Маргарит Кей
Пленена от принца на вълците (5)

Глава четвърта

Айона лежеше по гръб, Струан бе до нея, а жилавото му тяло се притисна към нейното. Тя си пое накъсано дъх, но той все пак я целуна, а тя му отвърна.

Той се претърколи върху нея. Кожа срещу кожа. Топлина. Мъж. Изви се срещу него. Мекота срещу твърдост. Стомахът й се сви. Продължи да я целува и обви ръка около гърдата й, а палецът му дразнеше зърното през копринената рокля, карайки я да стене от удоволствие.

Роклята бе повдигната от коленете й и единият й крак се озова между неговите. Усещаше грубата мъжествена кожа да се търка в гладката женска кожа на прасеца й. Изгаряше в треска. Допирът на палеца му върху зърното й бе непоносим и в същото време недостатъчен. Тя негодуваше срещу бариерата, макар и тънка, която представляваше роклята й между тях.

Ръката на Струан стисна гърдата й. Нетърпелив да я вкуси, той разкъса ризата от врата до подгъва и я положи гола, затаявайки дъх пред съвършения й вид. Гърдите й бяха малки, но пълни. Тъмнорозовите зърна стърчаха, изискващи вниманието му. Засмука едното и погали другото, наслаждавайки се на начина, по който тя се гърчеше под него. Езикът му се завъртя, обикаляйки в кръг. Хапеше я игриво със зъби, първо едното зърно, после другото.

Прилив на шокиращо удоволствие сякаш се потапя в леден планински поток, накара Айона да извика. Трепереше от наслада, изгаряйки в очакване. Бе завладяна от силно желание. Тялото й се прилепи безсрамно към неговото, ръцете й шареха трескаво по кожата му, по жилавите му ръце, по напрегнатите възли на мускулите на гърба му.

— Струан — възкликна тя, когато устата му, топла и мека, дръпна силно зърното й и още една вълна от удоволствие премина през тялото й.

Той проследи с целувки пътя по тялото й, спирайки се на меката кожа от вътрешната част на бедрата й. Тя извика, когато устата му най-накрая достигна влажната топлина между краката й. Той раздели меките гънки. Тя беше влажна за него, а той — твърд за нея. Облиза я, ръмжейки от удовлетворение, когато тя се изви под допира му, дразнеше я, като избягваше най-чувствителната част от нея — подута и готова за ласките му. Вкусът й бе екзотичен като аромата й. Подозираше, че щеше да е първият й любовник. И осъзнаването на това го развълнува неимоверно.

Облиза я отново — дълга и бавна ласка на езика му, което я накара да се загърчи от удоволствие. Плъзна пръст в нея и разбра, че е толкова тясна и стегната, колкото си бе представял. Бе готова като самия него. Членът му пулсираше. Ново близване и той тласна пръста си малко по-дълбоко в нея. И отново, едновременно с това масажирайки малката подута пъпка, и пак.

Тя свърши със сила, която изтръгна животински вик от гърлото й. Дишайки тежко, тя полетя в аленото небе от възторг, който се обви около пулсиращото й тяло, а при следващото му докосване полетя още по-високо, толкова високо, че имаше усещането, че тялото й ще се разкъса на парчета. Първична нужда я накара да се вкопчи в него, да се отърка в тялото му, да вкуси солта по кожата на гърдите и шията му, впивайки зъби в мястото, под което туптеше пулса му, докато тялото й се извиваше, изисквайки той да довърши започнатото.

Струан я държеше по време на бурята на освобождението й, изпитвайки чисто мъжко задоволство, знаейки, че той е успял да я отведе до висините. Нуждата да я обладае, да излее семето си в нея бе така всепоглъщаща, че го ужаси. Щом й се отдаде веднъж, щеше да бъде изгубен завинаги. Знаеше с ужасяваща убеденост.

Бе принцът на Фаол. Тя не бе предопределена за него, макар той да усещаше, че никоя друга нямаше да бъде толкова идеална за него. Ако я вземеше сега, можеше да унищожи и двамата. С дрезгав вик Струан се освободи от обятията й, от упойващия й аромат, от опияняващото й присъствие.

Айона седна, стиснала разкъсаната си риза около себе си.

— Струан? — Той я гледаше странно. Руменината на срама смени тази на желанието. — Нещо нередно ли направих?

Той погледна към нея — подути устни, разрошена коса, тъмни очи, изпълнени с желание. Докосна смарагда на амулета си. Дълг и желание. Кой би помислил, че трябваше да води подобна порочна война?

— Не си направила нищо нередно. Аз съм този, който… щях да се възползвам. Айона, чу какво каза Оуин. Не можеш да бъдеш моя. — Докосна косата й и целуна върха на носа й. — Ако не мога да те имам, няма да те злепоставя, нито да взема невинността ти.

Преумората надви Струан. Не искаше нищо повече от това да се сгуши до нея, да я привлече до сърцето си и да заспи. Това го обезпокои дори повече от желанието да я обяви за своя. Не му се мислеше какво щеше да направи, ако тя откажеше да се обвърже. Както не искаше да мисли и какво щеше да направи, ако тя се обвържеше и принадлежеше на някого другиго.

— Сутринта ще ти покажа кралството си. — Струан докосна огнената корона на косата й. — След това ще застана до теб и ще реша дали да попаднеш под магията на Кентара, или не. До утре сутринта, Айона.

Когато вратата се затвори след него, Айона издърпа завивките плътно около себе си и се сви под тях. Струан бе почтен човек, това бе ясно. Тя го ценеше заради това, но не можеше да престане да иска да не бе толкова почтен. Не можеше да спре да желае да я бе опозорил за Кенет Макайвър.

Матракът бе мек като пух. Чаршафите бяха чисти, гарнирани с дантела, без кръпки и следи от износване. Одеялата бяха от агнешка вълна. Леглото сякаш я увиваше в пашкул. Когато събитията от последните двадесет и четири часа най-накрая я надвиха, Айона потъна в дълбок сън.

Тя се събуди призори, обви одеяло около себе си и обиколи стаята, възхищавайки се на гоблените. Повечето бяха с бойни сцени, но на един от тях имаше силна буря, в която се подмяташе бебе в кошница. Запита се какво ли правеше баща й, докато я нямаше? Колко ли врява и викове бе предизвикало изчезването й? Дали някой я бе видял върху гърба на вълка?

Аз го покорих, бе казал Струан. Струан Толмак. Мъж. Принц. И вълк. Всичко в едно. Различията между тях бяха като бездна. Не просто човек. Повече от човек, бе казал той. Образи на самата нея, отдаваща се без срам на ласките на Струан, накараха бузите й да пламнат. Десет дни до пълнолуние и тя щеше да бъде изпратена вкъщи. Стисна силно очи и си представи замъка Маккинли, селото, баща си. Всичко изглеждаше толкова далечно вече. Не можеше да си представи да се върне там, където се налагаше постоянно да си държи езика зад зъбите и да следва непрестанните заповеди на баща си. И на съпруга си.

Нямаше да се омъжи за Кенет Макайвър, каквото и да говореше баща й! Ако можеше да се изправи срещу един принц на Фаол, тогава със сигурност можеше да го направи и срещу един леърд. Тя бе господарка на съдбата си от тук нататък. Една жена почука на вратата и я информира, че принцът изисква присъствието й долу. Все още свикваше с факта, че Струан е принц, да не говорим, че е принц на вълците!

Струан я прие в кралската зала за закуска. Беше облечена в нови дрехи, осигурени й от жените. Маслиненозелена рокля над мъхесто зелена фуста, тънка копринена риза, копринени чорапи и меки кожени пантофи. Бе забелязал колко студен й се бе сторил подът на скалната пещера. Макар че последно я бе видял преди няколко часа, вече бе забравил колко красива бе тя. Искаше му се да не бе толкова красива. Искаше му се да не забелязва тъмните кръгове под очите й, нито да се чувства толкова виновен заради тях. Нито да се чуди за какво си бе мислила тя през дългата нощ, след като той напусна спалнята й.

— Сложи си закуска, трябва да си гладна — каза той рязко.

Масата се огъваше от храна, която накара устата на Айона да се напълни със слюнка. Яйца. Бял хляб, не черен, какъвто обикновено ядеше. Гъста каша и сметана. Купа с летни плодове, макар да бе средата на ноември. Имаше дори и шунка.

— Изглежда вкусно — отвърна тя ентусиазирано.

— Предполагам си чула, че ядем сурово месо.

Тя се изчерви.

— Всъщност — каза тя, — много от селяните на баща ми го правят през зимата. Това е грях. — Плодът бе сладък и тръпчив, когато отхапа. — Откъде взе тези?

— На Кентара няма зима. Има горещи вулканични извори, които пазят климата умерен.

— Понякога в планините сякаш няма лято. — Айона си отряза дебел резен шунка и си сипа пълна лъжица с малини. — Дори и в замъка Маккинли невинаги ядем толкова богато, дори и на Коледа — каза тя, усмихвайки се на Струан. Той й се усмихна в отговор. Имаше хубава усмивка. Тя го правеше по-малко страшен. Когато беше насаме с нея, изглеждаше по-малко като принц. Бе облечен различно днес. Проста бяла риза, черна кожена жилетка и килт. Почти можеше да забрави, че е Фаол. Почти забрави какво се бе случило между тях снощи. Почти.

Намаза парче хляб с мед от калуна.

— Другият мъж, Оуин. Брат ли ти е?

— Да.

— Имаш ли друго семейство?

— Сестра, Сорша. В момента е далече от Кентара. И племето, разбира се. Може да се каже, че те са моето семейство.

Очите на Айона се разшириха.

— Искаш да кажеш, че…

Струан се засмя.

— Тук има близо двеста от нас, и доколкото ми е известно, не съм баща на никого от тях. Искам да кажа, отговорен съм за тяхното благосъстояние така, както баща ти отговаря за своите хора като леърд на клана. Независимо какво говорят планинците за нас, ние не сме диваци. Ние сме също като хората, повече или по-малко.

Айона отпи от мътеницата.

— Мисля, че клониш по-скоро към човек, отколкото противното, поне вчера.

Струан се подсмихна.

— Умът ти работи бързо. През последните няколко месеца имам чувството, че не се смея достатъчно.

— Защо не?

— Властта е тежко бреме.

— Защо го носиш тогава?

За момент си помисли, че е отишла твърде далеч. Очите му помръкнаха. Стойката му се вцепени. Не можеше да види, но усещаше как напрежението му нараства. Чакаше, вперила поглед в него, отказвайки да отстъпи. Най-накрая Струан вдигна рамене.

— Имаш навика да задаваш безочливи въпроси, Айона. Внимавай да не престъпиш границата, защото няма да толерирам такова неподчинение пред публика. Нося я, защото аз бях този, който обедини клана, когато можехме толкова лесно да бъдем разединени. Последният ни водач бе убит от един от нашите, който жадуваше за трона. Беше кървав епизод в историята ни.

— Какво стана?

Струан се намръщи силно.

— Бих се с него за водачеството на клана и спечелих. След като го отстраних, успях да убедя враждуващите групи, че сме по-силни, когато сме обединени. Вярвам във връзката на глутницата, но има аспекти в нашия живот, които винаги съм поставял под съмнение.

— Тогава ги промени.

Този път нямаше никакво съмнение, че бе отишла твърде далеч. Струан удари толкова силно по масата с юмрук, че тежката купа с екзотични плодове подскочи.

— Достатъчно! Какво правя или не, не те засяга. Ако искаш да ти бъде предоставена честта на Обвързването, по-добре го запомни.

— Нямам намерение да ставам Фаол, напълно щастлива съм да бъда самата себе си, благодаря ти много — каза Айона, сграбчвайки масата, за да възпре трепета от ядосания му поглед.

Тя имаше кураж. Не можеше да спре да й се възхищава. А това, на което се възхищава, никога не би опитал да промени, дори и това да ги накара повече от веднъж да кръстосат мечове. Оставаха девет дни. Нямаше да мисли за това сега.

— Имаш характер, който отговаря на цвета на косата ти. Роднините ти сигурно се наслаждават на почивката.

Айона се усмихна криво.

— Майка ми умря, когато бях бебе. Имам само баща ми и той няма нужда от мен.

— Нямаш ли годеник?

— Имам, но той ще трябва доста да почака. Това е нещо, което реших снощи. Сама ще избера съпруга си. Или ще избера да нямам такъв.

— Моите хора също избират сами половинките си, но ние, Алфите, можем да изберем само Алфа женска. Така стоят нещата тук. Още един от нашите обичаи. — Струан вдигна лъжицата, с която бе ял кашата, здраво нещо, направено от рог, и я заби в масата. — А нашите обичаи съществуват от стотици години.

— Като Обвързването ли?

Струан кимна. Както и алтернативата. Ако откажеше да се обвърже, щеше да бъде подложена на Маркирането. Специална сребърна гривна се поставяше на китката на човека, прогаряйки кожата му завинаги, маркирайки притежателя като захвърлена собственост на Фаол. Такива бедни създания биват обречени на живот в сянка като аутсайдери, завинаги опетнени. Отбягвани от шотландците и изгонени от Фаол, те са осъдени на живот в границата между двата свята, където обикновено полудяваха.

Той не искаше да мисли какво щеше да причини това на Айона. Лъжицата му се счупи на две.

— Ако си приключила със закуската, ще те заведа на обиколка из кралството.

— Какво не ми казваш?

Струан изпъна рамене назад. Властният му вид, така го наричаше тя. Отвърна му с гневен поглед.

Струан въздъхна.

— Айона, нищо няма да се реши преди пълнолуние. Нека да изчакаме дотогава. — Макар че и той самият нямаше идея какво чака. Да го връхлети вдъхновение, да се появи от само себе си някакво удобно решение? — Ела — каза той, протягайки ръката си, — бих искал да видиш кралството ми.