Сара Джоузеф
Сега и завинаги (3)

Трета глава

Утрото на понеделника настъпи твърде слънчево и доста прибързано за Кортни. Повреденият й будилник, нерешителността й какво да облече — сивия си костюм, или синия, или пък черния? — както и обичайните сутрешни задръствания по улиците й позволиха да пристигне в кантората броени минути преди първата си уговорена среща. Целият ден й вървеше зле, още от сутринта. Когато не бе ангажирана в кабинета си с някой клиент, бе на събрание със старшите съдружници и партньори на компанията. Дейвид обаче не бе сред тях.

— Клиентът на Боби Бушнел е призован да се яви пред съда този следобед. — Нормън Станхоуп, един от тримата старши съдружници, я погледна над рамките на очилата си, докато стояха на входа на залата за събрания. — Дейвид ще присъства на делото заедно с него.

— Да, вярно — каза тя. — Бях забравила, че днес е първата поява на Боби в съда. — След миналия уикенд, тя вече се учудваше, че въобще може да си спомня разни неща, още повече че се отнасяше за програмата на най-новия колега в кантората.

— Той ще се справи — каза Норман. — Боби е добро момче. Твърде е млад и е малко наплашен, може би, но аз твърдо вярвам в него. Дейвид реши да отиде, просто за да е спокоен, че всичко ще мине нормално и че помощник районният прокурор няма да прекалява с провокиращите си въпроси.

— Да не искате да кажете, че той е отишъл, за да държи ръката на Боби?

Нормън се ухили, а хлътналите му поради възрастта бузи се изпънаха изпод очилата, при което той заприлича на стара катерица.

— Може и така да се каже.

Кортни усети на рамото си докосването на една топла ръка. Обърна се и я видя Милтън Фрейзър, вторият старши съдружник във фирмата, който стоеше зад нея на входа.

— Поздравления за делото на Брайънт, Кортни — каза той.

— Благодаря.

— Дейвид ни каза, че си се справила много добре.

Тя разцъфна от гордост. Да получиш комплимент от Милтън Фрейзър, дори и в такава смекчена форма, означаваше много. По-късно, когато дойдеше време за оценка на участието на партньорите, би могло да значи още повече.

— Радвам се, че мислите така — каза тя.

— Не бъди толкова скромна. Постигнала си голям успех. На моята възраст предпочитам да чувам за успехи, вместо за провали. А твоят успех, щастлив съм да го кажа, ще бъде вписан в регистрите на фирмата. Е, Нормън, ще започваме ли събранието?

Нормън Станхоуп надзърна, в стаята за срещи с клиенти, която се използваше и за събрания на служителите. Той огледа лицата на хората, насядали около лъскавата махагонова маса и сви рамене.

— Бихме могли да започваме — каза той. — Като че ли всички са се събрали.

Кортни зае мястото си, редом с другите адвокати от кантората, в по-далечния край на масата, срещу старшите съдружници. Един ден, помисли си тя, ще седя там, редом с големите.

 

 

Дейвид не се върна в кантората нито този ден, нито на следващия. Носеха се слухове, че делото на Боби Бушнел се е развило в неочаквана и драматична насока още през първия ден, когато районния прокурор бе обвинил клиента на Боби не само във влизане с взлом, но и в опит за убийство. По всяка вероятност старата дама е била заспала в една стая в задната част на къщата, когато клиентът на Боби се е промъкнал вътре. И когато полицаите пристигнали, повикани от съседите, я намерили да лежи в безсъзнание, с тежка рана на главата.

Когато Кортни най-после видя Дейвид на събранието в четвъртък сутринта, той изглеждаше толкова зает, че тя реши, че е по-уместно да не споменава нищо за изминалата седмица, която те бяха прекарали заедно. Ако искаше да говори с нея, реши тя, той достатъчно добре знаеше къде е кабинетът й.

Към края на седмицата животът й се бе върнал към обичайния си ритъм отпреди пътуването в Сан Франциско.

— Ще има ли още нещо, мис Еймис?

Кортни, седнала зад бюрото си, вдигна поглед към секретарката си, която бе застанала на вратата.

— Не, благодаря, Алиша. Можеш да си отиваш. Приятна почивка.

— И на вас. До понеделник сутринта.

Тя погледна часовника си — беше пет и половина. Време беше да свърши за днес. Започна да прибира нещата от бюрото си, да слага книжата, които й трябваха, в куфарчето си, а останалите папки заключи в едно чекмедже.

Малко след това, тя тъкмо бе загасила лампата и заключваше вратата на кабинета си, когато видя Дейвид да излиза от своята стая. Ръкавите на ризата му бяха навити, до лактите, вратовръзката му бе разхлабена и той бе забил поглед в книжата, които държеше. За момент тя бе почти склонна, да го остави да си гледа работата, но любопитството й, както и непреодолимото й желание да говори с него, се оказаха по-силни.

— Как върви делото на Боби? — попита тя, приближавайки се усмихната към него.

— Какво?

Дейвид вдигна разсеяно поглед, като че ли леко намръщен от това, че му пречат. Но когато видя Кортни, намръщеното му изражение изчезна и устните му се разтегнаха в лека усмивка, издаваща умората му.

— О, здравей.

Тя също се усмихна.

— Здравей.

— Къде се губиш?

— Да се губя? Тук бях. Цялата седмица.

— Наистина ли? Странно, не те видях.

— И аз не те видях, но бях тук през цялото време.

— Да. — Лицето му отново придоби намръщения си израз на заетост. — Е, предполагам, че аз губя, така ли?

— Да, така поне се говори. Как се развива делото на Боби?

Дейвид въздъхна и поклати глава.

— Лошо, колкото и да ми е неприятно да го кажа.

— Мислиш ли, че районният прокурор ще признае младежа за виновен?

— Натам отиват нещата. Започна като влизане с взлом, но може да се обърне на убийство, ако жертвата умре.

— Какви са шансовете да оживее?

— Засега почти никакви — отговори Дейвид. — Тя е на седемдесет и осем години и здравето й е доста поразклатено. Така е било и преди нашият клиент да нахлуе в къщата й, а сега с още по-голяма сигурност е така. Ако по някакво чудо успее да прескочи трапа и съдебните заседатели бъдат снизходителни, предполагам, че клиентът на Боби ще получи от три до пет години за обир, вместо условна присъда за първо престъпление, за която ние пледирахме.

Кортни поклати съчувствено глава.

— Горкият Боби. Ако загуби първото си дело, може и да не загуби вярата си съвсем, но съм готова да се обзаложа, че това значително ще накърни самочувствието му.

— Да, но в крайна сметка, едно накърнено самочувствие не е толкова фатално за хлапе като него. Ще го превъзмогне.

„Хлапе като него?“ помисли си Кортни. Боби Бушнел беше на двадесет и девет, с година по-възрастен от нея и поради това бе смешно да го нарича хлапе. Но Дейвид очевидно не го осъзнаваше. Той вероятно я смяташе за по-възрастна, по-зряла, способна да устои на разочарования и несполуки.

— Е, ако не друго — каза Дейвид, — поне ще се научи да не се доверява толкова много на клиентите си.

— Предполагам — каза Кортни.

Те останаха още минута в тесния коридор, Дейвид очевидно обръщаше повече внимание на нея, отколкото на документите си.

— Е, накъде?

— Към къщи.

— Към къщи? — Той се намръщи и погледна златния „Ролекс“ на китката си, а на лицето му се изписа учудване. — Нима е толкова късно?

— Да. Освен това е петък, но се обзалагам, че ти и това не си разбрал.

— Господи, къде се изниза тази седмица?

— Където и останалите — в архивите на историята. — Разбира се, някои седмици бяха изпълнени с по-значими исторически събития от останалите, помисли си тя. Например тази, която двамата бяха прекарали в Сан Франциско.

— Да, вероятно е така — каза той.

Тя прехвърли куфарчето си в другата си ръка.

— Е, по-добре да тръгвам, да те оставя да работиш.

— Да, да работя — той леко се изпъна. — Предполагам, че имаш вълнуващи планове за уикенда.

— Зависи какво наричаш „вълнуващо“. Начело в списъка ми са прането и пазаруването от кварталния супермаркет, а след това идва обяд с приятелката ми Кендис. Но това едва ли са забележителни дейности.

— И никакви жарки срещи с любимия довечера или утре?

Дали й се бе сторило, че в гласа му прозвуча леко колебание, или надежда? Ако беше така, нещата вероятно можеше да бъдат и по-розови, отколкото си мислеше.

— Нито даже хладки срещи с предполагаемия любим.

Той пристъпи към нея и в тъмносините му очи, засенчени от гъсти мигли, се таеше някакво очакване.

— Тогава, ако не е твърде късно, какво ще кажеш да…

Телефонът в неговия кабинет рязко иззвъня, което накара надеждите в погледа му да се разсеят. Той се обърна и с омраза изгледа вратата на стаята си.

— Дявол го взел.

— По-добре е да се обадиш — каза тя. — Може да е нещо важно.

— Да. Една част от мен се надява да грешиш, но по-силно ми се ще да си права. Очаквам обаждане от един човек, който често работи с полицията в Далас. С други думи — платен информатор.

Тя видя как той влезе в кабинета си, дългите му крака се насочиха към бюрото му, а силната му ръка сграбчи слушалката, преди телефонът да успее да звънне втори път. Той говореше отривисто, после гласът му стана по-настойчив. Когато се обърна с гръб към нея, тя разбра, че той изцяло е погълнат от бизнеса, от професията си и съвсем е забравил за нея.

— До понеделник, Дейвид — промълви тя и се отправи по коридора към асансьорите.

 

 

До края на месеца, а и в началото на следващия, нещата вървяха както през тази седмица. Когато не помагаше на Боби Бушнел в неговото все по-заплитащо се дело, Дейвид имаше консултации с клиентите си в своя кабинет или в разни луксозни заведения из града. Често се срещаше с някакъв опърпан тип, когото секретарките в кантората определиха като уличен информатор. Наказателното право, реши Кортни, водеше до странни познанства.

После, внезапно, всичко в кантората като че ли тръгна наопаки.

— Трябва да затворим това място и да поставим под карантина помещенията до второ нареждане — каза секретарката й, когато изключи компютъра и се приготви да си тръгва. — Ако не го направим сами, от здравната служба ще дойдат и ще го направят вместо нас.

Незнайно откъде се бе появил някакъв летен стомашен вирус, който покосяваше наред. Вече почти всички секретарки и повечето адвокати бяха заразени. Те си отиваха вкъщи бледи и с болнав вид и идваха на работа чак след четири-пет дни отслабнали, бледни и измършавели.

— Забрави за нас и за това място — каза Кортни. — Най-добре е да се прибереш вкъщи и да си починеш.

— Как да си почина с тия две деца?

— Да не мислиш, че ще ги заразиш?

— Ти шегуваш ли се? Разбира се, че ще ги заразя. Направих голяма грешка, че ги научих да делят всичко с нас. Сега те се справят твърде добре. Те ще ми предадат своите бацили, а аз на тях — своите. А може би ще се зарази и баща им. Единствените същества в тая къща, които успяват да се отърват от подобни вирусни заболявания, са кучето и котката.

— Но какво ще ги правиш докато си болна? Доколкото виждам, този грип трае почти цяла седмица. Но може и да не го прихванат, щом през деня излизат и ходят на училище.

— Възможно е — каза Алиша. — Но ако все пак се заразят, аз си имам резервен план за подобни случаи. Ще ги изпратя на свекърва ми. Тя умира за тях. Бедната женица живее с мисълта, че двете малки чудовища са светци. Ужасно ги глези!

— Я по-добре си върви вкъщи. И пий много течности.

Алиша изохка и пребледня.

— О, моля те. Не ми споменавай за ядене или пиене. Стомахът ми се бунтува само при мисълта.

На следващата сутрин Нормън Станхоуп и Милтън Фрейзър не дойдоха на работа. Нямаха насрочени дела в съда и Кортни направи извода, че те са станали жертва на масовото заболяване. Тя започна да осъзнава, че беше само въпрос на време противният бацил да порази и нея, и останалите й колеги.

Гриповете, вирусите и настинките бяха основните врагове на иначе сплотената им общност. Достатъчно беше един да се тръшне и скоро и останалите го последваха. Струваше й се, че в това отношение. Дейвид е по-голям късметлия от останалите. А може би това се дължеше на по-продължителното му отсъствие от кантората, което просто не му бе дало възможност да стане жертва на миниепидемията.

Но към следобеда на следващия ден и самата Кортни се почувства неразположена.

— О, не! Нима и ти? — каза Бърнис, секретарката на кантората, когато Кортни се приготви да си тръгва.

Кортни само кимна.

— Не ми казвай. Вече знам какво ще ми кажеш. Всички наоколо повтарят едно и също. Да отложа ангажиментите ти до второ нареждане, нали?

Кортни отново кимна и бавно се затътри към вратата. Тя застана пред асансьора и когато той пристигна, вратата се отвори и отвътре излезе Дейвид, дразнещо здрав и бодър. Той я видя и без много да обръща внимание на болнавия й вид я сграбчи в яка мечешка прегръдка.

— Спечелихме! Доста време ни отне, дявол да го вземе, но в края на краищата момчето получи условна присъда за първо проникване с взлом. Като че ли племенникът на старата се е опитал да я пречука. Вмъкнал се е веднага след като нашия човек е избягал и я е ударил по главата със собствения й бастун. Но, стига гадости. Иска ми се да празнувам. Какво ще кажеш да си вземем шампанско и заедно да…

Кортни изведнъж пребледня, прикри устата си с една ръка, а с другата леко го отблъсна.

Това изненада Дейвид и той най-после забеляза в какво окаяно състояние беше тя.

— Господи, Корт, изглеждаш ужасно. Какво ти е?

— Вирус — отговори тя и се вмъкна в асансьора тъкмо когато вратите вече започваха да се затварят.

— Какво?

Объркан и смутен, Дейвид остана още известно време пред затворените врати на асансьора. След това се обърна и заслиза към централния вход на сградата.

— Бърнис — попита той, — какво й е на мис Еймис? Току-що я видях да се вмъква в асансьора. Приличаше на зеленикаво привидение.

Той поклати глава и взе купчината с писма, адресирани до него.

— Най-накрая и тя бе поразена.

— Поразена? От кого?

— От вируса — каза Бърнис. Забелязвайки намръщената физиономия на Дейвид, тя добави:

— Същият, който се подвизава тук от две седмици. Той вече успя да натръшка всички, с изключение на вас и Боби, тъй като вие не сте прекарали тук достатъчно време, за да го пипнете. Но, ако не внимавате… — тя размаха предупредително пръст.

— Кога е станало всичко това? Защо аз не знам нищо? Сериозно ли е?

— Достатъчно сериозно — каза Бърнис, потръпвайки при мисълта как самата тя се бе чувствала. — Е, не искам да кажа, че е толкова зле, че чак да се налага да влизате в болница, когато вирусът ви нападне. Но аз чак сега успявам да се съвзема след премеждието, а бях първата, която го пипна тук преди около месец.

Дейвид поклати учудено глава.

— Виж ти. И всички са го пипнали?

— Почти.

— Дори и Норм и Милт?

Бърнис кимна с добре фризираната си глава.

— И двамата се обадиха преди няколко дни, че са болни, така че не очаквайте да ги видите до края на тази седмица. Мис Еймис може да се очаква към средата на следващата седмица. Но това са само предположения. Аз съм секретарка, не съм лекар.

— Може би е по-добре да си уредя някое едноседмично презокеанско пътуване — каза Дейвид, прибирайки купчината си с писма от бюрото на Бърнис.

— По това време на годината е по-подходящо да отидете на риболовен излет. Казват, че костурът и морската котка кълвели добре на езерото Уитни.

Сериозно ще се замисля — каза той и се насочи към изхода.

 

 

Кортни се върна в кантората в началото на следващата седмица, няколко дни по-рано, отколкото бе предсказала Бърнис. Подобно на всички останали жертви на вируса, и тя изглеждаше бледа и отслабнала.

— Трябваше да си останете вкъщи още някой и друг ден — каза Алиша, подавайки на Кортни папката с кореспонденцията й.

— Не можех. Толкова много работа имам.

— Работата щеше да почака.

— Знам, но там е проблемът. Щеше да чака, докато се върна, тъй като никой, освен мен нямаше да я пипне. По-добре е да седна и да свърша всичко, преди да настъпи времето на отпуските.

— Като говорим за отпуски… — Алиша се усмихна широко и се отпусна на един стол пред бюрото на Кортни, държейки стенографския си бележник и един подострен молив.

— Да, какво има?

— Вие кога планирате да излизате в отпуск?

— Както миналата година, от първи август.

Алиша се усмихна още по-широко.

— Добре, тъкмо това се надявах да чуя.

— Вие не сте ли планирали семейната си почивка по същото време?

Алиша кимна.

— Да, но тази година ще е различна от миналата. Ще ходим с Брус и децата на къмпинг в Колорадо, в Скалистите планини.

— Охо! На къмпинг в Скалистите планини! — Кортни се надяваше, че успява да вложи поне малко ентусиазъм в гласа си, тъй като всъщност й беше все едно. Къмпингът означаваше през цялото време да се готви на открит огън, да се спи в палатка — ако въобще имаше такава — и да се водят сражения с всевъзможни насекоми. Всичко това изобщо не и изглеждаше привлекателно. Повече й харесваше да си поръчва храна в стаята и да се излежава край басейна, или на някой чист плаж.

— Да, планираме това пътешествие от две години. Смятахме да го осъществим миналата година, но майката на Брус се разболя и отидохме да я видим в Тулса.

— Спомням си.

— А какви са вашите планове?

— О, не зная — каза Кортни. — Всъщност, още не съм мислила.

— Доколкото ви познавам, мисля, че ще отидете на някое вълнуващо и бляскаво място, като Ню Йорк, или Сан Франциско.

— Не, само не Сан Франциско. Там бях преди няколко месеца.

— Да, но това беше по работа.

— Въпреки това, успях да видя там всичко, което исках, въпреки че нямах много време.

Пък и повторното пребиваване в Сан Франциско едва ли би имало същото въздействие както първия път, реши тя. Щеше да е сама, без Дейвид. Навсякъде, където отидеше, щеше да се пита какво ли би било ако и той бе там, всяка забележителност щеше да изживява като двойка, не като индивид.

— Но, стига за това — каза тя, отваряйки първото писмо. — Ако не се заемем с тази кореспонденция, никога няма да успеем да приключим.