Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци (6)

Четвърта глава

Адамс се събуди късно сутринта. Примижа и изтри съня от ъгълчетата на очите си, докато опитваше да се ориентира в обстановката и да събере мислите си. Загледан в тавана, той се постара да си припомни събитията от изминалата нощ. Таванът не му изглеждаше познат. Беше с текстилни тапети, а не измазан с хоросан, както би трябвало.

Сети се къде се намира и което е по-важно — с кого, едва когато слабото й топло тяло се размърда до него. Бавно обърна глава към нея, като полагаше усилие да овладее махмурлука, допуснал някакъв демон с тежък чук да се намърда в главата му и безмилостно да блъска по черепа при всяко негово движение. И друг път се бе събуждал до непознати жени и неведнъж бе оставал неприятно учуден на следващата сутрин, понеже вечерта е бил твърде пиян и дори не помнеше как точно изглеждат.

Лиз Фенуик лежеше по гръб, едната й ръка почиваше до тялото, а другата бе вдигната над главата. Тънката завивка, която покриваше и двамата, се бе смъкнала надолу и откриваше малките й сочни гърди и стегнатия корем. Косата й бе разпиляна по лицето и върху възглавницата.

Том се надигна, подпря се на лакът и се загледа в нея. Несъмнено беше красива и млада, много млада. Въплъщаваше всичко, за което би трябвало да бленуват мъжете като него, особено ако са стигнали средната възраст. Отново се отпусна върху възглавницата и се запита в какво ли се е забъркал. Подобно на повечето от колегите си, той също харесваше Лиз още от мига на постъпването й, но за разлика от тях, бе го прикривал зад маска от сдържана учтивост. Чудеше се дали някой ще узнае за случилото се. Ако разберяха, това непременно щеше да стигне и до Фармър и щеше да се наложи един от двамата да напусне, а той не бе напълно сигурен кой точно ще бъде.

Махмурлукът му се влошаваше и застрашителното присвиване в стомаха го накара да се размърда. Внимателно стана и провеси крака от леглото. Движението му разбуди Лиз, тя се пресегна, потърси топлината на тялото му и пъхна ръка под възглавницата, когато усети, че той се е измъкнал. Адамс не възнамеряваше да стане точно така, но то просто се случи. Дължеше се на комбинацията от алкохол, желание и — трябваше да признае — отмъщение.

Откакто беше със Сам, не беше криввал встрани, дори и когато му се удадеше възможност, а това се случваше доста често. Бяха двойка и той смяташе, че бъдещето му е с нея. Принадлежаха към различни светове, но Том се утешаваше, че противоположностите се привличат и че дори по-необикновени връзки от тяхната се оказват сполучливи. Напоследък обаче започваше да се чуди върху какво се градят отношенията им, колко дълбоки са чувствата им и дали Сам ги възприема като сериозен ангажимент. Точно затова бе започнал да я притиска за по-трайно обвързване, стремейки се да изпита силата на чувствата й. Знаеше, че в крайна сметка ще предизвика някаква криза и ще сложи край на несигурността.

Засрами се при спомена за събитията от предната вечер. Причини болка на Лиз, докато се любеха. Сякаш целият му гняв и безпомощност се бяха концентрирали върху пениса му и той го бе използвал като средство да излее яростта си. Дори докато лежаха, страстно прегърнати в леглото, Том знаеше, че виковете на Лиз не се дължат само на изживяната наслада. Нарани я и — което беше още по-тревожно — това му хареса.

След като бурята премина, тя не му се разсърди. Том щеше да се почувства по-добре, ако го беше сторила. Претърколи се от тялото му, нежно прокара ръце по гърдите му и попита:

— Е, на какво се дължеше всичко това?

В гласа й нямаше злоба, само разбиране.

— Нещата с доктор Райън не вървят, така ли?

Прозрението й го разтревожи и не знаеше какво да отговори, затова остана да лежи мълчаливо, докато тя го галеше и целуваше.

— Наистина съжалявам — най-сетне каза той.

— За какво, за грубостта ли?

— Ако съм те наранил.

— Хареса ми.

Не знаеше дали наистина е така, или тя просто опитва да го накара да се почувства по-добре, но каквато и да беше причината, това му помогна. В този момент осъзна, че вероятно Лиз ще го направи по-щастлив, отколкото Сам изобщо би могла. Двамата със Сам не си подхождаха, бяха твърде далеч един от друг и се стремяха към съвършено различни неща. Лиз беше като него, затова нуждите и желанията й щяха да приличат на неговите. Замисли се върху мотивите да се бори да запази Сам. Животът е толкова кратък.

Домъкна се до банята, пусна душа и нагласи температурата. Пристъпи под струята и остави водата да се стича по тялото му. Никога не бе изпитвал такава несигурност по отношение на живота и желанията си. Трябваше да се стегне. Дали просто не се самосъжаляваше, или тревогите му бяха оправдани и основателни? „Само времето ще покаже“, каза си той.

Вратата на душкабинката се отвори и Лиз се мушна при него под топлите струи. Положи ръце на раменете му, надигна се и целуна мокрите му устни, а езикът й се стрелна, докато увиваше крак около кръста му.

— Искаш ли да опитаме пак? Този път по-нежно.

Том внимателно я притисна към облицованата с плочки стена и обви и другия й крак около тялото си. Сега не беше ядосан. Просто я желаеше.

 

 

В действителност вторник беше почивният ден на Сам. Само тогава нямаше работа в моргата, затова пренебрегваше всякакви явявания в съда и повиквания и използваше времето, за да навакса с докладите и писмата си и да проучи предстоящите съдебни дела.

Явяването в съда представляваше важна част от работата на всеки патолог, а правилното поднасяне на доказателствата беше от решаващо значение. Беше виждала с очите си как много дела пропадат заради начина, по който неопитни или некомпетентни консултанти представят откритията си в съдебната зала. Възможно бе учени и патолози, посветили дълги часове на проучването на даден случай, за да бъде доказателството едновременно прецизно и убедително, да видят как то се разпердушинва пред погледа им вследствие на кръстосан разпит от някой хитър адвокат, който се опитва да посее съмнение в умовете на неопитните съдебни заседатели. Патологът трябваше да представи доказателството по съвсем понятен за всички начин, но не и прекалено елементарно, за да не изгуби научната си стойност.

Тревожна тенденция бе наемането на патолози. Повечето от тях, призовани от защитата, представяха разкритията си доста сносно, може би с малко по-различна интерпретация. Ала напоследък се забелязваше стремеж патолозите да поднасят доказателства, които бяха удобни за защитата, с цел да се обори експертното мнение на съдебния лекар. Положението беше смущаващо и в крайна сметка би могло да постави под съмнение показанията на съдебните патолози по принцип.

Някой силно почука на вратата й. Поради настойчивостта и силата на удара тя бе сигурна, че е полицай.

— Влез — извика.

Иззад вратата надникна усмихнатото лице на Тревър Стюърт.

— Добро утро, Сам.

Зачуди се какво ли се крие зад учтивостта му. Тревър обикновено нахълтваше в кабинета й, сякаш очакваше да я спипа в нещо нередно.

— Обикновено не чукаш — сухо каза тя.

Той бързо огледа стаята и с облекчение установи, че е сама.

— Ох, последния път Жената-демон ме наруга и още не мога да се съвзема. Нямаше я отвън на бюрото й, затова предположих, че може да е тук и да дебне сгоден случай да ти се нахвърли.

Жената-демон беше прякор на Джийн. Неведнъж бяха кръстосвали шпаги и независимо че Тревър имаше по-висок ранг, тя май винаги се налагаше.

Сам се засмя:

— В безопасност си. Тя си взе почивен ден.

Върху лицето му се изписа облекчение и самоувереността му се възвърна, докато прекосяваше стаята и се настаняваше на един стол. Сам харесваше Тревър напук на себе си и независимо от опасенията на Джийн по отношение на морала му. Беше малко над четиридесетгодишен, висок и слаб, с красиви изсечени черти и гъста катраненочерна коса (така и не разбра дали това е естественият й цвят, или я боядисва). Макар да имаше щастлив втори брак, Тревър си падаше по жените, а и се радваше на внимание от тяхна страна. Сам нямаше представа как съпругата му приема това, но тя не го напускаше и двамата изглеждаха напълно щастливи.

Изчака го да седне и да се настани удобно, преди да заговори:

— Благодаря ти, че пое аутопсиите ми онзи ден.

— За мен беше удоволствие. И ти неведнъж си ми правила същата услуга. Докъде стигна с убийството във военновъздушната база? Дочух, че било доста мръсна работа.

— Аз свърших своята част. Сега всичко е в ръцете на полицията.

Тревър се изхили невярващо и се вгледа по-отблизо в нея.

— Какво правиш?

— Искам да разбера какво криеш.

Трябваше да признае, че той има право.

— Ами наистина има някои любопитни подробности.

— Които, разбира се, ти се чувстваш задължена да проследиш докрай.

— Нещо такова.

— Е, какво откри?

Тя се вгледа в него за малко и се зачуди дали ще е добре да разкрие пред някого колко много я интересува този случай и че интересът й се простира доста извън моргата. В крайна сметка издърпа едно чекмедже и извади оттам голяма официална папка. Измъкна отвътре четири големи снимки и ги подаде на Тревър.

— Това говори ли ти нещо, учителю?

Той ги разгледа. На всички беше заснет в близък план белегът, който Сам бе открила на врата на Мери Уест. Колегата й задържа последната снимка.

— „Учителю“ много ми допада. Има ли шанс да продължиш в същия дух?

— Зависи какво ще ми кажеш.

Обнадежден, той извади от джоба си малък монокъл и съсредоточено се зае да разглежда белега. Независимо от славата си на развратник, Тревър Стюърт беше първокласен патолог с точно око и бърз ум. Сам се съмняваше, че в болницата биха го търпели толкова дълго, ако не притежаваше тези качества.

— Това е белег от изгаряне, най-вероятно причинен от електрически ток.

— Впечатлена съм, но как стигна до това заключение?

— Помниш ли момчето, което загина преди месец, докато сваляло хвърчилото си от проводниците за високо напрежение?

Сам кимна.

— По цялото му тяло имаше подобни белези.

— Но тук е само един.

— Съгласен съм, но независимо от всичко, е белег от изгаряне. Сигурна ли си, че има връзка с убийството? Може да се е случило преди това — някаква злополука у дома или нещо подобно.

— Фармър би трябвало да проверява тази възможност. Но мястото на белега е много необичайно.

— Точно така става при злополуките, иначе не биха били злополуки. Кажи ми, като открият какво е. Може да е важно, никога не се знае.

Сам взе снимките от масата и ги огледа още веднъж, смутена от думите му.

Тревър се изправи.

— Виж, като стана дума за дежурствата, дали не би могла да поемеш моите?

— Защо? — облегна се назад тя.

— Ще изнасям беседа пред защитници на гражданските права от профсъюза. Хора срещу насилието или нещо подобно.

— Ти се занимаваш с политика? Сигурно скоро ще гласуваш и за лейбъристите.

— Вече го правя, мило момиче, вече го правя. Значи ли това, че си съгласна?

— Да.

— Великолепно. Вероятно би трябвало да се метна през бюрото и да те целуна, но с моя късмет, може да се окаже сигнал за Жената-демон да нахълта и да ми направи лоботомия, нищо че има почивен ден.

— Ако не тя, аз ще го направя.

Тревър направи страдалческа физиономия и излезе. Сам отново се върна към снимките.

 

 

Беше краят на дълъг и изморителен за Хамънд ден. Посещението на Негово Превъзходителство Хенри Стронг продължи по-дълго от очакваното. Обикновено Робърт не се впечатляваше особено от политиците и смяташе, че когато не целуват малки деца, крадат бонбоните им. Стронг обаче бе проявил искрено съпричастие. В началото на посещението му в дома на семейство Уест, родителите на Мери и техните близки, които се бяха събрали там, за да изкажат мнението си за убийството, бяха много напрегнати и враждебни.

Стронг нареди на всички — на собствените си съветници и дори на генерал Браун, който бе останал за още няколко дни, преди да се завърне в Щатите за пенсионирането си — да го почакат навън и влезе в къщата сам. Срещата трябваше да продължи половин час, но два часа и половина по-късно той все още бе вътре. В един момент секретарят му толкова се притесни за безопасността на посланика, че дори се осмели да наруши изричната му заповед, отиде до вратата и почука, но Стронг лично го смъмри и го изгони. Половин час по-късно посланикът най-сетне излезе. Той прегърна всеки член на семейството поотделно и целуна госпожа Уест. Хамънд можеше да се закълне, че докато отиваше към колата си, в очите на възрастния човек имаше сълзи.

След като приключи в дома на Уест, Стронг настоя да се срещне и да разговаря с двамата армейски полицаи, които бяха открили тялото на Мери. Боб се надяваше до този момент да са успели да арестуват Стречъм, но независимо от всеотдайните усилия на британската полиция, той все още се намираше на свобода и това задържаше историята на първите страници на повечето вестници. Ако имаха късмет, посещението на посланика щеше поне малко да смекчи хапливия тон на някои уводни статии, особено в булевардната преса.

След това посланикът направи обиколка на базата и дори поспря да поиграе бейзбол с няколко удивени авиатори, които прекарваха почивния си ден на чист въздух със семействата си. Накрая се присъедини към пикника им и изпи няколко бутилки лека бира. Браун и Къли, които бяха устроили пищен прием в негова чест в офицерската столова, се престориха, че също се включват в мача, но беше очевидно, че не го правят искрено и ги интересува не толкова играта, колкото това да видят снимките си в американските вестници.

След мача посланикът настоя да купят още една каса бира и безалкохолни напитки от магазина в базата, за да компенсира вече изпитите. Ако човек не познаваше Къли, едва ли щеше да види сляпата ярост, която прозираше иззад фалшивата му усмивка, но Хамънд я забеляза и изпита някакво весело задоволство.

Най-сетне, за облекчение на всички, посланикът си тръгна, придружен от генерал Браун и полковник Къли, за да се яви на вечеря и да посети хоров концерт в Кингс Колидж. Когато колоната от автомобили мина през портала, Робърт бутна фуражката си на тила и шумно въздъхна. След като и Къли бе заминал, може би имаше вероятност да се наслади на спокойна вечер пред телевизора и да гледа как „Янките“ от Ню Йорк разбиват „Делфините“ от Маями, устремени към Суперкупата. Само дето всяка година очакваше това да стане и все се разочароваше. Обърна се да си върви и се озова лице в лице с помощничката си Джени Гроувс. Тя стегнато му козирува и му подаде някаква бележка.

— Това пристигна за вас сутринта, сър. Едва сега успявам да ви го предам заради посещението на посланика и всичко останало. Извинете.

Бележката беше от Отдела за изследване на човешкото поведение на ФБР в Куонтико и гласеше: „Агентите Едуард Дойл и Катрин Золхайм ще кацнат на летище Гатуик в двадесет часа и петдесет минути местно време. Възможно ли е да се уреди транспорт до военновъздушната база Лиймингъл? Биха искали да разговарят с майор Хамънд и с всеки, свързан с убийството на Мери Уест“.

Робърт погледна часовника си. Наближаваше четири. Реши да ги посрещне лично и да разбере какво става, преди Къли да си напъха носа в тази работа.

— Резервирай две стаи в блока на офицерите за нашите гости — нареди той на Джени.

— Колко време ще останат, сър?

— Нямам представа. По-добре не уточнявай срока. Ако има проблем, опитай да им намериш хотел в Кеймбридж.

Тя кимна, козирува уставно, обърна се и се отправи към блока на офицерите. Хамънд сведе поглед към бележката. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред. Агенти от тези подразделения на ФБР обикновено не се появяваха за подобни местни убийства, независимо колко ужасни бяха. Ставаше нещо сериозно и той искаше да узнае какво. Бързо се запъти към колата си.

 

 

Сам си бе уговорила среща с професор Клайв Осбърн в неговия дом, на гърба на градската ботаническа градина. Макар Осбърн да беше член на преподавателския състав на университета, откакто се помнеше, винаги бе предпочитал да живее извън територията му, след като напусна стария си колеж впоследствие отдавна забравен академичен спор някъде през трийсетте години. Независимо от това, като древните каменни зидове на сградата, той продължаваше да бъде неизменна част от колежа. Ходеше облечен в крещящи дрехи, които бяха толкова старомодни, колкото и вехти, затова разсеяните и непосветените можеха лесно да го вземат за някой от спретнатите скитници, които кръстосваха тесните улички, издокарани в стари дрипи и с вид на ексцентрични благородници от отминали времена, обявили философски протест срещу настъплението на новия режим.

Според почитаемата стара гилдия на колежанските портиери, източник на всички клюки и сведения за университетите, Осбърн минаваше седемдесетте, но все още притежаваше внушителна осанка. Върлинестото му тромаво тяло се крепеше застрашително върху леко криви крака. Лицето му също бе слабо и издължено и така подчертаваше дългия му заострен нос, върху който бяха кацнали полукръгли очила в златни рамки, над които той имаше навика да наднича, докато говори. Строго спазваше дневния си режим и не би допуснал никой да го наруши, в това число и Сам, която познаваше от години и харесваше — доколкото бе в състояние изобщо да харесва някого.

Сам реши да избегне мръсните улици и да стигне до жилището му през градината. Тя беше красива и действаше успокоително — място, където можеш да бродиш с часове и да се наслаждаваш на огромното разнообразие от растения и цветя. Макар да беше по-дълъг, този маршрут беше много по-приятен и интересен. Докато крачеше покрай редиците растения и храсти, тя понякога спираше, за да помирише някое от тях и да си запише нечие название. Не бе посещавала градината от известно време и съжаляваше за това. Ако изобщо нещо бе в състояние да я увери, че не е изгубила обонянието си и че то не е напълно увредено от многобройните химикали в моргата, то беше това благоуханно място.

Най-сетне успя да се откъсне от градината и пресече улицата на път за дома на Осбърн. Той я очакваше и отвори вратата още преди да почука. Сам изненадано го изгледа.

— Наблюдавах те от прозореца — обясни й професорът. — Реших, че сигурно ще минеш през градината. Предполагам, все още имаш шест сетива? — потупа носа си отстрани.

— Да, благодаря ви.

— Хубаво. Мисля, че открих онова, което търсиш. Последвай ме.

Поведе я надолу по коридора, като правеше дълги крачки със слабите си крака. Когато професорът хлътна в кабинета си, Сам затвори входната врата и го последва, изпълнена с очакване.

Осбърн взе книга от горния рафт на старата си скърцаща библиотека и я стовари върху голяма дъбова маса в средата на стаята. Отвори я и започна да разлиства страниците й с палец.

— Тук го открих. Книгата е доста стара, но все още е най-добрият труд по този въпрос.

Сам застана до него пред масата.

— Кой е авторът?

Той премигна насреща й, сякаш бе поразен от въпроса.

— Аз, естествено.

Беше напълно сериозен и Сам едва успя да потисне смеха си.

Осбърн не й обърна внимание, докато намери нужната страница.

— Ето го. Интересно, много интересно.

Тя се опита малко да ускори нещата, като се постара да вложи настойчивост в гласа си:

— Нещо необикновено ли е?

Не проработи. Не се бе и надявала особено и разбра, че просто трябва да е търпелива и да изчака той да заговори по въпроса, когато пожелае.

— Не е необикновено. Рядко — да, но не необикновено.

Професорът се замисли над думите си и, изглежда, промени становището си.

— Всъщност може и да е необикновено — искам да кажа, за Кеймбридж. Нека ти покажа.

Посочи към разгърнатата книга:

— Мисля, че това е, което търсиш.

На едната страница имаше голяма карта на Северна Америка, върху която с получерен шрифт бяха изписани имената на някои от южните щати. На отсрещната страница имаше рисунки и снимки на растение с дълги елипсовидни листа и дребни обли плодчета. Отстрани имаше няколко подробни снимки на цветния прашец на това растение: бяха същите като онези, които Сам бе видяла под микроскопа на Марша. Растението се казваше Myrica indora — храст без аромат от семейството на восъчната мирта.

Тя внимателно се вгледа в рисунките.

— Съжалявам, че са черно-бели — каза Осбърн. — Ако бяха цветни, щеше да видиш, че листата на това растение са жълти, зърнести, на точици и имат неразпукливо восъчно покритие.

Дори в неофициално място като собствения му кабинет професорът говореше така, сякаш изнасяше лекция пред група първокурсници. Сам стисна зъби и се опита да не показва раздразнението си.

— Цъфти през февруари и юли в зависимост от това в кой щат вирее.

— Може ли да се смята, че в такъв случай то не е характерно за нашата страна?

— Права си. Вирее предимно в южните щати на Северна Америка. Среща се в мочурища между храсталаци, неалувиални киселинни блата, борови гори на равен терен, тресавища по склоновете, езера с кипариси — подобни места.

Той прокара пръст по картата.

— Най-вероятно е да се открие в тези щати: Джорджия, Алабама, на юг от Мисисипи, близо до „дръжката на тигана“^[1] във Флорида.

— Сигурен ли сте, че не вирее тук?

— Напълно. Отглеждането му е трудно, много трудно, има нужда от специалист и аз съм сигурен, че досега щяха да потърсят или мен, или Джанет Блекууд от Кю, ако някой бе решил да се заеме с него.

— Значи смятате, че убиецът е американец? — попита Сам.

— Почти сигурно е. Би било логично, разбираш ли. Заподозреният бил ли си е скоро у дома?

Тя поклати глава. Започваше да се чувства нелепо, като че ли бе разкрила само част от информацията и му губеше времето. Мразеше да се държи непрофесионално.

— Не знам — отговори. — Съжалявам. Ще видя какво мога да изровя.

Той я изгледа продължително и настойчиво над очилата си.

— Не забравяй: всеки допир оставя следи.

Сам познаваше добре тази мисъл на Едуард Локард и се подразни, че Осбърн прибягна до нея, като че ли тя беше дилетант, изправен пред велико светило на съдебната медицина. Локард бе работил при великия Александър Лакасан в Лионския университет до 1910 година, когато бе напуснал, за да основе влиятелната полицейска лаборатория. Там той усъвършенствал методите на Лакасан и започнал да ги прилага във все повече научни области. В резултат на това името му се свързваше с редица прочути криминални случаи. Сам бе решила да стане съдебен патолог тъкмо след като прочете книгата на Локард Trait de criminalistique — независимо че вече беше поостаряла — и възприе страстното му увлечение по съдебната медицина. Тя отново разгледа картата.

— Но това е твърде обширен район. Няма ли нещо специфично в цветния прашец, което би могло да го постесни?

— В действителност няма. Той е това, което е. Освен ако не разполагаш с още нещо? Тогава ще се открие възможност да се съпоставят данните и районът да се постесни. — Замълча за миг, а умът му очевидно бързо работеше. — Дори в значителна степен.

Сам отвори чантата си и извади една от снимките с тюркоазената пластинка, която бе намерила върху тялото на Мери Уест.

— Открих това върху трупа. Никога не съм виждала подобно нещо. Какво смятате, че е?

Осбърн внимателно го разгледа, като вдигна очилата от носа си, за да вижда по-добре.

— Май си намерила крилцата на някоя малка фея. Къде е останалата част от нея?

Сам се усмихна:

— И аз бих искала да знам.

Той продължи да го разглежда още няколко минути.

— Съжалявам, не мога да помогна. Със сигурност не е част от растение. Вероятно е от животно, но е възможно и да не е.

Той сви рамене и върна снимката на Сам. Тя я погледна още веднъж, преди да я прибере в чантата си, и се зачуди кого, за бога, да попита.

 

 

Движението около летище Гатуик беше натоварено, както винаги, и Хамънд просто преминаваше от лента в лента. Тръгна достатъчно рано и би трябвало да пристигне най-спокойно, дори да му остане време за кафе. Обаче беше забравил да предвиди обичайния безпорядък на уличните ремонти, катастрофите и британските камиони, които по някаква неизвестна причина опасно често изсипваха товара си където им падне.

Вече се бе стъмнило и той бе закъснял с повече от час, когато най-сетне навря колата си в един от големите неприветливи многоетажни паркинги и забързано закрачи към салона за международни полети. Тъй като нямаше представа как изглеждат двамата агенти и не искаше да стои като шофьор на някаква компания, който държи табелка със съответните имена, Хамънд остана с униформа и се надяваше, че няма да има още много офицери от военновъздушните сили на САЩ на летището.

Вдигна поглед към информационното табло с надеждата полетът да е закъснял. Често се случваше, затова все още имаше шанс да не се изложи. Но не му провървя: самолетът бе пристигнал навреме и дори по-рано, което беше най-малкото невероятно. Изглежда, днес просто нямаше късмет. Пътниците сигурно бяха излезли преди доста време и неговите гости или го чакаха някъде из летището, или вече го бяха напуснали и се бяха отправили към Кеймбридж. Огледа хората, които седяха или стояха в чакалнята с надеждата двама от тях да му махнат, да се доближат към него или да му дадат някакъв знак, че са пасажерите, които бе дошъл да посрещне. И този път не му провървя. Усети, че скърца със зъби. Беше му станало навик да прави така, когато е разтревожен или напрегнат. Предвид събитията напоследък беше учудващо, че изобщо са му останали зъби.

Тъкмо смяташе да остави съобщение на информацията и да си тръгне към базата, когато някой силно го потупа по лявото рамо.

— Майор Хамънд?

Веднага разбра, че са те. Гласът беше тежък и провлачен, с осезаем южняшки носов изговор. Боб се обърна и се озова лице в лице с едър мъж, висок почти два метра и сякаш точно толкова широк.

Мъжът протегна голямата си ръка:

— Едуард Дойл от ФБР. Вие сигурно сте майор Хамънд.

Двамата се здрависаха. Ръкостискането на Дойл беше учудващо силно дори за толкова едър човек като него, сякаш вече се опитваше недвусмислено да покаже кой ще командва парада.

Хамънд издърпа ръката си.

— Да. Униформата ме издава, нали?

Опита да се усмихне, но агентът не му отвърна със същото. Знаеше, че Дойл си играе с него. Нали беше психолог, подобни експерименти бяха неговата специалност. Робърт не можеше да направи кой знае какво по този въпрос, затова реши да не обръща внимание и по-късно да се включи в играта.

— Извинете, че закъснях. Движението тук е толкова ужасно, колкото и в Лос Анджелис.

Лицето на Дойл остана безизразно. Явно извиненията не го интересуваха. Той представи партньорката си:

— Това е агент Катрин Золхайм. Ще работи с нас по този случай.

Каза го така, сякаш смяташе присъствието й за нежелано.

Отначало Хамънд не я забеляза, защото грамадната фигура на Дойл я закриваше, но в мига, в който тя се подаде иззад гърба на партньора си, майорът остана дълбоко впечатлен. Полетът от Щатите беше дълъг и повечето хора слизаха от самолета уморени и доста смачкани. Но не и тази млада жена. Изглеждаше спретната и свежа, сякаш току-що бе излязла от апартамента си на път за работа. Освен това беше красива, висока и елегантна и всичко — от дрехите до косата и грима — беше точно на мястото си и оказваше максимално въздействие.

Той се пресегна и се ръкува с нея:

— Майор Хамънд. Радвам се да се запознаем.

Тя топло му се усмихна.

— И аз се радвам. Униформата ви стои много добре.

Самоувереността и приятното й открито държане бяха в пълна противоположност с начумерения Дойл и Робърт искрено се учуди. Разгледа я по-внимателно. Лицето й беше свежо и гладко, а очите й имаха най-бистрия син цвят, който бе виждал някога. Той потъна в тях и задържа ръката й по-дълго от допустимото, ала тя лекичко, но категорично я издърпа. Хамънд осъзна какво е направил и смутено отстъпи. Бързо се съвзе и каза:

— Уредих да отседнете в офицерския блок по време на престоя ви в базата. Условията са доста добри, по-добри, отколкото в повечето хотели. Мисля, че ще ви бъде удобно. Имате ли багаж?

— На количката е — отвърна Дойл. — Ще отида да го взема. Къде е колата ви?

— Точно отсреща. Само на няколко минути път пеш.

Агентът кимна и отиде да докара багажа. Робърт забеляза, че той по-скоро се клатушка, а не върви.

— Не е много разговорлив — извинително каза Катрин.

— Но се държи на висота.

Золхайм изразително повдигна вежди. Двамата се обърнаха и се загледаха в Дойл, който бавно си проправяше път към тях.

 

 

Докато спираше на алеята пред дома си, Сам видя колата на Том, паркирана пред входната врата, но самият той не се мяркаше никъде. Зарадва се, че Лиъм е в Кеймбридж и не е бил в къщата при пристигането на детектива. Съмняваше се, че чувството му за хумор ще бъде в унисон с настроението на Том, а това най-вероятно би довело до допълнителни усложнения, от които тя не се нуждаеше.

Паркира до воксхола на Том и излезе от колата си. Машинално докосна капака на автомобила му, докато минаваше покрай него. Беше все още топъл, явно бе пристигнал неотдавна. „Време е за целувка и сдобряване“, помисли си тя. Вдигна Шоу, който, както обикновено, се навърташе до вратата в очакване да бъде нахранен, и влезе вътре. От известно време Адамс имаше ключ от къщата й и Сам предположи, че сигурно се е излегнал някъде вътре, затова се провикна:

— Том, Том, тук ли си? Къде си?

Никакъв отговор. Тя прекоси коридора, отиде в кухнята и погледна през прозореца. Видя го седнал на един пън в дъното на градината, загледан към полето и горите отвъд.

Приближи се към него по плочестата пътека.

— Отдавна не сме се виждали. Къде се изгуби?

Седна до него на дънера и го целуна по бузата.

Той й се усмихна.

— Помниш ли този пън? Тук те целунах за първи път.

— Почти ме целуна. Помня, че Фармър се обади и ти ме заряза безпомощна и сама в голямата студена тъмна градина.

— Така е, спомням си. Знаех, че си голямо момиче и можеш да се грижиш за себе си.

— За първи път ме целуна, когато дойде да ме вземеш от болницата.

Том кимна:

— Хубав спомен, хубава целувка.

Сам проследи погледа му през полята към гората. Познаваше го достатъчно, за да разбере, че просто бъбри, а в действителност си е наумил нещо много по-сериозно. Реши да не чака повече:

— Е, какъв е проблемът?

Той сви рамене, като че ли не му се говореше за това.

Тя се опита да налучка:

— Лиъм ми е просто приятел, човек от миналото ми, който се появява от време на време. Между нас няма нищо.

Том вдигна едно камъче и го запрати към дървената ограда около градината.

— Всъщност не става дума за него, макар той да ме накара да си отворя очите за действителността.

Сам го погледна, но той я отбягваше. Изведнъж я обзе тревога, дори паника. Знаеше какво точно има предвид той, но все още не бе готова да го признае.

— И каква е тази действителност?

Той се обърна към нея:

— Ние. Връзката ни не се развива наникъде и няма вероятност това да стане, нали?

— Аз съм щастлива и така.

Гласът му стана по-твърд:

— Но аз не съм. Имам нужда от повече. Може и да го смяташ за егоистично от моя страна, но така се чувствам.

Сам се улови, че задава въпроси, чиито отговори вече знаеше.

— Какво имаш предвид под „повече“?

Той се извърна към нея изцяло, сякаш искаше да подчертае думите си:

— Желая да съм с теб през цялото време, не само през уикендите и свободните ти дни. Искам да се връщам у дома при теб или да бъда там, когато ти се прибираш. Да се събуждам до теб, да спя с теб, да се храня с теб…

Тя му се усмихна:

— Сигурен ли си, че това е добра идея, като се има предвид колко често съм на повикване?

Не последва усмивка в отговор.

— Не се шегувам.

— Извинявай, не исках да прозвучи пренебрежително.

— Напротив. Ти си точно такава в отношенията си с хората. Държиш се хладно и винаги на една ръка разстояние. Нищо твърде сериозно, никакво обвързване, нищо, което би могло да застраши скъпоценната ти кариера или начина на живот.

Настана напрегнато мълчание. За пръв път Сам не знаеше какво да каже. Не искаше да го загуби. С него беше щастлива и се чувстваше удобно. Най-сетне се чу да казва, сякаш подсъзнанието движеше устните й:

— Можеш да се нанесеш тук, ако искаш, да останеш за постоянно, да живеем заедно.

Беше отстъпка, която никога не бе предполагала, че ще направи, но знаеше, че дори и сега не му предлага пълно обвързване. За миг Том се взря дълбоко в очите й и тя помисли, че се готви да я целуне, преди да я грабне на ръце, да я люби и след това да започне да обсъжда общите им планове. Но грешеше.

— Вече сме стигнали твърде далеч. Не е нужно да водим този разговор. Би трябвало да искаш да сме заедно и без него.

— Наистина искам да сме заедно, иначе не бих…

— Тогава се омъжи за мен, нека да създадем деца и семейство, свое семейство. Защото аз искам точно това.

Тя преглътна мъчително. Мислите й препускаха, опитваше се да реши какво да стори, какво да каже, да намери някакво решение, някакъв компромис.

Том я погледна и сякаш прочете мислите й.

— Няма нищо. Не се паникьосвай.

Незабавното вникване в проблема й я свари неподготвена.

— Не се паникьосвам.

— Напротив. Чета го в очите ти. Дори да се съгласиш сега, по-късно ще съжаляваш, а тогава ще бъде много трудно. Ние просто сме различни. Ти имаш нужда от нещо друго. И така двамата стигнахме до края.

— Съжалявам. Аз съм виновна.

— Никой не е виновен. Просто сме такива хора.

Сам се опитваше да разбере какво става:

— Друга ли има?

— Не — излъга той, — няма друга. Всичко беше прекрасно. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, твърде разстроена, за да продума. Част от нея копнееше да го прегърне и да се съгласи с всичко, което пожелае, но друга част знаеше, че той има право. Ако беше използвала времето, за да обмисли сериозно отношенията им напоследък, както бе направил Том, щеше да достигне до същото заключение като него, но тя, както винаги, бе погълната от работата си, която бе интересна и завладяваща. Връзката им бе достатъчно удобна, за да се нуждае от по-задълбочен анализ, затова и не беше го направила. Незначителните спречквания, белязали отношенията им напоследък, не бяха повлияли на чувствата й дотолкова, че да й попречат да се концентрира върху работата си, затова тя пренебрегна предупредителните сигнали.

Том стана и погледна към нея.

— Е, до скоро.

Тя само кимна, решена да запази контрол върху чувствата си. Не искаше да го наблюдава как се отдалечава и вместо това зарея поглед към далечните гори през пелената от сълзи в очите си.

Когато зави покрай ъгъла на къщата, Том се размина с Лиъм, който отиваше в обратна посока. Кимна, но не продума, защото се боеше от онова, което можеше да каже.

Лиъм се опита да подхване разговор:

— Дали Сам не е в…

Том не му обърна внимание, подмина го, качи се в колата си и потегли.

Лиъм заобиколи и отиде в градината. Погледна към края на пътечката и видя Сам в дъното, заровила пръсти в косите си. Отправи се натам, седна до нея на дънера и обгърна раменете й. Досещаше се какво се е случило.

— Разстрои ли те това страшилище?

Сам поклати глава:

— По-скоро аз разстроих страшилището. Какво, по дяволите, правя с живота си, Лиъм? Какво, по дяволите, правя?

Тя зарови лице в рамото му и той я притисна още по-силно. Неведнъж се бе чувствал по същия начин и знаеше, че нищо не може да каже или да направи. Тя просто трябваше да излее всичко навън и да намери някакво решение, когато му дойде времето.

 

 

Франк Стречъм наблюдаваше как съпругата му навива ръкава на лятната си рокля и отдолу се показва бялата й пълна ръка. Все още беше шокирана и не бе в състояние да схване напълно важността на информацията за сина им, която двамата федерални агенти току-що им бяха съобщили.

Бяха женени от почти тридесет години и той никога досега не я бе виждал в такова състояние. Лицето й бе пребледняло, мило и неподвижно, сякаш преминаваше през живота, без в действителност да го усеща. Знаеше, че трябва да бъде силен за двама. Агентът на ФБР до него решително, но внимателно мушна иглата в плътта му и спринцовката бавно започна да се пълни с кръв. Не беше болезнено и приключи за секунди. Дезинфекцираха мястото на убождането и поставиха отгоре лепенка. Когато свършиха, Франк се изправи, седна до жена си на диванчето, взе ръката й в своята и леко я загали.

Денят бе започнал добре. Той най-сетне се накани да поправи оградата пред къщата, а Хелън печеше сладки и готвеше в кухнята, очаквайки неделния ден, когато цялото семейство се събираше в дома им. Имаха трима синове и две дъщери. Най-малкият — Рей, беше единственият далеч от дома, но следващата година щеше да се върне, а и поддържаше редовно връзка с тях чрез писма и по телефона. Останалите им деца живееха наблизо, редовно ги посещаваха и им водеха внуците, които бяха най-важното нещо за тях в момента. Най-съкровената надежда на Франк и Хелън беше да живеят достатъчно дълго, за да видят как децата порастват и дори да станат прабаба и прадядо.

Двамата агенти от ФБР пристигнаха по обяд заедно с местния шериф Ед Чиасон — добър човек и дългогодишен познат на семейството. Представи ги един на друг и всички заедно влязоха в къщата. Когато агентите им разказаха за убийството и за предполагаемата роля на сина им в него, Хелън стана смъртнобледа и едва не припадна.

Добре че и Чиасон бе тук. Макар да беше шериф, бе познат и приятел, а в този момент те се нуждаеха точно от това. Той вече бе уведомил най-големия им син — Ейбрахам, който живееше на трийсетина километра от тях. Ейбрахам пътуваше насам.

Разстроиха се не толкова от ужасната история, която им разказаха агентите на ФБР, но и от силното чувство на вина. Те бяха отгледали и възпитали Рей и щом бе станал убиец, значи грешката бе тяхна. Франк просто не можеше да го проумее. Беше нужно време, за да възприемат истинското измерение на страховития разказ, който бяха чули, а когато това стана, просто не бяха в състояние да го понесат.

Хелън притихна, стана безчувствена за всичко наоколо и само седеше с широко отворени очи. Франк установи, че отново и отново си задава едни и същи въпроси, понеже разумът му отказваше да приеме чутото. Макар да бяха казали, че Рей е само заподозрян в убийството, от тона на двамата агенти стана ясно, че той е единственият заподозрян и че те са едва ли не напълно сигурни във вината му.

Рей сякаш беше последният човек на земята, който би извършил подобно нещо, но после Франк си каза, че ако убийците се разпознаваха толкова лесно, просто нямаше да има такива. Опитваше се да владее чувствата си и да подхожда разумно, но не беше лесно. Като дете Рей беше малко буен, но в това нямаше нищо смущаващо. Никога не бе имал съприкосновение с полицията и доколкото знаеха, никога не бе взимал наркотици. Изразходваше голяма част от енергията си в спорта — играеше и в бейзболния, и във футболния отбор на колежа си — и цялото семейство се гордееше с него. Тъкмо шериф Чиасон помогна на Рей да постъпи във Военновъздушните сили. Устроиха тържество, на което дойде и Ед със съпругата си. Беше голям ден за всички.

А сега това. Претърсиха стаята му и дори взеха няколко тетрадки на Рей от училище. Задаваха им какви ли не въпроси — не само във връзка с убийството в Англия, а и за други убийства, които са били извършени в Щатите. Имал ли е дневник? Как е протичал животът му? Нормални сексуални връзки ли е имал? Поискаха имената и адресите на негови предишни приятелки. Имаха наглостта дори да ги попитат дали Рей е бил сексуално малтретиран или бит като дете. За какво се мислеха тези хора?

Ед ги успокояваше, но гневът на Франк все повече растеше. Накрая федералните агенти поискаха да им вземат кръв за някакви кръстосани ДНК изследвания и така веднъж завинаги да докажат вината на Рей. Отначало бащата не беше съгласен: не желаеше да им помогне да хвърлят сина му в затвора. Но след това Ед им обясни, че по този начин е възможно да се докаже невинността на Рей, и ги убеди да съдействат. Франк се замисли за убитото момиче и — за свое собствено учудване и ужас — се ядоса, че е имала глупостта да се остави да я убият и да забърка сина им във всичко това.