Ида Бобровска
Давид, Енгр, Дьолакроа (4)

Йожен Дьолакроа
(1798–1863)

Името на възпитаника на класицизма Дьолакроа е свързано с развитието на френската романтична живопис. Той е художникът, който отхвърля абстрактните класически символи, твърдия изобразителен метод и обеднялата палитра и отново открива една вече забравена живопис. Дьолакроа постига двата съществени елемента на живописта — колорита и живописния изобразителен метод, и така създава едно изкуство, което в противовес на класицистичния стил намира израз на движението, на промяната. Той изгражда картините си не с рисунък и линия, а с помощта на баграта и светлината. С новия си живописен маниер, с новото си виждане и схващания той раздвижва изобразителното изкуство и го измъква от задънената улица, до която го е довел класицизмът. Така за живописта се открива възможност да стъпи в крак с все по-властно налагащото се духовно течение на епохата — романтизма.

Дьолакроа обединява в творчеството си всичко онова, което обикновено са сочели като характерни черти на романтизма: култа към личността, вълнението и страстите, влечението към необикновеното и екзотичното, многостранните интереси, меланхолията, склонността към песимистични настроения. Неговият тритомен дневник ни запознава с всекидневието на този самоизмъчващ се дух, на този изгарян от страстта човек със силен характер, за чиито гениални прозрения и бурна душевност един съвременник сполучливо е казал: в главата си Дьолакроа носи слънце, в сърцето си — струна.

Дьолакроа си поставя за цел да даде със средствата на изкуството пълнокръвен израз на движението, на промяната, на различните психически състояния, на страстите. Това е всъщност програма на романтизма. В избора и разработката на сюжетите си той осъществява принципите на романтичното течение. Митологични и древно исторически теми се редуват със съвременни, със сюжети от националното минало или от литературата, както и с теми, почерпени от загадъчния живот на източните народи.

Първият си успех Дьолакроа отбелязва с картината „Данте и Вергилий“, която представлява и открито скъсване с класицизма. Оттогава на него гледат вече като на една от водещите фигури на романтизма. Годините 1824 и 1832 се смятат за преломни в творческото му развитие.

През 1824 г. той се запознава в Париж с английската пейзажна живопис. Дьолакроа е дълбоко поразен от изключителната сила и колоритната техника на тези пейзажи. Характерно за тях е, че големите взаимносвързани цветни повърхности, като например едно зелено поле, са изградени с многобройни удари на четката, имащи различна тоналност. По този начин пейзажистите успяват да създадат вибриращи, живи и със силно колоритно въздействие плоскости. Дьолакроа е така развълнуван от видяното, че веднага прерисува картината си „Клането в Хиос“, изписана първоначално в традиционната техника.

Дьолакроа не се занимава с политика, но някои актуални политически събития, като гръцката освободителна борба срещу турците и Юлската революция от 1830 година, го вдъхновяват да създаде творби с голяма художествена сила. Плод на подобен импулс са платната му „Клането в Хиос“ и „Свободата води народа“. В първото художникът пресъздава с голям драматизъм сцена от гръцките освободителни борби, ужасната съдба на беззащитните жени и деца, а във второто представя алегоричния образ на свободата.

Едно пътуване в Мароко през 1832 г. оказва решително въздействие върху по-нататъшното му творческо развитие. Необикновената среда, фантастичният пейзаж, цветнокожите хора, огнените цветове и ярката светлина, която се излъчва от всичко, дълбоко разтърсват живописеца Дьолакроа. Той наблюдава захласнат промяната на сияйните багри под силната светлина на слънцето. Открива, че няма сиви сенки. Цветнокожите местни жители, застанали на сянка, той вижда лилави. Долавя съществуването на допълнителните цветове и тяхното проучване му помага да изгради своята колоритна система. С успоредното полагане на допълнителните цветове (червено-зелено, синьо-оранжево, жълто-виолетово) той успява да постигне ярки, блестящи багрени ефекти. Като полага тези цветове нагъсто един до друг с тънки мазки, той постига неподражаеми по красота сиви тонове, които е невъзможно да се получат на палитрата.

Изводите си от пътуването в Мароко Дьолакроа обобщава в картината „Алжирски жени“ (1834 г.) Тази творба има необикновен успех. За това говорят и големите поръчки, които започват да възлагат на художника: декорирането на залата „Аполон“ в Лувъра, изписването на библиотеката на бурбонския дворец, фреските на църквата „Сен-Сюлпис“. Между другото той рисува и сюжети, почерпени от пребиваването му в Мароко, от Библията, от историята, от литературата. Портрети рисува малко. Между тях се откроява с широкия замах на изпълнението и проникновеното изображение на характера портретът на дълбоко уважавания от Дьолакроа композитор и пианист Шопен.

Огромното и многостранно творчество на Дьолакроа е изиграло значителна роля във френската живопис през 19 век. Негова най-голяма заслуга е, че той е открил пътя и дал насоките за по-нататъшното развитие на изобразителното изкуство.

Данте и Вергилий 1822 г. Масл. бои, платно, 188 x 241 см. Париж, Лувър.

За тази картина художникът е почерпил вдъхновение от „Божествена комедия“ на Данте. Представен е моментът, когато Данте, придружен от Вергилий, преминава с ладия реката на долния свят, за да отиде в ада. По композиция картината напомня познатите вече класицистични произведения, но се отличава от тях най-вече по начина, по който са нанесени багрите, и по светлинните си ефекти. Тук няма остри контури, строго разграничени едни от други цветове, скулптурни фигури. В сравнение с бледо озарения от пламъците на ада страховит пейзаж на отвъдния свят и кипящите тъмни води, фигурите на Данте, Вергилий и грешниците, заобикалящи лодката, са изваяни доста по-меко и по-осезаемо. В тази светлина багри и форми почти се сливат. С багри и светлини художникът предава и дълбочината на пространството. Тук не са необходими архитектурните способи, до които прибягвали художниците-класицисти, за да решават перспективните проблеми на почти лишени от въздух картинни плоскости.

Свободата води народа 1830 г. Масл. бои, платно, 260 x 325 см. Париж, Лувър.

Повод за създаването на тази творба е Юлската революция от 1830 година, желанието на художника да увековечи героизма на работниците, студентите и дребните буржоа, дръзнали да свалят властта на Шарл X. Огромната си популярност картината дължи преди всичко на символичната женска фигура в центъра на композицията. Тя се смята за едно от най-сполучливите, обладаващи най-голяма ударна сила символични изображения на свободата. Вдигнала високо френския трибагреник, тя води бунтовниците през барикадите, а зад тях остава само прах и барутен дим. Свободата е озарена от светлината, която струи от левия край на картината. Изобразените на платното фигури са малко на брой, но се чувствува, че останалите пристъпват в плътни редици зад тях. Дьолакроа не възпроизвежда събитието с документална точност, а рисува символичен образ на идеята за свобода, на вярата и героизма, на уверения в победата народ.

Алжирски жени 1834 г. Масл. Пои, платно, 177 x 227 см. Париж, Лувър.

По време на пребиваването си в Мароко художникът е дълбоко поразен от странния за чужденеца начин на живот в тази необикновена страна. На картината е показана вътрешността на характерна алжирска стая с женски фигури. Проникващата през прозореца светлина осветява тази част на помещението, където седят жените, а останалата е в сянка. На пода са постлани килими и възглавници, на стената отзад виси огледало, пред жените се вижда съд за наргиле. Картината е изградена въз основа на принципи съвсем различни от общоприетите; с познатата дотогава колоритна техника Дьолакроа не би могъл да постигне такива ярки и блестящи багрени ефекти. Тук той използува съзнателно допълнителните цветове. Нека обърнем внимание колко силно е въздействието на съчетанието от сини и оранжеви тонове в облеклото на излегналата се вляво женска фигура — или на червените и зелени тонове по вратите на шкафа в дъното.

Портрет на Шопен 1838 г. Масл. бои, платно, 46 x 38 см. Париж, Лувър.

Изписаният с широк замах на четката портрет на големия полски композитор и пианист говори за изключителната дарба на Дьолакроа да улавя и предава характера. Картината е изработена в стил съвсем различен от стила на изтънчените Енгрови портрети. Тя е рисувана с порив, почти със страст. Чертите на лицето са моделирани с решително движение на четката, с остри светлини и сенки, и то по такъв начин, че широкият размах на изпълнението да изтъкне нервния, подвижен характер на образа.

Арабин оседлаващ кон 1855 г. Масл. бои, платно, 56 x 46 см. Ленинград, Ермитаж.

Впечатленията на художника от Мароко го следват до края на живота му. И в тази творба оживява спомен от далечното му пътуване. В картината, изобразяваща арабин, който оседлава коня си, виждаме едно прекрасно разрешение на композицията: човек и кон. Фигурите на арабина и коня се открояват високо над пустия пейзаж с нисък хоризонт. Мрачното небе, острата светлина, вятърът, развяващ гривата на коня, предвещават буря. Тази картина, живописвана с изключителна култура и богато въображение, показва нагледно колко много се е променило и обогатило изкуството на Дьолакроа от времето на „Данте и Вергилий“. В будапещенския Музей за изящни изкуства се пази една творба на Дьолакроа с подобен сюжет — „Мароканец на кон“.

Лов на тигри 1854 г. Масл. бои, платно, 74 x 93 см. Париж, Лувър.

Художникът проявява жив интерес към животинския свят и на платната му често се появяват коне, тигри, лъвове. Особено му допадат сюжетите, които му дават възможност да пресъздава борещи се животни. Най-интересна задача за Дьолакроа е да улавя и отразява различни емоции, напрегнатата борба на стихии. Схватката между коня и тигъра се разиграва сред див, скалист, обрасъл с шубраци пейзаж; изобразен е точно моментът, преди на тигъра да бъде нанесен последният, смъртоносен удар. Напрежението в картината е изключително, чувствува се трепетът на лова; разгорещеността на борбата се подчертава и от фигурата на едва ли не изхвръкналия от седлото ловец, от тревожния израз на притичващите се на помощ мъже, от мрачната тоналност на цялото платно.