Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daddy-Long-Legs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джийн Уебстър

Заглавие: Тайнственият благодетел

Преводач: Ивайла Божанова

Година на превод: 2000

Издател: ИК „Пан ’96“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Цанко Лалев

Художник на илюстрациите: Джийн Уебстър

ISBN: 954-657-333-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6491

История

  1. — Добавяне

1.
Черна сряда

Първата сряда на всеки месец бе страшно противен ден — ден, очакван с ужас, преживяван с кураж и забравян с лекота. Подовете трябваше да лъщят, столовете да са без прашинка, а леглата — без гънка. Деветдесетте и седем вироглави сирачета трябваше да са почистени, сресани и със закопчани прясно колосани американени престилки. И на всичките деветдесет и седем да им се напомнеше да се държат прилично, а в случай че някой попечител ги заговори, да отвръщат с „Да, сър“ и „Не, сър“.

По време на изтощителното изпитание бедната Джеруша Абът пак опра пешкира само защото беше най-голяма сред сирачетата. Но и тази първа сряда, подобно на предишните, най-после се довлече до края. Джеруша побягна от килера, където бе приготвяла сандвичи за гостите на приюта и се качи горе, за да приключи с обичайните си задължения. Тя отговаряше за 5-та стая: тук единадесет дечица на възраст от четири до седем години заемаха единадесет подредени в права линия креватчета. Джеруша събра поверениците си, приглади измачканите престилчици, изтри нослетата и ги поведе в стройна и послушна редичка към трапезарията, за да се посветят през следващия блажен половин час на хляб, мляко и сливов пудинг.

След това тя се отпусна на скамейката под прозореца и допря пулсиращото си слепоочие до хладното стъкло. Беше на крак от пет сутринта и изпълни всевъзможни заръки като през цялото време нервната матрона я гълчеше и припираше. Когато нямаше външни хора, госпожа Липет невинаги се държеше с онова спокойно и високомерно достойнство, което пазеше за попечителите и гостуващите дами. Джеруша плъзна поглед по широката замръзнала морава отвъд високите железни пръти, оградили приюта и продължи надолу по вълнистите хребети, осеяни с провинциални имения, та чак до покривите на селото, щръкнали между голите дървета.

Денят приключи — съвсем успешно, доколкото й бе известно. Попечителите и комитетът на гостите направиха обиколката си, съобщиха впечатленията си, изпиха чая си и сега бързаха към къщи, за да се настанят пред уютните си камини и да забравят досадните си малки повереници за още един месец. Джеруша се наведе напред и заразглежда с любопитство — и малко копнеж — потока от карети и автомобили, който се точеше през портала на приюта. Мислено последва първо един, после втори впряг по пътя към големите къщи, осеяли хълмовете. Представи си как, облечена в кожено палто и украсена с пера кадифена шапка, се отпуска назад на седалката и равнодушно нарежда на кочияша: „Към къщи“. Но на прага на дома картината изгуби яснотата си.

Джеруша имаше въображение — въображение, казваше й госпожа Липет, което ще я вкара в беля, ако не внимава — но колкото и богато да бе, то не можеше да я отведе по-далеч от предната веранда на къщата, в която искаше да влезе. Бедната, пъргава, жадна за приключения малка Джеруша никога през всичките си седемнадесет години не бе стъпвала в обикновен дом; тя не можеше да си представи всекидневието на останалата част от човечеството, което прекарва живота си, необезпокоявано от сирачета.

Дже-ру-ша А-бът,

теб те тър-сят

в ка-би-не-та

и спо-ред мен

е ред-но да по-бър-заш!

Томи Дилън — който се бе записал в хора — се изкачваше по стълбището и тръгна по коридора пеейки. С приближаването към 5-та стая монотонната му мелодия звучеше все по-силно. Джеруша се откъсна от прозореца и отново се обърна с лице към грижите на живота.

— Кой ме търси? — прекъсна го тя с нотка на тревога.

Гос-по-жа Ли-пет, в ка-би-не-та,

и мис-ля, че е бяс-на.

А-мин!

Томи приключи набожно, но тонът му не бе докрай злобен. Дори и най-закоравялото сираче изпитваше съчувствие към блудната сестра, привикана в канцеларията, където щеше да се изправи пред една ядосана матрона. А Томи харесваше Джеруша, въпреки че понякога рязко го дърпаше за ръката и почти откъсваше носа му с вечното триене.

Джеруша пое безропотно, но на челото й се очертаха две успоредни бръчки. Какво беше сбъркала, чудеше се тя. Дали сандвичите не бяха достатъчно тънки? Или в ореховите сладки е попаднала черупка? Да не би някоя от гостуващите дами да е съзряла дупката в чорапчето на Сузи Хоторн? Или — о, ужас! — някое ангелско бебче от нейната 5-та стая да е „наквасило“ някой попечител?

Дългият вестибюл долу не беше осветен; докато слизаше по стълбището, закъснял попечител стоеше в рамката на отворената врата, на път да си тръгне. Макар Джеруша да зърна съвсем бегло мъжа, неговата височина я впечатли. Той махна към автомобила, паркиран на ъгъла. Колата започна да се приближава и светлината на фаровете очерта върху вътрешната стена силуета. Сянката представляваше фигура със смешно удължени крака и ръце, които се стелеха по пода и продължаваха нагоре по стената в коридора. Поразително приличаше на огромен клатушкащ се паяк дългоножко.

Угриженото лице на Джеруша бързо се озари от усмивка. По природа тя бе ведра душа и не пропускаше и най-малкия повод да се развесели. А щом видът на респектиращ попечител й се стори забавен, то нещата не можеха да не са наред. Тя продължи към канцеларията доста ободрена от незначителния епизод и застана със сияещо лице пред госпожа Липет. За нейна изненада матроната беше, ако не усмихната, то поне осезаемо приветлива; на лицето й имаше израз почти толкова дружелюбен, колкото онзи, който пазеше за гостите.

— Седни, Джеруша, имам да ти кажа нещо.

Джеруша се отпусна на най-близкия стол и зачака със затаен дъх. Някакъв автомобил мина бързо край прозореца и госпожа Липет го проследи с поглед.

— Забеляза ли джентълмена, който току-що тръгна?

— Видях гърба му.

— Той е един от най-богатите ни попечители, дарявал е големи суми за издръжка на приюта. Не ми е разрешено да споменавам името му — той изрично настоя да остане анонимен.

Очите на Джеруша се разшириха; не бе свикнала да я викат в канцеларията, за да обсъжда с матроната чудатостите на попечителите.

— Този джентълмен вече прояви интерес към няколко от нашите момчета. Помниш ли Чарлс Бентън и Хенри Фрейз? И двамата завършиха колеж със средства на господин… ъ… този попечител и се отплатиха за щедро предоставените пари с упорита работа и успехи. Джентълменът не желае друга отплата. Досега неговата филантропия бе насочена единствено към момчетата; така и не успях да привлека вниманието му към някое от момичетата в нашата институция, независимо че имаше такива, които заслужаваха. Той, това мога да кажа, не се интересува от момичета.

— Да, госпожо — промърмори Джеруша, тъй като имаше чувството, че от нея се очаква някакъв отговор.

— На редовното събрание днес бе поставен въпросът за твоето бъдеще.

Госпожа Липет направи пауза, след което продължи бавно и спокойно, подлагайки на крайно изпитание внезапно напрегнатите нерви на слушателката си:

— Обикновено, както знаеш, не задържаме питомците, след като навършат шестнадесет години, но за теб направихме изключение. Ти завърши нашето училище на четиринадесет, справяше се много добре с уроците — нещо, което не мога да кажа за твоето поведение — затова решихме да продължиш в селската гимназия. Сега си на път да я завършиш и, разбира се, приютът не е отговорен за твоята издръжка. И без това се задържа две години повече от другите.

Госпожа Липет пренебрегна факта, че през тези две години Джеруша бе работила усилено за своя подслон и че винаги на първо място бяха интересите на приюта, а после — учението й; както и че в ден като днешния я задържаха, за да чисти.

— Вече споменах — стана въпрос за бъдещето ти и бе разгледан отчетът за теб — цялостно бе разгледан.

Госпожа Липет хвърли обвинителен поглед към жертвата на подсъдимата скамейка, а пленничката доби виновно изражение, защото реши, че тъкмо това се очаква от нея — а не защото можеше да си припомни някоя особено черна страница от досието си.

— Разбира се, обичайната практика за някой като теб е да му се посочи място, където да работи, но ти си се справяла добре с изучаваните предмети, особено с някои; оказва се, че по английски си направо изключителна. Госпожица Причард, която е в комитета на гостите, е член и на училищното настоятелство; тя е разговаряла с учителя ти по реторика и се изказа ласкаво за теб. Дори прочете на глас есето ти, озаглавено „Черна сряда“.

Виновното изражение на Джеруша този път не беше фалшиво.

— Намирам за доста неблагодарно от твоя страна да осмиваш институцията, която е направила толкова много за теб. Ако не бе го написала така забавно, дълбоко се съмнявам, че щяха да ти простят. Имаш късмет, защото господин… искам да кажа джентълменът, който току-що си тръгна, явно притежава огромно чувство за хумор. Заради твоето безочливо съчинение той предложи да те изпрати в колеж.

— В колеж? — очите на Джеруша се разшириха.

Госпожа Липет кимна.

— Той остана, за да обсъди с мен условията. Те са доста необичайни. Джентълменът, трябва да призная, е ексцентричен. Според него показваш собствен стил и той възнамерява да те изучи за писателка.

— Писателка? — мисълта на Джеруша се скова. Тя успяваше само да повтаря думите на госпожа Липет.

— Такова е неговото желание. Дали ще излезе нещо от това — бъдещето ще покаже. За момиче, което няма опит в боравенето с пари, той е определил доста щедра сума — почти прекалено щедра. Но той така подробно предвиди всичко, че не беше удобно да се намесвам. През лятото ще останеш тук; госпожица Причард любезно предложи да помогне при подготовката на гардероба ти. Пансионът и обучението ти ще бъдат плащани директно на колежа, а в добавка през четирите години, когато ще си там, ще получаваш по тридесет и пет долара месечно. Това ще ти помогне да се чувстваш равна с другите студентки. Личният секретар на джентълмена ще ти изпраща парите веднъж месечно, а в замяна ти ще пишеш по едно писмо, потвърждаващо получаването им. Това е. Няма да му благодариш за средствата; той не желае да се споменава за тях. Но трябва да пишеш как напредваш с учебния материал и за подробностите от всекидневието си. Писма, каквито би писала на родителите си, ако бяха живи.

Ще адресираш писмата до господин Джон Смит и ще ги изпращаш до секретаря. Името на джентълмена не е Джон Смит, но той предпочита да остане анонимен. За теб той винаги ще бъде Джон Смит. Настоява за писмата, защото смята, че нищо не подпомага така добре способността за литературно изразяване както писането на писма. Тъй като нямаш семейство, за да си кореспондираш, той желае да пишеш до него; освен това иска да следи напредъка ти. Никога няма да ти отговаря или да им обръща някакво внимание. Ненавижда писането на писма и не желае да се превръщаш в бреме за него. Ако възникне ситуация, при която е наложителен отговор — например да те изключат, което се надявам да не се случи — можеш да съобщиш на господин Григс, неговия секретар. Тези месечни писма са абсолютно задължителни за теб; те са единствената отплата, която господин Смит очаква. Затова трябва да си изключително точна в изпращането им — като сметка, която изплащаш. Надявам се, че тонът ти ще бъде почтителен и ще прави чест на твоето възпитание. Не забравяй, че ще пишеш до попечител на дома „Джон Грир“.

Очите на Джеруша гледаха вратата с копнеж. Объркана от вълнение, тя мечтаеше единствено да избяга от баналностите на госпожа Липет, за да помисли. Изправи се и предпазливо отстъпи назад. Госпожа Липет й направи знак да почака: възможността да прояви красноречието си не беше за изпускане.

— Вярвам, че си подобаващо благодарна за късмета, който те споходи. Малцина момичета в твоето положение получават такъв шанс да се издигнат в живота. Не бива да забравяш…

— Аз… Да, госпожо, благодаря. Ако това е всичко, трябва да ида да закърпя панталоните на Фреди Пъркинс.

Вратата се затвори зад нея, а заключителната част от речта на госпожа Липет увисна във въздуха.