Едит Лайта
Греко, Веласкес, Гойя (4)

Франциско Гойя
(1746–1828)

Гойя произхожда от редиците на обикновените народни синове. Баща му е майстор-златар в Сарагоса и е селянин по рождение. Създадените около личността на Гойя легенди говорят за необикновено авантюристична младост. Художникът избягва от Сарагоса, напуска града по същия начин, както няколко години по-късно ще напусне и Мадрид. Оттук отива в Италия, в бленуваната и съзерцавана от всички хора на изкуството земя. Скоро след завръщането си в родината той получава важни поръчки. Възлагат му да изработва за придворната работилница за гоблени картони-проекти, по които по-късно се тъкат килими и гоблени. Той работи с голяма любов и изпълва своите картони с идеализираните в лека кукленска скованост фигури на испанския народ. Облечените в празнични национални носии девойки и момци се появяват в пищна тълпа в картините на Гойя. По това време му възлагат и други поръчки. Той рисува много портрети, но не разкрасява от учтивост дори най-високопоставените си клиенти. Връзките на Гойя с двореца не му пречат да симпатизира на нахлуващите от Франция идеи на Просвещението.

През двадесетте години живелият дотогава безгрижно живописец бива поразен от болест. Слухът му отслабва, а по-късно той съвсем оглушава. Жена му и двете му деца умират и самотният творец започва да проявява интерес към теми, с които е по-благоразумно да се оттегли между четирите стени на своя дом, за да се спаси от яростната мъст на испанската монархия и църква, които с всички сили се бранят срещу идеите на Просвещението. Тогава между другото Гойя изписва „Заседание на съда на инквизицията“, тази изобразяваща организирания ужас картина. Надвисналите над страната беди, противоречието между мизерията на народа и бляскавия разкош на двореца, фанатизмът на духовенството, стремежът на министрите да потискат народа дълбоко вълнуват изтънчената чувствителност на живописеца. В прекрасните офорти — наречени от него „Прищевки“ („Caprichos“) — Гойя разказва всичко, което го занимава по това време. На уводната страница, на която около спящия творец гъмжат чудовища, той пише: „Когато разумът спи, се раждат чудовища“. С това той намеква, че в Испания разумът е приспан. (По-късно корицата била променена, на мястото на първоначалното изображение се появил автопортрет.) Върху тези листове — а по-късно и в другите си графични поредици, както и в някои живописни творби — големият майстор изразява по напълно своеобразен начин онова, което има да каже. Той прикрива мислите си зад съчинени от собствената му фантазия чудовищни и демонични фигури преди всичко, за да забули техния истински смисъл, революционните, дори антиклерикални намеци, и да могат да го разберат само онези, които са близки на неговото светоусещане.

Гойя е пръв придворен художник и председател на Академията, когато историята отново смущава спокойното му творчество. През 1808 г. Наполеон нахлува в Испания и провъзгласява своя брат за испански крал. На 2 май 1808 г. испанският народ въстава срещу чуждия владетел. За да потуши въстанието френският маршал Мюра ликвидира няколко хиляди испанци. Така избухва продължилата години война за независимостта на Испания. Когато Гойя, който първоначално е симпатизирал на френските революционни идеи, вижда, че изменилата на революционните принципи завоевателна френска армия нахлува в родината му, той подкрепя борбата на народа с всички средства на своето изкуство. Изписва невинно екзекутираните герои на въстанието от 1808 г. и рисува графичната поредица „Ужасите на войната“ (на испански „Desastros de la Guerra“). В нея той показва безсмислието и жестокостта на войната и издига валиден за всички времена глас на протест срещу заплашващите човечеството ужаси. Редом с това той увековечава и героизма на борещия се за своята независимост народ. Интересно е, че почти сто години след смъртта на Гойя идеята за протеста срещу безсмислената, греховна война се подхваща пак от испански художник в лицето на Пикасо, който със забележителната си композиция „Guernica“ издига глас срещу фашизма. Така духовното наследство на Гойя плодотворно влияе и върху живописта на нашето съвремие. Испанската борба за независимост завършва след четири години и французите са принудени да се оттеглят. Новият крал Фердинанд VII обаче продължава политиката на потисничество. Гойя живее дълго време, без да вземе каквото и да е участие в обществения живот. Обграден от изписаните върху стените на неговия дом чудовища, той се бори едновременно с болестта и с отчаянието. Избухналото през 1820 г. испанско въстание бива потушено от европейската реакция. Гойя чувствува, че за него няма вече място в родината, и отива като доброволен изгнаник на френска земя; преселва се в Бордо. По това време в живота му се прокрадва известна ведрина. Между другото това се вижда в битовите му картини „Момиче със стомна“ и „Точилар“, в които той отново изобразява с топло съчувствие синовете и дъщерите на обикновения испански народ.

Един от най-големите живописци на испанския народ издъхва на френска земя. Творческото му наследство продължава да живее в историята на френската живопис. Появилият се през седемдесетте години на миналия век импресионизъм го смята за свой предтечата родоначалникът на това течение Едуард Мане гледа на Гойя като на свой учител. Разбиранията на Гойя за живописта, разчупващият формите широк размах на четката, цялото негово творчество става една от важните изходни точки на съвременното изкуство. Живописецът Гойя е образец на творец-хуманист, който подкрепя борбите на народа.

Валенсиански продавачи на грънци 1779 г. Масл. бои, картон, 259 x 220 см. Мадрид, Прадо.

На преден план са разположени група улични продавачи — една грохнала старица и до нея две бликащи от сила млади жени. Стоката им е разстлана на земята. През средния план на картината профучава карета. От нея гледа навън седнала неподвижно елегантна дама, отзад между колелетата стоят облечени в униформа слуги, а край пътя двама млади мъже с перуки жадно се взират в отминаващата кола. На задния план под покритото с розовеещи се облаци небе се очертава през светлината на здрача пейзажът на Мадрид. Тройната композиция на картината се подчертава и от особеното осветление. Насядалите отпред фигури от народа са облени в светлина, която постепенно избледнява, за да може ефирното розово сияние на задния план да изпълни композицията с въздух.

Съпругата на Сеан Бермудес. Около 1790 г. Масл. бои, платно, 121 x 84,5 см. Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Тази изключително привлекателна с прелестните си детайли картина на пръв поглед не буди възторг. Леката подигравка в усмихнатите очи привлича нашия поглед като магнит. Ако се вгледаме по-добре, ще видим, че лицето не е толкова красиво, но блясъкът на черните очи го одухотворява. По изписаната с лекота, грейнала в синьо-жълти и убити сиви багри рокля преминава мека светлина. Жената е поставила на скута си червена чанта, върху която почиват нейните изящни ръце. Кожата просто излъчва светлина на фона на нарисувания като дихание заден план. Ако наблюдаваме картината от по-голямо разстояние, ще установим как ефирните мазки на четката се сливат в хармонично единство.

Тадеа Ариас де Енрикес. Около 1790 г. Масл. бои, платно, 190 x 104 см. Мадрид, Прадо.

Срещаме се с късното ехо на пъстрия и безгрижен свят на рококото. Художникът — така поне изглежда — не е наслоявал, а просто вдъхвал своите бои върху платното. Розовото на роклята, прозрачното черно на дантеления воал и тихата хармония на небето във фона правдиво характеризират грациозната, боязливо чаровна външност и сдържана елегантност на жената. Тази картина е красив образец от дългата поредица женски портрети и е рисувана през най-плодовитите за художника години. В левия долен ъгъл умело и естествено са поставени нейните гербове, защото там долу те не смущават, а и съвсем различната им тоналност все пак означава, че става дума за нещо, което не е тясно свързано с темата.

Карл IV със семейството си 1800 г. Масл. бои, платно, 280×335 см. Мадрид, Прадо.

Имаме чувството, че кралското семейство е подредено за снимка. Вдясно виждаме краля със своя брат и син сред хармонията на топли червени и златисти тонове. Вляво в блясъка на студено зелени и сребристи багри е кралицата с нейния антураж. Открояващата се на тъмния фон фигура на кралицата е безспорният център на картината. Обградена от своите деца, с гордо вдигната глава, тя носи с високомерие своята грозота и гледа към зрителя. Кралските й одежди блестят в изящната хармония на сини, сребърни, бели и жълти цветове. Изправената до нея, декорирана с ордени шкембеста фигура на краля-съпруг е много по-незначителна. Светлината, която преминава през изобразените с невероятна живописна смелост фигури и изписаните до най-малки подробности дрехи, рязко отделя групата от тъмнозеления фон.

3 май 1808 г. Разстрел на въстаници. Около 1814 г. Масл. бои, платно, 266 x 345 см. Мадрид, Прадо.

Пред нас е едно от най-страстните, най-вълнуващи произведения на испанската историческа живопис, драматичното изображение на едно историческо събитие. Тъмен небосвод, пуст, гол хълм и тъжен град подчертават настроението на картината. Статуарно неподвижната група на френските войници е с гръб към зрителя. Дулата на техните оръжия са безжалостно насочени към жертвите. Това не са хора с характери, а безпощадни оръдия на потисничеството. Срещу тях се суети изплашената до смърт, неспокойна, раздвижена група. Драматичната изява на композицията е съсредоточена в главния герой. Към него са насочени и дулата на пушките, остават му само няколко секунди живот. Бялата риза свети ослепително, а топлият жълт цвят на неговите панталони е живото цветно петно на картината, което художникът е подчертал с особено умение.

Момиче със стомна 1810–1815 г. Масл. бои, платно, 68 x 50 см. Будапеща, Музей на изящните изкуства.

Ето и един шедьовър от последните творчески години на Гойя. Пред кафеникавочервения и синкаво розов топъл фон виждаме мускулестата фигура на снажна девойка. Прибраната в кок коса, красивите, живи черти изтъкват невероятната й сила. Ослепителното бяло на нейната кърпа, златистокафявата й пола и наметалото създават единна колоритна симфония. Лекият живописен маниер не навлиза в подробности, а обобщава. Момичето със стомна олицетворява съзнателния испански народ, затова и монументалната снага излъчва силата и достойнството на този народ.