Юлия Сабо
Марко, Барабаш, Мункачи (4)

Михай Мункачи
(1844–1900)

Михай Мункачи поема творческия си път в изобразителното изкуство в началото на шестдесетте години на миналия век. Тежкото детство, ранната загуба на родителите, болестта му оставят дълбоки следи в неговото съзнание. Един странствуващ художник, Елек Самоши, е първият, който му открива тайните на живописта, помага му да овладее рисунката и живописната техника и го учи да копира старите майстори. От него Мункачи усвоява напълно някои похвати, като например изграждането и едноцветното нахвърляне на композицията, и продължава да ги прилага дори през парижкия си период. Прекарал детските си години в Бейкешчаба и Арад, през 1863 г. художникът се премества в Пеща, където получава подкрепа от Националното унгарско дружество за изобразително изкуство. Антал Лигети, един от ръководителите на дружеството, го взема под свое покровителство. По негово внушение Мункачи се насочва предимно към жанровата живопис. Израсналият в провинциална среда и чиракувал като дърводелец художник чувствува този жанр най-близък. Върху първите му творби оказват влияние унгарските майстори на романтичната битова живопис и най-вече Мор Тан. Надраснала до известна степен наивните битови картини на Барабаш, тогавашната романтична жанрова живопис показва по-голяма раздвиженост и разнообразие, стремеж към по-дълбока психологическа характеристика. Емоционалният по натура Мункачи задълбочава тези характерни черти и се домогва до пресъздаването на драматични ситуации. Критиците, свикнали със загладената жанрова живопис, нападат картината му „Великденско пръскане“, нарисувана по време на краткото му, половингодишно следване във Виена, именно поради нейната дързост, свободно изпълнение и необвързаност с каквито и да било догми. Яркият талант на Мункачи се изявява рано, но същевременно проличава и липсата на художествено образование, особено по отношение на рисунъка. Затова именно той живее постоянно с мисълта, че трябва да посещава художествените академии, макар и никога да не усвоява и прилага в работата си каквито и да било академични предписания. След Виена той отива в Мюнхен, после в Дюселдорф, като се стреми да усъвършенствува жанровата си живопис с усвоените там похвати и методи. През целия си живот Мункачи не се отказва от костюмираните модели, от подчертаната разяснителна роля на жеста и мимиката. Първият си успех той постига в Дюселдорф с картината „Прозяващ се чирак“, в която за пръв път дръзкият израз се съчетава с единство на багри и форми. Сюжетът на картината е почерпен от спомените за нерадостната младост; от тези спомени ще се родят по-късно редица жанрови картини. През първия си голям творчески период художникът търси темите си из живота на бедняците и низвергнатите в унгарското общество. През 1869 г. той рисува „Килията на осъдения“, която излага в парижкия Салон редом с произведенията на немски академични жанрови живописци и която му донася златен медал. Изведнъж световната слава го понася на крилете си. Един американски колекционер откупва картината му на невероятно висока цена, което засилва интереса на търговците на картини към неговото творчество. Това голямо признание изненадва художника, по той скоро преодолява смущението си и се залавя отново за четката. След „Килията на осъдения“ той работи две години над картината „Приготвяне на болнични превръзки“, която, макар и по-дълбока и по-зряла творба, не намира същия отзвук. Вероятно по същото време рисува и един вариант на „Килията на осъдения“, но само с две фигури, наречен „Осъденият“ — тази творба е шедьовърът на първия му период. По това време Мункачи живее още в Дюселдорф, но у него вече зрее мисълта да се пресели в Париж. През 1871 г. той се установява в Париж и остава там до края на живота си. По време на парижкия си период художникът запазва, от една страна, усвоените вече от унгарските и немските майстори живописни похвати, а от друга — върху него оказват въздействие, макар и не в чиста форма, някои характерни черти на френската живопис. В нея той най-много обича енергичния, изразителен реализъм на Курбе и богатата, близка до непосредствените сетивни възприятия пейзажна живопис на Барбизонската школа. През 1873 г. Мункачи прекарва кратко време в Барбизон, където му прави силно впечатление свободният, необвързан, непрекъснато търсещ новото творчески метод на работещите там художници. С барбизонците го запознава приятелят му Ласло Пал, на когото той рисува портрета, оценен впоследствие като една от най-хубавите му творби. Въпреки че Мункачи рисува прекрасни пейзажи и забележителни портрети, той все пак предпочита многофигурните композиции, даващи възможност за психологическа характеристика на персонажа. Разположението и обрисовката на фигурите, участвуващи в композицията, са подчинени преди всичко на авторовата идея; той избира такива пози, които чувствува като най-изразителни, и ги съгласува в завършено единство. Художникът се стреми да създаде вътрешна връзка между фигури, жестове и единния тъмен, основен тон на картината. За тази цел Мункачи дълго време използува леко разтварящите се асфалтови бои, без да държи сметка за бързото им потъмняване. Върху черния фон изпъкват в ярък контраст плътните светли петна на картината, докато преходът между двата тона е постигнат чрез богато нюансирани междинни сиви тонове. През седемдесетте години художникът работи предимно с тези цветове. По-късно започва да използува и по-светли, по-живи багри. Той търси обобщени по своята значимост драматични ситуации, които му позволяват да изобразява трагични чувства и страдащи човешки типове. По-малко сполучливи са произведенията му на религиозни теми от началото на осемдесетте години, които — макар и замислени като изображения на драматични стълкновения по библейски сюжети, имащи общочовешка значимост — се превръщат в крайна сметка в едроформатни театрални сцени. Наред с груповите композиции Мункачи рисува през тези години и интериори, наричани тогава салонни картини. Творчеството на Мункачи пред седемдесетте години е все още свързано с живото направление в изобразителното изкуство, но към края на века той се откъсва от теченията, изследващи нови художествени проблеми. Все пак силата на неговия талант се проявява и в късните му произведения, и особено в неговите скици, пейзажи.

Килията на осъдения 1888 г. Масл. бои платно, 119,5 x 170,5 см. Унгарска национална галерия.

Тази картина е работена в няколко варианта. Първият от тях е собственост на музея във Филаделфия, а вариантът, намиращ се в Будапеща, е създаден единадесет години по-късно и е с по-малки размери. Централна фигура е седналият вдясно до масата осъден на смърт бунтовник, когото в последния му час посещават близки и приятели. Наклоненото напред тяло на осъдения е разтърсено от дива ярост, пред него на земята лежи разкъсан молитвеник. Макар и характеризирани не по-малко старателно, околните фигури не могат да се сравнят по сила на израза с централната фигура. В техните лица, работени след детайлно изучаване, четем учудване, съчувствие, мъка, любопитство. Всяка фигура е изградена след подробен анализ и поставена на предварително обмислено място. Последната нощ на хайдутина на унгарската пуста въздействува в платното на Мункачи почти като театрална сцена, като заключителна картина на драматично действие.

Приготвяне на болничните превръзки 1871 г. Масл. бои, дърво, 141,5 x 196 см. Унгарска национална галерия.

Сюжетът на тази картина е взет от народоосвободителните борби през 1848 година. Сред спомените на художника от детските години се открояват с особена сила вълнуващите преживявания, свързани със събитията по време на народната борба за свобода и независимост. Вероятно е той също да се е намирал в средата на тези грижовни жени, приготвящи превръзки за ранените. Представена е вътрешността на тъмна стая, където, насядали около голяма маса, работят жени и слушат бойните спомени на един ранен войник. Една мека вълнообразна линия започва от седналия вляво войник, отразява се в блестящите очи на внимателните слушатели и се връща отново към него. В картината няма драматични жестове, художникът предава характерите от един поглед, с леки удари на четката.

Жена, биеща масло 1873 г. Масл. бои, платно, 120,5 x 105 см. Унгарска национална галерия.

В началото на седемдесетте години на миналия век художникът рисува редица забележителни творби в по-малки размери, с една или две фигури, които обаче са характеризирани многостранно и с любов. На платната му се появяват селяни с обгорели от слънцето лица, с големи корави ръце, които неусетно ни завладяват със своята правдивост и простота. Долавяме голямата почит на художника към отрудените жени, изпълняващи неуморно своите задължения. Може би най-забележителната от тези картини е „Жена, биеща масло“. Застаналата като статуя, вглъбена в мислите си стара жена извършва само най-необходимите движения. Набразденото й, загоряло лице носи следите на тежък, но достойно изживян живот. Едрите, спокойни форми на съдовете около нея излъчват същата сила и твърдост.

Жена, носеща съчки 1873 г. Масл. бои, дърво, 100 x 80,5 см. Унгарска национална галерия.

Тази картина художникът започва по време на пребиваването си в Барбизон. Когато се прибира у дома, той намира изписаната в светли тонове природна картина за незавършена и рисува на предния план седнала край пътя уморена селянка. Превитата под тежестта на товара жена е почти потънала в крайпътните треви, по лицето й се чете умора и тъга. Изградената със затворени линии компактна фигура рязко се отделя от задния план. С дълбок психологически анализ художникът се опитва да предаде тежкия живот на селския труженик. Светлите тонове на картината не смогват да надделеят над общото тягостно настроение.

Цветя 1881 г. Масл. бои, платно, 146,5 x 114,5 см. Унгарска национална галерия.

Този разкошен натюрморт е създаден като допълнение към салонните картини. Неподреденият букет от полски цветя във вазата е нахвърлян набързо, с широк размах на четката и с топли, искрящи багри. Златистокафеникавият фон хармонира с ярките тонове на цветята и на небрежно разхвърляните по масата стръкове. Тази творба, изписана навярно за кратко време, по мимолетно впечатление, свидетелствува за голямото дарование на Мункачи.

Паркът „Колпачи“ 1886 г. Масл. бои, дърво, 96 x 130,5 см. Унгарска национална галерия.

Пейзажът е наситен с монументална сила. Макар и в нея да няма човешка фигура, картината живее, чувствува се напрегнато, пулсиращо движение. Издигащите се от дясната страна огромни стволове на дърветата, чиито клони са надвиснали до другия край на картината, хвърлят плътна сянка върху сочната, зелена трева. Тъмнокафявите и зелените тонове се съчетават в мъжествено съзвучие, чувствува се дори присъствието на художника, застанал развълнуван пред богатия живот на природата. Тази картина — както и голяма част от творчеството на Мункачи — може спокойно да се постави, до която и да е творба на големите европейски майстори от 19 век.