Маргарит Кей
Пленена от принца на вълците (7)

Глава шеста

По време на разходката им в гората на следващия ден Струан изведнъж се закова на място.

— Какво има? — попита Айона.

— Елен, голям елен, доколкото мога да преценя по това — отвърна той, посочвайки земята.

Айона погледна, но не видя нищо.

— Следите са тук, ако знаеш как да ги търсиш.

— Можеш ли да ме научиш?

— Може би.

Очите й заискриха.

— Бих се радвала. Какво да правя?

— Дишай. — Струан я държеше плътно до себе си. — Дишай, попий всеки звук, всяко малко движение, всеки мирис и вкус така, както го правя и аз.

Тя направи това, което й каза, задиша дълбоко и учудено усети дървесния аромат на бор и влажна орлова папрат, отчетливата остра миризма на земеровка и полевка и сладникавата, почти отвратителна воня на златка. Изглежда всичките й сетива се бяха усилили и това бе вълнуващо. Никога не се бе чувствала по-жива. Усещаше също как интуитивната жажда за лов на Струан нараства.

Дебнеха елена няколко километра в гората и през тресавището. Можеше да види по-далече, отколкото досега бе виждала. Можеше да чуе всичко, всяко същество в храсталаците, пърхането на крила над главата. Беше вълшебно. Не искаше това да спре, но така стана, когато еленът се озова в капан със заплетени рога в едно паднало дърво. Струан скочи върху плячката си, трансформирайки се за миг в огромен вълк, готов да нанесе фаталния удар, като разкъса гърлото му.

Еленът лежеше задъхан, хълбоците му бяха покрити с пот, големите шоколадовокафяви очи гледаха предизвикателно, но вече примирени със смъртта. В последния момент Струан се поколеба. Айона не бе издала нито звук, нито бе направила някакво движение, за да го спре, но той го усети. Не ужас или страх, а съжаление. Възвърна си човешката форма и освободи елена, гледайки го как се изправя неуверено на крака. Ловец и плячка си размениха дълъг разбиращ поглед, преди еленът да се втурне през тресавището.

— Благодаря ти — каза Айона, целувайки бузата му.

— За какво?

— Знаеш много добре.

Беше късно през деня, когато се отправиха обратно. Слънцето залязваше, а луната се издигаше. Почти пълна.

Струан я изгледа гневно, желаейки да има някакъв начин, по който да забави неизбежното. Нуждаеше се от повече време, но то бе свършило.

До него Айона се опитваше да не мисли за това, което предстоеше, за да не развали последните им мигове заедно, но не успяваше.

— Ако премина през Обвързването, Фаол ще ме приемат ли? — Наистина ли планираше да се предаде на Фаол само за да бъде с него?

Макар да се опитваха да го скрият, неговите хора — особено жените — бяха враждебни към Айона. Струан подозираше, че това се дължеше на опита му да я отнеме от Лулак.

— Може би с течение на времето. Ако вземеш някого за половинка — каза, макар идеята за това да го накара да трепне.

Тръпки побиха Айона.

— Не искам друга половинка.

Струан се намръщи. Защо нещата не можеха да бъдат по-прости?

— Знаеш, че мога да взема само чистокръвна Алфа Фаол за половинка. — Струан внезапно млъкна. Искаше му се да завие срещу Орисниците, които бяха виновни за този ужасен заговор да ги разделят, хващайки ги в капан в различни светове. — Не е възможно.

Знаеше, че той има право, но това изглеждаше толкова погрешно. Щеше да бъде нещастна на Кентара, но колко ли по-нещастна щеше да се върне към стария си начин на живот?

— Толкова е несправедливо. — Сълзи, първите, които си позволяваше да пролее, заблестяха на миглите й.

— Айона. Смелата ми Айона, не плачи. Знаеш, че е по-добре да се върнеш в планините. Нека да не говорим повече за това.

Щеше да намери начин да избегне Маркирането. Трябваше да намери! Струан я притисна, обвивайки ръце толкова плътно около нея, че тя едва можеше да диша. Целуна я. Устните й бяха студени, но той ги стопли. Имаше вкус на нещо толкова сладко, на нещо, което никога нямаше да има, и на всичко, което някога бе желал. Когато се опита да се отдръпне, тя се вкопчи в него. Той я целуваше отчаяно отново и отново.

Над тях луната изгря и заваля дъжд. Облаците се събраха застрашително, черни и сиви като огромни мощни зверове, приготвяйки се да нападнат.

— Ще има буря. Случва се много често по време на пълнолуние — каза Струан, като гледаше намръщено небето. Дори докато говореше, мълния освети небето, последвана след няколко секунди от първия зловещ тътен на гръмотевица и огромни капки дъжд. — Трябва бързо да намерим подслон — продължи той, хвана я за ръката и я поведе обратно към гората.

Айона се обърка. Дъждът прилепи косата за главата й. Друга мълния разкъса небето. Този път гръмотевицата се чу по-близо. Струан я вдигна, държейки я високо до гърдите си. Достигнаха гората, когато следващата мълния удари. Въздухът трептеше и пукаше, а над земята се изливаха дъжд и гръмотевици. Колкото по-навътре отиваха, толкова повече дърветата се сгъстяваха, балдахинът от листа ставаше все по-дебел и дъждът едва проникваше.

Струан пусна Айона да стъпи на крака.

— Можем да чакаме тук — каза той, разстла плейда си на земята и я дръпна надолу върху него.

Тя се вкопчи в него, треперейки.

— Бих чакала тук заедно с теб завинаги — прошепна тя, — на сигурност в нашия собствен свят.

Дъхът й бе топъл до ухото му.

— Най-малкото тази вечер — отвърна той, галейки бузите й. Лицето й бе мокро от сълзите и дъжда. Избърса го нежно и после я целуна. Езикът му се преплете с нейния и тя се изви нагоре със стон, който сгорещи кръвта му. Той бе толкова твърд, а тя толкова мека и той я желаеше толкова много, та се съмняваше, че ще е в състояние да спре, ако я целунеше още веднъж.

— Айона — каза отчаяно, — не мисля…

— Струан, приключих с мисленето. Не върши работа. Искам те, а и ти ме искаш. Утре ще си тръгна. Със сигурност това е достатъчно.

Никога нямаше да е достатъчно. Той го знаеше, дори когато я целуна отново и погали лицето й, шията й, извивката на гърдите й. Би желал да е с нея завинаги, но тази нощ бе всичко, което имаха. Чест, угризения на съвестта, всяка загриженост за бъдещето — за момента хвърли всичко това на вятъра. Тя бе права. Имаха само един шанс. Трябваше да го сграбчат.

Мълния освети небето, очертавайки силуетите и на двама им, лицата им бяха изпълнени с желание, а очите им с нужда. Когато гръмотевицата последва почти мигновено, те се нахвърлиха един върху друг без задръжки, целуваха се, докосваха се, галеха се, разкъсваха дрехите си. Килтът на Струан падна на земята, когато той откопча колана си, издърпа ризата през главата си, а през това време небето отново бе осветено от светкавица и Айона си пое рязко дъх пред мъжката му красота, релефната му твърдост, мускулестите контури и твърдата дължина на неговата мъжественост.

Тя протегна ръка да го докосне, да го погали, набирайки отчаяно смелост. Кожата бе копринена, когато го обгърна, усети тежестта му, а големината му изпълни ръцете й. Стомахът й се сви в очакване. Стонът на Струан, когато го погали, не остави капка съмнение за дълбочината на желанието му.

Струан коленичи до нея и отстрани останалите й дрехи, целувайки гърдите й, корема й, бедрата й и коленете й, щом фустата, ризата и накрая чорапите бяха свалени нежно от нея. Придърпа я към себе си, притискайки гърдите й към косъмчетата на своите, а ерекцията му се притисна настойчиво в корема й.

Промърмори името й, докато я целуваше бавно и продължително по устата и по шията, проправяйки си път надолу. Прекалено бавно. Тя изгаряше в пламъци.

— Струан — каза тя дрезгаво и заби зъби в кожата на раменете му. — Струан… — Гърчеше се под него, забивайки нокти в гърба му.

Той погали гърдите й. Зърната й бяха твърди. Устата му ги стопли, а езикът му ги сгорещи. Докосването му бе деликатно, но не бе това, което тя искаше, от което имаше нужда и без което щеше да умре. Над тях стихиите бушуваха и отново мълния прелетя през нощното небе. А между тях вилнееше буря от чувства. Тя плъзна пръсти по върха на члена му, изтръгвайки нов див стон на наслада от него.

Отчаяната нужда като разразила се буря я направи безсрамна. Докосна го отново, извивайки се, за да отърка женствеността си в него. Устата му намери нейната и я опустоши, докато пръстите му потъваха в нея, все по-навътре и по-навътре, езикът му бе преплетен с нейния, а палецът му търкаше малката подутина в центъра на женствеността й, докато Айона не заби пети в земята, а тялото й се сви, напрегна, стегна и тя извика силно, когато достигна върха.

Тогава той потъна в нея преднамерено бавно, улеснявайки отнемането на девствеността й, което пулсациите на кулминацията й направиха безболезнено. Влизаше все по-дълбоко, отчаяно борейки се с нуждата да се зарови рязко в горещата й влажна стегнатост, която бе много по-възхитителна, отколкото си бе представял.

Когато потъна целия в нея, я целуна отново, наслаждавайки се на начина, по който тя се вкопчи в него и заби нокти в гърба му и в бедрата му, и на начина, по който го бележеше за свой.

Оттегли се бавно, после потъна отново в нея, обладавайки я. Наведе я, за да може да потъне още по-дълбоко, а собствените му задъхани стонове се сливаха с нейните силни викове и се смесваха с грохота на гръмотевицата. Тя извика, а той не можеше да се сдържа повече и се изля в нея, изричайки името й отново и отново. Всичката насъбирана страст през последните девет дни експлодира. Пълнолунието означаваше, че нямаше време да я задържат. Нещо наистина стихийно се случи между тях.

Горещи сълзи опариха бузите на Айона. Чувстваше се цяла, а скоро щеше да бъде разделена на две. Никога не бе била толкова щастлива, а скоро щеше да бъде опустошена. Той бе предявил претенции над нея и тя му принадлежеше завинаги, но скоро нямаше да може да бъде негова. Истината я заля със силата на лавина. Обичаше Струан Толмак. Беше дълбоко, безвъзвратно и завинаги влюбена. Беше се влюбила в него в момента, в който го срещна, и нищо не можеше да го предотврати. Обичаше го, а утре щеше да го напусне завинаги. Обичаше го, а утре настъпваше края. Но тази нощ им принадлежеше.

— Независимо дали сме заедно, или не — каза тя, прокарвайки пръсти през косата му, — винаги ще ти принадлежа, Струан.

Той преглътна тежко, знаейки, че трябва да отрече, но не можеше да го направи.

— Айона, не мога…

— Обичам те, Струан. Нека да не говорим за това, което не можем, не сега. Обичам те. Просто исках да знаеш.

— Айона, ако можех да променя нещата…

— Но не можеш. Обичам те. Нека това бъде достатъчно за тази вечер.

Макар бурята да бе преминала, те не напуснаха гората, а прекараха тази тяхна първа и единствена нощ заедно, като говореха, докосваха се и се любеха. След като заситиха първоначалния глад, те се гощаваха един с друг, облизвайки и вкусвайки всяка част от телата си, наслаждавайки се на всяка извивка, падина или възвишение, сякаш искаха да запазят вкуса завинаги. Сладостта на нейната женственост изпълни устата на Струан, когато Айона свърши. Прекрасният звук на виковете й изпълни сърцето му. Когато тя го пое в уста, той имаше чувството, че всичката му жизнена сила се влива в нея, и той свърши толкова експлозивно, че сякаш се озова в друго измерение.

Сливането им бе толкова първично и правилно, сякаш бяха предопределени един за друг. Водейки я към следващия оргазъм, докато Айона го яздеше, Струан можеше да се закълне, че светът бе спрял заради тях.

Айона потрепери и извика от удоволствие, отмятайки глава към небето в екстаз, а пулсирането на женствеността й накара Струан да достигне собственото си освобождение. Тя се срина върху него, зърната й бяха твърди срещу гърдите му, а устните й — меки.

Лежаха така, слушайки нощните създания да шумолят в храстите около тях. Заспаха преплетени, обвити в наметалото на Струан, щом луната отстъпи на слънцето и се появиха първите проблясъци на зората. Сляха се отново за последен път, когато росата падна около тях, когато горска улулица се върна в гнездото си високо в короните на дърветата, и когато дивият петел оповести идването на зората. Денят вече бе напреднал доста, щом се отправиха бавно обратно към пещерите.

Оуин беше там, за да ги посрещне.

— Къде бяхте? — вкопчи се той в ръката на брат си. — Струан, тя ще приеме ли Обвързването?

Струан поклати глава.

— Тогава трябва да се състои Маркирането. Знаеш, че няма друг начин.

Мислите на Струан се понесоха през краткия период на властването му. Бе сплотил клана, но това бе разкъсало на парчета самия него. Сега го разбираше. Бе ужасно нещастен. И самотен. Следващите години щяха да бъдат още по-самотни, но вече бе разбрал какво е да не си сам. Погледна към Айона, чието красиво лице бе натъжено заради предстоящата им раздяла. Мирисът на сливането им все още се усещаше по тях. Трябваше да има друг начин. Трябваше!

— Ела — каза Оуин бодро, — трябва да се приготвим за церемонията, имаме малко време.

В усамотението на стаята си Айона бе обгрижена от жените Фаол, които мълчаха и се държаха дистанцирано, напрегнато, вече не бяха нежно красиви, а буквално блестяха, подобно на невероятната красота на подземните пещери наоколо.

— Какво става? — попита ги Айона, отчаяно опитвайки се да скрие треперенето на гласа си.

— Не знаеш ли? — Кристин изглеждаше изненадана. — Струан не ти ли…

— Млъкни! — каза й Лилиъс. — Задължение на принца е да знае, а ние тепърва трябва да разберем.

Те изкъпаха Айона и сплетоха косата й. Тя се опитваше да не мисли за предстоящото изпитание. Не можеше да понесе да мисли за това, което щеше да последва. Тръгването й от Кентара. Макар да запазваше душата си, щеше да остави сърцето си тук. Роклята, която й облякоха, беше от плътно черно кадифе с втъкани сребърни нишки, а подгъвът бе украсен със сребърни звънчета.

— Знаеш, че тази нощ всичко ще приключи, нали? — каза злобно Кристин. — Нали знаеш, че магията, с която си омагьосала Струан, е развалена? Винаги е бил предопределен за мен. — Вълкът в нея, дребен, но гъвкав и с копринена черна козина, се появи изведнъж пред Айона и очите му я гледаха заплашително, но тя отказа да се свие под погледа му.

— Кристин! — извика рязко Лилиъс и трансформацията бе прекъсната.

Чу се камбанен звън. Жените поведоха Айона по кънтящите тунели и коридори до тронната зала, където сребърната луна над трона хвърляше нереално ярка светлина през каменната пукнатина, формираща главния вход, навън в нощта.

Луната бе пълна. Небето бе ясно и среднощно синьо, а призрачната лунна светлина осветяваше небето почти точно над скалите. Тя огряваше пътя, който се виеше надолу към плажа с формата на полумесец. Вълните с бели гребени обливаха в пяна скалистия бряг, като прииждаха и се оттегляха, прииждаха и се оттегляха.

Фаол стояха тихо и застрашително в кръг. В средата гореше огън, а до него бе Струан, облечен както в първия ден, със златен обръч на главата, а вълците му стояха от двете му страни. Сърцето на Айона подскочи при вида му, макар да чувстваше гадене в стомаха си, защото пред нея стоеше принцът на Фаол, Струан, в целия си блясък. Смущаващ, мрачен, могъщ. Едва успя да се спре да не извика името му. Той с нищо не показа, че я забелязва, когато кръгът се отвори, за да я пропусне, и придружителките й се отдръпнаха, оставяйки я сама пред него.

Струан докосна амулета си и погледна към луната. Огледа кръга, който неговата глутница образуваше, напрегнато чакащ решението му. Погледна към Айона, криеща страха си и държаща се гордо както винаги. Тя го обичаше.

Едва сега, когато щеше да го напусне завинаги, той позволи на признанието й да проникне в съзнанието му. Тя го обичаше. Тази смела, несломима жена притежаваше истинския дух на вълк, въпреки че не бе Фаол.

Обичаше го и, вярна на себе си, му го бе казала. Обичаше го достатъчно, че да се промени заради него.

Достатъчно да обмисли да остане, макар че това щеше да я направи нещастна, и макар че той не можеше да й обещае нищо в замяна. Тя го обичаше.

Сърцето му трепна. Имаше ли по-ценен подарък от такава любов? Беше глупак, че не го бе разбрал по-рано, защото той също я обичаше. Обичаше я от цялото си сърце и душа. Тя бе неговата половинка, тази, която бе чакал през целия си живот. Обичаше я и нищо — нито дългът, нито обичаите, нито дори добруването на глутницата, на която стоеше начело — нищо не бе по-ценно от такава любов.

Осъзнаването на това, което бе толкова очевадно, бе ужасяващо. Имаше и друг начин. Пътят, по който винаги бе желал да поеме. Пътят, по който Айона, неговата смела и прекрасна Айона, щеше да му даде сили и подкрепа да поеме. Можеше да постигне всичко, когато тя е до него.

Струан започна да говори с разтуптяно сърце.

— Събрали сте се тук в нощта на пълнолунието, за да празнувате древен ритуал. Айона Маккинли, която дойде при нас, за да изплати дълг, по традиция сега трябва да се обвърже или да бъде маркирана. — Огледа клана си. Получи няколко кимвания. Също и разбиране. Можеше да го подуши. Изпъна рамене, отметна глава и погледна спокойно и гордо към кръга, мъж превъзхождащ всички останали, принц. — Това, което имам да кажа, ще шокира някои от вас, а други ще натъжи. Но със сигурност всички ще бъдете обезпокоени от него, защото е знак за голяма промяна. — Вдигна ръка, когато шушукането се усили. — Тишина. Чуйте ме, след това можете да си кажете думата. Айона Маккинли дойде при нас, за да изплати дълга на баща си. По право тя принадлежи на глутницата, но още отначало не ми се искаше да я предам. Това чувство нарастваше все повече, докато я опознавах. Макар да не е от нашия вид, аз съм сигурен, че тя е моята половинка.

Последва ахване и недоверчиви погледи по лицата на неговите хора. Ако щяха да се отвърнат от него, това щеше да бъде сега. Струан сграбчи ръката на Айона и я придърпа към себе си. Нямаше да прибягва до заплаха.

— Знам, че това е против всички обичаи и традиции. Знам какво мислите всички. Тя не е чистокръвна Фаол и никога няма да бъде Алфа. Но това не променя факта… че я обичам. Без нея няма да мога да бъда мъжът, който бях, нито някога отново ще бъда този Фаол, който трябва да съм.

Можеше да почувства пълното объркване на Оуин зад себе си, готов да скочи в негова защита. Неговият брат, чиято безрезервна лоялност щеше да бъде изпробвана до краен предел. Струан му махна да се приближи.

— Не очаквам да приемете решението ми. Знам, че някои от вас ще се озадачат, понеже не се боря със зъби и нокти да ни запазя заедно, да ни задържа като глутница по старите начини. Вярно е, все още вярвам, че обединението е по-добрия вариант от разделението. За вас. Но не и за мен. За мен и за Айона трябва да има друг начин. Тази нощ ви напускам, за да създам собствена глутница. Една нова глутница, с Айона до мен. Като моя половинка. Като другата ми половина, като сродната ми душа. Смесица от две раси. Ще си създадем собствени традиции, своя собствена съдба.

Айона не можеше да издържа повече и се хвърли в прегръдките му.

— Струан! О, Струан…

— Айона, обичам те. Ти ми даде кураж и сили да бъда верен на себе си. Обичам те.

— О, Струан, толкова много те обичам. — Той почувства трепета й. Целуна леко върха на главата й.

Това почти бе приключило. Струан се обърна към хората си за последен път.

— Брат ми Оуин сега ще бъде ваш принц. Оставям ви в най-сигурните ръце. Млад е, но е Алфа като мен, и както знаете, най-страхотният войн. Моля ви да го приветствате.

Струан сложи короната на главата на Оуин. Братята се прегърнаха. Оуин стисна силно ръката на Струан.

— Богове, Струан, знаеш ли какво правиш?

— Не, но знам, че трябва да го направя — отвърна Струан с кисела усмивка. — Грижи се за глутницата, братко. Желая ти много късмет, но се съмняваш да имаш нужда от него. Няма по-способен от теб да властва над Кентара. Ще предадеш ли на сестра ни, че съжалявам, когато се върне?

— Сорша. Не бях помислил… Ще бъде опустошена, че не е имала възможност да се сбогува. Но вие няма да заминете завинаги, Струан. Ще ни посещавате, нали?

— Може би. Ще видим. Сега иди и поздрави хората си. — Струан докосна носовете на вълците си и ги помоли да седнат до новия им господар. Оуин, новият Алфа принц, скоро бе заобиколен от аплодиращата го глутница.

Наблюдавайки го, Струан изпита еуфория, примесена с облекчение. Това непознато чувство трябва да бе истинско щастие. Прииска му се да изкрещи от радост. Същото щастие бе изписано на лицето на Айона, когато се обърна към нея.

— Хайде, любов моя, време е да напуснем това място.

Те се измъкнаха почти незабелязано към очакващата ги лодка. Струан повдигна Айона в нея и я бутна към морето, докато Айона съблече роклята за Обвързването и я хвърли към брега. Вълните ги отдалечиха бързо от брега. Щом пусна платното, Струан вдигна ръка за сбогом към Кентара и към брат си, чиято фигура бързо се стопяваше. Оуин махна в отговор. След миг повечето от Вълчия клан също махнаха. Щеше да има време за тъга и размисъл, време за спомени, но не сега. Струан се обърна с гръб към остров Кентара. Приюти Айона в прегръдките си и обви наметалото си около двамата.

— Не мога да повярвам, че пожертва толкова много заради мен. Никога не бих те помолила… никога не съм очаквала. О, скъпи, сигурен ли си? — попита Айона, слагайки ръка на челюстта му.

— Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си — отвърна Струан. — Ти плени сърцето ми. Почувствай как бие за теб. — Взе ръката й и я положи на гърдите си. — Винаги ще бие само и единствено за теб. Обичам те, Айона. Gràdh mo chrìidh. Ти си моята любов.

— Ти също си любовта на живота ми, Струан. Ще преместя слънцето, луната и звездите заради теб.

Той се засмя.

— Вече го направи, любов моя. Вече го направи.