна работа — казах аз.

— Да, ще изисква. И ще доведе до известни рискове. От време на време ще ни струва и нерви. И каквото и да се случи, повече никакви взаимни обвинения. И положително никакви стилети вече.

— Не се безпокой — казах аз, като се надявах, че в гласа ми звучеше повече доверие към бъдещето, отколкото изпитвах в действителност. — Ще вървя с теб.

— Ще вземаме заедно всички решения — каза Фабиан. — Казвам това като предупреждение и към двама ни.

— Разбирам, Майлс — казах аз — бих искал нещо писмено.

Той ме погледна, сякаш бях му ударил плесница.

— Дъглас, момчето ми… — каза той горчиво.

— Или така — казах аз, — или напускам незабавно.

— Не ми ли вярваш? — попита той. — Не съм ли бил абсолютно честен към теб?

— След като те ударих с лампа по главата — казах аз. — Тактично не споменах въпроса с шест хиляди доларовия кон, за който всъщност се оказа, че струва петнайсет хиляди. — Е, как ще стане?

— Написването на нещо винаги води до грозни разлики в интерпретацията. Изпитвам инстинктивно отвращение към документите. Предпочитам едно просто, искрено, мъжко ръкостискане. — Той протегна към мен ръката си през масата. Моите ръце останаха до тялото ми. — Ако настояваш. — Той прибра ръката си. — В Цюрих ще изразим всичко това със студения език на закона. Надявам се, че никой от нас никога няма да съжалява за това. — Той погледна часовника си и стана. — Лили ще ни чака за обяд. — Измъкнах портмонето си, за да платя виното, но Майлс ме спря и пусна няколко монети на масата. — Удоволствието е мое — каза той.

15

— Добре, направеното е направено — каза Фабиан, когато с него напуснахме адвокатската кантора и стъпихме в кишата на цюрихската улица. — Сега сме свързани заедно с веригите на закона.

Договорът между нас току-що беше заверен нотариално и адвокатът обеща да ни включи в Лихтенщайн до един месец. Лихтенщайн, който не облага с данъци и където приходите и разходите на корпорациите са стриктно пазена държавна тайна, както открих, притежава неотразима привлекателност за адвокатите.

В корпорацията трябваше да има два дяла — единият собственост на Фабиан, другият мой. Имаше нещо в цялата работа, което не можех да разбера. По някаква причина, свързана със сложнотиите на швейцарските закони, адвокатът назначи себе си за президент на корпорацията. Трябваше да й изберем име и аз предложих „Августин Инвестмънтс Инк“. Разногласия нямаше. Многобройните такси бяха платени.

Фабиан галантно предложи да се включи клаузата, която ми гарантира правото да изтегля моите първоначални седемдесет хиляди долара след една година. Отидохме в частната банка, където Фабиан вече имаше открита сметка, и я направихме на името на двамата, така че никой от нас да не може да тегли пари без съгласието на другия.

Всеки от нас внесе пет хиляди долара на свое име в чекова сметка в Швейцарската Юнион Банк.

— Джобни пари — както ги нарече Фабиан.

Ако някой от нас умре, всички авоари на компанията и банковият й баланс остават на живия.

— Малко е зловещо, знам — ми каза Фабиан, когато прочетох тази клауза — но човек не може да си позволи да не е педантичен в такива работи. Ако имаш някакви опасения, Дъглас, трябва да ти напомня, че съм значително по-стар от теб и може да се очаква, че пръв ще напусна сцената.

— Съзнавам това — казах аз. Не му съобщих, че ми мина през ума, когато четях документа, че той също така му предлага и изкушението да ме бутне от някоя скала или да ми сложи отрова в супата. — Да, така е много честно.

* * *

— Доволен ли си сега? — попита Фабиан, докато заобикаляхме една локва. — Чувстваш ли се защитен?

— От всичко — казах аз, — освен от твоя оптимизъм.

Бяхме в Цюрих от шест дни под сивото мрачно небе и през това време Фабиан купи злато за още двайсет хиляди долара, влезе и излезе на два пъти от пазара за захар в Париж на ръба на загубата, и купи три абстрактни литографии от художник, за който никога не бях чувал, но който по неговите думи се издигал като ракета за през следващите две години. Както беше ми казал, не обичал да оставя парите да бездействат.

Фабиан подробно обсъждаше с мен всички детайли на нашите дела и търпеливо ми обясняваше работата на потребителските пазари, където отклоненията са толкова произволни, че състояния могат да бъдат придобити или изгубени в продължение на един следобед и където сме действали невероятно добре със захарта между четвъртък и петък. Разбирах или се правех, че разбирам нашите засукани операции, но когато ме питаше за мнение можех само да кажа, че оставям решението на него. Срамувах се от наивността си и се чувствах като малко момче, което на урок по аритметика е извикано пред дъската и не може да отговори на въпрос, на който всички останали в класа знаят отговора. Всичко изглеждаше толкова сложно и опасно, че започвах да се чудя как съм могъл да преживея трийсет и три години в един и същ свят с Майлс Фабиан.

В края на шестте дни вече не бях сигурен, че ще мога да понеса ежедневното танцуване по нервите ми. Всяка сутрин имах студена пот по дланите.

Колкото до Фабиан, изглеждаше, че нищо не го смущава. Колкото по-големи рискове поемаше, толкова по-безоблачен ставаше. Ако имаше нещо, на което бих искал да се науча от него, то беше именно това. За пръв път от детските ми години започна да ме боли стомах. Докато гълтах една след друга Алка-Зелцер, се опитвах да се убедя, че това не са нерви, а богатата храна, която ядяхме два пъти на ден в най-добрите градски ресторанти, и вината, които Фабиан неизменно поръчваше. Но нито той, нито Лили, нито нейната сестра Юнис се оплакваха от каквото и да било даже след една твърде изискана вечеря в Кроненхале — хелветски паметник на обилното хранене и швейцарското храносмилане, където поръчахме пушена пъстърва, филе от елен със Spatzle и прайзелбергски сос, които промихме първо с бутилка Aigle и по-късно с тежко бургундско, последвани от резенчета сирене Vacherin и шоколадово суфле.

Започвах да се безпокоя и за теглото си. Панталонът ми ставаше неприятно тесен на талията. Лили почти не напълня и си оставаше възхитително стройна, макар че фактически ядеше повече от мен и Фабиан. Юнис, която беше кръглолика и пухкава, си остана кръглолика и пухкава. Фабиан по някакво чудо отслабваше и от това изглеждаше много по-добре, като че ли внезапната инжекция на пари в живота му драстично беше променила неговия метаболизъм. Колкото и да ядеше и пиеше, очите му оставаха бистри, кожата му със здрав равномерен розов цвят, походката му пружинираща, мустаците му щръкнали от мъжественост. Мислех си, че генерали, които са преживели дълги години на мирна неизвестност, вероятно реагират по същия начин, когато внезапно ги назначат командири на армии за мащабни кървави битки. Като го гледах имах мрачното предчувствие, че като редник в редиците аз трябваше да поема страданията и за двама ни.

Юнис се оказа хубавичко, приятно момиче с вирнат нос, уязвими сини очи, цветущата окраска на пролетна планинска полянка, напръскано с лунички, фигура, която би била по̀ на мода по викторианско време, отколкото през 1970-те години, и мек, почти несигурен маниер на разговор, който беше резултат, както беше лесно да се види, от твърдия и властен говор на по-голямата й сестра. Беше трудно да си я представи човек в компанията на Колдстриймската гвардия или на който и да е друг полк, както беше предположила Лили.

Когато ние четиримата влизахме където и да е, двете жени неизменно привличаха интензивно възхитените погледи на другите мъже като Юнис получаваше същото време и равен коефициент на пожелаване като ефектната си сестра. При други обстоятелства несъмнено щях да бъда привлечен от момичето, но на фона на фабиановата полуневинна насмешлива наблюдателност и погледа на студените флорентински очи на Лили не можех да стигна до произнасянето на каквото и да е предложение или поне до признак, че то би било прието, ако идва от сестрата на Лили. Бях възпитан да мисля, че сексът е частно занимание, а не обществено мероприятие, и беше късно да се променям сега. Откакто беше дошла Юнис, ние целомъдрено си казвахме лека нощ в асансьора и не отивахме по-далеч от целувка по бузата. Стаите ни бяха на различни етажи.

С нещо като облекчение чух оплакването на двете дами от нашия престой в Цюрих. Те бяха приключили с покупките, климатът ги потискаше и не знаеха какво да правят през дългите часове, когато с Фабиан разговаряхме в канторите или фоайето на хотела с различни бизнесмени, банкери и брокери, които Фабиан събираше от градския финансов център. Всички те говореха, или по-скоро шепнеха английски с разнообразни акценти, но аз ги разбирах не повече, отколкото ако Лили и Юнис бяха на моето място. За съжаление, трябва да констатирам, че едновременно по искане на Фабиан и поради непреклонното си решение да присъствам на всички преговори бях поел този товар. Но двете сестри заминаха за Гщаад, където слънцето, съгласно данните на метеоролозите, сияе, снегът е хубав и компанията приветлива. Фабиан обеща, че ще ги последваме веднага щом си свършим работата в Цюрих, което ще стане скоро, и тогава ще тръгнем за Италия. Фабиан им даде в швейцарски франкове еквивалента на две хиляди долара от нашата обща сметка. Джобни пари, беше ги нарекъл Фабиан в една фраза, от която бях започнал да се плаша. За човек, който е водил несигурно съществувание през по-голямата част от живота си, той имаше прекалено лордски навици.

Веднъж, когато сестрите отсъстваха, Фабиан намери време за другите атракции на града. Прекарахме дълги часове в Музея на изкуствата, със специално внимание към голите тела на Гранах, които, както каза Фабиан, той посещаваше всеки път, когато минава през Цюрих. Той никога не се опитваше да ми обясни своите специални вкусове, но изглеждаше достатъчно доволен, ако аз просто го придружавах в неговите обиколки по художествените галерии в града. Отидохме на концерт, на който слушахме програма от Брамс, но той каза само: „В Средна Европа трябва да се слуша Брамс“.

Той даже ме заведе на гробището, където беше погребан Джеймс Джойс, умрял в Цюрих, на гроба имаше статуя на писателя, и там той изтръгна от мен признанието, че не съм чел „Юлисис“. Когато се върнахме в града, заведе ме направо в една книжарница и ми купи един екземпляр. За пръв път изпитах леко подозрение, че затворите по света може да са пълни с хора, които са чели Платон и ценяха музиката, литературата, съвременната живопис, изисканите вина и чистокръвните коне.

Беше ми минало през ума, че по някаква своя причина той се опитва да ме корумпира. Но ако е така, правеше го по много странен начин. Откакто бяхме напуснали Париж, той се отнасяше към мен полунежно, полуснизходително, като някакъв много опитен вуйчо, на който за кратко време е поверено светското възпитание на необучен племенник от задния двор на света. Нещата се развиваха така бързо и бъдещето, което той чертаеше, изглеждаше толкова светло, че нямах нито време, нито желание да се оплаквам. Истината през тези първи дни беше, че въпреки моментите на паника чувствах, че съм имал късмет, като съм си сменил багажа с неговия. Надявах се, че не след дълго ще мога да се държа като него. В други епохи добродетелите, за които се честваха героите, бяха такива банални като кураж, щедрост, ловкост, вярност и честност, и, едва ли, доколкото си спомнях, в тях някога е включван апломбът. Но в нашето трудно време, когато повечето от нас почти не знаят къде са, не могат да кажат със сигурност дали се изправят или падат, напредват или отстъпват, дали ги обичат или мразят, презират или обожават, апломбът запазва, поне за хора като мен, своето първостепенно значение.

Каквото и да липсваше на Фабиан, той притежаваше апломб.

* * *

— Нещо е станало — каза Фабиан. — В Лугано.

Бяхме в приемната на неговия апартамент, осеян, както обикновено, с американски, английски, френски, немски и италиански вестници, отворени на финансовите страници. Той беше още по хавлия и пиеше утринното си кафе. Аз бях изпил моята сутрешна Алка-Зелцер в стаята си един етаж по-долу.

— Мислех, че отиваме в Гщаад — казах аз.

— Гщаад може да почака. — Той силно разбъркваше кафето си. За пръв път забелязах, че ръцете му изглеждаха по-стари от лицето му. — Разбира се, ако искаш, можеш да отидеш в Гщаад без мен.

— За бизнес ли става дума в Лугано?

— Да, един вид — каза той безгрижно.

— Ще дойда с теб в Лугано.

— Партньор! — усмихна се той.

* * *

Няколко часа по-късно бяхме в новия син ягуар с Фабиан зад волана на път към Сан Бернардино. Той караше гладко дори когато изкачвахме Алпите и се натъквахме на участъци с лед и сняг. Не беше казал почти нищо, докато преминавахме огромния тунел и излязохме на южния склон на планинската верига. Изглеждаше разсеян и вече достатъчно добре го познавах, за да разбирам, че в момента усилено обмисля нещо, може би точно колко да ми каже за днешния бизнес и колко да пропусне.

Небето беше покрито с облаци през целия път от Цюрих, но попаднахме в съвсем друго време, когато излязохме от тунела, и слънцето ярко сияеше, засенчвано само от време на време от високи, бързи, бели облаци. Слънцето сякаш промени настроението на Фабиан, и той тихо си подсвиркваше, като караше.

— Предполагам — каза той, — че би искал да знаеш, защо отиваме в Лугано.

— Чакам — казах аз.

— Има един мой познат немски джентълмен, който живее в Лугано. Има голям поток от богати немци в този край след немското икономическо чудо. Харесва им климатът на Тичино. И банките. Нали си чувал за германското икономическо чудо?

— Да. С какво се занимава познатият ти немски джентълмен?

— Трудно е да се каже. — Фабиан сега заблуждаваше и двамата знаехме това. — С по малко от всичко. Рови се в старите майстори. Прибавя към състоянието си. Имали сме една-две дребни сделки. Снощи ми се обади в Цюрих. Спомена малка услуга, която мога да му направя. Той ще покаже своята признателност. Още нищо не е уговорено. Много е мъгляво. Не се безпокой, ако се стигне до нещо, ще си запознат до последната подробност.

Когато говореше така, беше безполезно да му се задават повече въпроси. Включих радиото и слязохме в зеления Тичино под звуците на сопран, който изпълнява ария от „Аида“.

В Лугано се настанихме в нов хотел, разположен на брега на езерото. Навсякъде имаше цветя. Заострените листа на палмовите дървета леко се поклащаха от южния бриз и хора в летни дрехи седяха по терасите и пиеха чай. Беше почти Средиземноморие и можех да разбера защо климатът на Тичино е привлекателен за една северна и премръзнала раса. В остъкления басейн до терасата мощна руса жена плуваше методично, размах след размах.

— Във всички хотели трябва да се строят басейни — каза Фабиан. — Вече не може да се плува в езерото. Замърсено е.

Езерото се простираше пред нас синьо и бляскаво на топлото слънце. Спомних си стария човек в бара в Бърлингтън, който се оплакваше, че езерото Чамплейн след пет години ще бъде мъртво като езерото Ири.

— Когато след войната дойдох за пръв път в Швейцария — каза Фабиан, — можеше да се плува във всяко езеро, даже във всяка река. — Той въздъхна. — Времената не се подобряват. Сега ако поръчаш на келнера една бутилка Dezaley за нас, ще отида да повикам нашия приятел и ще направя необходимите уговорки. Няма да се бавя.

Поръчах виното и седях на късното следобедно слънце, като се наслаждавах на гледката. Необходимите уговорки, които Фабиан трябваше да направи по телефона, вероятно са били сложни, защото бях изпил половината бутилка, когато той се върна.

— Всичко е наред — каза той весело, докато сядаше и си наливаше чашата. — Договорихме се да се срещнем с него в шест часа във вилата му. Впрочем името му е хер Щойбел. Засега няма да ти казвам нищо повече за него…

— Досега нищо не си ми казал — напомних му аз.

— Точно така. Не искам да имаш никакви предварителни представи. Вярвам, че нямаш предубеждения към немците?

— Поне не знам да имам такива предубеждения.

— Добре — каза той. — Прекалено много американци още водят Втората световна война. О, между другото, за да обясня твоето присъствие на хер Щойбел, казах, че си професор Граймс от Катедрата по изкуства в университета в Мисури.

— Господи боже, Майлс! — изплюх виното си аз. — Ако той изобщо знае нещичко за изкуството, ще разбере на десетата секунда, че съм абсолютен невежа.

Сега разбрах, защо Фабиан беше толкова тих и замислен през първата половина от пътя. Измислял ми е подходящ образ.

— Не бих се безпокоил за това — каза Фабиан. — Само ще изглеждаш сериозен и оценяващ, ако изобщо ни покаже нещо. И ако те попитам за мнение, то ти ще се колебаеш… Знаеш как да се колебаеш, нали?

— Продължавай — казах аз мрачно. — И какво ще правя, след като се поколебая?

— Казваш: „На пръв поглед, скъпи ми мистър Фабиан, изглежда да е автентична“. Но би искал да дойдеш отново утре и да я изследваш по-внимателно. На дневна светлина, така да се каже.

— Но какъв смисъл има това?

— Искам да прекара нервна нощ — каза Фабиан спокойно. — Това ще го направи по-щедър при условията му утре. Само запомни, че не бива да показваш никакъв излишен ентусиазъм.

— Това ще бъде най-лесното нещо, което ще съм правил откакто те срещнах — казах кисело аз.

— Знам, че не мога да разчитам на теб, Дъглас.

— И колко ще ни струва всичко това?

— Това е цялата му красота — каза Фабиан весело. — Нищо.

— Обясни ми — облегнах се назад и скръстих ръце.

— По-добре да се въздържа в момента — каза Фабиан с досада. — Ще бъде много по-добре да оставим нещата да станат сами. Очаквам известно доверие помежду ни…

— Обясни или няма да отида — казах аз.

Той ядосано поклати глава.

— Добре, щом настояваш. По някакви негови си причини хер Щойбел разваля една семейна колекция. Той вярва, че по този начин може да избегне преследването на закона от далечните членове на семейството. И, естествено, предпочита да не плаща гротескните данъци, с които различни правителства облагат този вид сделки. Да не говорим за трудностите с митническите власти, които се срещат при всеки опит да се изнесат от една страна в друга национални съкровища на изкуството…

— Да не би да предлагаш ти и аз да измъкнем някакво съкровище на изкуството от Швейцария?

— Ти ме познаваш твърде добре, за да говориш така, Дъглас — каза той с упрек.

— Кажи ми — попитах аз, — ние какво правим: купуваме или продаваме?

— Нито едното, нито другото — каза Фабиан. — Ние сме просто агенти. Честни агенти. Има един южноамериканец, който ми е познат…

— Поредният познат.

— Точно така — кимна Фабиан. — Случайно знам, че е любител на ренесансови картини и е склонен да заплати хубавичко за автентични екземпляри. Латиноамериканските страни са известни със своята дискретност при внасянето на произведения на изкуството. Може би хиляди велики европейски картини спокойно са превозени през океана и сега висят по южноамерикански страни, за които никой няма даже да чуе през следващите сто години.

— Ти каза, че няма да изнасяме нищо от Швейцария — казах аз. — Когато за последен път погледнах картата, Швейцария не беше в Южна Америка.

— Недей да остроумничиш, Дъглас, моля те — каза Фабиан. — Точно този южноамериканец, когото имам предвид, сега е в Сейнт Мориц, където изобилстват всички хубави неща. Той е скъп приятел на посланика на своята страна, и дипломатическият пощенски чувал винаги е на негово разположение. Той намекна, че е готов за заплати до сто хиляди долара. А аз вярвам, че на хер Щойбел може да се повлияе да плати един приличен процент от тях на нас като комисионна.

— Какъв е приличният процент в този вид сделки? — попитах аз.

— Двайсет и пет — каза бързо Фабиан. — Двайсет и пет хиляди долара само за петчасово абсолютно законно шофиране през живописния пейзаж на красивата Швейцария. Разбираш ли сега защо ти казах в Цюрих, че Гщаад може и да почака?

— Да — казах аз.

— Не го казвай толкова навъсено — каза Фабиан. — О, между другото, картината, която отиваме да видим, е един Тинторето. Като професор по изкуствата ти трябва да можеш да го познаеш. Ще запомниш името, нали?

— Тинторето — казах аз.

— Отлично. — Той ме погледна със сияещи очи и изпразни чашата си до капка. — Това вино е превъзходно.

Наля и на двама ни.

* * *

Беше тъмно, когато стигнахме вилата на хер Щойбел. Беше ниска и широка двуетажна къща от камък, построена високо на неосветен тесен път, с изглед към езерото. Никакви светлини не се виждаха през спуснатите капаци на прозорците.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попитах Фабиан. Не изглеждаше като замък на човек, който се кани да разпродаде семейната колекция от стари майстори.

— Положително — каза Фабиан, като изключи мотора. — Той ми даде най-подробни обяснения.

Излязохме от колата и тръгнахме по пътечката през малка обрасла градинка към главната врата. Фабиан натисна звънеца. Нищо не се чуваше отвътре. Имах чувството, че отнякъде ни наблюдават. Фабиан отново натисна звънеца и накрая вратата изскърца и се отвори. Мъничка стара жена с дантелена шапка и престилка каза:

— Buona sera.

— Buona sera, signora — каза Фабиан, докато влизахме. Старата жена ни водеше накуцвайки през полуосветен хол. На стените нямаше картини.

Старата дама отвори масивна дъбова врата и влязохме в трапезарията, осветена с тежък кристален полилей над масата. Огромен плешив човек с увиснал корем и брада като на китоловните капитани от Ню Бедфорд стоеше и ни чакаше, облечен в измачкан кадифен костюм, включващ къс до коленете голф, под който масивните прасци на мъжа блестяха в червени вълнени чорапи. Зад него, без рамка, осветена от полилея, висеше тъмна картина, прикрепена с кабарчета към едноцветната жълтеникава стена. Картината представляваше мадона с дете, може би трийсет инча широка и един ярд дълга.

Мъжът ни поздрави на немски с малък поклон и старата дама излезе, като затвори вратата след себе си.

— За съжаление, хер Щойбел — каза Фабиан, — професор Граймс не разбира немски.

— В този случай ние ще говорим английски, разбира се — каза хер Щойбел. Говореше с акцент, но не много силен. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Мога ли да ви предложа, джентълмени, нещо освежително?

— Много сте мил, хер Щойбел — каза Фабиан, — но се боя, че нямаме време за това. Професор Граймс има телефонен разговор в седем часа с Италия. А след това с Америка.

Хер Щойбел примигна и разтри дланите на ръцете си, сякаш бяха потънали в пот.

— Вярвам, че професорът може да се свърже с Италия бързо — каза той. — Телефонната система в тази зле управлявана страна…

Той не завърши изречението си. Имах ясното впечатление, че той не искаше никой никъде да се обажда.

— Бих ли могъл — казах аз, като направих крачка към картината на стената.

— Моля. — Хер Щойбел се отмести от пътя ми.

— Вие имате документите, разбира се? — казах аз.

Той пак разтърка дланите си една в друга, този път по-силно.

— Разбира се, но не са тук. Те са в моята… моята къща във Флоренция.

— Разбирам — казах аз студено.

— Ще е въпрос на няколко дни — каза Щойбел. — А аз разбрах от хер Фабиан, че тук съществува елементът време… — Той се обърна към Фабиан. — Не ми ли казахте, че въпросният джентълмен трябва да замине към края на седмицата?

— Може и да съм казал — отговори Фабиан. — Честно казано, не си спомням.

— Във всеки случай, ето картината. Няма нужда да казвам на професора, че тя много красноречиво говори сама за себе си.

Можех да чуя тежкото му дишане, когато пристъпих към картината и се втренчих в нея. Ако планът на Фабиан беше да направи човека нервен, то той го постигаше възхитително. След около минута внимателно оглеждане, аз поклатих глава и се обърнах.

— Разбира се, може и да греша — казах аз — но след най-повърхностно изследване бих казал, че не е Тинторето. Може да е от школата на Тинторето, но се съмнявам дори в това.

— Професор Граймс! — каза Фабиан с мъка в гласа. — Вие положително не може да повярвате… за една минута… на изкуствена светлина…

Въздухът на хер Щойбел идваше на къси мъчителни глътки и той се опря на масата за подкрепа.

— Мистър Фабиан — казах аз рязко, — вие ме доведохте тук, за да си кажа мнението, и аз го казах.

— Но ние го дължим на хер Щойбел… — Фабиан търсеше думите и гневно дърпаше мустаците си. — От най-обикновена учтивост… Имам предвид… Отделете няколко часа за размисъл. Елате утре. На дневна светлина. Това е… Това е… лекомислено. Лекомислено. Хер Щойбел каза, че има документи…

— Документи. — Хер Щойбел изстена. — Самият Беренсон е дал атестация за тази картина. Беренсон…

Нямах никаква представа кой е Беренсон, но използвах случая.

— Беренсон е мъртъв, хер Щойбел — казах аз.

— Когато беше жив — каза хер Щойбел.

Опитът сполучи. Моите акредитивни писма като експерт по изкуствата бяха потвърдени.

— Разбира се, вие може да потърсите други мнения — казах аз. — Мога да ви дам списък на мои колеги.

— Нямам никаква нужда от вашите проклети колеги, професоре — извика хер Щойбел. Акцентът му се засили значително. Той се надвеси над мен. За момент помислих, че ще ме удари с някоя от своите огромни като бухалки ръце. — Аз знам каквото знам. Нямам нужда някакви гадни нищожни американски варвари да ми разправят за Тинторето.

— Боя се, че трябва да си тръгвам — казах аз. — Както отбелязахте, от тук е трудно да се свърже човек с Италия и може да се забавя. Идвате ли с мен, мистър Фабиан?

— Да, идвам с вас. — Фабиан успя думите му да прозвучат като проклятие. — Ще ви се обадя по-късно, хер Щойбел. Ние ще уредим нещо за утре, когато можем да говорим по-спокойно.

— Елате сам — беше всичко, което каза хер Щойбел, когато отваряхме вратата на трапезарията и излязохме в тъмния хол.

Малката стара дама с дантелената шапчица стоеше само на няколко фута, като че ли се мъчеше да чуе какво се говори в трапезарията. Тя ни изведе от къщата, без да каже дума. Даже ако не беше могла да разбере какво беше казано в трапезарията, тона и краткостта на конференцията трябва да са й направили впечатление.

Фабиан тръшна вратата на колата след себе си, когато седна зад волана. Аз меко затворих моята врата. Фабиан не каза нищо, докато стартираше мотора и бясно увеличаваше оборотите. Трябваше да кара на заден ход по алеята, за да обърне колата в посока надолу към езерото. Чух звънването на стъкло, когато удари стопа в нисък камък от оградата. Не казах нищо. Той също не каза дума, докато не стигнахме езерото. Тогава паркира колата и загаси мотора.

— Сега — каза той, като поддържаше гласа си равен с очевидно усилие, — за какво беше всичко това?

— Кое за какво? — попитах невинно аз.

— Откъде по дяволите знаеш, дали Тинторето е фалшив или не?

— Не знам — казах аз. — Но получих лоши вибрации от този дебел хер Щойбел.

— Вибрации! Ние рискуваме да загубим двайсет и пет хиляди франка, а ти ми говориш за вибрации! — изхриптя Фабиан.

— Той е мошеник, хер Щойбел.

— А ние с теб какво сме? Трапистки монаси^[20]?

— Ако ние сме се оказали мошеници, това е станало случайно — казах аз не напълно честно. — Хер Щойбел е мошеник по рождение, по наклонност и по тренинг.

— Ти каза това — Фабиан премина на защита. — Виждаш човек за три минути и му измисляш цяла история. Имал съм работа с него и преди и винаги е изпълнявал своите задължения. Ако завършим сделката, гарантирам ти, че той ще пристигне на срещата с парите ни.

— Вероятно — признах аз. — Може също така и да кацнем в затвора.

— За какво? Пренасянето на Тинторето, даже да е фалшив, през Швейцария не е криминално престъпление. Едно нещо, Дъглас, което не мога да понасям у човека, и трябва да ти кажа това в лицето, е нерешителността. И ако искаш да знаеш, аз случайно вярвам, че човекът казва истината. Това е Тинторето, професор Граймс от Университета в Мисури.

— Свърши ли, Майлс? — попитах аз.

— За момента. Не гарантирам за бъдещето.

— Да се пренесе един Тинторето, даже фалшив, както казваш, не е престъпление — казах аз. — Но да се организира продажбата на един откраднат Тинторето е. И аз няма да се забърквам в това.

— Откъде знаеш, че е краден? — Фабиан сега беше мрачен.

— Уверен съм. И ти също.

— Не знам нищо — каза Фабиан отбранително.

— Попитал ли си?

— Разбира се, че не. Това не ме засяга. И не би трябвало да засяга и теб. Това, което не знаем, не може да ни навреди. Ако си решил да се отдръпнеш, направи го сега. Аз отивам в хотела, обаждам се на хер Щойбел и му казвам, че утре сутринта ще бъда там, за да взема картината.

— Ти ще направиш това — казах аз с изравнен глас — а аз ще осигуря полицията да чака теб и този стар любител на изкуството, хер Щойбел, в неговия наследствен замък, когато пристигнеш там.

— Ти ме занасяш, Дъглас — каза невярващо Фабиан.

— Опитай и ще видиш. Виж какво: всичко, което съм правил след напускането на хотел „Свети Августин“, беше законно или приблизително законно. Включително и всичко, което съм правил с теб. Ако съм престъпник, то съм еднократен. Ако някой някога може да ми пришие нещо, то това е само избягването на данък доход, а никой не приема това сериозно. Нямам намерение да отида в затвора за никого и за нищо. Приеми го абсолютно сериозно.

— Ако ти докажа, че картината е законна и не е открадната…

— Не можеш и знаеш, че не можеш.

Фабиан въздъхна и запали мотора.

— Ще се обадя на Щойбел и ще му кажа, че ще бъда в къщата му в десет сутринта.

— Полицията ще бъде там — казах аз.

— Не ти вярвам — каза Фабиан, като гледаше пътя право пред себе си.

— Вярвай ми, Майлс — казах аз. — Вярвай ми.

Когато стигнахме в хотела, не си казахме нито дума. Фабиан отиде да телефонира, аз влязох в бара. Знаех, че в края на краищата ще се присъедини към мен. Пиех второто си уиски, когато той дойде в бара.

Изглеждаше по-трезв от всякога. Седна на стол до мен пред стойката на бара.

— Бутилка Moet & Chandon — каза той на бармана. — И две чаши. — Той все още не ми казваше нищо. Когато барманът ни наля шампанското, той се обърна към мен и вдигна чашата си. — За нас — каза той. Беше широко усмихнат. — Не се обадих на хер Щойбел.

— Много добре — казах аз. — Още не съм се обаждал на полицията.

— Говорих със старата жена на италиански — каза той. — Тя плачеше. Десет минути след като напуснахме, е дошла полицията и е арестувала господаря й. Взели са картината. Наистина е Тинторето. Открадната е преди шестнайсет месеца от една частна колекция в околностите на Винтертур. — Той диво се разсмя. — Знаех си, че трябва да е имало някаква причина да те взема със себе си в Лугано, професор Граймс.

Чукнахме чашите си и отново истеричният смях на Фабиан огласи бара, така че всички се обърнаха и го загледаха с любопитство.

16

След като приключихме работата си в Лугано, на следната сутрин седнахме в новия тъмносин ягуар и потеглихме за Гщаад. Този път карах аз и се наслаждавах на послушанието на мъркащата машина по пътя ни обратно през планините, след които полетяхме под зимното слънце покрай полегатите хълмове между Цюрих и Берн. Фабиан седеше до мен и доволно си тананикаше мотив, който бяхме слушали преди няколко вечери на концерта с произведения на Брамс. От време на време се подсмихваше. Предполагам, че си представяше хер Щойбел в затвора на Лугано.

Градчетата, през които минавахме, бяха чисти и подредени, нивите геометрично правилни, къщите, с техните обширни обори и стремителни, силно наклонени покриви, говореха за солиден, състоятелен, мирен живот, здраво вкоренен в благополучното минало. Беше ландшафт на мир и вечност, и човек не можеше да си представи армии, стрелящи срещу него, бегълци, които да се спасяват тук, кредитори и шерифи, ровещи наоколо. Аз твърдо изхвърлих от главата си мисълта, че ако случайно полицаите, покрай които минавахме и които любезно ни насочваха през безупречните улици, знаеха истинската история на двамата джентълмени в блестящия автомобил, незабавно биха ни арестували и завели до най-близката граница.

Тъй като не съществуваше начин Фабиан отново да рискува парите ни по време на пътя, бях освободен, поне за деня, от странната нервност, от това скачане между трепетна надежда и напрегнато безпокойство, които ме връхлитаха всеки път, когато знаех, че Фабиан е близо до телефон или банка. Тази сутрин не беше ставало нужда да пия Алка-Зелцер и мислех, че към обяд ще бъда приятно гладен. Както винаги, Фабиан знаеше за хубав ресторант в Берн и ми обеща обяд, който ще се помни.

Хлъзгащото се, равно движение на колата, както става толкова често, събуди приятни сексуални потоци в кръвта ми и докато карах си повтарях най-приятните моменти от моята нощ във Флоренция с Лили и си припомнях с удоволствие мекия глас на Юнис, която ме чакаше в края на дневното пътешествие, детските лунички около нейния чип английски нос, стройната й шия и бюста й като от картина от деветнайсети век. Ако в този момент тя беше до мен вместо Фабиан, бях сигурен, че нямаше да се поколебая да вляза в двора на някой от прелестните дървени ханове, покрай които постоянно минавахме, с имена като „Гастхаус Льовен“ и „Хиршен“ или хотел „Тримата крале“, и да взема стая за следобеда. Добре, успокоявах се аз, отложеното удоволствие е увеличено удоволствие, и натиснах малко по-силно педала на газта.

Когато зървах снега високо над пътя, разбрах, че даже отново с нетърпение очаквам карането на ски. Дните в тежката атмосфера на Цюрих и разговорите с адвокати и банкери бяха ме накарали да закопнея за чист планински въздух и интензивни физически упражнения.

— Карал ли си някога ски в Гщаад? — ме попита Фабиан.

Видът на снега очевидно беше насочил мислите му по същата следа като моите.

— Не — казах аз. — Само във Върмонт и Сейнт Мориц. Но съм чувал, че пистите му са много леки.

— И там могат да те убият — каза той. — Точно както и навсякъде другаде.

— Как карат момичетата?

— Като англичанки — каза той. — „Отново в дупката, скъпи приятели…“ — Той се засмя. — Те ще те държат в движение. Не са като мисис Слоун.

— Не ми напомняй за нея.

— Не се получи, нали?

— Може да се каже и така.

— Чудех се, защо се занимаваш с нея. Трябва да ти кажа, че преди да те познавам изобщо, знаех, че тя не е твой тип.

— Не е. Фактически — казах аз, — причината си ти.

Фабиан изглеждаше изненадан.

— Как така?

— Мислех, че Слоун си ти.

— Какво?

— Мислех, че той е взел чантата ми.

Разказах му за кафявите обувки и червената вълнена връзка във влака от Чур.

— О, горкият ти — каза Фабиан. — Една седмица от живота ти с мисис Слоун. Сега наистина се чувствам виновен. Пъхаше ли си езика в ухото ти?

— Повече или по-малко.

— И аз също имах три такива вечери — каза той. — Миналата година. Как откри, че не е Слоун?

— По-добре да не казвам.

Колкото се отнасяше до мен, историята за това как Слоун ме намери в стаята си с гипс върху съвършено здравия ми крак, като се опитвах да навра моя крак в неговата обувка номер осем, и за хвърлянето на моята обувка и часовника на мисис Слоун навън в алпийската нощ, щеше да умре заедно с мен.

— По-добре да не казваш. — Гласът му звучеше обидено. — Не забравяй, че сме партньори.

— Не забравям. Някой друг път — казах аз. — Може би. Когато и двамата имаме нужда от здрав смях.

— Допускам, че такъв момент ще настъпи — каза той меко.

Известно време мълчеше. Летяхме напред през великолепно запазените швейцарски борови гори.

— Искам да те попитам нещо, Дъглас — каза той накрая. — Имаш ли някакви връзки с Америка?

Не отговорих веднага. Мислех си за Пат Майнът, за Ивлин Коутс, брат си Хенк, езерото Чамплейн, планините на Върмонт, стая 602. Също за Джереми Хейл и мис Шварц.

— Не всъщност — отговорих аз. — Защо питаш?

— Откровено казано, заради Юнис.

— Какво има около нея? Казвала ли е нещо?

— Не. Но трябва да признаеш, за да се изразя най-меко, че ти беше изключително сдържан.

— Оплаквала ли се е?

— Не на мен във всеки случай — каза той. — Но Лили намекна, че тя е озадачена. В края на краищата, тя измина целия път от Англия… — Той сви рамене. — Знаеш какво имам предвид.

— Знам какво имаш предвид. — Започвах да се чувствам неудобно.

— Ти обичаш ли момичетата, Дъглас?

— О, хайде, стига.

Помислих си за брат си в Сан Диего и взех един завой на пътя по-рязко, отколкото трябваше.

— Само питам. В това време човек никога не знае. Тя е привлекателно момиче, не мислиш ли?

— Мисля. Слушай, Майлс — казах аз по-горещо, отколкото бих искал. — Доколкото разбирам, нашето партньорство не включва задължението да служа за разплод.

— Доста грубо казано. — За моя изненада той изхихика. — Макар че, трябва да призная, в моя собствен живот не съм имал нищо против това от време на време.

— Господи, Майлс — казах аз, — та аз познавам момичето едва от няколко дни. — Още докато го казвах негодувах срещу лицемерието, към което той ме тласкаше. Бях познавал Лили само няколко часа, когато отидох в стаята й във Флоренция. Колкото до Ивлин Коутс… — Ако искаш да знаеш — казах аз, — не харесвам ролята на обществен чукач. — Най-после се приближавах до истината. — Предполагам, че съм възпитан различно от теб.

— Хайде, хайде — каза Фабиан. — Лоуъл, Масачузетс, не се различава чак толкова от Скрантън.

— Кого будалкаш, Майлс? — изхриптях аз. — В теб няма да се намери и следа от Лоуълс дори ако се търси със свредел.

— Ще се изненадаш — каза меко той. — Наистина ще се изненадаш. Дъглас — попита той — вярваш ли ми, когато ти казвам, че все повече се привързвам към теб, че пазя в сърцето си най-добрите ти интереси?

— Отчасти — казах аз.

— Да го кажа по-цинично — каза той, — особено, когато те съвпадат с моите най-добри интереси?

— Ще помисля над това — казах аз. — Това е част от пътя. Към какво водиш нататък?

— Мисля, че трябва да те покажем на сватбения пазар.

Тонът му беше безизразен, сякаш това беше решение, над което бе работил дълго и го е взел след упорито обмисляне.

— Изпускаш много от хубавия пейзаж — казах аз.

— Говоря сериозно. Слушай ме внимателно. Ти си на трийсет и три, прав ли съм?

— Прав си.

— Така или иначе в близките една-две години ще трябва да се ожениш.

— Защо?

— Защото всички го правят. Защото изглеждаш много добре. Защото си на път да изглеждаш като богат млад човек. Защото някое момиче ще поиска да му станеш съпруг и ще избере правилния момент да го покаже. Защото, както ми каза, ти е писнало да бъдеш самотен. Защото в края на краищата ще поискаш деца. Всичко това звучи ли разумно?

Мъчително си спомних чувството на ограбеност, ревност, загуба, което изпитах, когато позвъних в дома на Джереми Хейл и чух чистото гласче на дъщеря му, която го повика: „Тати, това е за теб“.

— Доста разумно — признах аз.

— Всичко, което предлагам, е да не оставяш това на слепия случай, както правят повечето идиоти. Контролирай го.

— Какво се прави за целта? Ще излезеш и да ми намериш подходяща партньорка и да подпишеш брачен договор? По този начин ли се прави това в кметството на Лоуъл напоследък?

— Подигравай се, щом искаш — каза Фабиан безгрижно. — Знам, че те от неудобство си губят разсъдъка, и им прощавам.

— Не бъди толкова дяволски самонадеян, Майлс — предупредих аз.

— Ключовата дума, повтарям, е контрол.

Той подмина моето леко избухване.

— Ти си се оженил заради парите, ако си спомням правилно — казах аз, — и май не е излязло толкова „ужасно чудесно, хубаво“.

— Бях млад и алчен — каза той, — и нямах до себе си мъдър по-стар човек, за да ме напътства. Ожених се за скандалджийка и глупачка, защото беше богата и достъпна. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не ти позволя да извършиш същата грешка. Светът е пълен с хубави любвеобилни момичета с богати, снизходителни бащи, които не искат от живота нищо по-добро от това да се омъжат за хубав, с добри маниери, образован млад човек, който е очевидно достатъчно богат, за да не тича след парите им. С една дума — ти. Боже мой, Дъглас, ти знаеш старата поговорка, че да се обича богато момиче е точно толкова лесно, колкото и бедно.

— Аз съм на път да стана богат, както казваш — настоявах аз. — За какъв дявол да се тревожа за цялата тая работа?

— Застраховка — каза Фабиан. — Аз не съм безпогрешен. Вярно е, че в момента имаме значителна сума, с която да си играем. Но в очите на хора с истинско богатство ние сме парии. Парии, Дъглас, които играят покер при залог пени за точка.

— Аз имам вяра в теб — казах аз със съвсем малко ирония. — Ти ще ни предпазваш и двамата от бедняшкия приют.

— Искрено го желая — каза той. — Но няма никакви гаранции. Парите идват и си отиват. Живеем във време на разместване на пластовете. Само по времето на моя живот… — Оглеждайки живота си в бързата кола, той тъжно поклати глава. — Ние сме хванати в цикли от катастрофи. Може би точно сега сме пред надигаща се буря. По-добре е да се вземат някои малки достъпни предпазни мерки. И без желанието да говориш за грозни неща ти си по-уязвим от повечето други. Няма начин да бъдеш сигурен, че ще си останеш за вечни времена неразпознат. Всеки момент някой изключително неприятен тип може да ти предяви сметка за сто хиляди долара. Би било по-сигурно да можеш да ги платиш бързо, нали?

— По-уютно ще е.

— Една богата, хубава съпруга от добро семейство ще бъде великолепна маскировка. Би се искало огромно въображение от страна на когото и да било, за да помисли, че добре възпитан млад човек, плуващ сред каймака на международното общество и женен за солидни стари английски пари ще е започнал с това, че свил пакет със стодоларови банкноти от мъртвец в долнопробен хотел в Ню Йорк. Имам ли право?

— Имаш право — казах аз неохотно. — И все пак, ти говориш за взаимни интереси. Какво те грее теб всичко това? Не очакваш да ти платя комисионна като на агент от въображаемата зестра на жена ми, нали?

— Нищо толкова тъпо като това, старче — каза Фабиан. — Всичко, което бих очаквал, е да оставим съдружничеството ни да прекъсне. Най-естественото нещо на света би било твоята жена да се зарадва, че ще я освободиш от бремето да управлява парите си. И ако аз познавам жените, а мисля, че е така, тя непременно ще предпочете ти да вършиш това, вместо обикновената тълпа брокери, доверени лица и банкери с безмилостни очи, от които съпругите обикновено зависят.

— До тук ли искаше да стигнеш?

— Точно така. — Той засия сякаш току-що беше ми направил подарък с голяма стойност. — Нашето сътрудничество ще продължава както и преди. Какъвто и нов капитал да внесеш, той ще бъде запазен за теб. Печалбата ще делим. Толкова просто и справедливо. Надявам се, че за твое удовлетворение ти показах, че от мен има известна полза в областта на инвестициите.

— Даже няма да коментирам това — казах аз.

— Трудовият човек си заслужава парите — каза той назидателно.

— Не мисля, че ще ти е трудно да обясниш това на жена си.

— Зависи от жената.

— Ще зависи от теб, Дъглас. Бих очаквал от теб да избереш мъдро момиче, което ти вярва, обича те и гори от желание да ти даде съществено доказателство за своята привързаност към теб.

Отново си спомних моя опит с жените.

— Майлс — казах аз, — мисля, че имаш преувеличена оценка за моя чар.

— Както вече ти казах веднъж, старче, ти си прекалено скромен. Опасно скромен.

— Веднъж излизах в продължение на три месеца с една хубава келнерка в Кълъмбъс, Охайо — казах аз, — и най-многото, което ми позволи, беше да държа ръката й в кината.

— Ти се придвижваш в по-висока класа сега, Дъглас — каза Фабиан. — Жените, които ще срещаш отсега нататък, се привличат от богатите, така че неизбежно са заобиколени с по-възрастни мъже, които са заети почти двайсет и четири часа в денонощието с големи афери и имат много малко време за жени. Заедно с тях вървят мъже, които имат време за жени, но чиято мъжественост много често е съмнителна, меко казано. Или чиито интереси са прозрачно користни. Твоята келнерка от Кълъмбъс дори не би влязла в кино с някого от тях. В кръговете, в които ще се движиш отсега нататък, всеки мъж под четиридесет с видимо състояние и най-малки признаци на мъжественост и който има свободно време да прекара три часа на обяд с една дама, ще бъде приветстван с жалка признателност. Повярвай ми, старче, само ако си бъдеш самия себе си — нормален и изглеждащ като момче, ще имаш главозамайващ успех. Не най-малкото от благоволенията, които смятам да излея върху теб, е нова представа за собствената ти стойност. Вярвам, че ще ме поканиш да ти бъда кум на сватбата.

— Ти си едно пресметливо копеле, нали? — казах аз.

— Аз пресмятам — каза той спокойно, — и възнамерявам да науча и теб да пресмяташ. Абсурдно е, че един съвършено добър глагол, какъвто е пресмятам, има лоша репутация в съвременния свят. Ученичките и войниците се валят в романтизъм, Дъглас. Ти пресмяташ.

— Всичко това изглежда толкова… толкова неморално — казах аз.

— Надявах се, че никога няма да употребиш тази дума — каза той. — Беше ли морално да се укриеш с всичките онези пари от хотел „Свети Августин“?

— Не.

— Беше ли морално от моя страна да задържа сака ти, когато видях какво има вътре?

— Бих казал, че не.

— Моралът е неделим, моето момче. Не можеш да избереш няколко резенчета от него, сякаш е торта, която чака на масата да бъде нарязана и поднесена. Нека застанем лице срещу лице с това, Дъглас, ти и аз вече не можем да си позволим лукса да бъдем морални. Нека се разбираме един друг, Дъглас; не моралът те накара да избягаш от хер Щойбел — това беше огромното нежелание да разделиш килията с него.

— Имаш сбъркани аргументи за всичко!

— Радвам се, че мислиш така — каза той с усмивка. — Нека ти представя още няколко аргумента. Извини ме, че се повтарям като те уверявам, че това, което ти предлагам, е в твой най-голям интерес. Не скрих от теб, че най-големите ти интереси са и мои най-големи интереси. Мисля си за качеството на живота, който ти и аз евентуално ще водим. Съгласен си, предполагам, че каквото и да правим, трябва да го правим заедно, че трябва винаги да бъдем близо един до друг. Точно както партньорите от всяко предприятие ние ще трябва да поддържаме постоянна връзка. Практически всекидневно. Съгласен ли си?

— Да.

— В момента, с изключение на малкото разногласие в Лугано, досега беше твърде приятно да скитаме наоколо, както правехме с теб.

— Твърде приятно. — Не му казах за изпитите количества Алка-Зелцер и стягането на панталона около талията ми.

— Въпреки това, то евентуално ще започне да избледнява. Ходенето от хотел на хотел, та дори и най-добрите в света, и живеенето на куфари в крайна сметка е ужасно. Пътуването е забавно само ако имаш дом, в който да се върнеш. Даже на твоята възраст…

— Моля те, не говори с мен така, като че ли съм на десет години.

Той са засмя.

— Не бъди толкова чувствителен. Естествено, за мен ти изглеждаш завидно млад. — Стана по-сериозен. — Всъщност разликата във възрастта ни е преимущество. Съмнявам се, че бихме могли да продължим дълго, ако и двамата бяхме на петдесет или на трийсет и три. Щеше да се развие съперничество, щяха да се надигнат разликите в темперамента. А така, ти можеш да бъдеш нетърпелив към мен, а аз — търпелив към теб. Постигаме полезно работно равновесие.

— Аз не съм нетърпелив към теб — казах аз. — Само леко изплашен от време на време.

Той отново се засмя.

— Приемам това като комплимент. Впрочем, питали ли са те Лили или Юнис от какви доходи живееш?

— Не.

— Добри момичета — каза той. — Истински лейди. Питал ли те е въобще някой? Имам предвид, след случката в хотела.

— Една дама. Във Вашингтон. Добрата стара Ивлин Коутс.

— Ти какво отговори?

— Казах, че семейството ми има пари.

— Не е лошо. Поне за момента. Ако въпросът се повдигне в Гщаад, предполагам да разказваш същата история. По-късно можем да измислим друга. Може би да казваш, че си консултант на мениджъри. Това покрива множество тъмни дейности. Това е любимото прикритие на агентите на ЦРУ в Европа. Няма ни най-малко да ти навреди, ако хората мислят така. Имаш толкова честно лице, че никой няма да е склонен да се усъмни в каквото и да кажеш.

— А какво ще кажеш за своето лице? — попитах аз. — В крайна сметка хората ще ни виждат непрекъснато заедно. В резултат ще бъдем взаимно отговорни за лицата си.

— Моето лице — каза той замислено. — Много често с часове го изучавам пред огледалото. Не от суетност. Уверявам те. От любопитство. Честно казано, не съм съвсем сигурен, че знам как изглеждам. Умерено честен, може би. Какво е твоето мнение?

— Остаряващ плейбой, може би — казах аз жестоко.

Той въздъхна.

— Понякога, Дъглас, откровеността не е такава добродетел, за каквато е провъзгласена.

— Ти ме попита.

— Да, направих го — каза той. — Ще запомня, че не трябва да те питам повече. — Мълча известно време. — Години наред съм правил съзнателни усилия в едно направление.

— Какво направление?

— Опитвах се да постигна да изглеждам като полуоттеглил се английски джентълмен фермер. Очевидно, поне що се отнася до теб, не съм успял.

— Не познавам нито един полуоттеглил се английски джентълмен фермер. Имахме твърде малко от тях в хотел „Свети Августин“.

— И все пак ти не си помисли, че съм американец по рождение?

— Не.

— Стъпка в нужна посока. — Той нежно поглади мустака си. — Мислил ли си някога да живееш в Англия?

— Не. Всъщност не съм мислил да живея където и да е. Ако не ми се бяха повредили очите, предполагам, че щастливо щях да си стоя във Върмонт. Защо Англия?

— Много американци я намират привлекателна. Особено извънградската й част, на около километър от Лондон. Любезна, невзискателна човешка раса. Никаква суетня и блъсканица. Гостоприемни към ексцентричните. Първокласен театър. Ако обичаш коне или лов на сьомга…

— Да, обичам коне. Особено след Reve de Minuit.

— Славно животно. Макар че не мислех точно за това. Бащата на Юнис, например, ходи на лов с кон и кучета три пъти седмично.

— Е, и?

— Той има хубаво имение, което случайно е точно на един час от Лондон…

— Започвам да схващам — казах аз дръпнато.

— Юнис е съвсем самостоятелна в правата си.

— Каква изненада.

— Според мен — каза той, — тя е изключително хубава. И когато не е под доминиращото влияние на сестра си, е живо и интелигентно момиче…

— Тя едва ли ме е погледнала, откакто е дошла.

— Ще те погледне — каза той. — Не се бой.

Не му казах за похотливите мисли, които ме бяха споходили за Юнис, докато бяхме пътували спокойно през красивите места.

— Значи — казах аз, — ти затова попита Лили дали сестра й би се присъединила към нас?

— Идеята може да се е мярнала в подсъзнанието ми — каза той. — По онова време.

— А сега?

— А сега те съветвам да я обмислиш — каза той. — Няма за къде да се бърза. Можеш да претеглиш всички за и против.

— Какво би казала Лили на това?

— От всичко, което е споменавала тук-там, мисля, че като цяло ще реагира положително. — Той оживено плесна с ръце. Приближавахме околностите на Берн. — Да не говорим повече за това. Поне засега. Нека кажем, че ще оставим нещата да вървят по естествения си път. — Той се протегна напред, извади пътната карта и я изучава известно време, въпреки че изглежда познаваше всеки завой на пътя и всеки ъгъл на улица, където и да отидехме. — О, между другото — каза той жизнерадостно — и на теб ли Присила Дийн ти плъзна телефона си онази вечер?

— Какво имаш предвид под също? — Аз почти заеквах.

— Тя го даде на мен. Не съм толкова суетен, че да предположа, че ме е избрала. В края на краищата тя е американка. Винаги демократична.

— Да, даде ми го — признах аз.

— Използва ли го?

Спомних си сигнала „заето“.

— Не — казах аз, — не го използвах.

— Щастливец — каза Фабиан. — Тя зарази мароканеца с трипер. Завий надясно на следващия ъгъл. Ще бъдем в ресторанта след пет минути. Имат превъзходно мартини. Мисля, че можеш да си позволиш едно-две. И да пиеш вино на обяд. Аз ще карам през остатъка от следобеда.

17

Пристигнахме в Гщаад при ранен здрач. Беше започнало да вали сняг. В хижите, разпръснати по склоновете на планината, тъкмо запалваха светлините и зад пердетата на прозорците те изглеждаха уютни и топли в сумрака. При такова време и в тези часове градът изглежда омагьосан. Изпитах моментна носталгия по суровите склонове на Върмонт, по надписите над магазините на английски, а не на немски език. Питах се какво ли прави Пат в този момент.

Фабиан не се върна отново към темата за Юнис по пътя след Берн, и му бях благодарен за това. Беше проблем, с който още не бях готов да се срещна. Обядът в Берн беше толкова добър, колкото беше обещал, бях изпил две мартини и половин бутилка вино и чувствах, че защитните ми сили са отслабени и щеше да е прекалено лесно да ме убедят да предприема действия, за които после бих могъл да съжалявам.

По главната улица трябваше да намалим заради група момчета и момичета, всички в джинси и ярки якета, които се изсипаха от една сладкарница и смехът им ехтеше като звънчета в ледения въздух. Беше лесно да си представи човек купищата от шоколадов кейк и планините сметанов крем, които току-що бяха погълнали в очакване на вечерята.

— Това му е хубавото на този град — каза Фабиан, докато маневрираше между тях. — Децата. Тук има три или четири международни училища. Един скиорски курорт има нужда от млади хора. Това придава на спорта атмосфера на невинност. Дизайнът на дрехите е за млади тела, климатът — за юношески цвят на лицата. Ще ги видиш утре навсякъде по пистите и ще съжалиш, че е трябвало да ходиш на училище в Скрантън.

Колата се катереше по нагънат хълм, като колелата се въртяха бясно по пресния сняг. На върха на планината, доминирайки над града, се издигаше огромният фалшив замък на хотела. Отвън и отвътре той не създаваше впечатление на невинност.

— Стандартната шега тук е — каза Фабиан, — че Гщаад се мъчи да бъде Сейнт Мориц и никога няма да го постигне.

— Това за мене е добре дошло — казах аз. Нямах никакво желание да видя отново Сейнт Мориц.

Регистрирахме се. Както обикновено, всички на рецепцията и в портиерната познаваха Фабиан и изглеждаха силно зарадвани, че го виждат отново. Той минаваше от място на място и приемаше поздравите за добре дошъл.

— Дамите — каза служителят, — оставиха бележка. Те са долу в бара.

— Каква изненада — каза Фабиан.

Барът беше голяма тъмна стая, но не толкова тъмна, че да не мога да видя Лили и Юнис на другия край. Бяха още в скиорски костюми и седяха на маса с петима мъже. На масата имаше огромна бутилка шампанско и Лили разказваше нещо, което не можех да чуя, но което завърши с такъв взрив от смях, че всички други в бара се обърнаха към тях.

Спрях на вратата. Струваше ми се, че нито Фабиан, нито аз ще бъдем поздравени с удоволствие.

— Не си губят времето, нали? — казах аз.

— Не съм и помислил, че ще го губят.

Той беше необезпокоен както винаги.

— Мисля да отида в стаята си и да се изкъпя — казах аз. — Повикай ме, когато се приготвиш за вечеря.

Фабиан леко се усмихна.

— Страхливец — каза той.

— „Ура“ за теб — казах аз и си тръгнах.

Зад гърба ми се чу нова експлозия на мъжки смях. Фабиан се отправи към масата.

Когато се изкачих до рецепцията, група младежи влезе в хола от една врата, която водеше към зала за боулинг. Беше смесен букет от момичета и момчета, последните с дълги коси, някои с бради, макар че най-възрастните едва ли бяха на повече от седемнайсет години. Носеше се гръмко бърборене на френски и английски. Спомних си какво беше казал току-що Фабиан за ходенето на училище в Скрантън. Почувствах се на неподходяща възраст и в неподходящо място. Едно от момичетата, най-хубавото от всички, се втренчи в мен. Имаше дълга, небоядисвана руса коса, която почти скриваше мъничко розово лице, и носеше прилепнали джинси с цветя в пастелни тонове, бродирани върху бебешки пълните бедра. Тя отметна назад от очите си своята коса с нежно женствено движение. Имаше зелен грим около очите, но не и червило. Погледът й ме накара да се почувствам неловко и се обърнах с гръб, за да си поискам ключа.

— Мистър Граймс… — Гласът беше колеблив, висок, детски.

Огледах се. Беше оставила другите от групата й да излязат и бе сама.

— Вие сте Дъглас Граймс, нали? — каза тя.

— Да.

— Вие сте пилотът.

— Да.

Не виждах нужда да поправя времето.

— Не ме помните, предполагам?

— Боя се, че не, госпожице.

— Аз съм Диди Уелс. Доротея. Разбира се, това беше много отдавна. Три години. Имах издадени зъби и носех скоби, които си поставях нощем. — Тя поклати глава и дългата руса коса покри лицето й. — Не бих очаквала. Никой не си спомня тринайсетгодишно хлапе. — Тя отхвърли косата си назад и се усмихна, като показа, че вече няма нужда от скоби. Зъбите й бяха хубави, бели, зъби на млада американка. — Страхотно — каза тя. — Вие понякога карахте ски с майка ми и баща ми.

— Разбира се — казах аз, припомняйки си това. — Как са те? Майка ти и баща ти?

— Те се разведоха — каза тя. Разбира се, помислих аз, бих могъл да се обзаложа за това. — Майка ми оправя разбитото си сърце в Палм Бийч. С един тенисист. — Момичето се засмя. — И аз съм запратена тук.

— Не прилича на много тежко изпитание — казах аз.

— Ако само знаехте — каза тя. — Обичах да ви гледам, когато карате ски. Никога не се перчихте като всички други момчета.

Момче, помислих аз. Майлс Фабиан беше единственият от останалите хора, който ме беше наричал момче след двайсетата ми година.

— Бих могла да ви позная — продължи момичето, — и от една миля разстояние на пистата. Някога карахте ски с много мила хубава дама. Тя тук ли е?

— Не — казах аз. — Ти четеше „Стенещи висоти“, когато те видях за последен път.

— Детска работа — каза тя. — Вие веднъж спуснахте с мен Шеста писта на самоубийците в снежна виелица. Помните ли?

— Разбира се — излъгах аз.

— Много мило от ваша страна е да кажете това, дори ако не си спомняте. Това беше моето изпълнение на годината. Сега ли пристигате?

— Да.

Тя беше първата личност, която ме беше познала, след като бях пристигнал в Европа, и, надявах се, последната.

— Дълго ли ще останете? — Приличаше на малко дете, което се бои да остане само в тъмното, когато родителите му излизат.

— Няколко дни.

— Познавате ли Гщаад?

— За пръв път съм тук.

— Може би аз ще мога да ви водя този път — отново последва нежният жест на отмятане на косата.

— Много мило от твоя страна, Диди — казах аз.

— Ако не сте зает с нещо друго — каза тя официално.

Момче с брада се върна на вратата и извика:

— Диди, цяла нощ ли ще бърбориш тук?

Тя направи нетърпеливо движение с ръка.

— Говоря със стар приятел на нашето семейство. Изчезвай. — Тя меко ми се усмихна. — Тези днешни момчета — каза тя. — Мислят си, че притежават тялото и душата ти. Космати животни. Никога не сте виждали толкова разглезена тълпа деца. Боя се за света, когато те най-после пораснат.

Опитах се да не се усмихна.

— Мислите, че съм особена, нали?

Това беше обвинение, рязко и ясно.

— Ни най-малко.

— Трябваше да ги видите, когато пристигнаха в Женева след ваканцията — каза тя. — В частния самолет на бащите им. Или като идват на училище с ролс-ройси. Царски карнавал на корупцията.

Този път не можах да скрия усмивката си.

— Мислите, че говоря странно. — Тя сви рамене. — Аз много чета.

— Знам.

— Аз съм единствено дете и родителите ми винаги бяха някъде другаде.

— Ходила ли си на психоаналитик?

— Всъщност не. — Тя отново сви рамене. — Разбира се, те опитаха. Аз не ги обичах достатъчно и те решиха, че съм невротичка. Faut pis за тях. Говорите ли френски?

— Не — казах аз. — Но мисля, че мога да се досетя, какво значи faut pis.

— Това е един надценяван език — каза тя. — Всичко се римува с всичко друго. Добре, беше ми много приятно да си поговоря малко с вас. Когато пиша вкъщи, кого да поздравя от вас, майка си или баща си?

— И двамата — казах аз.

— И двамата — повтори тя. — Това е смешно. Няма двама. Продължението следва. Добре дошли в страната Никога — Никога, мистър Граймс.

Протегна ръка и аз я стиснах. Беше малка, мека и суха. Тя излезе през вратата, а бродираните на пълничкия й задник цветя ми помахваха.

Поклатих глава. Изпитвах съжаление към майка й и баща й и си мислех, че в крайна сметка ходенето на училище в Скрантън не е чак толкова лошо. Взех асансьора, качих се горе и напълних ваната с гореща вода. Докато лежах в нея обмислях идеята да напиша къса бележка на Фабиан и спокойно да се кача на първия влак, заминаващ от Гщаад.

* * *

На вечерята бяхме само четиримата — Лили, Юнис, Фабиан и аз. Колкото е възможно по-незабелязано изучавах Юнис, като се мъчех да си представя как би изглеждало да я виждам на закуска пред себе си следващите десет години, двайсет години. Да си представя изпиването на бутилката порто с баща й, който ходи на лов три пъти седмично. Стоенето пред баптисткия купел с нея, когато кръщават децата ни. Майлс Фабиан като кръстник? Да посещавам сина ни — къде… в Итън? Всичко, което знаех за английските закрити училища, идваше от книгите на мъже като Киплинг, Уо, Оруел, Конъли. Решението ми беше против Итън.

Няколкодневното каране на ски беше придало на лицето на Юнис доста ярки, летни цветове. Носеше пъстра копринена рокля, която прилепваше към тялото й. Пълничка сега, ще стане ли внушителна после? Старата поговорка гласи, както напомня Фабиан, че да се обича богато момиче е толкова лесно, колкото и бедно. Но дали беше лесно?

Картината и звуците с нея и Лили, заобиколени от налитащи арогантни млади мъже (поне такива ми се струваха) на масата с огромната бутилка шампанско ме накара да излетя от бара. Не можеше да се отрече, че тя беше хубаво момиче и че млади мъже от същия калибър и класа винаги ще се въртят около нея. Как бих приел това, ако тя беше моя жена? Фактически никога не бях мислил към каква класа принадлежа или към каква мислят другите хора, че принадлежа. Майлс Фабиан е могъл да остави Лоуъл, Масачузетс зад себе си, като се преструва на английски земевладелец. Съмнявах се, че аз ще мога някога да се отърва от Скрантън, Пенсилвания и да се преструвам на нещо друго, освен това, което бях — уволнен пилот, човек, подготвен за нещо като висш техник, който зависи от платежната ведомост. Какво биха си шепнели гостите на сватбата за мен, докато стоях до олтара на някоя английска селска черква и чаках булката да мине през прохода между седалките? Бих ли могъл да поканя брат си Хенк и неговото семейство на сватбата си? Или брат си от Сан Диего?

Фабиан би могъл да ме инструктира до известна степен, но съществуват граници, независимо от това признава ли ги той или не.

Колкото до секса… Още под влиянието на моите мечти от следобеда зад волана, бях сигурен, че той би бил най-малкото, приятен. Но страстното желание, за което не можех да не вярвам, че е единствената истинска основа на всеки брак… бих ли могъл някога да бъда доведен до нещо поне приблизително такова от това спокойно, чуждо, затворено момче? А какво да се каже за семейните връзки? Лили като балдъза с нейния спомен за нощта във Флоренция като постоянен призрак при всяко събиране? В същия този миг разбрах, че бих искал стаята да се изпразни и да ни оставят с Лили сами, без да ни пречат. Бях ли обречен винаги да се въртя наблизо до това, което искам, но никога точно където искам?

— Това наистина се оказва една страхотна ваканция — каза Юнис, като намазваше с масло третото хлебче. Като сестра си, и тя имаше превъзходен апетит. Каквото и друго да се случеше с децата, ще бъдат родени поне с половин шанс да имат отлично храносмилане. — Когато си помисля за горките хора там в мрачния Лондон — каза тя, — мога да си оправя настроението. Имам чудна идея… — Тя се огледа около масата със своите невинни сини детски очи. — Защо не останем тук на това хубаво слънце, докато всичко се стопи?

— Портиерът каза, че утре пак ще вали сняг — казах аз.

— Това е само начин на говорене, Добро сърце — каза Юнис. Тя започна да ме нарича Добро сърце на втория ден в Цюрих. Още не бях разбрал какво значеше това. — Даже когато тук вали сняг ти се струва, че блести слънце, ако разбираш какво искам да кажа. В Лондон през зимата постоянно изглежда, че слънцето се е запиляло някъде другаде.

Питах се дали толкова би искала да продължи престоя на четворката със старото Добро сърце и неговите приятели, ако беше подслушвала хладнокръвния разговор за своето бъдеще, който беше проведен в колата по пътя за Берн.

— Изглежда такова прахосничество да се забързаме към претъпкания, шумен Рим, когато прекарваме толкова хубаво тук — каза Юнис, след като грижливо намаза хлебчето. — В края на краищата всички сме били в Рим.

— Аз не съм бил — казах аз.

— Ще бъдем там тъкмо през пролетта — каза тя. — Не си ли съгласна, Лили?

— Предложението е добро — каза Лили.

Тя ядеше спагети. Беше може би единствената от жените, които бях срещал, която можеше да изглежда грациозно, когато яде спагети. Сестрите влязоха в живота ми не по реда, по който бих искал.

— Майлс — каза Юнис, — безумно ли искаш да отидеш в Рим?

— Не всъщност — каза Фабиан. — И без това има едно-две неща, които искам да погледна тук.

— Що за неща? — попитах аз. — Мислех, че тук сме на почивка.

— На почивка сме — каза той. — Но има всякакви видове почивка, нали? Не се безпокой, няма да преча на ските ти.

Докато свършихме вечерята бяхме решили, че ще останем в Гщаад най-малко още една седмица. Казах, че имам нужда от малко въздух и попитах Юнис дали иска да се поразходи с мен, като мислех, че може би ако сме сами най-после бихме могли да направим някакво открито движение един към друг, но тя се прозина и каза, че ските и студеният въздух през деня са я изтощили и тя просто трябва да се пъхне в леглото. Изпратих я до асансьора, целунах я по бузата и й казах „лека нощ“. Не се върнах в трапезарията, а си взех палтото и се разходих сам сред въртящите се наоколо снежинки в черната нощ.

* * *

Портиерът не позна. На сутринта не валеше сняг, а беше ясно, синьо и студено. Взех под наем ски и обувки, и направих няколко щури спускания по планината с Лили и Юнис, които караха с обречено британско безразсъдство, което почти сигурно щеше да ги заведе в болницата. Фабиан не беше с нас. Каза, че трябвало да проведе няколко телефонни разговора. Не ми каза с кого и по какъв въпрос, но знаех, че доста скоро ще науча и полагах всички усилия да не гадая точно каква част от общото ни състояние ще се включи в рисковани сделки, преди да се срещнем за обяд. Беше ни казал, че ще ни чака в един и половина в Ийгъл Клъб, на една планина, наречена Васенграт, така че да можем да обядваме заедно. Беше изключителен клуб, с правила за членуване, но Фабиан естествено беше уредил да ни приемат като гости по време на престоя ни в Гщаад.

Беше чудесна сутрин, въздухът искрящ, снегът отличен, момичетата грациозни и щастливи на слънцето, скоростта опияняваща. Сама по себе си, помислих си за момент, тя правеше всичко, което ми се беше случило след нощта в хотел „Свети Августин“, почти да си заслужава цената. Имаше само едно леко досадно обстоятелство. Млад американец, навесен с фотоапарати, ни снимаше непрекъснато като се качвахме в лифтовете, затягахме ските си, смеехме се заедно, тръгвахме надолу по пистата.

— Познавате ли този тип? — попитах момичетата. Не познах в него някого от тези, които бяха с тях на масата предната вечер в бара.

— Никога не съм го виждала — каза Лили.

— Това е внимание към нашата красота — каза Юнис. — И на трима ни.

— Нямам нужда от никакво внимание към моята красота — казах аз.

По едно време, когато Юнис беше паднала и аз се катерех нагоре, за да й помогна и да закрепя ските й отново, мъжът се появи и започна да прави снимки от всички ракурси. Колкото е възможно по-любезно му казах:

— Хей, приятелю, не ти ли е достатъчно вече?

— Никога не е достатъчно — каза мъжът.

Беше мършав, приказлив млад човек в провиснали стари дрехи, който продължаваше да щрака.

— Там във вестника искат да имат голям избор.

— Вестника? — попитах аз. — Какъв вестник?

— „Уиминс уеър дейли“. Пиша репортаж за Гщаад. Вие сте точно това, което ми трябва. Шикарни и фотогенични, със събрани ски. Щастливи хора, на върха на модата, с нито една грижа на света.

— Вие си мислите — казах аз кисело. — Наоколо е пълно с хора, които отговарят на това описание. Защо не работите там?

Не си падах по идеята снимката ми да се окаже на цяла страница на вестник в Ню Йорк в тираж може би стотици хиляди. Кой знае какъв вестник четат сутрин двамата мъже, които бяха посетили Дрюзак?

— Ако дамите възразяват — каза човекът любезно, — ще спра, разбира се.

— Не възразяваме — каза Лили. — Ако ни пратите копия. Обожавам собствените си снимки. Ако са ласкаещи.

— Могат да бъдат само ласкаещи — каза галантно младият човек.

Предполагам, че е правил снимки на хиляди хубави жени в своята кариера и бях сигурен, че не се е стеснявал да я започне. С една дума му завиждах.

Но той се отдалечи на ските си, отпуснат и безгрижен за бабуните, и не го видяхме отново, преди да отидем на терасата на клуба, където пиехме Блъди Мери и чакахме да се появи Фабиан.

По това време възникна ново усложнение. По обяд забелязах малка фигурка, която ни следеше от разстояние. Беше Диди Уелс. Не приближи на повече от петдесет ярда, но където и да отидехме, тя беше там, караше по нашите следи, спираше, когато спирахме, тръгваше, когато тръгвахме. Караше добре, леко и уверено, и даже когато засилих много, при което Лили и Юнис полетяха по склона напълно без контрол върху скоростта, за да не ме изгубят от поглед, тази малка фигурка винаги вярно вървеше по следите ни, сякаш завързана за нас с дълго невидимо въже.

При последното спускане, точно преди обяд, нарочно почаках на долната станция на лифта, като оставих Лили и Юнис да се качат заедно на една двойна седалка. Диди дойде в зданието на лифта. Дългата й руса коса беше завързана на тила с панделка и падаше по гърба й. Още носеше сините дънки на цветя и късо, обемисто оранжево яке.

— Нека вземем тази седалка нагоре заедно, Диди — казах аз, когато столчето се залюля до нас и тя се покатери на него с тежките си обувки.

— Нямам нищо против — каза тя.

Седеше мълчаливо, докато с клатушкане се измъквахме към откритото слънце. Седалката тихо мъркаше и видяхме целия град, прострян наоколо в слънчевата светлина. Назъбените остри върхове, протегнали се към небето навсякъде, приличаха на бели катедрали в далечината.

— Имате ли нещо против, ако запуша? — каза тя, като започна да вади от джоба си пакет цигари.

— Да — казах аз.

— Окей, тати — каза тя. После се засмя. — Хубав ден, нали? — попита тя.

— Прекрасен.

— Вие не карате така добре, както някога. С повече усилия.

Знаех, че това беше вярно, но не ми беше приятно да го чуя.

— Малко съм ръждясал — казах с достойнство. — Бях много зает.

— Личи си — каза тя прозаично. — И тези две дами с вас — тя издаде слаб особен звук. — Те ще се пребият някой ден.

— Същото им казах и аз.

— Обзалагам се, че когато при тях няма мъже, ако изобщо отиват някъде без мъж, те се спускат на рало до долу. Обаче имат страшни екипи. Видях ги в деня, когато пристигнаха, в магазините, купуваха всичко, което им се изпречи пред погледа.

— Те са хубави жени — казах аз отбранително — и обичат да изглеждат възможно най-добре.

— Ако клиновете им са само с инч по-тесни, ще се задушат до смърт.

— И твоят панталон не е по-свободен.

— Това е моята възрастова група, това е всичко.

— Струва ми се, че ми каза, че ще ме разведеш из Гщаад.

— Ако не сте зает — каза тя. — Но вие със сигурност сте зает.

— Все пак, ти би могла да се присъединиш към нас — казах аз. — Дамите ще се зарадват.

— Няма да се присъединя — каза тя безизразно. — Обзалагам се, че всички отивате да обядвате в Ийгъл Клъб.

— Как позна?

— Отивате, нали?

— Случайно да.

— Знаех си. — Имаше нотка на презрителен триумф в гласа й. — Жените, които се обличат така, винаги обядват там.

— Ти даже не ги познаваш.

— Това ми е втора зима в Гщаад. Спазвам категориите.

— Искаш ли да дойдеш с нас за вечеря?

— Благодаря, не. Това не е за мен. Не обичам разговора. Особено жените. Глозгането на репутации. Крадене на чужди съпрузи. Малко съм разочарована от вас, мистър Граймс.

— Така ли? Защо?

— От пребиваването ви на място като това. С жени като тези.

— Те са съвършено мили дами — казах аз. — Не бъди толкова строга. Не са оглозгали още нито една репутация.

— Аз трябва да бъда тук — продължи тя упорито. — Това е идея на майка ми за това, къде трябва да бъде една добре възпитана дама, когато целта е нейното образование. Образование. Ха! Как да пораснеш безполезна на три езика. И скъпа.

Горчивината в гласа й беше смущаващо възрастна. Това не бе разговор, който може да се очаква да водиш с хубаво, сочно, малко шестнайсетгодишно американско момиче, докато бавно се изкачваш на слънцето над приказния пейзаж на зимните Алпи.

— Добре — казах аз, като знаех, че звучи неубедително — сигурен съм, че ти няма да пораснеш безполезна. На колкото и да са езици.

— Не и ако това ме убива.

— Имаш ли някакви планове?

— Ще стана археолог — каза тя. — Ще се ровя в развалините на стари цивилизации. Колкото по-стари, толкова по-добре. Искам да се отдалеча колкото е възможно повече от цивилизацията на двайсети век. Поне от версията на майка ми и баща ми за тази цивилизация.

— Мисля, че си малко сурова към тях — казах аз. Предполагам, че защитавах и себе си заедно с нейните родители. В края на краищата и те принадлежаха почти към моето поколение.

— По-добре да не говоря за родителите си, ако нямате нищо против — каза тя. — По-добре да говоря за вас. Женен ли сте вече?

— Не.

— Аз също не планирам да се омъжвам. — Тя ме погледна предизвикателно, сякаш ме призоваваше да коментирам това.

— Чувам, че това малко излиза от мода — казах аз.

— Не без причина — каза тя. Приближавахме края и се готвехме да слезем. — Ако някога поискате да покарате ски с мен сам… — тя натърти тази дума, — оставете ми бележка във вашата кутия в хотела. Аз ще минавам от там. — Ние слязохме от седалката и си свалихме ските. — Макар че ако бях на ваше място — каза тя, като излизахме от заслона на слънце, — не бих стояла тук много дълго. Това не е естественото ви местообитание.

— Кое според теб е естественото ми местообитание?

— Бих казала Върмонт. — Тя се наведе и започна да си слага ските, пъргава и компетентна. — Малък град във Върмонт, където хората работят, за да си изкарат хляба.

Сложих ските си на рамо. Клубът беше само на петдесет ярда, на нивото на лифтовата станция, и до входа му имаше разчистена пътека в снега.

— Моля, не ми се сърдете — каза тя, като се изправяше. — Неотдавна взех решение да говоря каквото мисля във всички случаи.

По някакъв импулс, който сам не разбрах, се наклоних и целунах бузата й, студена и румена.

— О, това е много мило — каза тя. — Благодаря. Пожелавам ви страхотен обяд.

Тя вероятно беше подслушала разговорите на Юнис и Лили. След това се отдалечи, като се пързаляше майсторски на ските си, към долния край на влека, който водеше по-нагоре в планината. Поклатих глава, докато гледах издутата, малка, ярко оцветена фигурка да пресича меко склона. След това, като носех ските си, тръгнах към масивното каменно здание, където се намираше клубът.

* * *

Фабиан се появи, когато Юнис, Лили и аз пиехме втората си Блъди Мери на терасата на клуба. Той не беше облечен за ски, но изглеждаше много елегантен в пуловера си с висока поло яка и синьото тиролско сако от пресукана вълна, изгладен кадифен панталон с еленов цвят и високи велурени апрески. Аз бях със скиорския си костюм, който бях купил на сергия в Сейнт Мориц, защото нямаше нищо по-евтино, и до него се чувствах безвкусно облечен. Панталонът вече се издуваше патетично на коленете и на задника. Бях сигурен, че другите елегантни хора на терасата си шушукаха за нас и се чудеха, какво може да прави някой, изглеждащ и облечен като мен, при група като тази. Забележката на Диди Уелс за моето естествено местообитание беше оказала своето въздействие.

Високо горе, в блестящото синьо небе, голяма птица планираше на неподвижните си крила. Може би беше орел. Чудех се от каква ли плячка би могъл да живее в тази ледена долина.

— Хубава ли ти беше сутринта? — попитах Фабиан, когато целуна момичетата и си поръча Блъди Мери.

— Само времето ще покаже — каза той. Той обичаше своите малки мистерии, Фабиан.

Опитах се да не показвам безпокойството си.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Дъглас — каза той. — Уговорих среща в града за нас след обяда.

— Ако дамите ми разрешат — казах аз.

— Сигурен съм, че ще намерят някой друг млад човек, за да карат ски с него — каза Фабиан.

— Не се съмнявам — казах аз.

— Има голямо парти тази вечер — каза Лили. — Ние във всички случаи трябва да отидем на фризьор…

— Аз поканен ли съм? — попитах.

— Разбира се — каза тя. — Аз разгласих, че сме неразделни.

— Умно от твоя страна — казах аз.

Тя ме погледна остро.

— Боя се, че старото Добро сърце не прекарва времето си така добре, както би трябвало. — Сега и тя ме наричаше Добро сърце. — Може би той предпочита компанията на по-млади дами.

Тя не беше казала нищо, но пътуването ми на лифта с Диди Уелс не беше минало незабелязано.

— Тя е дъщеря на стари приятели от моя край — казах аз с достойнство.

— Зряла е за опустошаване — каза Лили. — Хайде да отидем да обядваме. Тук е студено.

* * *

Срещата, която Фабиан беше уговорил, беше с агент по недвижимо имущество с малка кантора на главната улица на града. Преди да влезем той обясни, че сутринта е гледал парчетата земя, които се продават.

— Това би могла да бъде интересна инвестиция за нас — каза той. — Както вече си доловил, моята философия е проста. Живеем в свят, в който някои първични елементи стават все по-оскъдни и по-оскъдни. Соя, злато, захар, петрол и прочее. Икономиката на планетата страда от пренаселеност, страх, войни, нечиста съвест, и свръхизобилие на достъпни пари. Като се събират тези неща умерено, умният и обикновено песимистично настроен човек знае, че оскъдицата може само да става все по-голяма, и купува съответно на това. Швейцария е малка страна със стабилно управление и практически никаква възможност да бъде въвлечена във военни авантюри. Скоро тук ще продават земята на изплашените пари почти на унции. Сред собствените ми приятели и познати има дузини, които биха желали да притежават даже най-малките парченца от нея. В момента поради швейцарските закони те нямат право да купуват. Но ние имаме швейцарска компания, или лихтенщайнска, което е същото, и няма нищо, което да ни попречи да купим една опция за шест месеца, да кажем, на едно парче от тази хубава земя и да обявим, че смятаме да построим луксозна хижа с прилични размери, с известен брой луксозни апартаменти, и да ги дадем под наем предварително за двайсет и пет години напред. Със заема, който бихме могли да измъкнем от някоя банка, можем да станем собственици на много доходна недвижима собственост, която накрая няма да ни струва нищо и където бихме могли в края на краищата да имаме едно малко pied-a-ferre^[21] без пари за нашите собствени ваканции. Звучи ли ти разумно?

— Както обикновено — казах аз.

Всъщност звучеше по-разумно от обикновено. Бях видял как главозамайващо подскочиха цените на малки парченца изоставени ферми във Върмонт, когато там започнаха да строят ски лифтове.

— Скъпи съдружнико — каза Фабиан, като се усмихваше — старо Добро сърце.

Към края на следобеда направихме предложение за шестмесечна опция на планинско парче земя далеч от пътя, на около пет мили от Гщаад. Агентът ни каза, че ще отнеме малко време да се уредят формалностите и да се състави договорът, но той беше сигурен, че няма да се срещнат значителни пречки по пътя ни.

Никога не бях притежавал каквото и да е, с изключение на дрехите на гърба си, но докато се върнем в хотела за чай аз бях практически уверен, или поне Фабиан каза така, че съм полусобственик на здание, което след една година ще струва над половин милион долара. Кокалчетата на ръцете ми побеляха от напрежение докато карах ягуара из града, който сега разглеждах с нов собственически интерес. Фабиан просто изглеждаше спокойно доволен от дневната работа.

— Ние едва започваме, Добро сърце — само каза той, когато паркирах колата на участъка пред хотела.

Обличах се за вечерта, когато звънна телефонът. Беше Фабиан.

— Нещо се случи — каза той. — Не мога да дойда с вас. Имаш ли нещо против да заведеш момичетата?

— Какво има?

— Току-що срещнах Бил Слоун във фоайето.

— О! Само това ми трябваше.

Усетих настръхване по врата си. Бил Слоун не беше допринесъл нищо към най-хубавите ми часове в Европа.

— Някой ден трябва да ми кажеш какво точно се е случило между вас двамата.

— Някой ден — казах аз.

— Той е сам. Изпратил е жена си обратно в Америка.

— Това е най-умното нещо, което е направил през цялата година. И все пак какво общо има той с неидването ти с нас тази вечер?

— Той иска днес да трае карти. Като започне незабавно.

— Мисля, че се беше отказал от бриджа до края на живота си?

Сега, когато Фабиан ме беше въвел в науката за високите финанси, играта на бридж изглеждаше излишно рискована. Тесте карти не е като слитък злато, или соеното бъдеще, или акър земя в Швейцария.

— Той не иска да играе бридж — каза Фабиан. — Схванал е нещата за бриджа, както казва.

— Какво иска да играе?

— Покер лице срещу лице — каза Фабиан. — В неговата стая.

— О, господи, Майлс! Не можа ли да му кажеш, че си зает тази вечер?

— Събрал съм толкова плячка от него, и чувствам, че му дължа една вечер. И чувствам също, че дължа нещо на репутацията си на джентълмен.

— Не и на мен.

— Имай доверие в мен, Добро сърце — каза Фабиан.

— Що за играч на покер си?

— Не се тревожи толкова. Мога да се погрижа за себе си. Особено с Бил Слоун.

— Славни последни думи — казах аз. — Всеки може да има късмет за една вечер.

— Ако толкова те е страх, можеш да дойдеш и да гледаш.

— Нервите ми не са толкова здрави — казах аз. — И освен това се съмнявам, дали мистър Слоун ще бъде очарован от моето присъствие.

— Все пак, обясни на момичетата. Ще го направиш, нали?

— Ще им обясня — казах аз без любезност.

— Това е то мил човек. Слушай, Дъглас, ако толкова те е страх, ще го направя само за себе си. Ще заложа сам.

Поколебах се при това изкушение, след това се засрамих.

— Забрави това — казах аз. — Аз съм наполовина, в печалба или загуба.

— Страхотно — каза той.

— Да-а — казах аз.

Когато затворих, знаех, че партито тази вечер ще бъде едно от най-големите светски събития на годината, ако можеше да ми достави удоволствие.

18

Имаше петдесет гости на партито с маси, подредени за шест и осем души в огромната трапезария на хижата, която беше обзаведена като вила и беше уютна въпреки огромните си размери. За вечеря имаше пресни омари, долетели същия следобед от Дания. Два Реноара и един Матис, не като за вила, висяха на стените. Светлините не бяха силни, за да ласкаят дамите, но не толкова мъждиви, че да те карат да мислиш, че се обръщаш към сянка, когато говориш на партньора си. Дамите не се нуждаеха от ласкателства. Те всички изглеждаха така, като че ли в някой от дните са били снимани от нашия приятел фотографа от „Уиминс Уеър Дейли“. Акустиката на залата трябва да е била планирана от експерти, защото даже когато изглеждаше, че говорят всички едновременно, общият шум не надвиши границите на любезно и приятно бръмчене.

Домакинът, висок човек с посивяла коса, който приличаше на ястреб, бил както ми казаха, банкер в оставка от Атланта. Мека, приятна южна мелодичност струеше в говора му и както той, така и младата му жена, една ослепителна шведка, изглеждаха неподправено щастливи, че съм бил в състояние да посетя тяхното парти. Оказа се, че празнуват петнайсетата годишнина от сватбата си. Ако Диди Уелс беше поканена, може би щеше да преразгледа своите идеи за брака.

Цареше обща атмосфера на загоряло здраве и непринудено доброжелателство между гостите, и през цялата вечер, когато слушах голям брой случайни разговори, не чух нито един да глозга нечия репутация. Докато тайно се чудех как толкова много възрастни мъже можеха да намерят време извън работата си, за да постигнат планинския бронз, който беше стандартният мъжки тен, не задавах никакви въпроси и съответно не ми ги зададоха относно моята професия.

Като гледах наоколо в полуосветената зала безупречните мъже и прекрасно облечените жени, всички те властно привилегировани и на ти със съдбата, усещах с нарастваща интензивност силата на аргументите на Майлс Фабиан в полза на богатството. Ако тук имаше пукнатини, раздели, ревност, то те не се виждаха, поне от мен. Събрани да празнуват, гостите бяха радостна компания от равни приятели, осигурени срещу бедствия, над дребните грижи. Докато седях до Юнис, която сияеше в коприна, равна по красота и благородство на маниерите на която и да е красавица в залата, гледах я с нова посока на мислите. Стиснах ръката й под масата и получих топла чувствена усмивка в отговор.

Разговорът на масата, на която седяхме с Юнис, беше в по-голямата си част непоследователен — обикновените вицове за сняг и счупени крака, които са стандартни за всички ски курорти, поръсени с критика на театрите в Париж, Лондон и Ню Йорк и оценка на новите филми на всички езици. Лексиконът, употребен на масата в продължение дори само на половин час, представяше внушителен брой многоезични пътувания.

Не бях гледал никоя от пиесите и много малко от филмите и пазех публично мълчание, като от време на време шепнех на Юнис, която беше гледала всичките в Париж и Лондон, говореше авторитетно за тях и беше слушана с респект. Лили беше на друга маса и в нейно отсъствие Юнис говореше с много повече свобода и увереност от обикновено. Оказа се, че тя някога е искала да стане актриса и за кратко време е учила в Кралската Академия за драматично изкуство. Наблюдавах я с нов интерес. Ако беше пренебрегнала този доста важен факт от живота си, какви ли други изненади ми е приготвила?

Политическите теми се появиха по време на десерта, лимонов шербет, плуващ в шампанско. (Грубо пресметнах, че вечерта трябва да е струвала на домакините най-малко две хиляди долара, но бях леко засрамен от себе си даже за това, че можах да си помисля нещо такова.) Сред мъжете на масата имаше закръглен американец с гладко лице на около петдесет, който беше шеф на застрахователна компания, френски художествен критик с остра черна брада и едър английски банкер. Правителствата на трите страни бяха меко, но решително критикувани от всичките трима джентълмени. Шовинизмът отсъстваше. Ако патриотизмът е последно убежище за негодниците, то на масата нямаше негодници. Французинът се оплакваше на почти съвършен английски от Франция: „Външната политика на Франция комбинира най-лошите елементи на голизма — егоизма, увъртанията, илюзиите“. Англичанинът му пригласяше: „Английските работници загубиха желанието си да работят. И аз не ги обвинявам.“ Американският застраховател добави: „Съдбата на капитализма беше решена в деня, когато Съединените щати продадоха два милиона тона пшеница на Съветския съюз“.

Те всички ядяха омарите си с наслаждение и непрекъснато караха келнера да налива от очевидно неизчерпаемия склад на бутилки изискано бяло вино. Погледнах крадешком етикета на една от бутилките — Cortom Charlemangne — и го запомних за бъдещи важни случаи.

Продължавах да мълча, макар че от време на време кимвах сериозно в знак на одобрение, за да покажа, че и аз принадлежа на празника. Не смеех да говоря, защото се боях, че някак ще издам своята непринадлежност към това общество, че една неуместна дума може да прозвучи като предупреждение към другите гости, демаскирайки ме като посетител от по-низшите класи, който може би очаква революция, и опасното петно от хотел „Свети Августин“, което досега успявах да скрия, внезапно ще се покаже.

След вечерята имаше танци в огромната игрална зала в сутерена. Юнис, която обичаше да танцува, минаваше от партньор на партньор, докато аз стоях пред бара, гледах си часовника и се чувствах мрачен и ограбен. Винаги съм бил безнадежден танцьор, никога не съм харесвал танцуването и положително нямаше да правя шоу на дансинга с тези пикиращи, грациозни фигури, които изглеждаха тренирани в най-модните стъпки. Бях точно на ръба на решението да се изплъзна и да се върна в хотела, когато Юнис се откъсна от партньора си и дойде при мен.

— Старо Добро сърце — каза тя, — ти не се забавляваш.

— Не, наистина.

— Съжалявам. Искаш ли да си отидеш?

— Точно за това мислех. Ти не си длъжна да го правиш, нали знаеш.

— Не бъди мъченик, Добро сърце. Мразя мъчениците. Достатъчно танцувах днес. — Тя взе ръцете ми в своите. — Хайде да си вървим.

Тя ме поведе покрай дансинга като избягваше Лили. Горе си взехме палтата и напуснахме, без да кажем довиждане на никого.

Вървяхме по снежната пътека в студената нощ, която поскърцваше наоколо, а боровият въздух освежаваше след горещината и шума на залата. Когато се отдалечихме на около двеста ядра от хижата и тя стана само малко петно светлина зад нас, ние спряхме като по взаимен сигнал, обърнахме се един към друг и се целунахме. Веднъж. След това, без да бързаме, отидохме в хотела.

Взехме си ключовете и влязохме в асансьора. Без да каже дума, Юнис слезе на моя етаж с мен. Направихме бавен, официален парад по килима на коридора. Като че ли и тя, като мен, искаше да се наслади на всеки миг от вечерта.

Отворих вратата на стаята и я задържах, така че Юнис да може да мине преди мен. Тя ме докосна на минаване със студената кожа на палтото си, наелектризирано срещу моя ръкав. Влязох след нея и включих лампата в малкото антре.

— О, господи! — извика Юнис.

На широкото легло, очертана на светлината на антрето, лежеше Диди Уелс. Заспала. И гола. Дрехите й бяха акуратно сгънати на един стол с апреските й, изправени под него. Майка й, каквито и други недостатъци да имаше, очевидно беше научила детето си на ред.

— Изведи ме от тук — прошепна Юнис, сякаш изплашена от това, което може да се случи, ако събуди спящото момиче. — Това е твоето бебе.

— Юнис… — казах аз нещастно.

— Лека нощ — каза тя. — Приятно прекарване.

Тя ме блъсна и си отиде.

Втренчих се в Диди. Дългата й руса коса наполовина прикриваше лицето й и равномерното й дишане леко повдигаше краищата. Кожата й в светлината на лампата беше детски розова, с изключение на лицето и шията, потъмнели от слънцето. Гърдите й бяха малки и закръглени, краката й силни, атлетични, ученически крака. Имаше червен лак на ноктите. Би могла да позира за реклама на бебешка храна, макар и малко повечко облечена и без лак на ноктите. Коремът й беше малко меко хълмче и космите под него — пухкава сянка. Спеше с ръце изправени край тялото. Това й придаваше странният вид на легнала под команда „мирно“. Ако беше картина, вместо живо шестнайсетгодишно момиче, щеше да бъде есенцията на гола невинност.

Но не беше картина. Беше шестнайсетгодишно момиче, чиито майка и баща бяха, поне формално, мои приятели, и нямаше никаква възможност намеренията й при нахлуването в стаята ми и лягането в леглото ми да са невинни под какъвто и да е претекст. Получих страхлив импулс да се измъкна тихо от стаята и да я оставя там през нощта. Вместо това взех палтото си и я покрих с него.

Движението я събуди. Тя бавно отвори очи и се вторачи в мен, отмятайки косата си назад. След това се усмихна. Усмивката я направи да заприлича на десетгодишна.

— Дявол го взел, Диди — казах аз, — в какво адско училище си дошла тук?

— Училището, което момичетата посещават, като нощем изскачат през прозорците — каза тя.

Контролираше гласа си много по-добре от мен.

— Е добре, изненада ме.

— Не си ли доволен?

— Не — казах аз. — Категорично не.

— Когато свикнеш с мисълта, може би ще си промениш мнението.

— Моля те, Диди…

— Ако се безпокоиш, защото ме мислиш за девствена — каза тя високомерно, — то можеш да престанеш да се заблуждаваш. Вече съм имала работа с мъж много по-стар от теб. Един развратен стар грък.

— Не искам никакви измислени разговори — казах аз. — Искам да станеш от това легло, да се облечеш, да излезеш оттук и да прескочиш обратно през прозореца си.

— Знам, че всъщност не мислиш така — каза тя спокойно. — Ти просто произвеждаш нужните звуци, защото ме познаваш от тринайсетгодишна. Аз вече не съм на тринайсет години.

— Знам на колко години си — казах аз, — и те не са достатъчни.

— Нищо не ме ядосва повече от хора, които се правят, че ме мислят за дете. — Освен движението за отмятане на косата си тя още не беше помръднала на леглото. — Коя е магичната дата за теб: двайсет, осемнайсет?

— Няма никакви магически дати, както ги наричаш. — Чувах гласа си да се повишава все повече и повече от раздразнение и седнах в другия край на стаята, за да запазя достойнството си и да й покажа, че съм готов да бъда разумен. — Аз просто нямам навик да лягам с момичета на каквато и да е възраст, след като съм разговарял с тях десет минути.

— А аз мислех, че си опитен. — Тя вложи в думата цялото презрение, на което беше способна. — С тия луксозни дами и тоя ягуар.

— Окей — казах аз, — не съм опитен. Сега ще станеш ли да се облечеш?

— Не мислиш ли, че съм хубава? Хората са ми казвали, че тялото ми е прелестно. Казвали са го познавачи.

— Мисля, че си много хубава. Прелестна, ако предпочиташ. Това няма нищо общо с другото.

— Половината момчета в града се мъчат да ме замъкнат в леглото си. И сума мъже, ако искаш истината.

— Сигурен съм в това, Диди. И все пак то няма нищо общо с другото.

— Говориш с мен много повече от десет минути, така че нямаш никакво извинение. Имахме дълъг разговор на Шеста Самоубийствена. Аз си спомням, въпреки че ти не искаш.

— Това е смешна сцена — казах аз колкото можех решително и зряло. — Срамувам се и за двама ни.

— Няма нищо смешно в любовта.

— Любовта, Диди! — експлодирах аз.

— Аз бях влюбена в тебе преди три години… — Гласът й затрепери и сълзи, истински или насилствени, се появиха в очите й и заблестяха на светлината на лампата. — И след това, когато те видях отново. Предполагам, че се мислиш за прекалено стар и прекалено изчерпан, за да вярваш в любовта?

— Не съм нищо такова. — Реших да опитам жестокост. — Просто случайно си имам принципи и те не включват блудство с глупави малки момичета, които се хвърлят в леглото ми.

— Това е една грозна дума за хубаво чувство. — Сега тя плачеше откровено. — Не мислех, че си способен да говориш така.

— Способен съм да се чувствам вбесен — казах аз високо, — и да се чувствам глупав. В момента изпитвам и двете.

— Заслужаваш — каза тя през риданията си — да запищя с всички сили, да събера целия хотел и да казвам на всички, че се опитваш да ме изнасилиш.

— Не бъди чудовище, млада госпожице. — Изправих се, за да я изплаша. — Само за сведение, когато влязох в стаята, бях с приятелка…

— Приятелка! — каза тя. — Ха! Една от ония стари торби.

— Няма значение. Ако опиташ каквото и да било, тя ще каже на всички какво видя като влезе в стаята — теб, заспала върху кревата. Това ще те постави на място — теб и твоето изнасилване. Ще трябва да напуснеш града опозорена.

— И без това искам да напусна тоя нещастен град. А позорът е нещо, което усещаш ти самия, а аз не го чувствам.

Опитах друга тактика.

— Диди, детенце…

— Не ме наричай детенце. Не съм детенце.

— Добре, няма да те наричам така. — Усмихнах й се кротко. — Диди, не искаш ли да ти бъда приятел?

— Не, искам да ми бъдеш любовник. Всички други получават каквото поискат — изхлипа тя. — Защо аз не мога?

Подадох й носната си кърпа да избърше сълзите си. Тя изсекна и носа си. Радвах се, че има автоматична ключалка на вратата, така че никой не можеше да влезе в стаята и да ни види. Въздържах се да й кажа, че когато стане на моята възраст ще открие, че всички не получават това, което искат. Далеч не.

— Ти ме целуна в планината днес, когато слязохме от лифта — плачеше тя. — Защо го направи, ако не си искал това?

— Има целувки и целувки — казах аз. — Моля да ме извиниш, ако си ме разбрала погрешно.

Внезапно тя отхвърли палтото от себе си и седна в леглото. Протегна ръце.

— Опитай още веднъж — каза тя.

Неволно направих крачка назад.

— Излизам — казах аз толкова убедително, колкото можех. — Ако си още тук, когато се върна, ще се обадя в училището ти да дойдат и те приберат.

— Страхливец! — присмя ми се тя. — Страхливец, страхливец!

Тя още повтаряше думата, когато излизах.

* * *

Слязох в бара. Имах нужда от питие. За щастие там нямаше познати и седнах пред стойката в сумрачната светлина, вторачен в чашата си. Бях помислил, че мога да живея със случайностите — вземането на калъфа от стая 602; Ивлин Коутс във Вашингтон; Лили във Флоренция; необикновеното предложение на този медицински не съвсем доказано нормален човек, Майлс Фабиан, леко поокървавен на мястото, където счупих лампата от главата му; купуването на състезателен кон; влагането на пари в мръсен френски филм; плацикането със злато и соя; казването „Защо не?“, когато Фабиан предложи да покани непознато английско момиче да се присъедини към нас; рискът с швейцарско недвижимо имущество; подпирайки го наполовина, като че ли присъствам там, в игра на покер на четири очи срещу богат и изпълнен с отмъстителност американски играч.

Но имаше граници. И Диди Уелс ги достигна. Казвах си, че съм се държал честно — никой приличен човек няма да се възползва от капризната юношеска страст на едно нещастно дете. Но в спокойствието на полунощния бар ме човъркаше слабо, смущаващо съмнение. Ако Юнис не беше дошла с мен в стаята и не беше видяла легналата Диди, щях ли сега да съм в бара? Или още в стаята си? Като седях сам и зяпах чашата си, трябваше да призная, че момичето беше чудно привлекателно. Съжалението се промъкваше в малко плаващо облаче в дълбините на съзнанието ми. Какво би направил Майлс Фабиан, ако беше му се изпречила подобна ситуация? Би се усмихнал добродушно, би казал: „Какво очарователно посещение!“. Би си помислил: излезе ми късмета, и би скочил в леглото? Без съмнение.

Реших да не му казвам нито дума за това. Неговото презрение, умерено само от жал към моите скрупули, би било непоносимо. Чувах го да казва меко, бащински: „В края на краищата, Дъглас, трябва да се научат правилата на играта“.

Юнис. Избиваше ме пот, когато си представях закуската на следващата сутрин с Лили и Майлс Фабиан, и Юнис, която казва над портокаловия сок и чашите с кафе: „Твърде необикновено нещо се случи снощи, когато старото Добро сърце и аз се връщахме от партито…“.

Изпих чашата си, разписах сметката и се отправих към вратата. Точно когато я достигнах, влезе Лили с трима гиганти, нито един от тях под шест фута и четири инча. Бях ги забелязал в залата и бях видял Лили да танцува с един от тях. Това изглежда беше нейната вечер на размер и количество. Тя спря като ме видя.

— Мисля, че те видях да излизаш с Юнис — каза тя.

— Излязох — казах аз.

— И сега си сам?

— Сам съм.

Тя поклати глава. В очите й се мярна забавно блясъче.

— Странен човек — каза тя. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не съм достатъчно голям — отговорих аз.

Тримата мъже се изсмяха и смехът им резонира като топки за боулинг от бутилките зад бара.

— Виждал ли си Майлс? — попита Лили.

— Не.

— Той каза, че ще се опита да докара нещата до пийване за капак към един часа. — Тя сви рамене. — Мисля, че е толкова погълнат в смъкването на последното пени от този отчаян глупак Слоун, че не бива да бъде безпокоен от горката малка мен. Хареса ли ти партито?

— Страхотно — казах аз.

— Аз бях почти като в Тексас — каза тя двусмислено. — Ще пийнем ли, момчета?

— Ще поръчам шампанско — каза най-високият, като се заклати между масите към бара като океански лайнер, спуснат от щапела.

— Лека, Добро сърце — каза Лили. — Постоянствай.

Тя се притисна към мен и ме целуна по бузата. Мигновен спомен. Аз леко се поклоних и излязох.

„Узряла за опустошаване“, беше казал тя за Диди Уелс. Колко е била права.

След минута бях пред вратата на Юнис. Прислушах се, но не се чуваше никакъв звук. Не знам какво очаквах да чуя. Хълцане? Смях? Звуци на пируване? Почуках, почаках, почуках отново.

Вратата се отвори. Юнис стоеше зад нея в дантелен пеньоар.

— О, това си ти — каза тя с тон нито канещ, нито отпращащ.

— Може ли да вляза?

— Щом искаш.

— Искам.

Тя отвори по-широко и аз влязох. Дрехите й бяха разхвърляни в безпорядък навсякъде из стаята. Прозорецът беше отворен и студен алпийски бриз подсвирваше от там. Леко потреперих. Устойчивостта ми към стихиите беше понижена от нощните събития.

— Не ти ли е студено? — попитах аз.

— Не забравяй, че съм англичанка — каза тя, но затвори прозореца. Пълничка, боса, в шумоляща дантела.

— Мога ли да седна?

— Ако искаш. — Тя ми показа малък тапициран стол. — Хвърли някъде тези дрехи.

Вдигнах копринената рокля, която беше на нея преди малко. Въобразих си, че е още топла от кожата й. Сложих я внимателно на малкото бюро. Седнах на стола, а тя се облегна назад на купчината възглавници в леглото. Пеньоарът й се плъзна встрани и се показаха краката й. Бяха дълги като на сестра й, но по-пълни. Шапелие, помислих си аз. Долових лекия аромат на сапуна. Тя беше измила лицето си, като се е събличала, и кожата й блестеше под светлината на страничната лампа.

Съжалявах за вечерта.

— Юнис — казах аз. — Дойдох да ти обясня.

— Не трябва да ми обясняваш. Някои си смесват срещите, това е всичко.

— Не мислиш, че съм поискал малкото момиче да дойде в стаята ми, нали?

— Не мисля нищо. Тя просто беше там. И не е толкова малка. Добре развита, бих казала. — Тонът й беше безизразен, уморен. Едната от нас беше бе trop^[22]. Случайно помислих, че съм аз.

— Мислех си, че тази вечер най-после…

— Такова беше и моето впечатление. — Тя се усмихна накриво.

— Бих искал да се бях държал по-смело. Имам предвид преди. Само че не съм устроен така. — Направих леко безпомощно движение с ръце. — При това винаги бяха и Майлс със сестра ти.

— Майлс и сестра ми. Не ти ли каза сестра ми, че с мен не са необходими никакви встъпления? — Гласът й внезапно придоби грубост.

— Няма да ти кажа какво ми каза сестра ти.

— Тя обича да създава впечатлението, че съм най-дивото момиче в Лондон. Кучка — каза тя. — На пръстите на една ръка.

— Какво е това? — попитах аз объркан.

— Няма значение. — Тя се облегна на струпаните възглавници и кръстоса ръце върху лицето си. Говореше приглушено през меката плът.

— Ако трябва да знаеш, не дойдох в Цюрих заради теб. Какъвто и да се беше оказал. Макар че ти се оказа много по-мил, отколкото някога съм си представяла, че може да бъде един американец, Добро сърце.

— Благодаря — казах аз.

— Съжалявам, ако те разочаровам.

— Бихме могли да забравим малкото произшествие в моята стая.

Можех да видя как поклаща глава зад ръцете си.

— Не и аз. Всъщност трябва да бъда благодарна на това голо дебело момиче. Защото се качвах с теб в стаята ти по съвсем други причини.

— Какво имаш предвид като казваш това?

— Не направих това заради теб. Или себе си.

— За кого тогава?

— За Майлс Фабиан — каза тя горчиво. — Щях да направя най-крещящата сексуална, публична афера с теб, която изобщо някой може да си представи, за да му покажа.

— Какво да му покажеш?

— Да му покажа, че вече и пени не давам за него. Че мога да бъда толкова непостоянна и безсърдечна, колкото беше той.

Сега тя ридаеше зад ръцете си. Излезе, че за мен това беше нощ на женските сълзи.

— Мисля, че е по-добре да обясниш, Юнис — казах аз бавно.

— Не бъди толкова тъп, американецо — каза тя. — Обичам Майлс Фабиан. От деня, в който го срещнах. Помолих го да се ожени за мен преди години. Но той отлетя. В ръцете на моята сестра кучка.

— О! — Това беше всичко, което можах да кажа в момента.

Тя свали ръце от лицето си. Сълзите бяха направили блестящи сребристи поточета по страните й. Но изражението й беше спокойно, облекчено.

— Ако побързаш — каза тя, — може би онова малко дебело момиче още ще е там. Така вечерта няма да е напълно загубена.

* * *

Но Диди вече беше си отишла, оставяйки ми бележка с ученически почерк на бюрото. „Взех палтото ти. Така ще имам спомен. Може би някой ден ще поискаш да си го получиш. Знаеш къде съм. С любов, Диди.“

Тъкмо свърших да чета и звънна телефонът. Бях почти готов да не отговарям. Не беше нощ, в която можех да очаквам добри новини по телефона.

Вдигнах слушалката.

— Дъглас? — Беше Фабиан.

— Да?

— Надявам се, че не прекъснах нещо сериозно — каза той с намек за присмех.

— Не.

— Мислех, че ще искаш да знаеш, как вървяха нещата тази нощ.

— Положително искам.

Последва слаба въздишка по телефона.

— Боя се, че не бях много добър, старо момче. Слоун имаше невероятен късмет. Ще трябва да извършим някои банкови операции сутринта.

— Колко?

— Около трийсет хиляди — каза Фабиан прозаично.

— Франка?

— Долара, Добро сърце.

— Кучи син — казах аз и затворих.

19

На другата сутрин ми се случиха следните неща.

На подноса ми със закуската, която поисках в десет часа, защото не бях в състояние да заспя почти до разсъмване, имаше бележка от Юнис.

Скъпо Добро сърце, вземам влак в девет часа от Гщаад. Сигурна съм, че разбираш защо го правя. С любов, Юнис

Разбрах.

Майлс Фабиан ми позвъни и ме помоли да се срещна с него в града пред швейцарската Юнион Банк в единайсет.

Бях арестуван. Или поне така изглеждаше в този момент.

Бръснех се, гледах с отвращение пожълтелите си очи в огледалото, когато на вратата се почука. Още с пяна на лицето отидох до вратата. Един от помощниците на управителя стоеше там, коректен в своя тъмен костюм и бяла риза, с нисък пълен човек с пристегнат с колан тъмен шлифер и глава на дикобраз със сива късо подстригана коса.

— Мистър Граймс, каза помощникът — може ли да влезем?

— Бръсна се — казах аз. — И, както виждате, не съм облечен. — На мен имаше само долнище от пижама и бях бос. — Може ли да почакате няколко минути?

Помощник-управителят заговори бързо на немски на посивелия човек, който каза само една дума: найн.

— Офицерът от полицията Бругелман каза, че не може да чака — каза помощникът с извиняващ се тон.

Офицерът от полицията Бругелман мина покрай мен и влезе в стаята.

— След вас, мистър Граймс. — Помощник-управителят леко се поклони.

Влязох в банята, взех кърпа, избърсах пяната от лицето си и облякох хавлия. Полицейски офицер Бругелман стоеше в средата на стаята с очи, ледено шарещи по бюрото, където бяха портфейла ми, кламерът за пари и часовникът ми, след това по двата куфара, поставени на стойки под прозорците.

Диди, помислих си аз: о, боже мой, научили са за Диди. Или мислят, че са научили. Нямах представа каква е разрешената възраст в Швейцария. Вероятно беше различна в различните кантони като всичко друго в страната. Бяхме в кантона на Берн. Би могло да бъде всичко чак до двайсет и една, при всичките тези девически училища.

— За мен това е насилствено влизане в жилище — казах аз студено. — И бих искал незабавно да получа обяснение.

Отново помощникът заговори бързо на немски. Полицаят кимна. Имаше изключително дървено механично кимване. Шията му беше дебела и висеше над яката му.

— Полицейски офицер Бругелман ме оторизира да обясня — каза помощник-управителят. — Граймс, извършен е обир. Миналата нощ. На петия етаж на хотела. Скъпа диамантена огърлица е обявена за изчезнала.

Стаята на Юнис беше на петия етаж.

— Какво общо има това с мен? — попитах аз облекчено. Поне Диди Уелс не беше замесена.

Последва нова размяна на реплики на немски. Преди да отида където и да е следният път, помислих си аз, ще отида в Берлин.

— Вие сте забелязан миналата нощ да вървите крадешком по коридорите на хотела — каза помощник-управителят.

— Бях на гости на приятелка — казах аз. — И не вървях крадешком.

— Аз само превеждам — каза помощникът нещастно. Не му харесваше задачата му и може би съжаляваше, че си е направил труда да научи английски.

Полицейският офицер каза нещо меко.

— Дамата, която посетихте — каза помощник-управителят, — е напуснала в осем и трийсет тази сутрин. Знаете ли случайно в каква посока?

— Не — казах аз.

Почти честно. Никога не бях питал Юнис за нейния адрес. Бележката, която ми беше оставила, беше смачкана в джоба на хавлията ми. Надявах се, че не се вижда.

Полицейският офицер изстреля няколко изречения, които звучаха неприятно.

— Полицейският офицер иска разрешение да претърси помещението, — каза помощникът.

Думите изглеждаха като заседнали в гърлото му.

— Има ли ордер? — попитах аз, американец до последното гражданско право, amicus curiae, резюме на Върховния съд.

Последва нова размяна на немски.

— Няма ордер. Не още — каза помощникът. — Ако настоявате за ордер, полицейски офицер Бругелман каза, че ще трябва да ви отведе в полицейския участък и да ви задържи там, докато ордерът стане готов. Той предупреждава, че това може да отнеме доста време. Около два дни. При това няма да се избегне разгласяването, казва той. Тук винаги е пълно с чуждестранни вестникари. Поради качеството и високото положение на гостите.

— Той ли каза всичко това? — попитах аз.

— Аз прибавих малко от себе си, призна помощник-управителят. — За да имате съответстваща база за действие.

Вторачих се в полицейски офицер Бругелман. Той също се втренчи в мен ледено. В стаята беше топло, но той не си разкопча палтото. Той беше естествено студенокръвен човек. Змиите и птиците му бяха кръвни братовчеди.

— Добре, казах аз. — Седнах в един фотьойл. — Нямам какво да крия. Нека започне да търси. Но да побърза, моля. Имам работа в единайсет.

Помощник-управителят преведе и полицейският офицер Бругелман кимна дървено в знак на удовлетворение. След това с движение ме накара да стана.

— Какво иска сега? — попитах аз.

— Иска да погледне стола.

Аз станах, възхищавайки се въпреки всичко на професионалния талант на полицейския офицер Бругелман. Разбира се, ако огърлицата беше скрита в стола, аз незабавно щях да седна на него. Отстраних се и гледах как полицейският офицер прокара ръка по възглавницата, след това я вдигна и опипа тапицерията отдолу. Постави възглавницата обратно, акуратно я приглади и показа, че мога да седна отново.

След това той пребърка бързо всичките ми вещи. Когато прегледа дрешника, вдигна скиорския ми клин и каза нещо на помощника, очевидно въпрос, съдейки по тона. Помощникът нервно играеше с копче на сакото си, докато превеждаше.

— Полицейският офицер Бругелман желае да знае — каза той, — дали този скиорски клин е единственият, който сте донесли със себе си.

— Да — казах аз.

— Къде то беше вие беше преди? — полицейският офицер започна да става нетърпелив като преводач и сега показа, че може да говори вариант на английски.

— Сейнт Мориц — казах аз, — Давос.

— Сейнт Мориц? Със само това! — Полицейският офицер прозвуча невярващо. — И сега Гщаад също?

— Той върши работа — казах аз.

— Колко дълго вие планирате цялата ваканция трябва да изтрае, мистър Граймс?

— Три седмици. Може би повече.

Тържествено полицейският офицер закачи клина обратно в дрешника. След това ми обърна гръб, измъкна черен бележник с пластмасова подвързия и седна пред малкото бюро, за да може да пише удобно.

— Сега аз се боя аз трябва някои въпроси зададе — каза той. — Постоянен адрес в Съединените щати?

Едва не казах хотел „Свети Августин“, после му казах Ийст Осемдесет и първа улица. Беше толкова постоянен, колкото и всичко друго, и ако Интерпол или който там е ме потърси, поне няма да ме обвинят в лъжа.

— Професия?

Полицейският офицер държеше главата си наведена, докато старателно записваше в бележника си.

— Частен инвеститор — казах бързо.

— Банка?

От израза на лицето му разбрах, че рано или късно ще трябва да му обясня това по-подробно. Водата ставаше дълбока.

— Швейцарска Юниън Банк, Цюрих.

В себе си благодарих на Майс Фабиан, когато казвах това, загдето настояваше всеки да си открие и лична сметка в нея за така наречените от него джобни пари.

— В Америка?

— Отказах се от банките в Америка — казах аз. — Мисля да се преместя в Европа. Икономиката…

— Арестуван ли сте някога преди? — каза полицейският офицер.

— Вижте какво — обърнах се аз към помощник-управителя. — Аз съм гост на този хотел. Той се смята за един от най-добрите в Европа. Не смятам да отговарям на обидни въпроси като този.

— Това е само обичайна полицейска процедура. — Копчето на сакото на помощник-управителя беше вече почти откъснато. — Не е лично. И други са разпитвани също.

Полицаят не вдигна глава от бележника си, като пишеше и говореше едновременно.

— Познавате мистър Майлс Фабиан, нали? — попитах аз.

— Разбира се. Мистър Фабиан е стар и уважаван наш гост — каза помощник-управителят.

— Е, добре, той е мой добър приятел. Защо не го повикате и не го разпитате за мен?

Помощник-управителят заговори бързо на немски. Полицейският офицер кимна и каза:

— Преди колко някога вие бяхте арестуван?

— Не, за бога!

— Още едно нещо. — Полицейският офицер стана. — Бих искал вашият паспорт.

— За какво ви е моят паспорт?

— За да съм сигурен, че ще останете в Швейцария, хер Граймс.

— А какво ще стане, ако не ви дам паспорта си?

— Други мерки аз тогава ще трябва да взема. Като задържането ви. Швейцарските затвори имат добра репутация. Но все пак са затвори.

— Моля ви, мистър Граймс — каза помощник-управителят.

Отидох при портфейла си и извадих паспорта.

— Отивам при адвокат — казах аз на офицера Бругелман, когато му подавах паспорта.

— Вие сте на свобода — каза той, като натика паспорта ми във вътрешен джоб на сакото си. — Моля, пазете се свободен за други въпроси. Мисля това е всичко за момента.

Той кимна, като изработи отново дървеното шарнирно движение на мощната си кантонална шия, и излезе.

Помощник-управителят чупеше ръце.

— Приемете най-искрените извинения на управлението. Това е ужасно неприятно за всички нас.

— Нас? — казах аз. Нямах никакво намерение да го улеснявам.

— Това са тези безгрижни богати жени — каза той. — Те нямат никаква представа за стойността на парите. Те оставят бижу за осемдесет хиляди долара във влака и после истерията продължава с дни, докато ние ги търсим. За щастие, ние сме в Швейцария…

— Нямате представа колко съм щастлив, че съм в Швейцария, братко — казах аз.

Сега горчиво съжалявах за опцията върху земята за съвместно ползване, която бяхме уредили предния ден.

— Всичко, което управлението би могло да направи, мистър Граймс… — каза помощник-управителят умоляващо. — Няма да оставим камък непреобърнат.

— Управлението може да получи обратно паспорта ми — казах аз. — Това може да направи. Искам да напусна страната. Бързо.

— Разбирам. — Той се поклони. — Фьонът задуха — той докосна челото си, сякаш за да покаже силата на треската, която го е обхванала. — Южният вятър. Всеки се държи странно. Нека ви кажа нещо лично, мистър Граймс. Аз самият не вярвам, че сте престъпник.

— Благодаря — казах аз.

— Приятно каране на ски — каза той механично.

— Ще се постарая — казах аз.

Той излезе заднешком, като въртеше копчето си.

* * *

Фабиан ме чакаше пред банката в своя контешки тиролски комплект. Той изглеждаше здрав както винаги и никой не би могъл да предположи, че е седял половината нощ, за да загуби трийсет хиляди долара. Усмихваше се чаровно, докато приближавах към него, след това се намръщи от вида на изписаното върху лицето ми.

— Боже, човече, нещо неприятно ли се е случило? — каза той.

— Не знам от къде да започна — казах аз. — Всичко е първокласно.

— Чух за Юнис. Заминала, имам предвид. Представям си, че това е удар за теб.

Той беше самата дискретна симпатия.

— Да вървим по ред — казах аз. — Нека си свършим работата с банката.

Бих обсъждал Юнис с него друг път, когато се успокоя и няма да има опасност да му разбия челюстта.

— Съжалявам за това — каза това, като ме хвана за лакътя и ме поведе в банката. — Слоун имаше най-големият късмет в живота си снощи. Давах му разписка, но той иска всичко в брой. Обещах му за четири часа следобед. Вече се обадих в Цюрих да ги изпратят, но има известни формалности… — Той сви рамене. — Швейцарски банкери.

Влязохме и бяхме разпитани от млад човек, който след това се обади в нашата банка в Цюрих и говори надълго на немски. Той непрекъснато ни разглеждаше и схванах, че ни описва с най-големи подробности. Попита ме за номера на паспорта ми и за щастие аз го помнех. След около петнайсет минутен разговор с Цюрих той затвори и каза:

— Много добре, джентълмени, парите ще бъдат готови в четири часа.

Когато излязохме от банката Фабиан каза:

— Обещах на Лили да карам ски с нея този следобед. Няма нужда да я въвеждаме в драмата, нали?

— Не — казах аз.

— Мога да глътна малко въздух и да се пораздвижа след тази нощ — каза той. — Тя не беше много здравословна. — Това беше единственият намек, че часовете на игра не са били напълно радостни. Той спря, когато стигнахме при колата, която беше паркирал недалече от банката. — Казвам ти, Дъглас, безпокоя се за теб. Ти наистина изглеждаш мрачен. В края на краищата това са само пари. Ние сме още в началото на играта…

— Не заради тях изглеждам мрачен — казах аз и му разказах за посещението на полицая. Не му казах за Диди Уелс, Юнис и ходенето крадешком по коридорите.

Той се изсмя, сякаш бях му разказал умерено смешна история.

— Ти ли си взел огърлицата? — попита той.

— Проклятие! Майлс! — казах аз. — Ти що за човек мислиш, че съм?

— Аз едва започвам да те опознавам, старо момче — каза той. — И в края на краищата ти си се въртял около хотелите от доста години.

— Един хотел — казах аз. — И най-многото, което човек би могъл да вземе от там, са някакви евтини копчета за ръкави.

— Може ли да ти напомня, че ти си взел нещо по-добро от това? — каза той хладно. За пръв път осъзнах, че той би могъл да вярва, че съм го направил. — Значително по-добро от това.

— О, каква гадост — казах аз. — Хайде да отиваме на ски.

Докато караше към хотела, той не каза дума. Това не беше най-щастливият ден на нашето съдружничество.

* * *

Фабиан караше прилично, като правеше правилните движения само леко неправилно. Очевидно много го бяха обучавали. Не беше безразсъден и аз карах непрекъснато далече през него и Лили, така че всякакъв разговор помежду ни беше невъзможен. Лили беше започнала да ме пита за Юнис.

— Наистина, Добро сърце — каза тя — какво за бога направи на горката ми малка сестра, за да я накараш да се укрие като крадец в нощта?

— Попитай сестра си — казах аз, — ако изобщо я видиш отново.

— О, този фьон — каза Лили. — Той прави всички толкова свадливи.

И тя обясняваше всичко с южния вятър.

Слоун дойде в клуба, когато обядвахме. Пристигна на масата ни бързо като скиорските му обувки вдигаха даже повече шум, отколкото вдигат обикновено такива обувки. Лицето му беше червено и триумфиращо и приличаше на пиян. Чувах тежкото му дишане от два ярда. Оставих ножа и вилицата си. Всяко желание да ям внезапно ме напусна.

— Здрасти, хора — каза Слоун. — Нали е голям ден?

— Голям — каза Фабиан, като отпи от виното си.

— Няма ли да ме поканите да седна при вас да обядвам? — каза Слоун.

— Не — каза Фабиан.

Слоун показа зъбите си, очите му бяха вечно вродено враждебни.

— Това е, което харесвам — каза той, — лош губещ. — Той бръкна в джоба си и измъкна лист от хотелския комплект с няколко реда, написани на него. — Фабиан — каза той, — няма да забравиш това, нали?

— Не бъди грубиян — каза студено Фабиан, — тук има дама.

— Добър ден, маʼам — каза Слоун, сякаш забелязваше Лили за пръв път. — Струва ми се, че сме се срещали. Миналата година в Сейнт Мориц.

— Помня ви добре, сър — каза Лили с отривист тон от осемнайсети век.

Слоун грижливо сгъна листчето и го сложи обратно в джоба си. След това насочи вниманието си към мен.

— Какво по дяволите правиш тук, Граймс? Мислех, че си счупил проклетия си крак.

— Беше грешна диагноза — отговорих аз.

— Да си се вмъквал в нови хотелски стаи напоследък, Нагло момче?

Огледах се неловко наоколо. Гласът на Слоун беше висок и ясен, но никой не даваше вид, че чува.

— Само снощи — казах аз.

— Пълно е с майтапи това момче — каза Слоун. — Той е фетишист с обувки.

Слоун се засмя грубо, очите му бяха отровни и налети с кръв в сбръчканите си торбички. Беше тип човек, който може да развали взаимоотношенията между приятелски нации в продължение на половин час. Мисълта, че трябва да дадем трийсет хиляди долара на този американски селянин в четири следобед ме разболяваше.

— Как е търговията с часовници, момче? — изрева той. — Също така процъфтяваща, както и от другата страна на Швейцария?

— Измитай се, Слоун — казах аз.

С изричането на това усетих свежа кръв във вените и апетитът ми се върна. Той се засмя, недосегаем за обиди, поне днес.

— Внимавай с тоя момък — каза той на Фабиан. — Той е трикаджия — засмя се неискрено. — Е добре, щом не съм поканен на партито, мога да карам ски. Стоях до късно снощи и трябва да си издухам паяжините. Ще се видим в четири следобед в хотела, Фабиан. — Тонът му вече не беше шеговит.

Той изтрополи навън от стаята. Фабиан въздъхна.

— С какви хора трябва да си имам работа — каза той.

— Американци — каза Лили. След това сложи ръка върху моята. — Прости ми, Добро сърце. Нямах предвид теб.

— Американците са като всички други — каза Фабиан. — Някои не са за износ. Навремето съм виждал англичани…

— Както и аз — каза Лили.

— Прощавам на всички — казах аз. — Не мислите ли, че трябва да си поръчаме още една бутилка вино?

Нервите ми имаха нужда от отпускане, и ако трябваше да карам ски следобед, една добра доза алкохол можеше да ме предпази от счупването на нещо. Освен това, като седях на масата с Фабиан и Лили, които спокойно и хладнокръвно се хранеха, бях на ръба да се впусна в горчива реч срещу тях двамата, като изстрелям признание за срещата във Флоренция, подробности от това, което беше ми казала Юнис в студената си стая предишната нощ. Изкушението да кажа на Фабиан, че съм напълно наясно с него веднъж завинаги беше силно и би ми доставило огромно незабавно удовлетворение, но нашите дела бяха така безнадеждно преплетени, че да се разделят би отнело години, ако въобще беше възможно. Съсредоточих се върху яденето и новата бутилка вино, когато дойде, и едва чувах какво си говореха Фабиан и Лили.

— Мистър Фабиан, Мистър Фабиан…

Беше млад учител по ски, който се втурна в ресторанта, гласът му беше висок и напрегнат. Обикновено ски учителите не се хранят в стаите, където обядват гостите, и хората от другите маси вдигнаха погледи от своите чинии с недемократично неодобрение, когато инструкторът тичаше между масите.

— Да? — Фабиан направи знак на момчето да говори по-тихо. — Какво има?

— Вашият приятел — каза учителят. — Мистър Слоун. По-добре елате. Тъкмо се навеждаше да си сложи ските…

— Не така високо, Ханс, моля те — каза Фабиан. Той знаеше имената на всички. Това беше едно от нещата, които го правеха толкова популярен сред келнерите и портиерите. — Какво има?

— Той просто стана кървавочервен — каза инструкторът. — Падна като отрязано дърво. Мисля, че е мъртъв.

Фабиан ме погледна през масата с особен израз в очите. Можех да се закълна, че му беше забавно.

— Глупости, Ханс — каза той остро. — Мисля, че е по-добре да погледна. Лили, по-добре е да останеш тук. Дъглас, може ли да те помоля да дойдеш с мен?

Той стана и тръгна бързо, със сериозно лице, събрал всички погледи върху себе си, към вратата. Аз го следвах. Скиорските ни обувки тракаха така, сякаш група пехотинци минаваха по мост. Барабанен грохот за шумен американец с разписка за трийсет хиляди долара в джоба.

Малка група се беше струпала около изхода на лифтовата станция, където хората си слагат ските, за да пресекат към влека. Следобедът изведнъж беше станал много тих. Слоун лежеше по гръб, вперил поглед в небето. Друг ски инструктор разтриваше със сняг лицето му, което беше ужасно лилаво-зелено. Фабиан коленичи, смъкна ципа на анорака му и измъкна пуловера и ризата изпод него. Гърдите на Слоун бяха космати и бели. Започнах да се треса в студени, неконтролируеми потрепервания. Зъбите ми тракаха като клещи в устата ми. Фабиан се наведе и допря ухото до гърдите на Слоун. Стори ми се, че минаха часове преди да си вдигне главата. Бавно пъхна ризата и пуловера обратно и закопча анорака.

— Мисля, че е най-добре да го свалим колкото може по-бързо в болницата — каза Фабиан на двамата учители. — Възможно най-бързо. — Той се изправи, като триеше лицето си, сякаш за да прикрие мъката си. — Горкият човек — каза той — пиеше много. Височината и внезапният студ… Ако го занесете до лифта — каза той на учителите, — аз ще сляза с него. Само се обадете на линейка да чака долу. Дъглас, може ли да говоря с теб за малко?

Той обви раменете ми с ръка и ме отведе настрана, двама приятели на новопредставилия се на небето, търсещи миг самота, за да смекчат удара от трагичната загуба на другаря. Също като във второразреден стар филм за войната, помислих си аз, като играех ролята си убедено. Тълпата, която междувременно беше се увеличила, ни направи път с уважение.

— Дъглас, момчето ми — прошепна Фабиан, гладейки рамото ми уж за да ме утеши. — Аз няма да оставя тялото. Ще взема разписката от джоба му по пътя надолу. Помниш ли от коя страна е?

— Това наричам достойна почит към мъртвия — казах аз. — Отляво.

— Възхищавам се на твоята позиция, Добро сърце. — Той ме привлече към себе си в мъжка прегръдка, сякаш за да ме предпази от рухване. — Трябва да ти кажа, старче, че ти си винаги където трябва, когато става дума за сърдечни атаки. — След това махна ръката си и каза толкова високо, че всички наоколо да чуят какво казва. — Ще оставя на теб да съобщиш новината на Лили. Тя ще бъде съсипана. Дай й силно бренди.

След това тръгна с наведена глава по снежната пътека към лифта, където двамата инструктори здраво завързваха тялото към двуместната седалка на лифта. Фабиан седна на второто място и простря ръка зад мъртвия човек. Той даде сигнал и седалката бавно потегли надолу по склона.

Двамата ски учители взеха следващата седалка. Почетни стражи в ярки якета, които слизаха в долината, за да помогнат.

Върнах се в клуба, където Лили допиваше кафето си, и поръчах бренди за двама ни.

20

Когато се върнах в хотела, портиерът ми каза, че мистър Фабиан ме чака в стаята си. Беше късно следобед. Лили и аз бяхме изпили още по няколко брендита в мълчание, докато ресторантът бавно се изпразваше. Смъртта предразполага към дълги обеди.

Бях оставил Лили при фризьора.

— Няма смисъл — каза тя — да се пропилее целият следобед. — Бяхме взели седалковия лифт, от чувство за приличие. Приехме, че да се спуснем със ски след случилото се би изглеждало лекомислено. Никой от нас не говореше за Юнис. — Какво беше последното нещо, което каза на човека? — попита Лили, докато се люлеехме бавно към сенчестата долина.

— Да се измита — казах аз.

Тя кимна.

— Точно това си и мислех, че му каза. Здравей и довиждане. — Тя направи жест към далечните върхове, още блестящи на слънцето. Орелът, ако това беше орел, отново беше на пост, патрулирайки в неутралното швейцарско небе. — Има и по-лоши места за умиране — усмихна се тя. — И по-лоши последни думи. Ако изобщо има някаква справедливост, трябва да е задраскал ужасната си жена от завещанието си.

— Сигурен съм, че не е.

— Аз казах ако има справедливост.

— Мислиш ли, че твоят мъж те е задраскал от своето завещание?

— Не бъди чак такъв американец — каза тя.

Оставихме нещата така.

По пътя към хотела влязох в един магазин и си купих палто. Диди Уелс да си пази спомена. Цената не беше висока, за да си осигуря нейното отсъствие.

* * *

Фабиан опаковаше багажа си, когато влязох, в общия им куфар с Лили. Той не пътуваше с малко багаж. Имаше четири големи куфара, пръснати наоколо по двете стаи. Както винаги навсякъде имаше вестници, отворени на финансовите страници. Той опаковаше бързо и акуратно, обувките на едно място, ризите на друго на хрустящи съвършени купчинки.

— Ще придружа тялото до къщи — каза той. — Това е най-малкото, което мога да направя, не мислиш ли?

— Най-малкото — казах аз.

— Ти беше прав — каза той. — Разписката беше в левия джоб. Всички формалности ще бъдат изпълнени преди тази вечер. Швейцарците са много експедитивни, когато трябва да се изнесе мъртъв чужденец от страната. Той беше само на петдесет и две. Холеричен човек. Преждевременно разрушение. Урок за всички ни. Обадих се на жена му. Прие новината храбро. Тя ще ни посрещне, ковчега и мен, утре на „Кенеди“. Извършва необходимите ужасни неща. Знаеш ли къде е Лили?

— Прави си косата.

— Не си губи времето. Възхищавам й се за това. — Той вдигна слушалката и поиска фризьора. Докато чакаше да го свържат, каза: — Имаш ли нещо против да ни закараш утре до Женева?

— Ако полицията ми разреши да напусна града — казах аз. — Паспортът ми е още у тях.

— О — каза Фабиан, — почти бях забравил. Той извади паспорта ми от джоба си и го хлъзна по масата. — Ето го.

— Как го получи?

Като че не бях изненадан, че е в него. Отчасти против волята ми той бе се установил във въображението ми като покровителствена бащинска фигура, капризно могъща, разрешаваща всички проблеми и загадки, движеща хора и закони. Прелистих паспорта, за да видя дали има нещо прибавено или махнато. Не видях нищо, от което да се вижда, че ме бяха подозирали в престъпление.

— Помощник-управителят ми го даде, когато влизах — каза Фабиан безгрижно. — Намерили са огърлицата.

— Кой я е откраднал?

— Никой. Дамата я е напъхала в една скиорска обувка за по-сигурно и е забравила къде я е сложила. Мъжът й я е намерил този следобед. Помощник-управителят се изкриви от извинения. В стаята ти те чакат огромна бутилка шампанско и голям букет цветя в знак на хотелското смирение. Ало, ало — каза той в слушалката, — мога ли да говоря с лейди Абът, моля? — след това към мен: — Не възразяваш да те оставим за няколко дни сам, нали?

— Откровено казано — казах аз, — нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие.

Той вдигна вежди.

— Ами… каза.

— Чувствам се така, като че ли съм бягал крос в продължение на седмици — казах аз. — Мога да използвам малка ваканция.

— Мислех, че ти харесва — каза той с нюанс на упрек в гласа.

— Всеки с мнението си — казах аз.

— Лили — каза Фабиан по телефона, — утре трябва да замина за Америка. Две или три седмици, на открито. Искаш ли да дойдеш с мен? — Той послуша за миг, после се усмихна. — Това се казва мое момиче — каза той. — По-добре идвай по-скоро и започвай да си събираш багажа. — Той затвори. — Тя обича Ню Йорк. Ще се настаним в „Сейнт Риджис“. В случай че искаш да се обадиш.

— Смъкваш класата, а?

Сви рамене и продължи опаковането.

— Подходящ е — каза той. — И му харесвам бара. Всъщност дори това да не се беше случило, трябваше след ден-два да летя нататък. Искам да привърша работите с хижата и просто всички, които ще ми трябват, са на източния бряг. Може да се наложи да отида и до Палм Бийч за седмица-две. След погребението.

— Сурова страна.

— Усещам известно негодувание от твоя страна, Дъглас. — Той сбърчи чело над един кашмиров пуловер, който сгъваше. — Не мисля, че това ще ми потрябва. Ти как мислиш?

— Не и в Палм Бийч.

— Звучи така, като че ли устройвам това пътуване за удоволствие — отново чух мек упрек. — Уверявам те, че бих предпочел да отида с теб в Италия. Бих искал да направиш нещо за мен, за нас, като отидеш в Рим. Бях в контакт с един очарователен италианец джентълмен. Името му е Куадрочели. Италианците имат голям късмет, когато се стигне до избор на имена, нали? Ще пратя на Dottore телеграма да те чака. Славно малко мероприятийце, което чака да си го загънеш.

— Какво е то?

— Не бъди толкова подозрителен.

— Трябва да признаеш, че последното ти мероприятие не беше огромен успех.

— Но накрая се обърна добре, нали? — весело каза той.

— Мисля, че не можем да се надяваме всичките ни партньори, с които имаме работа, да падат мъртви в деня, когато трябва да им плащаме.

Фабиан се засмя, като показа превъзходните си зъби под безупречните мустаци.

— Кой може да каже? Аз самият вече приближавам критичната възраст.

— Ще трябва брадва, за да те вкарат в нея, Фабиан — казах аз — и ти знаеш това.

Той отново се разсмя.

— Както и да е, можеш да обясниш обстоятелствата на Докторе Куадрочели. Защо не мога да отида лично. Ще го намериш в Порто Ерколе. Това е само на два часа път северно от Рим. Прелестно място. Надявах се да прекарам най-малко две седмици там. Има първокласен малък хотел с изглед към Средиземно море. Казва се „Пеликано“. Идеално място да се скриеш с момиче. — Той въздъхна, съжалявайки за първокласния малък хотел с изглед към Средиземно море. — Лили го обожава. По-късно през тази година може би ще отидем. Искай стаята с голямата тераса. Добрият Докторе има вила недалеч от там.

— Какво щеше да правиш там този път?

— Бих искал да не звучиш така сърдито, старче. Обичам доволните съдружници.

— Моите нерви не са така здрави като твоите.

— Предполагам, че не са. Вино.

— Какво?

— Попита ме какво ще правя там този път. Ще завъртя вино. При количествата, които светът изпива днес, да се занимаваш с вино е все едно да имаш разрешение да крадеш. Забелязвал ли си как се качват цените на всички видове вина? Особено в Америка.

— Не бих казал, че съм забелязал.

— Повярвай ми, качват се. Куадрочели има малък имот край Флоренция. Той произвежда великолепно кианти. Засега в твърде малко количество. Само за себе си и за приятели. Той е заобиколен от множество дребни фермери, които отглеждат грозде със същото качество. Миналото лято с него си поиграхме с идеята да направим контракти за изкупуване на продукцията на неговите съседи, да поръчаме красив етикет, да я бутилираме под негово име и да я продаваме в Щатите директно на веригите ресторанти. Като елиминираме всички посредници. Можеш да си представиш преимуществата.

— Фактически не мога — казах аз. — Никога в живота си не съм елиминирал посредници. Но предполагам, че е достатъчно, ако ти можеш.

— Повярвай ми — каза той. — Ще иска малко капитал, разбира се. Мистър Куадрочели няма необходимия, а миналото лято, както можеш да си представиш, и аз го нямах.

— А сега го имаш.

— Ние го имаме. Първо лице множествено число, старче. — Той потупа ръката ми с братски жест. — Завинаги и за ден. Свързах се с мистър Куадрочели и той разработва движението на цените. Ще бъде добре, ако ги прегледаш и ми се обадиш в Ню Йорк, за да обсъдим това заедно. Всъщност мисля, че ще е хубаво да ми се обаждаш всеки няколко дни, да кажем в десет часа нюйоркско време. Винаги по нещо се случва.

— Не е лъжа — казах аз.

— Поддържай кръвообращението — каза той безгрижно. — Кажи на мистър Куадрочели от мое име, че ще организирам ресторантите в Щатите. За щастие имам няколко скъпи приятели, които са в бизнеса. Много вътре в бизнеса. Фактически те искаха да отида при тях като вицепрезидент, отговарящ за връзките на веригата с клиенти и организации. Но това би означавало да ходя на работа всеки ден. Немислимо. Без значение колко плащат. Би означавало също непрекъснато да се усмихвам. Хич не е работа за мен. Но те поглъщаха много вино.

— Майлс — казах аз, — колко още други схеми има в главата ти, които си готов да ми изтърсваш една след друга?

Той се разсмя.

— Не искам да те тревожа с проектите, преди те да узреят, Добро сърце. Би трябвало да ми благодариш.

— Благодаря ти — казах аз.

— След вечеря ще ти дам адреса и телефона на Куадрочели. Също и адреса на моя шивач в Рим. Кажи му, че си ми приятел. Предлагам да си направиш пълен гардероб. Ще ти дам също и адреса на отличен производител на ризи. Предлагам също да изхвърлиш сегашния си гардероб. Той не допринася за нашия общ образ, ако ме разбираш правилно. Надявам се, че не те засягам.

— Напротив — казах аз. — Разбирам. До времето, когато ще ме видиш отново, ще съм се превърнал в твоя реклама.

— Така е по-добре — каза той. — Искаш ли телефоните на няколко приятни италиански момичета?

— Не. Благодаря. Това ще правя сам, ако не възразяваш.

— Просто мислех, че може да поискаш да спестим малко време.

— Не бързам.

— Накрая ще трябва да изкореним стария пуритан в теб — каза той. — Междувременно предполагам, че трябва да те приема какъвто си.

През цялото това време той влизаше и излизаше от спалнята, като донасяше различни дрехи и ги слагаше в един или друг куфар. Сега се появи с хубавото синьо тиролско сако.

— Това ще ти стои много добре, Дъглас — каза той. — Малко ми е голямо. Би ли го приел?

— Не, благодаря. Приключих със ските за тази година — казах аз.

Той кимна трезво.

— Разбирам. Това, което се случи днес, пооряза границите на алпийските радости.

— Никога не съм искал да дойда най-напред тук.

— Понякога човек трябва да прави неща за удоволствие на дамите — каза Фабиан. — Апропо по това. Искаш ли да ми кажеш, защо Юнис се оттегли?

— Не особено.

— Съжалявам, че не се оказа склонен да приемеш съвета ми — каза Фабиан. — Беше добър съвет.

— О, хайде, стига, Майлс! Което стига — стига. Тя ми каза всичко. — Някак си видът на този хубав, чудесно сложен мъж, с всеки косъм на мястото си, с панталони и ризи, които му стояха безупречно, с обувки със силен махагонов блясък, изкусно опаковащ своята маса куфари, съвършения пътешественик от ерата на авиолайнерите, внезапно ме вбеси. — Всичко за теб. Или поне достатъчно за теб.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, старче. — Той акуратно напъха дузина чорапи в ъгъла на един куфар. — Какво би имала да ти каже за мен?

— Тя те обича.

— О, боже — каза той.

— Ти си имал връзка с нея. Не съм в бизнеса на битпазара.

— О, боже — каза отново той. — Тя каза това?

— И повече.

— Откакто съм те срещнал — каза той, — все се безпокоя заради твоята невинност. Много ти е нисък прага на шокиране. Хората имат връзки. Това е факт от живота. Хората, с които си свързан. Повече или по-малко постоянно. Боже мой, човече, бил ли си някога на сватба, на която булката да не е имала връзка с поне един от гостите?

— Би могъл да ми кажеш — казах аз като знаех, че звучи глупаво.

— Каква полза би имало от това? Бъди разумен. Предложих ти я с най-добрите намерения на света. И за теб, и за нея. Мога да поръчителствам за факта, че тя е чудесно момиче. В леглото и извън него, за да не уточняваме прекалено.

— Тя е искала да се ожени за теб.

— Преходен каприз. Най-малкото, аз съм прекалено стар за нея.

— Е, хайде стига, Майл. Петдесет съвсем не са чак толкова много.

— Не съм на петдесет. На много повече съм, ако трябва да знаеш.

Погледнах го невярващо. Ако не беше ми казал, когато го срещнах, че е на петдесет, щеше да ми е трудно да повярвам, че е много над четиридесет. Знаех, че му е лесно да лъже, но не виждах защо би се правил на по-стар, отколкото е.

— На колко повече? — попитах аз.

— През следващия месец навършвам шейсет, старче.

— Трябва да ми каже тайната си — казах аз. — Някой ден.

— Някой ден, да. — Той решително щракна ключалката на един куфар. — Жени като Юнис нямат никакво чувство за бъдещето. Те виждат човека, който са си измислили, и виждат само любовника, без възраст от страстта, но не виждат старецът в чехли, който ще седи пред камината само след няколко години. Разбира се, няма нужда да казваш на когото и да е друг това, което току-що научи.

— Лили знае ли?

— За нищо на света не бива да знае! — каза той бързо. — Така че, както виждаш, по-скоро мислех, че ви правя на двамата с Юнис добра услуга.

— Тя не е съвсем сговорлива — казах аз.

— Съжалявам за това.

Едва не му казах за Диди Уелс, лежаща гола на леглото ми, но осъзнах навреме, че това не би повишило забележимо оценката му за мен.

— Във всички случаи — казах аз, — мисля, че е по-добре за всички засегнати, че Юнис си отиде.

— Може би си прав — каза той. — Но никога няма да разберем дали е така, нали? Впрочем, има ли някой, на когото би искал да се обадя или да видя, докато съм в Америка? Някакво съобщение?

Замислих се за момент.

— Можеш да телефонираш на брат ми в Скрантън — казах аз. Написах адреса му. — Попитай го как е. И му кажи, че всичко е добре. Че съм си намерил приятел.

Фабиан се усмихна доволен.

— Наистина си намерил. Някой друг?

Колебаех се.

— Не — казах накрая.

— Ще чакам с нетърпение. — Фабиан пъхна листчето с адреса на Хенри в джоба си. — Сега, ако нямаш нищо против, ще направя малко йогийски упражнения преди вана. Предполагам, че ще се преоблечеш за вечеря?

Йога, мислех си аз, като напусках апартамента. Може би това е, което би трябвало да започна.

* * *

Гледах големият самолет да излита от Оантрен, летището на Женева, с Фабиан, Лили и ковчега в него. Небето беше сиво и ръмеше. Бях казал, че нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие, отколкото да ме оставят сам за няколко дни, бях си мислил, че ще се почувствам облекчен, когато ги видя най-после да отпътуват, като ученик пред ваканция, но всъщност бях самотен и потиснат. Имах в портфейла си листче с адреса и телефона на мистър Куадрочели, адресите на шивача и майстора на ризи в Рим, и списък, който Фабиан беше ми направил на добри ресторанти и черкви, които не бива да пропусна по пътя си на юг. Но това беше всичко, което трябваше да ме предпази да не отида на гишето за билети и да си взема един за следващия полет към Ню Йорк. Когато самолетът изчезна на запад, почувствах се напуснат, изоставен, единственият непоканен на празника.

Какво ще стане, ако катастрофира самолетът? Не успях да си го помисля и то вече ми се струваше възможно. Иначе защо бях си го помислил? Като пилот винаги съм изпитвал зловещ професионален интерес към самолетните катастрофи. Знаех колко лесно нещата могат да тръгнат накриво. Запушен вентил, неочаквана турбулентност в прозрачен въздух, ято ластовици… Почти можех да видя Фабиан да пада спокойно през убийствения въздух, невъзмутимо потъващ, като може би в последния момент, преди да го погълне океана най-после съобщава на Лили истинската си възраст.

Вече бях замесен в два смъртни случая от началото на приключението ми — старецът в „Свети Августин“ и Слоун, който сега лети към гроба си. Ще има ли неизбежен трети? Дали това не е проклятието на парите, които бях откраднал? Трябваше ли да оставям Фабиан да замине? Какъв би бил остатъкът от живота ми без него? Ако имаше начин да направя това, бих върнал самолета и бих изтичал да го посрещна, зарязвайки всякаква сдържаност и разум, преди още да е спрял на пистата.

В сивия въздух Европа ми се стори внезапно враждебна и пълна с клопки. Докато крачех към паркирания ягуар си мислех, че Италия ще ме излекува. Но не бях пълен с надежда.

21

По пътя от Женева към Рим задължително посетих повечето черкви от списъка на Фабиан и ядях в ресторантите, които беше предложил, като бавното ми пътешествие бе объркано мяркане на цветни витражи, мадони, светци мъченици, и чинии с планини от спагети a la vongole и fritto misto. Нямаше съобщения за самолети, паднали в Атлантическия океан. Времето беше хубаво. Ягуарът се държеше благородно, страната, през която карах, беше хубава. Беше точно типът пътуване, за който бях мечтал от дете, и би трябвало да се наслаждавам на всеки миг от него. Но когато влязох в Рим и карах по широките подстъпи към Пиаца дел Пополо, осъзнах за пръв път в живота си, че съм окаяно самотен. В края на краищата Слоун беше отмъстен.

Като използвах картата, карах бавно към Гранд хотел, поредния избор на Фабиан. Трафикът беше побъркан, другите шофьори диво враждебни. Имах чувството, че ако сбъркам само един завой, ще бъда загубен с дни в град на неприятели.

Стаята, която получих в Гранд хотел, беше прекалено голяма за мен и, въпреки че навън беше слънчево, тъмна. Внимателно закачих дрехите си. Фабиан бе ми казал, че Куадрочели пътува и няма да се върне преди уикенда в Порто Ерколе. Беше едва понеделник. Имах четири дни да се наслаждавам на Рим или да изпадна в отчаяние от него.

На дъното на малката ми чанта, когато я изпразних, видях дебелия плик, който Ивлин Коутс беше ме помолила да предам на приятеля й в посолството. Имах името, адреса и телефона му в един бележник. Намерих го. Лоримър, Дейвид Лоримър. Ивлин беше ме помолила да не му звъня в посолството. Беше малко след един часа. Имаше шанс да си е вкъщи за обяд. Бях сам в продължение на почти седмица, ограничен само до най-необходимите контакти заради езика. Надявах се, че мистър Лоримър ще ме покани на обяд. Доволната изолираност на нощите ми в „Свети Августин“ беше изчезнала. Липсваха ми Фабиан и Лили, липсваше ми звукът на гласове, говорещи английски, липсваха ми много други неща, много от тях смътни и неопределими.

Казах номера на телефонистката. След малко мъжки глас каза: Пронто.

— Тук е Дъглас Граймс — каза аз. — Ивлин…

— Знам — каза мъжът бързо. — Къде сте?

— В Гранд — казах аз.

— Ще бъда там след петнайсет минути. Играете ли тенис?

— Ами… — Чудех се, дали не говори кодирано. — Малко.

— Тъкмо тръгвах за моя клуб. Имаме нужда от четвърти.

— Нямам екип тук…

— Ще ви намерим в клуба. Имам резервна ракета. Ще се срещнем в бара. Червенокос съм. Няма да ме сбъркате.

Той затвори внезапно.

* * *

Високият слаб човек с червена коса влезе в бара със свободни енергични крачки. Косата му беше съвсем дълга, поне за дипломат, лицето му грапаво, с дебели рошави вежди, също червени, и дързък нос. Както бе казал, не можеше да го сбърка човек. Стиснахме си ръцете. Изглеждаше на моята възраст.

— Намерих стари маратонки — каза той. — Кой номер носите?

— Десет — казах аз.

— Добре. Ще станат.

Колата му, лъскава малка синя открита двуместна Алфа Ромео, беше паркирана точно пред хотела, като пречеше на движението. Полицай стоеше до нея с болезнено изражение на лицето. Той кротко протестираше с музикален глас пред Лоримър, докато се качвахме в колата. Лоримър му помаха с ръка добродушно и се включихме в трафика. Караше безразсъдно като събратята си римляни и поне дузина пъти едва не одраскахме колата отстрани, преди да достигнем до тенис клуба, който се намираше на брега на Тибър. Шофирането, особено при тази скорост, очевидно поглъщаше цялото му внимание, така че не разговаряхме. Обади се само веднъж:

— Това са градините Боргезе — каза той, когато влизахме в зелен парк. — Трябва да погледнете музея вътре.

— Ще го направя — казах аз.

Вече бях придобил лека наклонност към музеите. Фабиан ще се зарадва като му кажа, че съм бил в Боргезе. Той също беше ми казал да го посетя.

— Обърни особено внимание на картините на Тициан — бе ме посъветвал той.

Когато се вмъкнахме през портата на клуба, Лоримър спря колата под сенките на едни тополи. Имаше и други коли, паркирани край пътя, но хора не се виждаха. Посегнах да отворя вратата от моята страна, но Лоримър протегна ръка и ме спря с докосване на ръката ми.

— Носите ли го?

— Да.

Бръкнах във вътрешния си джоб и измъкнах обемистия плик. Подадох му го. Без да го погледне Лоримър го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Ивлин ми каза, че евентуално ще дойдете — каза Лоримър. — Благодаря, че не ми позвънихте в посолството.

Излязохме от колата и Лоримър измъкна стара опърпана чанта за тенис. Докато крачехме към зданието на клуба, той каза:

— Радвам се, че можахте да дойдете. Трудно е да се организира игра по това време. Аз обичам да играя преди обяд, а италианците — след обяд. Фундаментални разлики между две цивилизации. Никога не могат да се примирят. Ние се викаме един друг от двете страни на една пропаст. — Той поздрави двама малки тъмни мъже, които играеха на един от кортовете. — След минута — извика той.

Двамата мъже само си разменяха бързи удари, но изглеждаха доста добри.

— Боя се, че ще забавя играта ви — казах аз, като ги гледах. — Не съм играл от години.

— Изобщо не мислете за това — каза той. — Просто се дръжте близо до мрежата. Те капитулират при натиск — той се усмихна. Имаше приятна, приятелска, малко вълча усмивка.

Маратонките ми станаха чудесно, шортите и тениската приблизително, малко пошляпваха около мен, но се играеше.

— Вземете ценностите си със себе си на корта — каза Лоримър — може да ги оставите и в офиса, но имаше инциденти. И не оставяйте никъде да се търкаля без надзор паспорта ви, защото някой ден с изненада ще прочетете, че сицилианец на име Дъглас Граймс е арестуван за контрабанда на хероин.

Видях, че освен портфейла си, по-дребните пари и часовника той взе също и писмото на Ивлин със себе си на корта.

Съмнявам се, че двамата души, с които играехме, въобще чуха името ми. Лоримър ни запозна, но говореше мрънкащ италиански и аз изобщо не различих техните имена.

Играта ми достави по-голямо удоволствие, отколкото очаквах. Карането на ски през тази зима ме беше поддържало във форма и рефлексите ми бяха добри. И както ми беше обещал доктор Райън, очите ми бяха добри за спорт. Лоримър се хвърляше по целия корт, отблъсквайки всичко. Беше див, но неизменно много ефективен. Оспорвахме си първите два сета с италианските джентълмени, които, както предсказа Лоримър, се смачкаха под налягането. На третия сет ми излезе мехур на палеца и трябваше да се откажа. Мехурът беше твърде малка цена за удоволствието да играя под успокояващото римско слънце край реката, за която Шекспир настояваше, че Цезар е преплувал в пълно въоръжение. Сезонът беше сух, реката изглеждаше малка и невинна, така, като че ли аз също можех да я преплувам.

Като се преобличахме след душа, италианците ни поканиха на обяд. Те обядваха в клуба, преди да отидат по учрежденията си.

— Кажете ми, партньоре — попита Лоримър, — за пръв път ли сте в Рим?

— За първи ден — казах аз.

— Тогава няма да обядваме тук. Ще отидем на туристическо място. Тре Скалини на Пиаца Навона.

Аз кимнах. Това също беше в списъка на Фабиан.

— Когато някой идва в Рим — каза Лоримър — казвам му да не се прави на нищо друго, освен на турист. Да прави и вижда всички стандартни неща. Ватикана, Сикстинската капела, замъкът Сант Анджело, Форума и прочее. Те не стоят напразно в туристическите указатели от стотици години. По-късно можете да си изберете и собствен маршрут. За четене ви предлагам Стендал. Четете ли френски?

— Не.

— Жалко.

— Бих искал да се върна отново в училище.

— Нима всички не искаме това?

* * *

— Хареса ли ви обядът? — попита Лоримър.

Седяхме навън на терасата срещу големия фонтан с четирите огромни издялани женски фигури на Реките. Това положително беше по-добра идея, отколкото да поръчаме сандвич и бира в бара на тенис клуба.

— Много.

— Не го разпространявайте — каза Лоримър. — В някои модерни кръгове е възприета теорията, че храната тук не може да се яде. — Той широко се усмихна. — Ще бъдете белязан като прост селяндур до края на живота си и ще можете да се срещнете с principessa^[23]-та много трудно.

— Добре, може ли поне да кажа, че харесвам гледката?

— Казвайте, че сте попаднали на Пиаца Навона случайно. Нощем. Ако изобщо стане дума. — Той гледаше замислено към фонтана. — Смаляващо, нали?

— Кое е смаляващо?

— Тези големи момичета. Това е една от причините, поради които предпочитам Рим пред Ню Йорк, да кажем. Тук човек се смалява от изкуството и религията, а не от стоманено-стъклените фантазии на осигурителните компании и борсовите агенти.

— Отдавна ли сте тук?

— Недостатъчно дълго. И кучите синове се мъчат да ме махнат.

Той потупа подутината на сакото си, причинена от плика, който бях му дал. Извади го, отвори го, и набързо прегледа страниците, докато чакахме да ни сервират. Когато се появи първото вино, той беше натикал страниците отново в джоба си, без да каже нещо.

— Точно това е причината за всичко — каза той, като отново потупа сакото си. — Те са по следите ми. Аз знам това, те знаят, че го знам и всички чакаме някой да направи грешната стъпка. Аз изпратих някои препоръки, които не бяха приели… хм… с ентусиазъм в някои управления. Придвижих някои контракти и Ивлин е замесена в това в правосъдието и главата й също е на дръвника. Ние се мъчим да получим пари за когото трябва в тази хубава, достойна за оплакване страна с нейните отчаяни жители, а не да ги оставяме в негодни ръце. Разлика в мненията. Може би фатална. Не се хвалете, че ме познавате. Шпиони има навсякъде. Когато стигна обратно в кабинета си, документите ще са преместени. Звуча ли като параноик?

— Не мога да кажа — казах аз, — въпреки че Ивлин намекна…

— Вече се е случвало — каза Лоримър, — и е адски сигурно, че може да се случи отново след всичко, което става във Вашингтон. Това, което направи Маккарти със старите китайски ръце, които се бяха вмъкнали с неподходящи идеи, ще изглежда като невинен жур с чай в сравнение с онова, което онази банда в Белия дом е в състояние да направи. Оруел не беше прав. Не трябваше да е хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. Трябваше да е хиляда деветстотин седемдесет и трета. Мислите ли, че ще изгонят онзи разбойник от Белия дом?

Свих рамене.

— Не съм много в течение — казах аз.

Лоримър ме изгледа странно.

— Американци. — Той тъжно поклати глава. — Обзалагам се, че при следващите избори той все още ще е там. С крак върху шиите ни. Моят следващ пост вероятно ще бъде в някоя малка африканска страна, където има coup dʼetat^[24] всеки три месеца и застрелват американските посланици. Елате да ме посетите. — Той широко се усмихна и си наля пълна чаша вино. Какъвто и да беше, не бе и изплашен. — Боя се, че няма да имам възможност да ви посветя никакво време тази седмица. Трябва да отида в Неапол за няколко дни. Но мога да се върна за тенис в събота и ще има игра на покер в събота вечерта, повечето журналисти, никой от посолството… Ивлин ми писа, че сте страстен играч на покер…

— Съжалявам — казах аз. — Няма да съм тук. В събота трябва да бъда в Порто Ерколе.

— Порто Ерколе? — каза той. — „Пеликано“?

— Действително имам там резервация.

— За току-що пристигнал в Италия човек знаете къде да се движите. „Гранд“ в Рим, „Пеликано“ в Порто Ерколе.

— Бях насочен от един приятел — казах аз. — Той навсякъде знае къде да се движи.

— Ще го харесате много — каза Лоримър. — Аз ходя там през уикендите винаги, когато мога. Имат чудесен тенискорт. Завиждам ви.

Той погледна часовника си, след това започна да измъква портфейла си, за да плати.

— Моля — казах аз — от мен е.

Той пъхна портфейла си обратно.

— Ивлин ми писа, че сте независимо богат. Вярно ли е?

— Повече или по-малко — казах аз.

— Три пъти „наздраве“ за вас. В такъв случай обядът е за ваша сметка. — Той стана. — Искате ли да ви закарам обратно в хотела?

— Бих предпочел да повървя.

— Правилно решение — каза той. — Бих искал да имам време да походя с вас. Но екзекуторите чакат. Ариведерчи, приятелю.

Той закрачи към колата си, енергичен и американец, със статуите, надвесени над него, към бюрото, на което документите са били разместени по време на отсъствието му.

Бавно допих кафето си, платих и тръгнах отпуснато по посока към хотела, като си мислех, че Рим, видян от пешеходец, е различен и много по-хубав град от Рим, видян от автомобил. Поне този следобед. Описанието на Лоримър на Италия като красива, достойна за оплакване страна с отчаяни жители изглеждаше вярно само отчасти.

Намерих се в тясна претрупана с хора улица, Виа де Бабуино, на която имаше няколко художествени галерии. Верен на Фабиан, вглеждах се вътре зад витрините. През един прозорец видях голяма картина на пуста улица в малко градче в Америка, с обикновената бакалница, бръснарница, фалшива Колониална банка, островърха вестникарска будка, всичко това в нещо като замираща нощ на студена вечер в центъра на равна прерийна страна. Беше нарисувана реалистично, но с реализъм, възвишен от фанатично внимание към всяка най-малка подробност, което създаваше впечатление на изкривено, екзалтирано виждане на страната, влюбено и сърдито едновременно. Името на художника, който представяше лична изложба в галерията, не беше американско, или беше само наполовина — Анджело Куин. От любопитство влязох в галерията. Освен собственика на галерията — над шейсетгодишен крехък човек със сива коса и висока яка, и младолик, небрежно облечен мъж, който се нуждаеше от бръснене, седеше в един ъгъл и четеше изкуствоведско списание — бях единствен в магазина.

На всички картини имаше малки градчета или полуразрушени части от големи градове, с пръснати тук-там овехтели от времето фермерски къщи, построени на оголен, ветровит хълм, или ръждясали релси на железен път, със замръзнали ловки, отразяващи мрачното небе, а релсите изглеждаха така като че ли не водеха за никъде или последният влак е минал по тях преди столетие.

Нямаше нито едно червено етикетче на рамките, което да показва, че някоя от картините е продадена. Собственикът на галерията не ме последва, нито ме заговори, само ми подари лека тъжна усмивка, показвайки изкуствените си зъби, когато срещна погледа ми. Младият човек със списанието не вдигна поглед.

Напуснах галерията натъжен, но и някак просветлен. Не бях достатъчно уверен, че моят вкус ме прави способен да се произнеса дали картините са добри или лоши, но те ми бяха говорили направо, бяха ми напомнили неуловимо, но сигурно, за нещо, което не исках да забравя за своята родна страна.

Вървях бавно по улиците пълни със забързани хора, като си блъсках главата над това преживяване. Много приличаше на онова, което бях почувствал от книгите на трийсетгодишна възраст, когато започнах да чета сериозно — усещането, че нещо огромно и загадъчно примамливо ми се разкриваше. Спомних си какво ми бе казал Фабиан онази сутрин, когато бяхме посетили музея Maeght в Сейнт Пол дьо Ванс — че след като съм гледал достатъчно, ще премина някакъв емоционален праг. Реших да се върна отново в галерията на следващия ден.

Около хотела случайно забелязах, че минавам край магазина, в който Фабиан беше ми препоръчал да си направя костюмите. Влязох и прекарах един интересен час в разглеждане на платове и разговори с главния шивач, който говореше нещо като английски. Поръчах пет костюма. Ще поразя Фабиан, когато го видя следващия път.

На другия ден си купих наръчник за художествените галерии в Рим, в които имаше изложба през седмицата, и посетих всичките, преди да се върна в тази на Куин. Исках да видя как наличните в града съвременни произведения на изкуството ще ми подействат. Изобщо не ми подействаха. Реалистични, сюрреалистични, абстрактни — сърцето ми остана неразвълнувано. След това се върнах в галерията на Виа дел Бабуино и бавно се придвижвах от картина към картина, като изучавах всяка внимателно и критично, за да се уверя, че усещането от предишния следобед не е било резултат на първия ми ден в Рим след хубав обяд с много вино и удоволствието от разговора с млад знаещ американец след седмица мълчание.

Въздействието беше даже по-силно, отколкото предишния следобед. Собственикът на галерията и младият човек с изкуствоведското описание отново бяха единствените двама в магазина и изглеждаха така, като че ли не са помръдвали през последните двайсет и четири часа. Ако бяха ме познали, не дадоха никакъв признак за това. Реших внезапно, че ако мога да си позволя да си купувам костюми, мога да си позволя да купя и картина. Никога преди това не бях купувал дори репродукция и не бях уверен как трябва да започна. Фабиан се бе пазарил с продавача в Цюрих, но аз знаех, че не съм на тази висота.

— Извинете — казах аз на слабия стар собственик на галерията, който автоматично ми се усмихна — интересува ме картината на витрината. И може би тази тук. — Стоях пред картината с безполезни релси. — Може ли да ми дадете някаква представа колко могат да струват?

— Петстотин хиляди лири — каза бързо старият човек. Гласът му беше силен и твърд.

— Петстотин хиляди… Ъъъ… — Звучеше шокиращо. Още страдах от пристъпи на блокиране, когато се сблъсквах с италианската десетична система. — Колко е това в долари?

Ех, турист, турист — мислех си горчиво, като задавах въпроса.

— Около осемстотин долара. — Той сви рамене потиснато. — При смешния обменен курс, по-малко.

Бях платил по двеста и петдесет долара за всеки от петте костюма. Те никога няма да ми доставят толкова удоволствие, колкото картините.

— Бихте ли приели чек от швейцарска банка?

— Положително — каза старият човек. — Напишете го на името на Пиетро Бонели. Изложбата се закрива след две седмици. Тогава ще можем да ви доставим картините в хотела, ако желаете.

— Няма да е необходимо — казах аз. — Ще си ги взема сам. — Исках да изляза от магазина със съкровищата в ръка.

— Трябва да има и депозит, разбира се — каза старият човек. — За потвърждение…

Погледнах кесията си.

— Десет хиляди лири ще свършат ли работа?

— Двайсет хиляди ще е по-нормално — каза меко той.

Дадох му двайсет хиляди лири, казах му името си и той написа разписка с равен почерк на италиански. Беше Пиетро Бонели. През цялото това време рошавият млад човек не вдигна очи от списанието.

— Бихте ли искали да се срещнете с художника? — попита старецът.

— Ако не ви затруднява.

— Ни най-малко. Анджело — каза той, — мистър Граймс, който колекционира твои картини, би искал да те поздрави.

Младият човек най-после погледна нагоре.

— Хай — каза той. — Моите поздравления. — Той се усмихна. Изглеждаше още по-млад, когато се усмихва, с блестящи зъби и дълбоки тъмни очи, като печално италианско дете. Той бавно се изправи. — Елате, мистър Граймс. Ще ви почерпя с кафе, за да отпразнуваме събитието.

Бонели залепваше първото червено етикетче на рамката на картината от витрината, когато излизахме от магазина.

Куин ме заведе в едно кафене надолу по улицата и стояхме край бара, докато поръчваше кафе.

— Вие сте американец, нали? — попитах аз.

— Като две и две четири. — Акцентът му не беше от нито едно определено място в Щатите.

— Отскоро ли сте тук?

— От пет години — каза Куин. — Изучавам италианската сцена.

— Картините в галерията преди повече от пет години ли са рисувани?

Той се засмя.

— Не. Всичките са нови. Рисувани по спомени. Или фантазия. Наричайте го както искате. Рисувам от самота и носталгия. Това придава известна оригинална аура на нещата, не мислите ли?

— Да, така бих казал.

— Когато се върна в Щатите, ще рисувам Италия. Като повечето художници си имам теория. Тя се състои в това, че трябва да напуснеш дома си, за да разбереш какво е дом. Мислите ли, че съм откачен?

— Не. Не, ако това е начинът, по който се пораждат тези картини.

— Харесвате ги, а?

— Много.

— Не ви упреквам. — Той се усмихна широко. — Оптика на Анджело Куин за собствената му страна. Пазете ги. Те ще струват много. Някой ден.

— Мисля да се залепя за тях — казах аз. — И не заради парите.

— Много мило, че казвате това. — Той отпи от кафето си. — Дори да беше само кафето — каза той — не бих смятал времето си в Италия за загубено.

— Откъде взехте името Анджело?

— От майка си. Тя е италианска военна булка. Баща ми я е довел вкъщи. В цяла поредица къщи. Беше незначителен вестникар. Омръзваше му една работа и той се преместваше на друга в някое забравено евтино градче, докато му омръзне и то. Рисувам скитанията на баща си. Вие колекционер ли сте, както каза старият Бонели?

— Не — казах аз. — Ако трябва да кажа истината, за пръв път в живота си купувам картина.

— Свят човек — каза Куин. — Лишавате се от девственост. Продължавайте така. Имате добро око, макар че не аз съм този, който трябва да ви го каже. Поръчвам ви още едно кафе. Напълнихте ми деня.

Занесох чека на Бонели на другия ден и прекарах половин час пред картините, които бях купил. Бонели обеща да ги задържи при себе си, ако не успея да дойда навреме да ги прибера, когато закрият изложбата. Едно на друго, мислех си аз, като карах към Порто Ерколе в петък следобед, трябва да разглеждам първото си посещение в Рим като успешно.

22

В „Пеликано“ имаше малко гости и получих голяма светла стая, гледаща към морето. Накарах момичето зад бюрото да поиска номера на Куадрочели.

— Не го очакват преди утре сутринта — ми каза тя.

Помолих я да предаде, че ще бъда в хотела през целия ден.

В Рим бях си купил някои неща за тенис, мехурът на пръста ми беше минал и на следващата сутрин играех коректни смесени дубли с някакви възрастни англичани от хотела. След тениса и душа седях на терасата и гледах морето, когато момичето от рецепцията излезе с нисък човек, обут в безформен кадифен панталон и моряшки морскосин пуловер с висока яка.

— Мистър Граймс — каза момичето, — това е доктор Куадрочели.

Аз станах и се ръкувах с доторе Куадрочели. Ръката му беше твърда и мазолеста като на работник. Изглеждаше като селянин, силно загорял, със заоблено силно тяло. Косата и очите му бяха тъмночерни, движенията му бързи и живи. Около очите му имаше дълбоки бръчки, сякаш много беше се смял през живота си. Предположих, че е на около четиридесет и пет.

— Добре дошъл, добре дошъл, мой скъпи приятелю — каза той. — Седни, седни. Наслаждавай се на утринта. Какво мислиш за нашата великолепна гледка? — Той каза това така, като че ли гледката, скалистата извивка на брега на полуостров Арджентарио, обляното от слънце море и остров Джанутри, който се издигаше в далечината, бяха част от личното му имение. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — попита той, докато сядаше.

— Не още, благодаря — казах аз. — Още е малко рано за мен.

— А, прекрасно — каза той. — Вие ми давате добър пример. — Неговият английски почти нямаше следа от акцент и той говореше бързо, сякаш мислите му се премятаха една през друга в главата му и той може да е в съгласие със себе си, само ако говори с максимална скорост. — А как е милият Майлс Фабиан? Колко жалко, че не е могъл да дойде с теб. Жена ми е безутешна. Тя е безнадеждно влюбена в него. Също и трите ми дъщери. — Той весело се разсмя. Устата му беше малка, устните извити почти като на момиче, но смехът му беше висок, силен и мъжествен. — А, каква история на любов трябва да е животът му. И неженен при това. Мъдрост, мъдрост. Той има прозорливостта на философ, нашият приятел Майлс. Не си ли съгласен, синьор Граймс?

— Не го познавам чак толкова добре — казах аз. — Запознахме се с него неотдавна.

— Времето само го подобрява. За разлика от нас, останалите простосмъртни. — Куадрочели отново се разсмя. — Сам ли си тук?

— Боя се, че да.

Той направи лека тъжна гримаса.

— Съчувствам ви. В място като това… — Той направи широк жест, приветстващ блясъка на това, което ни заобикаляше. — Женен ли си?

— Не.

— Ще те запозная с трите си дъщери. Едната е хубава, макар че това го казва любещият й баща, а другите са с характер. Всяка душа със собствените си добродетели. Но се отнасям към тях еднакво. Когато Майлс ми се обади по телефона от Гщаад, каза много хубави неща за теб. Каза, че си много добър в компания. Че притежаваш интелигентност и честност. Две качества, които не се срещат често заедно в една личност в тези гадни времена. Бих казал същото за Майлс.

Не исках да осведомявам моя нов приятел, че е прекалено благороден в половината от съжденията си.

— Как се запознахте с Майлс? — попита Куадрочели.

— Бяхме заедно в самолета на идване от Ню Йорк.

Това беше вярно, въпреки че не бях го виждал в самолета и той никога не беше споменавал да ме е виждал. Но така биха спрели по-нататъшните въпроси.

— И вие му ударихте едно приятелство просто така? — Куадрочели щракна с пръсти.

Ударихме, е точната дума, помислих си аз, като си спомних лампата, която счупих в главата на Фабиан.

— Просто така — казах аз.

— Като сватбите — каза Куадрочели, — партньорствата се създават на небето. Имаш ли опит във вината, мистър Граймс?

— Никакъв. Преди да дойда в Европа почти не бях ги опитвал. Бирата беше моето питие.

— Няма значение. Майлс има небце и за трима ни. Казвам ти, че беше ден на голяма чест за моето вино, когато Майлс каза, че е заинтересуван в разпращането му по света с моето име на бутилката. Всеки път, когато един американец казва: „Бих искал да поръчам бутилка кианти Куадрочели“, ще изпитвам леко потръпване от гордост. Не съм тщеславен човек, но тщеславието не ми е непознато. И това ще бъде едно честно вино. Това ви обещавам. Няма да бъде смесено с гръцки боклук или сицилиански оцет. О, какви неща правят тук в Италия. Бича кръв, химикали. Срамувам се за страната си. Толкова много от виното ни е като толкова много от политиката ни. Лишено от основа. Обезценено като нашата лира. И не само в Италия. Ако само може да излезе наяве истината за Франция! Ние с теб и Фабиан ще можем да погледнем всеки човек в очите и да му кажем: вие не сте се измамили, като сте купили нашия продукт. И ще спечелим с течение на времето. Много ще спечелим, скъпи приятелю. Жаждата е незадоволима. Ще ти покажа цифрите след обяда — ще обядваш с мен и жена ми, моля.

— Благодаря — казах аз.

— Това е едно от малкото неща, които нашето идиотско управление не може да разруши — каза Куадрочели. — Моето вино. Имам печатарски бизнес в Милано. Нямате представа, колко трудно успяват само да си държат главата над водата. Данъци, стачки, бюрокрация… Бомби. — Лицето му стана трезво. — Dolce Italia^[25]. Трябва да имам въоръжена гвардия, която да пази фабриката ми в Милано двайсет и четири часа дневно. Печатам срещу заплащане някои безобидни трактати на мои приятели социалисти и непрекъснато съм заплашван. Не вярвай, господин Граймс, когато ти казват, че Мусолини е мъртъв. Баща ми трябваше да отлети в Англия през 1928 година — има едно утешение, разбира се — че научих вашия хубав език, но няма да се изненадам, ако един ден и аз ще трябва да отлетя. Отдясно, отляво, отгоре, отдолу. — Той направи нетърпелив жест, сякаш се ядосваше на себе си за този изблик на песимизъм. — О, трябва да внимаваш да не приемаш всичко, което казвам, прекалено сериозно. Аз се люлея от крайност в крайност. Семейството ми е дошло от Юга. В него ние всички се смеем и плачем в един ден. — Той весело се разсмя, пълен с любов към семейната гама емоции. — Но ти си тук да говорим за вино, не за нашата смахната политика. Вечното грозде. Даже политиците и хулиганите не могат да забранят на гроздето да расте. И дрождите никога не стачкуват. Ти и Майлс се захващате с бизнес, който би могъл да се разглежда като разумен риск в цяла Италия. Когато Майлс ми се обади по телефона, говореше за една смърт.

Започвах да виждам, че трябва да бъда нащрек с внезапните смени на темите в речта на мистър Куадрочели.

— Един наш приятел — казах аз.

— Надявам се, че не беше твърде мъчително.

— Не мисля, че беше — казах аз.

— А — каза той — всички сме смъртни. — Той се обви с ръце, сякаш за да се увери, че тялото му е още там. — Нека говорим за по-бодри неща. Бил ли си в Италия преди?

— Не. — Не мислех, че трябва да броя пътуването до Флоренция по следите на Майлс Фабиан.

— Ще ти бъда гид. Това е чудесна страна, пълна с изненади. Някои от тях даже щастливи. — Той се засмя. Не се стесняваше да се смее на собствените си шеги. Вече бях започнал да го харесвам с неговата жизненост, бликащо здраве и цинична честност. — Ние вече не сме велики, но сме наследници на величие. Не сме много грижовни, но всичко си е тук, дори ако е малко поизронено. Ще те заведа в къщата си около Фиренце. Ще видиш лозята със собствените си очи. Ще пиеш виното си на мястото, където е отгледано. В избата си имам няколко бутилки, които ще направят сълзи да се покажат в очите ти. Обещавам ти това. Обичаш ли опера?

— Никога не съм бил на опера.

— Ще те заведа в Ла Скала в Милано. Ще те запозная с възторга. Смяташ ли да останеш дълго в Италия?

— Това донякъде зависи от Майлс.

— Моля те, не бързай да си отидеш. Не искам отношенията ни да бъдат само делови — каза той горещо. — Знам, че звучи глупаво, но ще бъде лошо за виното. Добър моряк ли си?

— Бил съм само с малки лодки на едно езеро в моя край.

— Имам двайсет и петфутова малка мощна моторница в пристанището. Ще посетим Джанутри. — Той направи жест към острова, който сега изглеждаше като малък лек облак на хоризонта. — Той е още див и неразвален. Това е голямо нещо в тези гадни дни. Жалко, че е твърде студено за плуване. Водата е като сапфир. Ще направим пикник и ще загорим на слънцето. Ще поискаш да живееш тук до края на живота си. От коя част на Америка си?

Поколебах се за момент.

— Върмонт.

Той потрепери.

— Никога няма да разбера, защо хора, които не са задължени да го правят, живеят в лед и сняг. Като Майлс с щурото си скиорство. Казах му, че се продава къща до моята. Хубава къща и мога да я получа евтино. И с неговия италиански… Би могъл да живее като крал. На неговата възраст има добър шанс да преживее живота си навън, преди всичко да тръгне към разруха. Изглежда е намерил някакви пари… — Куадрочели ме погледна проницателно, очите му се присвиха. — Прав ли съм или не?

— Не знам. Както ви казах, запознах се с него неотдавна.

— А, добре — каза той, — ти си дискретен джентълмен. Ако Майлс иска да ми каже, може да го направи сам. Така ли е?

— Повече или по-малко.

— Ако мога да попитам, мистър Граймс… А! — Той направи нетърпеливо движение. — Как ти е малкото име?

— Дъглас.

— А аз съм Джулиано. Така че това е уредено. Ако мога да попитам, Дъглас, с какво се занимаваш?

Отново се поколебах.

— Главно с инвестиции — казах.

— Няма да любопитствам. — Куадрочели протегна ръка пред себе си с възпиращо движение, сякаш физически да си попречи да отиде твърде далеч. — Ти си приятел на Майлс и това ми е достатъчно. Или за когото и да е. — Той стана. — А сега е време за обяд. Пастет и прясна риба. Проста трапеза. Никога не ме е болял стомах, откакто се ожених за жена си. Малко съм по-тежичък, ми казва моят доктор, но аз му отговарям, че не мисля да ставам кинозвезда — той отново се засмя.

Станах и той ме хвана под ръка, като се отправяхме към вратата на хотела. Но преди да я достигнем, тя се отвори и в яркото италианско слънце пристъпи Ивлин Коутс.

— Лоримър ми се обади — каза тя. — Каза, че би могъл да си тук. Надявам се, че не се натрапвам.

— Не се натрапваш — казах аз.

* * *

Може би поради пролетното средиземноморско време, или защото беше в отпуска, или просто защото беше далеч от Вашингтон, но каквато и да беше причината, Ивлин беше друга жена. Резкостта и нараняващата властност, които бяха ме засегнали при първата ми среща с нея, ги нямаше. Беше по-мека, внимаваща да не нарани, отпусната. Когато се любехме нямах повече чувството, че тя отчаяно търси нещо, което никога няма да намери. Даже през последната съботна нощ във Вашингтон при цялата й нежност, сега го разбрах, беше присъствало същото скрито напрежение. Ние прекарвахме заедно с часове сами, като се греехме на слънце, държахме си ръцете, говорехме несвързано, често се смеехме като деца на дребни неща като опитите ни да говорим италиански на келнера или като позирахме един пред друг в невероятни пози, когато си правехме снимки с донесения от нея фотоапарат.

Когато тя пристигна, мистър Куадрочели тактично ни остави сами с думите: „Сигурно имате да си кажете много неща с твоята красива американска приятелка. Може да обядваме заедно утре вместо днес. Жена ми ще разбере. И трите ми дъщери“. — Той се засмя със своя гърмящ силен смях.

— Вече не ми е жал за теб, Дъглас. — Той намигна, като каза това. — Ни най-малко.

Обади се следобед, с много извинения, за да каже, че му се обадили от Милано и той трябва да отлети за там тази вечер, защото има саботаж във фабриката.

— Представяш ли си — каза той, — даже в събота.

Но ще се върне колкото е възможно по-скоро. Да предам неговите поздрави на хубавата американка. Обади се след обяда, когато бяхме в леглото с Ивлин, в топлата, хубава стая с изглед към морето, с всички видове глад заситени в момента. Въпреки че съжалявах за саботажа във фабриката на Куадрочели, не съжалявах, че не трябва да прекарвам времето си с него при цялата му симпатичност, защото същото това време можех да посветя на Ивлин.

Хотелът беше практически празен по това време извън сезона и все едно че бяхме в луксозна извънградска вила с приятелски и изключително добър персонал, който беше целият на наше разположение. Голямата тераса, която беше към стаята ни, бе защитена от погледи и ние лежахме голи един до друг с часове, като събирахме тен. Струваше ми се, че тялото на Ивлин е станало по-меко и по-заоблено. Във Вашингтон то беше твърдо и стегнато, тренирано за състезания, тялото на жена, която религиозно посещава енергични гимнастически упражнения и скъпи масажи ежедневно, за да си поддържа формата. Говорехме за много неща, но никога за Вашингтон или за нейната работа тук. Не я питах колко дълго ще може да остане с мен, а тя не споменаваше кога трябва да си отиде. Не й разказах за моя разговор с Лоримър в Тре Скалини.

Беше чудесно междинно време, чувствено и безгрижно, несмущавано от часовника и календара, в красива страна, чийто език не можехме да говорим и чиито проблеми не бяха наши. Не четяхме вестници, не слушахме радио и не правехме планове за бъдещето. Фабиан ми се обажда няколко пъти, за да ми каже, че нещата в Ню Йорк вървят гладко, че всеки ден ставаме по-богати, но поради известни усложнения, които няма смисъл да ми обяснява по телефона, ще трябва да остане в Щатите по-дълго, отколкото е очаквал. Куадрочели беше ми изпратил цените във винарския бизнес, преди да замине и аз ги препратих на Фабиан, без да ги погледна. Те са отлични, каза Фабиан, и когато Куадрочели се върне в Порто Ерколе ще мога да му кажа, че условията му са приемливи.

— Впрочем — попитах аз, — как беше погребението?

— Чисто удоволствие — каза Фабиан. — О, щях да забравя, брат ти дойде в Ню Йорк да ме посети. Той е много различна манджа с мерудия от теб, нали?

— Мисля, че може да се каже и така — казах аз.

— Все пак той каза, че съвместната ви компания изглежда многообещаваща. Той ми каза за очите си и аз го пратих при един мой човек в Ню Йорк. Лекуват го с ново лекарство и лекарите казват, че ще бъде добре. Лили ти праща поздрави.

Беше седмица, в която нищо лошо не можеше да се случи.

* * *

Върнахме се в Рим, за да си получа петте костюма. Настанихме се в хотел, който гледаше към Испанската стълба и като добри туристи вървяхме навсякъде пеша, обядвахме в Пиаца Навона, пиехме вино Фраскати, посетихме Ватикана, Форума, Музей Боргезе, слушахме „Тоска“ в операта. Ивлин каза, че се възхищава от костюмите ми и се правеше, че всички момичета, край които минавахме, ме гледат с копнеж. Аз не бях сляп за факта, че практически всички италиански мъже, край които минавахме, гледаха с копнеж нея.

При една от нашите разходки я поведох към галерията на Бонели. Картината на улицата от американско градче беше още на витрината с моето малко червено етикетче на рамката. Не казах на Ивлин, че ми принадлежи. Бях любопитен да разбера какво мисли за нея. Тя беше много по-широко образована от мене и като живееше в един апартамент със собственица на художествена галерия вероятно даже само поради това обстоятелство беше по-добре запозната със съвременното изкуство. Стоях мълчаливо до нея, докато двамата изучавахме картината. Ако кажеше, че не струва, може би никога нямаше да си я поискам и да призная, че съм я купил.

— Какво мислиш за нея? — попитах накрая.

— Хубава е — каза тя. — Абсолютно хубава. Нека влезем и видим цялата изложба. Трябва да напиша на Бренда за този човек.

Но беше обяд и галерията беше затворена, така че не можахме да влезем. Още по-добре, помислих си аз. Може да не хареса нито една от другите картини, а Бонели несъмнено ще говори с мен, ще ми благодари за чека, който му дадох, и аз ще се чувствам смален в нейните очи. Знаех, че след дните, които прекарахме заедно след пристигането й в Порто Ерколе исках тя винаги да има високо мнение за мен. Във всички направления.

На следващия ден отидох в галерията да си взема двете картини. Ивлин имаше среща с приятел в посолството и бях сам. Бонели изглеждаше по-щастлив, отколкото когато го видях последния път. Имаше още три червени етикетчета на картини по стените и предполагам, че това беше в основата на повишаването на духа му. Докато увиваше картините ми, си тананикаше мелодия, в която познах ария от „Тоска“. Куин не беше там.

— Той получи внезапен пристъп на вдъхновение — каза Бонели, когато го попитах за него. — Откакто говорихте с него си стои вкъщи и рисува денем и нощем.

По-нататъшните скитания на баща му излизат на бял свят, помислих си аз.

— Мисля, че донякъде заслугата е ваша, мистър Граймс — каза Бонели. — Беше паднал духом, седеше тук от отваряне до затваряне с плодовете на над едногодишната си работа и нищо, нищо не се случваше. Един художник, особено млад, отчаяно се нуждае от малко насърчаване.

— Не само художниците — казах аз.

— Разбира се, прав сте — съгласи се Бонели. — Отчаянието не е свойствено само на художниците. Самият аз понякога имам дни, в които се питам, дали не съм пропилял живота си напразно. Даже в Америка, предполагам… — Той сви рамене, оставяйки изречението недовършено.

— Даже в Америка — казах аз.

* * *

Когато се върнах в хотела, Ивлин още не беше се върнала, и аз поставих двете картини една до друга над камината с бележка, на която просто написах: „На Ивлин. С признателност. Рим“ и датата. След това излязох и отидох надолу по Виа Венето, седнах при Дауни на терасата, пиех кафе и гледах минаващата тълпа. Исках Ивлин да види картините и бележката без мен.

Когато се върнах, тя лежеше на леглото, опряна на възглавниците, с очи вперени в картините. Плачеше. Без да каже дума, тя ме повика с движение, привлече ме към себе си и ме целуна.

След известно време тя каза:

— Аз съм кучка.

— О, хайде, моля те — казах аз.

Тя се отдръпна от мен и седна.

— Трябва да ти кажа защо дойдох тук. В Италия.

— Много се радвам, че дойде — казах аз. — Нека си остане така. И не искам да знам защо мислиш, че си кучка.

— Бременна съм — каза тя. — От теб. Свършили ми бяха таблетките в деня, в който те срещнах. Знаеш, че няма нужда да ми вярваш, ако не искаш.

— Вярвам ти — казах аз.

— Бях готова да направя аборт, когато ми се обади Лоримър.

— Радвам се, че се е обадил.

— Винаги съм казвала, че не искам деца — каза тя. — Но когато Дейвид ми каза къде си… Внезапно разбрах, че се самозаблуждавам. По този въпрос. И по много други също. Напуснах работата си. Стига толкова управление за мен. Аз се съсипвах във Вашингтон. Заедно с почти всички, които познавам там. Имах хладнокръвно адвокатско предложение, което се канех да ти направя…

— Какво е то?

— Щях да ти предложа да се ожениш за мен — каза тя.

— Не е кой знае колко хладнокръвно — казах аз.

— Смятах да ти кажа, че бихме могли да се разведем, след като се роди бебето. Не искам незаконно дете. Голяма, много опитна, твърда, освободена жена, каквато съм, страшилището на Министерството на правосъдието. — Тя се засмя горчиво. — И бях готова да се държа точно като безмозъчна сиропена малка флиртаджийка, току-що свършила училище. Но после, след тази седмица, която прекарахме… — Тя направи безпомощен жест. — Ти беше толкова добър. Картините бяха последната капка. Ще си го гледам сама.

Поех дълбоко въздух.

— Имам по-добра идея — казах аз. — Защо да не се оженим, да се роди бебето и да не се развеждаме?

Щом го казах разбрах, че постъпих неправилно. Над мене висяха сенки, сенки, които трябваше да се разсеят преди да се оженя за когото и да било. Главна сред тях беше сянката на Пат. Аз почти бях предложил да се оженим, и това не беше довело до нищо. Опитвах се да я забравя, но бях ли успял? По-често, отколкото си признавах, мечтаех за нея. Даже в леглото, с Ивлин до мен, мечтаех за нея.

С облекчение чух Ивлин да казва:

— Не така бързо, не така бързо. Преди всичко, може да лъжа…

— За какво?

— За бащата на детето, например.

— Защо би го направила?

— Жените го правят, нали знаеш.

— Лъжеш ли?

— Не.

— Това ми е достатъчно — казах аз.

— Дори така да е, не така бързо — каза тя, като поклати глава. — Аз не искам никакво разкаяние после в къщата си. Никакви кисели съжаляващи физиономии година след година. Запази своите спонтанни жестове на благородство за по-дребни неща. Помисли малко върху това. Нека и двамата помислим малко за всичко. Нека и двамата да сме сигурни, че знаем какво правим. Нека си дадем една-две седмици.

— Но ти каза… — Нейната внезапна съпротива ме направи неразумно заинатен. — Причината, поради която си дошла в Италия…

— Знам какво казах. Знам причината, поради която дойдох в Италия. Тя вече не е оперативна. Тези думи са много популярни тези дни във Вашингтон.

— Защо вече не е оперативна?

— Защото аз се промених — каза Ивлин. — Ти беше чужд човек, който се канех да използвам. Вече не си чужд човек и аз не мога да те използвам.

— Какво съм сега?

Тя се засмя със слаб тъжен смях.

— Ще ти кажа друг път. — Стана. — Нека отидем да пийнем нещо. Имам нужда от това.

* * *

— Помниш ли какво ми каза първата нощ във Вашингтон? — казваше Ивлин.

Вървяхме по Виа Кондоти като лениво зяпахме витрините. След сцената в хотелската стая избягвахме темата за брака. Държахме се така, сякаш никога не е имало такъв разговор. Или почти не е имало. Бяхме по-нежни един към друг, по-меки. Към любовта ни се примеси оттенък на печал.

— Какво съм ти казал във Вашингтон?

— Че си просто селско момче от много богато семейство.

Кимнах.

— Повярва ли?

— Не.

— Права си била.

Тя се усмихна.

— Не забравяй — каза тя, — че съм опитен адвокат. — Просто кажи ми с какво се занимаваш? Като възможна твоя бъдеща жена предполагам, че трябва да знам, не мислиш ли?

— Не се безпокой — казах аз, — печеля достатъчно, за да те издържам.

Без да се замисля, продължавах да се държа така, сякаш съм обвързан с думите, които бях й казал. Знаех, че е глупаво, нереално, но беше най-лесният път. Поне за момента.

— Не се безпокоя за това някой да ме издържа — каза тя. — Имам си свои пари и където и да отида, мога да си изкарвам хляба. Адвокатите едва ли гладуват в Америка.

— Защо Америка? Какво лошо има да живееш в Европа?

Тя поклати глава.

— Европа не е за мен. Обичам да идвам през отпуските си и за малко, но не постоянно. — Тя ме погледна проницателно. — Има ли причина, поради която не искаш да се върнеш?

— Не.

— Лъжеш ме.

Тя спря да върви.

— Може би — признах аз.

Един мъж, който излизаше от кожарски магазин, скочи върху мен и каза — Scusi^[26].

— Би ли било това правилният начин да започне един брак?

— Аз не ти задавам никакви въпроси.

— Задавай — каза тя.

— По-добре да не задавам.

— Имам хубава малка къща около залива в Саг Харбър — каза тя. — Родителите ми я оставиха. Харесвам я. Бих могла да си създам адвокатска практика и да печеля, без да се преуморявам. Каквато и да е работата ти, би ли могъл да я вършиш там?

— Може би — казах аз.

— Ако кажа, че това е единственото място, където бих могла да живея след брака, още ли ще си готов да се оженим?

— Казваш ли го?

— Да — каза тя. — За пръв път, откакто беше се появила на терасата на хотел в Порто Ерколе в гласа й се върна вашингтонския тон. Явно не се канеше да бъде кротката малка жена на мъжа си. Тръгнахме отново и аз мълчах двайсет ярда. — Ще ми отговориш ли?

— Не точно сега — казах аз.

— Кога?

— Довечера, след няколко дни, след месец…

Тя ме караше да мисля за Америка и й се сърдех за това. Картините на Анджело Куин в хотелската стая оказваха влиянието си и върху мен. От момента, когато ги видях за пръв път с тяхното сурово и меланхолично послание от моята родна страна аз се борех със съзнанието, че един ден ще трябва да се върна. Бях открил, че някои хора са родени да бъдат чужденци, наслаждават се да бъдат чужденци. Не и аз. Това беше нещо, което картините ми потвърдиха. Дявол да го вземе, мислех си, аз никога няма да науча чужд език. Даже поне един. Беше случайност, че бях попаднал в галерията на Бонели онзи ден, и може би беше случайност, че картините бяха толкова хубави, но с тях или без тях, след известно време, сега знаех това, с Ивлин или без Ивлин, щях да се върна. Сигурен съм, че Фабиан не би го одобрил. Можех предварително да чуя аргументите му. „Мили боже, човече, ще завършиш с куршум в главата“, но не можех да прекарам живота си в търсене на Фабиановото одобрение.

— Не казвам, че няма да живея в Америка — казах аз. — Или в къщата ти в Саг Харбър, ако искаш. Но ако всичко друго си остане същото и само ти кажа, че има причини, поради които предпочитам да живея в чужбина, причини, които може би никога няма да ти кажа, все още ли би искала да се омъжиш за мен?

— Не обичам да приемам хората на доверие — каза тя. — Даже теб. Нямам чак толкова много вяра.

— Сега аз задавам въпроса. Би ли искала все още да се омъжиш за мен?

— Няма да ти отговоря сега — засмя се тя. Смехът беше рязък.

— Кога? — попитах аз.

— Довечера, след няколко дни, след месец…

Продължихме да вървим мълчаливо. Когато пресичахме улицата, щеше да ни блъсне голям мерцедес, който бързаше да хване зеления светофар. Внезапно ми се отщя да стоя в Рим.

— Впрочем — каза Ивлин, — коя е Пат?

— Откъде си чувала за Пат?

— Знам, че познаваш момиче на име Пат.

— Откъде знаеш, че е момиче? — Бях изненадан от въпроса й и се бавех, за да спечеля време. Никога не бях споменавал за Пат пред Ивлин. — Това е мъжко име.

— Не и за начина, по който го казваш — каза Ивлин.

— Кога съм го казвал?

— Два пъти. Миналата нощ в съня си. И съдейки по начина, по който го произнасяше, не би могъл да бъде мъж.

— О! — аз се спрях.

— А ха-ха. О!

— Това е момиче, което познавам. Познавах — поправих се аз.

— Звучеше така, сякаш си я познавал твърде добре.

— Така ли?

— Да.

— Познавах я.

— Обичаше ли я?

— Така мислех. През част от времето.

— Кога си я виждал за последен път?

— Преди три години.

— Но все още я викаш насън.

— Щом казваш — казах аз.

— Още ли я обичаш? — Тя се усмихна. — През част от времето?

Мина много време, преди да отговоря.

— Не знам — казах аз.

— Не мислиш ли, че е по-добре да я видиш и да разбереш?

— Да — отговорих аз.

23

Пътуването обратно до Порто Ерколе на следната сутрин беше спокойно. Никой от нас не говореше много. Бях зает със собствените си мисли, предполагам, че и Ивлин беше с нейните. Тя седеше далече от своята седалка с ръце в скута, със сдържано и сериозно лице. Пат, неспоменавана и намираща се на хиляди мили от нас в заснежения Върмонт, беше тъмно присъствие в слънчевата италианска сутрин. Бях казал на Ивлин, че ще отида да я видя.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — бе казала Ивлин.

Ще трябва да позвъня на Фабиан и да му кажа, че пристигам в Ню Йорк. През Ню Ингланд.

Когато стигнахме в „Пеликано“ ми казаха, че Куадрочели ме е търсил там предишната вечер. Помолих момичето от рецепцията да ме свърже с него по телефона.

— Добре дошъл вкъщи — каза той, когато ме свързаха. — Хареса ли ти Рим?

— Умерено — казах аз.

— Ставаш blasé^[27]. — Той се изсмя. Гласът му не беше на човек, в чиято фабрика наскоро е имало саботаж. — Хубава сутрин — каза той. — Мисля, че днес е подходящо за пътешествието до Джанутри. Морето е тихо. Бихте ли искали да дойдете?

— Трябва да попитам приятелката си. — Ивлин стоеше до мен пред масата. — Той иска да ни вземе за пътуване с неговата лодка. Искаш ли?

— Защо не? — каза Ивлин.

— Ще ни бъде много приятно — казах в слушалката.

— Отлично. Жена ми ще ни опакова една кошница за пикник. Тя няма да дойде. Ненавижда лодките. Предала е тази черта на дъщерите си, уви. — Когато описваше липсата на възхищение към морето у жените от семейството, гласът му беше бодър. — Винаги трябва да си търся друга компания. Знаеш ли къде е яхтклуба в пристанището?

— Да.

— Може ли да бъдете там след час?

— Когато кажеш.

— Един час. Ще бъда там и ще подготвям лодката. Вземете си пуловери. Може да стане студено…

— Сериозно ли беше пострадала фабриката? — попитах аз.

— Нормално — отговори той. — Като за Италия. Познаваш ли някого, който би искал да купи високо съвременно, бавно фалиращо печатарско предприятие?

— Не — казах аз.

— И аз не познавам. — Той се разсмя весело, като затваряше телефона.

Идеята да отплуваме до острова на хоризонта ме привличаше. Не толкова заради самото пътешествие, колкото поради факта че през целия следобед няма да сме сами с Ивлин. Реших да поканя Куадрочели и жена му да вечерят с нас. Така и вечерта ще бъде осигурена.

Ивлин се качи в стаята ни, за да се преоблече, а аз поръчах разговор с Фабиан. Докато чаках да ме свържат, зачетох сутрешния „Роум Дейли Американ“. В колоната на светските известия имаше една за Дейвид Лоримър. Беше преместен във Вашингтон. Парти за изпращане беше организирано в негова чест. Изхвърлих вестника. Не исках Ивлин да го прочете.

— Свети боже — каза Фабиан, когато най-после ме свързаха. — Знаеш ли кое време е сега?

— Обяд.

— В Италия — оплака се Фабиан. — Тук е шест часа сутринта. Кое цивилизовано човешко същество буди приятеля си в шест часа сутринта?

— Съжалявам за това — казах аз. — Но не исках да те карам да чакаш за добрата новина.

— Каква добра новина? — гласът му беше подозрителен.

— Връщам се в Щатите.

— Какво му е толкова хубавото на това?

— Ще ти кажа като те видя. Лична работа. Чуваш ли ме? Връзката е калпава.

— Чувам те — каза той. — Твърде добре.

— Истинската причина, поради която се обаждам, е да те питам къде да оставя колата.

— Защо не почакаш там, където си, докато дойда и обсъдим всичко спокойно?

— Не мога да чакам — казах аз. — И съм много спокоен в момента.

— Не можеш да чакаш. — Чух го да въздиша на другия край на линията. — Добре, можеш ли да закараш колата до Париж? Кажи на портиера на Плаца Атене да я постави в гараж за мен. Имам работа в Париж.

Можеше да назове и по-подходящо място — например Фиумичино. Но той беше човек, който имаше работа навсякъде — Рим, Милано, Ница, Брюксел, Хелзинки, Женева. Нарочно правеше всичко най-неудобно, за да ме дисциплинира. Но не бях в настроение да споря с него.

— Окей — казах аз. — Париж да бъде.

— Знаеш, че ми уби деня, нали?

— Ще има и други дни — казах любезно аз.

* * *

Когато пристигнахме в пристанището и паркирахме колата, видях Куадрочели да намотава въжетата на палубата на своята малка моторница с кабинка, завързана отпред и по цялата дължина до кърмата за дока на яхтклуба. Повечето други лодки бяха още зазимени в пристанището с брезентовите си калъфи и докът беше пуст, с изключение на него.

— Плувай, плувай в океана див — запя Ивлин, когато се отправихме към дока. Тя ме накара да спрем край една аптека и си купи драмамин. Имах усещането, че споделя ниското мнение на мисис Куадрочели за морето. — Сигурен ли си, че няма да ме удавиш, когато ме изведеш на вода? — каза тя. — Както кой беше този в „Американска трагедия“, когато открива, че Шели Уинтърс е бременна.

— Монтгомъри Клифт — казах аз. — Аз не съм Монтгомъри Клифт и ти не си Шели Уинтърс. И филмът не се казваше „Американска трагедия“. Беше „Място под слънцето“.

— Казах го само на шега. — Тя мило ми се усмихна.

— Някой се смее и на такива шеги.

Но и аз се усмихнах в отговор. Не беше много до шеги, но беше шега. Поне беше признак, че тя е готова да направи усилия да не бъде мрачна до края на престоя ни в Европа. Дългото мъкнене през Франция щеше трудно да се издържи, ако тя седи в своя ъгъл на колата мълчалива и отдалечена като през време на пътуването тази сутрин от Рим. След разговора с Фабиан й казах, че трябва да замина за Париж и я попитах дали иска да дойде с мен.

— Ти искаш ли да дойда? — попита тя.

— Искам.

— Тогава и аз искам — каза тя равно.

Куадрочели ни видя като се приближавахме към дока и като пружина скочи от лодката и забърза да ни посрещне, силен и приличащ на моряк в безформения си кадифен панталон и дебел син моряшки пуловер.

— Идвайте на борда, идвайте на борда — каза той, като се наведе да целуне ръката на Ивлин и сърдечно стисна моята. — Всичко е готово. Всичко съм уредил. Морето, както виждате, е спокойно като езеро и синьо като в разпространените реклами. Кошничката за пикника е осигурена. Студено пиле, твърдо сварени яйца, сирене, плодове, вино. Подходяща храна за морски апетит…

Бяхме на около двайсет ядра от лодката, когато тя избухна. Парчета дърво, стъкло и тел летяха около нас, когато всички се хвърлихме на паважа. След това всичко стана мъртвешки спокойно. Куадрочели се изправи бавно и се втренчи в своята лодка. Задната част беше откъсната и мачтата плуваше под странен ъгъл с дока, сякаш лодката беше счупена на две точно покрай кормилото.

— Наред ли си? — попитах Ивлин.

— Така мисля — каза тя със спаднал глас. — А ти?

— Окей — казах аз. Изправих се и я обгърнах с ръка. — Джулиано… — започнах аз.

Той не ме погледна. Продължаваше да се вторачва в лодката.

— Фашисти — каза той. — Жалки фашисти.

От зданията се изсипваха хора през широкия кей и бяхме вече заобиколени от тълпа граждани, които говореха всички едновременно и задаваха въпроси. Куадрочели не ги забелязваше.

— Отведи ме вкъщи, моля те — ми каза той тихо. — Не вярвам, че трябва да си имам доверие като шофьор точно сега. Искам да си отида.

Пробих път през тълпата към нашата кола. Куадрочели не се обърна повече към своята хубава малка лодка, която сега бавно потъваше в омаслената вода на пристанището.

В колата той започна да трепери. Силно, неконтролируемо. Въпреки тена лицето му беше болезнено бледо.

— Те можеха да убият също и вас — каза той, като зъбите му тракаха. — Ако бяхте пристигнали две минути по-рано. Простете ми. Простете на всички ни. Dolce Italia. Рай за туристите. — Той се засмя зловещо.

Когато стигнахме в къщата му, той не ни остави да го заведем вътре, нито дори да слезем от колата.

— Моля ви — каза той, — аз трябва да поговоря с женя си. Не искам да съм груб, но трябва да бъдем сами.

Гледахме как се отдалечава бавно през автомобилната алея към вратата на къщата си. Изглеждаше стар.

— О, горкият човек — беше всичко, което каза Ивлин.

Отидохме си обратно в хотела. Не казахме на никого нито дума за случилото се. Те сами скоро ще научат. Изпихме по едно бренди в бара. Двама мъртви, мислех аз, един в Ню Йорк, един в Швейцария, и трети едва избегнал смъртта в Италия. Ръката на Ивлин беше твърда, когато взе чашата си. Моята не.

— За слънчева Италия — каза Ивлин. — O sole mio. Време е да си вървим, мисля. Ти не би ли казал същото?

— Бих — отвърнах аз.

Качихме се горе, опаковахме багажа, платихме си сметката и поехме на север за двайсет минути. Не спирахме никъде, освен за зареждане до след полунощ, когато минахме границата и се озовахме в Монте Карло. Ивлин настояваше да видим казиното и да поиграем на рулетка. Не ми се играеше, дори не ми се гледаше, и седях в бара. След малко тя се върна усмихната и доволна. Беше спечелила петстотин франка и ми плати сметката в бара, за да почерпи. Който и да се ожени за нея най-накрая ще има жена със здрави нерви.

* * *

Ивлин караше до Орли наетата кола с шофьор. Ягуарът беше в гараж и чакаше Фабиан. Ивлин щеше да остане в Париж още няколко дни. Не беше го посещавала от години и би било глупаво само да мине през него. И без това аз пътувах за Бостън, а тя директно за Ню Йорк. Тя беше безгрижна и привързана към мен по време на пътуването през Франция. Карахме бавно, спирахме често да разглеждаме и да се насладим на хубаво ядене в околностите на Лион и Авалон. Тя ме фотографира на фона на Hospice de Beaune, където обикаляхме винарските изби, и в двора на Фонтенбло. Прекарахме последната нощ на пътешествието почти до Париж, в Барбизон, в чудесна стара кръчма. Вечеряхме славно. След вечерята й казах всичко. Откъде идват парите ми, как срещнах Фабиан, какви са отношенията ни. Всичко. Тя слушаше спокойно. Когато накрая спрях да говоря, тя се разсмя.

— Е добре — каза, — сега знам защо искаш да се ожениш за адвокат. Тя се наведе и ме целуна. — Пазачи на намереното, казвам аз винаги — добави тя, като още се смееше. — Не се безпокой, скъпи. Аз не се противопоставям на кражбата при добра причина.

Цялата нощ спахме прегърнати. Без да си го казваме, знаехме, че една глава от живота ни завършва и мълчаливо отлагахме края. Тя не задаваше повече въпроси за Пат.

Когато пристигнахме в Орли, тя не излезе от колата.

— Мразя летищата и гарите — каза тя. — Когато не заминавам аз.

Целунах я. Тя майчински ме погали по бузата.

— Внимавай във Върмонт — каза тя. — Наблюдавай промените във времето.

— Едно на друго, времето не беше лошо, нали? — казах аз.

— Едно на друго, не беше. Бяхме в някои чудесни места.

Моите очи бяха насълзени. Нейните — по-ярки от друг път, но сухи. Тя изглеждаше хубава, загоряла и освежена от ваканцията. Носеше същата рокля, с която пристигна в Порто Ерколе.

— Ще ти се обадя — казах аз, като излизах от колата.

— Да, обади се — каза тя. — Имаш телефона ми в Саг Харбър.

Наведох се в колата и отново я целунах.

— Е, хайде — каза меко тя.

Последвах носача с багажа до терминала. На гишето проверих старателно всички чекове за багажа.

* * *

Простудих се в самолета и когато кацнахме в Логан кихах и имах температура. Митничарят, който дойде при мен, вероятно ме съжали поради състоянието ми и просто ме отпрати с ръка. Така че не трябваше да плащам мито за петте си римски костюма. Приех го като благоприятно предзнаменование за компенсиране на простудата. Казах на шофьора да ме закара в Риц — Карлтън, където поисках слънчева стая. Ако друго не бях научил от Фабиан, то урока му за най-добрия хотел в града бях усвоил. Изпратих долу за библията и момчето ми донесе един джобен екземпляр. Следващите три дни прекарах в стаята, като пиех чай и горещ ром и живеех с аспирин, треперене, откъси от Книгата на Яков и гледане на телевизия. Нищо от това, което видях по телевизията, не ме направи щастлив, че се върнах в Америка.

На четвъртия ден простудата ми мина. Платих си хотела в брой и наех кола. Времето беше влажно и бурно, огромни черни облаци се носеха по небето — денят не беше добър за шофиране. Но аз бързах. Каквото имаше да се случи исках да се случи скоро.

Карах бързо. Пейзажът през сменящия се северен сезон беше мъртъв, безлюден, дърветата голи, нивите кални, нарязани с парчета сняг, къщите затворени в себе си. Когато веднъж спрях да заредя, горе се чу да прелита самолет, но не можеше да се види в гъстите облаци. Приличаше на бомбено нападение. Стотици пъти бях кръстосал в самолетна кабина тази част от страната. Докоснах сребърния долар в джоба си.

Пристигнах в Бърлингтон преди три следобед и се отправих директно към училището. Паркирах на отсрещната страна на улицата, изключих мотора и зачаках със затворени прозорци, за да се предпазя от студа. Чух звънеца в три часа и видях потока момчета и момичета да се излива през училищната врата. Накрая Пат излезе. Носеше голямо тежко палто и имаше шал на главата си. Знаех, че за нейните късогледи очи моята кола на четиридесет ярда разстояние от нея е само неясно петно и че не би могла да каже има ли някой в нея или не. Канех се да отворя вратата и да отида при нея, когато я спря един ученик, голямо дебело момче с късо карирано вълнено палто. Те стояха там в сивата следобедна светлина и разговаряха, като вятърът шибаше палтото и краищата на шала й. Прозорецът откъм моята страна започна да се изпотява от дъха ми в изстиващата кола и аз смъкнах стъклото, за да я виждам по-добре.

Тя и момчето изглежда не бързаха да тръгнат всеки по пътя си и аз седях и я гледах, както ми се стори, много дълго. Съзнателно се накарах да преценя в този момент какво усещах най-дълбоко в себе си, когато я гледах. Виждах доста приятна дребна жена, средно хубава, която след няколко години ще изглежда аскетична, която нямаше никаква връзка с мен, която не можеше да ми причини нито радост, нито мъка. Имаше избледнял, почти заличен спомен на удоволствие и съжаление.

Завъртях ключа и запалих мотора. Когато колата мина бавно край нея и момчето, те още говореха. Тя не погледна към колата. Те още стояха там, на пометената от вятъра тъмнееща улица, когато за последен път ги видях в огледалото за обратно виждане.

Отидох в Хауърд Джонсън Лодж и позвъних в Саг Харбър.

* * *

— Любов, любов! — каза Фабиан с отвращение: Бяхме в приемната на неговия апартамент в Сейнт Реджис. Както обикновено във всяко място, където той живееше дори един ден, тя беше покрита с вестници на разни езици. Бяхме сами. Наложило се Лили да се върне в Лондон. Аз пристигнах директно в Ню Йорк. Бях казал на Ивлин по телефона, че ще отида в Саг Харбър на другия ден. — Мислех, че поне това си надмогнал, — казваше Фабиан. — Приличаш на гимназист от втори курс. Тъкмо когато всичко върви толкова гладко…

Като си спомних сутринта в дока на Порто Ерколе ми стана неприятно от избора му на думите. Но не казах нищо. Имах намерение да го накарам той да говори.

— Саг Харбър, за бога — каза той. Той крачеше от единия до другия край на голямата стая. Отвън се чуваше трафика на Пето авеню, редуциран до ниско бръмчене от дебелите стени и тежките завеси. — То е само на около два часа от Ню Йорк. Ще свършиш с куршум в главата. Бил ли си някога в Саг Харбър през зимата, човече? След като премине първата вълна на страст, какво очакваш да правиш там?

— Ще намеря нещо — казах аз. — Може би само ще чета. И ще те оставя да работиш за мен.

Той изпръхтя и се засмя.

— Във всеки случай — казах аз — може би в Америка, заобиколен от милиони други американци, ще бъда в по-голяма безопасност, отколкото в Европа. Ти сам видя, аз стърча като морски фар сред европейците.

— Надявах се да те науча да се разтваряш в пейзажа.

— Не и в близките сто години, Майлс — казах аз. — И ти знаеш това.

— Не си чак толкова безнадежден — каза той. — Видях няколко признака на подобрение даже през късото време, което прекарахме заедно. Виждам, че си бил при моя шивач.

Носех един от костюмите от Рим.

— Да — казах аз. — Харесва ли ти? — пипнах ревера на сакото.

— Желана промяна — каза той, — от начина, по който изглеждаше, когато те срещнах. И си се подстригал в Рим, както виждам.

— Никога нищо не изпускаш, нали? — казах аз. — Добрият стар Майлс!

— Ужасявам се при мисълта на какво ще приличаш, когато отидеш при бръснаря в Саг Харбър.

— Говориш така, сякаш отивам да живея в диво място. Тази част на Лонг Айлънд е едно от най-престижните места в Съединените Щати.

— Що се отнася до мен — каза той, като все още крачеше из стаята — няма престижни места, както ти елегантно ги нарече, в Съединените щати.

— Хайде, стига — казах. — Спомням си, че идваш от Лоуъл, Масачузетс.

— А ти от Скрантън, Пенсилвания — каза той, — и ние двамата трябва да излезем от кожата си, за да забравим тези две злополучни събития. Добре, женитба. Ще я приема. Радваш се на перспективата да имаш син. Ще приема и това, макар че е против всичките ми принципи. Ти вглеждал ли си се някога внимателно в американските деца днес?

— Да. Непоносими са.

— Тази дама трябва да те е омагьосала. Жена адвокат! — Той изпръхтя отново. — Господи, трябваше да знам, че не бива да те оставям сам. Слушай, тя била ли е въобще в Европа? Имам предвид преди този… този епизод?

— Да — казах аз.

— Защо не й направих такова предложение: жените се. Добре. Но тя пробва да живее с теб в Европа една година. Американските жени обичат да живеят в Европа. Мъжете ги преследват до седемдесетгодишната им възраст — особено във Франция и Италия. Нека поговори с Лили. А след това ще реши. Нищо не може да бъде по-честно от това, нали? Искаш ли аз да говоря с нея?

— Можеш да говориш с нея — казах аз — но не за това. И без това работата не е само как се чувства тя. По-скоро какво чувствам аз. Не искам да живея в Европа.

— Искаш да живееш в Саг Харбър. — Той изстена мелодраматично. — Защо?

— По много причини. Повечето от тях нямат нищо общо с нея. — Не можех да му обясня за картините на Анджело Куин и не опитах да го правя.

— Поне мога ли да се запозная с дамата? — попита той жално.

— Ако не се опитваш да я убеждаваш — казах аз. — В каквото и да било.

— Ти си нахакано партньорче, съдружнико — каза той. — Предавам се. Кога мога да я видя?

— Заминавам утре сутринта.

— Не го прави много рано — каза той. — Имам деликатни преговори, които започват в десет.

— Естествено — казах аз.

— Ще ти обясня всичко, което съм правил, на вечеря. Ще ти хареса.

— Сигурен съм в това — казах аз.

И наистина ми хареса, когато вечерта той говореше равномерно през малката маса в малък френски ресторант в Ийст Сайд, където ядяхме печена патица с маслини и пиехме чудесно чисто бургундско. Научих, че съм забележимо по-богат, отколкото когато гледах да се отдалечава самолетът му от Коантрен с ковчега на Слоун на борда. И такъв беше, разбира се, и Майлс Фабиан.

* * *

Беше почти шест часа, когато стигнахме до къщата на Ивлин със селския мек пейзаж, през който минавахме, изящен в крайморския здрач. Фабиан беше се настанил в хотел в Саутхемптън по пътя и аз го почаках, докато се изкъпе, преоблече и проведе два презокеански телефонни разговора. Бях му казал, че Ивлин го очаква и му приготвя стаята за гости, но той каза:

— Не за мен, моето момче. Не си падам по идеята да ме държат буден цяла нощ звуците на възторга. Те са особено смущаващи, когато си близък със заинтересованите страни.

Спомних си разказа на Бренда Морисън по време на закуската за същото явление във вашингтонския апартамент на Ивлин и не го насилвах.

Когато се приближихме към къщата, външната лампа до вратата светна. Ивлин не можеше да бъде изненадана.

Лампата хвърляше мека приветлива светлина върху широката поляна пред къщата, която беше построена на отвесна скала, обърната към водата. Горички от изкуствено засадени дъбчета и изкривени от вятъра хилави борове ограждаха собствеността и нямаше никакви други къщи наоколо. В далечината се виждаше атлазения последен отблясък на деня. Самата къща беше малка, от посивяло от времето дърво, със стръмен покрив и мансардни прозорци. Питах се дали бих могъл да живея и умра тук.

Фабиан беше настоял да донесе две бутилки шампанско със себе си като подарък, въпреки че му казах, че Ивлин обича да пие и бях сигурен, че ще има питиета в къщата. Той не ми предложи помощта си, докато разтоварвах багажа си и го вземах, за да го отнеса в къщата. Разглеждаше бутилките шампанско като пределно допустимия внушаващ уважение товар за мъж в неговото положение.

Той спря и погледна къщата, сякаш срещаше неприятел.

— Тя е малка, нали? — каза той.

— Достатъчно е голяма — казах аз. — Не споделям твоите представи за величие.

— Жалко — каза той, като решеше мустаците си.

Я, мислех си аз изненадан, той е нервен.

— Хайде — казах аз.

Но той стоеше отзад.

— Няма ли да е по-добре, ако влезеш сам? — каза той. — Аз малко ще се поразходя, ще се полюбувам на гледката и ще се върна след петнайсет минути. Няма ли някакви съобщения, които искаш да направиш на дамата насаме?

— Твоят такт ти прави чест — казах аз — но не е необходим. Направих всички необходими съобщения на дамата по телефона от Върмонт.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Сигурен съм. — Взех твърдо ръката му и го поведох по чакълената пътечка към входната врата на къщата.

* * *

Не бих се преструвал, че вечерта беше пълен успех. Къщата беше очарователна и мебелирана с вкус, макар и не скъпо, но малка, както беше посочил Фабиан. Ивлин беше закачила двете картини, които бях купил в Рим, и те доминираха в стаята по особен, почти заплашителен начин. Ивлин бе облечена небрежно в тъмен панталон и пуловер, давайки да се разбере, малко прекалено ясно, помислих аз, че няма намерение да си прави труда да се харесва на първия мой приятел, когото вижда в живота си. Тя благодари на Фабиан за шампанското, но каза, че настроението й не е за шампанско и отиде в кухнята, за да ни приготви мартини.

— Нека запазим шампанското за сватбата — каза тя.

— Има още там, откъдето идва то, скъпа Ивлин — каза Фабиан.

— Даже и така да е — каза Ивлин твърдо, когато излизаше от стаята.

Фабиан ме погледна замислено, изглежда искаше да каже нещо, след това въздъхна и потъна в голямо кожено кресло. Когато Ивлин се върна с каната и чашите, той смутено играеше с мустаците си и само се преструваше, че харесва питието си. Виждах, че беше настроил вкусовите си органи за вино.

Ивлин ми помогна да кача куфарите си горе в спалнята ни. Не беше от онези американски жени, които вярват, че конституцията им е осигурила правото никога да не ги карат да носят нещо по-тежко от ръчна чанта, съдържаща пудра и чекова книжка. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Спалнята беше голяма, заемаше почти цялата ширина на къщата, с баня встрани от нея. Имаше огромно двойно легло, тоалетна масичка, библиотечни шкафове и два люлеещи се стола от махагон и тръстика, поставени в ниша. Забелязах, че има лампи, удобно поставени за четене.

— Мислиш ли, че ще си щастлив тук? — попита тя. В гласа й прозвуча нехарактерно за нея безпокойство.

— Много. — Обвих ръце около нея и я целунах.

— Но твоят приятел не е много щастлив — прошепна тя — нали?

— Ще свикне. — Мъчех се гласа ми да звучи уверено. — Във всички случаи не той се жени за теб, а аз.

— Да се надяваме — каза тя двусмислено. — Той е жаден за власт. Разпознавам признаците от Вашингтон. Устните му се свиват, когато е сърдит. Бил ли е в армията?

— Да.

— Полковник? Прилича на полковник, който съжалява, че войната е свършила. Обзалагам се, че е бил полковник. Бил ли е?

— Никога не съм го питал.

— Останах с впечатление, че сте много близки.

— Близки сме.

— И никога не си го питал за чина му?

— Не.

— Доста странен вид „много близки“ — каза тя, като се изплъзна от ръцете ми.

* * *

Фабиан стоеше пред камината, на която беше чашата с наполовина недопитото му мартини. Беше се вгледал в картината на Анджело Куин с главната улица. Не каза нищо, когато слизахме по стълбите и влизахме в стаята, но посегна почти виновно към чашата си.

— Колкото до закуската — каза той с фалшива сърдечност — нека ви купя, скъпи деца, прекрасна вечеря от морски продукти. В Саутхемптън има ресторант…

— Няма нужда да се ходи чак в Саутхемптън — каза Ивлин. — Тук наблизо в Саг Харбър има място, където сервират най-хубавите омари на света.

Видях, че устните на Фабиан се присвиха, но той каза само:

— Както кажете, скъпа Ивлин.

Тя се качи горе да си вземе палтото и ние с Фабиан останахме сами за момент.

— Харесвам жена — каза той с твърд блясък в очите — която знае какво иска. Горкият Дъглас.

— Никой не е горкият.

Той сви рамене, пипна си мустаците, обърна се да разгледа картината над камината.

— Къде е намерила това? — попита той.

— В Рим — казах аз. — Аз й я купих.

— Ти ли? — каза той плоско, но с намек на неласкаеща изненада.

— Спомняш ли си името на галерията?

— Бонели. На виа…

— Знам къде е Бонели. Старецът с измъкващите се зъби. Ако отида в Рим, може да надникна…

Ивлин слезе от спалнята с палто в ръката и Фабиан избърза да й помогне. Някак си в случаите, когато смяташе някоя жена за привлекателна, движенията му в моменти като този ставаха милващи като на любовник, а не на оберкелнер. Приех това като добър знак.

Омарът до последното си късче се оказа толкова добър, колкото беше обещала Ивлин, и Фабиан поръча бутилка американско бяло вино от Напа Вали, което според него е почти толкова хубаво, колкото и което и да е бяло вино, което е пил във Франция. След това поръча още една. По това време атмосферата вече се беше подобрила забележимо и той добродушно ме дразнеше с римските ми костюми, оценяваше карането ми на ски и каза на Ивлин, че трябва да науча и нея, спомена Гщаад, Сен Пол дьо Ванс, Париж, всичко много небрежно, каза два смешни, незлобни анекдота за Джулиано Куадрочели, изслуша ни сериозно, когато му разказахме за взривяването на лодката в пристанището, не споменаваше имената на Лили и Юнис, държеше се настрана от темата бизнес, изчакваше всеки път, когато Ивлин искаше да каже нещо и въобще се държеше като най-очарователния и внимателен домакин. Виждах, че за добро или за зло е решил да спечели Ивлин и се надявах, че ще успее.

— Кажете ми, Майлс — каза Ивлин, когато довършвахме кафето си — през войната полковник ли сте били? Попитах Дъглас и той ми отговори, че не знае.

— За бога, не, мило момиче — засмя се той. — Бях най-нископоставен лейтенант.

— Бях сигурна, че сте били полковник — каза Ивлин. — Най-малко полковник.

— Защо?

— Без особена причина — каза Ивлин безгрижно. Тя постави ръка върху моята на масата. — Просто имате вид на командир на отряди.

— Това е трик, на който се научих, скъпа Ивлин — каза Фабиан — за да прикривам моята съществена липса на самочувствие. Искате ли бренди?

Когато плати сметката, той не искаше и да чуе да го закараме чак до хотела му в Саутхемптън.

— И утре сутринта — ми каза той, — не се притеснявайте да ставате рано. Трябва да бъда в Ню Йорк още на обяд и се надявам, че в хотела ще ми намерят кола.

Когато таксито спря пред ресторанта, сега полузатъмнен от мъглата, която нахлуваше от залива, той каза:

— Каква чудесна вечер. Надявам се да имам много такива. Ако бих могъл, Добро сърце… — Не пропуснах нюанса „Ако бих могъл…“. Той се наведе към Ивлин. — Много бих искал да целуна това скъпо момиче за лека нощ.

— Разбира се — каза тя, без да чака моето разрешение, и го целуна по бузата.

Гледахме го като се качваше в таксито и червените светлинки мокро избледняваха в мъглата.

* * *

Тази нощ и на следващата сутрин се радвах, че Фабиан беше в хотел, а не в къщата на Ивлин.

Той не успя да дойде и на сватбата, тъй като беше в Англия тази седмица. Но изпрати великолепна грегорианска сребърна каничка за кафе като подарък от Лондон, донесен на ръка от негова позната стюардеса. А когато се роди синът ни, той изпрати пет златни наполеона от Цюрих, където беше по това време.

24

Събудиха ме ударите на чук. Погледнах часовника на масичката до кревата. Беше шест и четиридесет. Въздъхнах. Джонсън, дърводелецът, който работеше над новото крило на къщата ни, настояваше да ни даде това, което наричаше честна дневна работа за парите ни. Ивлин се размърда в леглото до мен, но не се събуди. Дишаше леко, завивката беше наполовина отметната, гърдите й оголени. Изглеждаше възхитително легнала така, и бих искал да се любим. Но тя беше кисела сутрин, при това беше работила предната вечер до късно над писмо, което беше донесла от службата си. По-късно, обещах си аз.

Станах от леглото и разтворих завесите, за да видя какво е времето. Беше чудесна лятна сутрин и слънцето вече бе горещо. Нахлузих банските си гащета и кадифен халат, взех кърпа и излязох от стаята бос и мълчалив, като се поздравявах за умната идея да се оженя за жена, дошла в комплект с къща на плажа.

Долу влязох в гостната, която сега беше превърната в детска. Чух Анна, момичето, което се грижеше за бебето, да се движи из кухнята. Бебето беше в креватчето си и бълбукаше със сутрешното си шишенце. Вгледах се в него. Беше розово, сериозно и беззащитно. Не приличаше нито на Ивлин, нито на мен; просто приличаше на бебе. Не се опитвах да анализирам чувствата си, когато стоях край сина си, но когато излизах от стаята се усмихвах.

Обърнах ръчката на втората ключалка, която бях поставил на входната врата, когато се преместих при Ивлин. Тя казваше, че това е излишно, че през цялото време, когато е живяла тук с родителите си, не е имало никакви произшествия. Досега не бяхме имали поканени гости, но аз се грижех ръчката да е на мястото си всяка вечер преди да си легна.

Полянката навън беше влажна от росата, хладна и приятна за босите ми крака.

— Добро утро, мистър Джонсън — казах аз на дърводелеца, който поставяше рамка на прозорец.

— Добро утро, мистър Граймс — каза Джонсън.

Беше човек на формалностите и искаше и да ги получава. Останалият екип строители не се очакваше преди осем, но мистър Джонсън беше ми казал, че предпочита да работи сам и че ранноутринната му работа, когато никой не му се пречка наоколо, е най-добрата част от деня му. Ивлин смяташе, че истинската причина за ранното му започване е, че обича да събужда хората. Имаше пуританска жилка и не одобряваше мързеливците. Тя го познаваше още от малко момиченце.

Новото крило беше почти завършено. Щяхме да преместим в него детската, а щеше да има и библиотека, където Ивлин да работи и да съхранява книгите си. Досега се налагаше да работи на масата в трапезарията. Тя имаше кабинет в града, но казваше, че там непрекъснато звъни телефонът и не може да се съсредоточи. Имаше секретарка и помощник, но изглежда винаги имаше повече работа, отколкото можеше да свърши спокойно между девет сутринта и шест следобед. Бе странно колко много дела се водеха в тази мирна част на света.

Заобиколих къщата и пресякох към края на скалата. Заливът се простираше под мен блещукащ и спокоен под утринното слънце. Спуснах се надолу по изтърканите дървени стъпала към малкия плаж. Свалих си хавлията, поех дълбоко дъх и се гмурнах във водата. Беше още началото на юли и водата бе шокиращо студена. Преплувах към сто ярда навътре, върнах се треперещ до мозъка на костите и готов да запея високо. Смъкнах си банския и се избърсах енергично. По цялото протежение на плажа в този час нямаше жива душа и никой не би могъл да се засегне от моментната мъжка голота.

В кухнята включих радиото, за да чуя новините, докато си приготвя закуската. Във Вашингтон предполагаха, че президентът Никсън ще бъде заставен да си подаде оставката. Помислих си за Дейвид Лоримър и прощалното му парти в Рим. Седях до кухненската маса, пиех пресния си портокалов сок и се мотаех над бекона и яйцата, препечения хляб и кафето. Размишлявах над особения, чудесен вкус на закуската, която си си приготвил сам в слънчева сутрин. През четиринайсетте месеца, откакто бяхме се оженили, бях се отдал на домашния живот. Често, когато Ивлин се връщаше уморена от работа, правех вечерята за двама ни. Бях накарал Ивлин да се закълне, че никога на никого няма да споменава за това, особено на Майлс Фабиан. При следващите му посещения след първата изпълнена с недоверие вечер те бяха постигнали съгласие. Никога нямаше да станат приятели, но не бяха и неприятели.

Фабиан бе стоял в Ийст Хамптън три седмици, като ми помагаше да се подготвя за откриването. В началото на годината беше ходил в Рим, беше се свързал с Анджело Куин и сключил договор за всичките му произведения. Направил същото и с човека, чиито литографии беше купил в Цюрих. След това дойде в Саг Харбър и очерта схема, която първоначално ми се стори налудничава, но която, за моя изненада Ивлин одобри. Планът беше да отворим галерия близко до Ийст Хамптън и аз да я управлявам.

— Ти и без това не правиш нищо — каза той, което беше вярно, — и аз винаги ще бъда наоколо и ще мога да ти помогна, ако има нужда. Положително имаш още много да научаваш, но със сигурност улучи десетката с Куин.

— Купих две картини за момичето си — казах аз. — Нямах намерение да започвам такава кариера.

— Досега грешно ли съм те водил? — попита той.

— Не — признах аз.

Между другите неща, в които не ме беше водил грешно, като златото, захарта, виното, канадския цинк и олово, земята на Гщаад (хижата щеше да е готова за Коледа и всички апартаменти бяха наети), беше също и мръсният филм на Надин Боньор, който се прожектираше седем месеца при пълни салони в Ню Йорк, Чикаго, Далас и Лос Анджелис сред вопли от срам в черковните вестници. За щастие, имената ни не бяха свързани с филма по никакъв начин, освен с чековете, които получавахме всеки месец. Те отиваха направо в Цюрих. Моите банкови сметки — и явната, и тайната, бяха внушителни, най-меко казано.

— Не — казах аз, — не мога да кажа, че си ме насочвал неправилно досега.

— Тази област е богата с три неща — каза Фабиан, — пари, картофи и художници. Можеш да правиш пет изложби годишно само с местни художници и пак няма да можеш да канализираш цялата продукция. Хората тук се интересуват от изкуства и имат мангизи да инвестират в него. И е като Палм Бийч — хората са във ваканция и са свободни с пари в джоба. Там можеш да получиш два пъти повече пари за картина, за която в Ню Йорк трябва да се изпотиш, докато я свалиш от стената. Това не значи, че ще се залепим само за това място. Разбира се, ще започнем скромно и ще видим как ще тръгне. След това можем да изучим възможностите на Палм Бийч, да кажем Хюстън, Бевърли Хилс, даже Ню Йорк. Не би възразявала да прекарваш около месец в Палм Бийч през зимата, нали? — попита той Ивлин.

— Не съвсем — каза тя. — Не.

— Освен това, Дъглас — каза той, — ще изпера значителна част от парите ти за пред данъчните власти. Ти пожела да живееш в Щатите и те непременно ще скочат след теб. Ще можеш да държиш отворени книжата си и да спиш спокойно. И имаш законна причина да пътуваш из Европа в търсенето на таланти. Докато си в Европа, ще можеш да направиш случайното необходимо посещение на парите си там. И накрая най-после ще можеш да направиш нещо за мен.

— Най-после — казах аз.

— Не очаквам благодарност — каза Фабиан огорчено, — но поне нормална любезност.

— Изслушай човека — каза Ивлин. — Той разбира тези неща.

— Благодаря, скъпа — каза Фабиан. След това се обърна към мен. — Не възразяваш, ако нещо, което е от взаимен интерес, случайно е проект, който е скъп на сърцето ми, нали?

— Не непременно — казах аз.

— Можеш да бъдеш неблагодарен, нали? — каза той. — Въпреки това, позволи ми да продължа. Ти ме познаваш. Достатъчно си ходил с мен по музеи и галерии, за да знаеш какво мисля за изкуството. И за художниците. И не само какво означават те като пари. Аз обичам художниците. Бих искал аз да съм един от тях. Но не мога. И следващото хубаво нещо е да съм сред тях, да им помагам, да играя според вкуса си, може би да открия някога някой велик. — Част от казаното беше вярна, част — чисто риторична, с цел да ме убеди. Съмнявах се, че дори самият Фабиан би могъл да ги разграничи една от друга. — Анджело Куин е доста добър — продължи той — но някой ден може да влезе някое дете с папка и аз да кажа: „Сега мога да се откажа от всичко друго. Това е, което съм чакал цял живот“.

— Окей — казах аз. Знаех от самото начало, че не мога да устоя срещу него. — Убеди ме. Както винаги. Ще посветя живота си на създаването на музей Майлс Фабиан. Къде го искаш? Какво ще кажеш за хълма до Maeght Museum в Сен Пол дьо Ванс?

— И по-безумни неща са ставали — каза Фабиан трезво.

Наехме хамбар в околностите на Ийст Хамптън, боядисахме го, разчистихме го вътре и си сложихме фирмата — Галерия Саус Форк. Отказах да сложа името си на нея. Не бях сигурен дали отказът ми беше продиктуван от скромност или от страх от присмех.

Сега Фабиан ще ме чака в девет тази сутрин в обкръжението на трийсет картини на Анджело Куин, които четири дни бяхме окачвали по стените на хамбара. Поканите за откриването на изложбата бяха заминали две седмици по-рано и Фабиан беше обещал безплатно шампанско на около хиляда от най-добрите си приятели, които бяха в Хамптън за през лятото. Бяхме уредили двама полицаи да се занимават с проблемите по паркирането.

Допивах второто си кафе, когато звънна телефонът. Отидох в хола, вдигнах слушалката и казах:

— Ало.

— Дъг — каза мъжки глас, — тук е Хенри.

— Кой?

— Хенри. Хенк. Брат ти, за бога.

— О — казах аз. Бях му се обаждал, когато се ожених, но оттогава не бях го виждал или чувал. Беше ми писал два пъти, за да ми съобщи, че бизнесът му все още изглежда обещаващ, което приех като означаващо почти фалит. — Как си?

— Добре, добре — каза той бързо. — Слушай, Дъг. Трябва да те видя. Днес.

— Днес ужасно съм зает, Хенк. Не може ли…

— Не търпи отлагане. Виж какво, аз съм в Ню Йорк. Можеш да дойдеш тук за два часа…

Въздъхнах. Надявах се, че не се чу.

— Не е възможно, Хенк — казах аз.

— Окей. Аз ще дойда там.

— Аз наистина съм претрупан…

— Все ще трябва да обядваш, нали? — каза той с упрек. — Господи, можеш да отделиш един час на две години за брат си, нали?

— Разбира се, Хенк — казах аз.

— Мога да пристигна на обяд. Къде да те намеря?

Казах му името на един ресторант в Ийст Хамптън и му обясних как да отиде там.

— Отлично — каза той.

Затворих. Този път въздъхнах шумно.

Качих се горе и се облякох.

Ивлин тъкмо се измъкваше от леглото и я целунах за добро утро. Като по чудо не беше кисела в този час.

— Миришеш на солено — прошепна тя, когато беше в ръцете ми. — Възхитително солено. — Аз я шляпнах нежно отзад и й казах, че съм зает на обяд, но ще й се обадя по-късно да й кажа как вървят нещата.

Докато карах към Ийст Хамптън реших, че мога да дам на Хенк десет хиляди долара. Най-много десет хиляди. Бих искал да беше избрал друг ден да ми се обади.

* * *

Фабиан бродеше из галерията, като тук-там леко докосваше картините, за да ги изправи, въпреки че на мен ми изглеждаха абсолютно изправени. Момичето от Сара Лоурънс, което бяхме наели за лятото, изваждаше чашите за шампанско от кашоните и ги подреждаше на импровизираните маси, които бяхме сложили в единия край на хамбара. Шампанското щеше да се поднася след обяда от доставчика, когото Фабиан беше наел. Двете картини от нашата всекидневна бяха на стените. Фабиан беше поставил малки червени етикетчета „продадени“ на тях.

— За да се строшат ледовете — обясни той. — Никой не обича да купува пръв. Трикове има във всяка търговия, момчето ми.

— Не знам какво бих правил без теб — казах аз.

— Нито пък аз — каза той. — Слушай, аз мислих много.

Познах тона. Идваше с нова схема.

— Какво е този път? — попитах аз.

— Подценихме нещата — каза той.

— Мисля, че приключихме с този въпрос.

Бяхме прекарали цели дни в обсъждане на цените. Бяхме се установили на хиляда и петстотин долара за най-големите картини и между осемстотин и хиляда за по-малките.

— Знам, че говорихме за това. Но много смъкнахме мерника. Бяхме прекалено скромни. Хората ще помислят, че нямаме никакво реално доверие в човека.

— Какво предлагаш?

— Две хиляди за големите. Между хиляда и двеста и хиляда и петстотин за малките. Това ще покаже, че сме сериозни.

— Ще издухаме навън гордите собственици на трийсет картини на Анджело Куин — казах аз.

— Повярвай на инстинкта ми, момче — каза Фабиан величествено.

— Ние наистина днес ще означим върху картата нашия приятел.

— Много е добре, че той няма да бъде тук довечера — казах аз.

— Би припаднал.

— Жалко, че младежът няма да дойде. След подстригване и избръсване той би бил много привлекателен. Полезен за дамите любителки на изкуството. — Фабиан беше предложил на Куин да му плати пътя от Рим до изложбата, но Куин отговорил, че още не е приключил с рисуването на Америка. — Така че — каза Фабиан — спираме се на две хиляди, така ли?

— Щом казваш — отговорих аз. — Ще се крия в тоалетната всеки път, когато някой попита за цената.

— Дързостта е всичко, скъпо момче — каза Фабиан. — Шансовете са на наша страна. Бях на едно парти снощи и художественият критик на The Times беше там. Дошъл е за уикенда. Обеща да надникне довечера.

Усетих, че нервите ми се опъват. Куин беше получил само два реда в един италиански вестник за изложбата си в Рим. Бяха положителни, но все пак бяха два реда.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — казах. — Защо аз не знам?

— Човекът ще бъде стъписан — каза Фабиан уверено. — Само погледни наоколо. Този стар хамбар положително сияе.

Бях гледал картините толкова упорито и толкова продължително, че вече нямах никаква реакция към тях. Ако беше възможно, щях да отида на най-далечния край на острова, в Монтаук Пойнт, и щях да стоя там и да гледам Атлантическия океан, докато цялата работа приключи.

Чу се позвъняване зад нас и чух момичето да казва:

— О, боже.

Обърнах се и видях, че тя беше изпуснала една чаша и беше я счупила. Предположих, че нямат курсове по подреждане на чаши за шампанско в Сара Лоурънс.

— Не съжалявайте, скъпа — каза Фабиан, като помагаше да съберат парчетата. — Това е щастливо предзнаменование. Всъщност се радвам, че го направихте. То ми напомни, че имаме изстудена бутилка вино в хладилника.

Момичето признателно се усмихна на Фабиан. През трите седмици, които беше работила с нас, той беше я спечелил напълно. Когато аз говорех с нея, тя изглеждаше така, сякаш се мъчи да долови слабо послание, предавано през дебела стена.

Фабиан отиде в малката стая, която бяхме оградили за офис, и донесе бутилката шампанско. Беше настоявал да поставят в стаята хладилник като съществена част от мебелировката на галерията.

— Ще се изплати още първата седмица — казваше той, докато обясняваше на работниците къде да го инсталират.

Гледах го как опитно маха фолиото и развива тела.

— Майлс — казах аз, — току-що съм закусвал.

— Какво по-добро време от това, старче. — Тапата подскочи. — Това е голям ден. Трябва да се отнасяме към него с пределна грижовност. — Бях открил, че животът му беше препълнен с големи дни.

Той наля шампанско на момичето и мен. Вдигна своята чаша.

— За Анджело Куин — каза той. — И за нас.

Пихме. Сетих се за всичкото шампанско, което бях изпил, откакто срещнах Майлс Фабиан, и поклатих глава.

— О, Дъглас — каза той, като отново напълни чашата си — почти бях забравил. Една друга от нашите инвестиции ще бъде представена тук тази вечер.

— Коя инвестиция?

— На партито снощи имахме известна гостенка. — Той се изсмя при спомена. — Присила Дийн.

— О, боже мой — възникнах аз. Голяма част от лавината упреци към нашия филм бяха насочени към водещата женска фигура. Нейните снимки гола и в най-предизвикателни пози бяха се появили в две национални списания. Тълпи я следваха по улиците. Тя беше освирквана от част от студийната публика, когато се появяваше в телевизията. Това беше прибавило нещо към доходите от филма, но се съмнявах какво ще направи за репутацията на Куин. — Не ми казвай, че ти си я поканил тук тази вечер.

— Разбира се — каза Фабиан спокойно. — Ще бъде във всички вестници. Не се тревожи, Добро сърце. Аз я дръпнах настрана и й казах, че нейната — хм — нейната връзка с нас трябва да остане строго пазена тайна. Закле се в главата на майка си. Дора — каза той, — знаеш, че всичко, което говорим тук, никога никъде не бива да се повтаря.

— Разбира се, мистър Фабиан. — Тя изглеждаше объркана. — Аз наистина не разбирам. Коя е Присила Дийн?

— Непристойна жена — каза Фабиан. — Радвам се да видя, че не ходиш на кино и не четеш мръсни списания.

Допихме бутилката шампанско без повече тостове.

* * *

Хенри ме чакаше, когато отидох в ресторанта малко след дванайсет. Не беше сам. До него на пейката седеше много хубава млада жена с дълга кестенява коса. Той стана, когато се приближих до масата и топло ми стисна ръката. Не носеше очила, зъбите му бяха поправени и равни, беше с тен и много здрав вид и бе напълнял. Беше си боядисал косата и можеше да мине за човек на трийсет.

— Дъг — каза той, — искам да те запозная с моята годеница. Маделин, брат ми.

Ръкувах се с дамата, като потиснах въпросите си.

— Хенк ми е говорил толкова много за вас — каза Маделин. Имаше нисък приятен глас.

Седнах срещу тях. Забелязах, че на масата нямаше никакви питиета.

— Маделин никога не е била тук — каза Хенри, — и мислеше, че би било добре да поразгледа.

— Аз наистина исках да ви видя — каза тя, втренчена директно в мен. Имаше големи сиви очи, които вероятно могат да бъдат сини при друго осветление. Не приличаше на жена, сгодена за мъж, който в някои кръгове имаше репутация на импотентен.

— Това трябва да се полее. Келнер… — повиках аз.

— За нас не, благодаря — каза Хенри. — Аз съм извън играта.

Звучеше малко предизвикателно, сякаш ме канеше да коментирам това. Не казах нищо.

— А пък аз никога не съм била в нея — каза Маделин.

— В такъв случай, никакви питиета — казах аз на келнера.

— Да поръчваме ли? Боя се, че имаме твърде малко време.

Маделин стана и ние с Хенри станахме с нея.

— Аз няма да обядвам с вас, джентълмени — каза тя. — Знам, че имате много да говорите. Ще се разходя, ще разгледам този хубав малък град и ще се присъединя към вас за кафето.

— Не се загубвай — каза Хенри.

Тя се засмя.

— Няма начин.

Лицето на Хенри, когато я гледаше да върви към вратата, беше странно напрегнато. Тя имаше стройни крака, хубава фигура, и походката й беше женска, но чувствена. Хенри изглеждаше като задържал дъха си, като че ли за момент беше забравил да диша.

— Свети човече — казах аз, когато вратата се затвори след нея — какво е всичко това?

— Не е ли тя нещо? — каза той, като сядахме.

— Тя е възхитително момиче — казах аз убедено. Не го казах, за да лаская нито него, нито нея. — Хайде сега, изливай.

— Ще се разведа.

Кимнах.

— Май е време, предполагам.

— Повече от време е.

— Къде са ти очилата? — попитах го аз.

Той се засмя.

— Контактни лещи. Този твой приятел, Фабиан, със сигурност ме изпрати точно при когото трябва. Предай му поздравите ми, когато го видиш.

— Можеш да го направиш сам. Току-що се разделих с него.

— Бих се радвал. Но трябва да бъда в Ню Йорк в четири часа.

— Какво правеше в Ню Йорк тази сутрин? — Някак си не ми беше минавало през ума, че би било възможно за брат ми да избяга от Скрантън.

— Там живея — каза Хенри. — Маделин има там апартамент. И бизнесът се премести в Оринджбърг. Това е само на трийсет минути от града.

Келнерът се появи с две чаши вода. Хенри поръча коктейл от скариди и бифтек. Апетитът му, както и видът му, се беше подобрил.

— Оценявам изминаването на целия този път, за да ме видиш, Хенк — казах аз — но какво беше това бързане? Защо трябваше да стане днес?

— Адвокатите искат да приключат делото днес следобед — каза той. — Работихме върху него три месеца, накрая те събраха всичко и сега не искат да дадат на другата страна време да се появи с нови възражения. Знаеш какви са адвокатите.

— Не всъщност — казах аз. — Какво дело?

— Не исках да те занимавам с него, преди да е завършено — каза той. — Надявам се, че не се сърдиш.

— Не се сърдя. Сега ако започнеш отначало…

— Казах ти, че бизнесът изглежда обещаващ…

— Да.

Виновно си спомних, че бях разглеждал думата „обещаващ“ в неговата уста като синоним на фалит.

— Е добре, оказа се, че нещата са много по-добри от това. — Той замълча, докато келнерът поставяше неговия коктейл от скариди и моята салата пред нас. Когато си отиде, Хенри каза: — Много по-добри, отколкото всеки от нас би могъл да мечтае. Някога. — Той бръкна енергично в коктейла. — Трябва да се разширим почти незабавно. Имаме над сто души в предприятието в момента. Акциите още не са в ничие управление, но цената им подскочи. Имаме шпиони от половин дузина компании, които искат да купят контролния пакет. Най-голямото предложение е от Нортърн Индъстрис. Това е огромен конгломерат. Трябва да си чувал за тях…

— Не — казах аз. — Боя се, че не съм.

Той ме погледна неодобрително, като учител ученик, който не си е написал домашното.

— Във всички случаи те са огромни — каза той. — Можеш да вярваш на думите ми. Те са хората, които могат да ни дадат знак днес. Готови са да ни предложат, тоест на нашата компания, половин милион долара. — Той се облегна назад и остави да асимилирам новината. — Грабва ли те тази цифра?

— Грабва ме — казах.

— Ще имаме парите след около два месеца — каза Хенри, като довършваше яденето си. — И нещо повече — ние, двете момчета, които дойдоха с идеята и аз — запазваме текущия контрол върху бизнеса през следващите пет години, чуй сега добре, със заплати три пъти по-големи, отколкото си плащахме сами, плюс опциите върху акциите. Ти ще бъдеш в опциите, разбира се, заедно с мен…

Бих искал Фабиан да е на този обяд. Беше материал, в който щеше да се чувства като риба във вода.

Келнерът донесе на Хенри неговия бифтек и той започна лакомо да го поглъща заедно с печен картоф и дебело намазано с масло хлебче. Много скоро щеше да се наложи да пази диета.

— Помисли си, Дъг — каза той с пълна уста, — ти вложи двайсет и пет хиляди долара. Нашата една трета от акциите ще ни донесе трийсет и три процента от половин милион. Това прави сто шейсет и шест хиляди. Твоите две трети от тях…

— Мога да смятам — казах аз.

— Това е, без да се броят опциите — каза Хенри, като продължаваше да яде. Или горещата храна, или изпяването на огромните цифри бяха причина лицето му да пламне и той се потеше. — Даже при днешната инфлация и целия този боклук…

Кимнах.

— Вързопчето е прилично.

— Бях ти обещал, че никога няма да съжаляваш, нали? — каза той рязко.

— Да, беше.

— Край на чуждите пари — каза той. Престана да яде и остави ножа и вилицата си. Погледна ме трезво. Очите му през контактните лещи бяха дълбоки и ясни. Малките червени жлебчета отстрани на носа му бяха изчезнали. — Спаси ме от удавяне, Дъг — каза той с нисък глас. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря и няма и да опитвам.

— Не опитвай — казах аз.

— Ти наред ли си? — попита той. — Имам предвид… ами всичко.

— Не може да бъде по-добре.

— Ти и изглеждаш добре, хлапе, наистина изглеждаш.

— И ти също — казах аз.

— Е добре… — Той се местеше неловко по пейката. — Решението в крайна сметка зависи от теб. То „да“ ли е или „не“?

— Да — казах аз. — Разбира се.

Той се усмихна широко и отново взе ножа и вилицата. Довърши бифтека и си поръча боровинков пай за десерт.

— По-добре да правиш някаква гимнастика, Хенк — казах аз — ако се каниш да ядеш толкова.

— Отново се залових с тенис.

— Идвай понякога насам и играй — казах аз. — Има хиляди кортове в този край на острова.

— Това ще е чудесно. Бих искал също и да се запозная с жена ти.

— По всяко време можеш да дойдеш — започнах да се смея.

Той ме погледна подозрително.

— Защо се смееш?

— Като идвах тази сутрин — казах аз, — след като ми се обади, бях решил, че като те видя няма да ти дам нито цент повече от десет хиляди долара.

За момент той изглеждаше обиден. След това също започна да се смее. И двамата се смеехме малко истерично, когато Маделин се върна в ресторанта, за да си изпием кафето заедно.

— Какъв е вицът? — попита тя, като сядаше.

— Семейна работа — казах аз. — Братски истории.

— Хенри ще ми каже по-късно — каза тя. — Той всичко ми казва. Нали, Хенри?

— Всичко — каза той.

Взе ръката й и горещо я целуна. Никога не е бил открит и демонстративен човек, но сега и това се беше променило, както виждах, заедно с очите, зъбите, апетита. Ако открадването на сто хиляди долара от мъртъв стар човек може да причини изражението, което сега виждах на лицето на Хенри, престъплението става добродетел и бих окрал още десет пъти от десет мъртъвци.

Когато ги изпратих до колата им, Маделин ми даде техния адрес.

— Трябва да дойдеш и да ни видиш скоро — каза тя.

— Ще дойда — обещах.

Никой от нас нямаше представа колко скоро ще е това.

* * *

Изложбата, уверяваше ме Фабиан, беше много успешна. По едно време имаше над шейсет коли, паркирани пред хамбара. През цялото време беше пълно, тъй като някои влизаха, други излизаха. Шампанското получи голям дял сериозно внимание, но картините също. Коментарите, които можах да дочуя в общия шум на разговорите, бяха ентусиазирани.

— Всичко е добре — ми прошепна Фабиан, когато за момент се оказахме заедно в бара.

Не видях критика от The Times, но Фабиан ми каза, че е харесал израза на лицето му. Към осем вечерта Дора беше поставила червени етикети на четири от големите картини и шест от малките.

— Феноменално — тържествуваше Фабиан, като минаваше край мен. — И много хора ми казаха, че ще дойдат пак. Колко жалко, че Лили нямаше възможност да бъде тук. Тя би се възхитила от залата. И тя обича събиранията.

Говорът му беше малко неясен. Не беше ял цял ден и през цялото време имаше чаша в ръка. Никога преди не бях го виждал да пие. Никога не мислех, че може да се напие.

Ивлин изглеждаше малко изумена от всичко това. Доста от гостите бяха от театъра и киното и имаше четири-пет добре известни писатели, които тя позна, но никога не беше срещала. Във Вашингтон сенаторите и посланиците, които познаваше, никога не бяха й правили впечатление, но този свят беше нов за нея и езикът й почти се връзваше, когато трябваше да говори с мъж, от чиято книга се възхищава, или с актриса, която я е развълнувала на сцената. Намирах това за предизвикваща любов слабост.

— Твоят приятел Майлс — ми каза тя, като клатеше глава. — Той познава всички.

— Ти не го познаваш дори наполовина — казах аз.

Ивлин трябваше да си отиде рано, защото беше обещала на Анна свободна вечер.

— Моите поздравления, скъпи — каза, когато я изпратих до колата й. — Беше великолепно. — Тя ме целуна и каза: — Ще те чакам.

Нощният въздух бе прохладен след горещината на препълнената галерия и аз постоях навън няколко минути, като се наслаждавах на прозрачния, бездимен вечерен въздух. Видях голям „Линкълн Континентал“ да влиза в алеята и Присила Дийн излезе от него с двама изящни млади мъже. Мъжете бяха във вечерни костюми, а Присила носеше дълга черна рокля с яркочервена пелерина, метната на голите й рамене. Не ме видя и аз не мислех, че трябва да отида да я поздравя. Внимателно ги последвах в галерията. Имаше кратко утихване, когато тя влезе в помещението и всички очи се обърнаха към нея, но разговорите бързо се възстановиха до нормалната си височина. Групата беше любезна и с добри маниери, и аз си помислих, че повечето хора тук, като Дора, не са от тези, които посещават кина от този тип, в които се прожектира „Спящият принц“, и не са абонати на списанията, в които Присила Дийн, гола, беше така релефно показана.

Самият Фабиан я придружи до бара. Не я видях да погледне поне една картина. Минаваше десет, когато другите гости бяха си отишли, и тя беше сама в бара. Пияна. Много пияна. Докато още имаше около дузина посетители в залата, двамата млади мъже се мъчеха да я убедят да си тръгне.

— Очакват ни за вечеря, скъпа Приси — каза единият. — Вече закъсняхме. Хайде. Моля те.

— По дяволите вечерята — каза Присила.

— Ние трябва да отидем — каза другият млад човек.

— Вървете — каза Присила, като се опираше на стойката. Наметката й беше паднала на пода и една щедра част от горната половина на тялото й беше на показ. — И вие вървете по дяволите. Днес аз съм любител на изкуствата. Педерасти. Моят стар приятел от Париж, Майлс Фабиан, ще ме заведе вкъщи. Нали, Майлс?

— Разбира се, скъпа — каза Фабиан без ентусиазъм.

— Той е стар човек, но, о, ла, ла — каза Присила. — Надин Боньор разпространи това от Паси до Венсен. Шестица за постижението. Très bien. Това е френски, педерасти.

По това време и последните гости бяха си отишли. Мълчаливо благодарях, че Присила пристигна на сцената късно и че Ивлин трябваше да си отиде рано, за да гледа бебето. Дора беше зяпнала Присила с разширени очи и отворена уста. Когато бяхме разговаряли с нея, преди да я наемем, беше казала, че търси спокойна, чиста работа, където би могла да чете. Избягвах очите на Фабиан.

— Стига сте висели наоколо, лайна такива — каза Присила на младите мъже. — Не мога да понасям да ми висят на главата.

Младежите се спогледаха и свиха рамене. Те възпитано казаха „Лека нощ“ на Фабиан и мен, и ни заявиха, че много са харесали картините.

— Впрочем — каза по-старият от двамата, — ние не сме хомосексуалисти. Братя сме.

Те излязоха с достойнство и след минута чух „Линкълн Континентал“-ът да стартира и тръгва.

Фабиан се наведе да вдигне наметката на Присила от пода. Той леко се олюля и едва не падна, но бързо се съвзе. Сложи наметалото на раменете на Присила.

— Време е да си легнеш, скъпа — каза той, — аз не би трябвало да карам в това състояние. — Поне, помислих си аз с благодарност — не е отишъл толкова далече, че да не разбира това. — Но Дъглас ще ни закара кротко и бавно.

— Твоето състояние — изсмя се Присила дрезгаво. — Знам какво ти е състоянието, стар пръч. Целуни ме, татенце. — Тя протегна ръка.

— В колата — каза Фабиан.

Присила се държеше за масата.

— Няма да мръдна, докато не си получа целувката — каза тя.

С изпълнен с неудобство поглед към Дора, която беше се отдръпнала към стената, Фабиан се наведе и целуна Присила. Тя избърса устата си с опакото на ръката и си размаза червилото.

— Чувала съм, че можеш да го правиш по-добре — каза тя. — Какво става? Липсва ти практика? Може би трябва да се върнеш във Франция. — Остави Фабиан да я заведе до вратата.

— Дора — извика Фабиан назад, — угаси светлината и заключи. Ще изчистим утре.

— Да, мистър Фабиан — прошепна Дора.

Оставихме я там, неподвижна, гипсирана до стената, когато излязохме.

Присила настояваше да седне между нас на предната седалка.

— Ще се гушнем — каза тя.

Беше разляла шампанско на роклята си и миризмата беше неприятна. Отворих си прозореца, преди да включа запалването.

— Сега, скъпа — каза Фабиан — къде си отседнала?

— Спрингс — каза Присила. — Така е. Спрингс.

— Къде точно е Спрингс, мила? — каза търпеливо Фабиан. — По кой път?

— От къде по дяволите ще знам, по кой път? — каза Присила. — Просто карайте. Ще ви покажа пътя.

— Как се казват хората, с които си? Можем да им се обадим и те ще ни насочат. — Фабиан говореше като полицай, който се мъчи да получи информация от дете, което се е загубило на многолюден плаж. — Положително трябва да знаеш имената на хората, с които си отседнала.

— Разбира се, че знам. Леви, Коен, Мак Махон, нещо такова. Кой го е грижа? Банда глупаци. — Присила се наведе и включи радиото. Музиката от „Мостът над река Куей“ гръмна в колата. — Хайде, мистър Непорочен — каза ми тя сърдито — накарай тая щайга да тръгне. Надявам се, че знаеш къде е Спрингс.

— Тръгвай за Спрингс — каза Фабиан.

Потеглих. Но две минути след като минахме покрай табелата „Добре дошли в Спрингс“, знаех, че ще бъде невъзможно да намерим къщата, която Присила беше ощастливила с присъствието си този уикенд. Забавях на всеки разклон и кръстопът и всяка къща, край която минавахме, но Присила само казваше:

— Не, не е това.

Колкото и пари да печелехме от „Спящия принц“, мислех си аз, докато карах, не си струваха това преживяване.

— Само си губим времето — каза Присила. — Дойде ми идея. Имам две приятелки в Куог. На плажа. Можеш поне да намериш Атлантическия океан в Куог, нали? — Тя не дочака отговор. — Те са фантастични. Истински хипарки. Ще ги харесате много. Хайде да отидем в Куог и да си направим купонче.

— Куог е на цял час път от тук — каза Фабиан. В гласа му имаше голяма умора.

— Значи на един час. Какво от това? — попита Присила. — Нека се позабавляваме.

— Ние имахме много тежък ден — каза Фабиан.

— Кой не е имал? — каза Присила. — Напред към Куог.

— Може би утре вечер — каза Фабиан.

— Педерасти — каза Присила.

Карахме през гора по малък тъмен път, който не познавах, и не знаех как мога да се прибера в града, без да скитам с часове по Хемптъните. Почти бях решил да се опитам да се върна в Ийст Хамптън, да намеря стая в хотел за Присила и да я стоваря на страничната пътека, когато фаровете ми осветиха кола, спряла встрани на пътя, с вдигнат капак и двама души, наведени над мотора. Спрях колата и попитах:

— Бих искал да знам дали можете да ми кажете къде…

Внезапно осъзнах, че се намирам пред дулото на пистолет.

Двамата мъже бавно приближиха към колата. Не можех да видя лицата им в тъмнината, но забелязах, че носят кожени сака и рибарски каскети с дълги козирки.

— Имат пистолет — прошепнах на Фабиан през Присила, която усетих гипсирана до мен.

— Вярно е, братче — каза човекът с пистолета. — Имаме пистолет. Сега слушайте внимателно. Оставете ключа на мястото му, защото ще вземем на заем колата ви. И излезте. Тихо и кротко. И старият момък също. Той излиза от своята страна. Също тихо и кротко. И оставяте дамата в колата. Ние и нея взимаме за малко на заем.

Чух Присила да диша тежко, но остана абсолютно неподвижна. Човекът отстъпи крачка назад, когато отворих вратата и излязох. Другият отиде откъм Фабиан. Чух го да му казва:

— Отивай там при твоя приятел.

Фабиан заобиколи и дойде при мен. Дишаше тежко.

Тогава Присила започна да пищи. Беше най-високият, най-пронизителен писък, който някога бях чувал.

— Накарай кучката да млъкне — извика човекът с пистолета на своя партньор. Присила още пищеше, но лежеше по гръб с глава на волана и риташе човека, който се опитваше да хване краката й.

— За бога — каза човекът с пистолета.

Той се придвижи малко, сякаш щеше да опита да хване Присила откъм страната на шофьора. Пистолетът му се наведе малко и Фабиан се хвърли към него. Вдигна се страшен шум, когато пистолетът гръмна. Чух, че Фабиан изхърка, когато скочих върху човека, като смъквах ръката с пистолета надолу. Съвместното ни тегло му дойде много и той падна назад, като пистолетът изтрака на паважа. Присила още пищеше. Сграбчих пистолета точно в момента, когато вторият мъж дойде пред колата в светлината на фаровете. Стрелях по него и той побягна в гората. Мъжът с пистолета се отдалечаваше, като пълзеше на ръце и крака, и аз стрелях по него. Той скочи и побягна в тъмнината. Присила още пищеше.

Фабиан лежеше на улицата по гръб, като държеше гърдите си с двете ръце. Дишаше с продължителни неритмични вдишвания. Светлината на фаровете слабо се отразяваше от повърхността на пътя.

— Мисля, че е най-добре да ме закараш в болница, старче — каза той с дълги паузи между думите. — Бързо. И кажи на Присила да спре да врещи.

Опитах да вдигна Фабиан колкото може по-внимателно и да го кача на задната седалка, когато усетих светлина на фарове зад себе си.

— Съжалявам — казах на Фабиан, който беше само наполовина в колата. — Някой идва.

Взех пистолета и застанах между Фабиан и идващата кола. Присила беше спряла да пищи и диво хълцаше на предната седалка, като побъркано криеше главата си зад арматурата. Не знаех, кое беше по-лошо — пищенето й или това.

Когато колата приближи, видях, че е полицейска. Изпуснах пистолета, който държах. Колата спря и двама полицаи изскочиха с револвери в ръцете.

— Какво става тук? — грубо попита единият.

— Бяхме нападнати. От двама души. Те са някъде из гората. Стреляха в приятеля ми. Трябва да го закараме в болница веднага.

— Чий е този пистолет? — попита полицаят, като се наведе и го взе от мястото му в краката ми.

— Техен.

— Скочихте върху въоръжен човек? — попита полицаят невярващо.

— Не аз — отговорих. — Той.

Полицаят ми помогна да качим Фабиан на седалката, докато колегата му, слаб с очила, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде полицай, отиде да провери колата с вдигнатия капак, в която двамата нападатели ровеха, преди ние да приближим.

— Точно това е колата — каза той. — Ние я търсехме. Открадната е миналата нощ в Монтаук. Получихме описанието й от една бензиностанция в Три Майл Харбър. Имате късмет.

— Голям късмет — казах аз.

Той погледна с любопитство към Присила, която още си удряше главата в арматурата, но не каза нищо.

— Следвайте ни — каза. — Ще ви заведем в болницата.

След мигащите светлини на полицейската кола и при включена сирена бързахме по тъмните пътища. Видях, че по друг път дойде една, после и друга полицейска кола, които летяха към мястото на нападението. Вероятно им бяха съобщили по радиото от колата пред нас.

* * *

Операцията траеше с часове. Фабиан изгуби съзнание преди да стигнем в болницата в Саутхемптън. Интернист беше погледнал Присила и я сложи да спи със силно приспивателно. Седях във фоайето на корпуса за бърза помощ като се опитвах да отговарям на въпросите на полицаите за това как изглеждаха нападателите, последователността на събитията, какво правехме на пътя по това време, коя е дамата, мисля ли, че съм улучил единия или и двамата от тях, когато стрелях. Беше трудно да се подредят нещата. Съзнанието ми беше вцепенено, пренаситено. Беше трудно да накарам полицаите да разберат коя е Присила Дийн и как така не знаем къде живее. Те бяха безупречно учтиви и неподозрителни, но упорито задаваха едни и същи въпроси по слабо различен начин, като че ли случилото се не би могло да стане точно така, както го разказвам. Обадих се на Ивлин в момента, в който вкараха Фабиан в операционната, и й казах, че с него се е случило произшествие, но аз съм наред, да не се безпокои. Казах й, че ще й разкажа подробностите, когато се прибера вкъщи.

Беше около полунощ, когато младият полицай се върна от телефона и ми каза, че двамата мъже са се предали.

— Не сте улучили никой от тях. — Той не успя да скрие усмивката си, когато каза това. Трябваше на сутринта да отида в полицията, за да ги идентифицирам. — Също и дамата — прибави той.

Когато изкараха Фабиан от операционната, той изглеждаше спокоен и умиротворен. Докторът, в своя зелен халат и маска, която сега висеше на шията му, изглеждаше сериозен, когато сваляше гумените си ръкавици.

— Не е добре — каза той. — Ще знаем по-сигурно след двайсет и четири часа.

— Двайсет и четири часа — казах глухо аз.

— Той ви е добър приятел? — попита докторът.

— Много добър приятел.

— Къде е получил този дълъг белег на гърдите и корема?

— Белег? Никога не съм виждал белег — примигнах аз. — Винаги съм го виждал само облечен.

— Трябва да е било нещо страхотно — каза докторът. — Прилича на шрапнел. Бил ли е ранен през войната? — Докторът също беше млад, на не повече от трийсет и две — трийсет и три години, и се питах какво ли знае той за войните.

— Да — казах аз — участвал е във войната. Но никога не ми е казвал, че е бил ранен.

— Човек се учи, докато е жив — каза докторът рязко. — Лека нощ.

Когато излязох от болницата, ослепи ме светкавица и аз се свих. Но беше само фотограф, който ме снимаше. Чакай до утре, приятелю, когато заведат скъпата Присила Дийн в полицията. Тогава ще има какво да снимаш.

Карах към къщи бавно, пътят несигурно се размазваше пред мен. Ивлин ме чакаше горе и двамата изпихме по чаша скоч, когато седнахме в кухнята и й разказах цялата история на вечерта. Когато свърших, тя каза:

— Тая жалка жена. Бих могла да я удуша със собствените си ръце.

25

На сутринта случката беше във вестниците на Лонг Айлънд със снимката ми. И, разбира се, с тези на Присила. Преди да отида в полицията се обадих в болницата и ми казаха, че Фабиан удобно си почива. Вероятно бих могъл да го посетя за няколко минути по-късно тази сутрин. Присила пристигна в полицията точно преди мен без униформени придружители. Трябва да имаше поне десетина фотографи, които ни чакаха. Вътре и двамата познахме двамата мъже, макар че как Присила е могла да види как изглеждат в тъмната кола, с всичките й писъци и блъскане, беше над възможностите ми да разбирам. Всъщност те бяха направили самопризнания, така че разпознаването им беше чиста формалност.

Двамата мъже изглеждаха безобидни на дневна светлина. Фактически не бяха мъже. Никой от тях не изглеждаше на повече от осемнайсет, кльощави и изплашени, с юношески пъпки и престорено твърди устни, които трепереха, когато полицаите се обръщаха към тях. Пънкари, нарече ги презрително моят приятел полицаят. Беше трудно да се повярва, че само преди няколко часа те бяха застреляли човек, бяха се опитали да убият мен и аз бях се опитал да убия тях.

Когато напусках сградата, фотографите се опитваха да ме накарат да позирам с Присила, но аз просто продължих да вървя. Беше ми дошло до гуша от Присила Дийн.

* * *

Преди да вляза при Фабиан говорих с доктора. Беше оптимистично настроен.

— Излезе от операцията много по-добре, отколкото очаквах, мисля, че след време ще се оправи.

Фабиан лежеше неподвижно на акуратно оправеното легло, с тръбички, които отиваха в ръката му и някъде под завивките на гърдите му. Стаята беше слънчева и изпълнена с миризмата на прясно окосена трева през отворения прозорец. Той се усмихна изнурено, когато приближих и вдигнах ръката си за поздрав.

— Току-що говорих с доктора — казах аз, като придвижих стол до леглото, — и той каза, че ще се оправиш.

— Радвам се да чуя това — каза той. Гласът му беше съвсем слаб. — Представи си да умреш, за да спасиш честта на Присила Дийн. — Той леко се засмя. — Това, което трябваше да направим, беше да я предоставим на тези две момчета. — Той отново се засмя със слаб поскърцващ смях. — Можеха да отидат заедно в Куог и да си устроят адска нощ.

— Кажи ми, Майлс — казах аз — какво те прихвана да се хвърлиш към тоя проклет пистолет?

Той леко поклати глава върху възглавницата.

— Кой знае? Инстинкт? Моята способност да преценявам размазана от пиенето? Може би беше мъничко от стария Лоуъл, Масачузетс, което се показа навън.

— Намирам, че това обяснение е добро колкото всяко друго — казах аз. — Докато сме още на темата, докторът каза, че имаш огромен белег през гърдите и корема. Къде си го получил?

— Спомен от предишен ангажимент — каза той. — Предпочитам да не говоря за това точно сега, ако нямаш нищо против. Ще ми направиш ли услуга?

— Разбира се.

— Ще се обадиш ли на Лили да я помолиш ако е възможно да дойде за няколко дни? Мисля, че старата Лили ще ми подейства много добре.

— Ще й се обадя днес.

— Добро момче. — Той въздъхна. — Беше хубава вечер вчера. Всички тези любезни хора. Трябва да пратиш телеграма на Куин и да го поздравиш.

— Ивлин прави това в момента — казах аз.

— Внимателна жена. Изглеждаше много хубава снощи. — Аз се надигнах. — Не си отивай още — каза той. — Мисля, че има бележник и писалка в онова чекмедже. Би ли ми ги подал, моля те?

Отворих чекмеджето и му подадох бележника и писалката. Пишеше бавно и трудно. Откъсна горния лист на бележника и ми го подаде.

— Никой не знае какво ще стане, Дъглас — каза той — така че аз… — Той спря, като че ли трудно намираше думите. — Бележката в ръцете ти е до частната банка в Цюрих. Аз имам там отделна сметка, освен общата. Номерът й е тук. И моят подпис. Опитвам се да ти кажа, че от време на време аз… аз, е добре, отклонявах по някоя незначителна сума. Да го кажа открито, Дъглас, мамех те. Тази бележка ще ти възстанови парите.

— О, боже — казах аз.

— Предупредих те още в началото — каза той. — Не минавам за очарователен човек.

Потупах го леко по главата.

— Това са само пари, приятелю — казах аз. — Останалото си заслужаваше.

В очите му се появиха сълзи.

— Само пари — каза той. После се засмя. — Тъкмо си мислех, че е добре, че ме застреляха. Иначе всички щяха да мислят, че поканването на Присила Дийн е само с рекламна цел.

Сестрата влезе и ме погледна строго и аз станах да си вървя.

— Не пренебрегвай магазина — каза Фабиан на прощаване.

* * *

Лили пристигна на следващия ден следобед. Срещнах я на летище Кенеди, за да я закарам до болницата. Тя беше хубаво облечена за път, в същото кафяво палто, което помнех от Флоренция. Беше стегната и спокойна, докато карах бързо на изток по шосето. Но пушеше цигара след цигара. Трябваше да спра пред една будка и да й купя още две кутии. Казах й, че докторът вярва, че Фабиан ще може да се справи. Тя само кимна.

— Докторът каза също — наруших мълчанието аз, когато минахме Ривърхед — че Майлс има огромен белег през гърдите и стомаха. Приличало му на шрапнел. Знаеш ли нещо за това? Попитах Майлс, но той ми каза, че предпочита да не говори за това.

— Виждала съм го, разбира се. Още първия път, когато легнахме заедно. Изглеждаше почти засрамен от него. Като че ли по някакъв начин го принизяваше. Той е суетен за тялото си, както знаеш. Заради това никога не ходеше да плува и винаги носеше риза и връзка. Не съм го разпитвала за белега, но след време сам ми каза. Той е бил летец — изтребител — предполагам, че ти е казвал това…

— Не — казах аз.

Тя се усмихна леко през цигарения дим.

— Той е велик по отношение на избрана информация за избрани хора, нашият Майлс. Е добре, бил е пилот. Трябва да е бил много добър пилот. Научих от стари мои американски приятели, които са го познавали, че е получил почти всички възможни ордени, които едно благодарно правителство може да даде. — Устните й се свиха иронично. — През зимата на четиридесет и четвърта го изпратили със задача над Франция. Била смешна, безнадеждна задача в невъзможно лошо време, както ми каза той. Нямаше да знам нищо за това, разбира се, но за такива неща съм склонна да му вярвам. Той каза, че неговият командир, подполковник, е бил тъп, убийствен търсач на слава. Не съм много по войните, но имам някаква представа какво значи това. Така или иначе той и най-добрият му приятел били свалени над Па дьо Кале. Приятелят му бил убит. Майлс бил пленен от германците. Те се грижели за него по славния немски начин. От там е белегът. Когато накрая болницата, в която е лежал, била разрушена, той е тежал четиридесет и няколко килограма. Този голям човек. — Тя пуши мълчаливо още известно време. — Тогава е решил, че е внесъл своята последна лепта за човечеството. Това обяснява донякъде начина, по който живееше. Или не?

— Донякъде — казах аз. — Вярваш ли на оная английска пиеса, за която разправяше?

— Разбира се, че не. Ние се смеехме над нея. Аз го обучавах на британизми. Ти участваш в немалко сделки с него, нали?

— Малко — казах аз.

— Помниш ли, че те предупредих за него, когато става дума за пари?

— Помня.

— Мамил ли те е?

— Малко.

Тя се изсмя.

— И мен — каза тя. — Скъпият стар Майлс. Нечестен човек, но пълен с радост от живота. И дава радост на другите. Не аз трябва да го кажа, но може би второто е по-важно от първото. — Тя запали нова цигара. — Трудно е да си представя, че умира.

— Може би няма да умре — казах аз.

— Може би.

До болницата повече не говорихме.

— Мисля, че искам да вляза сама — каза Лили, когато спирах пред хубавото здание от червени тухли.

— Разбира се — казах аз. — Ще оставя нещата ти в хотела. И ще си бъда вкъщи, ако ти потрябвам.

Целунах я и гледах как влиза в болницата, облечена в хубавото кафяво палто.

Беше вече тъмно, когато се прибрах вкъщи. Пред къщата стоеше непозната кола. Още репортери, помислих с отвращение, докато крачех по чакълената пътечка. Колата на Ивлин не беше в гаража и помислих, че Анна е въвела посетителя в къщата. Отворих вратата с моя ключ. Във всекидневната седеше мъж и четеше вестник.

Той стана, когато влязох.

— Мистър Граймс?

— Да.

— Позволих си да вляза и да ви почакам тук — каза той любезно. Беше слаб, приличащ на учен човек с пясъчна коса. Беше спретнато облечен в лек тъмносив летен костюм с бяла риза и тъмна връзка. Не приличаше на репортер. — Името ми е Ванс — каза той. — Адвокат съм. Идвам тук от страна на клиент. Дойдох за сто хиляди долара.

Отидох до страничния шкаф, където беше уискито, и си налях чаша.

— Искате ли едно? — попитах аз.

— Не, благодаря.

Взех си чашата и седнах в един фотьойл срещу Ванс. Той остана прав, стегнат, с дребни кости, незаплашващ, домашен тип човек.

— Чудех се кога ще дойдете — казах аз.

— Отне ми известно време — каза той.

Гласът му беше сух, нисък и издаващ образование. Би отегчил слушателя си много скоро.

— Не беше лесно да ви открием. За щастие… Той направи леко движение с вестника. — Вие сте направили от себе си нещо като герой тук.

— Така изглежда — казах аз. — Няма добра причина да блестиш в един гаден свят.

— Точно така — каза той.

Огледа стаята. От детската стая се чу бебешки плач.

— В хубаво място сте попаднали. Харесвам гледката.

— Да — казах аз. Бях страшно уморен.

— Моят клиент ми каза да ви предам, че ви оставя три дни да предадете парите. Не иска да бъде неразумен.

Кимнах. Даже това ми струваше усилие.

— Ще бъда в хотел „Блекстоун“. Освен ако предпочитате „Свети Августин“. — Той се усмихна като череп.

— „Блекстоун“ ще свърши работа — казах аз.

— В същото състояние, в което бяха намерени моля — каза Ванс. — В стодоларови банкноти.

Кимнах отново.

— Добре — каза той. — Мисля, че всичко, което трябва, е направено. Трябва да си тръгвам.

Той спря на вратата.

— Не ме попитахте кого представлявам — каза той.

— Не.

— И така е добре. И без това нямаше да ви кажа. Все пак, мога да ви кажа, че вашето… вашето бягство… си имаше добрите страни. Може би ще облекчи мъката от необходимостта да върнете парите ако знаете, че то спаси няколко издигнати личности… много издигнати личности от значителни затруднения.

— Това ми оправя деня — казах аз.

* * *

Беше девет часа, когато стигнах с асансьора в зданието с апартаменти на източната Петдесет и втора улица. Казах на Анна да предаде на мисис Граймс, че внезапно са ме извикали в града по работа и ще отсъствам ден-два. Можех да се обадя на Ивлин в кантората й, но не исках да ми се налага да обяснявам каквото и да било.

Хенри ме въведе в апартамента. Хванах го точно когато вече почти излизаше. Той и Маделин имаха билети за театър, но когато казах, че трябва да ме почака, само каза:

— Ще си бъда вкъщи.

Изглеждаше разтревожен, когато ми отвори. Маделин беше във всекидневната, облечена като за вечерно излизане в Ню Йорк. Тя също изглеждаше разтревожена.

— Може би е по-добре да поговорим насаме, Хенк — казах аз.

Но той поклати глава.

— По-добре тя да остане, ако не възразяваш.

— Добре — казах аз. — Няма да ви бавя. Трябват ми сто хиляди долара, Хенк. В стодоларови банкноти. Нямам време да ги събирам от Европа, а и нямам толкова там. Имам само три дни. Можеш ли да ми ги намериш за три дни?

Хенри внезапно седна. Дотогава стоеше в средата на стаята. Потърка очите си с опакото на ръката си с жест, който му беше останал от детството.

— Да — каза той почти нечуто. — Някак си ще успея. Разбира се.

* * *

Отне само два дни.

Поисках стаята на Ванс от фоайето на хотела. Беше там.

— Ще се кача — казах аз. Държах тежкия куфар в едната си ръка, а слушалката в другата.

— Прекрасно — каза той.

Чаках, докато броеше банкнотите. Правеше го бавно и грижливо. Не попитах Хенри къде е намерил парите и той не ми каза.

— Това е — каза Ванс, след като намъкна ластичето на последната пачка банкноти. — Благодаря.

— Можете да запазите чантата — казах аз.

— Много мило от ваша страна. — Той ме изпрати до вратата.

Карах бързо. Исках да надникна в болницата, преди да стане прекалено късно за посещения. Бях се обаждал след обяд и бях говорил с Лили. „Фабиан си почива спокойно“, беше казала тя. Исках да му кажа, че човекът беше дошъл, както той беше предсказал, и беше поискал сто хиляди долара, и че аз съм ги намерил и съм му ги дал.

Когато влязох в болницата, сестрата на входа ми каза:

— Боя се, че закъсняхте, мистър Граймс. Мистър Фабиан почина в четири часа следобед. Опитахме да ви намерим, но…

— Няма нищо — казах. Бях леко изненадан от това колко спокойно звучеше гласът ми. — Лейди Абът горе ли е?

Сестрата поклати глава.

— Струва ми се, че мисис Абът напусна града. — Даже в такъв момент нейното американско недоверие към титлите не й позволи да каже лейди Абът. — Тя каза, че няма какво повече да прави тук. Мислеше, че ще успее да вземе нощния самолет за Лондон.

Кимнах.

— Много умно — казах аз. — Лека нощ, сестра. Ще бъда тук сутринта да направя необходимото.

— Лека нощ, мистър Граймс — каза тя.

Карах бавно към Ийст Хамптън. Сега нямаше за къде да бързам. Не исках да се прибирам вкъщи точно сега. Отидох при хамбара, сега тъмен, с новонарисуван надпис „Галерия Саут Форк“ с малки, скромни букви над вратата.

— Не пренебрегвай магазина — беше казал Фабиан.

Извадих връзката с ключовете и отворих вратата. Седнах на пейка по средата на помещението, без да паля светлините, и мислех за веселия, нечестен, белязан, умеещ човек, който беше умрял днес и който според подписания през онзи кишав ден договор в кантората на адвоката в Цюрих сега ме беше оставил свободен и абсурдно богат. Сълзите ми потекоха бавно.

Станах от пейката, отидох при ключа и запалих светлините. След това застанах в средата на стаята и загледах картините от скитанията на бащата на Анджело Куин, които грееха на стените.