Ищван Велнер
Тиеполо, Каналето, Гуарди (1)

Предговор

В края на Средновековието и през епохата на Възраждането Венеция е не само богат търговски град, а и мощна морска държава и играе важна роля в политическия живот на Европа. Същевременно тя е и център на изкуствата, който през 15 и главно през 16 век може да се гордее с именити художници, заемащи челно място дори сред най-големите майстори на италианския Ренесанс. Достатъчно е да споменем имената на Белини, Джорджоне, Тициан, Тинторето и Веронезе. През 18 век военното и политическото значение на Венеция намалява, но в областта на изобразителните изкуства — и особено на живописта — с право можем да говорим за втори разцвет, чиито най-значителни представители са Тиеполо, двамата Каналето (истинските им имена са Антонио Канал и Бернардо Белото), Гуарди и Лонги.

По това време Италия била разпокъсана на множество малки държави и идеята за обединяване на страната дори още не се била родила. Централната част на Италия се намирала под властта на папата; след 1737 г. — когато умрял и последният потомък по мъжка линия на фамилията Медичи — владетели на Флоренция и Тоскана станали князете на Лотарингия, по-късно Хабсбургите. Венеция си останала независима република под управлението на патрициите. Венеция ловко използувала противоречията между папската държава, Франция и Хабсбургската монархия. Венецианците били горещи привърженици на католицизма и издигнали десетки величествени църкви, но защищавали своята независимост и по отношение на папата, а когато имали интерес, влизали в съюз дори с „безбожните“ турци.

Бурният политически и икономически живот на Венеция сложил своя отпечатък и върху изобразителното изкуство. Барокът и без това допадал на венецианците поради преливащото богатство от форми и теми. Редом с патетичните религиозни сюжети, изобразявани в църквите, в дворците намирали място изображенията на божествата и героите от гръко-римската митология. На мода дошла портретната живопис, а в обществените сгради на града на лагуната венецианските художници с особено любов прославяли собственото си отечество в поредици от исторически и алегорични картини. Често увековечавали самия град или кътчета от него.

През 17 век в Нидерландия и Италия се разпространила, дори можем да кажем, станала модна т.нар. ведутна живопис, т.е. онази разновидност на пейзажната живопис, при която художникът изобразява като панорама отделни части или група сгради от град. От 20-те години на 18 век — с появата на Антонио Канал — ведутната живопис придобила необикновена популярност в цяла Европа. Редиците на отразяващите се във водата дворци на града на лагуната и катедралата „Сан Марко“ със златните си куполи били твърде благодарна тема. По това време именно англичаните, а по-късно и немците открили Италия като родина на изкуствата. „Плуващият върху вода град“ пленявал пътешествениците със своята неповторима архитектура, с пищния блясък на сградите си и те на драго сърце отнасяли в родината си по някоя картина, изобразяваща Венеция. Градът, принуден да се откаже окончателно от своите мечти за политическо надмощие, потърсил утеха във водовъртежа на веселия, разпуснат живот, в необузданите развлечения. Този живот привличал и от чужбина мнозина богати безделници. А художниците с особена любов увековечавали шумното и пъстро зрелище.

Жанровите картини на Лонги и на двамата Гуарди отразяват последния изблик в обществения живот на Венеция през 18 век, който мнозина сравняват с лебедова песен. През 1797 г. Наполеон сложил край на независимостта на града държава, но това последно столетие било използувано от заможните хора, които украсявали бароковите дворци и летните вили и замъци с фрески, излъчващи радост и веселие.