Лора Лей
Улф и Хоуп (2)

Глава 1

Шест години по-късно, юли 2002

Албакърки, Ню Мексико

Когато прие телефонното обаждане на майка си, Хоуп Бейнсмит разбра, че денят няма да е хубав. Тази жена не си бе направила труда да се свърже с нея в продължение на години, не бе проявявала интерес към живота й, освен за месечните медицински тестове, които изискваше дъщеря й да минава. Така че сутрешното телефонно обаждане я притесни доста.

— Виждала ли си Улф? — Коленете на Хоуп омекнаха при този въпрос. Тя се срина върху кухненския стол и се опита да потисне болката, която избухна в гърдите й.

Улф. Ръката й неволно докосна белега на горната част на рамото й. Тялото й запулсира при спомена. Точно този белег правеше ежемесечните тестове необходими. Една странна приумица на природата, дадена на мъж, създаден от науката. Малкото ухапване беше позволило малко количество неизвестен хормон да се влее в кръвта й. Той маркираше феромоните й и действаше като много слаб афродизиак. И я държеше в адска възбуда и досега. Която бе и причината за ежемесечните изследвания.

— Улф е мъртъв, майко. Забрави ли? — напомни тя на съществото, което я създаде. — Как бих могла да го видя?

По линията настъпи тишина. Хоуп знаеше, че гласът й отразява мъката, с която все още живееше всеки ден. Бяха изминали шест години, но още можеше да си спомни с брутална яснота атаката срещу лабораториите, всепоглъщащия огън и ужасяващите писъци на затворените в капана му.

— Не открихме тялото му — напомни й доктор Бейнсмит, култивираният й глас беше хладен и властен.

Хоуп почти можеше да види дребната си, красива майка, черните й очи, студени като лед, азиатските черти, застинали в маска на равнодушие. Нищо друго нямаше значение, освен проекта й в момента, и никога не би имало.

Но Улф вече не беше проект, искаше да изкрещи Хоуп, нито пък тя.

— Много от телата не бяха открити — посочи младата жена мъчително. — Улф е мъртъв, остави го да почива в мир вече.

Тя затвори телефона внимателно, борейки се със сълзите, напиращи в очите й. Инстинктивният копнеж избликваше вътре в нея в най-странни моменти. Улф беше мъртъв. И никаква скръб не можеше да го върне обратно. Не беше открила справедливост в смъртта му, без значение какво бе правила.

Майка й отказваше да го приеме. Улф беше нейно творение, тя смяташе него и Глутницата му за своя собственост. Той я беше победил със смъртта си и Хоуп знаеше, че майка й не може да приеме, че вече не командва армията, която си бе представяла. Глутница от свирепи, интелигентни войници с инстинктите и интелекта на животни.

Светът все още беше в шок дори сега, години след разкриването на първите Породи по телевизията, в случая Котки, обявявайки съществуването им. Тези мъже и жени, дело на науката, бяха генетично променени с ДНК-то на диви котки. Бяха създадени да убиват. „Войници за еднократна употреба“, така бе казал един говорител. Бяха наречени Породи поради липса на по-добро име. По време на това предаване лабораториите в Мексико бяха атакувани от мексикански и американски агенти. Беше брутална, кървава битка, такава, която би накарала всеки наркобарон да се гордее. Но не наркотици търсеха агентите, а човешки експерименти и учените и войниците, които бяха направили тяхното съществуване ад.

Хоуп потръпна при спомена за писъците, избухващите пламъци и изстрелите, отекващи около къщата, в която тя се криеше. Беше крещяла името на Улф отново и отново през тези кошмарни часове. Сигурна, че той ще избяга. Но ако беше избягал, със сигурност щеше да дойде за нея. Беше предявил претенциите си, беше се заклел, че тя му принадлежи. Не би я оставил там да умре.

Хоуп въздъхна дълбоко, взе якето и раницата си и тръгна към училище. Денят й беше запълнен, животът й беше поел нанякъде, за разлика от досегашното й съществуване. Не можеше да позволи на спомените да унищожат всичко, което бе постигнала през последните години.

Когато излезе от малкия си апартамент, тя забеляза един бял ван на почистваща фирма на паркинга, но не му обърна особено внимание.

Забеляза едрите мъже, движещи се пред отворените му врати, но гледката беше обичайна.

Онова, което не очакваше, бе здравата хватка на единия, когато мина покрай тях. За кратък миг в гърдите й припламна изненада, когато единият от високите мъже пристъпи пред нея, ръмжейки. Сивите му очи сякаш трептяха от гняв. Хоуп ахна, след което примигна, когато нещо ужили ръката й.

— Улф — прошепна името отчаяно и усети шокиращо, внезапно замайване.