Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
O pays mon beau people!, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
hammster (2019)

Издание:

Автор: Сембен Усман

Заглавие: Синът на Сенегал

Преводач: Лили Попова

Година на превод: 1960

Език, от който е преведено: френски

Издател: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1960

Тип: Роман

Националност: френска

Печатница: Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Излязла от печат: 30. III. 1960 г.

Редактор: Г. Чакъров

Художествен редактор: Цв. Костуркова

Технически редактор: Н. Панайотов

Художник: Н. Тузсузов

Коректор: А. Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11088

История

  1. — Добавяне

V

Празникът трябваше да трае два дни — последните дни на седмицата. Градът беше окичен със знамена; те бяха сложени навсякъде: по покривите на къщиците, по стоборите, по лодките, дори по клоните на дърветата. Учениците репетираха дни наред и се готвеха да маршируват. Празникът трябваше да завърши с бал, затова бяха дошли млади хора не само от съседните селища, Бидиона или Адеане, но и от най-близките градове. Тия, които от години бяха напуснали родния край, дойдоха по тоя случай. Оркестърът „Младата казаманка“, след който тичаха всички танцьори от Дакар, отгоре и Сен Луи, беше тука. В Зигиншор, на всеки ъгъл на улиците, се появиха нови лица. Жителите на Будоди, гдето трябваше да се състои балът, се гордееха, че техният квартал е получил тая привилегия.

Привечер на групи мъже във вечерно облекло се разхождаха с важен вид, като очакваха определения час. Те ходеха от група на група да поднасят подаръците, които бяха донесли на своите приятели или на бъдещите си съпруги.

Жените бяха сменили своите делнични престилки с таибас[1], с които приличаха на гвинейки; тъканите, наречени легос[2], внесени от английските колонии, бяха на мода. Плитките на главите на всички почти си приличаха, но се различаваха според вкуса на артистката; някои бяха събрани на конска опашка, продължена с иос[3], боядисан в черно, други, по-къси, завършваха с нанизи от бисери, разделени така, че да се вижда кожата на черепа; няколко жени бяха сресали косите си съвсем чудновато, само на една плитка, украсена с луидори, която почваше отпред на главата и отиваше назад. Момичетата, дошли от черната столица, си приличаха по своето вечерно облекло: дълга зелена роба, набързо ушита. При тях плитките не бяха на мода, а грижливо сресаните коси, обвити в мрежа. Те образуваха самостоятелна група.

Оркестърът на естрадата чакаше откриването на бала. Виковете от една маса на друга, новините, които се разменяха на висок глас, смеховете показваха, че вечерта ще бъде оживена.

Отговорността за хубавото прекарване на празника беше поверена на Диан, който тичаше от едно място на друго; харесваше му се ролята на церемониалмайстор — той посрещаше вежливо хората и намираше любезна дума за всекиго.

— Младежите започват да негодуват, да откривам ли? — попита той стария Гомис, доайена на бала.

— Тогава започвай.

Старият откри бала с жена си, под ръкоплясканията на младите, на които той показваше старинни танцови стъпки. Някои безочливи, които искаха да видят, се блъскаха на входа. Комендантът, придружен от жена си и от другите бели от клуба, почете вечерта със своето присъствие; настаниха ги до музикантите. Стари жени католички бяха приели да прислужват срещу възнаграждение и се справяха съвестно със своята работа. Фай, с черен панталон и бяло сако, пристигна, придружен от Изабела, облечена цяла в бяло.

Дезире стоеше при входа. Седефената белина на нейното лице, на шията и на ръцете й, сякаш плуваше в ярката светлина. Всички погледи бяха устремени към нея. Спокойно и смело тя гледаше предизвикателно всички. За разлика от другите жени, които носеха букли и сложни плетеници, тя беше разпуснала косите си, просто сресани с четка и лъскави като тъмно и блестящо покривало, което падаше на закръглените й рамене. Дългата й рокля, с ромбоидно деколте, позволяваше да се виждат златната верижка и кръстът, увиснал на нея, който се губеше между две добре очертани форми.

И тримата бяха посрещнати в центъра на залата и отведени на тяхната маса, от другата страна на естрадата.

— Момчето ми, вие сте закъснели — каза татко Гомис.

— Карбураторът ми се повреди по пътя.

— Как си ти, Дезире?

— Добре, татко Гомис.

— А вие, мадам?

— Не много зле.

— Тогава всичко е наред.

— Какво желаете да пиете? — се осведоми Диан.

— Каквото има най-добро — каза Изабела.

 

 

Фай танцуваше с жена си. Диан държеше Дезире в прегръдките си; дошъл близо до Умар, той му намигна. Създаде се приятелска атмосфера, двойките се образуваха една след друга. Над главите им искреше полилеят. Администраторът разискваше с магазинера. Танците следваха един след друг. Като се въртяха под звуците на музиката, десетки двойки постепенно се сменяха на площадката. Изабела, без да се уморява, при всеки танц сменяше кавалера си. Умар се беше оттеглил за малко в двора с мулатката; те седнаха на скамейката и само бялото му сако се виждаше отдалеч.

— Ти си замислена, моето момиче — каза Фай, на когото мълчанието тежеше.

— Мислех за много неща.

— Невинаги е добре много да се мисли.

Дезире млъкна за миг, после поде:

— Много е мила твоята жена.

— Щастлив съм, че чувам това от тебе… Не са ли ти предлагали да се омъжиш в последно време?

Девойката беше отметнала глава назад и гледаше звездите, които не пращаха никаква светлина на нощта.

— Може би има желаещи да се оженят за мене, но аз не искам.

— А защо?

— Твоята жена няма ли да ревнува, като не ни вижда там?

— Тя няма никакво основание да се безпокои. Но ти не отговори на въпроса ми?

— Не би трябвало да ти отговарям, стига само да не са те натоварили да ме питаш… Причината е майка ми. Тука не я обичат; ако аз я оставя, какво ще стане с нея? Ние, със смесената кръв, не принадлежим към никоя среда, към никоя група, и това ни струва много страдания.

— Ако ти обичаш мъжа си?

— С по-големи права, той не е длъжен да гледа майка ми, а тя…

— Все пак аз живея добре с бяла.

— Ти си мъж.

Тя говореше с колебание.

— За тебе няма значение какво се говори — продължи тя. — В същност всички говорят за тебе, едни с възторг, други с презрение, и тъкмо последните са най-многобройни. Видях те на пристанището, в деня на свадата. Когато срещнах Диан, питах го за тебе. Не се решавах да се приближа до тебе…

— А защо?

— Защото, може би, ти не си вече същият.

Тя замлъкна.

— Женитбата с минедиеру бранку (бяла жена) не възвисява, нито принизява някого. Аз не разбирам…

— Сега ти си вече нещо — го прекъсна тя. — Защо не те арестуват? За по-малко от това, което ти направи, други са в затвора! Ти си богат, уважаван, жена ти е бяла, казват, че тоя бал е уреден на твои разноски?

Той слушаше въпреки музиката, която на вълни достигаше до тях. Всичко това беше ново за него; от една година, откакто се бе върнал, той никога не се бе загрижил за това, което можеха да кажат за него и за жена му. Имаше един недостатък, като всички от неговата раса: родена с него, вкоренена дълбоко в неговото същество, гордостта го измъчваше жестоко. Той беше сигурен в себе си, обичаше да влияе на околните и тъкмо затова, когато девойката му доверяваше своите мисли, той се чувствуваше горд.

— Дезире — внезапно поде той, — кого би предпочела за мъж, черен или бял?

Уловена неподготвена и като не знаеше какво да отговори, тя вдигна глава. Музиката, която достигаше до тях, й попречи де чуе трепетите на своето сърце. Като очакваше отговора, който не идеше бързо, той запали цигара.

— Бих предпочела бял.

Тя произнесе тия думи, сякаш те бяха изтласкани вън от нея от някаква непобедима сила. Умар погледна девойката, която със затворени очи изглеждаше засрамена, че е издала своята тайна. Появата на Изабела сложи край на нейното изтезание.

— Какво правите вие тука? Впрочем, то си е ваша работа. Викат Господина вътре.

— Кой?

— Старият Гомис.

— Да идем там, деца мои.

Те влязоха; той, ги беше хванал и двете под ръка. Изабела се наведе над ухото му и попита:

— Какво си й казал, тя е смутена?

Те се отправиха към балната зала, гдето Изабела просто беше нападната от четири-пет танцьори.

— Извинете, приятели мои, но тоя път аз си запазвам това, което ми принадлежи… — каза Умар със смях. — Виж, Агбо, вземи тая — прибави той, като тикна Дезире в прегръдките на доктора.

Валсът увличаше двойките. Роклите летяха, като откриваха краката с хубави очертания. Внезапно музиката спря и диригентът обяви конкурс по танц. Той представи журито, в което влизаха комендантът на клуба, старият Гомис, Фай, Сек и Агнеса. Оркестърът пак засвири. Отначало броят на участвуващите беше толкова голям, че трудно на журито беше да вижда тия, които правеха грешки, но музикантите засилиха темпото и мнозина се отказаха.

Скоро останаха само седем двойки; при буги-вуги четири други отпаднаха — преуморени; при самбата най-сетне една от трите двойки се спъна и на площадката останаха само Диан с Дезире и Изабела, която имаше за партньор един мъж, пристигнал с последните поканени. Служещият поддържаше добре своята дама, чието тяло, излято в нейната дълга рокля, се подчиняваше по безпогрешен начин на извивките на танца. Дали по невнимание, или доброволно, мадам Фай и нейният кавалер бяха отстранени. Тогава се понесоха безкрайни викове, овации, ръкопляскания, барабанни удари — всички искаха да поздравят Диан и Дезире.

На почетната маса връчиха на щастливата победителка кошница цветя и стъкълца с парфюм.

— Нека шампионът да целуне своята дама — възвести председателят.

Всички погледи се устремиха към тях; тъмните страни на Дезире се покриха с руменина. Диан се приближи, като наклони глава; тя затвори очи и той залепи устните си и на двете мургави страни. Когато отвори очи, тя видя, че Фай я наблюдава.

— Хиляди извинения, мадам — каза кавалерът на Изабела. — Без моето нехайство, тая чест щеше да се падне на вас, и тъй, смятайте се за морална победителка.

Той говореше с лекота, като придружаваше думите си с много движения… После се представи!

— Господин Сисе, от адвокатската колегия в Дакар… По време на вашата женитба с Фай аз бях в Париж…

— Ах! Затова не ви познавам.

Новодошлият я забавляваше със своята словоохотливост.

— Но „Големият Фай“ всички го познават. Той е толкова прочут, колкото…

— Ах! Ето нашият магистрат винаги на лов за клиенти — каза Умар и се присъедини към тях.

— Не бих искал да те имам за клиент, защото много добре те познавам… Благодаря!

— Не стой много близо до него, малка моя, той ще ти обещае да се ожени за тебе, после след два месеца ще ти каже: „Вие не отговаряте на моя идеал…“. — Като говореше, Умар беше обгърнал с ръка раменете на своята жена. — Това е най-мръсната човешка порода, след породата на гомисовци!…

Нощта преваляше, клепките натежаваха, танцът нямаше пламъка, който имаше в началото. Танцьорите нямаха вече същия темперамент. Белите се бяха оттеглили едновременно с доайена. Всички трябваше да присъствуват на другия ден на парада.

Навън белезникава пара свързваше земята с небето. Росата падаше от листата капка по капка.

 

 

На другия ден се състоя официалното тържество. Към пристанището в дълга върволица се виждаха да пристигат всички жители, после първенците, с медали, закачени на техните белоснежни бубу. Те се настаниха на трибуната и слънчевите лъчи, които разпръснаха утринната мъгла, си играеха с кръстовете за храброст, военните медали и ордените на почетния легион. Казаманс течеше тихо, никаква лодка не браздеше нейните води. Корабите бяха обкичени с разноцветни знамена. Само тропическите дървета на отсрещния бряг запазваха своите обикновени багри и спокойствие.

Военната музика на католическата мисия засвири Марсилезата при пристигането на управителя на клуба, който, като тракна с токове, отдаде чест според правилника; всички го последваха — едни снеха шапки, други застанаха мирно, а ония, които имаха клечки за зъби в устата си, ги извадиха. После едно малко момиченце, цяло в бяло, поднесе букет на коменданта, който го сложи пред паметника на падналите — обикновена алегория: жена повдига в прегръдките си ранен войник и на цокъла се четат следните думи:

„Признателна Франция — на своите деца.“

След полагане на букета комендантът зае място на трибуната. Децата от двете училища, със сини барети, бели ризи и червени колани, се надпреварваха в тая войнствена маршировка. Като минаваха край трибуната на официалните лица, те размахваха ръце, издуваха слабите си гърди, биеха с крак земята. После маршируваха полицаите в жълто-зелена униформа: риза, къси гащета и навои. Техните патрондаши бяха празни…

След маршировката Фай и жена му се забавляваха, като гледаха народни игри: надбягване в чували, катерене по върлина, надбягване на патици по реката, а на понтона децата се опитваха да вървят по една надвиснала над водата греда, намазана с лой, за да достигнат парчето плат, което даваше право на печалба. Докерите мърмореха против тоя ден, който ги лишаваше от тяхната всекидневна печалба.

— Прилича на събор — каза Изабела.

— На такова нещо, да. Да вървим.

Колата на Гомис ги свали във Файен. От шума на мотора Рокайа излезе и каза на снаха си:

— Ного красива… мадам.

— Благодаря, мамо… Уморена съм.

— Жена ти трябва да почине, а и ти също — каза старата жена.

— Ние си отиваме.

Рокайа хвана ръката на Умар и я поднесе до сърцето си.

Когато си тръгнаха, тя дълго още слуша как заглъхва шумът на стария задъхан мотор.

Бележки

[1] Изопната блузка, която стига до кръста.

[2] Неправилно название на гр. Лагос, столица на Нигерия.

[3] Влакна от храст със същото название, които жените боядисват в черно и ги правят като перука.