Сара Джоузеф
Сега и завинаги (19)

Деветнадесета глава

— Видяхте ли го? — попита Кортни, гледайки със светнали очи Елиз и Кендис, когато те влязоха при нея в стаята. Късното зимно слънце, което проникваше през полувдигнатите щори я озаряваше със своето сияние без тя да го усеща.

— Само за миг — каза Кендис.

— Твоят и нашите съпрузи се бяха залепили на вратата на детското отделение — каза Елиз.

— Да, но ние с Ели успяхме да ги отместим и да го видим. Той е разкошен, Кортни.

— Той е нещо повече — каза Елиз. — Няма да повярваш, Корт. Твоят син не е навършил още и един ден, а вече е толкова хубав, че е заобиколен от цял рояк малки момиченца.

— Това е така, защото е единственото момче в родилното отделение.

— Все пак, това е предупреждение за проблемите, които ви чакат тебе и Дейвид в бъдеще.

— Е, за това ще се тревожим, когато му дойде времето, не по-рано от петнайсетина години. — Кортни се намести по-удобно върху повдигнатото откъм главата болнично легло.

— Ако не възразявате, точно сега искам да си почина. О, преди да съм забравила, искам да ви благодаря, че дойдохте с нас в болницата снощи. Но можеше и да не го правите.

— Но ние искахме да дойдем — каза Елиз.

— Да, ние трите сме преживели толкова неща заедно — каза Кендис. — Детската градина, шините на зъбите, първото влюбване, завършването на гимназията… Не можехме да не сме заедно, когато първата от нас роди бебето си.

— Знам — каза Кортни, — но можеше после да отидете на приема.

— Кой казва, че не сме отишли? — попита Елиз.

Кортни премигна изненадана.

— Ходихте ли?

— Разбира се, че отидохме — отговори Кендис — Трябваше да успокоим всички, че майката, таткото и момченцето са добре.

— Освен това — каза Елиз, — Тони се страхуваше, че няма да остане нищо за ядене. Ха! В мига, в който пристигнахме в балната зала на хотела, той се залепи за бюфета. Честна дума, човек можеше да си помисли, че не е ял поне от седмица. Но лакомията му изигра лош номер по-късно. — Тя се засмя подигравателно. — Посред нощ се събуди от болки в стомаха.

— Не беше така — обади се Тони, който тъкмо влизаше в стаята. Брат му Ник и Дейвид го следваха. Дейвид се приближи и седна на леглото до Кортни. — Ако някой имаше проблеми, това беше ти, скъпа ми съпруго.

— Е, какво чудно има? — попита Елиз. — Откакто съм бременна, непрекъснато страдам от лошо храносмилане. — Тя погледна безизразно към Кортни. — Но според майката на Тони и Ник, това не било странно.

— Кое? Проблемите с храносмилането ли? — попита Кортни.

— Да. Мисис Джулиани ми разказа за едно поверие на старите италианки. Колкото повече киселини в стомаха имаш, с толкова по-гъста коса ще се роди бебето.

— Ако това е вярно — каза Кендис, поставяйки ръка върху заобления си корем, — аз вероятно ще родя горила. Господи, Ник, защо не си ми казал досега?

— Не знаех — оправда се той. — Все пак аз не съм стара италианка.

— Да, ти всъщност си само един млад съпруг — италианец — каза Кендис, като отметна назад глава и му изпрати въздушна целувка.

— А сега — намеси се Тони, — мисля, че е време да си вървим.

— О, не бързайте — противопостави се Кортни, облягайки се удобно върху ръката на Дейвид. — Та вие току-що дойдохте.

— Трябва да вървим — каза Ник. — Времето за посещения почти приключва. А долу на вратата има една огромна сестра, която гледа страшно всички, минаващи покрай нея. Имам чувството, че ако не си тръгнем навреме, ще дойде и ще ни изхвърли.

— Е, сигурно за този път ще направят изключение. — Кортни погледна умолително новия си съпруг. — Не може ли? Ели и Тони заминават утре за Ню Йорк. Кой знае кога ще се видим отново.

— Веднага мога да ти отговоря — каза Тони. — Ще се видим след месец.

— Обратно в Далас ли ще се връщате? — попита Кендис.

— Да — усмихна се Елиз — и този път ще е за по-дълго.

— Днес следобед се уреди окончателно — поясни Тони.

— Страхотно! — грейна Кортни. — Пак ще бъдем заедно.

Една дребна женица, облечена в бяла униформа на сестра, надникна в стаята.

— Съжалявам — каза тя любезно, — но часовете за посещение за днес приключиха. След малко ще донасяме бебетата на майките. Можете да дойдете отново утре.

Ник изчака докато тя се отдалечи по коридора и смигна на останалите.

— Какво ви казах, а? Същинско чудовище.

 

 

— Не е ли страхотен? — Дейвид седеше на леглото до Кортни, държейки между палеца и показалеца си мъничката ръка на своя син. — Има си всичко, само че в умален вид — пръстчета на ръцете и краката, уши… Господи, колко е красив! И ти си толкова красива, скъпа.

Той се наведе и я целуна леко. Всъщност, той би искал да я целуне и по-силно, с повече страст, да й покаже колко я обича и оценява това, което тя бе изтърпяла заради него. Но не го направи. Знаеше, че ще има време за това по-късно, когато те двамата, заедно с техния син останеха сами вкъщи. Тогава той щеше да разполага с цялото време на света, за да изразява любовта си към нея.

— Не се чувствам много добре — каза Кортни. — Всичко ме боли, като че съм родила диня, а не бебе. Но при тези четири и половина килограма какво друго може да се очаква?

— Джон беше прав. Той разбира от бебета. А малкият е доста едър.

— Джон съвсем не разбира от бебета толкова, колкото разправя. На мен ми каза, че ще бъде момиче и аз, глупачката, взех, че му повярвах.

— Разочарована ли си? Имам пред вид, нали се беше настроила за момиче?

— Колкото и да е странно, изобщо не съм разочарована. От момента, в който се роди малкият, разбрах, че го обичам. Това, че не беше, момиче, изобщо няма значение.

— И не възразяваш да го наречем Дейвид Младши?

— А как иначе да го наречем? — попита тя. — Я го погледни. Той е същински Дейвид Младши. Той е твое копие. Господи, дори ушите ти е взел. Ако има и окосмени гърди, спокойно бихте могли да минете за близнаци.

— Но устата прилича на твоята. Виждаш ли?

В този момент бебето се прозя и малките му розови устенца се разтвориха, разкривайки беззъба кухина.

Кортни се засмя.

— Много благодаря.

Дейвид се усмихна и пипна ръчичката на детето.

— Не уцели момента, синко.

Когато развеселеността им премина, те се върнаха към предишната тема — разглеждането на новородения им син, а главите им бяха толкова близо, че бузите им се докосваха.

— Дейвид?

— Да?

— Това, което казах в родилната зала…

Какво беше казала? Дейвид силно се напъна да си спомни, опитваше се да си повтори всички думи, които тя бе произнесла по време на раждането, изпитвайки ужасни болки.

— Какво?

— Може би беше малко прибързано. Не, беше много прибързано. Знам, че не биваше да го казвам.

Той реши, че е крайно време да й даде да разбере, че не се сеща за какво става дума и въздъхна.

— Е, за какво точно говорим? Ти каза толкова много неща в родилната зала. Почти толкова други неща каза и в колата на път за болницата. В един момент бях добър, в следващия ме наричаше с какви ли не обидни думи.

— Знам, и за това също съжалявам. Ти си добър. Много добър. Но не говорех за това.

— Така ли?

— Не. Имах предвид онова, което казах докато ме вкарваха с носилката в родилната зала. За това, че никога повече няма да изтърпя подобни мъки.

— О, това ли?

— Не го мислех наистина. Тоест, в онзи момент го мислех. Но не и сега.

Дейвид се отдръпна и я изгледа продължително.

— Дали казваш това, което аз си мисля, че искаш да кажеш?

Тя кимна, а на устните й се появи лека и плаха усмивка.

— А как иначе ще имам и дъщеря? Не мислиш ли, че Дейвид има нужда от една сестричка?

— Сестричка? Той не е навършил още и двадесет и четири часа, а ти вече правиш планове за друго бебе? След всичко, което преживя, Кортни, ти вероятно не си с ума си.

— Напротив, съвсем сериозна съм. Искам семейство, Дейвид. Голямо семейство. Аз бях единствено дете и докато тогава това ми се струваше не чак толкова лошо, сега, като се замисля, виждам, че много неща съм пропуснала. Не искам това дете да преживее самотата, която аз съм имала.

— И колко голямо семейство планираш да имаме? — попита Дейвид.

— Достатъчно деца, за да можем да ги обичаме, но и не повече, отколкото можем да си позволим да отгледаме и изучим.

Мисълта, че тя искаше да го направи баща на много свои деца, му достави огромно удоволствие. Това означаваше, че тя го обича достатъчно много, за да иска да бъдат заедно поне още известно време. Що се отнасяше до него, той би искал да е част от живота й поне през следващите петдесет години.

— Би ли назовала някаква по-определена бройка? — попита той.

— Какво ще кажеш за четири-пет?

Дейвид едва успя да сдържи вика си.

— Господи! Та аз съм на трийсет и осем години сега. Почти на трийсет и девет. Докато стигнем до последното, ще наближавам петдесетте.

— Да, но ще бъдеш доста запазен за петдесетте си години. — Кортни изстена гърлено и зарови пръсти в разтворената предница на ризата му и го притегли към себе си. — Млад… мъжествен… красив… секси. Сигурно непрекъснато ще трябва да разгонваш рояци жени около себе си.

— С какво? С бастунчето си?

Дейвид не се възпротиви, когато жена му допря устните си до неговите. Той бе копнял за този момент, всъщност, често пъти си го бе представял. Харесваше му тя да е агресивна, да има желания и да очаква той да ги задоволява. А той би могъл да ги задоволява и щеше да го прави, с всички сили.

— Едно по едно, скъпа — каза той, като я притисна към себе си и докосна шията й с устни. — Хайде да караме с бебетата едно по едно. Целият живот е пред нас.