Ида Бобровска
Давид, Енгр, Дьолакроа (2)

Жак-Луи Давид
(1748–1825)

Ранните му творби са изработени напълно в духа на 18 век. Такава е и неговата картина „Антиох и Стратоника“, която разкрива големия му талант и за която през 1774 г. Давид получава стипендия в римската академия. По това време той все още не проявява склонност към все по-налагащата се римска, антична мода. По време на престоя му в Италия дълбоко въздействие върху художника оказват паметниците на древното изкуство, класическите статуи, току-що разкритите антични градове (Помпей и Херкулан). Развива се чувството му за пластичност, влечението му към скулптурната форма. Временно той попада под влиянието на живописта на Караваджо — големия италиански майстор от 17 век. Изкуството му се опростява, става по-целенасочено, по-мъжествено. След петгодишен престой в Италия Давид се завръща в Париж, града, където ще пожъне бъдещите си успехи. Всъщност той още тогава се налага като утвърден художник, но съдбовният обрат, който ще доведе до големите промени в живота и творчеството му, настъпва по-късно. През 1872 г. той гледа в един парижки театър трагедията „Хораций“ от създателя на френската трагедия — Корней (1606–1684). Оживялата на сцената римска история оказва толкова силно въздействие върху Давид, че той решава да рисува на тази тема. Накрая избира момента на клетвата на Хорациевите синове, сюжет, който почерпва не от пиесата, а от историята. Целта на творбата му е да възвеличи римските добродетели и родолюбив. И Давид става роб на своя замисъл, живее с мисълта да създаде нещо наистина величествено. Заминава за Рим, за да почувствува на място, сред паметниците на древното изкуство, атмосферата на Античността. Завършва творбата си в 1784 г. и я излага в Париж през 1785 г. Нейният успех надхвърля всички очаквания. Съвременниците му съзират в това платно политическия символ, обединяващ в себе си всичко онова, в което те вярват и което трябва да бъде осъществено в политическо, нравствено и художествено отношение. В тази картина се изявява идеалната художествена форма, която отговаря най-добре на изискванията на епохата. Картина изписана прецизно и категорично, гладко и твърдо, с рязко изваяни скулптурни фигури, със смислен и трезв колорит. След създаването на тази картина Давид вече се налага като основоположник на нов художествен стил, на класицизма, и за дълго време той ще остане най-големият авторитет във френската живопис.

Художествената му кариера е в непрекъснат възход. Той продължава да рисува произведения на антични теми, но с актуална, политическа значимост, подобни на картината, създала неговата школа, която от своя страна изиграва важна роля в подготовката на революцията. През 1787 г. той рисува „Сократ изпива чашата с отрова“, която един от най-видните ценители на изкуството по онова време нарича „съвършена“. Картината „Донасяне труповете на синовете на Брут“ той създава в 1789 г. — годината на революцията. Това платно разкрива отношението му към самата революция. Безкомпромисният баща, дал съгласието си да бъдат обезглавени синовете му, които са изменили на републиката, е недвусмислен символ за въодушевените парижани. Давид се намесва активно в събитията, става член на Конвента, взема участие в политическите борби на страната на якобинците. На два пъти го затварят, за малко не го обезглавяват. Когато Наполеон идва на власт, той без колебание се нарежда между неговите поддръжници и остава верен на императора до неговия край.

Станал придворен художник на Наполеон, Давид създава огромни репрезентативни табла, на които в театрални композиции увековечава исторически моменти от живота на императора и империята. В тези картини блясъкът и разкошът изместват пуританската простота, а многолюдните сцени — композициите с малко фигури. По-забележителна от картините му, рисувани в двора на Наполеон, е създадената през 1805–1807 г. „Коронясване на Наполеон“, в която художникът представя целия императорски двор.

За да дадем цялостна представа за творчеството на Давид, необходимо е да споменем и онези негови творби, които по жанр не са свързани тясно с класическия му стил. Особено значение за нас имат картините и портретите му като „Мъжки портрет“, „Мадам Рекамие“ или „Убитият Марат“, характерни със силата на реалистичното си пресъздаване. Те показват, че дълбоко криещата се у Давид реалистична мощ е можела да намери пълноценен израз само когато той се отдавал непосредствено на живота. В тях той успява да надхвърли поставения от самия себе си предел, да прекрачи границите на усвоената с дълга практика класицистична форма. Драматизмът на тези творби, дарбата на художника да улавя и скрепява характера ни навеждат на мисълта, че изкуството на една епоха или творчеството на един художник са доста сложни явления, в които се преплитат най-различни компоненти.

След падането на Наполеон Давид е принуден да замине в изгнание. Той се установява в Брюксел, където работи до края на живота си като преподавател.

Клетвата на Хорациеви 1784 г. Масл. бои, платно, 330 x 425 см. Париж, Лувър.

Участниците в сцената са застанали в центъра на затворена от тъмни сводове зала. Бащата, с високо вдигнати мечове в ръце, се е обърнал към синовете си, които пристъпват към него в профил с вдигнати за клетва ръце. Вдясно седят жените на семейството. В тази картина можем да открием всички елементи, които характеризират класицизма: ясна и уравновесена композиция, остър рисунък на формите, скулптурно изградени фигури, мрачни тонове, патетична атмосфера, театрална постановка. Днешният зрител вече трудно може да разбере как тази студена, грижливо обмислена и изписана картина е могла да упражни толкова силно въздействие върху тогавашната публика.

Сократ изпива чашата с отрова 1787 г. Масл. бои, платно, 127,5 x 193 см. Ню Йорк, Музей за изобразително изкуство „Метрополитен“.

Между мрачните стени на затвора, на грубо скован дървен нар е седнал Сократ, заобиколен от учениците и последователите си, дошли да се простят с големия гръцки философ преди смъртта му. Облеченият в червена дреха мъж на предния план е закрил лице и подава чашата с отровата на Сократ, както според древния гръцки обичай се изпълнявали смъртните присъди. Пред чашата с отрова и с вдигната ръка, привличаща вниманието към себе си, Сократ сочи ясно какво ще настъпи в следващите мигове — смъртта на осъдения в интереса на държавата философ. Напрежението на момента и спокойната, изпълнена с достойнство композиция се допълват взаимно. Тук Давид подчертава дори с багрите онова, към което иска да насочи вниманието. За целта той противопоставя червената дреха на мъжа, подаващ чашата, на бялата тога на Сократ.

Донасяне труповете на синовете на Брут (детайл) 1789 г. Масл. бои, платно. Париж, Лувър.

Пред грижливо изписана сивосинкава завеса се открояват фигурите на жените от семейството на Брут, изживяващи тежкия час на семейната трагедия. В момента, когато изпълнилите присъдата ликтори внасят труповете на синовете на Брут, изпадналата в отчаяние майка в дясната страна на картината, където се е свил Брут, закривайки очи, протяга дясната си ръка към тях, а с лявата притиска дъщерите към себе си. Изключително старателно разработената картина, построена в разгърната композиция, възпроизвежда точно римската покъщнина, дрехи, прически и с това е оказала голямо влияние върху революционната мода. Багрите и живописният маниер са характерни за класицистичния стил на Давид.

Убитият Марат 1793 г. Масл. бои, платно, 162 x 125 см. Брюксел, Белгийски кралски музей за изящни изкуства.

Жан-Пол Марат, приятелят на народа, най-последователният водач на революцията и съмишленик на Давид, бил убит от жирондистите на 13 юли 1793 г. В този необикновен, потресаващ портрет Давид увековечава паметта на приятеля си. Пред нас оживява не хрониката на едно убийство, а един покъртителен факт. Художникът рисува Марат така, както го е видял един ден преди смъртта му — седнал във ваната, а до него дървено сандъче с хартия и мастилница. Отпуснатото му тяло е обляно от ярка светлина, личат следи от кръв. Картина изписана съвсем опростено, с пестеливи средства, със сугестивната сила на един истински реалист, на която четем само думите: „На Марат — Давид“.

Мъжки портрет. Масл. бои, платно, 42 x 35 см. Антверпен, Кралски музей за изящни изкуства.

Този портрет в зеленикавокафява тоналност разкрива друга страна от творчеството на Давид. Създаден след грижливо проучване, с едри мазки, въздушно, с леки удари на четката, той се налага като правдиво отражение на вътрешния мир на един възрастен човек. По настроението си той се отличава напълно от репрезентативните портрети на художника.

Мадам Рекамие 1800 г. Масл. бои, платно, 173 x 243 см. Париж, Лувър.

Тук Давид изобразява одухотворената красота на известната Жулиета, съпруга на парижки банкер, чийто салон бил посещаван от видните хора на времето. Привлекателната млада жена, излегнала се на канапето, е облечена в лека, отпусната по модата рокля. Непринуденото и грациозно положение на главата, спокойният, благороден рисунък, тънко преливащите се нюанси на многобройните жълтеникави, кафяви, сиви, синкави и бели тонове нареждат тази картина — макар и незавършена — сред най-добрите творби на Давид.