Илона Кованец
Репин, Суриков, Верешчагин (3)

Василий Иванович Суриков
(1848–1916)

Най-големият исторически художник на руския народ е потомък на стар казашки род и е роден в сибирския град Красноярск. Прадедите му, участници в дружината на Ермак, който изгонил татарите от Сибир, се заселили тук още през 16 век. До тази земя не е стигнала крепостническата система, народът й е бил по-свободен, по-буден, живеел по-пълнокръвно. Суриков се гордеел с казашкия си произход, с древната простота, смелост и човеколюбив на дедите си. Първите му впечатления от света се свързват с любовта му към героичното минало, с разказите и легендите из историята на народа, които изиграват решителна роля в изграждането му като личност и творец.

Още в красноярското училище учителят по рисуване забелязва таланта му и го насърчава да изучава пейзажа. През зимата на 1868 г. Суриков заминава с шейна през безкрайните сибирски полета да се учи в Петербург. Отбил се пътьом в старинните руски градове Казан и Нижни-Новгород, той е обаян от полъха на древността, но срещата с Москва окончателно покорява въображението му. Старинните стени на Кремъл и величествените архитектурни паметници отново навяват спомена за героичните времена от приказките и легендите, слушани в детските години.

Като студент Суриков се занимава упорито с проблемите на композицията. След успешното завършване на Петербургската художествена академия той не приема предлаганата му стипендия за чужбина, а бърза да се завърне в Москва. Той остава верен през целия си живот на възприетите още тогава творчески цели и здрави етични принципи.

За пръв и последен път Суриков работи по поръчка, когато рисува четири големи картини за московския Спаски събор. Той работи върху тях цяла година, но с това си осигурява основа за материална независимост. През 1877 г. окончателно се установява в Москва.

В продължение на едно десетилетие Суриков създава три огромни исторически табла — „Утрото преди екзекуцията на стрелците“, „Меншиков в Березово“ и „Болярката Морозова“, — всяко едно, от които би било достатъчно да увековечи името му в историята на изобразителното изкуство.

Суриков изпраща „Стрелците“ на изложбата на передвижниците в 1881 година. По този повод Репин пише възторжено писмо до Третяков: „Картината на Суриков направи огромно впечатление на всички. Хората единодушно я признаха за най-добрата работа, лицата им ликуваха, това бе гордостта на изложбата… Каква творба! Каква фантастична перспектива! Реших да поканя Суриков да влезе в нашето общество.“ Суриков наистина встъпва в редиците на передвижниците и участвува в изложбите им с други творби.

През 1883–1884 г. художникът прави голяма обиколка в чужбина. Изучава Дрезденската галерия, посещава Париж, престоява по-дълго в Италия. Силно е развълнуван от изкуството на Тициан, Веронезе, Тинторето и Веласкес, очарова го геният на Микеланджело. По негово мнение портретът на „Папа Инокентий X“ от Веласкес е един от върховете на реализма в изкуството. От творбите на Веронезе той извежда принципа, че колоритът се определя от заобикалящата ни природа, и веднага след завръщането си от чужбина го прилага в картината си „Болярката Морозова“.

В 1888 г. Суриков е сполетян от тежък удар. Умира жена му. Скръбта на художника е толкова голяма, че той е готов да се откаже от рисуването. Тогава роднини го поканват в Сибир. Близостта с родната земя го разтърсва, изпълва го с нови сили. Тук той създава картината „Превземане на снежната кула“, изобразяваща зимна казашка игра, останала от стари времена. Героите на картината — народът — тук не са представени в трагичен исторически момент, а във весела и жизнерадостна игра, в която ярките и пъстроцветни носии бодро контрастират с искрящия на слънцето сняг. След това Суриков отново разработва исторически сюжет, взет от героичния епос на сибирските казаци — „Ермак покорява Сибир“, и рисува голямата композиция „Преминаването на Суворов през Алпите“, разказваща за смелостта и героизма на руския войник.

За Суриков историческият герой винаги е народът, в сложните превратности и стълкновения на миналото той винаги застава на страната на народа, на хуманността и прогреса. Народното раздвижване срещу потисническия царски режим го вдъхновява за „Степан Разин“, а след потушаването на руската революция от 1905 г. обект на вдъхновението му е „Пугачов“.

Естетическите принципи и художествените концепции на Суриков се коренят в неговата преданост и любов към народа, в дълбокото му съчувствие към борбите на доблестния руски народ. Картините му, наситени с дълбоко идейно съдържание и изпълнени на високо художествено равнище, са предимно многофигурни, с богат персонаж — творби на един действително забележителен майстор на големите исторически композиции.

Творчеството на Суриков се определя предимно от големите исторически композиции, но достойнствата на живописта му се проявяват ярко и при типизацията и психологическото изучаване на образите, в умело съчетания с пейзажа колорит. Автопортретите му говорят за чувствителен и проницателен характер, за скромност, на която при това не липсва самочувствието на големия талант. В 1916 г. четката пада завинаги от ръката на този голям майстор на руското и световното изкуство.

Утрото преди екзекуцията на стрелците 1881 г. Масл. бои, платно, 218 x 379 см. Москва, Третяковска галерия.

Петър Велики и силите на прогреса са изправени срещу стария свят на болярите. Стрелците, привърженици на стария патриархален режим, са въстанали срещу младия цар, но той ги побеждава и екзекутира. Суриков избира не момента на екзекуцията, а прощаването на стрелците със семействата им. Тяхното вълнение разкрива историческия момент, изяснява характера на въстанието. Центърът и лявата страна на композицията са заети от обречените на смърт стрелци, зад тях е старата руска църква, символизираща стария свят; в дясната страна, където е и фокусът на творбата, се възправя на кон фигурата на Петър Велики, заобиколен от хората си, а в дъното се виждат яките Кремълски стени. На страната на царя са историческата правда и прогресът, осанката му символизира това; но и стрелците не отстъпват от своето верую — мъжествени и достойни, съпротивляващи се до последния миг, те бавно се отправят към мястото на екзекуцията.

Утрото преди екзекуцията на стрелците (детайл).

Само когато застанем пред оригинала, можем да получим действително впечатление за мащабите и изобразителната сила на изкуството на Суриков, но един детайл от голямата творба също спомага да разберем неговия метод на страстна изява, дълбокото познаване на вътрешните човешки сили, причудливия свят на палитрата му. В този детайл е представен обречен на смърт чернобрад стрелец, който е бил първият властник след царя и един от предводителите на въстанието. Погледът му, насочен към Петър, е пропит с неописуема омраза, в двубоя между погледите им се сблъскват два свята. Блестящо изградената композиция и нейния персонаж Суриков обогатява с пленерни ефекти — наоколо струи студената светлина на утрото, но топлите рефлекси на горящата свещ също багрят ризата и лицето на метежника.

Меншиков в Березово 1883 г. Масл. бои, платно, 169 x 204 см. Москва, Третяковска галерия.

Произхождащ от народа, Меншиков се издигнал благодарение на способностите си и станал сътрудник на Петър Велики. Жадните за власт боляри го изпращат на заточение със семейството му в Сибир. Енергичното му лице носи бремето на горчиви мисли — болка за съдбата на родината, наранено достойнство, бащинска скръб за участта на своите деца. Твърдата решителност на характера му е трогателно подчертана от притисналата се до него крехка фигура на облечената в черно дъщеря и от сина му, потънал в дълбок размисъл. Само върху фигурата на най-малката дъщеря трептят ведри тонове; нейната детска хубост и живописно изработената натюрмортна част рязко контрастират с трагичните чувства на останалите.

Болярката Морозова 1887 г. Масл. бои, платно, 304 x 587,5 см. Москва, Третяковска галерия.

Действието се разиграва в епохата преди Петър Велики, когато обществените противоречия се проявяват във формата на църковна „ерес“. Една от предводителките на „староверците“ е Морозова, фанатично убедена в идеите си и самоволно обрекла се на смърт. Моралната й сила се подчертава не само от израза на лицето и държането й, но и от мястото, което тя заема в композицията, от тъмния тон на облеклото й, който контрастира със снега и пъстроцветните дрехи на останалите. Чрез диагоналното движение на шейната по московската улица и чрез подреждането на фигурите художникът умело е пресъздал настроението и атмосферата на тази сцена.

Сибирска хубост 1891 г. Масл. бои, платно, 50 x 39 см. Москва, Третяковска галерия.

След деветдесетте години на миналия век Суриков проявява жив интерес към портрета. Привличат го самобитните, свежи и здрави народни типове. Той обича да ги рисува в старинните им народни носии, везани със златни нишки, или с приказни шалове, които сякаш са поели всичките багри на дъгата. Братът на Суриков разказва за художника: „Той често молеше майка ни да си облече едновремешните дрехи… ровеше се из сандъците, измъкваше стари везани елечета, шалове… искаше да узнае как са се носели, как са изглеждали като нови… беше влюбен в старинните предмети, като че ли живееше с тях.“

Портрет на момиче (младо момиче в розова блуза) 1911 г. Масл. бои, платно, 52 x 43 см. Ленинград, Руски музей.

Когато рисува този прекрасен свеж портрет, Суриков е на шестдесет и три години. В багрите му сияе младостта. Лицето е моделирано много пластично в топли и студени тонове. „Багрите ли? Те са моята морална връзка с младежта“ — казва той малко преди смъртта си. Макар и влюбен в старинните вещи, Суриков съвсем не е „старомоден“. В 1912 г. той пише на един приятел: „Посети Люксембургския музей! Там ще видиш чудни творби на модерното изкуство: Моне, Дега, Писаро…“