Сембен Усман
Синът на Сенегал (1)

I

Параходът заплува бавно нагоре по реката. Водата беше тежка и жълта; от едната страна на водната шир се простираше равнина, обрасла с тръстика, убежище на крокодилите. Отвъд се забелязваше тъмният край на бруса^[1], стаил хиляди опасности. Птици на ята прелитаха тежко над тръстиката, като я докосваха с крилете си; птиците марабу^[2], ловили до насита риба в блатата, се издигаха до шеметни висини. На десния бряг, към който сега параходът се приближаваше повече, брусът спущаше лавината на своите дървета, които се блъскаха с ярост, за да достигнат реката. По-първите се навеждаха ненаситно над зелено-синята вода: техните клони и лианите се сплитаха в учудващ хаос — истинска растителна битка. Подкопани от водата и отнесени от тоя бесен тласък, палмите лежаха над реката, като предлагаха грапавите си стъбла за почивка на младите крокодили; клоните им, оставени на течението, приличаха на плаващи водорасли.

Досадният мирис на цъфналите лиани се смесваше на вълни с мириса на горящо масло и на дим.

Мъжът извади цигара от джеба си и я запали машинално, като не преставаше да съзерцава величествената прелест на тая растителност. Наред с него другарката му изглеждаше прехласната.

С напредването на парахода устието на реката се разширяваше, панорамата ставаше по-величествена. Големите дървета се отдалечаваха от реката и тогава се откриваха кални брегове, дето тропическите дървета образуваха дълга тъмнозелена линия — еднообразна, равна; корените на тия дървета изникваха над водата, обкичени с гроздове грамадни острици, които вълните скриваха и откриваха последователно. При шума на парахода черните патици и другите постоянни обитатели на блатата хвръкваха на безброй ята, а пеликаните, обезпокоени в своето безделие на повърхността на водата, се отдалечаваха бавно един след друг. От небето орлите-рибари се спущаха върху рибни пасажи, които плуваха по течението на реката; те хващаха с ноктите си шарани или щуки и ги отнасяха във въздуха със силни победни крясъци. Ята от диви гъски и патици браздяха реката със своя полет. А под тропическите дървета птиците-рибарчета, сякаш преследвани от дима на парахода, променяха неуморно своето място и игривият блясък на техните искрящи пера се плъзгаше от клон на клон.

С кестенявите си очи, с кървави жилки в бялото на окото, мъжът съзерцаваше жадно природата; цигарата догаряше между пръстите му. Като се обърна към жената, той каза с нисък глас:

— Дуание Русо трябваше да види това… Жалко, че не е дохождал тук.

В тембъра на тоя глас имаше нещо, което те грабва: той беше толкова нисък, сякаш вибрираше по-продължително във въздуха.

— Наистина — отговори тя.

После мълком те се прибраха в своята кабина.

 

 

Внезапно голям облак закри слънцето и съвсем неочаквано започна да вали дъжд с оглушителен трясък. В тесния коридор на парахода настана невъобразим смут, защото пътниците, които бяха застанали на предната палуба, бързаха да се подслонят.

— Заемете местата си, глупаци такива! — кресна един бял, когото черните поглеждаха страхливо.

Той повика някакъв служител да обясни на своите сънародници, че нямат право да останат тука. Служителят се подчини, но никой не пожела да се върне под дъжда; тогава белият започна да нанася удари — удари, които побеснелият нанасяше с плетен бич. Разярен от неподчинението, той биеше. Удряше наляво и надясно, като не гледаше нито възраст, нито пол. Това причини страшна блъсканица в тесния коридор, дето някои изпопадаха.

Внезапно белият, ударен с кроше в брадата и отново с друго едно в корема, се строполи.

Прав пред него, черният чакаше — с неимоверно дълги ръце, които стигаха почти до коленете му, със стиснати пестници, готови да се забият отново. Другият, който не можеше още да се съвземе от изненадата, се повдигна бавно, с очи, устремени към черния великан, и се задоволи само да изтрие с опакото на чисто белия си ръкав кръвта, която течеше от устата му.

Застанали лице с лице, сега те продължително се гледаха; единствена жената със своите нежни ръце ги държеше на разстояние един от друг.

— Стига, Фай! — молеше тя.

Като две кучета, те гневно се измерваха с очи. Черните не можеха да дойдат на себе си. Кой беше тоя колос, който вдигаше ръка срещу белия? Те не знаеха нищо. Да биеш бял! За по-малко провинение от това черните гниеха в затвора! А пътниците от кабините, като надничаха от всички страни, се питаха: „Негрите ли се бунтуват?“.

По лицата на всички черни беше изписан страх. Една жена плачеше, от главата на детето й течеше кръв; разбунтуваният, когото бялата жена беше назовала Фай, си проби път между своите и взе детето, за да го даде на своята другарка, която вървеше след него.

— Занеси го да го превърже лекарят на парахода.

Никой още не смееше да му зададе въпроси. От вечерта, когато се качи на парахода в Дакар, той отваряше устата си само за да яде и да говори много тихо със своята другарка. На борда той събуди любопитството както на белите, така и на черните със своето мълчание и с тая бяла жена, която вървеше след него като сянката му.

Скоро тя се върна с детето на ръце, което беше с превързана глава.

— Благодаря, госпожо — й каза негърката.

 

 

Умар Фай беше от Казаманс: той се връщаше в бащината си къща след осемгодишно отсъствие, напуснал родната си страна, като мнозина свои другари, за да иде на война в Европа. Връщаше се четири години след победата. След като беше преминал Северна Африка и Франция, той се спря в Баден-Баден: най-сетне го демобилизираха и той се ожени за бяла жена. Раняван два пъти, Умар беше награден с орден за военна заслуга и с кръст за храброст; макар че почти никога не ги носеше, той пазеше ревниво тези ордени.

Като се върна в кабината, Умар се изтегна на тясното легло с ръце, скръстени под главата.

— Защо пак се разправяш? За да те забележат ли? — каза жената до него. — С тях ти никога няма да излезеш на глава.

— Какво искаш ти? Да ги бие, а аз да стоя със скръстени ръце? Или може би да му помагам?

После той каза по-меко, сякаш да смекчи грубостта на своя отговор.

— Скоро ще пристигнем… Готов ли е багажът?

Но той мислеше за онова, което току-що каза младата жена: „Ти никога няма да излезеш на глава“. В Африка господари са белите и като ги нападаш, ще претърпиш поражение.

Фай в много отношения беше съвършено усвоил начините на мисълта, противодействията на белите, като беше запазил дълбоко в себе си наследството на своя народ. Много беше видял, много научил през годините в Европа; големи промени бяха станали в него, беше стигнал дори дотам да съди без снизхождение своите братя по раса: тяхното сектантство, техните кастови предразсъдъци, които, изглеждаше, правят измамна всяка възможност за обществен напредък, техния партикуларизъм и дори до детинската наивност на известни техни постъпки „против белите“.

Тя разглеждаше лицето му с леко сплеснат нос, с гладко чело, пресечено от една изпъкнала вена, която се губеше под косата, приличаща на астраган.

Нейната кожа, много бяла, беше ярък контраст с кожата на мъжа. Стройното й тяло — тя беше висока — беше изляно в бял ленен костюм. Понякога навеждаше глава, сякаш дългата коса тежеше на шията й; веждите й бяха добре очертани. Тя в същност не беше хубава, но имаше хубостта на своите двайсет и две години.

Изабела знаеше какво я очаква там, дето отиваше. Може би това не беше пътуване за удоволствие, но тя щеше да бъде със своя мъж. Това, което той я беше научил за нравите и обичаите на своята страна, това, което също беше чела, би й помогнало да смекчи ударите, които вярванията и фанатизмът на това ново семейство щяха неизбежно да предизвикат. И после, тя имаше такова доверие в него, безгранично доверие! Никога не му искаше сметка, грижеше се само за него и понякога го призоваваше към благоразумие. Те бяха наистина един за друг. Подадоха си ръка, като вървяха по два успоредни пътя, и за в бъдеще тя беше неговата сила.

 

 

В тоя ден, когато се получи телеграмата във Файен (къщата на Фаевци), в Сантиаба, цялото семейство бързо узна новината. Муса Фай никога не вземаше едно решение прибързано. Синът му и снаха му щяха да пристигнат на другия ден и той имаше време да обмисли. Беше имам в джамията и хората го почитаха не само заради тая титла, а и за неговата възраст. Пет пъти на ден той поучаваше вярващите. За него всичко беше казано в корана и от тая свещена книга той черпеше своите съждения и съвети. Минаваше за строг, дори за суров човек, но беше обичан от всички и често съдът прибягваше до неговата мъдрост. Трите му жени го издигаха още повече в очите на вярващите. Старият Муса Фай управляваше своята къща по свой начин — между неговите жени нямаше никакви недоразумения. Всяка една от тях имаше своя ред в брачното ложе. Първата му жена, Рокайа Гюеи, имаше само едно дете — Умар Фай, и новината я развълнува повече от всекиго другиго. Нима тя не беше вече избрала годеница за своето дете? Какво щеше да каже на семейството? Макар че беше първа съпруга, Рокайа Гюеи не се ползуваше с никакви привилегии по отношение на другите.

Втората му жена, Амината, беше майка на две момчета и на едно момиче. А третата, Фату, имаше две момичета. И трите имаха еднакви майчински права над Умар, но единствена неговата истинска майка страдаше, като се научи за женитбата на своя син.

Чичо Амаду, който живееше в същия двор със своите две жени, с трите си момчета и двете си момичета, дойде да обясни на своя брат съдържанието на телеграмата. Седнал на рогозката, навел глава, като броеше броеницата си, Муса не каза нито дума.

Всички от семейството Фай чакаха мълчаливи. Муса обу чехлите си и се запъти към джамията със скръстени на гърба ръце.

 

 

Под дървото на „беседите“ срещу светото място имаше много хора. Близкият час на молитвата ги събираше.

Тука бяха всички обичайни посетители. Мбуп, най-възрастният, чиито немощни крака не можеха да носят тежестта на тялото му, ходеше превит на две, като се подпираше с бастун на алпийски ловец, подкрепян от своя брат, който беше побелял. Тука беше и Асан Сар, стар рибар, дошъл от Гюет-Ндар със своята примитивна лодка, за да прекара сухия сезон, но оттогава изминаха много сезони; после Малик Диоп, баща на четири момичета, който разчиташе на откупите, за да прекара спокойно старините си; Тиам, способен да направи и мотика, и златен, и сребърен накит: за ръцете, за шията и за глезените; Масире Нгом, който нямаше равен на себе си в познаване корените на дърветата и имаше претенции да се сравнява дори с лекаря тубаб (белия), и най-после Самба Раба, тъкачът със своя стан, който участвуваше в разговора, без да прекъсва работата си. Скърцането на дървения стан, който той не смазваше никога, подканяше дийогените (жените) да хвърлят поглед на парчетата платове с ярки и разнообразни цветове. Всички почтени граждани, предани на вярата, бяха тука.

— Прекарахте ли следобеда в мир?

— Само в мир — отговаряха събраните, — а семейството?

— В мир, а вашите семейства?

— В мир — отговаряха насядалите хора.

— Мир да бъде на това свето място — каза Муса, като седна с кръстосани крака.

— Муса, искам да те попитам нещо… за един слух, който се носи насам — каза тъкачът, като престана да работи. — Истина ли е това, което чух?

Тъй като той млъкна внезапно, старият му възрази:

— Как ще мога да зная дали е вярно това или не е вярно, щом не се доизказваш по-нататък?

— Говори се, че твоят син пристига с една бяла жена, ако е рекъл бог, утре?

— След молитвата за дъжд Амаду ми съобщи това… Самба, прощавай, но аз искам на свой ред да зная едно нещо: от изгрев до залез-слънце ти работиш на своя стан и го напущаш само за естествените си нужди, ала ти знаеш всичко, което става от изток до запад и от север до юг. Как да си обясня това?

— Змията няма крака, но бог е наредил да ходи.

— Мене ти можеш да учудиш, но бога — не.

— Който е жив ще види — философствуваше Демба Мбуп, — сегашните синове не са вече синове…

После, като промени темата, добави:

— Къде ще живеят?

— При баща си — пресече го Масире — бащината къща е къща и на сина.

— Във времето на моя покоен баща аз никога не бих се осмелил да обуя панталони каквито носят европейците. Ах! Светът се мени!

— Ти казваш истината, Мбуп — прекъсна го занаятчията. — В Дакар девойките и младежите ходят всяка нощ на бал. Питам се, докъде ще стигне покварата. Те подражават на белите в техния разврат. Пиенето и болестите ги правят неузнаваеми дори в очите на техните майки. А пък девойките се обличат така, че се виждат всичките им форми…

— Ти говориш истината, Самба! Първия път, когато бях в Сен Луи, видях с очите си, в квартала Лодо, бал, дето мъже и жени танцуваха тъй притиснати, че когато човек е тесногръд, позволено му е да помисли за всяко друго нещо… Ах! Да ви пази бог от такова зрелище.

— Амин, амин.

— Какво искате, има такава смъртност между децата, защото изоставяме обичаите на прадедите, пътя на бога, и ето че се оплакваме от липса на вода. Бог ни наказва…

Като престана да говори, той се изсекна с пръстите си и ги изтри в петата на един от своите самара^[3].

— Тубабите се ядосват и увеличават цената на преждата…

— Прощавай, сине на Гюет-Ндар, ако ти отрежа шията^[4] — подхвърли отново тъкачът, който изпитваше голямо удоволствие да осведомява всички… — Но вие не знаете, че младите искат да изгонят белите. Те се наричат помежду си „червени“… Казват, че след това ще си поделят всичко, че няма да вярват в бога, а само ще ядат и ще се любят.

— Каквото казва Муса е вярно, Самба. Ти никога не напущаш това място, дето се намираш, а всичко знаеш. Аз, който съм по-възрастен, никога не съм чувал това. Кажи ни дали през нощта не се превръщаш в хиена или в нещо друго? Где прекарваш ти нощите?

Носеше се славата на тъкача, че всичко знае отпреди и мнозина се страхуваха от него, защото, казваха, той бил от ония, които се превръщат в животно и тичат нощем в бруса. Имайки отговор за всичко, той казваше често, като пипаше носа си:

— Докато носът ви стои на лицето, ще казвате, че имам право.

После той отново се залавяше за работа.

— Мисля, че е време за молитва — каза Муса, като наблюдаваше небето.

От единствения джеб на своя бубу^[5] най-възрастният извади часовник и каза:

— Остава още малко време.

И той започна да разказва:

— Аз воювах през 1914–1918 г. Муса, той е тука, дойде да ме намери през 1915 г., спомням си това както кускуса, който ядох снощи. Блез Диан дойде да ми стисне ръката, защото аз бях „капрал“ (подофицер), после той ни събра, като ни каза, че кралят на Тугйол разчиташе на нас да изгоним алимандите (германците). Няма да ви кажа нищо за Вердюн, нито за Дарданелите, нито за Солун. Там измряха хиляди стрелци. Аз изгубих чичо си и брата си. Пак там аз се нагълтах с газ, който е още в гърдите ми. Никога не съм виждал толкова трупове. Въпреки студа, ние атакувахме с нашите брадвички. Белите войници повтаряха с нас: „Лакхактдиакум“^[6]. След това полковникът ме награди… Да! Спечелих ордените, дори там ми подариха тая тояга — каза той, като посочи бастуна си… — И признавам, че съм имал връзки с бели жени, мъжът си е мъж под всички небеса на света, но истината си е истина — никога не ми е минавало през ума да се оженя за една от тях, нито пък да я доведа тука…

— Едно нещо зная, че говориш истината, мой по-голям братко, но през времето на Дамелите (бивши крале на Горен Сенегал) в Мбула Салум^[7], дето съм роден, всеки мъж, който отиваше да се бие, обещаваше да доведе една робиня. Трябва да признаем, че кръвта на файевци тече в неговите жили.

— Ти си гриот^[8], Масире — каза ядосан старецът, като се почувствува засегнат. — Ти трябва да говориш последен, а пръв да мълчиш.

— Аз съм гриот на бога!

— Да ни прости господ, време е — каза имамът.

Масире, застанал близо до вратата на дървената джамия, тури ръцете си на устата във форма на високоговорител и призова всички вярващи за молитва. Неговият нисък глас се губеше в далечината, минувачите се обръщаха, за да го чуят по-добре. Макар да не разбираха арабските думи, те знаеха за какво беше предназначен тоя глас. Въодушевен и напевен, той говореше по-добре на тяхното сърце, отколкото механичният и бездушен глас.

Изведнъж те се разпръснаха да търсят чайник или ибрик, за да извършат своите свещени обреди, които се състоят в измиване на крайните части. За тях животът е нищо; само религиозните обреди имат цена; тяхното съществуване е само една съединителна нишка между раждането и смъртта. Един път без отклонение. След метаните, те ще чакат последната молитва. Тя започва с първата усмивка на вечерта, ще рече с появата на звездите. И тихо, безгрижни, те ще се разотидат, след като си пожелаят лека нощ.

* * *

Гласът на ходжата стигна до обитателите на Файен. Той изтръгна Рокайа Гюеи от нейните ридания. Молитвата бе задължителна за всички. Скоро жените изникнаха от всички страни и се наредиха зад мъжете; после дойде редът на децата и като ги напътваха, те повтаряха същите стихове от корана, които на близко разстояние оттам техните мъже пееха. В самозабвение, те се кланяха при ритуала на молитвата. Навеждаха се, изправяха се, като сядаха на земята изящно, в едно движение на съвършено единство. Бели кърпи или тиавали^[9] покриваха главите им. Нещо много чисто изпълняше нощта. Те приличаха на ония номадски жени, които свещеният час изненадва в пустинята и които са заети само с тая минута. На края на молитвата главите им се клатеха отляво надясно и отдясно наляво. Показалците на ръцете се движеха от горе на долу, устните се отваряха и затваряха с мляскане. После се явяваше броеницата от абанос, украсена със сребърни нишки, или от коралови зърна, които издаваха приятен звук, като се плъзгаха между пръстите.

Като в магия настъпваше нощта. В здрача богомолците се различаваха само по белите кърпи. Най-сетне жените се прибираха по домовете си, но преди да се разделят, те съединяваха ръцете си в братски жест от любов към бога, като доближаваха показалеца до лицето си.

 

 

Във Файен, в средата на голямата стая, мъже и жени, насядали около трапезата, топяха с пръсти в семейното блюдо; това беше вечерята. Един слепец, изправен на прага на вратата, просеше милостиня с писклив глас.

— Божи човече, дай си твоето мбату (гаванка) — каза стопанинът.

Недъгавият, подпрян на тоягата си, пристъпи пипнешком, воден от своя тънък слух, и подаде съда си, който напълниха с храна.

— Да ви дари господ царство небесно, безкрайната му добрина да ви заведе в рая и да ви води тук долу на земята… Светият пророк да ви вземе под светата си закрила, да сполети зло враговете ви, Аллах да ви пази от изкушение.

Всички отговаряха „Амин, амин“, докато той продължаваше да нарежда:

— Да ви даде господ дълъг живот; и да видите децата на вашите деца, а те — своите внуци.

Те повтаряха безкрайно „Амин, амин“.

Най-сетне просякът си тръгна.

— Сейнабу, утре ти ще изметеш стаята на гостите — заповяда Амаду на голямата си дъщеря.

— Твоят брат пристига с жена си — добави гневно Рокайа.

— Станалото — станало. Сега ти нямаш повече власт над своя син от мене. Трябва да разбереш, че ако не искаше да ни знае, нямаше да се върне.

— По-добре щеше да бъде, ако беше загинал във войната, отколкото да прави това, което направи. Ако… ако само бях се усъмнила в това, щях да го удуша с тая ръка — каза тя, като извади ръката си от блюдото, за да я покаже.

— Внимавай, че децата те слушат — забеляза мъжът й.

Вместо отговор, тя стана и каза:

— Прекарайте спокойно нощта!

 

 

Тя не спеше. Първите години от женитбата й преминаваха и пак възникваха в нейната уморена глава. Първите й деца бяха измрели при раждане. Това се дължало — казват — на лошото око, с което настървено са я гледали. В началото на новата си бременност тя реши, за да не умре детето, да обиколи страната и да намери някакъв магьосник. (В една страна, където бездетството е прогонено, жената не може да живее без потомство между своите съпернички. В много случаи разводът е наложителен, откупът се връща и позор пада върху семейството. Но случва се жената да се омъжи втори път и да роди дете).

През една такава нощ Рокайа роди момче. Тя плака до насита, не от болки, а от съмнението, което се таеше още в нейното сърце. Тя беше изпила всички видове лекарства, заобиколила се бе с гри-гри, с рогове, с муски и с корени, за да се запази от лошото око. Осем дена след раждането тя проби дупка в месестата част на лявото ухо на детето, като му даде прозвището „Харе Иала“ (Чакай бога). Цели седем години, облечена в дрипи, всеки петък тя се унижаваше да проси милостиня. Нямаше човек да не знае причината на тая просия и нейните скитания извикваха съчувствие, примесено с жал към тая майка, която с всички средства се мъчеше да запази живота на своето кърмаче. Бабите не пропущаха случай да й дават съвети.

После тя почна да се бори с болестите, които сполетяваха малкото. Когато се появиха първите признаци на една детска болест, тя не поиска да види никакъв „доктор“. Тъкмо по това време започна да прави магии. С детето на гърба си, тя излизаше през нощта и се връщаше в зори. Нищо не съществуваше вече за нея, само детето да е живо. Когато в къщата влезе втората жена, за нея това беше облекчение и тя се отдаде по-свободно на магиите си. После дойде третата жена, която я облекчи още повече.

Говореха, че била малко луда, но тя беше придобила много дълбоки познания по майчинство. Често се съветваха с нея за недостатъците на момичетата; майки дохождаха при нея да си поговорят за своите зетьове, и тя им помагаше, колкото можеше. Нейните съпернички, които отначало се страхуваха от нея, се чувствуваха под закрила.

Когато се раздели със сина си, той тъкмо беше навършил деветнайсет години. Потрябваха войници за страната на тубабите. Тоя ден тя щеше да полудее от мъка; в петък, след повиквателното, тя се затвори с него и му поръча да носи винаги със себе си фетишите, които му слагаше, като му напомни коя тресчица трябва да хвърли в морето, кой прах трябва да изпие преди да глътне каквото и да е нещо тугйол (европейско).

Момчето й замина и през време на неприятелските действия тя редовно получаваше известия от всички краища на фронта. Когато получи съобщение, че синът й е ранен, тя се разболя, плака, сякаш нейният Харе Иала беше убит. Тя дори му изнася оболи^[10] и някои повярваха, че е убит.

Най-сетне, на разсъмване, веригата на спомените спря. И сънят я освободи.

* * *

Още с първи петли затракаха чукалата в делвите, от къща на къща, като повик към труд. Сейнабу, полугола, чукаше просо. В настъпващия ден нейното тяло се сливаше със стъблото на манговото дърво зад нея. В ритъма на една стара песен тя тананикаше и нейният нежен глас се смесваше със звъна на гривните й, които се удряха една в друга. Черното й тяло, потънало в пот, която струеше към престилката й, блестеше на слънцето, показало се над дърветата. Гърдите й, вече оформени, се повдигаха и спущаха според движението на раменете й.

— Да дойда ли да пресявам, Сейнабу? — запита майка й, като излизаше от съпружеската стая.

— Почакай малко, ти почни да приготвяш кинкалиба^[11].

Около младото момиче кокошките кълвяха падналите зърна, като ровеха пръстта с краката си.

— Облечи си блузата… Не се ли срамуваш да се показваш съвсем гола? — смъмря я жената.

Покорна, тя облече една блуза с бухнати ръкави, които стигаха до над лакътя. Цялото семейство беше на крак, всеки питаше другия дали е прекарал добре нощта.

— Сейнабу Фай… Спа ли добре тая нощ? — запита един мъжки глас.

Като искаше да разбере откъде иде тоя глас, тя се повдигна на пръсти и видя над оградата да минава една бяла каска.

— Диан! Аз не те видях. Как прекара нощта?

— В мир… А твоето семейство?

— В мир — отговори тя. — Вчера ти не дойде… Но аз те чаках.

— О! Имах много работа в бюрото. Знаеш ли, когато ме няма, нищо не върви, изпращат ни млади хора, които не разбират от тая работа… Изглежда, между другото, че твоят брат, пристига днес с една тубабес?

— Кой ти го каза? — запита Сейнабу и като се престори на изненадана, сложи палец под брадата си.

— Чух Самба Раба да го казва в дюкянчето на татко Гомис.

— Истина е.

— Тогава, какво казва татко Муса? Ядосан ли е много?…

— Нищо. Майка му не е яла снощи. Тая сутрин още не съм я видяла. Обикновено тя първа става…

— Може да е умряла.

— Лош език имаш ти понякога, Диан. Ще дойдеш ли тая вечер?

— Какво ще ми приготвиш?

— Каквото искаш.

Той се почувствува поласкан в своята мъжка гордост. Наистина, тя нищо не му отказваше… Жалко, си казваше той, че е толкова млада, защото на тая възраст момичето бързо зачева.

— Сейнабу! Не чувам вече чукалото — развика се майка й от кухнята.

— Тука съм! — извика момичето на висок глас.

После добави тихо на младежа:

— До довечера.

— Да. Ще дойда с моя щаб.

Деца заизлизаха от къщите, като се прозяваха. Те си плискаха лицата с много вода; най-сетне им даваха остатъка от вечерята, който, както казваха, „събужда ума“. После те тръгваха за дара (училище, дето се изучава коранът).

А вече слънцето забиваше лъчите си като стрели в ламаринените покриви, които пукаха, и изпичаше глинените стени на къщичките.

На обед те се събраха всички заедно. В сърцето на всеки един от тях се таеше неизбежното пристигане на Умар. Досега старият не беше казал нищо. Избягвайки изпитателните погледи, той обмисляше всяка доловена дума. Майката, Рокайа, не беше се показала от сутринта.

— Амаду, ти ще идеш да ги посрещнеш на пристанището… Сейнабу… готова ли е стаята?

— Да, татко — отговори тя, като не смееше да вдигне очи и държеше паницата между палеца и показалеца.

Бащата продължи:

— Отсега нататък аз не искам вече да ми се говори за тях. Не става дума да ги изпъдя. Хората ще кажат: „Ето докъде стигна синът на Муса!“. Аз ще му говоря… Впрочем, ти ще му го кажеш, Амаду.

— Муса — каза брат му, като върна обратно в съдината оризената топка, която беше поднесъл към устата си… — трябва много да обмислиш, преди да предприемеш каквото и да било. Твоят син е порасъл, той е вече мъж. Разбира последиците на своята постъпка и ако ти действуваш не така, както трябва, ако му кажеш нещо обидно, ще съжаляваш. Изслушай го най-напред.

— Ти винаги си го защищавал! Когато исках да го пратя в Мавритания да изучи корана, ти се противопостави и заради тебе аз го пратих на училище. А сега, ето докъде стигнахме. Как ще живее една бяла жена с нас? Питал ли си се? Ще знае ли тя да чука просо? Ще яде ли с нас в една и съща паница? Ще ни намери ли за чисти, или мръсни, като ония от нейната раса, които са тука само да ни експлоатират?

— Не забравяй какво беше той, преди да замине… Войната е причина за всичко.

— И аз воювах, и ти също.

— Той знае корана като тебе, а колкото до жена му, аз съм уверен, че той й е казал за нашия начин на живот, макар че се е променил, от една…

— Светът се мени — го прекъсна Амината.

— Тебе, жено, никой не те пита.

— Аз казах само, че светът се мени.

— Когато мъжете говорят, възпитаната жена трябва да мълчи — извика Амаду малко ядосан и продължи: — Добре, аз ще ида да ги посрещна с малкия Гомис. Не бива предварително да говорим лошо за жената, още повече че не знаем нищо за нея…

Амаду Фай извънредно много ценеше своя племенник. Обедът продължи при абсолютно мълчание.

 

 

Параходът обиколи последното заливче от своето пътуване. Кварталът Будоли се виждаше отдалече със своите сребристи покриви, които блестяха под бледните отражения на деня. Понтоните в неравна редица сякаш излизаха от водата. Параходът се плъзгаше по гладката повърхност, рибарите със силни мишци гребяха насреща му. Пристигането му събра тълпа от любопитни. Новината се беше разпространила в бруса с бързината на пожар, раздухван от вятъра. Целият град беше там: „от господаря до слугата“, както се казва. На кея цареше трескаво оживление, избухваше смях, „говори“ от различни диалекти, безкрайни поздравления, запитвания за осведомяване, с пискливи гласове. Виждаха се жени диола^[12], които носеха на главата си делви с необикновено чувство за равновесие, и красавици, които безгрижно човъркаха зъбите си, пъстри облекла, голи тела, с безупречно бели костюми бубу, които вятърът надуваше като платна.

Като се извършиха формалностите, слизането беше разрешено.

— Нима никой не е дошъл да ни посрещне? Не забравяй шапката си — поръча Умар на жена си.

— О, страх ме е — внезапно каза тя.

— И мене също, макар че се връщам у дома. Но ние трябва да се владеем, инак ще претърпим поражение…

Той добави някак иронично:

— Всъщност ще ни бъде много мъчно да се върнем назад…

И той се страхуваше, студени тръпки го побиваха и дланите му се овлажняваха.

— Готова ли си?

— Чакай да видя през прозорчето… Колко свят има!

— Баща ми не е там. Предварително зная това.

Като се окопити, той излезе и се намери лице с лице със своя противник от сутринта. Те се изгледаха двамата и белият не скри злобата си. Пред тоя поглед, пълен с омраза, Фай беше готов пак да скочи отгоре му, когато Изабела излезе от кабината и го повлече със себе си.

Те тръгнаха по мостчето. За миг той изгледа равнодушно тълпата. Изабела се чувствуваше пронизана до най-дълбоката си същност от всички тия светнали погледи. Тя щеше да изгуби равновесие, но с ловкостта на младо животно той я задържа за ръката. Тя би предпочела по-скоро да премине ада, отколкото да издържи всички тия погледи, насочени към нея, пълни с жадно любопитство. Умар, като все още я подкрепяше, слезе с нея от парахода. Щом стъпиха на суша, кръгът от любопитни се разтвори и се затвори след тях. Най-накрая стоеше Амаду, който ги чакаше, с някак затворено лице, придружен от един млад човек, който изглеждаше на възрастта на Фай.

— Изабела, ето моят чичо.

Тя извади кърпичка и избърса лицето си. Двамата мъже си стиснаха ръцете. Умар представи жена си, после се обърна към другия, и като се познаха, те се прегърнаха.

— Гомис! Аз мислех, че си в Дакар! Представям ти жена си…

— Мадам, аз съм доволен, че съм един от първите ваши познати на африканска земя — каза той, като се поклони.

— Благодаря — отговори тя.

Амаду каза на уоловски^[13], че е време да тръгват.

— Твоя ли е тая таратайка? Мислиш ли, че с нашите вещи?…

— Качвай се, ще видим.

По асфалта колата вървеше добре. Тя се спря на големия площад, за да слезе старият, който стисна отново ръката на Изабела. Те останаха трима.

— Кажи ми, как вървят работите, приятелю?

— Не особено. Да нямаш намерение да ставаш експедитор?

— Не… Не се безпокой, имам друго нещо в главата си!

— Чух да казват на пристанището, че ти си набил управителя на Козоно…

Изабела стоеше неподвижно между двамата мъже. Гомис продължаваше:

— Малко му е, трябваше да го хвърлиш през борда; той е най-големият мръсник в страната — извинете моята неучтивост, мадам. В кантората си той бие всички; а на улицата иска да го поздравят.

— Откъде дойде той?

— От Горна Волта.

— И от колко време е тука?

— От две години приблизително.

— Какво казват старите?

— Не искат и да знаят, защото той не ги закача.

— А вие, младите?

— Ние? И ние нищо не можем да направим…

Внезапно, като прекъсна разговора, Фай каза с променен глас:

— Ето, пристигнахме, жено!

Едва стъпили на земята и дечурлигата от квартала ги заобиколиха; като си пробиваха път с голяма мъка, те влязоха във Файен, хванати за ръка. Старата Рокайа ги чакаше, права сред къщи.

— Ще дам да ми отсекат ръката, ако ей сега не е направила магия… Преди осем години я оставих на същото това място и тя пак е там; но не се страхувай.

— Лесно е да се каже…

— Стой, Изабела…

Майката и синът се гледаха. Сълзи се стичаха по лицето на старата: сърцето й се късаше, като видя своето момче да държи ръката на една тубаба… Коя беше тая жена? Защо е тръгнала с нейния син чак до тука? Тя ли грабна любовта, която й дължеше нейният Харе? Не знаеше ли тя, че старата Рокайа няма нищо общо с белите? Тогава какво правеше една бяла жена с нейното момче? Няма ли мъже в страната на тубабите, че момичетата на белите са започнали да се омъжват за черните? Каква болест е имал Харе, за да се ожени за тая? Черните не са ли вече по неговия вкус, не са ли достатъчно хубави?

Толкова въпроси се въртяха в главата й, блъскаха се, разкъсваха я! Изправена там, тя изпитваше оная болка, която чувствуват само жените, които носят дете в утробата си. Тя дълго разглежда бялата. За нея Изабела не беше жена.

Изабела не знаеше точно дали наистина тя беше сюжетът на драмата, която се разиграваше между майката и сина. Най-сетне Рокайа се хвърли в прегръдките на Фай и се разрида:

— Моето момче, само моето момче, мой Харе Иала?

— Не плачи, майко… Не съм умрял.

Грапавата длан, ръката на жената — робиня на мъжа, галеше лицето, което тя виждаше още детско.

— Ти си все такъв млад, без брада… О, сине мой, ти трябва да си уморен!

— Аз не съм сам, мамо.

Радостта, че го вижда, я накара да забрави горчивото си разочарование. Тя прехапа устни. Изабела се приближи до своя мъж.

— Топър тен, мадам — каза Рокайа, като стисна ръката на снаха си. (Мнозина уоловци говорят по няколко френски думи. Колкото до произношението, недостатъкът в него трябва да се търси в гласните струни).

— Добър ден, мамо — отвърна Изабела.

Рокайа задържа бялата ръка в своята, после отведе Изабела в съседната стая. Въпреки своето неодобрение, тя изпитваше истинско чувство на жена и майка. Оживяваше я само нейното майчинско чувство, любовта на майката, която вижда в плода на своята утроба част от себе си, която трябва да покровителствува и която винаги е готова да брани. Тя потърси думите си, после каза:

— Ного хубава… Мадам, папа, мама, Франсе.

— Да — отговори младата жена на един дъх.

— Франсе… Талеч… Тебе, уморена? Да спи?

Тя посочи на Изабела желязното легло.

Рокайа говореше, като клатеше глава. Под нейния пронизващ поглед Изабела наведе очи. Макар че в думите на свекърва й нямаше нищо тревожно, все пак тя беше изплашена. И фактът, че разбираше само наполовина това, което Рокайа й говореше, още повече я обезкуражаваше. Тя разглеждаше скритом старата жена, чиято кърпа, завързана отзад на главата, оставяше да се виждат на сколуфите й няколко кичура посивели коси.

— Иайе… (мамо) — извика Фай.

— Кайе… (ела) — отговори старата.

— Не знаех, че ще наруша вашето уединение — каза Умар, дошъл при тях, и добави:

— Майка ми казва, че си хубава и се надява, че ще бъдеш добра съпруга. Сега трябва да дойдеш с мене, за да те представя на цялото семейство Фай. Същото право като нея имат и другите над нас двамата, да не говоря за двете жени на моя чичо.

— Надявам се, че ти няма да подражаваш на баща си и на чичо си?

— Не се знае.

— Глупак!

— Ако кажа това на майка си! — възкликна той, като се засмя. — Жените тук са длъжни да уважават своя господар и покровител.

И той я дръпна за брадичката.

— Няма значение, три жени на един мъж са много. Никога няма да го разбера…

— Ти говориш много и прекалено много, за да мислиш добре — каза той философски.

Изабела се запозна и със своето второ семейство. Залязващото слънце се губеше вече между листата на големите дървета.

Стаята, която беше отредена за тях, нямаше нищо особено: едно старо желязно легло, един стол от тара^[14] и стени, боядисани в бяло.

Все пак нещо измъчваше Умар.

— Мисля, че баща ми не иска да ни приеме и това ме огорчава — обясни той.

— Ние и двамата сме огорчени. Но нали съм с тебе това е важното…

— Почини си — каза той. — Аз трябва да видя съседите.

И той отиде да направи предвидените посещения, както го изисква африканската учтивост след завръщане от дълго пътуване.

Нищо не беше се променило. Същите ветрилообразни пътеки, сламените къщурки, готови всеки миг да се срутят, купищата смет; един гъмжащ живот бе събран там. Деца играеха на празните места. Умар не ги познаваше. Едни бяха порасли, други — родени после. Той срещаше момичета. При неговото заминаване те едва започваха да се развиват, а днес бяха майки и човек не можеше да ги познае. Хората, любопитни да видят неговата „половина“ го канеха на гости. Той обещаваше, че ще им представи съпругата си.

Едно от най-неприятните посещения беше посещението, което направи на семейството на своята годеница. Като знаеше намеренията на майка й, той поиска да са върне назад, но децата го бяха забелязали. Те изтичаха към него.

Майката го посрещна и го въведе вкъщи:

— Аида — извика тя, — ела да поздравиш мъжа си.

Едно срамежливо момиче се приближи и коленичи в краката на Умар. Имаше много тъмна кожа и големи очи. Той бързо я изправи:

— Аз дойдох само да ви поздравя.

— Това е много добре от твоя страна. Как е жена ти? — попита майката.

— Само в мир — отговоря той.

Щеше да се започне безкраен разговор, от който той би се притеснил, още повече че беше дошъл да се откаже от обещанието, дадено някога на момичето. Той се реши:

— Аз моля и двете да ми простите, но не мога да се оженя за Аида.

— Ти не вървиш по два пътя — каза живо майката. — В страната на тубабите ли те научиха на това? Знай, че всички клони не са за птичките. Но може би искаш да се върнеш, откъдето си дошъл?

Майката Сафиету се славеше с това, че винаги говореше двусмислено. Всичко това ядоса Фай.

— Аз не казах нищо подобно! Дойдох от уважение, за да върна обещанието на моята майка… А що се отнася до втория намек, ще ви отговоря — човек не се привързва към цвета на престилката, а — към нейната трайност. Отивам си. Поздравете татко Сюлейман.

Момичето го изпрати до вратата.

— Харе — каза тя, — не се сърди. Майка ми не искаше да те обиди. Вие просто не се разбрахте.

Като се върна, Умар предаде на Рокайа целия разговор. Тя обеща да уреди работата.

Тая вечер те си легнаха рано.